ИНТЕЛИГЕНЦИЯ И НАРОД – ОБЕДИНЕНИ УСИЛИЯ В ОБЩА ПОСОКА, А НЕ НЕДОВЕРИЕ И ВРАЖДЕБНОСТ

          По всяко време на развитие в обществото е имало разнообразни и сложни взаимоотношения между отделните социални групи.  Винаги тези взаимоотношения са били по-прости и ясни, когато се разглеждат в светлината на определящите социални отношения.  Отделянето им от обществото често  води до объркване и пропуски, а те от своя страна са водели до изграждането на непълни,  непоследователни и  погрешни  позиции. 

          По принцип  народът и интелигенцията са единно цяло, също както са тялото и главата на човешкия организъм.  Техният хармоничен съвместен живот е бил винаги основата за резултатни и  плодоносни дела в рамките на нацията.  Но по какъв начин се развиват взаимоотношенията при тях при социализма? 

            С идването си на власт, комунистическата партия установява диктатура на пролетариата.  Чрез тази диктатура тя  подсигурява развитието на обществото до положение, в което получава пълен монопол над властта.  Постигайки това компартията започва да диктува живота в обществото.  По някаква никому неизвестна “историческа необходимост” тя се самообявява за ръководна сила на работническата класа, селяните и цялото общество.  Провъзгласява се за единствен защитник на народните интереси.  В същото време тази партия обявява интелигенцията за неспособна да води самостоятелна политика.  Тя  можела да служи само на тези сили, които властват в обществото.  Посредством тези цинични и безскрупулни твърдения комунистическата партия се вклинява като туморно, чуждо тяло между интелигенцията и народа.  Независимо от самообявяването на партията за авангард в обществото, необходимостта от интелигенцията, като ръководна сила в управлението на страната, не отпада.  Нейните познания и умения, почти винаги,  са били незаменими във всяка работа.  Но по силата на ръководните си догми компартията обявява интелигенцията за директно подчинена на нея сила.  Същото важи и за народа.  Пряката връзка между интелигенция и народ е прекъсната.  Единствен посредник остава властващата партия.  При това не трябва да се забравя, че  всичко това се извършва в условия на физическо и духовно насилие над обществото.  Съществуващите дотогава взаимоотношения между народа и интелигенцията са разбити изцяло.  На тяхно място започват да се налагат и насаждат нови, “социалистически” отношения на живот.  Естествените критерии, средства и лостове за водене на всякаква трудова дейност са унищожени.  Премахва се материалната заинтересованост като стимул за трудещите се.  Качествата и способностите престават да бъдат определящ фактор, както при подбора на работниците, така и при назначаването на ръководни кадри.  Конкуренцията се изключва като двигател на развитието и прогреса.  Вместо това определящи характеристики за хората в обществото стават- партийната принадлежност, социалния произход, социалната принадлежност и привилегиите, верността към партията и комунизма, послушанието, готовността за слугуване, раболепието.  От абсурдните изисквания се оказва, че се облагодетелстват неспособните, мързеливците, безочливите и рогачите.  Просто те най-бързо се пригаждат към обстановката.  Чиновническите и ръководни места се обявяват негласно за дирибейски  и на тях не се лансират способните, а партийните членове.  Въобще, ако не си партиен член нямаш шанс за развитие в обществото.  В университетите учат не най-способните, а тези с привилегии и връзки.    Но при образованието има още нещо много тъжно.  Поради пренебрежителното отношение от страна на управниците към интелигенцията малко хора отиват да следват заради образованието и науката.  По-скоро определящо е широко разпространеното “Учи за да не работиш”.  И младите не само че учат за да  не работят, но и доста малко внимание обръщат на учението докато следват.  Това води до слаба професионална подготовка, а оттам страда цялата държава.  Този вътрешен абсурд на социализма, който се дължи на абсурдността на строя, се използва много умело от властниците, за да се всяват омраза и злоба между интелигенцията и народа. 

            В производството се създават огромни предприятия и заводи, които не само унищожават природата и тровят хората, но също така изпитват недостиг от  работна ръка.  Като постъпва на работа там, работникът пита: “Какво ще получавам?” , а не се интересува каква работа трябва да върши, за да получи трудово възнаграждение.  По този начин биват опорочавани и трудовите хора. 

