КРИТИКА НА ИСТОРИЧЕСКИЯ МАТЕРИАЛИЗЪМ

            Предмет на историческия материализъм са най-общите закони за развитие на обществото като единно органично цяло. Както казват неговите теоретици той е философска наука за обществото. За основен въпрос на тази наука е определено отношението между общественото битие и общественото съзнание. Нека първо видим какви определения дава марксизма-ленинизма на тези категории.

Общественото битие е обективна реалност, която е първична и определяща спрямо общественото съзнание. Общественото битие е първично и определящо спрямо държавата, политическите партии и тяхната политическа практическа дейност. Общественото битие е преди всичко начина на производство на материалните блага.

Общественото съзнание е сложна система от идеи, възгледи, емоции и т.н., които се общи за цялото общество, за дадена социална група или класа. Общественото съзнание е отражение на общественото битие. Към дадената характеристика на общественото съзнание трябва да добавим и неговата обратна активна роля спрямо общественото битие, според твърдението на марксистко-ленинската философия.

Като анализираме дадените определения, първото, което прави впечатление е, че общественото съзнание и общественото битие са съвсем аналогични на човешкото съзнание и материята, която също е обективна реалност съществуваща вън и независимо от съзнанието. Обобщаването на обществото с тези две категории не предава точно и ясно взаимоотношенията, които съществуват в него. Това ще се опитаме да докажем сега аналогично на разсъжденията, с които се опитахме да анализираме диалектическия материализъм. Нарушаването на връзките, които определят същността и единството на обществото, се извършва в началото с дадените определения. Не може да не звучи абсурдно твърдението, че общественото битие е обективна реалност, която е първична и определяща, а в същото време общественото съзнание, което е негово отражение, може да притежава активна роля спрямо него. Нека потърсим обяснение на този абсурд. Използвайки тези две категории, за да обобщят взаимоотношенията, теоретиците на учението не разчленяват обществото на естествено отговарящите му съставни части. Какво видяхме още при анализа на д-м, обективният свят се състои от материя и абсолютно съзнание. Като рожба на този обективен свят се е появил човекът със собствени тяло и дух. Още в самото начало или в процеса на своето развитие човекът се обединява с други хора и така се слага началото на обществения начин на живот. Значи е съвсем нормално да приемем, че щом обществото е организиран съвместен начин на живот на хора, то, също така, има свои материална и съзнателна съставни части. Така общественото битие, както е формулирано в м-л философия, се явява наистина част от единния свят, но не представлява само материална основа. Едновременно с това о-б представлява и тази част от а-с, която е носител на обективните закони за развитие на обществото. От своя страна реално съществуващото общество може да се раздели на съответни съставни части. Държавата със своите органи и институции заедно с хората е материалната съставна част на обществото. Законите, нормите, правилата, обичаите и традициите представляват съзнателната съставна част на обществото или тъй нареченото о-с. При това разчленяване виждаме, че о-с може да играе активна роля, но само за организирането на живота в държавата. То обаче не е в състояние да влияе на обективните закони, които са част от а-с. Възниква въпроса как се осъществява връзката между обществото и обективния свят. Връзката  се осъществява чрез индивидуалното съзнание на човека, чието събирателно в обществото представлява о-с. Разбира се не става дума за просто аритметично събирателно. С разделението на о-б и о-с, което прави и-м, се измества настрани важната обединяваща роля на познанието като резултат от дейността на човешкото съзнание. Това тълкуване е и в пренебрежителната и второстепенна роля, която тази наука за обществото определя на човека. Всеки човек живее в света като го опознава чрез закономерностите и се приспособява, за да съществува в хармония с него. Непознаването на света може да е равносилно на нашата гибел и ненормално светът да ни е създал, а ние да се самоунищожиме. Същото важи и за обществото. Ако то не се стреми към познаване на света, чрез неговите закони и закономерности, също ще стигне до състояние на самоунищожение. Знанията в обществото се натрупват чрез знанията на отделните хора. Това означава, че индивидуалното знание, плод на човешкото