КРИТИКА НА ИСТОРИЧЕСКИЯ МАТЕРИАЛИЗЪМ

            Предмет на историческия материализъм са най-общите закони за развитие на обществото като единно органично цяло. Както казват неговите теоретици той е философска наука за обществото. За основен въпрос на тази наука е определено отношението между общественото битие и общественото съзнание. Нека първо видим какви определения дава марксизма-ленинизма на тези категории.

Общественото битие е обективна реалност, която е първична и определяща спрямо общественото съзнание. Общественото битие е първично и определящо спрямо държавата, политическите партии и тяхната политическа практическа дейност. Общественото битие е преди всичко начина на производство на материалните блага.

Общественото съзнание е сложна система от идеи, възгледи, емоции и т.н., които се общи за цялото общество, за дадена социална група или класа. Общественото съзнание е отражение на общественото битие. Към дадената характеристика на общественото съзнание трябва да добавим и неговата обратна активна роля спрямо общественото битие, според твърдението на марксистко-ленинската философия.

Като анализираме дадените определения, първото, което прави впечатление е, че общественото съзнание и общественото битие са съвсем аналогични на човешкото съзнание и материята, която също е обективна реалност съществуваща вън и независимо от съзнанието. Обобщаването на обществото с тези две категории не предава точно и ясно взаимоотношенията, които съществуват в него. Това ще се опитаме да докажем сега аналогично на разсъжденията, с които се опитахме да анализираме диалектическия материализъм. Нарушаването на връзките, които определят същността и единството на обществото, се извършва в началото с дадените определения. Не може да не звучи абсурдно твърдението, че общественото битие е обективна реалност, която е първична и определяща, а в същото време общественото съзнание, което е негово отражение, може да притежава активна роля спрямо него. Нека потърсим обяснение на този абсурд. Използвайки тези две категории, за да обобщят взаимоотношенията, теоретиците на учението не разчленяват обществото на естествено отговарящите му съставни части. Какво видяхме още при анализа на д-м, обективният свят се състои от материя и абсолютно съзнание. Като рожба на този обективен свят се е появил човекът със собствени тяло и дух. Още в самото начало или в процеса на своето развитие човекът се обединява с други хора и така се слага началото на обществения начин на живот. Значи е съвсем нормално да приемем, че щом обществото е организиран съвместен начин на живот на хора, то, също така, има свои материална и съзнателна съставни части. Така общественото битие, както е формулирано в м-л философия, се явява наистина част от единния свят, но не представлява само материална основа. Едновременно с това о-б представлява и тази част от а-с, която е носител на обективните закони за развитие на обществото. От своя страна реално съществуващото общество може да се раздели на съответни съставни части. Държавата със своите органи и институции заедно с хората е материалната съставна част на обществото. Законите, нормите, правилата, обичаите и традициите представляват съзнателната съставна част на обществото или тъй нареченото о-с. При това разчленяване виждаме, че о-с може да играе активна роля, но само за организирането на живота в държавата. То обаче не е в състояние да влияе на обективните закони, които са част от а-с. Възниква въпроса как се осъществява връзката между обществото и обективния свят. Връзката  се осъществява чрез индивидуалното съзнание на човека, чието събирателно в обществото представлява о-с. Разбира се не става дума за просто аритметично събирателно. С разделението на о-б и о-с, което прави и-м, се измества настрани важната обединяваща роля на познанието като резултат от дейността на човешкото съзнание. Това тълкуване е и в пренебрежителната и второстепенна роля, която тази наука за обществото определя на човека. Всеки човек живее в света като го опознава чрез закономерностите и се приспособява, за да съществува в хармония с него. Непознаването на света може да е равносилно на нашата гибел и ненормално светът да ни е създал, а ние да се самоунищожиме. Същото важи и за обществото. Ако то не се стреми към познаване на света, чрез неговите закони и закономерности, също ще стигне до състояние на самоунищожение. Знанията в обществото се натрупват чрез знанията на отделните хора. Това означава, че индивидуалното знание, плод на човешкото съзнание, е двигател в развитието на обществото. Това ни принуждава да започнем разглеждането на живота в обществото от човека, като индивидуалност. Първо, обаче ще дадем пример каква позиция заема м-л по отношение на човека чрез следния цитат: “Получава се лъжливото впечатление, а у някои и убеждение, че главното в общественото развитие са съзнателните социални действия на хората, а техните дълбоки обективни материални причини са нещо второстепенно и производно на о-с”. В този цитат ясно и недвусмислено се вижда как разчленяването на обществото на о-б и о-с изключва нуждата от връзката, която осъществява човешкото съзнание чрез познанието. А оттук следва и пренебрежението към човека. Как обяснява м-л философия появата на човешкото съзнание? Нека още веднъж разгледаме този въпрос, тъй като той ще ни бъде от полза за да намерим обяснение на много абсурди и загадки, които възникват при анализа на и-м. В един цитат се казва: “Така например произходът на съзнанието е обусловен от трудовата дейност на обществото”. Това изречение идва да каже, че е имало труд и общество преди възникването на човека. Нима може да се говори за появата на човека преди появата на съзнание, та дори то да е в съвсем в начална форма? Нима трудът е нещо друго освен целенасочена съзнателна дейност на човека? Ако трудът предшестваше появата на съзнанието, тогава трябва да кажем, пчелите, лястовичките и маймуните скоро ще станат разумни същества. А може би вече са такива?! Само че за труд говорим единствено при човека, защото той единствен притежава съзнание. Маймуните са най-близко с проявите си до трудовата дейност, но нима това не го отдаваме на факта, че при тях съществува някаква първична форма на съзнание. Може би същата първична форма, която са притежавали нашите прадеди преди стотици хиляди или милиони години. Тези начални форми на разум са плод на еволюирането на нашия прародител в процеса на приспособяването към живота. Той не е притежавал нито сила, нито ловкост и затова е започнал да се спасява и да се прехранва като използва хитрости. Те са плод на развитието на някакъв разум, тоест на развитието на мозъка. Явно мозъкът е единственият останал орган, с чието развитие човек е можел да се приспособи към света. Друг начин, по който можем да се опитаме да търсим кое е първично, съзнанието или труда, е следният. Когато се роди човек преминава период на физическо и умствено укрепване. След това той започва да се образова за света. После следва някаква професионална подготовка и чак тогава човек започва да работи на около 20-25 годишна възраст. Разбира се, че е възможно извършването на елементарна трудова дейност и по-рано, но подготовката, макар и минимална, винаги е необходима. Този факт ни кара да заключим, че съзнателната подготовка и зрялост са необходими за извършване на трудова дейност, а не обратното. А в процеса на работа съзнанието ни открива нови и нови варианти, които водят до усъвършенстването му. И така трябва да кажем, че трудът е необходим за развитието на обществото, но той е междинен етап. Първична, водеща и определяща е познавателната дейност на хората, а тя се осъществява единствено чрез човешкото съзнание. От изложените разсъждения можем да видим ролята на индивида и да разберем защо неговото пренебрежение може да доведе до неправилно обяснение на живота около нас. От едната страна е винаги обективният свят съставен от материя и а-с, а от  другата страна е човекът с тяло и дух и обществото със своите материална и съзнателна съставни части. Единствената връзка на човека и обществото с обективния свят се осъществява чрез човешкото съзнание.

