Какво липсва на България

КАКВО ЛИПСВА НА БЪЛГАРИЯ

или

ЕСЕТА ЗА ВЪЗРАЖДАНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

В НАЧАЛОТО НА 21-ви ВЕК






Първо издание, София 2000

Радосвет Николаев Казаков











КАКВО ЛИПСВА НА БЪЛГАРИЯ


СЪДЪРЖАНИЕ


Въведение

Чувство за историческа изостаналост

Разбиране за западната цивилизация

Етика на взаимоотношенията

Българската интелигентност

Интелигенция

Бизнес култура

Лек срещу недоволството и негативизма

Пространство за мечтите на младите

Възраждането










ВЪВЕДЕНИЕ



Каква е разликата между кафето и истината? Разликата е, че някои обичат горчиво кафе, но никой не обича горчивата истина. Ако искаме да подходим по-философски по въпроса, можем да поспорим дали истината изобщо съществува, но в случая целта ни ще бъде да използваме стремежа към истината като средство за постигане на познание за света и за самите себе си. В книгата ще се опитам да разглеждам проблемите на България, за да тръгнем към обяснения и разбирания, които да ни дават възможност да осмисляме живота си и да търсим начините и средствата за подобряването му.

Много често говорим за разбирателство и единство, като ги приемаме за начално условие в постигането на добри резултати в обществения живот, но ако погледнем развитието на другите народи ще видим, че то е последица от многовековното им усъвършенстване. Така че изглежда, че се намираме на голям кръстопът и се нуждаем от цялостно преосмисляне на изминатия досега път.

За изходна позиция ще използвам личните си разбирания плод на пътешествията по различните краища на света и през историята на човешката мисъл. Ще се постарая да бъда ясен и категоричен, като защитавам идеите си с доводи, така че всеки, който прояви интерес да добие представа за какво става дума и да може да вземе отношение по обсъжданите проблеми. Няма да соча истината с пръст, а ще се опитам да допринеса към обединените усилия за съживяването и възраждането на България.

Необходимостта от цялостно преосмисляне на живота в България се определя от тежкото вътрешно положение и от историческия опит на човечеството. Всички познаваме по свой начин проблемите в страната и често се стараем да натриваме носа едни на други и да си доказваме, че не познаваме обществото. На всички е ясно обаче, че страната се нуждае от големи промени и от историята се вижда, че те се отнасят както за мисленето, така и за поведението и отношенията.

Идеите за свобода, демокрация, справедливост и щастлив живот възникват още в Древна Гърция и се развиват благодарение на разцвета на философията, като предизвикват цялостен възход в обществения живот. Демокрацията там се заражда като теория и практика и съществува в продължение на 200 години, след което остава в книгите, за да се възроди отново в Западна Европа и да послужи като основа за организиране на обществото в наши дни. След това идва Християнството, което също донася огромни промени в живота на човечеството, като днес се е превърнало в част от традициите, нравите и обичаите на Европа. Съвременното динамично развитие на континента, а оттам и на света като цяло, започва преди около 600 години и също е свързано с коренни промени в начина на мислене и в разбиранията за света. За това допринасят теорията на Коперник, че Земята се върти около Слънцето, философският метод на Декарт, чрез който се въвежда рационалният подход при изследването на света около нас и се пристъпва към цялостна преоценка на знанието дотогава. Галилей, Нютон, Кеплер и много други учени развиват физиката, астрономията, математиката и останалите науки до качествено ново ниво. Френските, английските и немските философи утвърждават социалното и политическото мислене, като се връщат към първоизточниците на гръцката философия и успяват да допринесат за усъвършенстването на тези идеи и за практическото им приложение. Дарвин създава теорията за произхода на видовете и обръща надолу с главата много от догмите и разбиранията на времето си. Фройд хвърля своята бомба за сексуалността като основен мотив в човешкото поведение и стъписва човечеството. Айнщайн измисля теорията на относителността и издига на ново стъпало обяснението на физичните закони и начина, по който гледаме на цялата Вселена.

Разбира се, не можем да пропуснем и Маркс с неговите теории за развитието на обществото и славните му последователи Ленин и Сталин, които осъществяват на дело неговите идеи и учение. За съжаление при тези исторически експерименти ние се оказахме на погрешната страна на барикадата. Няма да пропускаме и другите зли гении на ХХ век - Хитлер и Мусолини.

Изброих всички тези хора и приноса им, за да покажа съвсем схематично връзката между новите идеи и новото мислене, от една страна, и развитието на познанието и на социалния живот, от друга. Макар малка и незабележима върху планетата нашата страна се нуждае от подобен подход в мисленето и делата, за да може да осъществи прехода си към по-добър живот.

Липсват ни обаче много неща и сред най-важните са идеите. Тези, които избистрят разбирането ни за историческата изостаналост, негативизмът, вцепенението, безизходицата, както и за пътищата, начините и средствата, с които можем да го постигнем тяхното преодоляване.

Нужно е да започнем да си задаваме въпросите: Защо нещата в живота имат както положителни, така и отрицателни страни? Защо смятаме, че живеем лошо и как можем да се избавим от това? Защо при определени условия недоволството започва да трови ежедневието ни? Защо искаме другите да са коректни с нас, а ние се опитваме да ги надхитряваме и манипулираме? Дали бизнесът е предприемачество, намиране на практически решения и здрава работа или възможност да ограбиш родината си? Отнасяме се с нетърпимост към младите, а какво ще правим като хукнат по света, защото не намират пространство за мечтите си и изоставят близки и родители да се оправят както могат.

Мислим се за интелигентни, а не знаем що е интелигентност. Искаме да постигнем добър живот, а не можем да решаваме елементарни проблеми. Не искаме да погледнем истината в очите и си крием главата в пясъка като щрауси, а искаме да се равняваме с най-богатите нации на Земята. Мислим се за европейци, а знаем прекалено малко както за Европа, така и за самите себе си. Тези и много други въпроси стоят на пътя, който води към промените. Ясно е, че нещо ни пречи, но все още нямаме представа какво е то. Не знаем нито къде се намираме по пътя на развитието си, нито каква трябва да е посоката на движение. Виним другите за нерадостния си живот, а не знаем, че свободният човек винаги държи здраво в ръце юздите на съдбата си.

Християни сме, но по манталитет и ниво на развитие сме много по-близко до страните на изток от нас. Едни цитират Маркс, а други се позовават на Христос, но и двамата са казали, че който не е с тях е против тях, като така са насърчили духа на фанатизъм и крайности в ученията си. Не знаем защо Полша, Чехия и Унгария правят толкова сполучлив преход, а ние затъваме в тинята и упорито отказваме да видим ясното решение на проблемите си като стремеж бързо да се присъединим към Европа.

Има доста столове около софрата на реформите, но накрая всички можем да се озовем право на земята. Говорим за промяна, а разговорите за търсене на решения се разпадат още в самото начало. Пращаме хората да се променят сами, докато това може да стане единствено чрез обединените ни усилия. Пътят със сигурност ще е дълъг, но от нас зависи да го направим малко по-плодотворен. Ясно е, че ни се изплъзват проблемите и затова трябва да намерим начин да задълбочим разбиранията си. Нужно ли е да се вълнуваме само от количеството на хляба и сиренето или стимулирането на волята за промяна ще ни помогне да се справим по-добре? Дали логиката на мисленето и на действието не са различни, а ние въобще не се вълнуваме от тези въпроси. И можем ли да си решаваме проблемите като чакаме някакво чудо да ни падне от небето или пък лозето си иска мотика, а не молитва?

“Познай себе си” е изречението, което още от древността е било символ за ново качество на познанието както на индивида, така и на обществото като цяло. Може би е време да погледнем в огледалото и да започнем да преосмисляме разбиранията си, начина си на живот и ценностите, пред които се кланяме. Да погледнем в себе си и на света около нас, за да определим ясно желанията и целите си и да можем да открием по-лесно добрата посока на движение.

След 13 века съществуване, 6 века на почти пълна липса на свобода и 10 години, през които все още се намираме с биберон в устата в царството на демокрацията, ние още не знаем какво значи да бъдем свободни. Какви трябва да бъдат поведението на човека и държавата? Какви да бъдат взаимоотношенията помежду ни? Как всеки от нас да вземе съдбата си в свои ръце? Как да градим своето настояще и бъдеще?

Целта на книгата е да допринесе за вникването в моментното ни състояние и за определянето къде искаме да отидем и как да го постигаме. Пътят напред е дълъг и е трудно още отсега да се определи колко време ще отнеме да заживеем задоволително. Важното обаче е да мобилизираме силите си и да тръгнем по общ път, а не да буксуваме в пълна безизходица и да затъваме още повече в собствената си безпомощност. Вътрешното и международното положение на страната ни изглеждат благоприятни за постигане на подем и развитие и затова ще се постарая да покажа, че не е достатъчно човек да е черноглед, за да бъде прав. Желанието ми е да започнем строителството на още един мост, но този път не по река Дунав, а между сърцето на България и сърцето на Европа. Надявам се всеки да може да се включи по своему.







ЧУВСТВО ЗА ИСТОРИЧЕСКА ИЗОСТАНАЛОСТ



Какъв е смисълът на чувството за изостаналост? А нима наистина сме изостанали или това са само злонамерени приказки? Нужно е да си зададем тези въпроси и упорито да търсим отговори, защото от тях зависи как ще подходим към осмислянето на живота и определянето на проблемите си. Този въпрос може да има както положителен, така и отрицателен отговор. Това зависи от равносметката, която правим съобразно резултатите и постиженията ни.

Ако сме доволни от живота си и можем да кажем без да се замисляме, че сме щастливи, няма основание да се интересуваме дали сме изостанали или не. Тогава просто следваме хода на ежедневието си и се радваме на националните си особености, като не се интересуваме от живота на другите народи. Ние обаче нито сме доволни, нито сме щастливи. И ако приемем, че щастието е хармонията между целите, които си поставяме в живота и резултатите, които постигаме по пътя си към тях, можем да кажем, че то определено ни се изплъзва. Засега постигаме единствено недоволство и негативизъм, което означава, че не само не сме удовлетворени, но и водим нерадостен живот. Този критерий няма да се хареса на много изискани вкусове и затова ще ги уверя, че това е само дружелюбно начало. Останалите критерии ще разгледаме по ред на номерата по-късно.

Щом сме недоволни, редно е да поумуваме какво е в основата на това емоционално състояние, което макар и неприятно, е постоянно, което означава, че ни пречи да се приспособяваме. Теорията на Дарвин за оцеляването на видовете е все още в сила и не можем да си позволяваме да я пренебрегваме. Но за да не залитаме в общи приказки ще дам един пример, за да продължим изследването на историческата изостаналост чрез фактите и доводите.

Преди 11 години, преди да напусна България, на събрание от политическата учебна година (за тези, които не знаят, това бяха сесии за промиване на мозъци провеждани в предприятията всеки две седмици) лекторът сподели, че на всеки българин в активна възраст се полагат средно по 8.5 години образование. За разлика от нас на Чехословакия и Унгария се падали по 11 години. Заключението беше, че за да ги догоним са ни необходими около 30-40 години. Доста време съм отсъствал от България, но не вярвам да се е случило чудото и за последните 10 години да сме стопили това изоставане. Не разполагам с информация за по-широк кръг държави по въпроса за образованието и затова няма да правя цялостни заключения. Всеки е в правото си да се съмнява в горните цифри, но ако прегледаме статистическите справочници за 1988 година ще видим, че това са достатъчно точни данни за България.

Няма начин да минем без сравненията, както прави всеки порядъчен българин, който, мислейки над дилемата за битието и съзнанието, изчислява колко килограма хляб и сирене се пада на месец на един немец, французин или швейцарец и след това ги съпоставя с нашите. Не че му става добре, но ако се упражнява редовно с подобни пресмятанията може да стане толкова добър в жонгльорството, че да намери начин да им натрие носовете на тия самомнителни западняци.

И тъй като започнахме сравненията с Чехия и Унгария, можем да продължим с още няколко цифри. И двете страни произвеждат около 5500 долара Брутен Вътрешен Продукт (БВП) на глава от населението, докато ние се задоволяваме със скромните 1530 долара. Е, по-малко произвеждаме от тях, ама пък затова гърците с техните 11860 долара ги бият на поразия. Да не говорим за Европейския съюз, където средно са пада по 25-30000 долара на човек. Става по-ясно защо толкова бързаме да влизаме там, след като без много да се мъчим изведнъж можем да се отзовем в подножието на тези сияйни върхове, дето толкова ги мечтаехме в близкото минало. В Швейцария обаче, която не е членка на съюза, произвеждат по 37000 долара БВП на човек, което е най-високото ниво в света, като в същото време имат най-ниската безработица от 2.1%. Това може да накара нашите политици да се замислят малко и да проявят въображение при търсенето на пътища и средства за постигане на по-голям ефект в съживяването на страната. Но на тези въпроси ще се спрем, когато обсъждаме проблемите на икономиката. Или казано още по-просто, българинът е свикнал да кара с около 200-300 лева на месец, а западнякът живее с около 2-3000 долара. За съжаление през последните 10 години цените ни догонват много по-успешно европейските от заплатите.

И за да не се отегчаваме с прекалено много цифри, ще се опитам да редуваме с обяснения, които да докосват границите и на историята и на философията. Ще има по нещо както за тези, които обичат философията на Маркс, така и за тези, които обичат други неща. Както се казва, за всеки ще има по нещо, което може също да се изтълкува като нищо, за никого. Разбира се, много от нещата на този свят са въпрос на гледна точка и затова ние ще си гледаме нашата. Преди да се хвърлим в морето на българската история бих искал да спомена гласуването наскоро в Парламента в полза на членството на България в НАТО и Европейския Съюз. Единодушната подкрепа за членството на страната ни в тези организации в Народното Събрание показва, че правим вече първите стъпки към постигането на съгласие и единодействие, като се чувства напредък в търсенето на начини за наваксване на огромното ни изоставане.

Наближава времето за Бай Ганьо да намери едно по-съвременно огледало и да започне да се взира по-самокритично в него. Защото само като се задълбочи в познанието за себе си и за света ще може да напредне в разбиранията, които ще му помогнат да подобри живота си и този на хората около него. Все пак е добре да се спрем малко по-подробно на въпроса за самопознанието, защото на някои хора може да не им звучи много убедително подобно твърдение.

Човек е социално животно, като изразява разума си чрез мислите и чувствата, които в моите разбирания съставляват единното цяло на съзнателната активност. Резултат от нея е обясняването за живота и света. По отношение на природата познанието се отразява в обективните закони на науката, а за обществото е съсредоточено в традициите, нравите, обичаите, езика, религията. В по-късния период на развитие на човечеството познанието е съсредоточено в социалните закони, философията, историята и останалите дисциплини, които са творение на субективната природа на човека и волята му за живот и затова винаги имат полуобективен, полусубективен характер. Поради това те непрекъснато се изменят с развитието на обществото и макар да може да помага, миналият опит не е определящ за това какво ни очаква занапред. На бъдещето влияе волята ни за живот или по-скоро волята за по-добър живот, съчетана с количеството и качеството на натрупаните познания. И тъй като тези познания показват често определени несъответствия с околния свят, човек се е научил да ги подлага на съмнение и преоценка, за да може да ги коригира. Тъкмо съмнението и преосмислянето са в основата на издигането на познанието на по-високо ниво на развитие. Идеите и обясненията ни помагат да преценяваме дали сме доволни от живота си и ако не сме щастливи, да пристъпим към преосмисляне, а след това и към промяна. Това е пътят към по-добрия живот, като можем да добавим идеята, че разбирането идва отвътре на човек и макар другите да са в състояние да му помогнат, те не могат да извървят пътя вместо него.

И така първо се нуждаем от нови разбирания, а след това и от съответните дела, за да можем да постигнем желаните резултати. При поредния цикъл на познанието трябва да изоставим старите предразсъдъци и предубеждения, защото в противен случай можем да се удавим в собствената си безпомощност. Като пример могат да се дадат цяла поредица от абсурдни аргументи, които не само не стимулират общуването между хората, но и блокират разговорите още в самото начало. Ще ги изброя без да ги разграничавам, защото природата им е една и съща: “Не си чул, не си видял, не си преживял, значи не познаваш. Нямаш достатъчно опит. Искаш да спечелиш спора с викане. Позицията на мнозинството е различна. Не си специалист, не си образован. Откъснат си от реалния живот и фантазията ти те подвежда.”

В действителност когато се обсъждат проблемите, първо се търси да се събере информация по случая, след което се пристъпва към нейното обяснение. Това означава да формулираме мисли, които подкрепяме с аргументи, докато измислим ясните твърдения на идеите. Обединяването на последните в разбирания за цялостния процес или явление, се превръща в позиция, която при потвърждаване на практика може да стане теория. За да се извърви този път на познанието са необходими продължителни и целенасочени усилия. Но когато разговора се блокира още в началото, не е възможно да се стигне до обсъждане. Единственото задоволство от подобни общувания е да стреснем емоционално събеседника си и след това да се радваме, че сме успели да постигнем относителна победа по този начин. Така обаче не си даваме обаче сметка, че сами си подрязваме клона, на който седим на дървото на познанието и се лишаваме от възможността да напреднем в обясненията.

Искам да спомена познатия на мнозина пример за ябълките и идеите, който гласи, че ако двама събеседници имат всеки по една ябълка и си ги разменят, за всеки пак остава по една ябълка. Ако обаче имат по една идея и си ги разменят, за всеки остават две идеи. Този факт показва ползата от размяната на информация и идеи, но това може да се осъществи само когато и двете страни имат близки разбирания. А българската пословица гласи, че “колкото и много семе да има в една тиква, пак не може да има повече отколкото в две тикви.” Да умеем да разменяме мисли и идеи, според мен е качество, което е плод на социалното развитие и може да бъде използвано като критерий за зрялост. То се оказва много важно за успеха на всяко общество и затова може да се издигне до статута на добродетел.

Общуването и разбирателството в обществото са резултат от историческа зрялост, а не начално условие за развитие и промени. Те са въпрос на постоянно образование и се учат по-скоро заедно отколкото поотделно. Все пак смятам, че имаме доста да учим какво представляват те и как се използват по пътя на познанието и промяната. Няма да организираме курс на обучение веднага, защото все още не сме постигнали широтата и проникновението в методологията, за да задоволим изискванията, породени от високата природна интелигентност на Бай Ганьо, Андрешко, Нане, Вуте и всички останали представители на каймака на българската нация. Е, да се надяваме, че всички малко или много имат желание да подобрят нещичко в живота си и ще дадат по едно рамо в стремежа си да покажат добро чувство и воля за започване на начинанието.

Искам да започнем обзора си за това, кои сме и какви сме, като се върнем към началото на българската държава, защото за разлика от философите на хляба и сиренето аз смятам, че духа, както на индивида, така и на народа, се изгражда от първия до последния момент на съществуването му. Този дух идва от миналото, определя настоящето му и е в основата на това, което ще сътвори в бъдещето.

Преди повече от 13 века прабългарите идват по нашите земи и заедно със славяните слагат началото на българската държава. От това, което видях като поскитах по белия свят през годините, мисля, че трябва да сме им благодарни за избраното място, защото природните условия са между хубавите на Земята. Освен избора на земите, образуването на българската държава и бойните подвизи, големите заслуги на държавниците от този начален период са възприемането на кирилицата, като азбука на българския език и на християнството като официална религия. Това е така, защото писмеността и религията заедно с традициите, нравите и обичаите са създали здравата основа на народността ни, която ни е превела през многовековното чуждо господство. Подчертавам това, за да можем да видим ясно кои са градивните блокове на народа и на нацията ни. По този начин можем да си създадем представа колко важно е да тачим не само родителите и семейството си, но и всичките нрави, обичаи и традиции на родовия си корен. Само ако ги опознаем добре ние ще можем да възприемаме положителното, да променяме отрицателното и да се стремим към по-добър живот.

Друг важен период са последните 6 века от нашето развитие. Това е така, не само защото в продължение на 5 века сме били част от Турската империя, но също и защото в началото на този период започва време на бурни промени в Европа. Решаващо за това се счита изобретяването на печатарската преса от Гутенберг. Дотогава китайците са имали предимства и водеща роля в технологично отношение, като някои от основните им изобретения са били хартията и барута. С въвеждането на масовото печатане се дава възможност за бурно развитие на образованието, а оттам и на познанието за света на основата на свободното разпространение на печатната литература. Ренесансът е период на цялостно развитие на изкуствата, науката и всички останали сфери на социалния живот. Както споменах с това развитие се свързват имената на Коперник, Галилей, Декарт, Нютон и много други. През този период се преоткриват много от позабравените идеи във философията, политиката, социалния живот, които, макар и да идват от Древна Гърция, носят в себе си голямо проникновение и познавателна стойност, защото са първите рационални знания на човечеството придобити в условията на свободомислие и демокрация. И хората на мисълта, науката и изкуството не само не пренебрегват наследените от този период достижения, но и се възхищават на тяхната гениалност и ги използват, за да продължат развитието на обществото. Така многобройни царе, философи, политици се включват и допринасят в организирането и управлението на държавата, като достигат до нови проникновения и успехи.

Подобен политически опит липсва на българския народ поради подчиненото му положение в Турската империя. Хората тогава може би имат относителна свобода да организират ежедневието си, но няма социална прослойка, която да участва и да трупа опит в управлението и организирането на държавата. Тази липса сама по себе си е историческо изоставане. Така че при Освобождението в 1878 година България започва своето развитие почти от нулата с наставничеството на Великите сили. Много хора говорят за достойнствата на Търновската конституция и демократичността на живота след Освобождението, но никой не обръща внимание на факта, че това е свободата в стъпките на прохождащото дете. Не знам на какво точно се дължи представата ни, а може би е мъдрото влияние на марксистката философия, че е възможно да прескачаме цели етапи в историческото развитие, стига само да поискаме като развинтим малко повече фантазията си при нагаждането на обясненията.

Може да се говори за наченки на свобода и демокрация, но да се говори за несравними примери за подражание е твърде пресилено, а и не трябва да забравяме, че до 1908 година България е под шапката на Високата Порта. След тези начални стъпки следват балканските войни, Първа световна и Втора световна войни, по време на които се надпреварваме да постигаме национални катастрофи. Между тях пък се редуват въстания, военни и фашистки преврати и ако някой нарича това демократичен опит, не ни остава друго освен да зачетем правото му на лично мнение. В същото време и в Европа не може да се говори за забележителен демократичен опит по простата причина, че в Италия се появява Мусолини, в Германия Хитлер, а в съветска Русия властва другарят Сталин. Останалите Велики сили са принудени да се организират и противодействат на надвисналата опасност и затова управлението и там е по-авторитарен. Големите промени на демокрацията в сферата на материалното благополучие и личните права и свободи става след 1945 година.

Ако се опитаме да направим равносметка на периода от последните 600 години до септември 1944 година ще видим, че имаме само начало на участие в достиженията на цивилизацията и първи опити да сътворим нещо свое. Можем да изброим История Славянобългарская на Паисий Хилендарски, в която той се опитва да пробуди българското самосъзнание и дух, няколко религиозни съчинения през вековете, няколко майстори и зографи, които участват във Възраждането от началото на 19 век и борбата за независимост на църквата. А основи за запазването на българския дух се явяват традициите, нравите, обичаите, писмеността и религията. Като кулминация на този дух можем да посочим борбата на българския народ за освобождение, която показва съхранените през вековете добродетели на българина. Волята за свобода и готовността за саможертва на Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Волов, Караджата и много други показват силата на духа, която издига достойнството и смелостта на българина на висок пиедестал. Участието на опълчението в Освободителната война и военните подвизи могат да се добавят към достойните страници на историята ни, но в мирното съзидание сме останали назад. Литературата и изкуствата започват да се развиват, както и всички останали области на обществения живот, но изоставането от миналото е голямо. Има творци, които стават олицетворение на съживяването ни като народ, но най-колоритно и най-добре представящо българската душевност са народното творчество, песните, танците, обичаите.

Преди да направим кратка равносметка на 500 годишното участие в Турската империя бих искал да подчертая, че няма положителни или отрицателни неща извън съзнанието на човека. Това означава, че човешката мисъл въвежда критериите за оценка и след това преценява спрямо тях, кое е добро и кое е лошо. Така голяма част от това, което се случва в живота ни не е нито добро, нито лошо, а е само ежедневие, традиция, работа или дълг. Единствено когато решим да пристъпим към промени, тогава окачествяваме нещата по подобен начин. Същото важи и за 500 години отоманска власт. Само като осмислим нещата от гледна точка на съвременното ни желание да бъдем част от Европа виждаме, че в този период сме живели в социална среда и култура, които са доста по-различни от европейската. И липсата на участие в политическия живот ни е лишила от възможността да трупаме опит и да развиваме самостоятелни идеи. Допирите с европейската култура и ценности също са били доста ограничени, защото чак в 19 век наши младежи започват да учат в западни университети и започват премостването на изоставането между нас и останалата част от континента. Като положителен може да се приеме допира с толерантността на исляма, защото не знам доколко това се знае у нас, но в мирновременния живот през вековете той е познат с духа си на коректност спрямо другите религии и традиции. През 19 век много бързо развитие получават и търговията и занаятите, което има пряко отношение към възраждането по нашите земи. Освобождението обединява България, но начина, по който ни прекрояват с ножиците Великите Сили не изиграва положителна роля в отношението ни към Европа.

Не можем да пропускаме всички тези неща, когато се опитваме да определим кои са факторите, които ни раздалечават или сближават със Запада, защото това ще ни помогне да извършим по-лесно желаните промени. Годините между 1878 и 1944, с изключение на няколко лъча светлина, не са нито голям пример за подражание, нито пък нещо, пред което трябва да богоговеем. И за да сме реалисти е необходимо да кажем, че не наваксваме историческото си изоставане със скоростта на светлината.

И така стигаме до славното време на диктатурата на пролетариата, реалния социализъм и сияйните върхове на комунизма, които накрая бяха сполетени от неочаквана и скоропостижна смърт. Периодът след 1944 година е най-определящия за днешния ни живот не само защото е последния в съвременната ни история, но и защото е свързан с крайностите на социалното инженерство в Европа, което е плод на марксистко-ленинската идеология. Преди да се спра на философията искам да подчертая, че никога досега в историята на човечеството не е бил правен подобен експеримент да се налага със сила на обществото напълно непознат дотогава начин на живот. На основата на една идеология се опитаха да променят естествения ход на историческото развитие на цели народи, както се опитаха да преобърнат теченията на някои реки. И двата опита завършиха с катастрофални последици, но все още има хора, които си въобразяват, че теорията на марксизма е чиста като утринна роса. На тях ще се опитам да изложа анализ, който направих преди близо единадесет години, но поради скитане не съм успявал да го публикувам, защото и на тяхното упорство донякъде се дължи голямото буксуване на България днес. Освен това марксизмът е белязал повече от две поколения хора, които все още участват в управлението на страната и определят настоящата и бъдещата й съдба.

“Общественото битие определя общественото съзнание”. Каква мелодия, каква звучност, каква мисъл, какво проникновение, каква извисеност, каква гениалност. Сигурен съм, че не ми стига въображението, за да изразя всичките чувства на възторг, които предизвиква в марксисткото и неомарксисткото сърце тази грандиозна фраза. Но за да плашим хората с прекалено възвишени философски слова и определения, ще се опитам да разгледам това твърдение по прост и достъпен начин. Според мен когато му е дошло подобно твърдение на акъла, Маркс или току що се е събудил, когато е спал накриво или пък е изпаднало от устата му като е падал по стълбите. Защото смятам, че много по-естествено и по-правдоподобно звучи да се каже: “Съзнанието определя битието” или “Общественото съзнание определя общественото битие.” Как е възможно да се говори, че общественото битие определя общественото съзнание, когато съзнанието и мисленето на един човек са съчинили идеи и теории за промяна на обществото, които след това промениха съзнанието и мисленето на цяла социална група, а тя се опита да наложи насилствено на обществото с огън и меч, битие, което никога не беше съществувало дотогава? Как е възможно да се мисли, че измислени от съзнанието и наложени със сила модели на живот могат да създадат битие, което след това да замръзне във времето и пространството и да определя всичко в социалния живот? Това може да е логичен теоретично, но изкуствен практически начин за обясняване на процеса на историческите промени, защото логиката е измислено от човека средство за анализ на света, а не както мнозина се заблуждават, синоним на обективната истина.