            Друг бич, който изкривява взаимоотношенията в обществото това е уравновиловката.  От една  страна тя и абсолютния монопол от друга са големите сили, които пораждат социалната несправедливост.  Несправедливостта пък поражда недоволството и омразата.  В началото те са били овладявани  поради страха от репресивния апарат и насилие.  Впоследствие, обаче,  набира скорост социалната демагогия.  С нея се разнообразяват и формите за подчиняване на народа и интелигенцията-наставленията,  опекунството, подкупничеството, духовното тероризиране.  Административно-бюрократичните непроизводствените длъжности са на пряко  подчинение на партията.  Дават им се добри заплати и известни привилегии като в замяна се изисква безпрекословно подчинение.  За непослушните е измислен раздутия до пръсване репресивен апарат, който в материално отношение е доста по-облагодетелстван в сравнение средния българин.  И няма защо да се учудваме, че подкупничеството върши такава добра работа  след като с негова помощ  са подчинени  голяма бюрокрация, художествено-творческата интелигенция, журналистиката, културата, милицията, армията, та дори Народното събрание. 

            В стремежа си да утвърдят абсолютната си власт управниците разбиват  народа на групи и групички.  Посредством обществени, политически и профсъюзни организации, които са им изцяло на подчинение, комунистите  поставят под контрол цялото население.  Така с  пълна сила в обществото действа принципа: “Разделяй и владей” .  Недоволство и омраза има, но чрез многобройните звена и механизми, те се насочват вътре между народа.  Добра работа на  управниците в случая вършат политическата неграмотност и невежеството, които отвеждат хората до удовлетворяване единствено на низките си амбиции и страсти.  Това развихряне на ниските страсти освобождава управниците от необходимостта да бранят властта си с методите на  насилствената саморазправа. 

            Поставени в  такива условия и народът и интелигенцията се израждат.  И при едните и при другите в следствие нормите на живот възникват много деформации и недъзи.  Те също биват  сполучливо използвани за противопоставянето на различните социални групи помежду им.  При невъзможност така  да се погаси напрежението от несправедливостта  се използва насилието. 

            Накъдето и както да се простираме и анализираме живота около нас виждаме, че абсолютната монополна власт погазва свободата, творчеството, инициативата на хората.  Превръща личните интереси на управниците в обществени интереси и  по този начин откъсва личните от обществените интереси в държавата.  Диктатурата е доказан от историята начин за тероризиране на обществото.  Пряко, това става чрез репресивния апарат, а косвено, посредством нарушаването на естествените връзки във всички сфери на държавата. 

            България пропада не защото няма работници, а защото няма управници.  Вместо интелигенция, която умело да ръководи – партийни членове в ролята на верни слуги.  Животът с  пълна сила доказа, че и най-упоритите и неуморни усилия на един народ могат  да бъдат пропилени и  последвани от упадък и разруха, когато управниците са некадърни.  Значи първото задължение на народа е да избере и постави най-способните хора за ръководители и чак тогава да се запретне за усилена работа.  В противен случай той няма да има гаранция  за резултатите от своята работа.  Досега народът в България не е имал сили да се бори за своите интереси.  Макар и да е клеветена, поругавана, оплювана, подтискана, малтретирана за неговите интереси се бори една шепа интелектуалци.  Тази група хора, може би най-жертвоготовната, не застана зад собствените си егоистични интереси, а зад интересите на целия народ.  Това още веднъж идва да покаже необходимостта от единство между народа и интелигенцията.  Тяхна основна обединяваща потребност е свободата.  Точно тя им се отнема от диктатурата на компартията, която чрез диктат цели да подчини на собствените си интереси целия живот в обществото.  При всяка една жива нация, народът не може без интелигенция и интелигенцията не може без народа.  Всяка една  партия, която налага диктатура в обществото им отнема свободата и затова е техен непримирим враг. 