След разглеждането на основния въпрос и въвеждането на категориите, с които си служи, теорията на и-м започва да разглежда законите на общественото развитие. Още в началото трябва да кажем, че Маркс и Енгелс определят икономическите отношения в обществото като ръководни в неговото развитие. Това първоначално твърдение, което ще видим по-късно, няма да бъде съблюдавано докрай и ще се стигне да пагубното отклонение на теорията от действителността. На тази основа обаче те изграждат позицията за определящата роля на производствените отношения и формулират понятието обществено икономическа формация. Всяка о-и формация се характеризира с определено ниво на развитие на производителните сили и производствените отношения. Определящо в развитието се явява нивото на производителните сили, които от своя страна влияят на производствените отношения. Но как м-л философия обяснява това развитие?

“Развитието на самите производителни сили се осъществява като първо се усъвършенстват оръдията на производство и след това съответно се повишава производствено техническата квалификация на непосредствените производители. Източникът на усъвършенстване на оръдията за производство или за изработването на качествено нови е противоречието между миналия и живия производствен опит.”

В това твърдение не може да не ни направи впечатление логическата аналогия с твърдението, трудът е причина за човешкото съзнание. Но какво друго представлява производствения опит ако не познание, което се натрупва по време на трудовия процес? А това познание е резултат от присъствието на човешкото съзнание. Нима първоначално няма човек на когото да е хрумнала идеята, че дадено подобрение ще улесни труда? След това той е разработил това хрумване и е започнал практическото му изпитание, за да се добере до окончателен резултат. Така се създава първомодела на средството за производство. После идва предаването на знанията на самите работници и чак тогава започва работата. И този процес неотклонно се повтаря при всяко едно откритие. Обяснението на м-л от своя страна е съвсем нормално, защото той е възприел позицията, че материята навсякъде е първична, което означава, че тя винаги предшества съзнанието. Ако наравно с материята съществуваше в хармонично единство а-с самите теоретици на и-м биха разбирали абсурдността на много свои идеи. В хода на изложените по-горе мисли може по-ясно да се схване ръководната роля на а-с спрямо света и ръководната роля на човешкото съзнание, посредством познанието, спрямо живота на хората. Същото нещо, макар да не сме завършили анализа на и-м, може да се каже за ролята на о-с спрямо държавата. Действието на закона за определящата роля на производителните сили спрямо производствените отношения е неоспоримо. То е и добре обосновано в хода на историческото развитие на обществото. Но от по-задълбоченото проникване в същността на този закон, не може да не ни направи впечатление действието на един друг закон. Това е законът за необходимостта от равновесие и хармония между съзнателните и материалните интереси на индивида от една страна и съзнателните и материалните интереси на цялото общество от друга. Този закон има определяща и ръководна роля в развитието на обществото. Нека се опитаме да проследим исторически неговото действие. В първобитно общинния строй съществува равновесие докато познанията на човека не довеждат до развитието на оръдията на труда. Получава се излишна продукция и съответно обогатяване на единици. Възниква необходимостта от нов социален ред. Образуват се градовете държави със свои закони, норми и правила. По този начин се възстановява равновесието в обществото до момента, в който то става съзнателно и материално зряло за да не може да живее повече по старите закони, норми и правила. Това означава, че знанията на хората за природата и обществото се увеличават. Вследствие на новите знания се развиват средствата за производство. Те от своя страна предизвикват развитие на отношенията в обществото. Като резултат от новите знания за света се развива и о-с. Така производителните сили, социалните отношения и о-с като цяло стигат ниво на развитие, което се задушава от старите законно установени отношения. Стига се до вълнения и бунтове. Това, че е нарушено равновесието води до сътресения, след които законите, нормите и правилата на живот се променят отново. Равновесието се възстановява до момента, в който обществото достига нов стадий на зрялост. Тогава нарушеното равновесие се последва от сътресение, а след това пак се променят законите и равновесието се възстановява. Този цикъл се повтаря и при буржоазните революции. Трусовете или така наречените революции се използват от и-м като основание да каже, че те са неизбежни. Но ако се опитаме да си обясним същността на революциите, ще видим, че те се получават, защото властниците си въобразяват, че насилствено могат да влияят върху обективните закони. Те решават със сила да задържат развитието на обществото. Това не им се отдава, защото е нарушено равновесието поради несъответствието между обективните и реално действащите закони. В такъв момент стават революциите, които  дават власт на нови сили в държавата. Те, от своя страна, привеждат законите с оглед възстановяването на равновесието между интересите в обществото. Така се постига преодоляване на кризата. Такава революция е естествен завършек на насилствено промененото равновесие между отделните интереси в държавата. Когато обаче започне да се пропагандира необходимостта от революция като се насажда омраза, враждебност и ненавист между отделните класи, тогава се извършва насилие както спрямо обществото, така и спрямо обективните закони, които определят неговото развитие.

Както виждаме развитието на обществото не е само функция на производителните сили, а е също функция на собствената му съзнателна зрялост. Тогава е нормално да приемем, че при определено ниво на зрялост човечеството ще е способно да разрешава проблемите си и да възстановява равновесието с мирни средства. Нима при прилагане на теорията за неизбежността на революциите съвременният свят не би стигнал до ядрено самоунищожение?