Подобно обяснение не само изкривява историята, но и създава основата на социално инженерство, което не само не можеше да съществува, но и никога нямаше да успее да оцелее, защото се опита да направи преход от нещото в нищото, тъй като отрече почти всичко постигнато дотогава. Можем да проведем по-цялостен анализ на догмите на Маркс, но, след като теорията и практиката се провалиха така злобно, ще приемем за по-нормално да следваме собствените си мисли и идеи. Преди това можем да добавим, че при марксизма има едно уточнение, че битието е определящо спрямо съзнанието, но съзнанието има също така активно обратно въздействие върху битието. Подобно твърдение създава идеална спасителна вратичка, през която да се намира изход при объркванията и неточностите възникващи от привидната истинност на теорията и от нейните противоречия. Така се използва основния принцип на диалектиката, че всичко в живота се движи и променя. Това определя относителността на твърденията, които раждаме в стремежа ни към познанието на света. Диалектиката е била в състояние да спаси идеологията на реалния социализъм от превръщането й в догматично учение, но в последвалите исторически събития стремежът за власт е премахнал изцяло философския подход в мисленето и поведението. Какво означава да кажем, че битието определя съзнанието, но съзнанието има активно обратно въздействие върху битието, ако се опитаме да използваме един прост житейски пример? Нека използваме за тази цел семейството на нашите фолклорни герои Иванчо и Марийка. По силата на наложилото се историческо битие, мъжът е главата на семейството, което определя водеща роля на Иванчо. Но поради тежкото икономическо положение в страната в момента Иванчо изгубва работата си и Марийка остава да храни и издържа всички, да се грижи за децата и да оправя къщата. По този начин тя започва да играе водеща роля в семейството и да оказва активно обратно въздействие върху неговата съдба. Ако в създалата се ситуация се опитаме да определим кой играе водеща и кой второстепенна роля рискуваме да изпаднем в затруднение, от което един Господ знае как бихме могли да излезем. Но тъй като е съвсем възможно и той да се затрудни, сигурно ще се наложи да викаме на помощ и Дявола. В случая простата аналогия ни помага да погледнем по различен начин на отношението между битието и съзнанието, но ако следваме упорито мислите си в тази насока, надали ще успеем да се убедим, че битието е в състояние да взима решенията и да ръководи поведението ни вместо съзнанието.

Да приемем, че човек живее спокойно и е доволен, защото има и хляб и сирене на трапезата. Ако пък има и винце се чувства още по-добре. Е, французинът би искал първо да има хляб и вино, а пък сиренцето ще го причисли към деликатесите. В задачата се пита какво ще стане ако този човек изведнъж стане недоволен от живота си. Дали ще пита главата си или ще се обърне към някои по-изпъкнали или по-прибрани органи и части от тялото си за съвет? Другата прозорлива възможност е да се обърне към стройните социални теории на Маркс. И тъй като си има хляб и сирене Маркс ще му каже, че той е пролетарий и за да се освободи от експлоатацията на ненавистните капиталисти, трябва да го послуша и да направи социална революция. Така отлетели в царството на фантазиите можем да продължим полета си с широко разперени криле. По-нататък всичко става просто и ясно. Първо се унищожава класата на експлоататорите, след това се завзема властта и се постига пълен монопол, а накрая се премахва и частната собственост. Пролетарият ще се ентусиазира, защото сиренето и хляба са заменени със самата райска градина. Е, и ако все пак прекалява с фантазиите остава надеждата, че все някога ще се събуди и ще се приземи сред реалностите на живота. Но за да може полета му да бъде безспирен и безкраен, се е погрижил другарят Ленин и е организирал гражданска война, за да може с нея да възтържествува диктатурата на пролетариата. И тъй като руските работници и мужици не са се мъчили да изучават история на цивилизацията, а още по-малко пък на Древна Гърция и да са искали, не са имали възможността да си въобразят какво би могло да стане при този сценарий. Затова ние ще им разкажем сега баснята на Езоп за коня и елена, за да може отсега нататък вече да знаят.

“Конят разполагал с цяла ливада до момента, когато се появил еленът и започнал също да пасе на нея. Като изгарял от желание да изгони елена, конят се обърнал към човека за помощ. Добре – казал човекът – само трябва да ми позволиш да ти сложа юзди и да те възседна, а след това ще отидем да се сдобием и с нужното оръжие. Конят се съгласил и човекът го възседнал. Но вместо да прогони елена, от този ден нататък конят станал роб на човека.”

Поуката от баснята е да покаже какво става, когато се даде голяма власт в ръцете на един човек или на малка група хора в управлението на държавата. Но когато хората не са имали възможност да се образоват и да имат самостоятелно мислене и познания по тези въпроси, тогава се получава социалната система на комунизма, която изживяха немалко народи по света.

Нека сега се спрем на същността на философията на марксизма, която определяше развитието ни през последните 55 години. Както знаем, със съдействието на Съветския съюз в края на Втората световна война в България бе наложена диктатурата на пролетариата и по сценария от баснята компартията яхна българския народ. И независимо че учението говореше за справедливост, свобода и равенство, нито един от тези идеали не беше измислен и въведен за пръв път от него. Точно обратното, повечето идеи са заимствани от съкровищницата на човешката мисъл и от историческия опит на човечеството. Главните новости в това учение са първо, идеята за пълното унищожаване на една класа в името на благоденствието на друга, а другите две са, премахването на частната собственост и установяването на пълен монопол над властта. Оказа се, че тези основи не само не са здрави, но са и прогнили, така че цялата постройка на реалния социализъм се сгромоляса с гръм и трясък. Знам че неомарксистите таят големи надежди в жизнеността на китайския модел и затова искам да им дам няколко факта за него, така че поне да се усъмнят, че не са си научили добре урока. Първо, повече от половината от БВП (брутния вътрешен продукт) на страната се произвежда вече в частния сектор, което означава, че основната догма е разбита на пух и прах. Второ, в Китай има повече акционери отколкото членове на комунистическата партия. Трето, повече хора говорят английски в Китай отколкото в САЩ. Четвърто, още от времето на Конфуций китайската култура има ориентация към индивида, така че съвсем скоро те също могат да открият своя път към личните права и свободи. Е, трябва да си признаем, че компартията запазва монопол над властта, но тази хилядолетна култура показва такава гъвкавост и чувство за приспособяване, че няма да се изненадаме ако след едно поколение и това се промени.

Да разгледаме начините, по които марксизма определяше мисленето и живота ни през близкото минало, а и все още ги определя. Преди да се превърне в практика, тази идеология се отличаваше с ненавистта и омразата, които насаждаше в поддръжниците си, за да ги подготви за революцията и унищожението на враговете. Призивът към саморазправа с цяла една социална класа не може да се нарече по друг начин освен човеко-ненавист и злонамереност. Подобна идеология, съчетана с пълния монопол над властта, налага в обществото дух на злоба и омраза. И не може да се приеме уговорката, че светлото бъдеще ще се осъществява от пролетариата, а останалите или са длъжни да сътрудничат или ще се смятат за врагове. Идеите и обясненията се опитват да създадат оправдание за своята престъпност. И това не остава само призив, а се осъществява по време на диктатурата на пролетариата. Интелигенцията се обявява за слугуваща прослойка и заедно със своите господари е подложена на терор и унищожение. А хората, които са се заблуждавали, че всичко ще свърши дотук, са били подведени от своята политическа и социална неграмотност. Към съществуващата преди изостаналост сега е предстояло да се прибавят експериментите на никога несъществувало общество, което е било плод на една абсурдна и неестествена философия. Диктатурата на пролетариата, монополът върху властта и премахването на частната собственост са основа, върху която независимо каква социална постройка издигнем, тя винаги ще падне. Липсата на избор или политическото невежество са причината на народите от Източна Европа да се наложи подобно устройство на обществото. Но политическото невежество, с което в България и Русия например се приема тази система, може само да ни накара да се сетим за отговора на Аристотел, когато го попитали каква е разликата между образованите и невежите, а той отвърнал, че е същата, каквато е разликата между живите и умрелите. За важността на образованието ще умуваме пак, но сега да видим какво става с тържественото пристигане на социализма.

За тези, които не са свикнали с политически термини и идеи, бих искал да използвам аналогията между обществения и семейния живот, за да покажа по-ясно какъв дух на отношения поражда осъществяването на комунистическата революция. Представете си, че класите на собствениците и на трудещите се, са в същите отношения каквито са между мъжа и жената в семейството. Тогава революцията би била нещо като раздялата в семейството, при която обаче единият от съпрузите решава, че в името на справедливостта трябва да убие партньора си и след това да го ограби. И тъй като трябва да се ограбят и унищожат всички собственици, в обществото се налага дух на престъпление и безнаказаност. Как е възможно, питам аз, с такъв дух на отношенията да се твърди след това, че целта е да се постигне справедливо и свободно общество? Как хората, които са избили други хора, за да им отнемат собствеността, могат да имат доверие помежду си и да водят нормален живот? Може би трябва да изровим Достоевски от гроба му, за да напише този път нова книга – “Престъпление и оправдание”, защото за простото око е доста трудно да улови как с помощта на престъпност, може да се постигне справедливост в държавата.

Образованите са почти изцяло отстранени и остават необразованите, които започват да се образоват четейки марксизма-ленинизма, като решават, че всичко добро измислено на този свят идва от него. Тогава защо да се учи повече от това, което им се предоставя наготово. Така за много хора не съществуват пречки да се включат активно и да станат възторжени строители на светлото бъдеще и да се катерят до насита по сияйните върхове на комунизма. А твърдението, че хората са опорочили системата, не издържа на сравнението между теорията и практиката, защото гнилостта на системата е в теоретичните й основи. Диктатурата на пролетариата поражда чувството за всесилие и безнаказаност, монополът над властта чувството за недосегаемост и арогантност, а премахването на частната собственост предоставя пълен контрол на шепа хора над всичко в държавата, без да има друга социална сила, която да уравновесява тази абсолютна власт. Развитите народи със социален опит и традиции са запознати с тези опасности, но изостаналите и неграмотни политически и да искат не могат да ги знаят. И всичко това е чистата теория на реалния социализъм, която претендираше да бъде най-научната и най-справедливата идеология на Земята. Това, което не знаят хората, защото не го знаят и най-големите теоретици на марксизма у нас е, какво е философията.

Тя е царството на свободната човешка мисъл, където нещата не се измерват с хляб, сирене и пари, а се раждат идеите и познанието за света и за самите нас. И всичко това става на основата на непрестанното търсене и преоткриване на истината. А точно истината и свободата липсваха при социализма, защото всичко се правеше съобразно идеологическите догми. За хората, които са преживели всичко това не става дума за голи приказки, но за младите, които не познават близкото минало, трябва да нахвърляме няколко щрихи.

Налагането на пълния контрол над обществото започна с това, че се избиха малко врагове, а други милостиво се вкараха по затворите. След това, като се установи пълната народна власт, започнаха строителството на социализма с неговите заводи гиганти, за да постигнем пълна независимост от капиталистите иззедници. Никой не се интересуваше дали се произвеждат купчини с брак, дали предприятията работят ефективно и дали са печеливши, тъй като и без това печалбата беше мръсна дума. Не се следеше дали се замърсява природата, защото хуманността на социализма не допускаше това по предпоставка. И след като започнахме за петилетка, да прескачаме по две, по три наведнъж, дойде времето да ни казват, особено на нас младите, какви дрехи имаме право да носим, колко дълга коса да имаме, какво да говорим, а накрая и какво имаме право да мислим. Първо използваха циничната сила като средство за убеждение, а след това, като научиха демагогията продължиха извращенията с нови начини и средства. Не че им се обиждахме чак толкова, но не може да се отрече, че ни се свиваше сърчицето от време навреме, докато те си играеха на по-твърди от стоманата. Но както казва народната мъдрост – кой за каквото е учил. Абсурдността на системата беше толкова голяма, че бях свидетел на случай, когато партийните активисти в моята проектантска организация решиха да приемат един момчеляк в компартията, само за да могат да му запушат устата. Знам че звучи като жива измислица, но е самата истина по бели гащи.

А сега да се върнем на историята за истината и свободата, за които бай Тодор въобще не си правеше труда да споменава в книжката си “срещу някои лъжи” на днешната демокрация. И в интерес на истината трябва да му признаем, че се справяше успешно със собствената си защита и ми се струва, че би било доста трудно да се постигне по-добра от нея. Защото още в самото начало той прави уговорката, че всички грешки идват от системата, а не са просто плод на грешки на хората. Критичен е както към себе си, така и към цялата политическа класа и стига чак до твърдението, че Горбачов, който така ни омайваше, е бил чисто и просто защитник на социализма. И от погледа на разстоянието на днешните дни неговите твърдения изглеждат съвсем правдоподобни. Много умело Тодор Живков успява да подчертае продължителния период на стабилност в страната и повишаването на жизненото равнище на хората. Говори за това, че сме имали повечко хляб и сирене, че 95% от жилищата са били лична собственост, и че сме имали даже доста леки коли на 1000 човека. Дори твърди, че сме били на 3-то място по стандарт на живот измежду социалистическите страни, но аз не си спомням да сме живели някога по-добре от Източна Германия, Чехословакия, Унгария, Полша и Югославия. На времето обаче статистиките се натъкмяваха лесно, за да се докаже безспирния възход на страната ни. Нещо, което обаче изцяло липсва в неговата защита е обсъждането на истината и свободата. Това е така, защото по негово време те бяха натикани в затвора далече от погледите на хората и ако някой посмееше да говори за тях, беше обявяван за проводник на капиталистическата пропаганда. Съществуваше единствено партийната етика, а това, казано с прости думи, означаваше дупедавство в името на правене на лична кариера.

Както споменах всичко се контролираше тотално и затова просто нямаше място за лична инициатива и творчество. В съществуващите условия нямаше възможност за човешкия дух да подскочи, па камо ли да полети, но ако все пак успяваше по някакъв начин да разпери криле, съществуваха добре организирани ловни дружинки, които стреляха точно и на месо. Накрая даже решиха да подменят имената на цяла една етническа общност, като, разбира се, разчитаха на безмълвната подкрепа на мнозинството от българския народ. В книжката си бай Тодор не пропуска да се удари в гърдите със своята селска андрешковска жилка и да експлоатира до дупка разрухата след промените, като че ли станалото в България няма нищо общо с предишния период на социално развитие. Ни лук ял ни лук мирисал, сякаш всичките бедствия, стоварили се върху главата на хората са паднали от небето. Аз на това му викам безотговорност, а вие имате право да го наричате както си искате.

Бих искал да се върна за малко на обясненията му за събитията в “братските социалистически страни”. Това е необходимо, за да видим как наслагването на историческа изостаналост и комунистическа идеология може да доведат до многократното увеличение на отрицателните последици за обществото. Какво означават събитията в Източна Германия, Унгария, Чехословакия и Полша? Те са свидетелство за това, че при липсата на елементарни човешки права и свободи там е имало социални сили, които са се опитвали да организират обществото и да се противопоставят на тиранията. Да, спокойствието е важно за мирното съзидание на народа, но не в условия на почти пълна поробеност от арогантни и неграмотни комунисти, защото всичко, което последва, показа, че е невъзможно да се твори и да се живее нормално в подобна среда. Духът в тези страни е чувствал оковите на социалната среда поради липсата на истината и свободата и борбата им срещу това ги прави различни от нас. Духът е този, който определя ежедневието ни и волята ни за по-добър живот. Духът е този, който идва от вековете и ни прави хора, които разбират истината и свободата на думи и на дело, като основата за своя градивен и щастлив живот.

Може би трябва да уточним, че приказките за постижения в материалното производство са измислица, защото повечето заводи се оказаха купчини с камъни, изпълняваха идеологически планове, произвеждаха на загуба, не бяха предназначени за свободния пазар, научиха хората как да не работят добре и се превърнаха в гигантски чудовища застрашаващи равновесието на околната среда. Така че, вместо да обвиняваме другите за нашите злочестини, е крайно време да видим злините, които сами сме си причинили. Мнозина говорят за заговор на капиталистическите държави срещу страните на реалния социализъм, а никой не коментира, че комунизмът искаше да се наложи със сила на цялото човечество. А в трудовия процес само се търсеха виновни за лошата работа, още преди да е приключила. Това мислене продължава да ни преследва и днес. А от лошо свършената работа се криеха, като се кълняха във вярност към генералната линия на партията. Свободата и личната инициатива не бяха препоръчителни занимания и все се намираше някой да те удря през пръстите, за да не си позволяваш волности. Грижеха се всеки две седмици да ни разясняват по събрания истината и справедливостта, а накрая завършваха и с мили и чистосърдечни пожелания да слушкаме и да папкаме. Звучи сякаш е измислено, а дали пък наистина не е?

Къде през последните 10 години се видя нашата национална пристрастеност към идеологията на марксизма и по какъв начин повлия това? Както вече казах, от изостанали и неграмотни преди Втората световна война, се превърнахме в образовани под бащинското крило на марксизма след това. Като теренът беше разчистен, защото нямаше нужда от връзки със стария прогнил свят. Всичко се поставяше на здрава основа, която се състоеше в премахването на частната собственост и налагането на пълен монопол над властта. Пропуснах да кажа, че върху тази здрава основа бе възпитана политическата класа без нравственост, чийто единствен морал беше партийната етика. Тя беше всъщност антиетика, защото служеше на интересите на компартията, а не на интересите на народа, независимо колко килограма хляб и сирене му осигуряваше на месец. Това не е истина, защото аз го казвам, а защото всичко от провалът и разрухата от последните 10 години го доказват по категоричен начин. Като удари дванадесетият час и политици и милиционери казаха: “Искате политическата власт? Ето ви я, а ние ще вземем икономическата, че по ни харесва”. Но за да върви всичко по мед и масло, използваха един друг селски прийом, за който бай Тодор също не каза нищо.

“Вървял си селянинът с чувал през рамо, като от време навреме го потръсвал. Срещнал го съседът му и го попитал какво носи, а той му отвърнал, че носи мишки. Тогава съседът му го попитал защо ги тръска, а селянинът отвърнал, че го тръска, за да се ядат помежду си и да не изядат чувала”. Е, сигурно се досещате, че другата версия на тази история е “Разделяй и владей”. И точно това направиха след ноември 1989 година бившите управници и хората с власт. Разделиха народа на два враждебни лагера, които за зла участ бяха доста равностойни и ги насъскаха в безмерна злоба и омраза едни към други. И никой не си даде сметка, че социалната злоба и омраза са духа на марксизма-ленинизма. Всъщност самият Маркс е бил огнена топка пълна с такава класова ненавист, че е накарал историците да си задават въпроса колко ли човешки живота щяха да бъдат спасени ако тя не беше толкова голяма.

Жалкото е, че в социалните борби емоционалното напрежение съчетано с политическото невежество лишават много бързо хората от ясен поглед и им пречат да вникнат в проблемите. Така че негативизмът трупан в продължение на 45 години социализъм намери своята кулминация в началото на промените. През това време хората с малко или с повече власт се възползваха от суматохата и всеки грабна каквото можа. Провалът показа, че нямаме политическа класа научена да милее за народните интереси и само такава, която напълни джобовете доколкото успя. През посткомунизма си проличаха етиката и морала възпитани през годините на реалния социализъм или по-скоро тяхната липса. Във всеки случай това не е духа на българския народ граден през изминалите 13 века, а този на новата политическа класа, който е изграден през последните 55 години. А от това, което ще кажа оттук нататък, ще проличи, че народът е натрупал достатъчно добродетели през дългата си история, за да създаде добрата основа за в бъдеще. Разбира се, трябва да кажа, че почти не останаха хора расли другаде освен през социализма, така че всички сме натоварени с мислене и поведение, които ще ни пречат дълго.

Когато се опитвах да обозра периода на последните 10 години, четох книга със статии от Владимир Костов, където той говореше за разбирателство и единство, но не изглеждаше идеите му да са оказали въздействие върху процесите в обществото. По-късно ми дойде наум, че единството и разбирателството не са начални условия за започване на промени, а са резултат от израстването на един народ. Тогава като по случайност попаднах на информация от английски дипломат, който посетил Швеция през 17 век и бил силно впечатлен от духа на непрестанно търсене на разбирателство, който царял в кралския двор. Дали да не изпратим и ние една парламентарна група да провери какво ли пък цари сега там. Но тъй като сигурно все още има неверници, които смятат, че хляба и сиренето са определящи спрямо духа, ще дам един друг пример от емигрантските ми години.

През 1989 година, когато заминах за Канада един българин ми подаде ръка и ме покани да отида да работя при него на Север, за канадското правителство. Аз се съгласих, защото беше дружеско предложение за работа, а пък и беше на същите географски ширини, където в края на 19 век Джек Лондон е ходил да търси злато. Той ми беше началник в работата и дойде време да ходи на изпит заедно с друг негов колега, за да определят кой е по-способен, за да заеме освободилото се директорско кресло. Правителството плати по 5000 долара на човек и те отидоха на Юг в частна фирма, която беше специализирана в провеждането на подобни тестове. Изпитите продължили общо пет дни, като продължавали по четири часа дневно, с интензивно попълване на готови форми. Неговият колега постигнал по-добри резултати на изпита и спечелил директорското место. И тъй като бяхме близки през този период, защото моят началник ми беше едновременно и хазяин, той ми разказа, че заключението по негов адрес било, че е добре на сегашната си позиция, но не и да расте по-нагоре. Не че той нямаше желание за това. След като го опознах малко повече разбрах, че това се дължеше на неумението му да работи с хората.

А теорията на мениджмънта казва, че в професията 20% тежест има специалната подготовка и 80% умението за работа с хората. Той беше добър инженер с доста циничен начин на мислене и поведение и с ниско ниво на етиката. Затова не беше изненадващо, че доста хора го мразеха в службата. Не знам защо си беше наумил, че формулата на успеха се крие в цинизма и арогантността, а животът не преставаше да му доказва обратното. Но искам да попитам тези, които твърдят, че битието определя съзнанието, нима битието на Канада предизвиква поведението на такъв човек или той е възпитан така в България и духът, който носи в себе си, е в основата на неговите неудачи.

Нещо друго, което според мен показва добре относителната ни изостаналост спрямо Полша, Чехия и Унгария, е начинът, по който се извършват промените. В тези страни думите капитализъм, частна собственост, пазарна икономика, демокрация и свобода не бяха мръсни думи. Те се свързваха със една социални среда и култура, които им бяха близки и познати, защото в миналото са били част от тях. Дори по времето на реалния социализъм Полша и Унгария имаха частна собственост, а Чехия имаше традиции на една от най-развитите в индустриално отношение страни в цяла Европа. Социализмът им беше наложен с постоянното присъствие на съветската армия, докато при нас той стана част от нашето мислене и начина на живот. Когато при тях този строй си отиде, те въздъхнаха с облекчение и се върнаха към европейските ценности, докато ние започнахме да плюем капитализма, защото в съзнанието ни беше вече втълпено отношение към него базирано на разбирания от 19 век. И всичко това беше умело използвано от поколенията на млади и стари активисти на социализма, за да създадат суматоха и да се облагодетелстват според силите си.

Последните 10 години са етап на прохождане на България по пътя на свободата. Много илюзии се разсеяха досега и доста други ще се разсеят, докато започнем да създаваме полезните навици по пътя към благоденствието и щастливия живот. Важно е обаче да престанем да лъжем сами себе си, защото така се лишаваме от възможността да определим точно и ясно кои сме и какво представляваме в сравнение с другите народи. Изясняването на разбиранията ни ще ни помогне да уточним къде се намираме в развитието си и да търсим отговор на въпросите накъде и как искаме да осъществяваме промените. А опасността за всички ни, която се крие в самоизмамата и загърбената истина, е подчертана в много народни поговорки, които гласят, че “най-лесно от всички човек може да излъже себе си”. На пръв поглед може да звучи малко абсурдно, но ако се замислим, ще видим, че когато искаме силно нещо ние си вярваме и няма кой да попречи на самовнушението ни.

Наистина е необходимо да познаем по-добре себе си и да определим ясно целите и средствата си, но още по-важно е да се научим на свободомислие, което е в състояние да ражда идеите за решенията на проблемите. Този дух не се постига лесно и може да отнеме много време за осъществяване на малък напредък. Затова, ако искаме да успяваме по този път, е необходимо да намираме силите, мотивировката и въображението всички заедно. Искам да се спра на няколко проблема, за да покажа, че познанието е въпрос на леки нюанси и отношения при съчетаването на противоположностите, които са градивните елементи на мисленето. Всеки може да допринася със своята гледна точка и затова е много важно да се учим да общуваме резултатно помежду си. Това ще ни помогне да се организираме и да работим по-добре заедно, за да могат усилията ни да отиват в общо направление и да ни носят успехи.

Първият проблем произтича от разбирането, че гласуването на достатъчно и добри закони ще даде възможност на всички области в обществото да заработят по-ефективно. Законите обаче първо се обсъждат, после се приемат и накрая се изпитват на практика. Ние нямаме достатъчен полезен опит в условията на свобода и затова трябва да заимстваме от другите държави. Но чий опит да изберем? Има толкова много държави и всички са достигали самостоятелно до своите закони и независимо че има прилики, има също така и разлики в законодателството на отделните страни. Голямата опасност е ако се заплетем в безспирни лутания и търсения на идеалните закони, които обаче не само да не ни носят решения и подобрения, но и да създават нови проблеми и да влошават обстановката в страната. Още повече с времето много от законите могат да остареят и да е необходимо да се подновяват и тогава да разберем, че някои от тях са били напълно безсмислени. Показателен в това отношение е примера, който дава Хърбърт Спенсър за английския политически живот от 19 век, когато от гласуваните в рамките на няколко десетилетия 18110 закона четири пети били изцяло или частично отменени. В своя коментар той се старае да подчертае безсмислието на прекаленото регулиране. Мисля, че в това отношение имаме какво да се поучим, защото повечето хора на ръководни длъжности в обществото са израсли в старата система и волю неволю носят в себе си тенденцията да залагат повече на непрекъснатия контрол и силовото въздействие на обществото, отколкото на духа на свобода, инициатива и предприемачество. Още повече за България не е била характерна културата на спазване на законите, защото дори и да е имало добри закони на книга през последните няколко десетилетия, управниците са били над тях по силата на системата. Затова усилията и насърченията би трябвало да са повече в посока на съживяване на икономиката, а не към непрестанно регулиране и противопоставяне. Осъществената стабилност, с която управляващите толкова се гордеят днес е едно нещо, а стимулирането и насърчаването на предприемачеството, е съвсем друго. От примерите по света може да се види, че съществуват не малко държави постигнали стабилност, които обаче се препъват и провалят, когато искат да предизвикат икономически и социален подем.

Сега се нуждаем повече от широко поле за свободна изява пред себе си, за да се учим как да работи по новому, а не да се препъваме на всяка крачка и властта да ни натрива носа със своята сила. В това поведение на правителството личи много ясно, че и те са расли в условия на социализъм и въображението не им достига, когато трябва да строят толерантно общество. Това въображение им изневерява и когато се налага да дадат някакви пояснения за своите действия или да се защитят от отправени им обвинения в медиите. Когато човек се намира на обществената сцена не върви извинението, че има и знанията и уменията да организира и управлява държавата, но все още не е развил способностите да ги обяснява успешно пред публика. На тази сцена политиците трябва да представляват хората, които са им гласували доверие, така че е необходимо да са максимално мобилизирани и непрестанно да се развиват и усъвършенстват. Ако не могат да се изразяват както трябва, единственото спасение не е да ходят при професори по реторика, защото няма гаранция, че те не са завършили образованието си на Запад в Берковица и няма да представят нещата твърде по западному, което да попречи на реализма им. Може би малко повече амбиция и усърдие биха могли да им свършат също добра работа.

Старо и изпитано средство за развиване на мисленето е да не изоставаме в образованието си, защото тогава обогатяваме езика си и така откриваме нови простори за развиване на мисълта. Този процес може да се превърне във възходяща спирала. И когато понапреднат малко, политиците ни ще видят, че няма нищо страшно в поясненията, отговорите и разпалените спорове, а даже могат да започнат да изпитват удоволствие от тях. Макар и да се смятат за народни избраници ми се струва, че предпочитат да се заблуждават, че знаят и могат вместо да се учат.

Е, в интерес на истината би трябвало да признаем, че през последните две години се забелязва прогрес от страна на политиците ни в тази насока.

