Предпоставената връзка между елита и промяната

Не може да се очаква промяна от елита, който не притежава самокритичност и произтичащото от нея самосъзнание, защото властта и парите му дават самочувствието, начините и средствата да бяга от собствената си отговорност и да хвърля вината за нездравословното състояние на нацията върху гърба на народа. А без самокритичност той не може да си дава сметка, че като избира и налага в общественото пространство духа на взаимното винене и съдене, не само не спомага за решаване на проблемите, но и ги прави още по-лоши.

Възраждането на една нация не става просто на основата на смяната на поколенията, защото тогава всички нации щяха да имат едно и също равнище на развитие. То може по-скоро да става само чрез коренната промяна на ценностите на основата на свободата, свободомислието и способността за постигане на общи воля, решения и работа в името на общественото добро.

Възраждането на България може да се направи само чрез коренна промяна в общественото мислене, но няма как да стане със стария-нов елит, защото той е по-скоро символ на наследеното грешно мислене от миналото. По принцип на елита се падат ролята и отговорността да ражда и развива общественото мислене, а той няма как едновременно да е носител и на старото грешно и на новото положително мислене на промяната, макар и да се вижда, че водачите му се стараят доста сполучливо да играят ролята на "фурнаджийската лопата" в името на самоцелната власт. 

Промяната в една нация не зависи от младите, а от цененето на свободата, свободомислието и етиката на свободата в продължение на десетилетия и цели поколения. Качественият скок в развитите на една нация не идва от простата смяна на поколенията, защото смяна на поколенията има навсякъде, но това не променя с нищо факта, че има огромни разлики в равнището на развитие на различните нации. 

Когато мисленето на елита е подвластно на самоизмамата, тогава в обществото не само няма да може да се поражда промяната, но и ще продължават да се развиват разбиранията и стремежите на духа на самоцелната власт, защото целта на елита ще бъде главно чрез нея да запазва собственото си положение, вместо да подобрява живота на всички и това ще става на основата на собственото си оневиняване и за сметка на всички останали.  

Не се преодолява лесно нивото на сенките от пещерата

Голяма посредственост на общественото мислене и поведение е всичко да се свежда до оплюване, очерняне, оклеветяване на хората, вместо да се развива критичното мислене и познание, които да ни помагат да определяме какво са доброто и лошото по принцип, а оттам и да допринасяме за положителната промяна на света около нас.

Ако сме общност, която не се е научила да цени свободата и свободомислието и вярва, че социалния живот може да се насилва и манипулира, тогава и виртуалното пространство става по-лесно за окупиране и манипулиране от хората, които се стремят и постигат самоцелната власт.

Когато развиваме социална среда, в която всеки отрича всеки, тогава няма как и откъде да се раждат и развиват общите разбирания, енергия и воля за социалната промяна към добро. И не е лошо да имаме предвид, че пътят между едното и другото е дълъг почти колкото е този между земята и небето.

Защо елитът е големия проблем?

Защото:  1) Той отговаря за организацията и управлението на обществото, а то е 80% от работата, 2) Не може да ражда и развива полезното мислене, което е негова отговорност, независимо дали го съзнава или не, 3) Вини народа и не си дава сметка за лошите последици от това, 4) Бяга от отговорност, като се опитва да я прехвърли несправедливо върху гърба на народа, 5) Не разбира задълженията и отговорностите си, което е равносилно на невежество по отношение на ролята, която е нужно да играе, 6) Не разбира смисъла и ролята на самокритичното мислене в личен и обществен план, а от него зависи коренната промяна в обществото, 7) Не може да ражда идеите, обясненията и решенията за духовния преход между две коренно противоположни обществени системи, 8) Продължава вредните идеи и обяснения от миналото, несъзнателно или нарочно, 9) Не може да създава основата за новите връзки и отношения в обществото в новите условия и среда, 10) Бърза да робува на общественото мнение, което е често наследство от миналото и се характеризира с много предразсъдъци и предубеждения, които пречат на промяната, 11) Не разбира огромната работа, която е нужна, за да се обединяват хармонично личните и обществените интереси чрез политиката и обществения живот, за да могат да се допълват, вместо да си противостоят, 12) Не разбира ролята на народа, като силата, съдника, господаря и съюзника, без който не може да се осъществява демократичния живот.