И така човечеството стига в своето развитие до периода, в който се ражда марксовата теория на обществото и света като цяло. Нещо важно, което трябва да се подчертае е нейната класово партийна същност. Тя винаги е била афиширана от идеолозите на учението и най-ярко се вижда в думите на Маркс: “Както философията намира в пролетариата своето материално оръжие, така и пролетариатът намира във философията своето духовно оръжие”. Не можем да отминем и в тази мисъл агресивността, заложена още в основите на философията. В момента, когато започва да обяснява действителността и да гради своите прогнози за бъдещето, учението на пролетариата смесва своята агресивност в утопичната идея за идеалното общество. И както е ставало винаги във всички утопични идеи преди това, тази философия започва да има претенциите за непогрешимост. Тя определя обществото като съставено само от класи, а не от живи хора. Материализмът на м-л философия я кара да определя хората по това дали притежават средства за производство или не. Едните от тях стават експлоататори, а другите експлоатирани. Първите са само потисници, вторите са само подтиснати. Тези два лагера биват обявени за непримирими врагове, които трябва да воюват помежду си до победа. И докато в  началото и-м говори за определящата роля на обективните закони и икономическите отношения, сега изведнъж позициите се променят. Вместо за обективни закони започва да се говори за волята на отделните класи. Тази воля се обявява за закон и започва да се изтъква като определяща. Господстващите нямало никога да си дадат властта и затова подтиснатите трябвало да си я извоюват чрез революция. Това звучи нелепо дори само ако се обърнем назад в историята и видим, че същите интереси са имали властващите при робовладелския и феодалния строй. Тяхната воля обаче никога не е била достатъчна, за да се спре колелото на историята. Призивът към пролетариата за вземане на властта и собствеността на капиталистите изглежда по-скоро на призив към насилие и грабеж. Чрез грабежа обаче те се превръщат в разбойници, които след това могат да пожелаят да продължат съществуванието си без да се трудят. Освен това те не получават никакви правила за подялба на заграбеното, тъй като то се обявява за общо – значи ничие. При това положение всички започват да се стремят към главатарски длъжности, за да имат по-голям достъп до “общонародната собственост”. По силата на държавното устройство тези длъжности им дават най-голяма възможност лично да се облагодетелстват, защото сами си раздават благата.

Нека се опитаме да погледнем реално на живота. Класи в обществото е имало, а също така е имало облагодетелствани и онеправдани. Това означава наистина, че е необходимо онеправданите да се организират и да си защитават интересите. Но техните интереси е ненормално да бъдат поставени над интересите на всички останали слоеве в обществото. Това че има експлоатирани не означава, че трябва да се проповядва класова омраза и ненавист и на тази основа да се воюва за интереси. А в момента, когато започва да се говори за неизбежност на революцията, всичко започва да изглежда като подготовка за гражданска война.

Несъстоятелността на омразата и насилието може да се опитаме да осмислим, като разгледаме взаимоотношенията, на тази основа, в семейството – най-малката социална единица. Ако мъжът започне да решава проблемите и конфликтите с жената чрез сила, той може да постигне някакъв моментен резултат. Но наистина добри отношения могат да се получат само върху основата на обичта, уважението и взаимното зачитане на интересите – духовни и материални. Омразата, враждебността и ненавистта никога не могат да доведат до добри резултати. По-скоро всеки трябва да отстоява своите интереси като зачита чуждите. Резултати в тази насока виждаме в Англия през 19ти век, когато работниците постигат намаление на трудовия ден до 10 часа, тогава се открива поле за развитието на високопроизводителна техника, а това от своя страна води до цялостно развитие на обществото.

Щом се поставя въпроса, че пролетариатът трябва да отнеме властта от капиталистите и да наложи своята власт, значи че политиката се издига над икономическите отношения, които първоначално се обявяват за определящи. На практика става дума за противопоставяне и то насилствено на обективните закони. Това може да стане причина само за бедствени резултати, които да накажат човешкото невежество. Кое ни дава основание да твърдим, че политиката се налага над икономическите отношения? Политиката е борба за класови интереси. Когато тези интереси търсят хармония и равновесие с интересите на останалите слоеве в обществото, това означава, че се съблюдават обективните закони. Когато едни социални интереси искат да се наложат изцяло над други социални интереси, тогава се стига до насилие. Резултатите от това насилие в страните на реалния социализъм днес са пред очите ни.

Да видим кои са основните аргументи на и-м като говори за неизбежност на историческото развитие. Първо частната собственост се обявява за пречка за прогреса на обществото. Описват се процесите на прерастване на частната собственост в държавна-монополна. Показва се огромното разрастване на производството, което теоретиците наричат все по-голямо обобществяване на производството. За тях единственият изход е в прерастването на тази собственост в обществена. Но нека видим какво казва Енгелс по отношение на държавно монополистичната собственост: “Държавната собственост върху производителните сили не е разрешение на конфликта, но тя крие в себе си формалното средство, възможността за това разрешаване”. Веднага трябва да кажем, че тук става дума за конфликта между експлоататорите и експлоатираните. Но изглежда никой не е обърнал внимание, даже авторът, на същността на тази мисъл, че държавната собственост не е разрешение. Иначе нямаше да твърдят, че обществената, тоест държавната е по-прогресивна. Като главен аргумент в полза на обществената собственост се привежда факта, че пролетариатът е лишен от собственост върху средствата за производство и затова не е заинтересован от прогреса. Но как тогава да приемем за логично, че ако всички хора в обществото бъдат лишени от правото на собственост, те ще имат интерес да работят за развитието на това общество. Такова твърдение е просто абсурдно. Много по-нормално е да се мисли, че всички трябва да имат законно гарантирано право на собственост, както това първоначално имат капиталистите. Тогава гражданите, чрез личните интереси, ще съдействат за развитието на цялото общество. Това е въпрос на съзнателна зрялост на обществото, за да е в състояние да установи такива закони, които да обединяват интересите на всички слоеве и да гарантират равноправие на гражданите пред законите. В наши дни до подобна зрялост са достигнали високоразвитите цивилизовани страни и като цифрово потвърждение могат да послужат следните факти. На сегашния етап на развитие на във Великобритания има десет милиона акционери и над сто хиляди милионери, а в САЩ има около четиридесет и седем милиона акционери и над един милион милионери. Положението и в другите развити страни е аналогично. Това положение може да бъде постигнато като първо се осигури равноправие на хората пред законите, а след това чрез законите се гарантира и защитава равното право на собственост на гражданите. От друга страна икономиката трябва да бъде предпазена от монополизирането й, което пречи на свободното развитие на обществото. С равното право на собственост на всички хора се гарантира неравенството между тях, обусловено от природната индивидуалност на всеки човек. Неравенството е нещо съвсем естествено, което се забелязва навсякъде в природата, но, в същото време, разумът ни повелява, че обществото трябва да се грижи и закриля бедните, болните, беззащитните. Това ще бъде доказателството за истински хуманната същност на всяко общество.