Преди години четох коментар за Рейгън, в който се казваше, че бил много ефективен политик, защото се захващал само с едно нещо наведнъж и докато не го свършел, не предприемал нищо ново. Но тъй като ние си падаме интелигентни, защо пък да не се захванем с повечко. Да носим много дини под една мишница не е най-хубавото занимание на света, но като сме се хванали на хорото, трябва да го играем до края. От две години съм отново в България, но от доста време се интересувам от световната политика и икономика. По всичко изглежда, че нещата тук започват да се поставят на добра основа и да се движат в правилната посока. Веднъж споделих това с приятел от детските години и той настоя да подчертае, че не се дължи толкова на управниците, а на обвързването ни с Европа, което ни налага повече дисциплина и отчетност в работата. Според мен няма значение на какво се дължи, а е важно, че наистина се прави.

Смисълът на обсъждането и на спора е да се постигне максимално добро разбиране на проблемите, а логиката на делата е, не да са насочени едно срещу друго, а да тикат развитието в една и съща посока. Нима трябва да викаме на помощ законите на Нютон, за да поясняваме същността на действието и противодействието? Разбирам, че декларациите и лозунгите не са вече на мода в България и го видях както в статиите на Владимир Костов, така и в цялостното неверие и вцепенение на хората, когато става дума за полагане на усилия в името на общите интереси. Казаното там беше съвсем основателно, но в обществото начините за въздействие на основата на идеите са два. Единият е по силата на авторитета на личността, а другият е на основата на силните аргументи и обяснения, които да подтикнат хората към промяна в поведението. Той явно не е притежавал нито едното, нито другото. Призивите за разбирателство и единство не са въпрос на добра воля, която може да ни падне от небето, а на историческа зрялост, която идва от собствения опит в развитието. Българският народ е изстрадал толкова много, че надали ще се довери лесно на който и да е, но е наложително да се родят социалните сили, които да съживят народната воля за по-добър живот и да й вдъхнат увереност.

Пътят напред е дълъг и труден, затова бих искал да загатна какво да очакваме от прехода като цитирам думите на бивш министър председател на Ирландия, страната най-динамично развиваща се в Европа със 7-8% растеж на БВП. Това, което той каза е, че, за да се стигне до сегашните успехи там са работили здраво и целенасочено през последните 45 години, като са били осъществени и необходимите реформи. Бих добавил, че тя е сторила това, след като никога в историческото си развитие не е била прегазвана от комунистическата идеология, която да разруши старото общество, за да построи нищото и да прегази човешкия дух, за да тържествува материята. Като че ли не искаме де си дадем сметка колко разрушително явление е социализма в българските земи и колко много пустота е довел в живота ни. Защото настоящите проблеми се дължат на прегазването както на индивида, така и на народа и се видя ясно с каква лекота духовната разруха може да помете елементарните материални придобивки, които все още използва демагогията. Между другото за миналата година Ирландия е произвела 26510 долара БВП на човек, докато Великобритания те са 23947. А в началото Ирландия е била няколко пъти по-бедна.

Голямата заблуда, която у нас доста хора се опитват да експлоатират, е проблемът за корупцията. И тъй като нито може да се пипне, нито да се помирише, нито пък да се лапне в устата, всеки си измисля врели некипели, някои дори успяват да се направят на дълбокомислени. Ако има нещо корумпирано в момента в България това е начина ни на мислене, който ни прояжда отвътре. Другата корупция е толкова закономерна, че да си скъсаме задника от напъване пак нищо няма да променим. Нима реалният социализъм не беше корумпиран със своята партийна етика и морал, които налагаха система на пълна дискриминация спрямо обикновения гражданин? Нима членовете на комунистическата партия не се смятаха за единствено способни и призвани да се разпореждат с цялата държава? Нима младите сред тях не точеха зъби да грабнат кормилото, когато старите ритнат топа? България съществува вече повече от 13 века, а тези, които са по на 40 – 50 години са живели единствено в социализъм. И когато системата се срина всички, които участваха в управлението, изведнъж се отказаха от политическата власт, защото вече бълнуваха на сън за икономическо господство, точно както е по романите. Политическата неграмотност на хората се използваше много добре, за да се държи всичко под контрол, докато си поделят държавата. Липсата на приватизация и високите лихвени проценти в банките бяха идеален сценарий за изолиране на страната от активните международни отношения и от пазарите. А те можеха да ни помогнат да започнем промени, вместо да служат на хората с власт да си разиграват коня както им хареса. Това беше истинската корупция на изминалото десетилетие, а не желанието на индивидите да нарушават закона, пък макар и организирано. Обикновените хора, като мишките в чувала, се задоволяваха с трохи и хабер си нямаха какво им се случва. Защото приватизацията означава наши и чужди собственици да влязат по законен ред в страната и да не могат да бъдат манипулирани лесно, ако държавата функционира нормално. Това означаваше да се оставят хора да забогатяват безконтролно и по силата на уменията си да постигат успехи за себе си. Явно Бай Ганьо не можеше да преглътне някой друг до него да се облагодетелства, а той да стои и да гледа безучастно. Чехия, Унгария и Полша започнаха промените сякаш никога не са живели в социализъм и вече постигат завидни резултати, докато у нас все още се насаждат и експлоатират страховете на хората. Забавените приватизация и преход са в основата и на голямата безработица, която за 18 месеца скочи от 14 на 19%. Докато чехите имат по-малко от 9% безработица, а и в останалите две страни тя не е много по-висока.

Вместо да слушаме определения на капитализма отпреди сто и петдесет години, можем да се поучим от известното изречение на британския парламентарен живот от това време, което гласи, че малката власт корумпира малко, а голямата корумпира много. Като добавим, че комунистите наложиха абсолютна власт, можем да кажем, че е ясна причината за абсолютната корумпираност на обществото ни. Две поколения, които сега управляват по различните нива на държавата и бизнеса са израснали в тази корумпирана атмосфера и трудно биха могли да се променят изведнъж. При този огромен преход от социализъм към капитализъм най-съществената промяна е тази на корумпираното мислене и поведение на всички нас, израсли и оформили се в старата система. Надеждата сега е, че властта е много по-контролирана и отчетна пред хората и народът става все по-голям гарант на свободата и демокрацията.

Виковете срещу корупцията, без наличието на каквито и да е други идеи, е по-скоро безплодието на прегазения от последните 55 години дух и неспособността за резултатно мислене, отколкото доказателство, че размерите й са толкова застрашителни. Други пък викат, за да забавят процеса на развитие с надеждата, че ако се проточи приватизацията, може отново да дойде техния ред и да се облажат с по-голямо парче от баницата. Ако погледнем как стои проблема с корупцията в другите европейски страни, ще видим, че всички са засегнати от нея в една или друга степен. След 1945 година Италия не престава да е разяждана от дълбоко проникваща корупция, което ражда едно след друго кекави правителства, но това не й пречи да бъде една от шестте най-богати държави на Земята, наравно с Франция и Великобритания. Франция пък има много силна и ефективна държава, но също е затънала в корупция. В момента започва процеса срещу Ролан Дюма, високопоставена политическа фигура от последните десетилетия, в който се разследва корупция на най-високо държавно ниво. Бивш заместник-министър се крие във Филипините заради злоупотреби със стотици милиони франкове и тъй като Франция няма споразумение за предаване на нарушители с тази страна, той остава на свобода и се радва на хубавия живот, който си е създал там, далеч от не толкова спокойната съвест на политическата класа. Също там съдийката за разследване на икономически нарушения Ева Жоли издаде книга за този вид престъпления, като твърди, че 95% от тях остават неразследвани и неразкрити. Всички видяхме скандала за корупция в правителството на Хелмут Кол. Не съществува такова понятие умряла корупция или поне никой още не й е намерил трупа. Затова трябва да се опитаме да допринесем за възвръщането на радостта у българина от резултатите на неговия труд и за събуждането на народния дух и енергия за градене на взаимното бъдеще. Така че работата, инициативата и предприемачеството са нещата, които е необходимо да се освобождават и насърчават, а не да се обявява война на всички предприемачи, само защото има и нарушители.

Наскоро в един студентски конкурс за промените в България се потърси свеж поглед върху проблемите, с надеждата да се използва искрения и жизнен импулс на младостта в търсенето на решения. Наградената идея защитаваше необходимостта да започнем промените от себе си. Самият президент участва във връчването на наградите и похвали студентите за свършената от тях работа. На пръв поглед всичко звучи добре, но ако се замислим малко ще видим, че това е необходимо само, когато искаме да опознаем по-добре себе си и да променим нещо в личния си живот. Подобен подход крие в себе си две опасности. Първата е, че можем да забравим същността на природата на човека като социално животно, а оттам и важността да се учим да живеем и работим заедно с другите. Защото ако има нещо, което безкрайно ни липсва това е разбирането и умението как се върви към разбирателство и единство между хората. Така че според мен трябва да се учим да мислим заедно, да общуваме заедно, да работим заедно и да решаваме проблемите си заедно. Затова е необходимо много търпение, цяла планина от търпение, а на тези, които се присмиват на търпението ще кажа, че сигурно никога не са се занимавали със съзидателна работа. Само ако се опитат да се захванат да редят тухлите и варта, за да построят бъдещия си дом, ако се опитат да обработят земята си и да чакат една или няколко години, за да видят резултатите от своя труд или ако са започнали да творят и трябва да изчакат края на живота си, за да разберат дали са постигнали нещо или не, те биха познали неговата стойност. Втората опасност е да се увлечем в самоизмамата, че вече сме се променили достатъчно и сме станали толкова добри, че да започнем да търсим грешките единствено в другите. Фаталното в подобно поведение би било в допринасянето към климата на неразбирателство и изпадането в неетичност спрямо другите, защото етиката е въпрос на взаимоотношения, от които и двете страни са удовлетворени, а не на абстрактно съвършенство на индивидите.

Думата изостаналост досега не е самоцелна, а стремеж да се прави равносметка на постиженията ни. Когато един ученик е изостанал, той трябва да се потруди повечко, за да застигне напредналите. Когато сме изостанали в работата си и имаме интереси и отговорности, които трябва да спазваме, се опитваме да наваксаме изоставането като мобилизираме силите си. Когато сме изостанали в разбирателството и единството би трябвало първо да осъзнаем тяхната важност за общия ни живот и след това да се опитаме да открием как бихме могли да ги постигнем. И ако с мислите, чувствата и идеите си съм успял да загатна, че доброто желание и готовността за образование могат да ни свършат работа и да са от полза, когато искаме да вървим към промени, значи сме направили първите няколко крачки по общия път.





РАЗБИРАНЕ ЗА ЗАПАДНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ



Всичко хубаво, казано от когото и да е, считам и за свое. Това изречение на Сенека Млади показва по един естествен начин какъв може да е избора на човек, който се чувства свободен да направлява живота си. Мобилизирането на собствените сили като споделяме проникновението на другите и стремежа да постигаме подобни резултати както в индивидуалния, така и в обществения живот може да бъде полезно за всички, когато сме създали система, която отчита и признава усилията на хората. Когато народите са били свободни те са могли да постигнат това на дело. Авторитарното и насилствено управление може също да има своите постижения, но затова е необходимо подкрепа на достатъчен брой хора. Духът на насилие обаче не е в състояние да просъществува дълго. Това доказа и съвременната история на тоталитарните общества.

Какво представлява западната цивилизация и кои са основните опорни точки в нейното развитие? Сега, когато сме се запътили уверено и на базата на широко обществено съгласие към Европа, би трябвало в още по-голяма степен да си задаваме въпроса какво знаем за нея, какви са нейните достижения и ценности и какво би означавало за нас присъединяването към тази общност. Всеки очаква бързо повишаване на жизненото ни равнище, но дали то ще падне някъде от небето или пък ще изригне от някой чудотворен извор, никой все още не знае. Когато общувам с хората и се опитвам да разбера как виждат живота в развитите страни, въобще не виждам да се откроява ясна представа. Не се смятам за знаещ, но от интересите и опита, които имам, чувствам, че нещо в мислите и разбиранията ни за Запада не е както трябва. Явно причините за това идват, както от близкото, така и от по-далечното минало и всеки притежава свое собствено обяснение. Но ме притеснява, че отношението ни към Европа е натоварено с доста негативизъм. Знам, че ако преровим историята си през последните сто хиляди години все ще открием нещо, с което да обвиним в прегрешение цялото човечество, а пък ако вземем предвид нашата изобретателност, могат да ни свършат работа и много по-кратки периоди. Разбира се, тази логика важи и за останалите народи по света. Не случайно приказката гласи, че този, който иска, си намира повода, а този, който не иска, си намира оправданието.

Официалната политика у нас вече е много по-категорично обърната към Европа и нейните ценности, а към нея се присъедини и опозицията. Ако погледнем от кулата на марксистките канони, всичко става ясно на момента, но ние искаме да се радваме на новата си самостоятелна и свободна позиция, така че ще се стараем да използваме по-различен ъгъл, от който да изследваме и обясняваме това, което виждаме. Така че не може със сигурност да се твърди кой и защо подкрепя нашата кандидатура в Европа, но това не пречи да търсим обясненията. Интелектуалците се възприемат за каймака на народния гений и затова заедно с всичко останало се стараех да разбера какво мислеше и каймакът по тези проблеми. Напоследък се сблъсках с някои позиции изразени в пресата, радиото, телевизията и даже обширни интервюта, издадени в отделна книга. Направи ми впечатление, че те или не говореха за света, който познавах от собствен опит или дотолкова бяха останали марксисти, че не можеха да надскочат клишетата и догмите, които бяха заложени в мисленето им. Такива позиции не биха били голяма спънка за свободното общество, но за разклатеното здраве на нашето, в което свободата все още се вози в бебешката количка, социалната позиция и влиянието на тези хора не допринасяше за напредъка.

Какво се вижда в разбиранията на тези хора за западноевропейския социален живот и култура? Те говорят за свят без социална справедливост и грижа за човека, с вълчи нрави и некоректни обществени отношения, с прекален материализъм и без духовни ценности. Чудих се, чудих се и не можах да намеря отговор откъде хора, които са расли без свобода и с направлявана от партийни функционери духовност, намират сили да се убедят, че всичко това, за което говорят, може по някакъв начин да се усуче, та да придобие формата на истина. Трябва все пак да им кажем, че и думите и идеите, които те така ентусиазирано се опитват да проповядват не са измислени нито от Маркс, нито от Ленин, а са родени още в древността на Гърция. Съкровени цели като истината, свободата, демокрацията, радостта от живота, щастието и материалното благоденствие не само са съществували в Древна Гърция, но и са служили за пример на много поколения след тях. Затова няма да е лошо да започнем нашия тръс през западната култура от този начален период на нейното развитие.

В курсовете за въведение в политиката обикновено започват началните лекции с информацията, че незнайно как и откъде през един период от 200 години в Древна Гърция се появява демокрацията, като теория и практика на обществения живот, след което също така загадъчно изчезва. Даже Маркс е правил дисертацията си върху древногръцката философия, а много други са били влюбени или са се възхищавали на достиженията от този период. Възникването на демокрацията и идеите за нея са плод на уникален дух на свободомислие и творчество, породени от мислите и идеите на философите от тази епоха. А това се потвърждава и от силното влияние на тези идеи и разбирания през последвалите периоди в развитието на цивилизацията.

Първият гръцки философ или поне общоприетият от хората на своето време е Талес от Милет. Той е един от седемте мъдреци, които допринасят за развитието на рационалното мислене и на познанието на коренно ново равнище. Познат е с идеята, че първооснова на всичко е водата. Характерни за това време са обясненията за света чрез четирите основни елемента – водата, въздуха, земята и огъня. В тях за пръв път се търсят обяснения извън божественото, митичното и загадъчното и се слага началото на новия и ненаситен стремеж към знания. За хората получили образование в нашата система подобни позиции изглеждаха наивни и така бяха тълкувани от комунистическата идеология. Във всичко търсеха единствено да покажат гениалните проникновения за отношението между производителните сили и производствените отношения. Натъртваха само чия е собствеността, кой кого експлоатира и граби и ударението винаги падаше върху недостатъците, като че ли говоренето за нехуманност при капитализма щеше автоматично да направи нашия живот по-хуманен. Големият принос и достиженията на древността се намират в областта на идеите, идеалите и ценностите и в подема на социалното развитие. По това време в Атина възникват Академиите за обучение на младите, в които се преподават философия, изкуство, музика, спорт и възниква идеала на хармонично развитата личност. Свободомислието и разискванията по важните проблеми на обществения живот пораждат идеите за истина, свобода, справедливост, демокрация, нуждата от радост в живота ни и правото на стремеж към щастие. И бих искал да попитам възможно ли беше те да бъдат обсъждани в тоталитарното общество в края на 20 век? Не съм присъствал и не си спомням някой да е участвал в подобно начинание в прехваления свят на реалния социализъм. Обществото на Древна Гърция достига разцвет, който все още буди възхищението на много поколения и народи.

Развитието на философията като царство на свободната мисъл е в основата на бързото задълбочаване на познанието за света, тъй като философите от тази епоха стават основоположници на всички отделни разклонения на науката. Стойността на идеите и разбиранията изпъква още повече, когато ги погледнем през призмата на липсата на каквито и да е било познания за света дотогава, а не от нивото на достиженията на науката днес. Тяхното постижение е забележително и защото открива възможност новите твърдения, мисли и идеи да се съпоставят с вече съществуващите и по този начин или да се отхвърлят или да се приемат в зависимост от резултатите. Така се поставя началото на търсенето на истината, нещо, което е довело познанието за света до съвременното му равнище. Може да се направи сравнение с пътя на новороденото дете, което започва изследването на обкръжаващата среда от нулата и постепенно натрупва опит. Това е периодът на ранното детство на човечеството в царството на познанието. Тогава не съществува почти нищо друго освен мистични и загадъчни представи за света древните философи са започнали да проправят своя път към отвора на пещерата с напипване в мрака, а оттам и към безбрежните хоризонти на съвременността. Постигнатото от тях наистина може да бъде наречено забележително.

Друг известен философ с голям принос е Питагор. Той разработва цялостна теория за света на основата на цифрите. За тази цел той използва геометрията, където приема, че 1 отговаря на точката, 2 на две точки, тоест на правата, 3 на три точки, тоест на триъгълника, 4 на квадрата и т.н. В последствие той използва числата за обяснението на много други неща, като се опитва да изгради различни системи на основата на цифрите. По-късно неговия подход е подет и продължен от Платон и достига по-задълбочено развитие. Парменид си играе в царството на противоположностите, в рамките на битието и небитието. Зенон се забавлява да докаже на мераклиите, че Ахил никога няма да може да надбяга костенурката. А Хераклит заявява невинно, че всичко тече и че през едно и също място на реката никога не може да мине повторно преминалата вече вода. Независимо дали е знаел последиците от своето твърдение или не, той се е превърнал в основоположник на диалектическия подход при оценката на фактите и събитията. Протагор защитава позицията, че човек е мярката за всичко и така подчертава индивидуалната природа на познанието и на важността на зачитането на мислите и идеите на отделните хора, които всеки според силите си допринасят за разбирането на света. Демокрит е почти на същото мнение и казва, че сладкото и горчивото са въпрос на мнение и затова истински съществуват само атомите и пустотата. Легендарният Сократ се подвизава по площадите и пазарите и със своята мъдрост се опитва да бъде полезен на своите съграждани, като ги призовава да познаят себе си. В същото време той твърди, че нищо не знае и се задоволява само с правото си на свободомислие. Мисля, че неговата личност и живот са послужили при моделирането на образа на Христос. Вместо да избяга от мъстителната злоба на някои от съгражданите си, той решава да приеме тяхната присъда, за да покаже на дело колко важно за едно общество е спазването на законите. Неговата саможертва е възмездена, когато една-две години по-късно режима на тираните е свален и народът на Атина показва дълбокото си съжаление за допуснатата несправедливост. Така неговата смърт не остава напразна и утвърждава равенството на всички пред закона, като символ на справедливостта. Животът на Сократ е описан в диалозите на Платон, където наред с приятното общуване и тържествата, той ни подсказва, че познанието е отиване отвъд мнението, в търсене на неизменното, вечното и абсолютното. Той пръв въвежда понятието идея и вижда знанието в припомнянето, а времето в подвижния образ на вечността. Платон е много важна фигура в историята на човешката мисъл и влиянието му е силно през вековете, като се е оказало много важно и за неговия ученик Аристотел, който може да се нарече най-влиятелния философ до епохата на Ренесанса. Той е познат и с това, че е наставник и учител на Александър Македонски и се смята, че е изиграл роля във възпитанието на завоевателския му дух. Аристотел е известен с приноса си в метафизиката, етиката, политиката, но също така и във физиката, биологията, зоологията, ботаниката и други области на познанието. Той въвежда разбирането, че в битието нищо не е еднозначно или абсолютно и всичко е игра на пропорции и отношения. Имал е отрицателно отношение към професията на търговците и не се знае дали и той не е добавил капка масло в огъня на класовата омраза на Маркс. В университетите по света все още се преподават неговите Етика и Политика, като влиянието на Аристотел може би надминава даже това на Платон. Най-сладката фигура от тази епоха е Епикур с неговата философия на радостта и удоволствията, в която той смята, че човек трябва да води по-близък до естествената си природа живот. И също, че той може да постига това като се стреми към приятните нему неща и избягва тези, които му причиняват болка. Достатъчно е да съумее да преодолява вродените и насадените по време на съществуването му страхове и най-известното му изречение дава рационално основание защо не трябва да се страхуваме от смъртта. То гласи, че човек не трябва да се страхува от смъртта, защото когато нас ни има, смъртта я няма, а когато тя дойде, нас вече ни няма.

Щафетата от Древна Гърция се поема от Древния Рим. В Римската Империя по-голямата част от идеите и практиката на държавно управление се възприемат и доразвиват, като е натрупан опит при организирането на социалния живот на много по-мащабни територии. Основният принос към развитието на западната цивилизация е в рамките на държавното дело и законите и за това можем да получим добра представа от трактатите на Цицерон за законите и за държавата. В тях той определено изразява предпочитание към начина на управление, характерен за периода на неговия живот, като в същото време описва и другите разновидности и форми на управление. Там той подчертава ясно важността на социалната организация и законния ред за доброто функциониране на държавата. Името на Цицерон за мен е свързано с първите ми контакти с мисълта и културата на древността и трябва да си призная, че бях много приятно изненадан. Неговите есета за приятелството и старостта бяха като светъл лъч в мрачния и подтиснат ход на времето, в което живеехме и се трудехме. Усещаше се също свободата на мисълта и зачитането на човешките ценности и добродетели, които и до ден днешен представляват градивните блокове на социалния дух. Друг такъв пример на волност, въображение и полет на мисълта беше една поредица от древногръцки романи, която беше в пълен дисонанс с абсолютните догми на комунизма и неговите “обективни закони”. И ако някой би желал да получи лека и приятна представа за идеите и нравите на тази епоха и да усети по-цялостно нейния дух, си струва да хвърли един поглед на книгата “Животът на философите” от Диоген Лаерций.

От Римската Империя започва бавното и славно нашествие на християнската религия. Също така незнайно как, както и демокрацията в Древна Гърция, тя се появява като идеология и след това тръгва към завладяването на света. Епохата, в която се заражда християнството не притежава напреднали знания за света и това му дава възможност да представи много амбициозни разбирания, които с времето се превръщат в абсолютната религиозна догма. Важно за неговото просъществуване е хармоничното му вграждане в духа на времето. А когато се превръща в държавна религия учението показва неповторимата си годност да помага на централната власт и да допринася за духовния контрол над обществото. След разпадането на Римската Империя идва голямото преселение, когато много народи се появяват и заселват по европейските земи. Това е период, в който християнството допринася за единството и сплотеността на общностите. Доказателство за това са държавите, които се образуват и просъществуват до наши дни. Ние сме част от тези народи и също се ползваме от положителното присъствие на религията, защото тя е допринесла много за съхраняването на българския дух и народност през вековете на чуждо господство. Но след създаването и стабилизирането на държавите в Европа и особено след началото на Ренесанса религиозната идеология влиза открито в конфликт с все повече търсещото да се освободи чрез познанието човешко съзнание. Противопоставянето между познанието и догмите е основната причина някои да имат отрицателно отношение към идеите на Аристотел, защото той е бил успешно използван от религията за рационалната защита на идеята за Господ и другите основни обяснения на Библията за света. За ускоряването на развитието на обществения живот допринасят изобретяването на печатарската преса на Гутенберг, която се смята крайъгълен камък за мащабното разпространение на идеите и знанията; обяснението на Коперник, че Земята се върти около Слънцето; рационализма на новото време изразен в проникновените думи на Декарт “Мисля, значи съществувам”. Ако до този момент Европа не може да се приема за водеща в познанието и технологиите, оттук нататък нейното предимство и господство ще бъде неоспоримо.

Най-емблематичната фигура от непрестанното противопоставяне между учените и църквата е Галилео Галилей. Той има голям принос в определянето на законите на класическата механика, изобретява телескопа, допринася за развитието на астрономията с наблюденията си на звездите и другите небесни тела. Когато открито подкрепя твърдението на Коперник, че Земята се върти около Слънцето и го доразвива по-нататък, той предизвиква враждебността на главата на Католическата църква и е предаден на Инквизицията. Под заплахите за мъчения той отстъпва и се отказва от твърденията си, като е запомнен накрая да изрича думите: “Но тя все пак се върти”. Три века и половина по-късно справедливостта възтържествува и той е реабилитиран от папа Йоан Павел ¬¬ІІ. Галилей спасява кожата, но много други стават жертви на Инквизицията, като обвиненията са зависели от личната преценка на отделни длъжностни лица. Църквата е следвала поведение на противопоставяне с индивидите допринасящи за развитието на познанието през целия този период, като единствено напоследък възприема поведение на по-голяма гъвкавост, което показва стремежа й за приспособяване и оцеляване. През 2000 година религията е изгубила изцяло познавателните стойности на учението си, но, разбира се, съхранява и силни страни, между които са ясните и категорични морални стойности, устояли изпитанието на времето. Друга силна страна на християнството е, че то се е превърнало в неразделна част от западната традиция за последните две хилядолетия и е станало мощна и независима финансова институция, която си има служители, отговорни за инвестирането на парите й по световните борси. Затова независимо от неизвестното й бъдеще, религията е неразделна част от миналото и настоящето на Западна Европа. А от гледна точка на България могат да се окажат много полезни усилията и стремежите да се възстановят прекъснатите по време на социализма връзки с тази жизнено важна за историческото ни оцеляване традиция.

Периодът от Ренесанса насам е епохата на най-бурното развитие на Западна Европа, което има голямо значение и за напредъка на цялото човечество. Върху основата на философията и науката бързо започват да напредват социалният живот и държавното устройство, от една страна и технологиите и начина на производство, от друга. След Галилей идва Нютон и дава още по-голям тласък на физиката, математиката и астрономията, като това слага началото на бързото развитие във всички останали сфери на науката. Голямата част от учените и изследователите, които допринасят за това са хора от западните части на континента. След извършените от Петър Велики реформи, Русия също започва да допринася за развитието на науката и технологиите, но водещи все пак са западноевропейските страни. Тук става дума за най-общо трасиране на развитието на Европа, за да се усетят по-добре приемствеността, последователността и взаимността на влаганите усилия. Луи Пастьор допринася за напредъка на медицината и биологията, Кеплер оформя теорията за движението на планетите, Антоан Лавоазие извършва революция в химията, а Чарлз Дарвин формулира теорията за произхода на видовете. В технологиите Джеймс Уат открива парната машина, която допринася за осъществяване на индустриалната революция, а Майкъл Фарадей и Джеймс Максуел формулират законите на електричеството и откриват хоризонтите за неговото приложение. Фройд въвежда разбиранията си за съзнанието и подсъзнанието и преобръща с главата надолу много страни от светогледа на човечеството от този период. Кулминацията на научното мислене на нашата съвременност идва с приноса на Алберт Айнщайн и неговата теория на относителността. Това мислене издига познанието до царството, където се обединяват в единно цяло науката, философията, политиката и социалния живот, но за съжаление резултатът доведе до пагубни последици за човечеството. На този ефект ще се спра малко по-късно.