Недостигът на самосъзнание блокира възможността за промяна и развитие

Ако миналото е довело до разрив и разпад в обществото, не можем да се обръщаме към него за примери за подражание за доброто и за решенията на проблемите. Доброто в този случай ще е по-скоро свързано с волята за промяна, тоест да скъсваме с лошото наследство от миналото, както и с волята да постигаме успехи, като си поправяме грешките и недостатъците, решаваме проблемите си и осъществяваме новите стремежи и цели. Доброто в нашия случай може да бъде нещо, което измисляме, обсъждаме, договорираме заедно оттук нататък, за да можем да постигаме разбирателство, съгласие и единство да го осъществяваме заедно като общество напред в бъдещето.

Абсурдното в теорията и практиката на комунизма е, че докато бяха на власт сочеха злото като част от миналото, а доброто, като част от настоящето и бъдещето, а сега настояват доброто да се търси в миналото, докато лошото се сочи като неразделна част от настоящето и бъдещето на капитализма. Абсурдното е в това, че става дума за теория и практика, която се стреми всячески да възвеличае себе ли , дори с цената на пълния провал на обществения живот.

Проблем на посткомунистическото общество е, че е развило бъдещето, като неразделна част от циничната демагогия в политическото мислене и говорене и по този начин поставя пречка да се мисли и действа към него от позицията на прагматичните и резултатни промени към добро.

Абсурдното в теорията и практиката на комунизма е, че докато бяха на власт, сочеха злото като част от миналото, а доброто, като част от настоящето и бъдещето, а сега настояват доброто да се търси в миналото, докато лошото се сочи като неразделна част от настоящето и бъдещето на капитализма. Абсурдното е в това, че и в двата случая става дума за една и съща теория и практика, която се стреми всячески да възвеличае себе ли , без да се интересува дали не предизвиква пълния провал на обществения живот.

Няма как да прегърнем свободата и капитализма, докато не осмислим и не разберем, че все още живеем в средата и условията, които са пряко наследство от мисленето и поведението, които отричаха частната собственост и възхваляваха тиранията.

Когато в продължение на десетилетия социалната култура се е определяла от коне с капаци, тогава даже тези, които са започнали да критикуват тази система имат нужда да развият самокритичност и самосъзнание, че е доста вероятно и те да са се превърнали в коне с капаци, без да си дават сметка за това.

Промяната не идва, просто защото я искаме, а защото имаме смелостта да скъсаме с лошото в настоящето и да поемем пътя към неизвестното бъдеще.

"За този, който чувства, светът е трагедия, а за този, който мисли, светът е комедия". Тази мъдрост обаче с нищо не ни подсказва кой от тях ще се смее последен.

Всяко поколение само се образова за свободата

Странно е, когато използват свободата, за да ни казват какво и как трябва да правим, защото това може да се приеме като отнемане на свободата. За да имаме чувството, че не ни е отнето правото на избор, първо, би трябвало да имаме достатъчно възможности да се убеждаваме самостоятелно и да договорираме всичко, което правим и в което участваме и второ, да имаме възможност да участваме като равностойни партньори в диалога и съответно да имаме чувството, че сме изградили независимо и самостоятелно позициите си, които стават основа за мисленето и поведението ни.

В равностойните отношения всеки един се предполага да допринася за общата позиция чрез диалога, докато при индоктринирането, едната страна се стреми да вмени на другата какво трябва да мисли, прави и съответно как да го постига на практика. Когато дълго сме били манипулирани по отношение на свободата, нормално е да сме изгубили доверието си спрямо нея, а оттам и към хората, които се опитват да ни говорят за нейните ценности и достойнства. Това обаче с нищо не обезценява свободата, а просто показва липсата на полезни разбирания и подчертава необходимостта да се образоваме за нея.