съзнание, е двигател в развитието на обществото. Това ни принуждава да започнем разглеждането на живота в обществото от човека, като индивидуалност. Първо, обаче ще дадем пример каква позиция заема м-л по отношение на човека чрез следния цитат: “Получава се лъжливото впечатление, а у някои и убеждение, че главното в общественото развитие са съзнателните социални действия на хората, а техните дълбоки обективни материални причини са нещо второстепенно и производно на о-с”. В този цитат ясно и недвусмислено се вижда как разчленяването на обществото на о-б и о-с изключва нуждата от връзката, която осъществява човешкото съзнание чрез познанието. А оттук следва и пренебрежението към човека. Как обяснява м-л философия появата на човешкото съзнание? Нека още веднъж разгледаме този въпрос, тъй като той ще ни бъде от полза за да намерим обяснение на много абсурди и загадки, които възникват при анализа на и-м. В един цитат се казва: “Така например произходът на съзнанието е обусловен от трудовата дейност на обществото”. Това изречение идва да каже, че е имало труд и общество преди възникването на човека. Нима може да се говори за появата на човека преди появата на съзнание, та дори то да е в съвсем в начална форма? Нима трудът е нещо друго освен целенасочена съзнателна дейност на човека? Ако трудът предшестваше появата на съзнанието, тогава трябва да кажем, пчелите, лястовичките и маймуните скоро ще станат разумни същества. А може би вече са такива?! Само че за труд говорим единствено при човека, защото той единствен притежава съзнание. Маймуните са най-близко с проявите си до трудовата дейност, но нима това не го отдаваме на факта, че при тях съществува някаква първична форма на съзнание. Може би същата първична форма, която са притежавали нашите прадеди преди стотици хиляди или милиони години. Тези начални форми на разум са плод на еволюирането на нашия прародител в процеса на приспособяването към живота. Той не е притежавал нито сила, нито ловкост и затова е започнал да се спасява и да се прехранва като използва хитрости. Те са плод на развитието на някакъв разум, тоест на развитието на мозъка. Явно мозъкът е единственият останал орган, с чието развитие човек е можел да се приспособи към света. Друг начин, по който можем да се опитаме да търсим кое е първично, съзнанието или труда, е следният. Когато се роди човек преминава период на физическо и умствено укрепване. След това той започва да се образова за света. После следва някаква професионална подготовка и чак тогава човек започва да работи на около 20-25 годишна възраст. Разбира се, че е възможно извършването на елементарна трудова дейност и по-рано, но подготовката, макар и минимална, винаги е необходима. Този факт ни кара да заключим, че съзнателната подготовка и зрялост са необходими за извършване на трудова дейност, а не обратното. А в процеса на работа съзнанието ни открива нови и нови варианти, които водят до усъвършенстването му. И така трябва да кажем, че трудът е необходим за развитието на обществото, но той е междинен етап. Първична, водеща и определяща е познавателната дейност на хората, а тя се осъществява единствено чрез човешкото съзнание. От изложените разсъждения можем да видим ролята на индивида и да разберем защо неговото пренебрежение може да доведе до неправилно обяснение на живота около нас. От едната страна е винаги обективният свят съставен от материя и а-с, а от  другата страна е човекът с тяло и дух и обществото със своите материална и съзнателна съставни части. Единствената връзка на човека и обществото с обективния свят се осъществява чрез човешкото съзнание.

След разглеждането на основния въпрос и въвеждането на категориите, с които си служи, теорията на и-м започва да разглежда законите на общественото развитие. Още в началото трябва да кажем, че Маркс и Енгелс определят икономическите отношения в обществото като ръководни в неговото развитие. Това първоначално твърдение, което ще видим по-късно, няма да бъде съблюдавано докрай и ще се стигне да пагубното отклонение на теорията от действителността. На тази основа обаче те изграждат позицията за определящата роля на производствените отношения и формулират понятието обществено икономическа формация. Всяка о-и формация се характеризира с определено ниво на развитие на производителните сили и производствените отношения. Определящо в развитието се явява нивото на производителните сили, които от своя страна влияят на производствените отношения. Но как м-л философия обяснява това развитие?