Философията и политическата теория също започват своя продължителен възход. “Мисля, значи съществувам”, казано от Декарт, слага началото на рационалния подход в мисленето и хората започват да подлагат на преоценка всички достигнати дотогава знания, тъй като мисленето се оказва единственото сигурно нещо в съществуването на човека. Томас Хобс обявява, че човек за човека е вълк и затова е необходимо да се организира общество, което да е централизирано и да е подчинено на владетел, който да притежава върховната власт. Приемането за отрицателната природа на човека на Хобс, може би, се дължи на многото борби вътре в държавата и голямата нестабилност по негово време, но теорията, която разработва той, оставя важна следа в разбиранията за политическото устройство на обществото. Към идеите за това устройство допринася и Джон Лок с неговите “Трактати за управлението”, като подпомага развитието на познанието с позицията, че всичко, което се намира в интелекта, е минало преди това през сетивата. Дейвид Хюм е друг голям философ, който също допринася към прагматичната и утилитарна позиция на британския светоглед. Неговото разбиране е, че знанието на човек идва от впечатленията и идеите, получени от света и са организирани от паметта и въображението ни. Смисълът на етическите търсения според него се състои в желанието ни да открием общи принципи за оценка на доброто и злото, а за основа на добронамереността на човека служи неговата състрадателност и практическата полза за обществото. Страшно актуална за нашата съвременност е мисълта на Волтер “Неразбирателството е голямата чума на човешкия род, а единственото му лекарство е толерантността”, която е изказана преди повече от 200 години. Това ни дава възможност да видим откога хората се занимават с подобни проблеми и защо е важно да търсим пътища, където е разрешена по-висока скорост на движение, която да ни помогне за целеустременото догонване в областта на духовните ценности.

Томас Джеферсън и останалите прадеди на американците написват Декларацията за независимост от Великобритания, а след това съчиняват и Конституцията на САЩ, като държат да подчертаят, че са черпили вдъхновение от идеите на Платон и други древногръцки философи за устройството и целите на държавата. За разлика от Хобс Жан-Жак Русо приема, че човек е добър по природа, а социалният начин на живот е този, който го ограничава и събужда лошото в него. За Русо социалните права на гражданите не са естествени, а произтичат от взаимната договореност между управляващи и управлявани с оглед защитата на интересите на всички слоеве в обществото. Кант е един от най-забележителните представители на немската идеалистическа философия, който допринася за промяната в разбиранията ни за света със своята “Критика на чистия разум”, а също така приема дълга, като основа на морала и етиката на взаимоотношенията. Хегел извисява духа дотолкова, че изпада във възторг от победите на Наполеон из Европа и Африка. Материалистът Фойербах заявява, че “Човекът е създал Бог по свой образ и подобие” и някои от неговите колеги преиначават истинската същност на познанието и на човешката дейност. Но той не се задоволява само с това и заявява също, че “Човек е това, което яде” и тук отваря широко вратата за триумфалното влизане на историческата сцена на нашия общ приятел Карл Маркс, защото той заявява, че ако няма какво да яде човек е пролетарий. Оттук вече влизаме в познатия ни театрален сценарий за организирането на унищожението на класата на омразните експлоататори. Няма да се спирам отново на този забележителен етап от социалния прогрес на човечеството, защото вече го разглеждахме, а на тези, които се чувстват ненаситни за още и още и още знания по този въпрос, ще отделим малко внимание по-нататък. Като завършек на поредицата славни мислители с голямо влияние в историята на човешката мисъл ще спомена Фридрих Ницше и неговото известно изречение “Бог е мъртъв”. Не че някой го е убил, но в светлината на всичко случило се през 20 век без самия Ницше да може да го предвиди, присъствието на идеята за Господ става несмилаема на фона на зверските злодейства извършени спрямо човечеството.

От казаното дотук развитието на науката, философията и вътрешнополитическото устройство на обществото може да се приеме като положителен принос на западноевропейската мисъл в историята на човечеството. Има и отрицателна страна на това развитие, която се дължи на стремежите за власт и богатство, които играят ролята на невъзможното за подминаване зло в съдбата на света. Интересното е, че стремежите за власт и богатство имат много по-положителна роля във вътрешното устройство на обществото, докато в международен план, те са в основата на враждебността и войните, които са характерни за цялата история на човечеството. Завоевателните амбиции на народите по земята през историята са толкова многобройни, че трудно могат да бъдат обединени по някакви показатели, но в голямата си част се дължат на личните амбиции за господство и желанието за изследване на неизвестното с меч в ръка.

Още от Древна Гърция и от писанията на Омир знаем за Троянската Война и за отвличането на хубавата Елена, като нейна причина. Е, ако има наблизо някой ентусиаст на диалектическия материализъм, той сигурно ще успее да извади от триста кладенци вода, за да ни покаже абсолютната истина и да разобличи експлоататорите от онази епоха, но това пак няма да изясни много причините и мотивировката за мобилизирането на обществото в името на войната. Основата на това поведение, може би, се корени още в първобитната епоха, когато воюването между племената се е наложило като форма на борбата за оцеляване. И тъй като абсолютно равенство в обществото е било практически невъзможно, търсенето на признание и водеща позиция се е наложило като необходимост в организирането на общността в името на нейното съхраняване. Стремежът към влияние фактически е прераснал и се е наложил като широко разпространения в социалния живот стремеж за власт. И ако започнем да се ровим в историята на последните 2500 години ще видим, че почти всичко там се състои от битки и завоевания. За Гърция са характерни градовете държави, които не престават да воюват помежду си, като най-известното съперничество е между Атина и Спарта. Атина е оставила името си с привързаността си към демокрацията и приноса си във философията, литературата, изкуствата и спорта, докато Спарта се е прославила с абсолютната си отдаденост на военното дело, дотолкова, че си спомням един от моите командири в армията, който ни разказваше за подвига на малък отряд от 300 спартанци и 700 теспийци при прохода на Термопилите, успели да удържат 200000 персийска армия, докато останалите войски се оттегляли. По-късно идва ред на военната слава на Македония начело с Филип, а след това и с Александър Македонски. Те успяват да създадат голяма и мощна държава, която след това е трябвало да отстъпи път на разцвета на Римската Империя и тя на свой ред завладява огромни територии. Нейното разпадане е съпроводено с голямото преселение на народите, когато на картата сме се появили и ние. Историята не е нищо друго освен една непрекъсната върволица от битки и завоевания. Двете огромни заплахи за Европа, които са я карали здраво да се поти, са нашествието на монголите в продължение на близо два века, а след това и идването на турците, които си остават добри наши съседи и досега. Ако се опитваме да търсим някаква закономерност, надали ще измислим нещо, но това, което се вижда ясно е, че колкото по-силна се чувства една държава, толкова по-агресивно и завоевателно се държи. По-силният се чувства в правото си да погълне по-слабия и ако обединим усилия с представителите на теорията за еволюцията на видовете може да установим приликата в поведението между хората и животните.

До Ренесанса равновесието се е постигало по естествен начин, но с навлизането на барута и модерните оръжия всичко се променя из основи. Западът става доминираща сила в международните отношения и не изпуска водещата си роля до наши дни. От този момент отговорността му за съдбата на човечеството става много по-голяма, защото той притежава необходимите средства да наложи хегемонията си и го прави по безапелационен начин. Тогава започва колонизирането на света и наред със завоеванията протича съвсем не безобидно изтребване на етнически общности и народи. Създават се и теории, които категоризират народите като висши и нисши в зависимост от расовия им произход. Организира се система за търговия с роби и за неограничено експлоатиране на колонизираните държави. Стремежът към пари, злато и богатство играе немалка роля във философията на войната, но положението все още не е било фатално, защото заплахата от пълна разруха не е съществувала. Трябва да преминем цялата история, за да стигнем до Втората световна война, след която за пръв път се обединяват всички фактори способни да предизвикат самоунищожението на човечеството. Това са волята за власт в лицето на завоевателите и стремежът им за контрол на природните богатства, от една страна и атомната бомба в ролята на идеалното оръжие, което е в състояние да унищожи не само противника, но и самите нас, от друга. След хилядолетно развитие на човечеството под знака на политиката в името на властта, което означава агресивност в отношенията с другите, сега сме изправени пред необходимостта да проявим воля и проникновение, за да намерим силите и средствата да осъществи промяната в посока на служба на интересите на обществото и на мирното съвместно съществуване с другите народи. Основата за това може да бъде единствено взаимното зачитане, уважение и признание.

Тази промяна в идеологията поставя отново Западна Европа в ролята на решаващ положителен фактор в съвременния живот на планетата. Или трябва по-скоро да кажем западната цивилизация, защото там с водеща роля са също САЩ и Япония. Това не означава, че жаждата за власт и богатства изведнъж ще се изпари и опасността от нея ще изчезне, защото хилядолетните навици и традиции не могат да бъдат преодолени бързо, но когато съзнаваме опасността и се стараем да се променяме, тогава шансовете за успех са по-големи.

Периодът след Втората световна война е най-забележителен с напредъка в областта на човешките права и свободи и на материалното благосъстояние, които той донася на развитите нации и които са една от причините нашите млади да свеждат мечтите си до бягство на Запад. Явна е еволюцията в мечтите ни, защото не можем да кажем, че преди един век, скитайки по Европата, на Бай Ганьо са му идвали подобни идеи. Радвал се е човекът на свободата си, обикалял си е по света и като е гледал тия загубени народи, разпилени наляво и надясно, не е имал никакви причини да не поддържа гърдите си сини от родолюбие и национална гордост. А нашите млади какво?! Не искат да живеят с 200-300 лева, а искат по 2-3000 долара на месец. Това ли ми било свободата и демокрацията? Ама нейсе, мир да е.

Следвоенният период се характеризира с бързо възстановяване на икономиките и голям растеж на жизнения стандарт. Животът става толкова фокусиран върху материалното, че предизвиква младите да се опълчат срещу духа на масовата консумация и самодоволното благополучие. Студентските бунтове от 1968 година отбелязват много важен момент на преход от система, в която централни са общите интереси и благоденствие, към ерата на личните права и свободи като основна ценност, около която се организира социалния живот. Тази година е позната у нас и със събитията в Чехословакия, когато макар и неуспешно нейните народи показаха, че се намират на етап от развитието си, в който стремежа към социална справедливост и свобода не се ограничават в царството на фантазиите, а представляват реални стойности на духа.

Периодът до 1989 година се определя от непримиримото противопоставяне между комунизма и капитализма. Победата на демократичния капитализъм сложи край на илюзиите на марксизма и демонстрира на дело реалното преимущество на свободното социално развитие и на стремежа към благополучие и щастлив живот. Неомарксистките оратори не престават да тръбят, че за всичко е виновно коварството на Америка и нейните тайни служби, но свенливо подминават факта, че те бяха обявили война на живот и смърт на тяхната система и бяха дали кръвна клетва да наложат с огън и меч комунизма по цялата планета. Това означава, че сега трябва да приемат поражението си като последица от естествения ход на историята и закономерното отхвърляне на тяхната философия на човеконенавист и социална омраза. Е, да, но те продължават да се опитват да се сравняват с твърдостта на стоманата, като символ на тяхната вечна преданост към генералната линия на партията. Интересното обаче е, че реалният социализъм не беше победен от капитализма, а се разпадна по шевовете от собствената си безпомощност, невежество и арогантност. Той просто не можа да устои на темпото на прогреса, който се осъществяваше в западните демокрации на основата на освободения за творчество дух, както на индивида, така и на системата като цяло. Казват също така, че западът ни е отнел пазарите и е предизвикал упадъка на цели отрасли в промишлеността и селското ни стопанство. По-скоро бих казал, че е абсурд да се твърди, че е възможно на основата на деградирал начин на работа и на производство да разчитаме да бъдем конкурентноспособни на световните пазари. Така че реформата, която сега се извършва у нас, ни е толкова неоходиманеобходима, колкото малко хора си представят, съдейки по липсата на разбиране и масова подкрепа за нея в обществото. Струва ми се, че продължаваме да доказваме на практика в каква голяма степен си пречим сами, а не че другите са виновни за нашите проблеми и неуспехи.

Духа на постоянно подозрение и враждебност, който все още се насажда в обществото е плод на тоталитаризма, защото враговете му бяха навсякъде и трябваше да ги дебнем зад всеки ъгъл и всяка врата. У нас не можахме да достигнем върховете на Сталиновия Гулаг, но не може да се отрече, че и ние си имаме своите малки върхове и успехи. Спомням си как този дух беше набрал здраво скорост, когато се върнах в България в края на 1993 и началото на 1994 година, като отново се разнищваха заговорите и конспирациите от близкото и далечното минало. Виновни отново бяха евреите, а авторът на разкритията беше един прозорлив българин, който беше решил да свърши работата на безкрайно заетите учени и политици, на които все не оставало свободно време да проникнат дълбоко, колкото него, в същността на събитията. Като по неведома случайност тази книга беше много популярна измежду електората на бившата компартия и за пореден път разобличаваше всичките злини причинени на човечеството от евреите и техния вселенски заговор срещу народите. Не мога да кажа друго освен, че посредственият дух изпъква винаги със своята абсурдна способност да смесва реалното и въображаемото, както си поиска. На хората, които се подхлъзват по тази плоскост можем да кажем, че крайната цел на човешкото мислене е постигането на обяснения за живота и света, а оттам на познания, които се базират на откриването на връзките и отношенията между фактите и явленията. Броят им е безкраен, така че на основата на мисленето можем да осъществим връзки между всичко, каквото си пожелаем - пирона и атомната бомба, комунизма и свободата, кокошката и нейното яйце и много други. Това обаче не прави обясненията автоматично истини, защото за това е необходим процес на дълго и задълбочено проучване и потвърждаване на твърденията по много различни начини. Знам че на всички ни се иска да бъдем изразители и защитници на истината, но посочването на няколко случайни връзки и отношения е далеч от доказването на истината.

Проникновенията в тези книги бяха базирани на присъствието на евреите по четирите краища на земята и способността им да се справят успешно с финикийските знаци. Първото се дължи на факта, че дълго време не са имали своя родина, а второто на това, че парите осигуряват материалната сигурност на нашето съществуване независимо къде живеем. Присъствието на няколко човека с пари на определено място в определен исторически момент писателят наричаше върховно заговорничество срещу обществото. А може би ние просто не сме дорасли да усетим духа на проникновението във великите пророци на нашето време? След като преживях емигрантството на свой гръб обаче, мога да кажа, че разбирам малко по-добре проблемите и съдбата на евреите, които често са били третирани в историята на човечеството като вечните чужденци. Съвсем естествено е при такъв начин на живот човек да търси опорни точки за своята сигурност и стабилност в материалното благополучие и семейната сговорчивост. Определено смятам, че в това отношение имаме какво да се поучим от тях, вместо да се поддаваме на пропагандата на идеологиите на омразата и ненавистта към всички и всичко. Добрата оправност с парите означава способност да се справяме с разнообразни видове работа в реално съществуващите условия на живот около нас, а това са умения, които ние тепърва трябва да усвояваме. А начинът, по който се постига това е чрез взаимната подкрепа и солидарност, които започват в сплотеното семейство, преминават през сговорчивостта на рода и завършва в разбирателството и единството при вложените от целия народ усилия. Този дух на единство на еврейския народ му е дал възможност да се нареди не само сред заможните хора на всяко общество, но и да допринесе към развитието на науката, литературата, изкуството, музиката. Интересна е и една от техните мъдрости, която гласи, че “мъдър е този, който от всеки може да научи по нещо”.

Когато човек живее в някоя от развитите западни държави той знае, че не става дума за идеално общество, защото такова общество не съществува, тъй като хората, които живеят в него не са идеални създания. Независимо от това човек чувства и разбира, че това е начин на живот, който се е развил по естествен път и в условия на относителна свобода. Той има своите плюсове, както и своите минуси, своите праволинейности, както и своите противоречия. Например 90% от американците вярват в Господа, но 70% от тях подкрепят смъртното наказание. Едни подкрепят правото на аборт на жената, а други защитават правото на живот на зародиша. Много от тях са чистосърдечни и добронамерени, но изпитват луда радост да си играят с оръжия. Вярват на любовта, приятелството и семейството, но националният им гений е отдаден на бизнес философията и парите. Смятат се за развита и образована нация, но само 4% вярват в теорията за еволюцията на видовете на Дарвин, а 44% вярват в произхода на човека съобразно абсурдните описания на Библията. Французите пък обичат удоволствията и развлеченията, но работят също така здраво, както и американците. Имат силна и авторитетна държава, но и доста дълбоко вкоренила се корупция. Въпреки нея обаче обществото е богато и преуспяващо. Същото важи и за японците, които имат тежка и бюрократична система и тя им пречи да реформират финансовата система и правителството, за да излязат от самостоятелно причинената криза на изминалото десетилетие. Всичко това не пречи нито на индивида, нито на държавата в тези страни да имат самочувствието, че са господари на живота и съдбата си.

Опитвам се от време на време да споделям личните си мисли, чувства и преживявания от годините прекарани на Запад, така че да придавам по-ясна форма на твърденията си. Умишлено подчертах, че няма по-високи и по-съкровеннисъкровени ценности, постигнати досега на нашата планета от свободата, демокрацията, справедливостта, добродетелността, радостите на тялото и на духа и правото да се стремим към истината и щастието в живота, защото в България се вижда все още голямо неразбиране в тази насока. Хората, които злословят или всяват смут в обществото по отношение на западната цивилизация, са или невежи или злосторници, но и в двата случая почти еднакво вредят на духа необходим за възраждането на България. При социализма не съществуваха истината, свободата, справедливостта, демокрацията и добродетелите, защото те просто не могат да съществуват в условия на насилие и на прегазване на духа. Някакви радости може и да е имало, защото на човек винаги му се иска да се усмихне, за да се разтуши малко, но щастието е равносметката на целия ни живот и всеки сам решава дали е бил щастлив или не. Но мисля че последните 55 години доказаха по неоспорим начин, че е невъзможно едно общество да се опита да построи нещо ново върху основата на класовата омраза и ненавист, чрез методите на насилието и тази постройка да не се срине.

И е крайно време разни учени и професори, трупали лаврите си в старата система, да престанат да всяват смут в душата на българина, като твърдят, че не трябвало да се повтарят грешките от миналото, произтичащи от взаимодействието ни с византийската култура, сега, когато сме на път да влезем в Европейския съюз. Нелепо е да се правят аналогии с който и да е момент от историята по простата причина, че сега човечеството се намира в качествено нов етап от развитието си и през последните 50 години философията на социалните отношения е променена. За Америка все още се опитват да втълпяват твърдения, че била несправедлива страна, която служела само на интересите на богатите и затова искам да спомена няколко ориентировъчни цифри, за да разширим малко тази представа. От 275 милиона население например в САЩ има около 120 милиона акционери, а колкото по-богат става човек, толкова повече допринася към държавния бюджет със своите данъци, като следните цифри добре онагледяват този факт. Един процент от населението плаща над 33% от данъците в страната, 5% от населението плащат над 50%, 10% плащат вече над 66%, а 20% между 80 и 90% от данъците. Всичко това показва, че обществото създава условия за инициативата на богатите, но, че в същото време богатите на свой ред служат на цялото общество не само със създадените блага и работни места, а и с данъците, които допринасят за социалното осигуряване и стабилност. Така че, когато се отправят упреци трябва да стават ясни обвиненията, а не да се говорят общи приказки и твърдения, които прикриват невежество или злонамереност. А това, което на нас ни е много нужно е да се отучим да търсим вината за нашите бакии в другите. Причините за нашата изостаналост и бедност са в неумението да си решаваме проблемите и постигаме целите. Да се мобилизираме и да напреднем решително по посока на европейските ценности е наша собствена отговорност. Единствената ценност на комунизма беше, че опустоши душите ни, а сега наследеното от него мислене продължава с упорството си, като пречи и разяжда малкото останала надежда с твърденията, че преди имало малко повечко хлебец и сиренце. Това не е идейност, която носи в себе си някаква перспектива за бъдещето, а точно обратното, мислене, което ни лишава окончателно от перспектива и кара младите да мечтаят как да избягат от родината си.

Беглият преглед на основните моменти от развитието на западната цивилизация имат за цел да покажат какви са нейните основи и по какъв начин е достигнала сегашното си ниво на развитие. В социалния живот там става дума за приемственост, която идва от вековете, дори от хилядолетията и макар да е минала през много перипетии, катаклизми и лутания, тя принадлежи на свят, който сам е изградил своето благосъстояние и своите ценности. Самочувствието на системата идва от факта, че в продължение на векове тя е търсела и откривала средствата и механизмите, за да подсигури добрия резултат от действията на своите граждани, а оттам и благоденствието на цялото общество. Независимо че и сега хората недоволничат от системата тя функционира и подсигурява обществените условия, в които живеят и климата на разбирателство, от който се нуждаят. Индивидът също има самочувствието, че е свободен да организира живота си и да се радва на плодовете от своя труд, от една страна и че от неговото активно участие и взискателност зависи доброто функциониране на държавата, от друга. Обикновеният гражданин може и да не познава много добре историята и философията на Запада, но той със сигурност знае това, което се предава от поколение на поколение. А именно, че и родителите му и прародителите му са допринесли за изграждането на обществото, тухла по тухла, стъпка по стъпка, с всички свои стремежи, борби и мечти. Злословенето у нас по адрес на този свят досега е имало не малко поддръжници и е срещало немалко подкрепа. Но ако осъзнаем, че духът на злословене и враждебност е плод на собствената ни историческа изостаналост и от нас зависи да я преодолеем на основата на образованието и без предубежденията от миналото, ще си помогнем много по пътя към Европа. И е голяма нелепост да се говори, че можело да стане по-лошо, ако народът изгубел търпение, защото това е злият дух на демагогията на разрухата, а нас ни е необходим трезвия дух на съзнанието, че социалния живот в България вече се поставя на нова, здрава основа, която ще ни даде възможност за инициатива и съзидание, за да можем скоро и ние да се радваме на сладките плодове от собствения си труд. Едно от средствата съществува от хилядолетия и е стаено в думите на Аристотел, който на въпроса как най-добре биха могли да напредват учениците, отвърнал: “Като се стараят да настигнат напредналите и да не изчакват изостаналите”.





ЕТИКА НА ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА



Каква е разликата между войната и комунизма? Разликата е в това, че след своето завършване, войната обединява хората в стремежа им да заличат максимално бързо последиците от нейната разруха, а комунизмът така противопоставя и разединява хората след падането си, че още повече задълбочава разрухата в обществото. Това, разбира се, зависи от нивото на историческото развитие на нацията, както и от способността и гъвкавостта на обществото да разбира и решава възникващите в хода на промените проблеми и трудности. Преходът към по-добър живот зависи и от традициите, нравите и обичаите, които определят етиката в отношенията и политическата култура. В това есе ще се спра на етиката във взаимоотношенията между индивидите в България, а след това и на политиката, която представлява етиката на нивото на държавата.

Етиката е нещо, което всяко поколение учи за себе си и затова не е необходимо да се връщаме до началото на българската държава. Ако искаме да се ориентираме на какво се дължи духа на нашите отношения и какво е повлияло върху развитието на този дух, ни стига да се върнем към периода от последните 55 години, въпреки че много от влияещите фактори са резултат от вековното формиране на моралните норми и правила, предавани в традициите, нравите и обичаите. Изразител на тези норми и правила е християнската религия с нейните морални закони. След 1944 година обаче бяха прерязани връзките с тези традиции и започна възпитание и образование на нови навици. И тъй като човек започва възпитанието и образованието си от нулата, теоретиците на реалния социализъм решиха да въведат и използват нови методи на социално инженерство, за да изградят идеалния човек на новото общество още от ранна детска възраст.

Етиката е възникнала като реалност на човешките взаимоотношения в момента, когато двама или повече човека са се събрали да живеят заедно. Някой би казал, че тогава не сме били толкова човеци, колкото първобитни хора, но важното е, че вече сме били социални животни. И сигурно бихме могли да получим представа какви сме били от научнопопулярните филми за нашите прадеди маймуните, като споделим радостта на техните гальовност, любвеобилност, приятелство, вражда, а на моменти даже ярост и войнственост. А етиката възниква като необходимостта да се регулират човешките отношения в хода на преследването на стремежите, целите и интересите в ежедневния живот. Смисълът е в постигането на разбирателство и равновесие, на основата на удовлетвореността от съвместния живот, което минава през оцеляването в окръжаващата среда. Но нека първо кажа какво ще разбирам под етика на отношенията, за да може всеки да има представа за какво говорим и сам да преценява обсъжданите проблеми.

Етиката е учението за доброто и злото в отношенията между хората и ще я разглеждам като основа за това какви трябва да бъдат тези отношения на дело. От тази гледна точка ще се опитам да се разгранича от традиционния философски подход етиката да се смята за общовалидно и универсално учение за доброто и злото, независещо от човешките отношения. Според мене такова разглеждане няма да бъде коректно от гледна точка на реалното отразяване на социалния живот и така може да стане причина за някои недоразумения.

Предполагам че много хора свързват проблемите на етиката с религията и религиозния морал, така че ние също бихме могли да подходим към тези проблеми от тази гледна точка. Ако разгледаме историята на човешкото мислене през изминалите няколко века ще видим, че от времето на Кант, а и преди него, доста ясно и категорично се налага разбирането, че практическото доказване на реалното съществуване на Господ е недоказуемо извън съзнанието на вярващите. Затова в наши дни вече е свободно конституционно право, правото да вярваме или да не вярваме в Господа. Това, което е важно да се подчертае и което нас ни интересува обаче, е голямото влияние на религията на основата на моралните закони, които независимо дали искаме или не, имат присъствие в традициите ни и са изиграли важна роля за оцеляването ни като народ. От тази гледна точка трябва да й отдадем заслуженото, но за проблемите на светската етика ще използваме свободомислието и рационалния подход, а не върховния авторитет, в чието съществуване не можем да бъдем сигурни. Моралните догми могат да защитават основни ценности, но съвременният човек е независим в поведението си и затова носи цялата отговорност за извършените дела. Времената, а оттам и нравите също се менят непрекъснато, така че по-необходимо е да запазим отворен начин на мислене, за да можем по-сполучливо да решаваме конфликтите и проблемите около нас. Етиката се определя в голяма степен от ценностите, които са защитени и тачени в обществото и служат за постигането на разбирателство между хората. Тя е въпрос на договор, резултатите от изпълнението на който кара хората да бъдат удовлетворени или не. На тази основа те решават дали да продължават взаимоотношенията си или да се отказват от тях. Може да се каже, че това е логиката на развода между двама човека или пък напускането на родината, когато става дума за отношения между индивида и обществото.

Нека започнем от личните отношения между двама човека. Може да се каже, че съществува климат на етичност между тях, когато и двете страни чувстват, че материалните и духовните им интереси са спазени. Това означава, че между тях има дух на разбирателство, коректност, сътрудничество, приятелство. Разбира се, обратният вариант, когато човек не е удовлетворен и търси да промени климата на отношенията означава, че отношенията са лоши. Искам да подчертая, че когато говорим за взаимоотношения между хората е необходимо почти изцяло да забравим понятието обективност. Казвам го, защото комунистическата идеология беше болна на тема обективност. Индивидът съществуваше само за да обслужва абсолютно обективните и неотменими закони на природата и обществото. За природата можем да приемем, че законите са обективни, но в обществото те винаги ще бъдат субективни, защото са създавани често от арогантността на безкрайно несъвършения индивид. Невъзможно е човекът, който е олицетворение на несъвършенството, да създава съвършени закони, пък било то и като резултат от усилията на много хора.

Ще успокоя и тези, които считат, че са били върли противници на идеологията на марксизма, защото и техните претенции за обективност са също толкова големи, колкото и на противниците им. Доста често ние сме склонни да търсим и виждаме обективната страна на живота, но да пренебрегваме присъствието на субекта и неговата роля. Подобно обяснение няма да се хареса на някои, защото на човек винаги му се иска да бъде абсолютна противоположност на противниците си, но на дело нещата са малко по-различни. Така че ако искаме да подобрим разбиранията си, а оттам и резултатите от взаимоотношенията, би трябвало да осъзнаем, че живеем в епохата на индивидуалните права и свободи и колкото и да смятаме, че всичко ни е пределно ясно и ни липсват само парите, а акъл си имаме в излишък, е необходимо да заживеем с мисълта, че все нещо малко е останало и за нас да се понаучим.

Най-съкровеният идеал в личните отношения от древни времена е приятелството. Тогава са го определяли като присъствието на една душа в две тела и ние надали бихме могли да добавим нещо повече по този въпрос. Докато семейството е олицетворение на материалната – биологичната връзка между хората, която не можем да избираме, то приятелството е идеалната духовна връзка, определена от свободното ни право на избор. И както се казва в подобни случаи, понякога то е прекалено идеално като цел, за да бъде лесно постижимо на практика. В това отношение бях изненадан от англо-саксонския прагматизъм на Северна Америка и нейните разбирания за приятелството. Още в началото започна да ме дразни тяхната позиция за естествената връзка между семейството и приятелството. Често хората казваха: “майка ми е най-добрият ми приятел, баща ми е най-добрият ми приятел, брат ми и сестра ми са най-добрите ми приятели”.