В общество, където свободата дълго не е била ценност и е била отнемана, хората имат дълбоки съмнения и задръжки спрямо нея. За да могат тези съмнения да бъдат преодолени е нужен достатъчно отворен и толерантен диалог, в който хората да се убеждават самостоятелно с какво и как са ценни свободата и свободомислието и по какъв начин те биха могли да бъдат полезни и важни за постигане на добрия живот.

Малко абсурдно е да подтикваме с остена хората към свободата, защото е равносилно да им хвалим свободата, докато в същото време им  я отнемаме. При това положение е нормално те да запазват съмненията и подозренията си спрямо нас, защото би трябвало да бъде неразделна част от свободата и свободомислието да им даваме възможност сами да вникват и да се убеждават в техните достойнства, предимства и добро. А когато става дума за преход от тирания към свобода, социалните процеси на промяна изискват дълга и трудна просвета на мащаба на цялото общество, която не може да бъде с предизвестен край.

Нелепо е да се хвалим с толерантността си, когато доста бързо показваме зъбите на простащината си, като бъдем предизвикани. 

Предубежденията от миналото блокират промяната

Общество, което мисли грешно, но не проявява самокритичност, за да разбере това, ще бъде обречено да повтаря това грешно мислене отново и отново. Пример за това са идеи от рода на  - 1) Трябва ни самочувствие, за да успяваме, 2) Политиката е игра на надхитряване. С тези грешни идеи няма как да се поведе цялото общество за промяна, с тях може само да се поддържа самоизмамата на псевдоелита, който не умее друго освен да работи за личните си интереси, но няма представа, че работата в името на обществените интереси и добро е коренно противоположно нещо.

Когато държавата е в ръцете на софийските и селските тарикати, тогава сме обречени да печелят една шепа хора, а да губят всички останали, просто защото надхитряването е надлъгване и няма как на основата на лъжата да се изгради успешна държава.

Когато хората са израсли в среда, където цари догмата "Битието определя съзнанието", те не могат да допуснат, че могат да мислят грешно, независимо от това, че постигат материални успехи. В случая те нямат разбирането, че личните и обществените интереси са противоположни и за да могат да се обединяват и допълват, е нужно да се основават на коренно противоположната предпоставка, че "Съзнанието определя битието".

Когато държавата е в ръцете на псевдоелит, това че притежава максимална власт не го прави истински елит, а само подсилва грешките, недостатъците и недъзите му. Като добавим към това и факта, че властта има склонност да обслужва сама себе си и да става самоцелна, тогава не може да се очаква промяната да идва от псевдоелита. Тя може да започне да става действителност само ако има развито активно гражданско общество, което да изисква промяната и да е способно да издига нови хора с ново мислене, които да могат постепенно да изместват псевдоелита от властта и да слагат основите на новия, истински елит. От него зависи да води обществото към промяната.

В царството на идеите се изисква особена форма на интелектуална самокритичност, защото често новите идеи са посрещани с враждебност от обществото, вместо да бъдат приемани с отворени обятия, както и осмисляни и признавани по достойнство. Затова е нужно да можем да сме готови да изминем целия път за тяхната защита, докато успеем да ги усъвършенстваме до състоянието на обществена полезност. За тази цел често е нужно да сме готови да се изправим срещу предразсъдъците и предубежденията на цялото общество и само качественото самокритично мислене може да ни помогне да извървим успешно пътя за убеждаването на хората и за печеленето на доверието и подкрепата им за новите идеи.

Духът на коренната промяна няма нужда от властта . Точно обратното, често трябва да има волята и силите да се противопоставя на властта и да я принуждава да се променя.

Материалното и духовното са два отделни свята в нашия свят и само проникновението на мисълта е способно да прокарва път за връзка между тях.