            Съвременната епоха е време на бурни и динамични процеси в обществото.  Те са свързани главно с модернизацията на технологиите и производството, автоматизацията и електронизацията.  Чрез големи компютърни системи са свързани развитите  цивилизовани държави.  По тях се осъществяват контакти, разменя се информация, извършват се финансови операции.  В Япония научни колективи градят планове как в бъдеще могат да завладеят чрез монополизиране продажбите на интелект.  Всяка професия и дейност изисква все по-голяма информация, а тя от своя страна сближава обикновения и висококвалифицирания труд.  Това обединява народа и интелигенцията във все по-еднородна маса.  Продуктивният специалист е около 8  пъти по-производителен в труда си от обикновения работник.  Така поне учат по скамейките на Висшия икономически институт  Карл Маркс  в София.  Това не пречи, обаче, само развития социализъм да си служи с  методи на работа от периода малко след каменната ера. 

            Насаденото пренебрежение  и несъобразяване с интелигенцията е израз на социално невежество и висша безотговорност пред бъдещето на нацията.  Истинската интелигенция е най-жадната за знание и най-образованата част от народа, неговата будна мисъл и съвест.  Закономерно е в едно свободно общество тази част от народа да бъде негов ръководител.  А такъв способен и умен ръководител е необходим, защото досегашните методи на управление са изправили страната пред упадък и разруха.  Не е необходимо интелигенцията да бъде вярна на някаква партия, а като изпълнява съвестно и всеотдайно задълженията си тя трябва да служи на интересите на нацията.  Пряката връзка между народ и интелигенция трябва изцяло да бъде възстановена, за да може страната да заживее като здрав и хармоничен организъм.  На всеки организъм е необходимо както физическо, така и духовно здраве.  Тъй като природата на човека е съзнанието, то от голямо значение е духовната жизненост  както на отделния индивид, така и на обществото като цяло.  Пътят към тази жизненост е непрекъснатия стремеж на човечеството към развитие и съвършенство.  Подобен стремеж довежда човешкото съзнание до най-чистите идеали на цивилизацията- свободата, справедливостта и добродетелността.  Те единствено биха могли да бъдат съкровени цели на интелигенцията и народа, а тяхното осъществяване на дело води обществото към благоденствие и добруване.  Това са и общите цели на човечеството, което още по-ясно и категорично подчертава необходимостта от пълно единство между народ и интелигенция.  Само обединените усилия могат да доведат до осъществяване на съкровеното желание на всички – ПРОЦЪФТЯВАНЕ НА НАЦИЯТА. 

РАДОСВЕТ  Н. КАЗАКОВ

ЗАЧИТАНЕТО НА ИСТИНАТА И СВОБОДАТА – КРИТЕРИЙ ЗА ЗРЯЛОСТ НА ВСЯКО ОБЩЕСТВО

Още от ранните периоди на появата си човек е разумно същество.  Разумът, който го отличава от другите същества, го подтиква към контакти със себеподобните.  Това става, главно, в рамките на някаква социална общност – семейство, племе, каста, организация, държава.  Съзнанието, обаче, не само подтиква хората към общуване и обединяване, но също така, определя цялостната активност и творчество на човека в неговия живот.  По пътя на историческото си развитие човек се е сблъскал и продължава да се сблъсква със ситуации и взаимоотношения, които го затормозяват.  В подобен случай той винаги е поставен на изпитание и от това, какво решение ще вземе, зависи по-нататъшния му живот.  За да може да не греши непрекъснато и да не се обърква от сблъсъка с околния свят, всеки има нужда от критерии.  Лесно е да се каже, но как да се постигне на практика е вече друг въпрос.  Всичко в живота около нас се развива на основата на взаимната връзка и отношенията между материалния и духовния свят.  Опознаването на този свят от хората се извършва посредством съзнанието.  Процесът на познанието е основната цел на човешкото съзнание.  Осъществяването на тази цел става чрез стремежа към едно друго съзнателно понятие – истината.  Оттук следва, че стремежът на човек към истината е стремеж към познанието на света с всички връзки и отношения, които съществуват в него.  Точно тази същност на истината издава нейната относителност и непрестанна изменчивост.  Именно тук се крие сложността на истината като понятие и използването й за критерий в живота.  Тази нейна природа показва трудната й досегаемост и необходимостта от непрекъснатото й търсене.  Не случайно в живота истината се е наложила като основен критерий, защото резултатите от стремежа ни към нея разкриват същността на фактите и явленията от живота.  Но какво се получава на практика? 