Семейството е нещо, което не избираш, докато с приятелството е точно обратното и затова то е чистата духовна връзка. Това бяха моите изходни разбирания по въпроса и когато с времето започнах да се ориентирам малко повече в обстановката и по отношение на начина им на мислене и на живот, разбрах по-добре естествеността на това обединяване на приятелството и семейството. Не че съм се отказал от предишните си разбирания за този идеал на човешките отношения, нито пък смятам, че те биха го направили по-различен, но просто е добавена една нова гледна точка към разбирането за него. В това отношение е редно да се каже, че приятелството остава символ на обединените в едно многобройни човешки добродетели като любов, всеотдайност, солидарност, взаимопомощ, споделена радост. А що касае семейните отношения у нас те са много по-близко до ориенталските стандарти, отколкото до европейските, в които има равнопоставеност на двете страни. И особено когато мъжът носи повечето или всичките пари в семейството, жената се превръща в безплатна слугиня. Като полезна информация за готвещите се да заминават за Северна Америка ще кажа, че там съществува термина “източноевропейски мъже”, при което както се досещате косите на всяка жена настръхват от ужас, защото е общоприето, че не могат да очакват нищо добро ако без да искат се излъжат и се насадят на някой подобен екземпляр. От всички българи, с които живях и имах възможност да наблюдавам, проучвам и анализирам, като в това число включвам и себе си, смятам че не са безкрайно далече от истината.

Предстоеше ми нова промяна в живота, която беше равносилна на напускането на България няколко години по-рано, с малката разлика, че когато напуснах България не знаех какво ме очакваше занапред, докато при напускането на Канада знаех къде отивам и какви са съкровените цели, които ще преследвам в живота. На всичкото отгоре бях събрал доста точки върху кредитната си карта, така че да си осигуря почти безплатно завръщане в родината. Неземното щастие беше слязло отново на земята и аз се възползвах да литна на неговите криле към новата промяна, която нахлу в живота ми. В такива моменти човек гледа на живота с вдигната глава и обикновено носи със себе си розовите очила, така че рядко пропуска приятния блясък на игривите слънчеви лъчи. Трябваше да прескачам по крилете на няколко самолета докато се добера до Виена, където щях да остана при стари приятели преди да замина за България. Но този град ще остане в паметта ми и с образа на един българин, който със своята човечност и способност да се радва на живота ни организира преживяване, което трудно се забравя. Беше съвсем скоро след като бяхме напуснали страната и бяхме влезли в системата за бежанци на ООН. Заминахме, просто защото не ни се живееше стария подтискащ начин на съществуване, а този българин беше роднина на моя приятел, с когото живеех. Беше останал в Австрия след студентството си през Втората Световна Война и общо взето не съжаляваше. Видяхме се няколко пъти и към средата на нашия престой в Австрия той реши да ни покани да прекараме заедно един уикенд. Започнахме във Виенския увеселителен парк, след това той ни разведе около столицата да посетим китните лозя и прикрепените към тях омайни кръчмички, като навсякъде се налагаше да опитваме приятно изстудените и пивки бели вина от района. Вечерта завършихме с гала вечеря в приятно и уютно ресторантче, като към края и яденето и пиенето започнаха да преливат по малко. Но това не се забелязваше на целия фон на пейзажа, особено когато човек има възможността да се събуди с миризмата на свежо приготвено кафе и музиката на Карлос Сантана. Тази история я разказвам в чест на този човек, тъй като той вече не е сред нас, но преживяването ни трудно може да се забрави и за мен то олицетворява, в голяма степен, всички тези приятни страни на етиката в отношенията, като приятелството, дружелюбността, споделената радост от живота, обичта между хората. Предполагам че вече си казвате,че прекалявам с лирическите отклонения и затова нека се върнем към същината на проблема.

Гостувах на моите приятели и след това попаднах право в автобуса за София. И предполагам, че няма да се учудите ако ви кажа, че в него беше и млад и интелигентен наследник на Бай Ганьо, който беше започнал славно следване във Виенския Университет. Като по една случайност той се отзова на една седалка с внук на добре познатия ви Андрешко. Вече няколко часа бяхме на път и двамата подхванаха дружелюбен разговор, който определено имаше своята задушевност и пъстрота. И тъй като внукът на Бай Ганьо бе беден, изпосталял студент, а внукът на Андрешко беше млад строителен работник, чиито джобове преливаха от благополучие, единият се скъсваше да говори с пресъхнала уста, а другият си пиеше мълчаливо бирката и слизаше от време навреме за нова. Не че се сещаше да почерпи бедния си спътник, но пък оня не беше нагъл като дядо си и дори не си направи устата, така че всичко беше в реда на нещата. Но когато се заслушах малко в разговора им чух студента как обяснява колко тъпи и неспособни били австрийските му колеги и изведнъж се сепнах и усетих чувство на безтегловност. Като се замислих малко, нещо започна да ме човърка и реших, че не би могло да бъде интелигентност поведението, в което търсим и намираме непрекъснато кусури на хората около нас, само и само да ги упрекнем след това в некадърност. По въпросите на интелигентността ще говорим по-нататък, но все повече в мен се налагаше убеждението, че това нямаше нищо общо с интелигентността, а беше чисто и просто старата загадъчна некоректност спрямо другите, наследена още от дядо му Ганьо. В това отношение не смятам, също така, че е интелигентност, когато човек се престарава в самохвалството, защото интелигентността е също така признанието, от страна на другите, на качествата и способностите, които притежаваме. Е, така поне стана ясно, че полетът върху крилата на мечтанията ми се приземяваше на пистата в подстъпите на Балканския полуостров. Тогава разбрах, че не става дума кой е умен и кой е глупак, а кой се е учил на толерантност в живота си и кой не е. Опитът от Канада ме беше сблъскал с много разновидности на потомците на нашите легендарни герои и бях стигнал до определянето на два прототипа на простака, като под простак разбирам човек без всякаква етика на отношенията.

Може би си спомняте българския инженер, който ми подаде съвсем приятелски ръка в началото, но това, което тогава не ви казах беше, че в края на договора ми каза: “Ходи да гладуваш с помощите за безработни , пък после може пак да говорим” или пък “Така можеш да говориш, когато ножа и хляба са у тебе, но сега те са у мене”. Не че щях да умра от глад ако живеех с помощта за безработни, но това, което беше неприятното е цинизма, с който той демонстрираше позицията си на сила. Такъв начин на отношение не бях срещал даже в комунистическа България, но в последствие се оказа, че той е племенник на партийния функционер от миналото Живко Живков. Един месец и половина преди да ми изтече договора, той престана да ми говори в службата, защото бях напуснал къщата му и не плащах вече по 500 долара наем на месец. В същото време беше много добър инженер и имаше не само опит, но и инженерно мислене, което му доставяше удоволствие от работата, но не уважаваше хората или по-скоро го правеше по дебелашки и циничен начин, като носеше в себе си затормозяващ за работата дух. Имах възможността да се сблъскам с житейска ситуация, в която разбрах, че умствените способности и образованието нямат отношение към добронамереността и добрата душа на човека, които се оказват много по-съществени и по-важни. Този житейски опит ми оказа влияние при определянето на термина образован простак – образован човек без етичност в отношенията. След това сравнително лесно формулирах понятието необразован простак. Такива имаше доста повечко, така че не се е налагало да се впускам в задълбочен анализ на един единствен екземпляр, за да достигна до проникновени заключения, а по-скоро събирах като пчеличка оттук по малко, оттам по малко.

Имаше в Канада българин, който се смяташе за най-големият хитрец и най-големият механик на Земята. Притежаваше и от двете способности, но трябва да призная, че те често му изневеряваха все пак, особено когато са налагаше да напусне местните стандарти и да участва в състезания на по-високо ниво. Като работеше с хората той не гледаше просто да си свърши работата, ами дебнеше кой каква грешка ще направи, за да го обяви след това за глупак или тъпанар. Даваше последните си пет долара за цвете на своята любовница, а после ми обясняваше, че давал едно за да вземе след това двайсет и в интерес на истината беше съвсем искрен. Чехов сигурно ще се хване за главата за своето твърдение, че е прав този, който е искрен, ако види колко злодеяния са направени с чисто сърце. А когато този приятел си намери хубава работа в златните мини, вместо да си работи, да печели добре и да се радва на живота, той реши да измисли хитрата, но лъжовна схема за осигуряване на работни визи на хора от България, защото беше решил, че така ще забогатее по-бързо. Това, което научих от него е, че като излъже един път, за да прикрие първата си лъжа, човек трябва да излъже още десет пъти след това, а за да прикрие и тях, трябва да излъже още сто пъти. Така че много бързо той попада в собствената си клопка и се оплита здраво в лъжите си.

Номерът на един друг приятел от същия прототип беше, че вземаше пари и всичко, каквото му хрумне назаем и след това не връщаше, а човек можеше само да му се възхити на виртуозните изпълнения. Той например навъртя на телефона на своя съквартирант, мой приятел, 700 долара разговори, като беше говорил няколко пъти по два-три часа с Мадрид за последните два дена преди момчето да отиде да учи на Юг, а от Севера на Канада телефоните бяха скъпи. Телефонната компания даде моя приятел под съд и въпреки това, нашенецът му върна само половината от парите, без какъвто и да е шанс за другата половина. И точно в този момент този Бай Ганьо с всичката си арогантност дойде да ми иска и на мен пари назаем. Факта че знаех предишната история ме спаси, защото въпреки това бях на една крачка да му дам парите, защото човекът така ме подхвана, че накрая аз се чувствах виновен задето не постъпвам човечно. Разбира се, всеки е свободен да постъпва както си иска, при условие, че не прави лошо на другите, но много често, за да защити лъжите си човек прибягва до лоши дела и тогава етиката пропада изцяло. Хитростта на Андрешко да се предпази от злото е едно, а хитростта примесена със злодеяние е жив порок.

Смисълът на примерите от емигрантските ми преживявания, които давам тук, имат за цел да покажат по-ясно, че няма някаква светкавична причинно-следствена връзка, която определя извършеното в даден момент, защото много неомарксисти се опитват тенденциозно да говорят, че причината за сегашните ни проблеми се корени в стремежа да постигнем свобода и демокрация в обществото. Въпреки абсурдността на подобно твърдение, те изглежда разчитат на ширещото се все още невежество и се опитват да извличат дивиденти в своя полза. Горните примери идват да покажат, че както поведението на човек е резултат от няколко десетилетия възпитание, така и социалните процеси са следствие на последните няколко десетилетия от живота на нашата държава. Историите на тези българи разкриват дух на разбиранията и постъпките, който се отличава коренно от духа на обществото, в което те са отишли да живеят. Не искам да се приема, че с описаните примери имам за цел да обобщавам българите в чужбина като цяло, защото това са индивидуални случки, които помагат просто да се погледне по-ясно в разглежданите проблеми.

За да ми се признае инженерното образование в Канада, трябваше да мина изпит по професионална етика и право. Когато започнах да чета активно, понятието професионална етика започна да ме дразни доста, вероятно поради простата аналогия, която правех с понятието партийна етика, което бях здраво намразил от България. Раздразнението ми идваше от факта, че и там в обществото не се говореше много за етика в отношенията и изведнъж в учебниците тя се подчертаваше като много важна. Явно е, че аналогията, която правех с партийната етика не беше уместна, но не си дадох сметка за това веднага. А партийната етика беше единствената, която се споменаваше в комунистическа България и беше по-скоро символ на антиетика, защото означаваше да лижеш и да мажеш докато те приемат в компартията и след това покорно да чакаш да дойде и твоето време да се доредиш до софрата. Тя беше символ на социално неравенство, привилегии, несправедливост, арогантност и безочие. Управниците просто бяха взели насила властта и след това си бяха определили ролята на богоизбрани и всеки опит за съмнение или критика се посрещаше със съскаща злост и ненавист, а някои сега се държат сякаш става дума за приказки от хиляда и една нощ. Само по-късно си дадох ясна сметка, че професионалната етика няма нищо общо с партийната етика при социализма. Тази етика определяше правилата на работа в условията на пазарно стопанство, като посочваше наличието на много участници в трудовия процес и необходимостта от спазването на интересите на всички. Това създаваше предпоставки за доброто свършване на работата и за спазването на професионалните норми и изисквания. Така вместо да създават антиморал в държавата, тези правила поставяха здравата основа за постигане на материалното благоденствие на обществото и взаимоотношенията на коректност между всички участници.

И може би тук е местото да кажа, че у нас това е най-слабата страна на обществения ни живот, защото към историческото ни изоставане преди 1944 година се насложиха абсурдите на тоталитаризма и извратеността на пълния монопол над властта. За да се постига по-ефективно пълен контрол в държавата, хората се настройваха едни срещу други, за да не създават грижа на управниците. Инженери срещу работници, като на работниците се даваха двойно и тройно по-големи заплати от тази на ръководителя-инженер. Народ срещу интелектуалци, като последните бяха обявявани за паразитна прослойка, която обслужва интересите на управляващата класа, което налагаше във всичко посредничеството на членовете на компартията. Партийци срещу обикновени хора, тъй като последните бяха изцяло дискриминирани от първите, които ползваха множество привилегии. Сигурно се сещате за селянина и чувала с мишките, които споменах по-рано в книгата, но сравнението има още многобройни форми и измерения, които не е нужно да изброяваме докрай. Точно този дух и морал бяха в основата на саморазпадането на системата на реалния социализъм. При него нито работата вървеше, нито социалните и професионалните отношения, нито личните права и свободи. Хората не бяха насърчавани да си вършат работата, да се радват на резултатите от нея и да организират свободно личния си живот, ами бяха подтиквани да се бъркат в работата на другите, да надзирават, да доносничат. А сега единственото, за което се говори, когато се коментират тези времена е хляба и сиренцето. Това може да се нарече чиста демагогия, ако не искаме да използваме по-силни думи, защото държавата наистина пропадна, но това не е резултат от стремежа към свобода и демокрация, които никога не са съществували в България, а е резултат от 45 години комунизъм, от хора в управлението, с нисък социален морал, възпитан от комунизма, които всячески пречеха досега на промените за развиване на демократично общество.

И тъй като споменах по-рано историческата изостаналост преди 1944 година се сещам за повестта Гераците от Елин Пелин. Мисля че това е пример, който илюстрира как, поради липса на опит и образованост, човек се поддава на низките страсти и амбиции и вместо да постигне желаното богатство и добруване, стига до разруха и провал. Разбирателството и единството са последица от високо ниво на етичност и морал в обществото, а още от древни времена се е смятало, че добродетелите са качества, които трябва да се възпитават като всички останали. Когато нашето социално обкръжение е било такова, че винаги са ни настройвали едни срещу други, тогава и подобрението на резултатите от взаимоотношенията ни няма да са на много високо равнище и се иска повече усилия във възпитанието и образованието, за да можем да вървим напред. Поне Андрешко е социален герой, който има приятно присъствие, защото неговата хитрост е предназначена да се противопостави на несправедливостта, но както споменах вече тя може да има и доста по-отрицателни нюанси.

Като кулминация на националната ни добродетел се приема спасяването на евреите по време на войната. Във връзка с честването на юбилей от създаването на еврейската държава се вдигна не малко шум за нашия забележителен принос за спасяването на живота на около петдесет хиляди евреи, но много по-важно ми се струва на мен тълкуването на насилствената промяна на имената на турското малцинство и прогонването на голям брой хора през 1989 година. За мен тези събития са показателни за получилата се деградация в обществото под въздействието на комунистическия морал. Не случайно ги споменавам, защото ги преживях дълбоко и за пръв път в живота си се срамувах, че съм българин. И не защото управниците извършиха това насилие, за тях това беше проста разновидност на злобата и омразата, които се насаждаха с десетилетия, а поради поведението на обикновените българи, които не само премълчаха, но и показаха, че са се поддали на разложението и идеологическата обработка. Видях и чух мъже и особено жени, с иначе ангелски претенции, да изричат дяволски думи и извратености. А това е събитие, което има много по-важно значение за съвременната ни история от другото. По отношение на евреите може също така да се спомене една съвременна и по-показателна промяна в отношението към тях, която беше изразена в книгата на един самозван великан на историческата мисъл, който претендираше да е открил абсолютната истина по техен адрес. И не малко хора в нашето общество злорадстваха, че те са били безцеремонно разобличени за това, че са замесени във всички големи тайни заговори за манипулирането на съдбата на човечеството. А през това време, същите тези евреи, тропаха кръшни български хора в своите клубове в Америка, на които имах честта да присъствам лично, в знак на благодарност към нашия народ за помощта оказана по време на войната.

Иска ми се също да засегна етиката на взаимоотношенията между младите и старите, защото смятам, че те играят немалка роля в съвременната безпътица на България. В старата система възрастните имаха доминираща роля спрямо младите, поради жилищната криза, поради йерархията в обществото и поради традиционния идващ от вековете морал. Но абсурдността на комунизма като социална система предизвиква смяна на ролите и сега вместо младите да се учат от старите е наложително да стане точно обратното. Това е така, защото всички възрастни са участвали в общество, което изцяло се е провалило и ги е научило на начин на живот и на мислене, които не само не помагат на хода към по-добър живот, а точно обратното, пречат всячески и прахосват много ценна народна енергия. Тяхното последно усилие трябва да е насочено към изоставяне на старите и прегазени от времето идеи и към отказване от фанатизма и злобата насадени у тях от идеологията на марксизма, защото те не само никога не са я разбирали, но и сляпо са й се поддали под напора на младостта. И противниците и поддръжниците на тази идеология трябва да осъзнаят, че са прояждани от зли чувства и че тези чувства никога не могат да доведат до добри резултати в обществото.

Нямам никакъв авторитет да давам съвети, но бих искал все пак да споделя нещо, което ме кара да се чувствам добре в кожата си и ми дава сили и увереност да следвам пътя си напред. Това е факта, че не се поддадох на злобата и омразата на моите родители, с която и двамата ме засипваха, по адрес един на друг, след техния развод още в ранното ми детство. И тъй като винаги съм бил със съзнанието, че това е резултат на моите целенасочени усилия, постигнатото в това отношение е единственото нещо досега в живота ми, което ме е карало да се чувствам горд. И за да приключим с отношенията млади – стари, бих искал да спомена нещо, по което вече сме надминали Запада. Един от проблемите на Запада е, че към 2025 година на двама работещи ще се пада по един пенсионер и това кара политиците да се притесняват, че обществото няма де е в състояние да поеме този товар и ще се наложат сериозни социални реформи. Ние нямаме причини да имаме подобни опасения, защото у нас това съотношение вече е 1,5:1, тоест доста по-неблагоприятно от това на развитите страни. Така че възрастните трябва да разберат не само, че обществото ни е бедно, а и че остават все по-малко и по-малко млади, които да заработват и техните пенсии. Така че би било добре да се опитат да ги насърчават в начинанията им и да споделят по-открито радостите им, за да не ги принуждават и те с поведението си да бягат през девет планини в десета.

Етиката на отношенията в България след 1989 година се характеризира с дух, в който са включени всякакви разновидности на психологическо поведение от рода на това, което цари между Нане и Вуте, на страха и на подозрението между хората, на прийомите на кучетата дето влачат и диря няма. Но там, където коректността се разпада, не е нивото на личните качества и достойнства, а на нивото на отношенията между индивидите и групите хора. Вече коментирах този въпрос и споменах, че това се дължи на наслагването между историческото ни изоставане, от една страна и влошаването на моралните устои на обществото, породено от социалното инженерство на комунизма, от друга. Това, което искам да подчертая още веднъж е начина на промените. Спомняте си студентските есета за търсене на решение на нашите проблеми и силната им идея за започване от самите себе си, изтъкната даже от президента Стоянов. Моето безпокойство идва не от необходимостта за промени, а това което наблюдавам като психология в поведението на много хора, а именно, стремежа много лесно да оневиняват себе си и да търсят вината в другите. Когато човек се захваща за работа, която зависи само от него, ако е способен и амбициозен, той знае, че нещата зависят от него и се мобилизира за да постигне желаните резултати. Когато ги постигне, това му дава самочувствие и усещането за добродетелност. Следващата крачка е да се убеди, че той си е свършил работата и значи грешката не е в него, а в другите. Логично, но неверно, защото няма такава работа в обществото, която да се върши поединично и независимо от останалите. Затова трябва да се учим да си вършим добре работата, но съвместно с всички останали участници. Бих искал да кажа, че поради липсата на достатъчно политическа образованост и на развити социални навици, все още много болезнено и трудно постигаме разбирателство, макар и да знаем колко полезно е то, защото лозунга, изписан върху Народното Събрание, е “Обединението прави силата”. Може би си спомняте и историята с английския дипломат, който бил безкрайно впечатлен от духа на разбирателство, който царял в царския двор на Швеция през 17 век. Аз пък се сещам за изречение от мениджърската философия за приемане на работа в Канада, която гласеше: “Дайте ни сговорчив човек, а ние ще го научим на останалото”. Разбира се, те могат да си позволят да избират, но ние нямаме друг избор освен да се учим и то всички заедно. Колко време ще ни отнеме, за да постигнем разбиранията вътре в нас, а оттам и резултатите на дело, само дявола знае, но поне трябва да осъзнаем, че това зависи единствено и само от нас. И май изглежда крайно време да вземем чука и наковалнята и да почнем да се учим да ковем живота си сами. И бъдете сигурни, че няма да стане от първия път.

Етиката е област, която обхваща голям брой проблеми засягащи връзките и отношенията между хората в обществото. Там се третират въпросите за смисъла на живота, моралната добрина и отговорност, човешките добродетели, стремежа към справедливост, удоволствията, приятелството и щастливия живот. Явно е, че в няколко страници не можем да засегнем всичко за тях и същината им, но нашата задача не е такава. Целта ни е да видим колко отдавна западното общество разглежда по рационален начин тези проблеми и се възпитава и образова в тази насока. Смисълът на всичко казано е в определянето къде сме ние, къде са другите и оттам по-ясно да очертаем пътя, който ни предстои да следваме.

Политиката е етиката в рамките на държавата и има за цел да организира усилията на един народ в името на неговото добруване. Лесно е да се каже, но не съвсем лесно е да се направи. Какво става в България през изминалите 10 години и какво би променило окаяното състояние, в което се намираме? Едно от основните неща, които се открояват според мен в целия този период е ниското ниво на морала на възпитаната през комунизма политическа класа или по-скоро липсата на какъвто и да е морал. Съдбата на държавата беше в техни ръце и техния дълг беше осигуряването на нейното добруване. Резултатът е известен на всички, но причините всеки се опитва да натъкмява според своите интереси и оправдания. Идваше едно младо и наточило се поколение от политици, които първо се подготвяха, а после започнаха да изчакват търпеливо татковците да ритат леко полека топа и да освобождават местата. И какво се случи изведнъж? Като изневиделица им издърпаха чергата изпод краката или поне така изглеждаше на външен вид и те отново се върнаха към идеологическите корени на теорията. Тя казваше икономиката трябва да е определяща, а те казаха икономиката значи трябва да е в наши ръце и не само казаха, ами пристъпиха към практическа реализация. Все пак през последните години на управлението бяха започнали да изучават по-задълбочено предмета на демагогията, така че се отдаде добра възможност да се поупражнят. Разделиха народа на два равностойни отбора, за да няма недоволни и започнаха да ги насъскват едни срещу други, защото иначе зрелището не би било забавно. А на хората не им трябваше много време за насърчение, защото те и без това бяха расли в атмосфера на злоба и омраза, като едните цял живот дебнеха потенциални врагове, а другите таяха ответната злоба, за да могат да просъществуват независимо от отровната среда. И така започна забавата на пълната разруха. Измислиха се всевъзможни методи за разграбване на държавата, като през това време се продължаваше и на фронта на демагогията, която изглежда нанесе по-големи вреди, защото използваше и спекулираше с невежеството на всички. Може би си спомняте, че нашият приятел Аристотел беше сравнил невежите с умрелите. Така народът вярваше, че капитализмът е зло, както е казал Маркс, и допринасяше за блокирането на каквито и да било промени, а през това време другарите грабеха кой как може. Чисто и просто политиците бяха неморални, а хората бяха политически неграмотни и този чувал с чудеса се стовари върху гърба на България. А на всичко отгоре викаха: “На ви я те вашата свобода и вашата демокрация!”

В Полша, Чехия и Унгария хората знаеха, че бъдещето им е в Европа и тръгнаха уверено натам, а в България не знаеха, а дори им казваха, че Европа е върховно зло. И чак след повече от десет години изглежда има някакви надежди за проглеждане. Някои се напъват да определят корупцията като най-голямото зло, но голяма корупция има във всички развити страни. Големите причини за нашата разруха са ниския морал и ниската политическа култура на политическата класа, възпитани по време на комунизма, липсата на бърза приватизация и умишленото й задържане през годините и социалното невежество на българския народ. Тези три неща не изчерпват процеса, но са в основата на всички проблеми.

Какви ли не обяснения се измисляха, само и само да запазят по косвен начин пълния контрол над обществото, който е съществувал толкова дълги години. Залъгваха хората с високи лихви и големи печалби, а после се оказваше, че това било за да им ограбят парите и единственият ефект в международен план е бил, да се изолира страната от световните икономически и финансови пазари, като това е блокирало възможността да получим подкрепа отвън, за подобряване на живота ни. След това пък се говореше за китайски модел, при което неомарксистите изпадаха в опиянение и екстаз. Те обаче не знаят, поради своето невежество, че такъв модел не съществува и че Китай се бори със зъби и нокти да оцелее и да запази със сетни сили някакво политическо равновесие. Частната собственост, която е първата догма на комунизма и не трябва да съществува, произвежда повече от половината от БВП и само факта, че Азия е склонна да приема по-авторитарно управление, е в основата на забавянето на премахването на втората догма, пълния монопол над властта. Когато обществото им забогатее и получи възможност да се радва на материалните си свободи, тогава ще дойде по естествен път и стремежа към духовна свобода, което ще предизвика новото развитие в социалния им живот.

Трябва да се разбере един път и завинаги в нашата страна, че няма нито Руски, нито Югославски, нито Китайски път за развитие пред България и единствената възможност, ако искаме да живеем свободно и богато, е да бъдем членове на Европейския Съюз. Вцепенението и безпътицата, които днес царят в нашето общество, са показателни за това, че нямаме никаква представа нито какво трябва да правим, нито как да го постигнем, а само когато си отговорим на тези въпроси, ще можем да пристъпим към решаването на нашите проблеми. Показателни в това отношение са думите на Маргарет Тачър, с които тя е била позната в началото на своята кариера: “Не ми казвай какво да правим, аз знам какво. Кажи ми как да го постигнем”. Тези думи ясно показват колко важно е, когато човек знае какво да прави, да намери начина и средствата да го постигне. Нашият проблем е, че ние не знаем още окончателно какво искаме да правим. И докато чакаме следващите избори, за да видим накъде ще ни духне вятъра, не е лошо да започнем обучение и по друг един въпрос, а именно каква е логиката на поведение при спор и каква при пристъпване към действия. Целта на спора е търсенето на истината, която е част от познанието, а него постигаме чрез мисълта, която има противоречива природа, така че като спорим можем да се противопоставяме колкото си искаме. Повечето глави и повечето усилия със сигурност ще допринесат за по-бързото откриване на истината. Не така стоят нещата при действието. Ако си спомняте физичните закони на Нютон, знаете, че ако на едно действие противостои равно по сила и обратно по посока противодействие, тялото остава в покой. Тялото на България не само е в покой, в царството на бедността, ами и в усилен упадък през последните 10 години. Така че, за да е максимален ефекта от силите, те трябва да действат заедно, в една съща посока. Ето какво било обяснението, защо противоречието при мисленето трябва да завърши с разбирателство и обща позиция, за да може, след това, на нейна основа да се обединят усилията и да се получи максимален ефект.