Без общи полезни разбирания за властта няма положителни резултати от нея

Когато ни липсва самокритичността, няма с какво да я заменим, защото тя е качество на мисълта и нейното проникновение, които просто още не сме достигнали.

Самохвалещата се власт е пародия на власт, защото явно насочва вниманието и усилията си всячески да повлияе как се възприемат и оценяват действията и работата й, а не да се съсредоточава да върши тази работа по възможно най-добрия начин.

Самоцелната власт купува, подчинява, обезличава хората, като ги кара да й служат, докато властта в името на общото добро издига и признава личностите и създава условията и средата, както нормите и стандартите, които помагат и създават естествените връзки за преливане между личните и обществените интереси. 

Самоцелната власт подчинява хората, а властта в името на общите интереси служи на хората. Разликата между двете се вижда в резултатите от управлението и в настроенията на общественото мнение по отношение на властта. 

Самохвалещата се власт е пародия на власт, защото явно не си дава сметка, че става жертва на собственото си самохвалство, изразено в мисълта на Езоп - "Който се хвали пред тези, които го познават, заслужено прави сам себе си за смях".  

Политиката е най-трудната дейност в обществото, не защото всички мислят, че разбират от политика, а защото е много трудно да се постига съгласие и единство между тези разбирания за доброто, както и да се постигат резултатите, които удовлетворяват всички. 

Защо е подвеждащ и объркващ въпросът: Кой?

Защото когато се насочва вниманието в посока да се търси някой, който е скрит зад кулисите и в същото време има решаваща роля за това, което става на сцената, тогава хората по неволя се тласкат да мислят и търсят неща, които или не са постижими или пък и да бъдат посочени, с нищо няма да променят мисленето и поведението на отделните социални групи или на обществото като цяло. Просто се търсят човек или хора, в ролята на изкупителна жертва, които да се посочат с пръст и да се обвиняват и съдят за лошото състояние на обществените ни дела, което обаче почти изцяло отклонява вниманието и енергията на обществото от разискването и решаването какво е важно, полезно, нужно, добро да се върши и как бихме могли да се стремим да го постигаме успешно на дело. Когато вниманието на цялото общество се насочва към това то да бъде превърнато в едно огромно съдилище, в което всички са свободни и насърчавани да се винят и съдят до насита, тогава равновесието в обществото се накланя изцяло в посока на блокирането на почти всяка човешка активност под предлог, че тя е в нарушение на някакви норми, правила и закони или пък защото тя е възможно или пък вероятно в нарушение на нещо, на каквото и да е. И може би точно затова ние сме нация, която произвежда с усилията и работата си многократно по-малко от другите нации на ЕС, което пък от своя страна усилва чувството ни за лош и беден живот и ни прави нещастни.
Да, ние се нуждаем от реформирана и работеща съдебна система, защото от това законите да важат за всички зависи в голяма степен справедливостта в едно общество. Но да се превръща цялото обществено пространство в съдилище, където да се винят и съдят всички за всичко и да се насъскват и озлобяват хората едни срещу други, това не само не може да помогне за нужните промени в съдебната система, но и по-скоро им пречи и вреди, като носи на живота ни още по-голяма бъркотия, от която проблемите в обществото се задълбочават и множат.
Странно е до какво степен в общественото пространство се насаждат и повтарят упорито едни и същи въпроси, като този - Кой? - които не само не водят до никакви осезаеми резултати, но и по такъв начин зациклят политическите процеси, че в крайна сметка вместо на се инициира промяната, се стига до това същите тези хора срещу, които са започнали протестите да се връщат на власт, като това само изцежда и обезкръвява силите и волята на гражданите за промяна, като в същото време статуквото обръща всичко в своя полза и добро. По всичко изглежда, че свободомислието и свободното слово до такава степен са под контрол и манипулирани, че не ни стигат сили и способности да развиваме въображението и проникновението си да раждаме и утвърждаваме нови мислене, идеи, решения, които да създават основата за желаните от хората положителни промени. А няма как ако се инатим и задаваме грешни и подвеждащи въпроси да не стигаме до отговори и решения, които по-скоро влошават положението, отколкото да го подобряват.
Постоянството и упоритостта може и да са добродетели, когато са посветени на общите цели и интереси, когато за тях е постигнато разбирателство, съгласие, договориране, но когато няма никакво съгласие и единство нито за интересите и целите, нито за начините и средствата, тогава те могат да се превръщат в непродуктивен инат, който блокира обществените мислене, воля, енергия и така пречи на обществото да напредва в посока на решаването на проблемите и извършването на промени. Затова и като индивиди и като общество се нуждаем от малко повече самокритичност, за да можем да достигаме по-лесно до грешките, недостатъците и проблемите си, за да се освобождаваме от тях и така да постигаме по-лесно желаните резултати и успехи.