Второто основание за революционната смяна на капитализма е потиснатостта на работническата класа и нейното призвание да осъществи революцията. Дори всеизвестният израз на Маркс, че пролетариатът е гробокопач на капитализма е вдъхновил неизвестен автор да съчини следния анекдот:

“Като вървял по коридорите на белия дом президентът Рейгън чул двама свои съветници да се смеят. Полюбопитствал, отишъл при тях и ги питал защо се смеят. Първият му отговорил, че точно четял “Капиталът” на Маркс и там пишело, че пролетариатът е гробокопач на капитализма. – И какво смешно има в това – попитал Рейгън. Тогава другият съветник отговорил: “Интересното е, че аз чета библията в същото време и там пише, че който копае гроб на ближния си сам пада в него.”

Очевидна е мъдростта, че често в шегата има много истина. Истината тук е много по-горчива и тягостна. Това е така, защото всички тези идеи за класовата борба, антагонистичните интереси, неизбежността на революцията се превръщат във философия на омразата, ненавистта и злодеянието. Тя всява недоверие и враждебност, които накрая водят до насилие и престъпност. Всички идеолози на м-л обаче явно са страдали от предубеждението, че предварително заложените цели и идеали могат да оправдаят извършените престъпления. Последиците, на които всички сме свидетели, показват, че са важни не само целите, но и средствата, с които достигаме до тях. Необяснимо е все пак как като се проповядва злодеяние, може да се служи на добри цели и може да се постигне хармония в обществото. Подобно нещо може да се твърди само в състояние на заслепление или на невежество. Колко по-човешки звучат думите от библията: “Обичай ближния си”. Само с любов и добродетелност може да се служи на идеалните цели на човечеството. Злодеянието може да ни доведе само до деградация и гибел. Това се доказва от провала на идеите на Маркс. Развилата се работническа класа и в западноевропейските страни не се увлича от неговите идеи и теорията на революцията е била на път да се провали. Но тогава се появява Ленин с неговите идеи, които превръщат философията в м-л. В своите добавки той обявява революцията за възможна и в по-слабо развита страна, каквато е Русия. Тъй наречения творчески принос на Ленин в теорията е истински нож в гърба на човечеството. Той определя компартията за вожд и организатор на пролетариата и така подготвя осъществяването на октомврийската революция. Това, че неговата теория представлява план програма за водене на гражданска война, подсигурява победата на революцията. Ленин въоръжава армията на работниците и селяните, като използва напрежението породено от Първата световна война и поставя начело на тази армия комунистическата партия. Всичко това е необходимо, за да се осъществи тъй наречената диктатура на пролетариата. Тук може би е подходящо да си припомним баснята на Езоп за коня и елена:

Живял си конят на една ливада и си пасял. Но един ден пристигнал еленът и той започнал да пасе на същата ливада. Конят решил да изгони елена и започнал да се чуди как. Тогава се появил човекът и конят споделил с него своя проблем. Човекът му казал, че може да му помогне, но за тази цел трябва първо да го оседлае и да вземе копие в ръка. Конят се съгласил и така в желанието си да изгони елена той станал роб на човека.

Още в Древна Гърция тази басня са я давали като пример каква опасност крие за обществото голямата военна сила, концентрирана в ръцете на шепа хора или на един човек. Явно в Русия не им е било до басни, път и надали са можели прозорливо да съобразят последиците. А това, че в този период е имало терор и насилие историята не ни оставя и няма да ни остави да се съмняваме. И ако има нещо, с което успешно да се е проявил социализмът, това се военните победи на двамата съветски вождове Ленин и Сталин. Ленин печели гражданската война след октомврийската революция, а Сталин печели Втората световна война. Но войната винаги е била възможно най-антихуманната човешка дейност. Как тогава да свържем провъзгласения за най-хуманен строй – социализмът, с успехите в най-антихуманната дейност на човечеството?

Един важен въпрос в м-л философия е този за прогресивните и реакционните класи. Както знаем тя обявява пролетариата за най-прогресивен. Това се дължи на факта, че за най-прогресивна се посочва трудовата дейност, а пролетариатът се явява прекият творец на материалните блага. Други причини за това са: първо, фактът, че неговия труд е най-ограбен; второ, той не притежава средства за производство и затова бил най-близко до социалистическата собственост; трето, единствен той имал интерес да осъществи революцията. Логично е пролетариатът да е най-прогресивен съобразно твърдението, че трудът е създал човешкото съзнание. Ние обаче разгледахме този въпрос и видяхме, че за труд може да се говори, само когато има целенасочена съзнателна дейност. Обосновахме също така, че познавателната дейност на съзнанието стои в основата на развитието на цивилизацията. И като приемем човешкото съзнание за ръководно начало в живота на човечеството, ще разберем, че най-голяма роля в развитието на обществото са играли хората, които са развивали човешкото познание. А това всъщност е интелигенцията, независимо дали произлиза от експлоатираните или от експлоататорите. Обезличаването на интелигенцията от м-л не е случайно. В един момент тя бива даже обявена за социална група без самостоятелен облик, която винаги е подчинена на господстващите  и това е станало причина за многото насилие и издевателство над нея. Но нека видим как е разгледана тя през погледа на и-м. Първо трябва да изтъкнем, че за тази философия са интересни само класите – тези, които притежават средствата за производство и тези, които не притежават. Другите слоеве са само придатък. Като аргумент те привеждат факта, че интелигенцията произлиза главно от управляващите и значи служи на техните интереси. Да проследим дали е така. Ще започнем от Древна Гърция, където е съществувал робовладелски строй. Какво постигат философите, които са основна част от интелигенцията по онова време? Те достигат до много открития в математиката, физиката, астрономията обществознанието, медицината и много други области от човешкото познание. По този начин те полагат основите на развитието както на о-с, така и на обществото като цяло. Това, че са се развили производителните сили се е дължало на развитието на науката и практическия опит. И макар да са принадлежали на господстващата класа, философите фактически са подсигурявали развитието на обществото, независимо дали са искали или не. Тяхната вътрешна потребност и стремеж към знания, като индивиди, е двигателят на историческия прогрес. Същото важи за всички етапи от развитието  на човечеството. Дори хората с най-реакционни политически убеждения, които са развивали физиката или която и да е друга наука, без да го допускат, съдействат за прогресирането на обществото. Поради всичко изброено дотук можем да кажем, че интелигенцията е служела на науката и изкуството и по този начин е полагала основите на пътя, който цивилизацията изминала досега. Затова спокойно можем да я наречем надкласова социална прослойка, която, независимо от останалите си дела е, служела на главно на прогресивното развитие на обществото. Нима можем да говорим за класова принадлежност, когато споменаваме имената на Омир, Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Архимед, Цицерон, Се нека, Абелар, Нютон, Шекспир, Гьоте, Пушкин, Айнщайн и много, много други. Подобно твърдение би било абсурдно. Още в Древна Гърция са съществували идеите и практическото приложение на демокрацията. Там тя е развила форми, на които могат да завидят много народи по света и сега. Демокрацията на която се радват цивилизованите страни е изградена върху идеите на древните философи, на които не можем да не се възхищаваме и днес.