Друг много важен проблем от социалния живот е отношението между доброто и истината. Навремето Кант го е решил в полза на истината, като е посочил, че истината трябва да бъде най-важния критерий, който служи за ръководно начало в живота. Но тъй като философския спор е продължил да се развива и след това, се е стигнало до становището, че доброто трябва да взима връх над истината, ето какъв пример се дава в подкрепа на тази позиция. Хора на Гестапо, фашистката полиция в нацистка Германия през войната, издирват човек, който е несправедливо обвинен и ако го заловят ще го разстрелят. Вие знаете къде се намира той и въпросът е, какво ще отговорите ако ви попитат дали знаете къде е. Философският спор завършва със заключението, че трябва да се излъже, за да се спаси живота на човека и аз също приемам това за убедително решение. Споделих тези няколко идеи, защото смятам, че ако се възползваме от тяхната логика ще сме в състояние да решаваме много от възникващите пред нас проблеми.

Заслугата на политическата класа в България в момента не е нито в разбиранията, нито във въображението при управлението, нито в преценките на обстановката в обществото, а единствено в убедеността и стремежа да приеме пътя към Европа за единствен и да изразява готовност да го следва на всяка цена. Това, заедно с постигнатата стабилизация, хич не е малко за страната ни и ако политиците успеят да го съчетаят с малко реализъм и вярно чувство за преценка, могат да помогнат на българския народ да разбере по-лесно важността от приобщаването ни към европейските цели и ценности. Не можем да искаме по-добър живот изведнъж и с много, защото той не може да падне нито от небето, нито да долети с колет от Запад. Трябва да сме реалисти и да оценяваме по достойнство и помощта на Запада, защото, според съществуващата официална информация, той допринася около 8% към държавния бюджет на страната, а това са много средства и никой не е задължен да ни ги дава. Това е израз на добра воля и е немалък принос към нашата сигурност и стабилност и към еволюирането на социалния ни живот в положителна насока. Има, разбира се, и много проблеми, но при такива колосални социални промени, когато в продължение на 50 години осъществяваме движение към някакъв абсурден строй и след това се налага да извървим още по-труден път в обратна посока, нямаме избор, освен да запретваме ръкави и да се учим и заедно с това да работим за новия си живот. От миналото сме свикнали все някой друг да решава и да носи отговорностите, но сега логиката на живота е коренно различна и е необходимо да се научим сами да вземаме решенията и да носим отговорностите за собствения си живот, защото социалното недоволство и бунт са едно, а съграждането на по-добър живот, съвсем друго. Нямаме и като Източна Германия, кой да ни осинови и да налее 1200 милиарда марки в цялостната реконструкция на страната, за да направим бърз скок напред. Освен ако не решим да експериментираме и да изчакаме братята македонци да се позамогнат малко и след 30-40 години да вземат и да ни осиновят. Но и да се случи подобно чудо, няма гаранция, че ще бъдем доволни, защото, макар и много облагодетелствани, 40% от източно германците изказват носталгия по старата система и изразяват недоволство от начина, по който протичат промените и от положението, в което се намират. Тях не ги интересува, че производителността на труда в бившата ГДР е само 60% от тази в западните части на страната, а че заплатите са само 85% от тези в Германия. Видно е също, че високото ниво на безработицата е много по-обременяващ психологически фактор, отколкото облекчаващи са щедрите социални помощи и предвидените още около 300 милиарда марки инвестиции за завършването на модернизацията на страната. Това само показва, че ако се постигне напредък в начина на живот чрез получаване нещо наготово, човек не е склонен да оцени истинската стойност на достижението и да прояви благодарност за помощта. От тази гледна точка не съм чувал унгарците, чехите или поляците да са били толкова недоволни, защото и да искат няма на кого да се сърдят, независимо че инвестициите при тях са много по-малки и почти всичко си вършат сами.

Едно от нещата, по които правителството търпи немалко критика е начина на общуване с народа, медиите и чуждите икономически специалисти. За един обикновен гражданин е нормално понякога да каже, че не се чувства в състояние да изрази всичките си мисли и чувства, но политиците са народни избраници, които имат задължението не само да обясняват намеренията си, но и да отговарят за извършените дела. Вярно е, че медиите са негативни, но ако пък на тях започне да им се казва какво да правят, тогава приноса им към социалния живот ще стане незначителен и почти безсмислен. Те биха могли да проявят въображение и да намерят начин да допринесат за съживяването на духа на нацията по своему, но е съвсем възможно и да не знаят как биха могли да го направят. А най-нелепата от всичките реакции на политиците е тази спрямо световноизвестните професори по икономика, които идват, за да помогнат със съвет и консултации. Тези хора са най-големите експерти по икономическите въпроси в света, които са помогнали на много държави в преход досега и всичко, което споделят може да бъде от истинска полза за осъществяваните промени в държавата. За нашите политици остава единственото задължение да пригодят тези теории към българските условия и да се възползват от възможността да ускоряват процесите в страната, а не само да чакат на големи инвеститори и на външна помощ. Поне престават вече да казват, че тези икономисти не познавали нашите условия и затова нищо не разбирали, а даже почнаха да признават полезността на съветите им.

Стимулирането на малкия и средния бизнес например е едно безкрайно наложително дело, за което не видях да се прави почти нищо в последните няколко години, а може да се направи много, вместо да се играе на стражари и апаши с хората, които се очаква да съживят икономиката. Все пак има направен доста значителен напредък в политиката на България през последните години, така че плюсовете и минусите е нужно добре да се мерят, когато скоро се наложи да решаваме отново накъде да поемем. И за да завършим с приятен полет на въображението, в предизборен стил, ще ви кажа баснята на Езоп за лисицата и таралежа.

Докато пресичала рекичката лисицата била изненадана от бързей, който я подхванал и я заклещил в теснина. Останала така дълго време и многобройни пиявици се впили в нея и започнали да й пият кръвчицата. Таралежът, който се разхождал наблизо, забелязал лисицата и като я съжалил попитал дали иска да я отърве от пиявиците. “Моля ти се недей, казала лисицата, защото тези вече са ми изпили половината кръвчица и са заситени. Ако ги махнеш, други, по-гладни, ще дойдат на тяхно място и ще изпият и другата половина”.

Поуката от баснята е, че като се отървем от вече ояли се политици, други, по-изгладнели идват на тяхно место и още по-настървено пият кръвта на народа. Е, предполагам, че човек може винаги да намери някакъв нов начин да гледа на живота стига да поиска, но едно може със сигурност да се каже, че социалната културата и политическата мисъл на Древна Гърция са били толкова развити, че даже днес човек може да се поучи от безброй неща. Това, което за мен е безкрайно фрапиращо е, че преди 24 века гърците са могли да смятат стремежа към добродетели и възпитанието на добродетелност от ранна детска възраст като най-висша цел на обществения живот, а в съвременна България хората ги е срам да говорят за добродетели и при опит за коментиране на човешките достойнства и положителни качества се реагира сякаш става дума за старомодно мислене или пък за разбирания на нивото на наивните детски приказки и занимание за глупаци.

Бих искал поне с малко да разсея тези заблуди, защото е необходимо да стане ясно на всеки, че Древна Гърция е люлката на западната цивилизация и тласъка, даден през тази епоха на рационалното мислене, на политическите идеи и на етиката в социалните отношения, има голям принос за постигнатото съвременно ниво на развитие на тази цивилизация. Навремето Сократ е бил осъден и след това отровен, защото е бил обвинен в развращаване на младежта, докато той, в действителност, я е възпитавал в добродетелност. Допусната несправедливост, още тогава се превръща в символ на саможертвата в името на добродетелите и справедливостта, която е олицетворявана от законността в държавата. Именно този стремеж към добродетели и законност, чиято основа е положена тогава, кулминира днес в личните права и свободи и материалното благополучие на развитите западни страни. Чрез постигането им на дело там, хората са получили пълната свобода да развият творческия си потенциал, да се радват на живота и на взаимоотношенията помежду си и да наложат дух на етичност и добронамереност, който да служи за венец на благоденствието им. Неестествено е да се плашим, че и на нас може да ни се случи нещо подобно, а по-скоро трябва да се плашим от самите себе си и от неподготвеността си да извървим своя собствен път до това царство.







БЪЛГАРСКАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ



В царството на глупците умният е глупак. Честно казано не знам кой пръв е изказал тази фраза, но определено мога да кажа, че ми харесва и не защото нещо му става ясно на човек от нея, а защото се получава пълна мъгла, която ни дава възможност да се впуснем в изследователска активност. Мисълта е приятна, защото във волното си летене въобще не ни казва кой е умния и кой е глупака, кой определя кой е умен и кой определя кой е глупак и има ли въобще някаква връзка между тези понятия или ние просто си бъркаме в ушите и си чешем езиците. Виждате ли как от нищо и никаква приказка ние отворихме широко хоризонтите за свободната мисъл да полети волно из небесата. Така че се очертава немалко пространство за вършеене, за да видим съществува ли тази прословута българска интелигентност или всичко е само сладка самоизмама.

Преди около две години, когато се завърнах в България, още през първите няколко седмици се сблъсках с една статия в пресата, която беше от наш професор, стараещ се да развие тезата за българските способности и интелигентност. В нея той изброяваше или по-скоро споменаваше за 300 българи, които бяха участвали в творчески колективи, световни проекти и открития по цялото земно кълбо. Идеите изложени в статията бяха организирани с ясното намерение да вдъхнат приятно чувство и оптимизъм, от една страна и да събудят националното ни самочувствие, от друга. Спомних си времето, когато Людмила Живкова поде подобна инициатива, която беше много коментирана и се считаше за начинание, което би могло да доведе до добри резултати в страната. Но не мога да отрека, че заедно с това ми дойдоха и много други мисли и въпроси, които възникват във връзка с подобни важни житейски проблеми. Например, каква е връзката между индивидуалната интелигентност и интелигентността на цяла нация или пък какви могат да бъдат критериите, въз основа на които може да се прави заключение за интелигентност на индивида и съответно на нацията. Декларации и обобщения могат да се правят сравнително лесно, поради естеството на човешкото мислене, но да се отиде до нивото на познанието, при което знаем с по-голяма сигурност, че това, което твърдим, отговаря на истината, е по-различно нещо. Някой ще каже, че все пак е необходимо да се даде оптимистичен тласък, за да може един народ да тръгне към по-добри бъднини. Ами какво ще стане, ако оптимистичният тласък донесе повече отрицателни последици отколкото реалния поглед върху живота като цяло? Не задавам този въпрос напразно, защото навремето една от първите пословици, които запомних и много ме впечатли, беше немска и гласеше, че най-лесно от всички човек може да излъже себе си. На пръв поглед сигурно всеки ще понечи да противоречи, защото изглежда нелепост, но ако се замисли, ще види, че сравнително лесно приемаме желаното за действително. След това подобни пословици видях и при други народи, което ме накара да мисля, че не е възможно народната мъдрост от вековете да се лъже така лесно. От всичко това можем да заключим, че може да сме интелигентни като народ, ама може и да не сме.

Но нека започнем нашето изследване с анализ за индивидуалната интелигентност. Независимо от статията на професора, общото становище, с което се сблъсквам в България е, че интелигентността е едно добро ниво на общата култура на човек, разбиранията и познанията му в богата гама от области на науката, литературата, изкуството, социално-политическия живот. Ако всичко това е така, къде остават професионалните му познания и умения и какво е тяхното отношение към интелекта. При повторно преминаване през горните мисли, не може да не забележим, че професията на човек и общата култура се оформят в два противоположни полюса. От едната страна, са професионалните знания и умения, а от другата, се намират общата култура и умения. Няма как да не ви направи впечатление, че професията се очертава като нещо точно и ясно, а общите знания и умения като нещо безкрайно и затова много по-трудно определимо. И при наличието на тази почти безкрайност, кой може да се наеме да каже кои са областите, които трябва да се вземат предвид, за да може преценката да е меродавна и да е приемлива за всички. Ако питаме учените, те ще кажат едно, ако питаме хората на изкуството, те ще кажат друго, спортистите ще кажат трето, работниците ще кажат четвърто, селяните ще кажат пето и така до безкрай. Съмнявам се, че някой ще прояви смелостта да стане и да каже: “Ей, ние сме нация с големи традиции в разбирателството и единството, така че всичко ще се реши без проблеми”. Е, пък дори и да се намери някой да стане и да го каже, все пак няма да има кой да го направи. Ако ли пък оставим всяка социална група или прослойка да си определя сама тези критерии, рискуваме да стигнем до положение, в което да почнем да се виним едни други в глупост и невежество. Хората на науката ще кажат, гледай ги тези глупаци от изкуството, не знаят колко прави две и две. Тези на изкуството ще кажат - гледай ги тези технократи, нямат си и хабер от музика и изкуство. Всички те ще кажат, гледай ги тези спортисти, не знаят да вържат три изречения на кръст, а пък спортистите ще кажат, гледай ги тези читанки, ако ги хвърлиш в морето ще се издавят като мухи, защото не знаят да плуват. Надявам се това да е достатъчно, за да се досетите, че всяка група ще си оформи критериите по начин, по който да е представена възможно най-добре и хората по-скоро ще се изпотрепят помежду си, отколкото да отстъпят. Нима сте виждали някога през живота си някой да се гордее, че е глупак? Честно казано аз не съм.

Тази линия на разсъждения за мен е достатъчна, за да приема, че не е възможно да сравняваме знанията и уменията на хората извън професията им, значи остава да го сторим тогава в рамките на професията. Но нека разгледаме преди това друга страна на интелигентността, която изникна веднъж в разговор и за която се сещам сега. Това са тестовете за интелигентност, които се правят по света и които могат да ни помогнат да погледнем проблема от друг ъгъл. Не съм минавал на такъв тест, но ще приема, че става дума за определен набор от въпроси, от подбрани области на познанието, на които се дава отговор в рамките на определен интервал от време. Резултатите от теста явно се точкуват и по събрания брой точки се определя коефициент на интелигентност на индивида. От една страна, един такъв тест показва, че винаги се нуждаем от резултати, за да определим знанията и уменията на човек, а от друга, че в случая става дума единствено за обобщени знания. В живота, обаче, знанията вървят винаги ръка за ръка с действията и крайните резултати от човешката дейност са основния критерий за оценката на способностите на индивида. Тестовете за интелигентност са хубаво помагало за учениците да се ориентират къде са силните им страни и способности и на тази основа с помощта на родителите си да изберат насоката за продължаване на образованието си. Никъде не съм чувал и не съм виждал друг смисъл на тяхната употреба и не познавам някого, който, без да върши каквото и да е, да се издържа единствено от високия си коефициент на интелигентност.

У нас все още не е развито разбирането, че папагалското възпроизвеждане на готови и познати знания е свързано с един начин на мислене, а раждането на нови идеи, знания и решения на съществуващите проблеми е свързано със съвсем различен начин на мислене. Това, което истински липсва на България, е раждането на полезни за обществото идеи и решения, които да ни извадят от тежкото състояние, в което се намираме в момента. Творческият дух и проникновението са загадки, за която няма готови формули, но надеждата да се радваме на техните плодове е много по-голяма, ако съществува нагласа в обществото, която да насърчава и подтиква различното мислене, свободомислието, противоречието, съзиданието, откривателството.

Така стигаме до познанията и уменията на човек, които се открояват в професионалните му начинания и постижения. Едно момиче наскоро ми каза: “Е да, ама това се нарича професионализъм”. Професионализмът е съблюдаването на всички норми и правила, които налага една професия, за да може да се осигури сравнително задоволително ниво на качеството на изпълнената работа, но това са изисквания, които целят да намалят до минимум грешките и несъвършенствата, произтичащи от човешката природа. Затова можем да кажем, че професионализма се определя от набора от изискванията за определен вид работа и съответно от тяхното съблюдаване, а интелигентността се проявява в различните степени на качеството на извършената работа. Всички хора работещи в една професия са професионалисти, но всички не са еднакво способни и тяхната интелигентност се измерва с нивото на качеството в работата, съпоставено с това на техните колеги. Разбира се, ако сега някой ми каже, че негов колега е слаб инженер, но иначе е много интелигентен, няма да съм в състояние да продължа разговора преди да сме уточнили какво точно има предвид. Струва ми се, че ако се съсредоточим върху професионалните си задължения и активност, бихме спечелили както поотделно, така и всички заедно, вместо да си пъхаме носа в хорските работи и да съдим непрекъснато кой бил умен и кой глупак. Още повече, доколкото съм скитал по света и из коридорите на човешкото мислене, бих казал, че не съм срещал досега формулирани общи критерии за интелигентност. Ако ние успеем да го направим, това със сигурност ще стане български патент, с който може да се прочуем по целия свят, така че пожелавам успех на мераклиите. А ние можем да завъртим едно кръгче през това време откъм другия критерий, който също показва интелигентността на човек – признанието на успеха ни от колегите по работа. Това, разбира се, предполага склонност и желание от тяхна страна да споделят нашата радост от успеха, иначе ще оставя на вас да се досещате какво ще стане, ако се използва един добре патентован наш прийом за водене на социални отношения. А за да ви дам малко знак за признак, ще подхвърля във въздуха имената на Нане и Вуте, а вие оттам се справяйте сами. Както казва българската поговорка от сборника на Петко Р. Славейков: “Аз ти казвам плевнята, а ти й дири вратнята”.

Дотук си говорихме общи приказки за това кой би трябвало да се счита за умен и кой не. Но тъй като в началото казахме, че е почти общоприета истина, че българската нация е нация интелигентна, то нека видим можем ли по някакъв начин да установим този все още не толкова известен по света факт. И за да приключим окончателно с въпроса на оформянето на критериите за интелигентния индивид, ще кажа, че за такъв ще смятам този, който е постигнал високи резултати в работата си, получил е признанието на колегите си и накрая той самият е удовлетворен от постигнатите резултати. Сигурно ще си помислите, че тук се подхлъзнах малко, защото досега никъде не говорихме за лична удовлетвореност, но грешка няма. Удовлетвореността води до равновесие, а то е важна съставна част от процеса за постигане на щастие в живота. Като за яснота ще приведа моето определение за щастие, което гласи, че щастието е хармонията между целите, които си поставяме в живота и резултатите, които постигаме при тяхното осъществяване. Надявам се да се съгласите, че хармонията и равновесието са от един дол дренки, иначе просто ще ме принудите да си преправя определенията. Как да приложим всичко казано дотук в оценката за интелигентността на българската нация?

Щом индивидът трябва да постигне обективни резултати, субективно признание и вътрешно удовлетворение, защо същото да не може да бъде валидно и за цялата нация, защото ако мнозинството от народа е интелигентен, то такава би трябвало да се окаже и цялата нация. Според мен един интелигентен народ трябва да има умни инженери, бизнесмени, политици, работници, селяни и всякакви други граждани. И тъй като успехът предвижда материално благополучие, то всички би трябвало да живеят богато и щастливо. Вие чувствате ли се от хората, които живеят богато и щастливо? На мен ми се струва, че българският народ счита, че живее бедно и измежду лавините от негативизъм и вцепенение, доста малко хора биха могли да извикат, че животът им е щастлив. Нещо не се напасват тогава нашите сметки, тъй като се предполагаше, че след като сме интелигентни е нормално да живеем добре, а се оказва, че живеем бедно и нерадостно. Затова мисля, че е коректно да се каже, че индивидуалната интелигентност, съчетана с материално благоденствие и щастлив живот, е критерий за интелигентността на една нация, докато индивидуалната интелигентност, съчетана с бедност и нерадостен живот, е изключение от духа, който цари в дадена нация, така че не може да служи като критерий за охарактеризиране на цялата нация. В крайна сметка се оказва, че тези глупаци от Западна Европа живеят по-богато и по-щастливо от нас. Просто да не повярва човек. Предполагам вече се досещате за смисъла на щедрите комплименти, от страна на западняците по наш адрес, за това колко сме били надарени и интелигентни като народ. Хората се гъбаркат с нас, а ние си измисляме някакви абсурдни критерии за интелигентност и главата ни се мае от волни фантазии. Надявам се да можете да се почувствате малко като Бай Ганьо във влака, когато лапа безочливо на аванта, след това изритва хората от седалката и се изляга най-самодоволно, като приема явно, че е най-големия хитрец на земята, а хората просто го оставят да си покаже магариите, та сетне да му гледат сеира. Какво друго да ни кажат хората, след като се смятаме за толкова интелигентни, освен една добра дума и после да се надяват, че най-накрая ние сами ще се вразумим. А едно от абсурдните неща, които съм чувал от хора, които се опитват да докажат, на околните и на самите себе си, своята интелигентност, е да казват: “С какво съм по-лош от тях? Здрав съм, прав съм, всичко си имам, живея си нормално, добре изглеждам и …”, а вие можете да довършите останалото сами. Това, за което те не си дават смеска е, че свободните хора, са с добро самочувствие и са удовлетворени от живота, затова въобще не си задават подобни въпроси. Свободните хора се образоват, избират си професия и след това търсят реализация и удовлетворение в нейното практикуване, като така смятат, че изпълняват обществения си дълг. Личното време, с което разполагат след работа е царството на личните им права и свободи. В него правят каквото си поискат, както си поискат, за да се развличат, да си почиват, да се срещат с хора, да пътешестват по белия свят, да мечтаят до насита. В извън работно време те не са длъжни да се посвещават на повишаване на някаква си мъглява обща култура, за да доказват колко са интелигентни. Това е някаква наша, българска измислица, която сме съчинили за да успокояваме съзнанието си поради объркването, което предизвиква у нас ненормалната основа, върху която се опитваме да поставим самочувствието си и поради безперспективността на живота около нас.

Ние наистина сме много объркани като народ, защото историческото ни развитие е в пълен батак и се заблуждаваме горчиво, че изходът се намира в посока на създаване на самочувствие на всяка цена. Изходът от това положение, обаче, въобще не може да се постигне по такъв начин. Когато се опитваме да си създадем фалшиво самочувствие се оказва, че ние не искаме да се приемем такива каквито сме, а такива каквито ни се иска да бъдем, което не е съвсем същото. Това по-скоро звучи като социалистическия реализъм, който не представяше действителността такава каквато е, а такава каквато би трябвало да бъде. Единственият проблем, който възниква при тази ситуация е, че ние си заравяме главата в пясъка като щрауса и не искаме да се видим какво представляваме, което е равносилно на нежелание да се познаем в реалните ни измерения. При това положение, когато искаме да пристъпим към промени, ние се опитваме да търсим причините там, където те не са и получаваме идеалния сценарий за продължаването на лутанията ни до безкрай. Ако искате, след десет години България да продължава да се лута по пътищата на прехода и да не знае накъде да поеме, е достатъчно да продължаваме да мислим, както сме го правили досега и да продължаваме да действаме по същия начин.

Може би си спомняте, в едно от предишните есета, споменах за Декарт и неговото изречение: “Мисля, значи съществувам”, което навремето е поставило под съмнение цялото познание за света, постигнато дотогава и така е сложило началото на познанието, на нова рационална основа. С малко закъснение ние бихме могли да подхванем подобен процес на преосмисляне и да започнем, като отправим първо една дружелюбна реплика към изречението на Декарт, която да служи като продължение на неговата мисъл и да бъде, в същото време, определение на същността на мисленето и която да гласи: “Противореча си, значи мисля”. Така си осигуряваме една приятна линия на общуване и противопоставяне по време на споровете, при които търсим истината на основата на противоречието, от една страна и възможност да откриваме не само истината, но и заблудите, от друга.

Друга заблуда у немалко хора е разбирането, че човек може да бъде интелигентен без да чете. Е, зависи, разбира се, към какъв вид интелигентност се стремим. Ако искаме да постигнем улична интелигентност, явно е, че няма да се скъсваме от четене, пък и аз съм израсъл на улицата и не си спомням да съм виждал по улиците някъде разлепени афиши с последните достижения и новости в областта на познанието и на обществения живот. Значи ако искаме да развиваме такива качества, отиваме на улицата и започваме да се учим на улични номера от уличниците и да търсим тяхното признание. Ако искаме да бъдем интелигентни в професията си, тогава се учим от водещите достижения в страната и чужбина и търсим признанието на професионалисти като нас. Ако ли пък нямаме големи претенции и очаквания, тогава можем да си организираме приятен и задоволителен начин на живот и да се радваме на съществуването си, без да търсим да си усложняваме живота. Трябва да подчертаем, че смисъла на четенето в случая е в ролята му на средство и начин да вървим напред в образованието си. В това отношение искам да споделя примера на автора на една книга, коментираща навиците на най-успешните хора в Америка, в който се споменаваше, че тези хора четат средно по 12 книги на година. Това беше интересна изненада, защото на този континент телевизията и компютрите са безкрайно доминиращи и може би заради това е още по-показателен за необходимостта от четенето при следенето на последните новости и водещите идеи в различните сфери на познанието на нашето време. Лично аз смятам, че четенето спомага много за разширяването и задълбочаването на интересите и мисленето на човек, които от своя страна предизвикват развитие в индивидуалните разбирания за света. Това развитие е в основата на напредъка на цялостното познание за природата, обществото и Вселената. Четенето е и една от най-съвършените форми на диалог, които човек е в състояние да постигне, защото се извършва в уединение и спокойствие и така създава уникални условия за функциониране на съзнанието, като по този начин се оказва незаменимо в творческия процес на създаването на знания и на съзиданието като цяло. В него се срещат, от една страна, авторът, който е имал възможността спокойно и задълбочено да развие мислите, идеите и разбиранията си и да ги изложи на вниманието на читателя, който от своя страна, получава идеалната възможност да се запознае с интересуващото го четиво и да се възползва в максимална степен от него по избрания за целта начин. Няма я разбира се насладата от вдигането на пушилка до небето в шумната компания на други хора, но при всички случаи този начин на развлечение е много по-срещания от спокойното усамотяване с книга в ръка. Имам чувството, че ако се откаже изцяло от четенето, човечеството ще допринесе по някакъв начин за ускоряването на собствената си гибел, защото това ще наруши в известна степен равновесието на живота в обществото, което на свой ред ще промени посоката на движение на самото човечество.

Друга заблуда е, че корупцията е основната причина за нашите социални проблеми и неудачи. Голямото ниво на корупцията със сигурност не е благоприятен фактор, но според мен тя не е най-важната причина или тя е по-скоро следствие от ниския морал на политиците през последните 10 години, от политическото невежество на народа и на политиците, от историческата изостаналост на страната, от край време и от голямата духовна разруха, която води след себе си социалното инженерство на комунизма. Тези фактори не са резултат от корупцията, а те я пораждат и създават идеални условия за нейното виреене. Това означава, че борбата с корупцията няма да се получи ако започнем да въоръжаваме полицията да се бори с нея, а като започнем да увеличаваме знанията си професионално, като започнем да се учим на коректност, толерантност и етика на отношенията, като се стараем да променяме лошите навици и начин на мислене. Заблуда е и че новите и добрите закони ще променят всичко. Вече споменах по-рано, че новите закони не са гаранция за нищо, а дали едни закони са добри или не, може да се разбере само когато дадат своите резултати на практика. Още повече най-важното по отношение на законите е тяхното спазване, а не може да се каже, че ние имаме славни традиции в тази насока. Поредната заблуда е, че големите инвеститори ще дойдат и ще ни избавят от всичките ни проблеми, а големите инвеститори гледат какъв е бизнес климата на страната, какви са разбиранията и традициите на страната в тази насока, как работят хората и склонността им към сговорчивост. В тази насока мисля, че на нас не ни стига още въображението да си представим какви големи промени трябва да осъществим, пък камо ли да го правим с бързи темпове и това, което ни спасява, е желанието на Запада да ни помага от една страна и привързаността към риска на международните капитали от друга. Всичко това се прави с цел да ни подкрепят в най-важния момент докато ние стъпим на крака и оттам поемем сами съдбата в свои ръце и всичко останало, което можем да чуем, за злите намерения на коварните капиталисти, за желанието им да ни поробят икономически, е чиста проба неомарксистка пропаганда. Понякога тази пропаганда е даже несъзнателна, защото хората, които я разпространяват имат ниска политическа и социална култура и не могат просто да си дадат сметка какво точно говорят и защо го говорят, защото да продължават да се повтарят марксистки догми, на основата на магарешкия инат, не помага с нищо на общественото развитие. Трябва ясно да разберем, че рано или късно ще се наложи да поемем самостоятелно живота си и колкото по-бързо толкова по-добре, но това не значи да се лишим от помощта и да се откажем от образованието. Има още много заблуди и не можем да се спрем на всички, но искам да обърна внимание на тази, за левичарската надежда в спасителната роля на китайския конник от Изток. Тъй като в България ни се чува, ни се вижда, ни се знае нещо кой знае какво за Китай, съм чувал доста хора да се впускат в мечтания на тема марксизъм. В тяхното съзнание Китай се явява последната крепост на комунизма и не могат даже да допуснат, че тази страна, за която те мечтаят вече не съществува, защото ръководството на тази страна следва прагматичен курс на целенасочено икономическо и социално развитие, което дава нов облик и на политическата система. Частният сектор произвежда поне 50% от БВП на Китай и само традицията на Азия, която е култивирала по-голяма търпимост към авторитарния начин на управление, от една страна и голямата изостаналост на тази държава, от друга, са причината там все още да съществува монопол над властта. Но тези, които познават малко по-добре какво става в Китай, би трябвало да знаят, че през последните години той се бори със зъби и с нокти да запази социалния мир и да преодолее опасността от спиране на прогреса от последните две десетилетия. Жалко ще е, обаче, ако нашите мечтатели, по изгубения рай на комунизма, бленуват за единствения остатък от тази идеология –монопола над властта.