Противореча си, значи мисля.

Истинската природа на човека и човечеството е мисълта, с нейните противоречия, отрицания, критичност, от които произтича раждането и развиването на разбиранията и познанието, а те пък помагат за решенията на проблемите, промените и целите. Вярата е възникнала, за да уравновесява подлагането на съмнение на света и живота около нас с цел неговото обяснение, защото, независимо дали владеем проникновението на мисълта или не, ние стигаме често до грешки и провал в начинанията и работата си. Всъщност вярата помага на всички ни да преодоляваме стреса и напрежението от грешките, проблемите и провала и да се впускаме отново и отново в поредния цикъл от мечти, усилия и стремежи.

Малко проблеми от социалната ни среда

Проблем е елитът, а не народа. Защо сме калпаво обществено пространство изпълнено с подставени лица? Защото елитът е некадърен в изпълнението на отговорностите си, самозван, презира и обвинява народа си, не може да въведе качествено новото мислене на самокритичността, а освен това избира самоизмамата и не може да ражда идеи и обяснения за решаване на проблемите и осъществяване на промените, както и не може да убеждава и увлича обществото към общи цели и успехи.

Проблем на българското обществено пространство е, че все още буксува на местото на наследството от Марксизма-Ленинизма и идейната му ограниченост върху материалността на живота и самоцелната власт на политическия живот.

Ние сме изостанало в историческото си развитие общество и отричането на грешните, недостатъците и проблемите все още не означава самосъзнание и разбиране за тях, а по-скоро е упорстващо, продължително усилие за самоизмама, че те не съществуват и ние можем да се освобождаваме от тях, като им обърнем гръб или ги замитаме под чергата. Отричането показва наличието на болестното състояние на липса на самокритичност и самосъзнание, така необходими, за да можем да се справяме с недостатъците и проблемите.

Като общност сме още на стадия на детството, когато гледаме и повтаряме след възрастните, но нямаме никакво собствено разбиране, критерии, стандарти с какво и как да организира добрия живот в свободното и демократично общество.

Когато никой не признава никого, имаме общество без общоприети и наложени критерии и стандарти, а когато преписваме чуждите критерии и стандарти и се опитваме да имитираме взаимно признание, тогава имаме фалшив обществен живот, който може да дава само лоши резултати. А това няма как да прави друго освен по естествен начин да поражда състоянието, което ни кара да се чувстваме нещастни.

Отделните страни на общественото мислене

Едно е да помагаш на човек да развива в положителна посока личната си природа, а друго, да се стремиш да му наложиш волята си, така че да става удобна маша в твоите ръце.

Когато на водачите не им достига въображение, интелектуално проникновение и предприемчивост, за да убеждават и увличат хората в стремежа към общите интереси и добро, тогава е достатъчно да проявяват сила или хитрост, за да ги подчиняват на своята власт.

Общото добро е категория, която подлежи непрекъснато на обясняване, определяне, подновяване, за да може да убеждава хората и да печели доверието и подкрепата им, защото от това зависи успешното раждане и развитие на общите воля и дела в обществения живот.