А как да си обясним учението на Маркс и Ленин, които не принадлежат към пролетариата, а  също са интелигенти? Нормално е обаче, точно тази философия, която обявява, че служи на егоистични класови интереси, да донесе тези неизмерими бедствия на народите, които дойдоха на света с установяването на властта на реалния социализъм.

А нека сега разгледаме практическите резултати, до които доведе развитието на социализма. Наложената диктатура на пролетариата (чист Ленинов патент) доведе до пълен монопол над властта на комунистическите партии, които предварително бяха обявени за водачи на живота в социалистическите страни. По този начин господството на тези партии в държавата става неоспоримо. Поради тъй наречената историческа закономерност на народите се налага обществена, тоест държавна собственост. Това означава, че всички хора са откъснати от средствата за производство и нямат материален интерес да се трудят активно и всеотдайно. Така между хората и средствата за производство застава държавата, която е подчинена на партията. А между трудещите се и интелигенцията, която трябва да ръководи страната, застава отново компартията. При това положение се стига до издевателство над обективните закони, действащи в обществото. Чрез отделянето на хората от средствата за производство са прекъсва връзката между интересите на трудещите се и на обществото като цяло. Работниците и особено интелигенцията изгубват всякакъв стимул за активна творческа изява. Нарушава се закона за необходимостта от равновесие и хармония между личните и обществените интереси. По този начин се нарушава и действието на закона за определящата и ръководна роля на икономическите отношения. Обществената собственост е държавна собственост. Начело на държавата застава компартията. Нейната политика застава над всичко в обществото, независимо от факта, че тя декларира политика, подчинена на интересите на народа. Чрез пълния монопол над властта в държавата компартията започва да диктува живота и става недосегаема и неконтролируема. Вместо да служи на интересите на народа, тя го подчинява с всички средства и той започва да служи на нейните интереси. Така интересите на компартията стават интереси на обществото и политиката на тази партия става определяща за развитието на държавата. Лека полека м-л се превръща във философия на неграмотните и невежите, защото нейната агресивност най им приляга. Няколко лозунги и декларативни принципи от тази философия, които тези хора използват по мярка, пасват на техните безочие и цинизъм. Те нямат нищо общо с философията и философския мироглед като цяло.

Интелигенцията със своя прогресивен надкласов характер, единствена може да управлява държавата, но от нея първо се изисква да бъде подчинена и предана на партията. Така започват да се издигат не способните, а преданите – раболепните и слугите. И това става във всички области на обществения живот без изключение. Резултатите от пълния монопол над властта на компартията не се нуждаят от коментар. Почти пълна разруха в стопанския и духовния живот на държавата, бъркотия, анархия, липса на морал, физическа и духовна смърт на цели поколения и народи. За мащаба на разрухата говорят изчисленията, че за да стъпят отново на крака социалистическите страни се нуждаят от помощ еквивалентна на получената от западните страни от САЩ след Втората световна война. И докато материалните щети от реалния социализъм могат някак си да се изчислят, то престъпленията спрямо духа на хората и народите не могат да се изчислят и сравнят с нищо. И всичко това е било съпътствано от непрекъснато обожествяване на идеолози и управници – Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Брежнев. Не липсват и богчета и в по-малките социалистически страни, които в последствие са били оплювани. Дори библията, която говори за бог, в една от десетте божи заповеди казва: “Не оприличавай Господа нито с човек, нито с животно, нито с каквото и да било”.

Но иконите на някои от комунистическите богове все още упорито се тачат и славят, независимо от бедственото положение на социализма. Интересното е, че досега винаги са се отстоявали митовете , че личностите са виновни за опорочаване на иначе идеалната теория. Може би е крайно време да си отворим очите и да погледнем истината, такава каквато е. Предварително поставените идеални цели не могат да бъдат определящи за същността на м-л философия. Много по-важно е да се потърси единството между целите и средствата за тяхното постигане. Тогава ще разберем, че призивът към ненавист, насилие и терор никога не е носил добри резултати в цялата история на човечеството. Само призивът към добродетелност е можел да послужи за постигане на идеалните цели като се държи сметка за интересите на всички членове на обществото. Като разсъждаваме така и като вземем предвид извършените срещу народите престъпления, трябва да кажем категорично, че няма престъпление извършено срещу един човек, група хора или обществото като цяло, което да има оправдание. За резултатите достигнати от реалния социализъм вина има м-л философия. Със своята същност и с бедствията, които е  донесла на човечеството, тя се оказва най-престъпната утопия за всички времена от развитието на цивилизацията. Като философия и държавна идеология тя трябва да остане само в учебниците и да служи със своя горчив опит на бъдните поколения.

За извършените злодеяния виновните трябва да поемат цялата отговорност и да се махнат от пътя на човечеството, на което да се надяваме предстоят повече мирни и слънчеви дни.

КРИТИКА НА ДИАЛЕКТИЧЕСКИЯ МАТЕРИАЛИЗЪМ

Марксистко-ленинската философия се е появила в резултат на развитието на световната философска мисъл. Много от идеите и позициите си тя заимства както от философите на Древна Гърция и Древния Рим, така и от френските и английските философи. Голямо влияние върху нея оказва и класическата немска философия с видни представители като Кант, Фойербах, Хегел. Но както всяка философска теория така и марксизма-ленинизма си има свой собствен образ и особености. И тъй като трудно ще ни се отдаде да й направим цялостна обобщена характеристика, нека използваме за тази цел мнението на нейните теоретици и проповедници, за да добием първоначална представа. 

“Марксистко-ленинската философия като наука за най-общите закони на развитието на природата, обществото и мисленето, като основа и главно съдържание на научния марксистко-ленински мироглед, дава възможност на всеки прогресивен човек да се ориентира правилно в събитията и да участва в революционното изменение на съвременния свят, в осъществяване на прехода на човечеството от капитализма към социализма.