В нашето общество гръмко и навсякъде се сочи и изповядва истината.  Обявяват се като основни ръководни идеали свободата, справедливостта, демокрацията.  Изтъква се добродетелността на ръководители и държавници.  Непрестанно се държат речи за морал и етика. 

Но докато следва забързаното си ежедневие човек изведнъж се сепва от нещо.  Дори, много често, това е нещо съвсем случайно, което го заставя да не се задоволява с повърхностния вид на нещата, а да търси по-дълбоко техния смисъл.  И всеки поема своя самостоятелен път като търси ориентири и пътеводни звезди.  Захващайки се упорито да прониква в смисъла на живота, човек разбира, че истината не може да се декларира и да се сочи с пръст.  Тя просто е относителна и трябва да се търси.  Относителна, защото се отразява от хората, относителна, защото познанието е безкраен процес, който винаги с нещо я допълва.  С такава позиция фактите намират по-ясни очертания и виждаме, че нещо в разбиранията на истината около нас не е наред.  Защо? 

Защото вечно има хора, които разясняват, тълкуват, представят или направо проповядват истината.  Обявяват другите за непросветени и незрели дотолкова, че правилно и добре да се ориентират в “сложната идеологическа обстановка”.  Но нито в природата, нито в обществените закони някъде е посочено, че едни имат право да търсят истината за сметка на други.  Тогава излиза, че неизвестно откъде някои хора са си присвоили правото на пророци и проповедници на истината.  И като се усети човек, изведнъж разбира, че му представят враждебността за братство, двуличието за искреност, егоизма и дребните сметки за честност и безкористност, раболепието и овчедушието за мъжество и доблест, тъпоумието за разум, подтисничеството за свобода, беззаконието за справедливост, покварата за морал, недъзите за добродетели и така до безкрай.  В първия момент всеки се вцепенява, но след това просто разбира, че е попаднал в царството на лъжата.  Вцепенението леко полека намалява и човек разкрива защо всички светли идеали са се превърнали в догми на обществото.  Причина за това е, че те са започнали да служат на демагогията и нейното най-изпитано средство, лъжата.  По-нататък проникновението идва от само себе си.  Зададем ли си въпроса на кого служи тази демагогия, става ясно, че тя е ръководена от управниците и служи на техните интереси.  В основата на всичко стои факта, че те направляват процесите в обществото със средствата на пълния монопол над властта.  Последица от него е чувството за недосегаемост и всемогъщество.  И особено когато властниците усещат силата в свои ръце, тогава още по-трудно устояват на изкушението да сочат истината с пръст.  Тя им е необходима такава, каквато е удобна на тях.  Подобно положение постепенно дава възможност на силните да изоставят отговорността за това, което вършат, тъй като без затруднения могат да обявят лъжата за истина.  Те притежават всички средства за това.  Но от това лъжата не става по-малко лъжа, нито пък става истина.  Не може да им помогне и самоизмамата, че една лъжа, казана 100 пъти, може да стане истина.  В потвърждение на този факт звучат и думите на сегашния американски президент Джордж Буш при посещението му в Унгария: “Истината е здрава, истината е много здрава, истината е толкова здрава, че е по-здрава даже от бетона”. 

Недосегаемостта поражда безотговорността, след нея идва беззаконието, а накрая се възцарява и престъпността.  Всичко в държавата защитава интересите на властниците, независимо от лозунгите и гръмките слова.  И не случайно френската пословица казва: “И пътя към ада е осеян с добри намерения”.  Това идва да покаже, че единственият критерий за оценка на хората и обществото е хармонията между намеренията и постигнатите резултати.  Резултатите в България са подчиняването на интересите на обществото на интересите на шепа хора.  Подобен резултат води до пълна анархия в държавата.  В такъв случай крясъците за ред, организираност и дисциплина са безсмислени и смешни.  Независимо от тях обществото стига до разруха във всички области на живота и до липса на морал. 