Ролята на общите критерии и стандарти

Когато липсват условията, средата и стандартите, които да помагат за раждането и признаването на героите днес, ни остават само героите от миналото, но те не са достатъчни, за да ни направят жизнеспособна и успяваща нация днес и утре.

Ако самоизмамата преобладава над самокритичността в общественото пространство, тогава няма да има здрава основа за промените и успехите на нацията и каквито и усилия да се полагат, те ще са обречени да отиват на вятъра.

Стандартите в обществото са нужни и важни, защото обединяват усилията и работата на хората към общите стремежи и цели, докато липсата на стандарти води до непрекъснати хаотичност и противопоставяне на различните групи хора, което от своя страна води до взаимното унищожаване на резултатите от работата им.

Здравият разум и общоприетата мъдрост са обединяваща основа за общуването и отношенията между народа и елита. Ако те не съществуват, всеки живее по свои правила и разбирания и това води да разрив и разпад на отношенията в обществото.

По следите на свободното въображение

По света правят закони, за да узаконят нравите им, а ние се опитваме да правим съдебни реформи, които да променят нравите ни. Докъде ли ще стигне нашата наивност?!

Не може последните 70 години да са променили така ужасяващо нравите ни, а ние да се надяваме, че някаква реформа ще ги направи отново нормални. Много повече самопознание и самокритичност са необходими, особено от страна на елита, за да можем да стигнем до коренната промяна, която желае народа.

Когато сме потънали прекалено дълбоко в практическата безизходица на проблемите, тогава съвсем не е лесно да се абстрахираме от нея и да постигаме степента на абстрактно мислене, която да ни помага за тяхното решаване. Решенията и промените са по принцип нещо ново, което изисква разрив и скъсване със старото.

Проблемът на грешното мислене е, че не му достига въображение да си представи грешката като неразделна част от самото него. А когато то преобладава в общественото пространство, тогава няма как от него да се ражда коренната промяна в социалния живот.

Противореча си, значи мисля - Точно ефективното противоречие стои в основата на проникновеното мислене, което единствено може да ни извади от безизходицата на лошото наследство от близкото минало.

Забавното на пръв поглед в чувствата е, че създават впечатление за повърхностност и обърканост, но ако ги разгледаме по-задълбочено, можем да си дадем сметка, че те стават неразделна част от емоционалната енергия, която захранва противоречието, а то от своя страна е същинската природа на проникновеното мислене. Така че разумът не би трябвало да бърза да отрича чувствата, защото се оказва, че те са неразривно свързани с него чрез енергията, чрез която непрекъснато го захранват.

Когато волята в общественото пространство пречи да допринасяме за общото добро, тогава ни остава да разчитаме на търпението и постоянството, с чиято помощ да надживеем тази вредна воля и така да успеем да осъществим собствената си воля за принос към общото добро.

Когато външният вид лъже, тогава ние трябва да можем да го излъжем на свой ред ако искаме да помагаме на истината да се налага като стандарт в общественото пространство. Или казано с други думи - Когато лъжата се е съюзила със злото, е нужно да се учим да ги надхитряваме, за да можем да помагаме на доброто да увеличава възможностите си и да взема връх в социалните процеси и дела.

Щом социалната среда е лишена от творческото мислене, тогава е нужна коренната промяна на тази среда, за да можем да помогнем за неговото освобождаване и развитие.

Вдъхновението не идва без да го търсим, но няма как да се осъществява без подходящата околна среда.

Въображението ни помага да измисляме идеи, чрез които да осмисляме житейския си път, а чувството за мярка ни помага да избираме коя посока да следваме по този път.

В търсене на самосъзнанието

Когато елитът няма елементарни разбирания за развитието на обществото, които народът да споделя, тогава общественият живот представлява непрекъснато кърпене на дупки, на чиято основа е невъзможно да се измислят и изграждат промените към по-добро бъдеще на нацията.