“Развитието на самите производителни сили се осъществява като първо се усъвършенстват оръдията на производство и след това съответно се повишава производствено техническата квалификация на непосредствените производители. Източникът на усъвършенстване на оръдията за производство или за изработването на качествено нови е противоречието между миналия и живия производствен опит.”

В това твърдение не може да не ни направи впечатление логическата аналогия с твърдението, трудът е причина за човешкото съзнание. Но какво друго представлява производствения опит ако не познание, което се натрупва по време на трудовия процес? А това познание е резултат от присъствието на човешкото съзнание. Нима първоначално няма човек на когото да е хрумнала идеята, че дадено подобрение ще улесни труда? След това той е разработил това хрумване и е започнал практическото му изпитание, за да се добере до окончателен резултат. Така се създава първомодела на средството за производство. После идва предаването на знанията на самите работници и чак тогава започва работата. И този процес неотклонно се повтаря при всяко едно откритие. Обяснението на м-л от своя страна е съвсем нормално, защото той е възприел позицията, че материята навсякъде е първична, което означава, че тя винаги предшества съзнанието. Ако наравно с материята съществуваше в хармонично единство а-с самите теоретици на и-м биха разбирали абсурдността на много свои идеи. В хода на изложените по-горе мисли може по-ясно да се схване ръководната роля на а-с спрямо света и ръководната роля на човешкото съзнание, посредством познанието, спрямо живота на хората. Същото нещо, макар да не сме завършили анализа на и-м, може да се каже за ролята на о-с спрямо държавата. Действието на закона за определящата роля на производителните сили спрямо производствените отношения е неоспоримо. То е и добре обосновано в хода на историческото развитие на обществото. Но от по-задълбоченото проникване в същността на този закон, не може да не ни направи впечатление действието на един друг закон. Това е законът за необходимостта от равновесие и хармония между съзнателните и материалните интереси на индивида от една страна и съзнателните и материалните интереси на цялото общество от друга. Този закон има определяща и ръководна роля в развитието на обществото. Нека се опитаме да проследим исторически неговото действие. В първобитно общинния строй съществува равновесие докато познанията на човека не довеждат до развитието на оръдията на труда. Получава се излишна продукция и съответно обогатяване на единици. Възниква необходимостта от нов социален ред. Образуват се градовете държави със свои закони, норми и правила. По този начин се възстановява равновесието в обществото до момента, в който то става съзнателно и материално зряло за да не може да живее повече по старите закони, норми и правила. Това означава, че знанията на хората за природата и обществото се увеличават. Вследствие на новите знания се развиват средствата за производство. Те от своя страна предизвикват развитие на отношенията в обществото. Като резултат от новите знания за света се развива и о-с. Така производителните сили, социалните отношения и о-с като цяло стигат ниво на развитие, което се задушава от старите законно установени отношения. Стига се до вълнения и бунтове. Това, че е нарушено равновесието води до сътресения, след които законите, нормите и правилата на живот се променят отново. Равновесието се възстановява до момента, в който обществото достига нов стадий на зрялост. Тогава нарушеното равновесие се последва от сътресение, а след това пак се променят законите и равновесието се възстановява. Този цикъл се повтаря и при буржоазните революции. Трусовете или така наречените революции се използват от и-м като основание да каже, че те са неизбежни. Но ако се опитаме да си обясним същността на революциите, ще видим, че те се получават, защото властниците си въобразяват, че насилствено могат да влияят върху обективните закони. Те решават със сила да задържат развитието на обществото. Това не им се отдава, защото е нарушено равновесието поради несъответствието между обективните и реално действащите закони. В такъв момент стават революциите, които  дават власт на нови сили в държавата. Те, от своя страна, привеждат законите с оглед възстановяването на равновесието между интересите в обществото. Така се постига преодоляване на кризата. Такава революция е естествен завършек на насилствено промененото равновесие между отделните интереси в държавата. Когато обаче започне да се пропагандира необходимостта от революция като се насажда омраза, враждебност и ненавист между отделните класи, тогава се извършва насилие както спрямо обществото, така и спрямо обективните закони, които определят неговото развитие.