Марксизмът като мироглед на революционната работническа класа и неговото ядро – марксистко-ленинската философия – се развива и обогатява непрекъснато като стройна научна система, която, вярно отразявайки изучаваните обективни закономерности, служи на интересите на трудещите се, на делото на социалния прогрес.”

Когато човек има тази обобщена характеристика пред себе си от една страна и резултатите от реалния живот в социалистическите страни, от друга, той най-малко ще изпадне в недоумение. В него ще възникнат въпросите: Как е възможно една толкова съвършена наука да води до пагубни резултати за хората и обществото? Нима е възможно всички грешки, недостатъци и недъзи да се дължат на порочните действия на отделни личности?

Но нека се опитаме да разгледаме последователно и да вникнем в същността на това философско учение. Основният предмет на марксистко-ленинската философия е изучаването и разкриването на най-общите закони на развитието на природата, обществото, човешкото мислене и човешкото познание. А като основен въпрос в нея са обявени връзката и отношението, съществуващи между материята и съзнанието. С оглед на стремежа ни цялостно да анализираме марксистко-ленинската философия най-целесъобразно е да започнем с разглеждането на двете основни категории, върху които тя е изградена – материята и съзнанието. За отправна точка на разсъжденията ни ще използваме определенията, които тези две категории получават от тази философия.

“Материята е обективна реалност, съществуваща независимо от човешкото съзнание и отразявана от него.”

“Съзнанието е свойството на високоорганизираната материя да отразява материалния свят.”

Можем да добавим и определението на Ленин, което гласи: “Съзнанието е вътрешно състояние на материята.”

Ако се опитаме да вникнем в тези определения ще ни направят впечатление няколко абсурда. Първо ще забележим, че материята е формулирана като нещо независимо и отделно от съзнанието. Това, от една страна, се дължи на разбирането, че съществува само човешко съзнание, а от друга страна цели да подчертае първичността и всеобхватността на материята. Това се дължи на липсата на обособеност при формулирането на тези основни категории, от една страна и на желанието да се подчертае материалността на света от друга. Макар и част от единно цяло, като философски категории, те трябва да притежават самостоятелност. Тя, обаче, липсва в определението на съзнанието.

Друг абсурд е фактът, че човекът, като единство от тяло и дух, произлиза от един чисто материален свят. Това поставя съзнанието в ролята на нещо чуждо и неприсъщо на околния материален свят.

Трети абсурд е отношението, което възниква между материята и съзнанието. В желанието си да подчертаят първичността на материята теоретиците на марксизма-ленинизма представят човешкото съзнание като единствено съществуващата форма на съзнание. Подобно твърдение обаче независимо дали си дават сметка или не, превръща материята в първична, но заедно с това й определя ролята на по-нисша. По този начин човешкото съзнание става вторично, но едновременно с това се превръща и в по-висше. Над него няма никаква друга форма на съзнание, която да го ръководи и контролира.  Получава се така, защото то е представено като качество присъщо на най-висшата форма на материята – човешкия мозък. Това от своя страна води до чувството на недосегаемост неподвластност на човешкото съзнание по отношение на околния свят, което става предпоставка за агресивност в нагласата и поведението на хората. Несъмнено това се дължи на същността на света дадена във формулираните определения.

Нека се опитаме отново и независимо да стигнем до определенията на основните категории, които, от една страна да са самостоятелни, а от друга страна да показват пълното единство между материята и съзнанието. И тъй като съзнанието е най-онеправдано в марксистко ленинската философия, да започнем с него. Некоректно ще бъде да търсим директен път за характеризиране и затова е по-добре да се опитаме да постигнем това по косвен път, като изходим от стремежите и целите на човешкото съзнание. Целта на това съзнание е познанието на околния свят, което е позицията на марксизма-ленинизма. По какъв начин достига то до познанието? До него съзнанието достига чрез опознаване на връзките и отношенията в материалния и духовния свят. А тези връзки и отношения са обхванати от законите, до които е достигнала или още не е достигнала всяка една наука поотделно и всички науки взети заедно. Нормално е да си зададем въпроса кое би било идеалното човешко съзнание. Това би било съзнанието, което би познавало всички закони ръководещи живота във Вселената. Такова човешко съзнание в действителност е непостижимо, защото, от една страна са ограничени възможностите на човека, а от друга страна, много области на науката тепърва се развиват и откриват нови и нови закони. Но съвкупността от всички закони на Вселената съществува независимо от това дали ние ги познаваме или не. Тази съвкупност от закони може да бъде наречена АБСОЛЮТНО СЪЗНАНИЕ. Да това Абсолютно съзнание е съществувало много преди появата на човека върху Земята и е развивало живота по силата на природните закони много по-съвършено отколкото човек някога е организирал себе си или околния свят. Значи можем да кажем, че Абсолютното съзнание е съвкупност от законите във Вселената, които ръководят нейния живот. Сега вече можем да дадем и определението за материя. Материята е съвкупността от частиците и телата във Вселената, организирани за живот по силата на законите на Абсолютното съзнание. Така можем да кажем, че всичко, което съществува обективно и независимо от човека не е само материята, а неделимото единство съставено от Абсолютното съзнание и материята. При това положение появата на човека става съвсем логична и закономерна. Той представлява най-съкровената рожба от единното развитие на материята и Абсолютното съзнание. Връзката между човека и околния свят се осъществява посредством процеса на познание. Същността на този процес се състои в отразяването на Абсолютното съзнание от човешкото и отразяването на материята от страна на човешките сетива. Единството между двете форми на отражение показва още веднъж единството между материята и Абсолютното съзнание.

Новата теза развита дотук дава принципно различно обяснение на света. Чрез нея получават отговор и възникналите абсурди в отношенията между материята и съзнанието. Така те стават обособени като две самостоятелни категории, които обаче са неразделни части от пълното единство, което съществува между тях. Отпада и абсурдността, произтичаща от факта, че човекът, притежаващ едновременно тяло и дух, произхожда единствено от материята. Сега той става рожба от съвместното развитие на Абсолютното съзнание и материята. Категорично доказателство за необходимостта от подчинеността ни на Абсолютното съзнание е хармонията в света, организиран по силата на природните закони, за разлика от несъвършенството на човешкия живот, организиран според способностите на нашето съзнание.

Изхождайки от развитата дотук идейна позиция възниква необходимостта от преоценка на марксистко-ленинската философия. Това се налага по силата на новия мироглед, който получаваме поради променените връзки и отношения, които възникват между материята и съзнанието в реалния свят.