Както вече споменах по-горе, необходимостта от преосмисляне е голяма и би трябвало да се опитаме да го осъществяваме заедно, защото в съвместните усилия ще се научим да се разбираме по-добре, а оттам и да постигаме по-лесно разбирателство помежду си. Нека сега се опитаме да разгледаме един принципен цикъл на извършена успешна работа и от него да се опитаме да открием къде и защо бъркаме, когато става дума за доброто функциониране на обществото ни. Като това, което допринася за успешното свършване на работата, ще приемаме за интелигентно поведение, а това, което води до неуспех, за недостатъчно добре развити знания и умения. Когато група от хора се събира за да свърши определена работа, се счита, че преди това те са преминали през определено професионално обучение, което ги е подготвило за две неща. Първото са основните знания и умения по специалността и второто е важността от разбирателството и хармонията при общуването между тях в колектива за успешното преминаване през всички фази на трудовия процес. След това групата изготвя проект за протичането на работата от край до край, което представлява фактически цялостното обмисляне на предстоящите усилия. Когато подготовката е извършена се пристъпва към същинската работа и през цялото време се търси гъвкавост в мисленето и поведението, които да позволяват да се преодоляват възникващите трудности и грешки. В същото време се осъществява постоянен контрол и следене на поетапно постиганите резултати, за да може да се има представа как се изпълнява задачата и да се гарантира качеството на извършеното. И едно от най-важните неща през цялото време е координирането на усилията на всички участници, което може да благоприятства доброто изпълнение на работата или съответно да провали крайния изход. Надявам се на този етап поне малко по-добре да виждате защо върху Народното Събрание е написано “Обединението прави силата”. Защото не е важно само да го знаем, а по такъв начин, всички заедно, да го вградим в разбиранията си и в поведението си, че да дава крайни резултати. Например в съвременната северноамериканската теория на бизнеса се смята, че 20% от професионалните умения са специални теоретични познания и 80% са умение да се работи с хората. Такава култура на общуване не е изучавана от българина през последните 55 години и няма да е лошо да започнем да се обучаваме в тази насока, там където се полага – тоест навсякъде. Ако пренесем описаната схема на нивото на държавата, задачата се увеличава многократно и малките недостатъци се превръщат в непреодолими препятствия. Нека се опитаме да определим къде се намират нашите слабости в рамките на цялата държава.

Първо, би трябвало да кажем, че когато става дума за промени при историческото развитие на една държава, имаме заварено положение, от което не сме доволни и искаме да го променим, така че не започваме от нулата. Много важно в подобна ситуация е да имаме реална представа какво ни е положението, за да можем да открием откъде идва провала ни. Тук се намира един от основните ни проблеми, защото ние не искаме да приемем, че сме много изостанали, социално и политически неграмотни и неспособни да общуваме и да работим заедно. Ако разберем това, ще разберем и важността от ускорено образование в тази насока, а ако не искаме да го приемем, тогава съзнателно или не, ние се отказваме да предприемем нужните промени. През последните десет години мисля, че и народът и политиците се държат по начин, който сякаш идва да каже, че хем има какво да се променя, хем не те, а другите би трябвало да се променят. В същото време и спрямо хората, които идват отвън се следва поведение, като че ли няма какво да се променяме в страната и сме достатъчно умници, за да трябва другите да търсят как да се приспособяват към нас. Етиката на социалните и политическите отношения винаги е била на сравнително ниско ниво, първо заради историческата ни изостаналост и второ поради философията на омраза и ненавист, която беше наложена на българския народ по време на социализма. Ние почти никога фактически не сме принадлежали на Европа, а периодът на реалния социализъм още повече ни откъсна и от европейските ценности и от нашата собствена многовековна традиция. Следващата слабост от последните 10 години е невъзможността ни като общество да решим какво да правим. Спомнете си примера с Маргарет Тачър от началото на нейната кариера, когато настоятелно е казвала: “Не ми казвайте какво да правя, аз знам какво. Кажете ми как да го направя”. А ние и сега не съм сигурен, че наистина знаем какво искаме да правим, да не говорим пък за достигането на стадия, в който ще тръгнем да търсим и да намираме средствата и начините за да го постигаме. Единствената ни надежда е, че така или иначе трябва да правим нещо и при лутането все ще успеем да постигаме резултати, които да са ни от полза. В това отношение примера на Унгария, Полша и Чехия е показателен, защото те нямат никакви проблеми с избора какво да правят, а търсят възможно най-добрите начини за неговото постигане. Друго, което не искаме да приемем е, че не можем да работим според световните стандарти. Как искате да умеем да работим нормално, когато комунизмът изкорени из основи частната собственост и с нея всички нормални навици и правила съществуващи и ръководещи всяка една трудова активност. Всичко това трябва да започнем да го учим наново, защото рушенето е много по-лесен и бърз процес, докато съграждането един господ знае колко време ще отнеме. Въпросът е имаме ли готовност да се учим и имаме ли от кого да се учим? Отговор и на двата поставени въпроса съществува. Едните, от които можем да се учим и да вървим напред са българите постигнали успехи и признание в чужбина, а другите са европейските народи с техните достижения от хилядолетното им развитие.

Преди няколко години, когато бях във Франция и почти навсякъде където се запознавах с французи за пръв път, двете неща, които предизвикваше в съзнанието им името България, бяха киселото мляко и Христо Стоичков. Бях живял няколко години настрани от Европа и затова бях изненадан от факта, че Христо Стоичков е толкова популярен навсякъде. Мога да кажа определено, че в коментарите им за него имаше респект и уважение към неговите професионални качества и достойнства. След като се върнах в България, обаче, нюансите в коментарите за него малко се промениха и се изненадах да видя немалко хора да отправят жлъчни думи. Както казва приказката никой не е станал пророк в родното си село. И в случая, за да се говорят отрицателни неща се използваше логиката на общата култура, за която казах по-рано, че е подходящ начин за оплюване на всеки и на всичко. Като в случая споделянето на радостта от успехите на един българин се зариваха от купища негативизъм и жажда за оплюване. В случая ясно проличава неразбирането на споделената радост като мощно средство за постигане на социален подем, но на това ще се спрем по-нататък.

Много известна писателка и респектираща фигура във френския литературен живот е Юлия Кръстева. Но колко тя се познава у нас? Друг много известен българин е художникът Христо Явашев или както е познат по света, Кристо. За него, обаче, почти никой не знае, че е българин и той явно има някакви неприятни емоционални преживявания от миналото и не е склонен да се бие по гърдите с произхода, за разлика от Бай Ганьо. Не мога да кажа, че съм видял много други българи да го правят и изглежда никой не намира много причини да го избива на национална гордост като се шляпа по света. Виждал съм и доста други сполучили българи като оперни певци, художници, литератори, бизнесмени, инженери, спортисти. Едва ли тук обаче се съзнава колко важно е такива хора да запазват връзката си със страната, а това понякога не зависи единствено от тях. За да могат хората да се чувстват привързани към България, да се гордеят с произхода си, да допринасят по различни начини за нейното добруване, когато са извън страната и да желаят да се завръщат по-често, зависи и от климата, който успяваме да създадем вътре в нея, както и вътре в самите нас. А този климат е свързан с това как мислим, как действаме, как общуваме помежду си, как мечтаем, с една дума, с целия ни начин на живот. Как живеем ние, зависи от това как успяваме да се организираме и да си го направим. Няма начин някой да дойде отвън и да ни засади и климата и растенията и плодовете и ние накрая само да лапаме. Трябва да сме благодарни, че хората имат желание да ни помогнат и със средства и със споделяне на опит, защото те вече са постигнали много от желаните от нас резултати и могат да ни служат като добър пример. Така че на нас ни остава да се покажем добри ученици, но и да не се поддаваме на хората с враждебни убеждения спрямо Запада, защото с невежеството си тези убеждения са голяма пречка за нормалното развитие на България.

Но за да не си помислите, че има само успешни българи на запад ще ви разкажа за един, който беше особена разновидност на нашата интелигентна раса. Когато бях на Север в Канада, се запознах с мъж, който се представи, че е бил главен инженер на някаква немалка мина в България, защото говореше за 2000 и повече подчинени, които е имал под свой контрол. Явно животът му на континента не беше започнал в розово, като беше започнал да се изхранва с продаване на хотдози по улиците Ванкувър. Чул за златните мини и големите пари на Севера и беше решил да дойде и той на гурбет, като се надяваше факта, че е бил минен инженер в България да му помогне да си намери работа в мините. Наложи се за тази цел да мине на изпит пред някаква правителствена комисия, но той не говореше английски език и се наложи аз да превеждам. Отидохме на изпит, отговорихме на въпросите, но независимо че не му достигнаха 2-3 точки проверяващия реши, че става дума за един или два погрешни отговора, които не бяха толкова важни, така че го обяви за изкарал. Но тъй като ставаше въпрос за работа с взривни материали, държавният служител каза, че нашият човек трябва да понаучи английски, за да разчита да го наемат на работа. И тук се оказа точката на пълен срив в плановете на този българин, защото макар и да беше инженер по образование, ако разбира се няма пропуски в източниците на моята информация, по много особен начин той не изразяваше готовност да учи езика. Поради това му упорство неговите планове се провалиха изцяло и за мен все още си остава загадка защо той така и не пожела да се понапрегне малко за да постигне предварително набелязаната цел. Та този пример е като малко допълнение към картината на мистериозното преобръщане на колата на българската интелигентност от разни мънички и нищожни на вид камъчета.

Хората у нас се учудват, че по света не са чували за България. Ние просто смятаме, че като си се хвалим за щяло и нещяло и другите са длъжни да гледат на нас със същите очи. Това, че хвалбите са ни празни и изкуствени, се потвърждава и от мнозинството напуснали страната българи, които не намират с какво да се похвалят, защото нямаме никакви постижения. Но и тук ние следваме логиката на мислене и поведение да виним другите като неспособни и невежи, защото не знаят нищо за България. По света знанието е насочено да създава знания и умения, полезни в социално и професионално отношение. Западната цивилизация развива своите ценности и достижения от хилядолетия, като е изградила добри критерии за оценка на хората и делата им. Все още живеем в някаква постмарксистка социална атмосфера, без да знаем какви точно са ни ценностите и целите. Щом искаме да се присъединим към Западна Европа, би трябвало да се образоваме доста по-добре по отношение на нейните ценности и достижения, защото те са надеждата да променим и подобрим живота си. Не е нужно да се пъчим със запаметена безсмислена и ненужна информация, само за да обявяваме другите за глупаци.

Както вече казах социалната система, в която желаем да живеем е изградена и на нас ни остава да я преведем на нашия роден български език и да я пригодим към нашите родни български условия. Така хем ще се радваме на богат и щастлив живот, хем ще си запазим толкова ценната национална самобитност. Ще са ни необходими явно десетилетия, но ако продължаваме сами да си пречим, не се знае дали няма да останем на някакво омагьосано ниво, от което да не можем да се измъкнем много по-дълго от очакваното. Първите изблици на новата българска интелигентност се изразяват в постигнатия вече консенсус между политическите партии по отношение на кандидатурата ни за членство в Западноевропейския Съюз и в НАТО. Необходимостта от решителни усилия и действия в тази насока би трябвало да се превърне в основен критерий за оценка на идеите и поведението на политическите сили, защото изоставането ни спрямо Европа е огромно и се изискват големи и упорити дела, за да започнем да го преодоляваме.

Беднотията и безпътицата са разколебали много българския народ и почти изцяло са разбили вярата му в политиците. Независимо от трудностите, обаче, ролята на политиката в цял свят е организирането и ръководенето на усилията на народа в името на неговото добруване. Затова е необходимо всички да осъзнаем и най-вече политиците, че живеем във време, когато се изисква да посветим силите и енергията си на светлите идеи и съкровените цели, чието осъществяване ще ни помогне да заживеем по-добре.

В заключение искам да кажа, че не е толкова важно да търсим да доказваме на себе си и на другите, колко сме интелигентни и надарени. Важното е да започнем да разбираме колко е необходимо за бъдещето ни да се учим на учтивост, коректност, толерантност и дух на разбирателство. Това не означава, че не трябва да спорим, да се противопоставяме и да си противоречим, когато обсъждаме проблемите с цел да търсим истината, но както казах и преди, всичко това трябва да приключва в момента, когато започнем да полагаме усилия и да работим за определена обща цел. Тогава трябва да се обединяваме, както правят всички напреднали народи, за да не пилеем сили и енергия и да можем да получаваме добри резултати, което ще се превърне в друга форма на нашата интелигентност. Явно е, че няма да можем да го постигнем лесно и бързо на практика, но поне е нужно да започнем да го усвояваме по-добре, като теоретично разбиране. Така ще започнем да възпитаваме едно стаено гласче, което да ни подсказва и подсеща, когато това се наложи в ежедневния живот, за да може да избягваме разрушителната сила на невежеството и злонамереността, които дори не подозираме, че са се стаили дълбоко в нас. Знанията за живота и света могат да съществуват колкото си искат извън нас, но те стават и наши знания само когато ние извървим собствения си път до тяхното осмисляне и възприемане като неразделна част от нашето мислене и нашето действие. Осъзнаем ли това, нашата изостаналост ще престане да бъде пречка и ще се превърне в нещо, което лека полека остава безвъзвратно в миналото.







ИНТЕЛИГЕНЦИЯ



Нито може да мисли, нито знае да мисли, но ти вика – те така се мисли. Ако направим от това изречение гатанка, надали някой ще се досети за кого се отнасят най-добре тези думи, но в общи линии това беше на времето логиката в поведението на интелигента марксист. Това беше идейния багаж на интелигенцията с рубашка и пищов на задника, която дойде по българските земи след 9 Септември 1944 година и наложи така наречената работническо-селска власт. Основните идеи на тази интелигенция бяха класовата ненавист и омраза, диктатурата на пролетариата, премахването на частната собственост и налагането на пълен монопол над властта, а си носеха и наръчник за качествата и достойнствата на новия човек, които се проповядваха и налагаха с огън и меч. Сигурно пропускам нещо, но в хода на разглеждането всеки ще добавя своите мисли и виждания и така ще се стараем да поддържаме пълнокръвния диалог при обсъждането на общите ни проблеми. Но за да няма начални обърквания по отношение на въпроса защо смятам, че в момента в България няма интелигенция, ще използвам за пръв път определението за интелигенция, до което се е стигнало по един лишен от идеологически проникновения начин, който се надявам няма да затрудни никой със своята яснота и точност: “За интелигенция се приема водещия в духовно отношение слой на даден народ”. Така че, когато през 1989 година напуснах България смятах, че интелигенция съществува, но е загубила връзката си с народа, а сега смятам, че интелигенция у нас въобще не съществува. В хода на разглеждането на този проблем ще се опитвам да си задавам следните въпроси и да търся възможните отговори. Имало ли е такива водещи слоеве в историята на България? Какви са били техните убеждения и разбирания? Как са повлияли те на развитието на страната?

Преди освобождението от турско управление, водещо в духовно отношение се е явявало духовенството по нашите земи, като неговия стремеж към независима българска църква има принос към поддържането на самосъзнанието ни като народ. След това се появяват няколко луди глави, едно-две десетилетия преди освобождението на България през 1878 година, с идеи за свобода и независимост, като тяхното присъствие в нашата история все още се смята за един славен етап от духовното ни израстване. На пръв поглед те не постигат много, но в замяна на това дават всичко до последната капка кръв, защото смятат свободата за духовна ценност, заради която си заслужава да умрат. Един прост факт като този ги прави от обикновените хора, каквито те в действителност са били, национални герои. Казвам това, за да подчертая пред всеки съвременен българин, че понякога много малко ни дели от постъпките и поведението, променящи смисъла на нещата, които вършим, и смисъла на живота ни като цяло. Но за да стигнем до тези разбирания ни трябва малко любознателност, малко упорство, малко всеотдайност, които съчетани, накрая ни превръщат в хора с достойнства и добродетели, готови да следват волния полет на своя дух. Между 1878 и 1944 година попадаме в едно объркано лутане какво да правим, кого да следваме, към кого да се присъединим, а накрая идва и първата половина на 20 век с водовъртежите на своите войни и зверски идеи, при които възможната добродетел става оцеляването. През цялото време Балканите са барутните погреби на Европа, където единственото, което се случва, е разпалването на дребни страсти и амбиции и постоянното поддържане на вътрешно държавни и международни конфликти. Трудно може да се каже, че има водещи духовно слоеве и водещи идеи и разбирания в България през този период, а и да има те безкрайно много импонират на зверските страсти и амбиции, които върлуват на континента през този период.

Но накрая с гръм и трясък пристига работническо-селската власт, със славните идеи на комунизма. И тежко и горко на някаква си там интелигенция, която може единствено да бъде покорен слуга на господстващата класа или поне така казва марксистко-ленинската философия. И тъй като тя е напомпана с не знам колко атмосфери налягане от класовата омраза и ненавист на своята идеология, почти всеки срещнат на улицата става класов враг, а пък да не говорим за старата, слугинска и коварна интелигенция. На едни им раздават куршуми по храстите, на други по 5-6 годинки в трудово-изправителни лагери, а трети ги набутват направо в затвора, там където им е мястото. Справедливост се раздава до насита и безкрай и тя се оказва неподозирано сладка, когато се върши с оръжие в ръка. Е, няма да отричаме, че се хвърлят във въздуха и много цветя и лозунги, ентусиазирано и с песен на уста. Така всичко се превръща в неописуемо и възторжено народно веселие, което можем да разказваме на внуци и на правнуци до насита. А по дългите и обстойни лозунги са разяснени всички оптимистични идеи на светлото бъдеще. Първо се започва с въоръженото завземане на властта, след това идва налагането, с добро или с лошо, кой както си пожелае, диктатура на пролетариата, после е ред на премахването на частната собственост и накрая идва установяването на пълния монопол над властта. Този новаторски театрален сценарий е толкова изненадващ, че завладява изведнъж и участници и зрители, които или ръкопляскат възторжено или стоят стъписани с широко зяпнала уста. Оттук нататък всички получават привилегията да се радват на ръководната и единствено правилната линия, която е генералната линия на партията към сияйните върхове на комунизма. Никой, никога, никъде по Земята не беше дръзнал да мисли така, а ние бяхме на път да го осъществим. И ако това не се нарича велик ентусиазъм, здраве му кажи.

Да се надявам, че се забавлявах достатъчно със словоизлиянията, за да могат някои вече да се сетят за баснята с коня и елена, която ни разказваше какво станало с коня, когато позволил на човека да се въоръжи и да го възседне, защото така стана и с българския народ. Но в интерес на истината, той все още беше достатъчно неграмотен и наивен, за да си даде сметка какво се беше случило в живота му. Да си дойдем обаче на думата за новата интелигенция и за това, че като установи пълен контрол и почувства сигурност в бъдните дни, тя разсъблече рубашката и пищова и облече скромен костюм и вратовръзка и се изгуби сред масите народни, почти. И в интерес на яснотата на социалните отношения тя дори измисли ново определение за себе си. Интелигенцията стана обществена прослойка, която се занимава с умствен труд. Какво велико определение, граничещо по проникновение с философията, която го е създала. Интелигенцията, разбира се, се отказа от водещата си роля спрямо народа, защото имаше само един стол и за нея не беше останало място, тъй като той беше вече зает. За нея, обаче, не само нямаше място на стола, по-скоро от нея нямаше останала и следа.

От определението, което реших да използвам, се вижда, че интелигенция и народ са понятия, които вървят ръка за ръка и се намират в отношение помежду си, което е аналогично на това, съществуващо между духа и тялото. И тъй като нашият народ беше беден и необразован, след началния период на объркване, той прегърна идеите предлагани от комунистическата идеология и прие компартията за свой водач, тоест отсъди й ролята на интелигенция. Без да си дава добре сметка, българският народ възприе идеи, които щяха да объркат още повече живота и бъдещето му. Когато казвам, че хората възприеха тези идеи, имам предвид, че от момента, когато имам ясни спомени, вече не само нямаше кой да подложи на съмнение бъдещето на комунизма, но повечето хора смятаха, че той ще е с нас навеки. Всички идеи, с които дойде на власт, станаха волю неволю идеи на народа и към достойнствата на Андрешко и Бай Ганьо той добави класовата омраза и ненавист в социалните отношения, пренебрежението към частната собственост и чувството за недосегаемост на управляващите. Образованието, социалния живот, мисленето и поведението започнаха да се дирижират от марксистката идеология. А за нас остана чудото да се чудим що е това умствен труд и нима завиването на бурми и гайки не е също умствен труд. Но важното е, че въпросите за хляба и сиренцето бяха решени, независимо че за това се наложи първо да отнемат земята на селяните, а след това насила да ги карат да я обработват. Към хляба и сиренцето трябва да добавим в по-добри времена и 4 по 100 ракийки със салатка, а в най-добрите времена и къщичка с кола. Някой ще попита какво стана с духовността и ако бях някой невъзпитан драскач, щях да го пратя да се информира по въпросите на духовете някъде другаде, но ние ще се опитаме да ги разгледаме тука, както му се полага. И в интерес на истината, трябва да кажем, че всички духовни ценности бяха налице и при утринното строяване пред знамето и на вечерната проверка, стига да имахте желание да ви говорят за тях до насита. А ако искахте де търсите обясненията сами, съвсем учтиво Ви обясняваха, че не сте дорасли в разбиранията си и затова трябвало да ви се помогне с разяснения при лутането, за да не се заблудите и да не попаднете на територията на вражеската пропаганда. Трябва да признаем пред младите, които не познават добре тези времена, че толкова грижовни хора никога не са виждали и сигурно няма и да видят в живота си. Колко жалко. Но ако все пак продължавахте да упорствате и да държите самостоятелно да търсите истината и свободата, тогава те пак Ви помагаха, като Ви пращаха да се дообразовате преди това в специално подготвени за тази цел заведения, изпълнени с най-милите и вежливи служители на светлите идеали. Там можехте да продължите образованието си колкото години си пожелаете – една, две, три, пет, десет, а ако полудеехте от образование, ви изпращаха в психиатрични клиники с идеални условия за живот и размисъл. И така, какво ставаше с истината и свободата, когато милите хора Ви ги разясняваха? Въпросът е неуместен, защото те просто преставаха да съществуват. Изчезваха някъде, изпокриваха се и да искахте и да не искахте трябваше да се примирите с тази житейска реалност на реалния социализъм, защото това повеляваше човешката мъдрост. Те преставаха да съществуват, ние преставахме да мислим за тях и животът придобиваше нови, светли, грандиозни измерения, пълен с ясно разяснени, сладки мечти. Но тези сладки мечти в един момент ставаха толкова сладки, че чак започваха да ни горчат и така започвахме да виждаме, че изгубвахме от полезрението духа, който трябваше да се намира в гърдите на интелигенцията, която трябваше да води своя народ.

Казаното дотук има за цел да определим позициите на интелигенцията и на народа едни спрямо други, така че да можем да разберем по-ясно техните отношения и водещите идеи, които направляват тяхното поведение в началния период на установяването на новия строй. Равносметката е, че интелигенцията изчезва и нейното място се заема от комунистическата партия, като идеите на последната, волю неволю, стават водещите идеи на българския народ, защото идеологията разполага с всички обективни научни истини и теории. Или може да се каже, че интелигенцията престава да бъде самостоятелна социална група и се слива по естествен или по не толкова естествен път с монополната сила в обществото, като се превръща в марксическа интелигенция. Но по-рано в книгата ние стигнахме до заключението, че комунизмът е абсурдна социална система, защото насилието взема връх над свободния избор, което изменя изцяло социалните отношения. И затова всяка група в обществото получава свой собствен оттенък на абсурдност, което налага смяната на определението за интелигенцията с ново, което я определя като прослойка занимаваща се с умствен труд. И всеки започва здраво да се образова, за да развие умствения си потенциал и да стане част от прослойката, защото тя става символ на успех, кариера, обществено признание, перспектива и бъдеще. И при това образование ни ръководи най-обективната и велика наука на всички времена – философията на марксизма-ленинизма. Няма друга истина, друга свобода, друга справедливост, друг начин на дишане, мислене, живеене. Времето застива в своя ход и ние се пренасяме в новия абсолют, съставен от нейната идеология и от пространството на Вселената.

Надявам се, че се досещате какво се получава при подобен сценарий на инженерни експерименти в обществото. Духът, опитвал да се съхранява през вековете, беше тоталитарно прегазен. Затова и не успя да надскочи нивото на хляба, сиренцето, свинското и винското и докато другите народи се бореха да отстояват човешките идеали, наложили се през столетията, ние си седяхме и си кротувахме и Бай Тодор е прав като казваше, че дори успяхме да повишим нивото на консумация на свинското и на винското. В същото време забравихме, че съществува някакъв си там дух, пък и кой ти гледа, след като битието определяше съзнанието и накрая така го определи, че то се превърна в орган оставен за атрофиране по силата на законите на еволюцията на нашия приятел Дарвин, провъзгласен за водещ марксист на своето време. Е, трябва разбира се да признаем, че и в Унгария, Чехия и Полша духът не успя да направи кой знай какво и също беше прегазен, но там поне поддържаше някаква спортна форма, така че като му дойде времето, да може да стъпи по-бързо на крака и да поеме своята водеща роля. И така и стана.

Комунизмът си тръгна изневиделица и заедно с него и всичките му идеи, теории и научни постановки. Провалът му беше пълен и тъй като по негово време у нас въпросите за истината, свободата, социалната справедливост, демокрацията и индивидуалната инициатива не бяха на дневен ред, всички решиха, че те ще се решат от само себе си и сладките им плодове ще ни паднат сами от небето. Вместо това ни се стовариха идеите на неомарксическата интелигенция, която беше разбрала грешката си от близкото минало, произтичаща от пренебрегването на водещата роля на икономиката и сега реши да се коригира като изостави политическата власт и наблегне на икономическата. И тъй като влиянието й беше голямо сред народа, тя успяваше да му влияе чрез умелата си демагогия и да го подтиква да се противи с всички сили на приватизацията, която беше една от наложителните промени, за да тръгне обществото по нов път. Затова в предишните есета споменах, че една от най-големите причини за нашето забатачено положение е не корупцията, а съвсем съзнателното и целенасочено саботиране на приватизацията през изминалите 10 години. Така компартията престана да ръководи обществото, а отритнатата и прегазена преди десетилетия интелигенция въобще не можеше да се види никъде и затова казвам, че през изминалите години на промените няма интелигенция, а само хора, които си въобразяват, че са нейни представители, но за да го покажат на дело те трябва да раждат идеи, с които да изведат нашето общество от разрухата и вцепенението. И в случая даже не става толкова дума за раждане на нови идеи, а за заимстване на постигнатото от развитите страни, неговото разясняване на хората и след това съобразяването му с нашите особености и ниво на развитие. Всичко, което става досега показва ясно неспособността ни да се решим да поемем пътя за мястото, където, в същото време, толкова много искаме да бъдем – сред богатите и свободни държави на Западна Европа. Проблемът обаче е, че никога досега не сме се учили на свобода, демокрация и индивидуална инициатива и че никога досега не сме познавали добре и не сме се чувствали част от тази Европа. И отново политиците са поставени в положението да изпълняват ролята на липсващата интелигенция, като се явяват посредници между идеите за присъединяване към Западна Европа и усилията на българския народ по този път. Но те и при най-голямо желание не са в състояние да компенсират липсата на активното участие на най-образованата част от българския народ, която малко по малко трябва да поеме инициативата и отговорностите, които й се полагат по право и да започне да допринася по-дейно в съвременното развитие на страната.

