Защо „Удивлението е началото на философията”?

Ако приемем, че удивлението означава, че ние изведнъж прозираме, че това, което виждаме или вече знаем за нещата около нас крие и нещо повече, което ние не сме подозирали досега, тогава излиза, че получаваме определение за философията като съзнанието за незнание, което ни тласка да търсим и да вникваме или да се учим. Или казано по друг начин става дума не само за съзнание за незнание, но и за съзнание за незнание, което обаче ни тласка към познание, тоест породено е от волята ни за познание. Може да се каже, че става дума за воля за промяна, която ни тласка да търсим да се освобождаваме от собственото си невежество. На пръв поглед това би трябвало да е съвсем ясно, но мисля, че ние имаме вграден конфликт в себе си, който много често ни тласка не само да не признаваме незнанието си, но и да го отричаме и прикриваме с всички възможни средства. Според мен самосъзнанието за незнание се превръща в голямо психологическо препятствие за нас, защото, дори да сме хора, които не обичат образованието, ние все пак по инстинкт отказваме да го признаем. Този конфликт съществува и на обществено ниво и се изразява главно с противопоставянето на традициите, нравите, обичаите, от една страна и новото мислене, което е натоварено с проникновение и води до създаването на дух на промени, от друга, защото за първите доброто се състои в повтаряне на старото, а за второто, чрез измисляне и осъществяване на нови идеи, обяснения, решения.
Разбира се удивлението, че не знаем, в случая на това определение на философията, не разглежда знанието толкова, като това, което можем да научим от другите, колкото като това, което можем да измислим и открием сами. Така че става дума не за знание, което ние не знаем, а някой друг знае, а по-скоро за знание, което никой не знае и е плод на откривателския и проникновен дух вътре в нас. Или се въвежда понятието за мъдростта като нещо, което ние сме в състояние да измисляме сами. Затова ако погледнем от тази гледна точка на образованието, ние можем да го разглеждаме не толкова, като нещо, което е създадено от другите и ние трябва да запомним, колкото като нещо, което обясняваме сами на себе си, независимо дали то съществува или е нужно да го измислим за пръв път. Все пак ако изходим от света около нас явно е, че има принципна разлика между двата начина на мислене, защото вторият е качествено мислене на по-високо ниво. Той е това, което наричаме гениалност, която все още е загадката на човешкото мислене и съзнание. И макар да не може да се програмира и създава целенасочено, все пак има начини и средства, чрез които да се възпитават и насърчават хората да се образоват и да се стремят към създаването и развитието й. Загадката може би се крие в това да преминаваме лесно през съзнанието за незнанието ни и така да насочваме силите и волята си към търсенето и обясняването на неизвестното и неразбираемото за момента, вместо да се инатим да отричаме незнанието си и да изхабяваме всичките си сили за това и да не можем да стигаме до изследването и откриването на новото. Е, надали е толкова лесно да преодоляваме незнанието и неумението си, които са развивани и утвърждавани дълго и упорито, до степен да станат неволна традиция, но по всичко личи, че без самосъзнание и самопознание трудно би могло да се мине.


Защо философията добива смисъл само като обществено занимание?