Както виждаме развитието на обществото не е само функция на производителните сили, а е също функция на собствената му съзнателна зрялост. Тогава е нормално да приемем, че при определено ниво на зрялост човечеството ще е способно да разрешава проблемите си и да възстановява равновесието с мирни средства. Нима при прилагане на теорията за неизбежността на революциите съвременният свят не би стигнал до ядрено самоунищожение?

И така човечеството стига в своето развитие до периода, в който се ражда марксовата теория на обществото и света като цяло. Нещо важно, което трябва да се подчертае е нейната класово партийна същност. Тя винаги е била афиширана от идеолозите на учението и най-ярко се вижда в думите на Маркс: “Както философията намира в пролетариата своето материално оръжие, така и пролетариатът намира във философията своето духовно оръжие”. Не можем да отминем и в тази мисъл агресивността, заложена още в основите на философията. В момента, когато започва да обяснява действителността и да гради своите прогнози за бъдещето, учението на пролетариата смесва своята агресивност в утопичната идея за идеалното общество. И както е ставало винаги във всички утопични идеи преди това, тази философия започва да има претенциите за непогрешимост. Тя определя обществото като съставено само от класи, а не от живи хора. Материализмът на м-л философия я кара да определя хората по това дали притежават средства за производство или не. Едните от тях стават експлоататори, а другите експлоатирани. Първите са само потисници, вторите са само подтиснати. Тези два лагера биват обявени за непримирими врагове, които трябва да воюват помежду си до победа. И докато в  началото и-м говори за определящата роля на обективните закони и икономическите отношения, сега изведнъж позициите се променят. Вместо за обективни закони започва да се говори за волята на отделните класи. Тази воля се обявява за закон и започва да се изтъква като определяща. Господстващите нямало никога да си дадат властта и затова подтиснатите трябвало да си я извоюват чрез революция. Това звучи нелепо дори само ако се обърнем назад в историята и видим, че същите интереси са имали властващите при робовладелския и феодалния строй. Тяхната воля обаче никога не е била достатъчна, за да се спре колелото на историята. Призивът към пролетариата за вземане на властта и собствеността на капиталистите изглежда по-скоро на призив към насилие и грабеж. Чрез грабежа обаче те се превръщат в разбойници, които след това могат да пожелаят да продължат съществуванието си без да се трудят. Освен това те не получават никакви правила за подялба на заграбеното, тъй като то се обявява за общо – значи ничие. При това положение всички започват да се стремят към главатарски длъжности, за да имат по-голям достъп до “общонародната собственост”. По силата на държавното устройство тези длъжности им дават най-голяма възможност лично да се облагодетелстват, защото сами си раздават благата.

Нека се опитаме да погледнем реално на живота. Класи в обществото е имало, а също така е имало облагодетелствани и онеправдани. Това означава наистина, че е необходимо онеправданите да се организират и да си защитават интересите. Но техните интереси е ненормално да бъдат поставени над интересите на всички останали слоеве в обществото. Това че има експлоатирани не означава, че трябва да се проповядва класова омраза и ненавист и на тази основа да се воюва за интереси. А в момента, когато започва да се говори за неизбежност на революцията, всичко започва да изглежда като подготовка за гражданска война.