А каква през това време е реакцията на хората, на народа?  Безсилие, страх, безпомощност, безизходица, отчаяно безмълвно противоборство.  Но тези думи не са достатъчни, за да отразят действителното положение.  Привидната безпомощност на народа е показателна от една страна за същността на социалната система, а от друга страна, за нивото на духовно развитие на нацията.  Пред очите на народа се гаврят с истината като на нейно място му представят лъжата.  Издевателстват над свободата като не разрешават свобода на словото, на печата, на информацията, на религията, на политическите убеждения, организирането, та дори на мисълта.  Безразличието на народа съвсем не е случайно.  Отначало той е физически малтретиран, след това духовно обработван, а накрая е дебнат и преследван на всяка крачка.  Срещу него стоят огромен репресивен апарат, държавен управленски апарат, политически и обществени организации.  Всички те са за да организират и контролират или направо казано – да  следят, клеветят и доносничат.  Всяка самоинициатива и отклонение от предначертанията, стига да поискат, се тълкува като диверсия и престъпление спрямо народната република и социализма.  Логично е да се попита какво става в такъв момент с истината.  Отговорът е точен и ясен – истината се обявява за долна лъжа и клевета и се преследва безпощадно.  А след като се преследва и се наказва, на хората не им остава нищо друго освен да се страхуват и да я говорят, а понякога даже и да мислят за нея.  При наложилата се социална несправедливост народът няма голям избор.  Последица са пасивният бунт и озлоблението, като отговор на безотговорността и престъпността на господстващата класа.  Тяхната разрушителна сила задълбочава още повече анархията и пълната безизходица в обществото. 

Не така е там където има стремеж към истината, която е превърната в критерий за живота и където свободата е най-светъл идеал.  На тяхна основа развитите и цивилизовани страни са изградили демократичен социален ред и материално благополучие.  Слава Богу, че има територии на земята, където истината, свободата, справедливостта и добродетелите не са забравени, а се бранят упорито, мъжествено и последователно.  Постигнатите резултати в тази насока служат като ярък пример за следване и подражаване за народите по света. 

Разумът е природата на човека.  Идеалите са неговите най-съкровени плодове.  Борбата в името на идеалите е критерий за зрелостта, както на всеки човек, така и на обществото като цяло.  Истината е единствения път към познанието, а то води до собственото ни развитие и усъвършенстване.  Свободата е най-висшия човешки идеал, който най-силно хармонира със същността на живота около нас.  Ако ние не можем да ги отстояваме и да се борим за тях, това означава, че още не сме узрели да бъдем творци на собствените си история и съдба.  Условията, в които живеем, не могат да послужат за оправдание.  Те могат само да подчертаят или съответно да омаловажат достойнствата ни по пътя към набелязаната цел. 

У нас мракобесните сили все още не са сразени, но остава надеждата, която произтича от силата на съзнанието и неговото величие.  Само те са способни да съживят човешкия дух и да го поведат на борба в името на живота, идеалите и доброто. 

05.11.1989 година                                                                                         Радосвет Н. Казаков

БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА – ВЕРЕН СЛУГА НА ЕДНА БЕЗОТГОВОРНА И ПРЕСТЪПНА ПАРТИЯ

               Българската журналистика е част от една система, която на времето бившият американски  президент Роналд Рейган нарече “Империя на злото”.  Днес гражданите на България, СССР и другите социалистически страни си дават ясна сметка какво е имал предвид Рейгън, когато е говорил така.  Това е все още съществуващата система на реалния социализъм.  Време е вече да се откажем от методите на социалистическия реализъм и да бъдем просто реалисти.  Затова е нормален въпроса “Какво определя същността на живота около нас?”  Отговорът е кратък  и ясен: “Абсолютния монопол над властта в обществото”.  А как се е стигнало до това положение в България?  След външна намеса и налагане на комунистически режим след Втората Световна война.  По-нататък  всичко следва своя логичен ход.  Налага се Диктатура на пролетариата и постепенно се окупират и монополизират всички области на обществения живот.  Така се стига до абсолютния монопол над властта.  Целта се преследва с методите на насилието като всичко  е наложено без каквито и да е уговорки.  Държавата започва да се ръководи с диктат.  Пълният монопол насажда у властниците чувство за всемогъщество и  недосегаемост.  А то от своя страна води до безотговорност и  престъпност.  Лека полека управниците подчиняват националните на личните си интереси.  При осъществяването на водената политика  се използват два основни метода – насилието и демагогията.  В зависимост от състоянието на вътрешното и международното положение превес  взима ту единия, ту другия метод.  С напредване на времето, обаче, все по-трудно става да се управлява с голо насилие и затова по-голяма роля започва да играе демагогията.  Нейно най-изпитано средство удобно моделираната истина или с една дума – лъжата.  Начина за разпространяването и в обществото е чрез средствата за масова информация.  “Отговорната и историческа задача за това се пада на българската журналистика”.  И тя волю неволю става знаменосец на лъжата. 