Едно общество без самокритичност и самосъзнание е като муха без глава, защото нито може да създава собствени критерии и стандарти за съвместен обществен живот, нито ще е в състояние да взема и използва критериите и стандартите на напредналите общества, защото няма да може да проявява чувство за мярка и преценка защо, с какво и как да ги използва, за да постига успешни промени на живота на тяхна основа.

Интересно как бихме могли да се научим да не се вземаме на сериозно, ако преди това не сме се научили да се вземаме на сериозно?!

Ако няма хора, които да посвещават живота си на добродетелите, няма да има пример за добродетелност в държавата и в нея ще цари духът на безпътицата.

Криворазбраната искреност

Често е доста нелепо голямото ни чувство за национална гордост, че сме много по-искрени от напредналите народи, докато тях ги обявяваме за по-лицемерни от нас. Тази самоизмама явно не ни дава възможност да виждаме, че често става дума за глупост от наша страна, която не само ни вреди, но и която не осъзнаваме и така сами се лишаваме от възможността да се освобождаваме от нея. И не трябва да подминаваме факта, че ако чрез така наречената ни  искреност не само не отчитаме различните интереси, виждания и предпочитания на другите, но и смятаме, че това ни дава право да ги пренебрегваме и поругаваме, тогава волю неволю се превръщаме в хора, които погазват основни правила от етиката на общуването и отношенията. Така че не трябва да се заблуждаваме, че самоизмамата, че казваме истината, ни дава правото да се отнасяме лошо към другите, независимо дали го съзнаваме или не. Нито пък да смятаме, че ако набеждаваме самоцелно и самомнително другите в лицемерие, това по предпоставка отговаря на истината и ни дава право да ги виним и съдим за каквото ни е угодно.

Унищожената традиция и псевдотрадицията наследена от комунизма

Успелите през прехода досега са шепа хора, докато неуспяло е голямото мнозинство, така че няма как преходът да е приключен удовлетворително за мнозинството.  Проблемът с наследството от комунизма е, че когато идва на власт той обявява, че ще установи и развие коренно ново общество и затова унищожава съществуващата до него традиция и се опитва да развие нова. Но когато в крайна сметка провали България и се самоунищожи, се оказа, че той е унищожил традицията и е оставил вакума на собствената си псевдотрадицията след себе си, която, от една страна, подвежда хората да се опитват да се придържат към нея, като към нещо нормално, но от друга страна, създава провал и разпад на обществото, защото се опитва да търси бъдещето под формата на възпроизвеждането на духа на близкото минало, което ни е провалило. Така че ако искаме да говорим за свободата, първо би трябвало да разберем, че едно от основните неща, от които би трябвало да се освобождаваме днес, е лошото наследство, което ни е останало от комунизма, което обаче не съзнаваме и по тази причина не можем да осмислим като нещо, от което е императивно да се освобождаваме. Така оставаме заложници на собственото си невежество като общество или по-скоро на невежеството на елита, който също е наследство от миналото и е носител на тази псевдотрадиция, от която трябва да се освобождаваме, за да изграждаме новия живот, в коренно нови условия и среда. От лошото наследство на комунизма е нужно да се освобождаваме най-малкото и затова, че в него свободата е сведена до някаква безсмислица, която съществува единствено в съзнанието на хората и затова няма как да бъде развита до статута на ценност за цялото общество, което в голяма степен блокира възможността за развитието на промените, от които се нуждаем. Или казано по друг начин, имаме само останали критерии и стандарти за това как се живее в условия на „реален социализъм“ и не си даваме сметка, че нямаме критерии и стандарти за свободата, демокрацията и капитализма и не разбираме, че образоването на обществото за тези стандарти все още е в самия си зачатък и затова нямаме основа, върху която да осъществяваме прехода и коренните промени към лично и общо добро в новия си живот. Оказва се, че промяната от една социална система към коренно противоположна социална система не става с магическа пръчка, а изисква дълго и мъчително образование и просвета на цялото общество, което може да продължава десетилетия и поколения напред, но засега не се виждат водачите, които биха могли да поведат в тази посока.