Несъстоятелността на омразата и насилието може да се опитаме да осмислим, като разгледаме взаимоотношенията, на тази основа, в семейството – най-малката социална единица. Ако мъжът започне да решава проблемите и конфликтите с жената чрез сила, той може да постигне някакъв моментен резултат. Но наистина добри отношения могат да се получат само върху основата на обичта, уважението и взаимното зачитане на интересите – духовни и материални. Омразата, враждебността и ненавистта никога не могат да доведат до добри резултати. По-скоро всеки трябва да отстоява своите интереси като зачита чуждите. Резултати в тази насока виждаме в Англия през 19ти век, когато работниците постигат намаление на трудовия ден до 10 часа, тогава се открива поле за развитието на високопроизводителна техника, а това от своя страна води до цялостно развитие на обществото.

Щом се поставя въпроса, че пролетариатът трябва да отнеме властта от капиталистите и да наложи своята власт, значи че политиката се издига над икономическите отношения, които първоначално се обявяват за определящи. На практика става дума за противопоставяне и то насилствено на обективните закони. Това може да стане причина само за бедствени резултати, които да накажат човешкото невежество. Кое ни дава основание да твърдим, че политиката се налага над икономическите отношения? Политиката е борба за класови интереси. Когато тези интереси търсят хармония и равновесие с интересите на останалите слоеве в обществото, това означава, че се съблюдават обективните закони. Когато едни социални интереси искат да се наложат изцяло над други социални интереси, тогава се стига до насилие. Резултатите от това насилие в страните на реалния социализъм днес са пред очите ни.

Да видим кои са основните аргументи на и-м като говори за неизбежност на историческото развитие. Първо частната собственост се обявява за пречка за прогреса на обществото. Описват се процесите на прерастване на частната собственост в държавна-монополна. Показва се огромното разрастване на производството, което теоретиците наричат все по-голямо обобществяване на производството. За тях единственият изход е в прерастването на тази собственост в обществена. Но нека видим какво казва Енгелс по отношение на държавно монополистичната собственост: “Държавната собственост върху производителните сили не е разрешение на конфликта, но тя крие в себе си формалното средство, възможността за това разрешаване”. Веднага трябва да кажем, че тук става дума за конфликта между експлоататорите и експлоатираните. Но изглежда никой не е обърнал внимание, даже авторът, на същността на тази мисъл, че държавната собственост не е разрешение. Иначе нямаше да твърдят, че обществената, тоест държавната е по-прогресивна. Като главен аргумент в полза на обществената собственост се привежда факта, че пролетариатът е лишен от собственост върху средствата за производство и затова не е заинтересован от прогреса. Но как тогава да приемем за логично, че ако всички хора в обществото бъдат лишени от правото на собственост, те ще имат интерес да работят за развитието на това общество. Такова твърдение е просто абсурдно. Много по-нормално е да се мисли, че всички трябва да имат законно гарантирано право на собственост, както това първоначално имат капиталистите. Тогава гражданите, чрез личните интереси, ще съдействат за развитието на цялото общество. Това е въпрос на съзнателна зрялост на обществото, за да е в състояние да установи такива закони, които да обединяват интересите на всички слоеве и да гарантират равноправие на гражданите пред законите. В наши дни до подобна зрялост са достигнали високоразвитите цивилизовани страни и като цифрово потвърждение могат да послужат следните факти. На сегашния етап на развитие на във Великобритания има десет милиона акционери и над сто хиляди милионери, а в САЩ има около четиридесет и седем милиона акционери и над един милион милионери. Положението и в другите развити страни е аналогично. Това положение може да бъде постигнато като първо се осигури равноправие на хората пред законите, а след това чрез законите се гарантира и защитава равното право на собственост на гражданите. От друга страна икономиката трябва да бъде предпазена от монополизирането й, което пречи на свободното развитие на обществото. С равното право на собственост на всички хора се гарантира неравенството между тях, обусловено от природната индивидуалност на всеки човек. Неравенството е нещо съвсем естествено, което се забелязва навсякъде в природата, но, в същото време, разумът ни повелява, че обществото трябва да се грижи и закриля бедните, болните, беззащитните. Това ще бъде доказателството за истински хуманната същност на всяко общество.