Някой би попитал учудено:”Но каква ти тук лъжа?  Каква безотговорност?  Каква престъпност?”  Другарите цял живот говорят за истина, свобода, справедливост, добродетели и морал.  Да говорят.  И Библията казва: “В началото бе слово.”  Но като критерий за същността на отделния човек и на обществото като цяло, могат да послужат само последвалите след думите дела.  По съответствието или несъответствието между тях можем да правим своите заключения.  Такова съответствие при българските управници няма.  Може да се проследи само как чувството за всесилие  и недосегаемост е родило безотговорността, а тя на свой ред е довела до престъпност.  Тежка дума, но да следваме пътя си нататък. 

Какво означава изграждането на една тежка промишленост с гиганти, които не само не са ефективни, но са изцяло нерентабилни.  Тези заводи са голямо капиталовложение на народни пари, които са разпилени напразно.  В ЗТМ “Радомир” са вложени около 3,5 милиарда лева, а той не произвежда почти нищо.  Други подобни паметници на глупостта са заводите в Кремиковци, Ихтиман  и десетки и стотици други.  Лошото освен това е, че много от тези заводи започват да работят от самото начало с неизправни и негодни пречиствателни съоръжения.  Това безотговорно пилеене на народни пари и убийствено тровене на хората не може да се нарече по друг начин освен престъпление спрямо народа. 

Какво представляват тези дворци, резиденции и партийни домове?  Те са бастиони на изкуствено натрапваното могъщество на компартията и подкупващ притегателен център за раболепието и послушанието.  Това разхищение на народни пари и задоволяване на егоистични кастови интереси е също престъпление спрямо народа. 

Идеологизирането, политизирането и диктата в науката, културата и образованието осакатяват духовно нацията, защото я лишават от съкровенното й право на свобода.  Това също е престъпление. 

Поддържането на около половин милион човека административно-бюрократичен апарат, който подчинява държавата на партията и пречи на творческата инициатива и активния труд на гражданите също е престъпление. 

Огромният репресивен апарат от около 350000 човека – армия, милиция, ДС, УБО и неговото издържане от народа също е престъпление спрямо този народ. 

Парализирането на народа чрез една порочна и лъжовна избирателна система също е престъпление. 

Монополизиране на законодателната, изпълнителната и съдебната власт също е престъпление.  От абсолютно несправедливо правораздаване в България са пострадали стотици, хиляди, десетки хиляди невинни жертви.  По този начин законният ред в страната се е превърнал в символ на беззаконието. 

Превръщането на Народното събрание в сборище на чучула и автомати за покорно вдигане на ръка също е престъпление. 

Но за да успокоя тези, които имат останали илюзии и надежди, че всичко ще се размине безнаказано, ще кажа: “Няма човешки идеали нито пък съкровени цели, които да оправдават извършеното престъпление, както срещу отделния човек, така и срещу народите или човечеството като цяло.” 