В интерес на истината трябва да кажем, че и едната и другата теза се опитват да обхванат един и същи свят – този, който е около нас. Разликата е в това, че марксистко-ленинската философия го представя като единство от материя и човешко съзнание, докато новата го разглежда като единство съставено от Абсолютно съзнание, материя и човек. Абсолютното съзнание ни задължава  да сме непрекъснато открити към света, да го изучаваме и така да живеем в хармония с него. Марксистко-ленинската философия определя съзнанието като вторично и така съзнателно или подсъзнателно го прави по-висше, с което залага агресивност в отношението към околния свят. Колкото и да се опитваме след това да обясняваме на човека, че на Земята има закони, които е длъжен да съблюдава, защото са неотменими, той остава глух и непреклонен. Обясненията на марксизма-ленинизма можем да сравним с убежденията, с които засипваме някого, за да го накараме да се подчинява на по-глупавия, само защото той е негов баща. Даже последвалото пренебрежение към човешкото съзнание и индивида в цялото философско учение по-нататък се оказва безсилно да овладее разрушителната сила на първоначално заложената агресивност. Порочното семе на марксистко-ленинската философия е било хвърлено отдавна и затова не ни остава друго освен да проследим неговото развитие и да разберем дали то е дало плод.

След формулирането на основния предмет и даването на определения на материята и съзнанието марксистко-ленинската философия пристъпва към цялостно и задълбочено разглеждане на света. При представянето на материята в общи линии се защитава тезата за единния материален свят. Образно това твърдение се онагледява с примери и аргументи, които целят само да потвърдят първоначално възприетата позиция. Говори се неделимост на материята и за движението й в рамките на пространството и времето. На места, за да има убедителност, се споменават обективните закони, които съществуват вън и независимо от нас. При подобни твърдения марксизма-ленинизмът се намира на крачка от идеята за обединяващата и ръководната роля на законите спрямо материята, но все пак натрапчивата теза за материалността на света си казва думата. На нас обаче нищо не ни пречи да си зададем въпроса: “Съществува ли материя без закони?” А бихме могли да си отговорим единствено по следния начин: “Не съществуват закони без материята, както не съществува и материя без наличието на закони.” При това трябва да кажем, че законите организират и ръководят живота на материята, което определя водещата роля на Абсолютното съзнание в това единство. Изхождайки от горните разсъждения много по-нормално би ни изглеждало понятието Абсолютно съзнание като съвкупност от всички закони действащи във Вселената. При това положение материалният свят е не само първичен, но от присъствието на Абсолютното съзнание той става и по-висш спрямо всичко в природата и живота. Така получаваме по-ясна представа защо човек трябва не само да се съобразява с материалния свят, но и да живее в хармония с природните закони. Виждаме също, че човешкото  съзнание не е нито единствено, нито висше и затова неговата основна цел трябва да бъде непрекъснатия стремеж към познание на Абсолютното съзнание.

Да видим как разглежда марксизма-ленинизмът човешкото съзнание и неговата поява. В тази философия ясно и категорично се заявява, че то е плод на труда и на членоразделната реч. А членоразделната реч от своя страна била резултат от обществения начин на живот. Ако се опитаме да вникнем в горните твърдения не може да не открием абсурдност. Защо? Защото не е възможно да се говори за трудова дейност без наличието на съзнание. По своята същност човек е съзнателно същество. Разумът е единственото нещо, което го отличава от животните. Ако ние се опитаме да твърдим, че трудът е създал човека, тогава трябва да кажем, че всички животни извършват трудова дейност. Значи остава да очакваме и те да станат хора. Това само по себе си е абсурдно. Когато едно животно извършва някаква дейност, за да задоволява първичните си инстинкти или да запази живота си, тогава не можем да говорим за труд. Това е само процес на приспособяване, който е в основата на Дарвиновата теория за еволюцията. В същото положение е бил поставен човек в началото, когато е бил само един животински вид.  Трябва веднага да успокоим тези, които смятат, че човекът се е появил на Земята по някакъв друг начин. Дори да е така той все пак е трябвало да се появи за пръв път и тогава, в самото начало, той просто е бил един животински вид без съзнание. Във всеки случай опасности около нашия прародител не са липсвали и той също е трябвало да си спасява живота и да се храни, за да може да оцелее. Но на първобитния човек са му липсвали качество като сила, ловкост, пъргавина в сравнение с другите животински видове. Той не е имал крила, не е можел продължително да плува и като единствен шанс природата му е оставила хитрост и съобразителност. Това лека полека е довело до развитие на мозъка, а оттам и до появата на съзнание. Дейността на човека може да се нарече трудова едва тогава, когато тя има предварително поставена съзнателна цел. Позицията за първичността на труда спрямо съзнанието е удобна на марксизма-ленинизма, за да може да скрие ролята на индивидуалното съзнание като двигател в общественото развитие на човечеството.

Още в първоначалните си определения марксистко-ленинската философия показва съзнанието като свойство на високоорганизираната материя да отразява материалния свят. Това свойство теоретично се разделя на нисша и висша форма на отражение. Дразнимостта и усещането са нисши форми, а логическото мислене е висша форма на отражение. Тук трябва да обърнем внимание на другата част от твърдението за произхода на човека и неговия разум – тълкуването на членоразделната реч. Не трябва да отминаваме абсурдното мнение, че езикът е обществено, а не биологично явление. Да езикът наистина възниква след като първобитният човек заживява в общество, но нима липсата на говор при немите хора е обществено, а не биологично явление. Интересно защо почти непрекъснато се чувства, че индивидът пречи с присъствието си на марксистко-ленинската философия.

Към въпроса за отражението може да добавим нещо, за да защитим новата защитавана теза. Трябва да кажем, че сетивата на човека отразяват материята, а разумът отразява Абсолютното съзнание. На единството между Абсолютното съзнание и материята възможно най-хармонично съответствува единството между сетивата и разума. Нежелателното нарушаване на тази хармония се вижда ясно при осакатяване на органите на отражението. Тогава се нарушава процеса на познанието, осъществяван непрекъснато между човека и природата и още по-категорично са разбира неговата жизнена необходимост.