Второто основание за революционната смяна на капитализма е потиснатостта на работническата класа и нейното призвание да осъществи революцията. Дори всеизвестният израз на Маркс, че пролетариатът е гробокопач на капитализма е вдъхновил неизвестен автор да съчини следния анекдот:

“Като вървял по коридорите на белия дом президентът Рейгън чул двама свои съветници да се смеят. Полюбопитствал, отишъл при тях и ги питал защо се смеят. Първият му отговорил, че точно четял “Капиталът” на Маркс и там пишело, че пролетариатът е гробокопач на капитализма. – И какво смешно има в това – попитал Рейгън. Тогава другият съветник отговорил: “Интересното е, че аз чета библията в същото време и там пише, че който копае гроб на ближния си сам пада в него.”

Очевидна е мъдростта, че често в шегата има много истина. Истината тук е много по-горчива и тягостна. Това е така, защото всички тези идеи за класовата борба, антагонистичните интереси, неизбежността на революцията се превръщат във философия на омразата, ненавистта и злодеянието. Тя всява недоверие и враждебност, които накрая водят до насилие и престъпност. Всички идеолози на м-л обаче явно са страдали от предубеждението, че предварително заложените цели и идеали могат да оправдаят извършените престъпления. Последиците, на които всички сме свидетели, показват, че са важни не само целите, но и средствата, с които достигаме до тях. Необяснимо е все пак как като се проповядва злодеяние, може да се служи на добри цели и може да се постигне хармония в обществото. Подобно нещо може да се твърди само в състояние на заслепление или на невежество. Колко по-човешки звучат думите от библията: “Обичай ближния си”. Само с любов и добродетелност може да се служи на идеалните цели на човечеството. Злодеянието може да ни доведе само до деградация и гибел. Това се доказва от провала на идеите на Маркс. Развилата се работническа класа и в западноевропейските страни не се увлича от неговите идеи и теорията на революцията е била на път да се провали. Но тогава се появява Ленин с неговите идеи, които превръщат философията в м-л. В своите добавки той обявява революцията за възможна и в по-слабо развита страна, каквато е Русия. Тъй наречения творчески принос на Ленин в теорията е истински нож в гърба на човечеството. Той определя компартията за вожд и организатор на пролетариата и така подготвя осъществяването на октомврийската революция. Това, че неговата теория представлява план програма за водене на гражданска война, подсигурява победата на революцията. Ленин въоръжава армията на работниците и селяните, като използва напрежението породено от Първата световна война и поставя начело на тази армия комунистическата партия. Всичко това е необходимо, за да се осъществи тъй наречената диктатура на пролетариата. Тук може би е подходящо да си припомним баснята на Езоп за коня и елена:

Живял си конят на една ливада и си пасял. Но един ден пристигнал еленът и той започнал да пасе на същата ливада. Конят решил да изгони елена и започнал да се чуди как. Тогава се появил човекът и конят споделил с него своя проблем. Човекът му казал, че може да му помогне, но за тази цел трябва първо да го оседлае и да вземе копие в ръка. Конят се съгласил и така в желанието си да изгони елена той станал роб на човека.

Още в Древна Гърция тази басня са я давали като пример каква опасност крие за обществото голямата военна сила, концентрирана в ръцете на шепа хора или на един човек. Явно в Русия не им е било до басни, път и надали са можели прозорливо да съобразят последиците. А това, че в този период е имало терор и насилие историята не ни оставя и няма да ни остави да се съмняваме. И ако има нещо, с което успешно да се е проявил социализмът, това се военните победи на двамата съветски вождове Ленин и Сталин. Ленин печели гражданската война след октомврийската революция, а Сталин печели Втората световна война. Но войната винаги е била възможно най-антихуманната човешка дейност. Как тогава да свържем провъзгласения за най-хуманен строй – социализмът, с успехите в най-антихуманната дейност на човечеството?

