В търсене на самосъзнанието

Когато елитът няма елементарни разбирания за развитието на обществото, които народът да споделя, тогава общественият живот представлява непрекъснато кърпене на дупки, на чиято основа е невъзможно да се измислят и изграждат промените към по-добро бъдеще на нацията.

Едно общество без самокритичност и самосъзнание е като муха без глава, защото нито може да създава собствени критерии и стандарти за съвместен обществен живот, нито ще е в състояние да взема и използва критериите и стандартите на напредналите общества, защото няма да може да проявява чувство за мярка и преценка защо, с какво и как да ги използва, за да постига успешни промени на живота на тяхна основа.

Интересно как бихме могли да се научим да не се вземаме на сериозно, ако преди това не сме се научили да се вземаме на сериозно?!

Ако няма хора, които да посвещават живота си на добродетелите, няма да има пример за добродетелност в държавата и в нея ще цари духът на безпътицата.

Криворазбраната искреност

Често е доста нелепо голямото ни чувство за национална гордост, че сме много по-искрени от напредналите народи, докато тях ги обявяваме за по-лицемерни от нас. Тази самоизмама явно не ни дава възможност да виждаме, че често става дума за глупост от наша страна, която не само ни вреди, но и която не осъзнаваме и така сами се лишаваме от възможността да се освобождаваме от нея. И не трябва да подминаваме факта, че ако чрез така наречената ни  искреност не само не отчитаме различните интереси, виждания и предпочитания на другите, но и смятаме, че това ни дава право да ги пренебрегваме и поругаваме, тогава волю неволю се превръщаме в хора, които погазват основни правила от етиката на общуването и отношенията. Така че не трябва да се заблуждаваме, че самоизмамата, че казваме истината, ни дава правото да се отнасяме лошо към другите, независимо дали го съзнаваме или не. Нито пък да смятаме, че ако набеждаваме самоцелно и самомнително другите в лицемерие, това по предпоставка отговаря на истината и ни дава право да ги виним и съдим за каквото ни е угодно.

Унищожената традиция и псевдотрадицията наследена от комунизма

Успелите през прехода досега са шепа хора, докато неуспяло е голямото мнозинство, така че няма как преходът да е приключен удовлетворително за мнозинството.  Проблемът с наследството от комунизма е, че когато идва на власт той обявява, че ще установи и развие коренно ново общество и затова унищожава съществуващата до него традиция и се опитва да развие нова. Но когато в крайна сметка провали България и се самоунищожи, се оказа, че той е унищожил традицията и е оставил вакума на собствената си псевдотрадицията след себе си, която, от една страна, подвежда хората да се опитват да се придържат към нея, като към нещо нормално, но от друга страна, създава провал и разпад на обществото, защото се опитва да търси бъдещето под формата на възпроизвеждането на духа на близкото минало, което ни е провалило. Така че ако искаме да говорим за свободата, първо би трябвало да разберем, че едно от основните неща, от които би трябвало да се освобождаваме днес, е лошото наследство, което ни е останало от комунизма, което обаче не съзнаваме и по тази причина не можем да осмислим като нещо, от което е императивно да се освобождаваме. Така оставаме заложници на собственото си невежество като общество или по-скоро на невежеството на елита, който също е наследство от миналото и е носител на тази псевдотрадиция, от която трябва да се освобождаваме, за да изграждаме новия живот, в коренно нови условия и среда. От лошото наследство на комунизма е нужно да се освобождаваме най-малкото и затова, че в него свободата е сведена до някаква безсмислица, която съществува единствено в съзнанието на хората и затова няма как да бъде развита до статута на ценност за цялото общество, което в голяма степен блокира възможността за развитието на промените, от които се нуждаем. Или казано по друг начин, имаме само останали критерии и стандарти за това как се живее в условия на „реален социализъм“ и не си даваме сметка, че нямаме критерии и стандарти за свободата, демокрацията и капитализма и не разбираме, че образоването на обществото за тези стандарти все още е в самия си зачатък и затова нямаме основа, върху която да осъществяваме прехода и коренните промени към лично и общо добро в новия си живот. Оказва се, че промяната от една социална система към коренно противоположна социална система не става с магическа пръчка, а изисква дълго и мъчително образование и просвета на цялото общество, което може да продължава десетилетия и поколения напред, но засега не се виждат водачите, които биха могли да поведат в тази посока.