Кой и кога, все пак, ще отговаря за извършените престъпления никой не казва.  Всичко изказано и неизказано дотук е било вършено в името и за благото на народа, а в същото време, се оказва престъпление спрямо този народ.  Остава явно да попитаме: “А къде е този народ?”.  Той, изглежда, още не е узрял, за да потърси сметка от управниците си, както това сториха полския, унгарския, източногерманския и чешкия народи.  Казвайки това се сещам за една информация изнесена от лектор на някакво събрание.  Той спомена, че активното население в България имало средно по 8,5 години образователно обучение на човек.  В същото време народите на Източна Германия и Чехословакия имали средно на човек по 11 години.  За да ги настигнем по този показател той каза, че били необходими поне 30-40 години.  Кой знае?  Може би това също е отправна точка за търсене на обяснение на нивото на зрялост на един народ. 

Съдебната власт е, почти изцяло, символ на несправедливост, за да потърси отговорност за извършените престъпления.  Може би всеки ще мине през “Страшния съд” след смъртта.  Окончателната присъда остава в ръцете на световното обществено мнение и историята.  Ако зависеше от мене бих искал тези хора, извършили престъпления, да бъдат съдени по законите на християнската религия – 10-те Божи заповеди.  И да се направи сравнение, тогава, между морала заложен в тях и тъй наречената партийна етика.  Тази религия беше създала една вяра, която комунистите отрекоха и се опитаха да прегазят.  Никой от тези проповедници на комунизма, обаче,  не си даде сметка, че вярата е светоглед и бъде ли убита тя изчезва завинаги.  Това не е вярата ни от ежедневния живот, а вярата като градивен елемент на човешкия дух.  Убиеш ли нея, убиваш духа в човека.  А духовното убийство е едно от най-тягостните престъпления срещу нацията.  Най-голяма заслуга за това има лъжата, а нейният знаменосец е българската журналистика.  Но не това знаме е развявал Левски в легията на Георги Сава Раковски.  Изключения, разбира се, има и в българската журналистика, но те само категорично подчертават правилото.  На тази журналистика се падна “честта” да провъзгласи лъжата за истина и тя не се посвени много.  Така разрухата бе обявена за разцвет, диктатурата за демокрация, робуването за свобода, беззаконието и саморазправата за справедливост, безизходицата и безпътицата за светло бъдеще.  Не случайно сега казват, че истината за положението в страната, която БКП щяла да изнесе пред народа, щяла да бъде вцепеняваща и отчайваща.  Защо?  Защото просто е била скрита.  Вместо да дадат годишен отчет за държавния бюджет и за сумите, изразходвани във всяка област, те дават общи цифри и оплетени показатели, които объркват хората.  А народът, все пак, има право да знае за какво се изразходват парите му.  Стандарта на живот обясняват с толкова отвлечени понятия и показатели, че човек изгубва всякакво желание да се интересува.  Вместо това могат да кажат цените на стоките, заплатите, покупателната способност, задоволеността на пазара, социалната осигуреност.  Но такава информация веднага би дискредитирала социализма, а това е недопустимо, защото той е „най-хуманната и най-прогресивна социална система на Земята”.  От първия открит конгрес на народните депутати в Съветския Съюз, обаче, разбрахме какво значи човек да го побият смразяващи тръпки пред лицето на истината.  Но ние не сме Съветския Съюз и затова при нас лъжите си продължават.  Когато селото се обезлюдява и селското стопанство пропада те говорят за преизпълнени планове и светли перспективи.  Упадъка и разрухата в промишлеността пък е „мощна социалистическа индустриализация”.  Лъжата бе навсякъде и във всичко.  Същото важи и за международната информация.  Там общо взето нещата стоят така. Унгарските събития от 1956 година са контрареволюция и затова Съветската армия влезе да помогне на братския унгарски народ.  Чешката  пролет от 1968 година е антисоциалистическа проява и затова войски от Варшавския договор влизат, за да изпълнят интернационалния си дълг.  Диктатурата в Полша се налага поради малката група анархисти от Солидарност, която смущава реда.  Афганистанската война е миролюбива война, също както нашата “миролюбива социалистическа” политика.  Тя е хуманна и интернационална, а не престъпна, като империалистическата.  Това че в Чили и ЮАР се погазват човешките права е сериозен проблем, а когато се говори за проблемите свързани с човешките права в България, това е злостна капиталистическа демагогия.  Абе има някаква си демокрация и материално благополучие на запад, но, все пак, това си е разлагащ се и прогнил капитализъм.  С две думи ние сме добрите, а те са  лошите.  Всичко това може да се нарече само с няколко думи – безочие, безскрупулност, цинизъм. 