Един важен въпрос в м-л философия е този за прогресивните и реакционните класи. Както знаем тя обявява пролетариата за най-прогресивен. Това се дължи на факта, че за най-прогресивна се посочва трудовата дейност, а пролетариатът се явява прекият творец на материалните блага. Други причини за това са: първо, фактът, че неговия труд е най-ограбен; второ, той не притежава средства за производство и затова бил най-близко до социалистическата собственост; трето, единствен той имал интерес да осъществи революцията. Логично е пролетариатът да е най-прогресивен съобразно твърдението, че трудът е създал човешкото съзнание. Ние обаче разгледахме този въпрос и видяхме, че за труд може да се говори, само когато има целенасочена съзнателна дейност. Обосновахме също така, че познавателната дейност на съзнанието стои в основата на развитието на цивилизацията. И като приемем човешкото съзнание за ръководно начало в живота на човечеството, ще разберем, че най-голяма роля в развитието на обществото са играли хората, които са развивали човешкото познание. А това всъщност е интелигенцията, независимо дали произлиза от експлоатираните или от експлоататорите. Обезличаването на интелигенцията от м-л не е случайно. В един момент тя бива даже обявена за социална група без самостоятелен облик, която винаги е подчинена на господстващите  и това е станало причина за многото насилие и издевателство над нея. Но нека видим как е разгледана тя през погледа на и-м. Първо трябва да изтъкнем, че за тази философия са интересни само класите – тези, които притежават средствата за производство и тези, които не притежават. Другите слоеве са само придатък. Като аргумент те привеждат факта, че интелигенцията произлиза главно от управляващите и значи служи на техните интереси. Да проследим дали е така. Ще започнем от Древна Гърция, където е съществувал робовладелски строй. Какво постигат философите, които са основна част от интелигенцията по онова време? Те достигат до много открития в математиката, физиката, астрономията обществознанието, медицината и много други области от човешкото познание. По този начин те полагат основите на развитието както на о-с, така и на обществото като цяло. Това, че са се развили производителните сили се е дължало на развитието на науката и практическия опит. И макар да са принадлежали на господстващата класа, философите фактически са подсигурявали развитието на обществото, независимо дали са искали или не. Тяхната вътрешна потребност и стремеж към знания, като индивиди, е двигателят на историческия прогрес. Същото важи за всички етапи от развитието  на човечеството. Дори хората с най-реакционни политически убеждения, които са развивали физиката или която и да е друга наука, без да го допускат, съдействат за прогресирането на обществото. Поради всичко изброено дотук можем да кажем, че интелигенцията е служела на науката и изкуството и по този начин е полагала основите на пътя, който цивилизацията изминала досега. Затова спокойно можем да я наречем надкласова социална прослойка, която, независимо от останалите си дела е, служела на главно на прогресивното развитие на обществото. Нима можем да говорим за класова принадлежност, когато споменаваме имената на Омир, Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Архимед, Цицерон, Се нека, Абелар, Нютон, Шекспир, Гьоте, Пушкин, Айнщайн и много, много други. Подобно твърдение би било абсурдно. Още в Древна Гърция са съществували идеите и практическото приложение на демокрацията. Там тя е развила форми, на които могат да завидят много народи по света и сега. Демокрацията на която се радват цивилизованите страни е изградена върху идеите на древните философи, на които не можем да не се възхищаваме и днес.

А как да си обясним учението на Маркс и Ленин, които не принадлежат към пролетариата, а  също са интелигенти? Нормално е обаче, точно тази философия, която обявява, че служи на егоистични класови интереси, да донесе тези неизмерими бедствия на народите, които дойдоха на света с установяването на властта на реалния социализъм.