Самокритичността е решаваща

Проблемът, който произтича от това, че не съществува разбирането за самокритичността и неговата решаваща роля за промяната на обществото е в основата на блокирания процес на обществената промяна. За да може да се появи това разбиране, би трябвало да има елит способен да го изкаже, обоснове и да постигне подкрепата на хората за него в общественото пространство, като впоследствие той е нужно да постигне критичната маса на подкрепа за него, за да може да бъде развивана и прилагана самокритичността на практика в обществените мислене и диалог. Само тогава самокритичността ще стане фактор в преосмислянето на обществения живот и тръгването към коренната промяна на България в духа на волята и стремежите на нейните граждани. За съжаление обаче новият-стар елит на страната потиска и заглушава диалога за комунистическото минало и лошото наследство от него, защото ако не го прави, тогава хората ще поискат по естествен път да им потърсят отговорност за неуспеха на прехода и да поискат да се освобождават, както от лошото наследство, така и от хората на миналото, които го олицетворяват или техните наместници в общественото пространство. Явно е че хората на миналото блокират възможността за положително развитие и единственото, което са усъвършенствали досега е да играят ролята на „Крадецът вика: Дръжте крадеца!“, тоест на елементарната демагогия, от която няма как да произтече положителна промяна за България. 

Незнанието и неумението да задаваме полезните за промяната въпроси

Не знаем и не можем, защото 1) елитът не съзнава незнанието и неумението си, 2) нямаме разбиране за смисъла и ползата от идеята за самокритичността, 3) имаме огромно наследство от грешно мислене, което съзнателно или несъзнателно отричаме, 4) неумението и нежеланието на елита да се идентифицира с българския народ и да мисли като негов водач, 5) нямаме нито знания и умения, нито полезен опит, които да ни помагат в тази насока, 6) не сме се научили да изминаваме пътя от мнението до обясненията, доводите и доказателствата, които помагат за раждане и утвърждаване на обществено полезните идеи, 7) не сме създали и развили още чувството за общност, взаимност и наложителност от коренно нова етика на свободата, 8) прекалено много хора са отдадени да защитават близкото минало, което ни е провалило и объркало в мисленето и поведението, вместо да се отдадем на създаването на новия дух на промяната, 9) арогантността и самодоволството на елита, който се е научил да се инати да прехвърля отговорността си за провала на България върху гърба на народа.

Когато елитът не вижда проблемите в себе си, тогава нацията е обречена на безизходица, защото той отговаря за мисленето в общественото пространство и е способен да измисля демагогия до безкрай, с която да бяга от собствената си отговорност и да прехвърля отговорността и вината си за провала на държавата върху гърба на народа. Тогава той не допуска критика срещу себе си или просто я отклонява ловко встрани и така блокира развитието на цялото общество само и само да може да запази собственото си привилегировано положение.

Един от критериите за това, че говоренето за промяна в обществото е формално и безрезултатно е факта, че не можем да постигаме съгласие даже за елементарни полезни разбирания за обществено добро, както и това, че до такава степен не ценим идейното мислене, че няма никакви идеи, които да подсигуряват промяната и това не прави впечатление на никой и не можем да си даваме сметка, че това обрича промяната на провал. Без идейно мислене постигането на разбирателство и съгласие какво и как да се прави, за да стават промените реалност, се оказва практически невъзможно, защото промяната е скъсването с лошото досега и осъществяването на нещо коренно различно оттук нататък. А това означава, че ни трябват нови идеи и обяснения, които да захранват процеса на раждането на поправките, решенията, промените от самото им измисляне до претворяването им успешно на дело, което е бавен и труден процес, когато съществува. Да не говорим, че става невъзможен, когато той не съществува и ние нямаме съзнание за това. Защото няма как от дребнавото, пошло и посредствено боричкане за властта да се раждат идеите и решенията за коренната промяна на държавата.