Друг раздухван въпрос от нашата пропаганда е стремежът на запад към сензационност и отклоняването по този начин на вниманието от истината.  Подобна декларативна позиция можем да тълкуваме на базата на немската пословица: “Истината често е по-невъобразима от измислицата”.  И обърнем ли се към живота ще видим, че смисълът й се потвърждава.  Това е така, защото истината нерядко е доста горчива за тези, които имат нещо общо с нея и затова те се стараят да я прикриват.  Когато тази истина е последица от безотговорност и престъпно поведение в обществото тя е в състояние веднага да предизвика острата реакция на общественото мнение.  Оказва се, че така наречената сензация е разкритата истина.  В една правова държава, обаче, едновременно с отговорността, която той носи за истината, човек трябва да е защитен от лъжата и клеветата. 

Позицията на нашата пропаганда, по отношение на сензацията, издава по-скоро безпомощното положение, в което се намира нашата журналистика.  При нея всичко е просто и ясно.  Не е нужно да се търсят аргументи и доводи по пътя към истината.  Достатъчно е нещата да се посочат с пръст и да се назоват.  Най-много за тази цел да послужи някой набеден авторитет.  Понякога се градят и по-цялостни позиции като се разчита на последователността, без да се обръща много внимание, че са изградени на основата на лъжата.  Но да си плаща за смелостта да търси и открива истината, почти никой не иска.  Защо става така?  Защото всичко в тази област е подложено на строго следене и контрол.  Съществува реална опасност от загубване на работното място при непослушание.  След съкращението на някои малки издания в началото на 1989 година, опасенията за несигурно бъдеще на хората работещи в тази сфера се увеличиха.  Страхът и чувството на безсилие кара голяма част от тях да се примиряват.  Не липсват и кариеристи и не малко от тях са млади хора, които са реален плод на социалистическото възпитание и резултатната идеологическа обработка.  Но и те освен безочието и цинизма не притежават много разнообразни професионални умения.  Тълкуват тенденциозно фактите и явленията, движат се по повърхността на събитията, правят обобщения от единичен случай.  Използва се и един добре изпитан метод – играта на агресивност.  При него вместо да се анализира и да се вниква в същността на проблемите, се атакуват и тълкуват подбудите на тези, които са поели инициативата и са ги поставили, първи, на вниманието на околните.  Лъже се, изопачава се, нагажда се всичко по собствен калъп и модел.  Така със своята поквара и извратеност слугите започват да импонират на същите качества у своите господари.  В процеса на собственото си усъвършенстване, накрая, демагогията достига до най-големия абсурд, който самата тя, изглежда, не може да осъзнае.  В старанието си да се самосъхрани тя започва да отрича частично проявите на монополизъм в обществото.  Но от своя страна самата тя е плод на абсолютния монопол над властта в държавата.  Така, безславно, демагогията стига до собственото си отричане. 

Нещо също така абсурдно е, че шансът за тази демагогия идва от  страна на българския народ.  Абсурдно е, защото резултатите от демагогията са коренно противоположни на интересите на този народ.  Вместо да се противопоставя той е статичен, невярващ в нищо, незрял да направлява съдбините си.  Най-изпитаното му оръжие изпитано досега е пасивния бунт, но в такъв момент то не върши никаква работа.  Това оръжие издава дух, но това е духът на оцеляването.  Ние обаче сме преди всичко хора, а не животински вид, който да се стреми единствено към оцеляване.  Ние сме народ, който трябва да има облик, достойнство, мъжество.  И ако имам право на послание към българския народ бих искал това да бъдат словата на Гьоте: 

“АКО ИЗГУБИШ ИМОТА СИ, СИ ИЗГУБИЛ МАЛКО,

АКО ИЗГУБИШ ДОСТОЙНСТВОТО СИ, СИ ИЗГУБИЛ МНОГО,

АКО ИЗГУБИШ СМЕЛОСТТА СИ, СИ ИЗГУБИЛ ВСИЧКО.” 

1989 година                                                               Радосвет Н. Казаков