А нека сега разгледаме практическите резултати, до които доведе развитието на социализма. Наложената диктатура на пролетариата (чист Ленинов патент) доведе до пълен монопол над властта на комунистическите партии, които предварително бяха обявени за водачи на живота в социалистическите страни. По този начин господството на тези партии в държавата става неоспоримо. Поради тъй наречената историческа закономерност на народите се налага обществена, тоест държавна собственост. Това означава, че всички хора са откъснати от средствата за производство и нямат материален интерес да се трудят активно и всеотдайно. Така между хората и средствата за производство застава държавата, която е подчинена на партията. А между трудещите се и интелигенцията, която трябва да ръководи страната, застава отново компартията. При това положение се стига до издевателство над обективните закони, действащи в обществото. Чрез отделянето на хората от средствата за производство са прекъсва връзката между интересите на трудещите се и на обществото като цяло. Работниците и особено интелигенцията изгубват всякакъв стимул за активна творческа изява. Нарушава се закона за необходимостта от равновесие и хармония между личните и обществените интереси. По този начин се нарушава и действието на закона за определящата и ръководна роля на икономическите отношения. Обществената собственост е държавна собственост. Начело на държавата застава компартията. Нейната политика застава над всичко в обществото, независимо от факта, че тя декларира политика, подчинена на интересите на народа. Чрез пълния монопол над властта в държавата компартията започва да диктува живота и става недосегаема и неконтролируема. Вместо да служи на интересите на народа, тя го подчинява с всички средства и той започва да служи на нейните интереси. Така интересите на компартията стават интереси на обществото и политиката на тази партия става определяща за развитието на държавата. Лека полека м-л се превръща във философия на неграмотните и невежите, защото нейната агресивност най им приляга. Няколко лозунги и декларативни принципи от тази философия, които тези хора използват по мярка, пасват на техните безочие и цинизъм. Те нямат нищо общо с философията и философския мироглед като цяло.

Интелигенцията със своя прогресивен надкласов характер, единствена може да управлява държавата, но от нея първо се изисква да бъде подчинена и предана на партията. Така започват да се издигат не способните, а преданите – раболепните и слугите. И това става във всички области на обществения живот без изключение. Резултатите от пълния монопол над властта на компартията не се нуждаят от коментар. Почти пълна разруха в стопанския и духовния живот на държавата, бъркотия, анархия, липса на морал, физическа и духовна смърт на цели поколения и народи. За мащаба на разрухата говорят изчисленията, че за да стъпят отново на крака социалистическите страни се нуждаят от помощ еквивалентна на получената от западните страни от САЩ след Втората световна война. И докато материалните щети от реалния социализъм могат някак си да се изчислят, то престъпленията спрямо духа на хората и народите не могат да се изчислят и сравнят с нищо. И всичко това е било съпътствано от непрекъснато обожествяване на идеолози и управници – Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Брежнев. Не липсват и богчета и в по-малките социалистически страни, които в последствие са били оплювани. Дори библията, която говори за бог, в една от десетте божи заповеди казва: “Не оприличавай Господа нито с човек, нито с животно, нито с каквото и да било”.

Но иконите на някои от комунистическите богове все още упорито се тачат и славят, независимо от бедственото положение на социализма. Интересното е, че досега винаги са се отстоявали митовете , че личностите са виновни за опорочаване на иначе идеалната теория. Може би е крайно време да си отворим очите и да погледнем истината, такава каквато е. Предварително поставените идеални цели не могат да бъдат определящи за същността на м-л философия. Много по-важно е да се потърси единството между целите и средствата за тяхното постигане. Тогава ще разберем, че призивът към ненавист, насилие и терор никога не е носил добри резултати в цялата история на човечеството. Само призивът към добродетелност е можел да послужи за постигане на идеалните цели като се държи сметка за интересите на всички членове на обществото. Като разсъждаваме така и като вземем предвид извършените срещу народите престъпления, трябва да кажем категорично, че няма престъпление извършено срещу един човек, група хора или обществото като цяло, което да има оправдание. За резултатите достигнати от реалния социализъм вина има м-л философия. Със своята същност и с бедствията, които е  донесла на човечеството, тя се оказва най-престъпната утопия за всички времена от развитието на цивилизацията. Като философия и държавна идеология тя трябва да остане само в учебниците и да служи със своя горчив опит на бъдните поколения.

За извършените злодеяния виновните трябва да поемат цялата отговорност и да се махнат от пътя на човечеството, на което да се надяваме предстоят повече мирни и слънчеви дни.