Самокритичността е решаваща

Проблемът, който произтича от това, че не съществува разбирането за самокритичността и неговата решаваща роля за промяната на обществото е в основата на блокирания процес на обществената промяна. За да може да се появи това разбиране, би трябвало да има елит способен да го изкаже, обоснове и да постигне подкрепата на хората за него в общественото пространство, като впоследствие той е нужно да постигне критичната маса на подкрепа за него, за да може да бъде развивана и прилагана самокритичността на практика в обществените мислене и диалог. Само тогава самокритичността ще стане фактор в преосмислянето на обществения живот и тръгването към коренната промяна на България в духа на волята и стремежите на нейните граждани. За съжаление обаче новият-стар елит на страната потиска и заглушава диалога за комунистическото минало и лошото наследство от него, защото ако не го прави, тогава хората ще поискат по естествен път да им потърсят отговорност за неуспеха на прехода и да поискат да се освобождават, както от лошото наследство, така и от хората на миналото, които го олицетворяват или техните наместници в общественото пространство. Явно е че хората на миналото блокират възможността за положително развитие и единственото, което са усъвършенствали досега е да играят ролята на „Крадецът вика: Дръжте крадеца!“, тоест на елементарната демагогия, от която няма как да произтече положителна промяна за България. 

Незнанието и неумението да задаваме полезните за промяната въпроси

Не знаем и не можем, защото 1) елитът не съзнава незнанието и неумението си, 2) нямаме разбиране за смисъла и ползата от идеята за самокритичността, 3) имаме огромно наследство от грешно мислене, което съзнателно или несъзнателно отричаме, 4) неумението и нежеланието на елита да се идентифицира с българския народ и да мисли като негов водач, 5) нямаме нито знания и умения, нито полезен опит, които да ни помагат в тази насока, 6) не сме се научили да изминаваме пътя от мнението до обясненията, доводите и доказателствата, които помагат за раждане и утвърждаване на обществено полезните идеи, 7) не сме създали и развили още чувството за общност, взаимност и наложителност от коренно нова етика на свободата, 8) прекалено много хора са отдадени да защитават близкото минало, което ни е провалило и объркало в мисленето и поведението, вместо да се отдадем на създаването на новия дух на промяната, 9) арогантността и самодоволството на елита, който се е научил да се инати да прехвърля отговорността си за провала на България върху гърба на народа.

Когато елитът не вижда проблемите в себе си, тогава нацията е обречена на безизходица, защото той отговаря за мисленето в общественото пространство и е способен да измисля демагогия до безкрай, с която да бяга от собствената си отговорност и да прехвърля отговорността и вината си за провала на държавата върху гърба на народа. Тогава той не допуска критика срещу себе си или просто я отклонява ловко встрани и така блокира развитието на цялото общество само и само да може да запази собственото си привилегировано положение.

Един от критериите за това, че говоренето за промяна в обществото е формално и безрезултатно е факта, че не можем да постигаме съгласие даже за елементарни полезни разбирания за обществено добро, както и това, че до такава степен не ценим идейното мислене, че няма никакви идеи, които да подсигуряват промяната и това не прави впечатление на никой и не можем да си даваме сметка, че това обрича промяната на провал. Без идейно мислене постигането на разбирателство и съгласие какво и как да се прави, за да стават промените реалност, се оказва практически невъзможно, защото промяната е скъсването с лошото досега и осъществяването на нещо коренно различно оттук нататък. А това означава, че ни трябват нови идеи и обяснения, които да захранват процеса на раждането на поправките, решенията, промените от самото им измисляне до претворяването им успешно на дело, което е бавен и труден процес, когато съществува. Да не говорим, че става невъзможен, когато той не съществува и ние нямаме съзнание за това. Защото няма как от дребнавото, пошло и посредствено боричкане за властта да се раждат идеите и решенията за коренната промяна на държавата.