Ако приемем, че мъдростта е знанието, което ни помага да постигаме доброто и то като нещо, което се отнася за всички, тогава любовта към мъдростта би трябвало да е любов към знанията, които ще ни помагат да допринасяме към общественото добро.
Особеност на доброто е, че има две основни компоненти. Първата е свързана с доброто под формата на знанието и опита, които получаваме от традициите, нравите, обичаите, наследени от миналото, а втората, с доброто, което измисляме и постигаме с цел промяна на съществуващото положение. И независимо че традициите са обобщени и вписани в много принципи, правила, закони на обществото, не може да се каже, че много хора имат представа за тях, разбират ги и са ги възприели в мисленето и поведението си. А когато те са взети наготово или пък са налагани насила и без диалог, тогава още по-малко има вероятност да има разбирателство и съгласие даже за доброто, вградено в традициите. Още по-малка е вероятността пък да се постига съгласие и разбирателство за доброто, като пряка функция от измислянето и обясняването на доброто, защото ако трудно се съгласяваме за традициите и наследството, тогава няма как да се съгласяваме лесно за това, което тепърва е нужно да се измисля и осъществява.
Макар формално погледнато философията да е любов към мъдростта, може да се каже, че тя е в същността си царството на свободомислието, което се занимава с раждането и развиването на идеите и обясненията за света, в който живеем. Интересното за свободомислието е, че всяко поколение го развива за себе си и това, че някой преди нас го е развивал не означава, че и ние сме автоматично способни на него. Точно обратното, един път ние го развиваме, когато се образоваме в съществуващото вече познание, което е пряко свързано с това да си обясняваме смисъла и същността на предмета, който изучаваме. И втори път го развиваме, когато стигнем до способността да раждаме съвсем ново самостоятелно мислене и започнем да измисляме идеи и обяснения, които не са съществували.
Всичко това можем да правим съвсем сами, но разбира се тогава другите може даже да не разберат, че нашите търсения и вълнения съществуват и че от тях се ражда мислене, което би могло да бъде полезно за всички. Единствено, когато излезем в общественото пространство и се включим в отворения диалог, ако такъв въобще съществува, и споделим своите идеи и обяснения, само тогава има възможност някой да им обърне внимание и те да станат обект на разисквания и проверки и да носят смисъл, полза, добро за хората поотделно или за обществото като цяло. Ако пък искаме идеите и обясненията ни да допринасят за общественото усилие към промени към по-добър живот, тогава е наложително тези разбирания да бъдат подлагани на съмнение, проверка, преценка от останалите, за да можем да се надяваме, че те ще получат тяхното одобрение и подкрепа. Това е пътя, по който векове и хилядолетия идеите и обясненията са се налагали в общественото пространство и са ставали сила и фактор в промените на обществото и неговото развитие. Разбира се има идеи, които са били раждани за собствено удоволствие или съвсем непреднамерено и без желание за обществен принос, а впоследствие са извървявали своя път през годините и даже вековете, за да се превърнат в обществена сила за промяна. Но това с нищо не променя положението, че те са се превръщали в смислено обяснение и са допринасяли за конкретни резултати на дело, само след като са били обсъждани, проверени и възприети от повече хора в обществото. Е, може да се каже, че понякога разпознаването и признаването на подобно мислене си е отделен проблем за общността и ако нямаме способности за това, може много важни и добри неща да ни минават под носа, а ние да не можем въобще да се усъмним, че става дума за нещо полезно.
Спомням си един пример, когато французите изпратили държавен чиновник да провери дали железниците са приложими във френски условия, когато англичаните измислили парната машина. Човекът се върнал и докладвал, че те във Франция, което станало причина за забавянето на въвеждането на влаковете с около 10-12 години. А какво би станало ако не ставаше дума за такива конкретни практични нововъведения?!


Защо критичното мислене е положително мислене?

Защо самокритичното мислене е положително мислене? Често чувам да казват – „Стига сте говорили за лошо, стига сте отричали, стига сте говорили какво няма” или съответно – „Говорете какво има, какво е доброто, какво трябва да утвърждаваме”. Ако всичко се свеждаше до приказки и диалог в обществото , тогава формалната промяна щеше да бъде достатъчна. Когато обаче живеем бедно и лошо, по наша собствена оценка, тогава се нуждаем от добри резултати на дело, и то на мащаба на цялото общество, за да можем да усетим и да признаем, че промените наистина са реалност. За тази цел се нуждаем от знания и умения какво и как да правим, за да постигаме тези резултати. А знанията и уменията постигаме чрез образованието или чрез търсенето и откриването на истината. Всъщност образованието за вече съществуващите знания и умения е форма на търсенето и откриването на истината, защото когато не знае, за човек няма значение дали истината вече съществува или не. Той просто използва прекия път към нея, който е постигнат и развит от тези, които са открили и развили познанието в съответната посока. От времето на модерните философия и наука истината е нещо, което се търси и установява чрез съмнението и проверката, които съставляват същността на критичното мислене. Така че ако искаме да постигаме добри резултати и успехи ние се нуждаем от критичното мислене и истината и познанието, които то води със себе си. От тази гледна точка макар и да изглежда формално отрицателно, критичното мислене е всъщност положително мислене, защото на негова основа се гради познанието, което е необходимо за постигането на доброто. А няма как да не говорим за лошото, защото то е началото на промените по пътя ни към доброто. За да можем да го осмислим и разберем обаче, така че да го свържем със себе си, тоест да се научим на самокритичност и да виждаме проблемите като функция от нашите грешки, недостатъци, пропуски, за да можем след това по-лесно да ги решаваме, ние се нуждаем да се научим да носим отговорност за лошото. Разбира се за това би трябвало да се научим пък, че живота ни зависи от нас, тоест да се научим на много повече свобода и свободна воля. Проблемът у нас обаче както казва Гьоте е, че „Човек по-лесно признава грешките на дело, отколкото грешките си в мисленето”, което, като отричаме грешките, недостатъците и проблемите си вместо да носим отговорност за тях, ни поставя в положението на хора, които има голяма вероятност да мислят грешно и да не го съзнават. Вярата ни в обратното, тоест че няма нищо грешно с мисленето ни, ни кара да се чувстваме поне за момент добре. Но тази вяра всъщност е самоизмамата, от която не можем да се освобождаваме, защото все още не сме развили самокритичността като знания и умения, а в такъв случай само тя е способна да ни помогне. Така че на първо време сме обречени да страдаме от самите себе си и да не го съзнаваме или поне засега изглежда, че няма признаци да се съмняваме, че това все пак може и да е възможно.