По-нататък марксистко-ленинската философия продължава с разглеждането на диалектическите закони. Тук трябва да отдадем заслуженото на голям брой философи още от Древна Гърция до представителите на класическата немска философия, които имат решаващ принос. Необходимо е да се спомене, че в завършения им вид Маркс ги взема от философията на Хегел като се опитва да ги пригоди към своя материализъм. Определението на марксизма-ленинизма за диалектиката е, че тя е наука за всеобщите закони на движението и развитието и метод за революционно изменение на света. Тук отново ясно и недвусмислено се набива в очи и продължава да се развива заложената още в основните категории агресивност и неподвластност. Прави впечатление, че и трите закона на диалектиката се тълкуват и онагледяват в светлината на класовата борба, теорията за революцията и неизбежната смяна на капитализма със социализма. Вложената в тях тенденциозност в наши дни буди нещо повече от горчива усмивка на недоверие, но някога е служела за аргумент. Единството и борбата на противоположностите се онагледяват с антагонизма на класовата борба. Преминаването на количествените в качествени изменения се използва като довод за неизбежността на революцията. Отрицанието на отрицанието служи за да се заяви необходимостта от замяна на капитализма със социализъм.

Категориите на диалектическия материализъм имат отношение общо към света. При тяхното разглеждане се обхващат почти всички процеси и явления от живота на природата и обществото. Разбира се и тук не се изоставя преднамереността в разясненията. Да вземем за пример категориите причина и следствие. Материята се поставя за първопричина на човешкото съзнание, а не развитието на материалния свят по законите на Абсолютното съзнание. Трудът е причина за съзнанието, а не съзнанието за труда. Обществото е причина за речта, а не биологически развитата способност на човека. А когато още в началото се посочи неотговаряща на действителността причина, явно че и цялата последвала теория ще бъде погрешна.

Една от правилно поставените първопричини обаче на познавателния процес е човешкото съзнание. По този въпрос марксистко-ленинската философия заявява: “Без наличието на човек и човечество няма и не може да има никакво познание, никаква обективна истина.” Интересно е обаче защо теоретиците и проповедниците на диалектическия материализъм не се обръщат по-често към това твърдение. Тогава те може би щяха да достигнат до разбирането за света като единство от материя и Абсолютно съзнание, от една страна и човек, с тяло и дух, от друга. Посредник между тях е познавателният процес, който се осъществява от човешкото съзнание. Абсолютното съзнание ръководи живота в света, а човешкото ръководи живота на човека чрез знанията придобити в стремежа към познаване на Абсолютното съзнание. Хармонията между двете означава успешен и резултатен познавателен процес. Липсата на хармония означава неграмотност и невежество на хората, което в крайна сметка рикошира в самите тях. При тази позиция се избягва абсурдността, която произтича от обобщаването на света като материя и човешко съзнание. Така ще отпадне и твърдението, че трудът предхожда съзнанието, вместо обратното, защото трудът е също така и познавателен процес. А познание има само когато съществува човешко съзнание.

Друго абсурдно твърдение е, че истината има класов характер. Познанието е процес на отражение от страна на човешкото съзнание, а какви са причините за тенденциозността на отражението е съвсем друг въпрос. Интересите не могат да определят истината, те само могат да я превърнат в лъжа.

При идеята за абсолютната истина, като еквивалент на обективния свят, марксизма-ленинизмът се намира най-близко до понятието Абсолютно съзнание. Но явно категоричността на материалистическата позиция не е допуснала идейно развитие, в което точно и ясно да се види необходимостта от неговото присъствие. Като обединява в себе си обективните закони Абсолютното съзнание ни създава не само по-пълна представа за света, но също така подчертава обединяващата ръководна роля, която тези закони играят в живота.

Необходимо е да кажем, че теорията на познанието не се е родила от само себе си, а е резултат от дългото и мъчително развитие на философията като цяло. Много философи и школи са прибавяли в продължение на хилядолетия своя принос за решаване въпросите на философията. Всички тези усилия са допринесли много за оформянето на марксистко-ленинската теория на познанието. Тя проследява доста подробно и цялостно формите и особеностите на този процес. Но може би най-синтезирано и характерно звучи възприетата позиция в известното изказване на Маркс във връзка с познанието: “Философите само по различни начини са обяснявали света, но задачата е той да бъде изменен.” Тази мисъл идва като венец на първоначално заложената порочност на учението в неговия основен въпрос. В нея Маркс показва, че пръв се хваща в клопката, която сам си е поставил. Това твърдение доказва по безспорен начин древната мъдрост, която гласи: “Най-лесно от всички човек може да излъже себе си.” Още с определянето на материята като първична, а на съзнанието като вторично, той подсигурява чувството за недосегаемост и непокорство на човешкия разум, като го предопределя като нещо по-висше. Затова и самият Маркс, чувствайки прилив на съзнателна енергия в себе си, не може да се задоволи с познанието на света. Но как може ние да искаме да променим природата, която съществува обективно и независимо от нас? Нима това не е тази самоизмама, която ще доведе след себе си отчайващите и пагубни последици заложени предварително в теорията на марксистко-ленинската философия? Дали когато чувстваме присъствието на Абсолютното съзнание като нещо едновременно първично, но и по-висше, ние бихме се осмелили да говорим за промяна на света? Не само нямаше да вземем подобно решение, но сигурно много по-лесно щяхме да стигнем до извода, че познанието ни за света е необходимо за да се стремим да постигнем максимална хармония в съжителството с него. Само така човешкото развитие няма да е съпътствано от разрушително отношение към природата, от екологически бедствия и катастрофи, застрашаващи да погубят живота на планетата. Но агресивността в теорията на реалния социализъм ни показва съвсем убедително докъде може да бъде доведено човечеството. В името на някакви мними цели и идеали се унищожаваше и продължава да се унищожава природата. За да се постигнат лъжовни резултати и показатели в промишлеността и селското стопанство се нарушават почти всички закони, които водят към равновесие и хармония в живота. Човека също е подложен на физическо и духовно насилие и издевателство. И всичко това е била вършено в името на “най-хуманния” социален строй – реалния социализъм, в името на светлото бъдеще на човечеството. Нима всички резултати от живота на социалистическите страни не са реален пример за тъй наречената хуманност на философското учение? И нима опасността от ядрено самоунищожение не ни показва достатъчно категорично докъде е довело желанието ни да изменяме природата и света?

От една страна мисълта на Маркс показва малко пренебрежение към всички предшестващи философии и достигнатото от тях проникновение. От друга страна в желанието си да се разграничи от всички мислители дотогава, той показва, че порочното семе, което сам е заложил в основите на философията започва да дава своите плодове. Диалектическият материализъм би останал като още една теория, присъединена към философската съкровищница на цивилизацията ако не беше последвана от теорията на историческия материализъм. Там на пръв поглед безобидната тенденциозност на диалектическия материализъм ще придобие съвсем други измерения. Обществото ще стигне до развитие, където първоначалната агресивност ще прерасне във физическо и духовно престъпление, извършено срещу цели поколения и народи.

Радосвет Казаков