За да бъдем справедливи обаче, трябва да признаем, че макар и да не е имало същинска интелигенция по времето на комунизма, то все пак имаше индивидуални творци, които са следвали своя път и са развивали и поддържали отделните области на литературата, музиката, изкуството, науката, образованието.

Много от тези хора бяха наистина убедени в правотата на комунизма и развиваха както неговите канони, така и науката и изкуството, а други следваха по-самостоятелен път, осеян с трудности и неприятности, и са развивали своите области според индивидуалните си сили и способности. Всички обаче, доколкото се изграждаха като творци, са имали нужда от истината и свободата в ролята им на въздуха и водата на творческия процес и на съзиданието. А при съществуващите лъжовни социални условия и при липсата на индивидуална свобода в избора на творчески път не мога да допусна, че не са се чувствали подтиснати и затормозени в търсенията си. Артистите, писателите, художниците, композиторите, музикантите, учените са били винаги олицетворение на волно реещия се и непрекъснато търсещ да преоткрива себе си човешки дух. На този дух не може да му се нарежда какво да облича, какво да прави, какво да говори и най-накрая какво да мисли. Ако той се подчини и последва подобни изисквания, той престава да бъде дух, а не можем със сигурност да кажем дали поне се превръща в негова сянка или не. Свободното търсене на истината, такава каквато я вижда, чувства, мисли или си я въобразява, е върховното право на човешкия дух и не смятам, че някой може да си присвоява правото да му заповядва или да се държи наставнически с него. Приноса на хората на науката, културата и изкуството в настоящия момент аз виждам, като старото поколение осъзнае колко важно е да подкрепя младите в техните търсения и начинания, за да могат те от своя страна да открият дълбоко в себе си силите и енергията, които са толкова необходими за Възраждането на България. Мисля че ако искат да бъдат напълно искрени със самите себе си и в същото време да помогнат на съдбата на България, възрастните би трябвало да намерят друг начин за успокояване на съзнанието си, в оставащите занапред години, от верността си към някакви стари догми, които надали разбират добре.

Що се отнася до социалните и политическите отношения у нас, може да се каже, че съществува истински вакуум и колкото и да им се иска на някои да смятат, че те са призваните да направляват съдбата на българския народ, защото така ги е научила старата система, нещата имат винаги практически измерения и те трябва да докажат на дело своите способности и всеотдайност. Начинът да се допринесе за възраждането на страната е чрез участието в раждането на идеи, които да събудят и обединят духа на целия народ или чрез практически умения и качества с оглед на организиране и ръководене на хората, на основата на вече създадени и утвърдени по света идеи. И е крайно време да достигнем зрялост, при която да можем да си отговаряме на въпроси от рода: – Кога една социална група става духовен водач на своя народ? Когато яде хляб и сиренце, когато мисли и говори за хляб и сиренце или когато мисли и обсъжда идеалите на човечеството, ценностите на човешкото съществуване и мечтите за по-добър живот.

Да не говорим, че има и изкривявания, когато хора се приемат за интелигенция само защото имат висше образование и се държат сякаш това им дава някакви изключителни позиции и привилегии в живота. Образованието, получено в някаква специалност, в никакъв случай не означава образованост в етика на отношенията, в практическите страни на политиката или в сферата на човешките ценности и добродетели. Това че някой е лекар, инженер, агроном или просто висшист не означава, че той ще бъде вежлив, коректен, толерантен, а нерядко става точно обратното. Някои хора считат, че на тази основа имат право да бъдат даже арогантни. Но мисля, че за това голям принос пак има духът на реалния социализъм, защото постави лекарите в идиотското положение да бъдат най-ниско платената професия в страната, когато навсякъде по света те са и материално, и морално на висока почит и уважение. Инженерите също бяха по-лошо платени от работниците, независимо че носеха цялата отговорност и ръководеха работата. Това бяха част от извращенията на комунизма, които целяха да противопоставят отделните групи в обществото, за да го правят по-лесно за управляване и манипулиране. Подобни реалности от живота обаче разкриват отрицателните последици от противопоставянето на народ и интелигенция, което навремето беше държавна политика и което сега е причина за нарушения из основи социален диалог и дух на разбирателство. Всичко това остава скрито под повърхността на ежедневния живот и не може да се обсъжда, когато на света се гледа строго материално. Затова е нужно да започнем да се учим да откриваме връзките и отношенията в обществото, които да ни помогнат да разбираме по-бързо възникващите около нас проблеми и да ни служат като ориентир при откриването на решенията.

Разбирането на проблемите и намирането на решенията е въпрос на резултатно мислене, което започва от познанието, а завършва с въображение и находчивост при откриването на пътищата и средствата за постигане на успех. Мисля че в България много малко сме се учили досега на подобен начин на мислене и вместо да отдаваме силите си за организиране на нашия живот и да проявяваме инициатива и въображение при решаване на нашите проблеми, ние все си пъхаме носа в хорския живот. Няколкото примера, които ми идват в главата са показателни за това.

Вървяхме с моя позната по улицата и видяхме жена с малко дете в ръце да проси милостиня. В същото време се появи един щедър минувач, който й даде няколко лева, при което моята позната отбеляза, че подобен просяк можел да изкара повече от шестте лева дневна надница, които всъщност печелел българския чиновник. Този случай е показателен за много страни от нашия живот, но това, което ме впечатли е логиката, която може да подтикне да се прави сравнение между един трудещ се и един просяк от улицата. Логиката в случая беше тази на човек, смятащ се за представител на българската интелигенция.

Друг подобен пример за мисленето на високообразованата прослойка от българското общество беше реакцията на една позната на семейството лекарка, която виждайки снимката от сватба във Франция, определи родителите на момичето като физиономии на прости селяни. Единственото, което тя знаеше за тези хора е, че бяха от малко градче на атлантическото крайбрежие и бяха средни търговци без висше образование. Тя също имаше претенции да принадлежи към българската интелигенция, а пък аз познавах хората от снимката и като знаех колко по-големи от нейните са и постиженията им в живота и културата им на поведение, се чудех откъде изнамира това въображение в байганьовското си проникновение, та да прави такива оценки за хората.

Мисля си, че комунизмът ни научи да мислим със стомаха си, а историята показва, че той никога не е бил добър съветник. Единственото, към което може да ни подтикне той е омразата, враждата, разрухата и цялата история на света ни показва точно това.

Забавен е и случая с поета Румен Леонидов, ако не се лъжа, който възторжено призова военните да вземат политическата власт и обществото изведнъж подскочи като ужилено. В първия момент се зачудих какво толкова четат и с какво се занимават тези поети та им идват подобни проникновения в главата, а после нещата придобиха много по-весели очертания, когато няколко седмици по-късно отидох на изложението на книгата в София и видях негова книга по щандовете. Тогава ми хрумна, че човекът може би просто се е забавлявал да се упражнява в теория и практика на маркетинга, за да може да тръгне продажбата на книгата му, а пък обществото подскача като ужилено и се паникьосва от страх да не осъмнем във военно положение. Мисля че момчето заслужава да го гласуваме на първо четене в Парламента в редовете на новата българска интелигенция.

Нека все пак да видим съществува ли европейска интелигенция и как би трябвало да виждаме нейното участие в обществения живот. Когато се опитах да набия колчетата по периоди в историята на развитието на западната цивилизация, споменах, че тя започва от Древна Гърция. Още тогава има две основни водещи в духовно отношение сили в обществото. От една страна, са философите, които са развиват по това време всички области на познанието, а от друга страна, са политиците с уменията си да организират и управляват хората. Римляните продължават гръцката традиция като водещите идеи са в рамките на политиката, законодателството, военното дело, архитектурата и строителството. След това като водеща в духовно отношение се налага християнската религия и през доста дълъг исторически период няма добавени други достижения. Науката, технологиите, политиката и социалните отношения бурно се развиват през последните 600 години, когато Западна Европа заема водаческа позиция във всички възможни и въобразими разновидности на човешката активност. Целият набор от мисли, идеи и знания натрупани през този период, както и всички практически достижения и резултати, са плод на усилията на много поколения, играли ролята на духовни творци и водачи на своите народи. Те са създали духовна традиция, която все още не ни е добре позната и която не чувстваме истински близка. Това не е резултат от вътрешно заложена в нея враждебност, а от нашето непознаване на особеностите и богатството й, които могат да ни предоставят много от отговорите и решенията, от които така болезнено се нуждаем. Не трябва да оставаме слепи за добрите намерения и помощта, които Запада демонстрира с готовност за взаимодействие и сътрудничество и това би трябвало да ни подтикне към по-открит начин на мислене и на поведение, за да можем да осъществим прехода в нас. Той е решаващ за успешното ни присъединяване към Европа.

Смисълът на изказаната позиция, че в България няма интелигенция, трябва да се търси единствено и само в желанието ми да се подчертае с дебели букви болезнената необходимост от нейното раждане. Напоследък у нас се развиват тенденции към създаване на двуполюсната система на правителството, от една страна и НПО (не правителствени организации), от друга, което според някои би трябвало да бъде достатъчно за да осигури необходимите механизми за нормалното функциониране на обществото. Аз лично смятам, че без съживяването на интелигенцията и без нейното активно участие в съграждането на духа на народа, процесът на възраждането на България ще бъде много по-дълъг и мъчителен. Разбира се, това не може да се осъществи по поръчка, защото тази социална група съществува единствено и само чрез силните личности, които проявяват активност по силата на вътрешния импулс и убеждения, но ако не съществува разбирането в обществото, че това е основна градивна сила в този процес, тогава ще бъде още по-сложно поведението, което ще я породи. Само чрез събуждане и насърчаване на потенциала на хората може да се постигне мобилизация и резонансно обединяване на силите на целия народ, за да се осъществи подем равносилен на възраждането на една нация. Дъното, на което се намираме, трябва да ни подтикне в един момент да разберем, че за да живеем като европейци и да издигнем на ниво националната си гордост и достойнство е нужно да извършим голям скок напред. Това не може да стане по друг начин освен с осъществяването на възраждане вътре в нас и в държавата като цяло.





БИЗНЕС КУЛТУРА



Човек е това, което прави и което постига в живота си. Същото важи и за държавата като цяло. В настоящия момент начина ни на живот се определя в малка степен от по-далечната ни история и в много по-голяма степен от случилото се през последните 55 години. Първото ни донесе историческо изоставане, а второто - преобръщане на обществото с главата надолу. Бих искал да разгледам точно това преобръщане с главата надолу от гледна точка на икономическото развитие и икономическите отношения, които се установиха през този период, защото те оказват решаващо въздействие върху всичко, което става в България в момента. Марксизмът предвиждаше икономиката да бъде водеща, а тя се превърна в западаща и някои неомарксисти се опитват да обвиняват за това стремежа към свобода и демокрация. Ако не бяха се научили доста по-рано на цинизъм и арогантност, подобен факт би бил някаква нелепост на социалното ни развитие, но тъй като те се учеха и възпитаваха в дух на принципност и последователност, тяхното поведение беше изцяло закономерно. Случващото се в живота ни през последните 10 години не е плод, както на тях им се иска, на стремежа към промяна, който търси да си пробие път, а на социалната система, която го предшества и към функционирането на която самите те имат голям принос, колкото и де се правят на ни лук яли, ни лук мирисали. Още не се е виждало и не се е чувало по четирите географски ширини, следствията да се намират преди причините, които ги пораждат. И колкото тези приятели и да са изучавали изкуството на диалектическата демагогия, не забелязвам да успяват да дадат някакво задоволително обяснение за произхода на събитията в днешна България, нито пък да поемат своята отговорност за положението, в което се намираме. Те обаче не само не искат да поемат отговорност за злата участ, сполетяла страната през последните години, но и правят точно обратното, използват проблемите причинени в голяма степен от самите тях, за да добият популярност чрез критикуване на настоящите политици и по всичко личи, че стягат отново куфарите, за да се пренесат в двореца на властта. Но нека се опитаме да проследим какво определя липсата на здравословен климат за извършване на бизнес активност в страната в момента.

Трябва да признаем на Маркс справедливото чувство на негодувание и ярост от съществуващите несправедливости в обществото на Европа преди повече от 150 години. Непосилните условия на труд и наличието на експлоатация на работниците са го подтикнали да изрази открито критичното си отношение към съществуващия социален ред и да се впусне в търсене на теоретични основи за промяната му. Тъй като докторската му дисертация е за живота в Древна Гърция, той явно е проследил развитието на човешката история и в един момент е решил, че е открил магическото решение за проблемите на обществения живот. По всичко личи, че достига до извода за вредата от частната собственост и ролята й на основна причина за всички злини на човечеството. Така той търси и намира решение на проблема за социалната несправедливост в извършването на революция в държавата, насилственото завземане на властта и установяването на диктатура на пролетариата, след което според него трябва да се създадат условия за премахването на частната собственост. В това той вижда единствената възможност за трудещите се да се освободят от робуването на богатите и от несправедливото устройство на буржоазното общество. Решението, което предлага, е радикално и може би затова смята, че то ще бъде безрезервно възприето от подтиснатата класа, но в крайна сметка остава разочарован, защото ентусиазмът на трудещите се към учението му не е голям. Той възприема богатите общества за естествената среда за осъществяването на идеите си, защото в тях има добре развита и многобройна работническа класа, която той се опитва да въоръжи теоретично със своя Комунистически Манифест.

През 19 век обаче в развитите европейски страни започва подобряване на условията на работа и живот на трудещите се и за това със сигурност допринасят и социалистическите идеи на Маркс. Във Великобритания работният ден спада на 10 часа, като преди това е бил 12, 14, а понякога даже 16 часов. В Германия всемогъщият Круп въвежда огромни подобрения за своите работници като започва от работното място, минава през условията на живот, прекарването на свободното време, образованието и заедно с канцлера Бисмарк участва във въвеждането на първите форми на социално и пенсионно осигуряване. Както казват някои, те изглежда са го направили от омраза към социалистическите идеи за революционна промяна на обществото, но това е без голямо значение. Важното е, че тези промени показват на практика прогресивното развитие на държавата и така разколебават работническата класа да започне подготовка за осъществяване на въстание и да води активна въоръжена борба с цел промяна на социалното устройство.

И въпреки че Маркс смята, че революцията не може да успее в бедна страна без многобройна работническа класа, революция се осъществява точно в Русия. За това явно решаващо се оказва историческото изоставане на Русия и социалното невежество на народа, който въобще няма опит и не може да си даде сметка къде ще го отведе подобен авантюризъм. Лозунгите за свобода, равенство и справедливост изиграват своята роля и болшевиките успяват да завземат властта и да наложат диктатурата на пролетариата. У нас тази система идва под формата на вносна продукция от Съветския Съюз, след Втората Световна война. Оказва се, че не сме имали правото на избор и е трябвало просто да се примирим, защото победата през войната изработва договори, които налагат разкрояване на границите и така ние се оказваме съветски сателит. Защо пък не, след като по този начин успяхме да изпратим и космонавт в космоса, напук на всичките им там мръсни експлоататори.

Определящи за икономическото ни развитие стават основните догми на комунизма – липса на частна собственост и пълен монопол над властта. Не може да се каже коя от двете има по-решаваща роля, защото те са като двойка сиамски близнаци и не могат да съществуват една без друга, а в последствие се оказа, че не могат да съществуват и заедно. От хилядолетия обществото се беше развивало по естествен начин и беше установило частната собственост, която обаче Маркс и Енгелс започват да виждат да се укрупнява толкова много, че решават, че най-нормалното продължение е превръщането й в обществена. Тук още веднъж се потвърждава вечната констатация, че логиката е човешка измислица, която много често ни подвежда в погрешната посока, вместо да ни отведе до истината. Измислена логика, също така, ги кара да смятат, че революцията е начина за осъществяване на социален прогрес, но в интерес на истината и много други философи и политически фигури се подвеждат в същата посока. Кант е един от философите, които вярват в обновителната и освежителна роля на революцията в рамките на обществото, а Френската революция се опитва да наложи на дело идеите за подобно обновление, което още тогава завършва с кървав провал. На практика се оказва, че революцията е естествен и спонтанен начин да се възстанови нарушеното равновесие в обществото, причинено от действията на хората, когато е достигнато непоносимо ниво на социална несправедливост. Но нормалните процеси в обществения живот се израждат окончателно, когато се реши, че могат да се определят с абсолютна точност обективните закони за развитието на обществото и на тази основа се предприемат действия за промяна на социалното устройство и насилственото му заменяне с друго. Явно Маркс се опитва да прави проста аналогия между законите на природата и законите на обществото и не си дава сметка, че едните са независими от човека, а другите са негово творение. Това творение на човека идва винаги като резултат от съзнателното или несъзнателното следване примера на природата в търсенето на равновесие и хармония, като се е стараело да балансира разнообразните социални отношения с правото на избор на индивидите, които са мотивирани от субективната им воля и не могат да бъдат абсолютно предсказуеми. Комунизмът, обаче, реши, че не само са предсказуеми ами че той може да си ги моделира както му скимне. Така с пищов в ръката или с пищов на слепоочието, както предпочитате, се започва премахването на частната собственост в България. И изведнъж трябваше да се измисля, съвсем отначало, как да се работи, как да се организира работата, как да се вдъхва ентусиазъм на хората. Предполагам няма да се учудите чак толкова много, ако ви кажа, че двете основни средства бяха насилието на революционерите и невежеството на българския народ. Тези две средства, след дългогодишна обработка, ни накараха да се чувстваме сякаш винаги сме живели при комунизъм, сякаш това е най-естествения начин на живот на планетата и сякаш винаги ще си живеем по този приятен и омаен начин. Колко жалко, че не ни било писано да се радваме вечно и до насита на такова неземно щастие.

Значи премахнахме частната собственост, назначихме подготвени идеологически главатари и раздадохме символични заплати, защото се планираше обществото да се трансформира от материално в нематериално и тогава нямаше да имаме никакви материални проблеми и щяхме да се чувстваме като в Рая, но на Земята, а не като в митовете на Библията. И тъй като основният принцип в обществото беше демократическият централизъм, можеше да има само един главен главатар, който като викнеше от върха на пирамидата, всички отдолу трябваше да набиват пети. Раздадоха се заповедите, че трябва да се строи тежка, много тежка, най-тежката промишленост на света, за да не допускаме империалистите да ни диктуват каквото и да било, като ни изнудват с техните машини и технологии. Така построихме всичко, което се разпореди и все в името на човека и за благото на човека, а от време навреме ни показваха и портрета на човека, за да не забравяме кой е в основата на нашето благоденствие и идващото зад ъгъла светло бъдеще. И за труд и за творчество имаше място, стига да бяха посветени на генералната линия на партията и да бяха насочени към сияйните върхове на комунизма. Ако имаше нещо добро в работата, то се дължеше на представителите на ръководната идеология, а за неудачите, които не бяха рядко явление, лесно се намираше кой да бъде нарочен за лошо свършената работа. Хората не намираха мотивировка в работата и основната им цел стана да се научат как да се държат, та да не бъдат обявявани за саботиращи производството или за поредната черна овца. Материалният стимул почти не съществуваше, защото цареше принципа на уравновиловката, а за хората, които искаха да се развиват професионално, възможностите бяха сравнително ограничени. Често се чуваха думите, че амбициозният няма бъдеще ако не е член на компартията и тъй като управлението беше централизирано, личната инициатива все успяваше да срещне някой висшестоящ, който радостно проявяваше изблици на въображение да се развлича да изпитва рамките на властта на своя пост. Е, не трябва да се увличаме да твърдим, че началниците са се престаравали в скачането по ушите на подчинените си, но, в известен смисъл, би било противоестествено за човек на такава длъжност да не допринася по свой начин към уравновесяването на движението на енергиите, характерни за неговото положение.

Огромните заводи произвеждаха понякога по 40%, 60%, а в изключителни случаи и по 80% брак. Кремиковци, Ихтиман, Радомир са идеалните примери за заводи, които не само не печелеха, но и губеха пари, но не можеше и дума да става да са се хвърляли милиарди левове народна пара, а след това само защото на някой му скимнало, просто ей така, да престанат изведнъж да се хвърлят. Всичко това трябваше да продължава докато се покатерим на споменатите вече върхове.

Знам че преданите на идеята хора ще кажат, че тези приказки са жива измислица и че не може една държава да съществува по този начин, но ние ще им кажем че може. Защо ли? Защото братският Съветски Съюз беше насреща и поглъщаше 70% от продукцията на България, само защото бяхме много послушни и папкахме безпрекословно цялата идеологическа бълвоч без никакви проблеми. И както казваше бай Тодор, няма да си нарушаваме социалния ред и спокойствието заради някакви си там чехи, унгарци и поляци, дето не знаят какво искат и си играят на стражари и апаши с братята руси. А след като ни взимаха 70% от продукта, значи все трябва да сме имали някакъв кяр, а си имахме и родна военна промишленост, която според наследниците на марксическата идея, ни е носела около 2 милиарда долара годишно. Как искате с подобни мощни придобивки да се окаже, че нямаме светло бъдеще или поне така си мислихме, докато не дойде провалът на комунизма. Според социалистите, обаче, още не е дошъл, защото Китай го отглежда и заздравява, така щото червеният конник един ден отново да е способен да превземе цялото земно кълбо. И тогава отново думата комунист ще звучи гордо и достойно, ама те не искат да се принизяват, както правеше бай Тодор по горбачово време, да отмине бурята, а искат ако може, все пак малко така да споделят и властта през това време, ако е възможно.

Системата си рухна юнашки и равносметката е, че нито можем да работим като хората, нито можем да се организираме като хората, нито пък можем да си вземем поука и да почнем да се образоваме като хората. Само недоволничим, че се сринала икономиката, че ни излъгали капиталистите, че ни грабели чужди душмани, че империалистическите тайни служби са виновни за всичко. Простата истина е, че комунистите искаха да покосят капитализма с огън и меч и при разразилата се яростна Студена война, комунизмът падна жертва. Трябва да се подчертае обаче, че провалът на комунизма не е резултат от директно противопоставяне на системите, а от собствената му безпомощност и абсурдност в социално и икономическо отношение, защото той се оказа неспособен да постигне много от набелязаните цели. И аз питам, как е възможно да се организира една икономика по военни методи и тя да е в състояние да произвежда нормално, да се конкурира със световните производители и да се налага на световните пазари? Само хора, които нямат представа как функционира нормалното производство на стоки и услуги, могат да твърдят подобно нещо. Би било хубаво да сме като Швейцария или Холандия, но хората са се учили много векове без прекъсване как да работят, как да организират бизнес и как да го поддържат след това на конкурентно световно равнище. Ние просто от бедни и изостанали се превърнахме в хора обучени да работим по командно-административни методи без капчица творчество и инициатива, без самостоятелно мислене и без възможност да поемаме отговорност, научени единствено на казармена дисциплина и на страх от допускане на идеологически грешки. Морала се базираше на партийната етика, която беше равносилна на липса на етика и слугуване на догми, които никой нямаше представа дали е въобще възможно да бъдат осъществени на практика. Хората не се научиха на сътрудничество в работата, защото то е въпрос на коректност и толерантност към всички участници в работата, а не на кланяне пред идеологически догми и партийни полубожества. Не се научиха и на труд в естествени условия, където бизнеса се организира в среда на конкуренция и подвижност на пазарите, където находчивостта и предприемчивостта на отделните индивиди са решаващи в приноса, а културата на сътрудничество и разбирателство помага на единството и увеличава многократно аритметичния сбор от усилията на всички. Мисля че хората не можаха даже да се научат да извършат една работа и като дръпнат накрая чертата, да се окаже, че след вложените усилия, материали и пари, са получили печалба. На всичко отгоре вече 10 години продължаваме да се поддаваме на неомарксистка демагогия и да пречим на собственото си избавление.

Най-важните промени за България са в сферата на бизнес отношенията, а там е мястото, където се е извършил най-незначителният напредък. Старата идеология на социалистите и невежеството на народа направиха така, че да се гледа на частната собственост като на нещо престъпно и затова нейното връщане се забави прекалено много. Хората въобще не си дават сметка, че това е единствения възможен преход за България и че не можем да искаме благоденствието на другите народи без да направим промените, които ще създадат условията за неговото постигане. А забавянето на приватизацията, беше начинът за всички хора в позиция на влияние и контрол да се облагодетелстват или чрез изчакване да купят изгодно за себе си или чрез съдействието на други да обслужват материалните си интереси. И когато днес се говори за корупция при приватизацията, аз смятам, че тя е много по-голяма при нейното забавяне, а не при нейното осъществяване. Отлагането й попречи първо, на промяната в самите предприятия и на тяхното оцеляване, второ, за осъществяването на реформи в държавата, трето, на съхраняването на работни места, четвърто, на запазването на благоприятна цена за приватизацията, на която и да е фирма. Колкото повече са забавя приватизацията, толкова повече предприятия фалират, толкова повече намалява потенциалната цена на предприятието, толкова повече хора изгубват работните си места. Всичко това стана не само в България, но и във всички останали държави, където се пречи на промените по подобен начин. Това е принципна постановка от теорията на прехода от държавна форма на собственост към частна собственост. Хората няма как да знаят всички тези неща и затова много често се поддават на пропаганда и демагогски призиви, което е и част от злата участ на страната ни.

Скоро гледах по телевизията един от банкерите на Булбанк, който беше дошъл да обясни колко неизгодно се продавала банката и как им се смеели в чужбина заради нескопосаната приватизационна процедура. Това, от което пък на мен ми стана смешно от неговото изложение и от проведения разговор, беше, че се видя ясно защо българските пишман специалисти стават за смях в чужбина - просто защото имат неоснователно голямо самочувствие, а не поради грешките на другите. Хората им се смеят, защото възпитаното по време на реалния социализъм изкуствено високо самочувствие, което не е подкрепено от постижения и резултати, ги кара да изглеждат като бараби, които вадят пищови на гол гъз. А на голият гъз не му остава нищо друго, за да привлече вниманието, освен да пърди. Така пак опираме до сборника на Петко Р. Славейков и българската поговорка: “Гъз, който пърди не ще хикимин (тоест лекар)”, която не може да не предизвика чувство на наслада и удовлетворение у всеки от нас поради високо полезните за здравето активности на тези наши славни сънародници. Нашият фолклор е бил винаги пълен с разтушаващи и здравословни мъдрости, които ни носят спокойствие и радост от живота. Що се отнася до финансовата ни система, наистина смятам, че е страшно нелепо човек да се смята за голям банкер, когато България е в такова окаяно положение и когато банковият сектор е значима част от това окаяно положение.

Каква е нормалната бизнес среда, която съществува по света от векове, а даже от хилядолетия, като непрекъснато се развива и усъвършенства, така че да се запазва жизнена и да се нагажда към научните и технологичните новости? За да не оставате с впечатление, че смуча всичко от пръстите си, ще кажа, че докато бях в Канада завърших едногодишен курс по мениджмънт, в който успях да се запозная с основните теоретични постановки на бизнес отношенията. Към това образование може да се добави строителното инженерство, което съм завършил преди 15 години, но като най-важни за мен считам последните 15 години, в които не съм преставал да се образовам по проблемите и въпросите, които разглеждам в книгата. На тази основа съм се старал да организирам опита и впечатленията си от живота в разбирания за света, които ми помагат при разглеждането на проблемите на България. Затова тук ще се опитам да споделя това, което бях изучавал, от една страна и това, което имах възможността да преживея и наблюдавам на практика, от друга. Ако си спомняте по-рано коментирах понятието професионална етика, но не се задълбочих, а само казах, че ме е подразнило поради простата аналогия, която неволно правех с понятието партийна етика. Доста по-късно се върнах към това понятие и под формата на обобщени разсъждения си дадох много по-ясна представа за неговата важност и истинска роля в цялостното функциониране на обществото.

Професионалната етика в действителност представлява интересите на всички участници в бизнес процесите, защитени чрез норми, правила и закони, под формата на професионално право, което всички са длъжни да спазват. В нея се отчита, че в трудовия процес има голям брой участници и че е важно за крайния резултат от техните усилия, интересите им да бъдат обозначени и защитени. Ако хората са удовлетворени от резултатите, те ще изпитват радост от всеки един цикъл на работата и по този начин ще допринасят максимално и ще съблюдават доброволно интересите на другите участници в работата. С няколко думи спазването на законите от всички води след себе си резултати, които задоволяват и бизнесмените, и посредниците, и потребителите, и трудещите се. Докато партийната етика беше символ на социалното неравенство и несправедливост, които наложиха дух на враждебност и социална омраза, а те предизвикаха поведение на дебнене, доносничество, упреци и осъдителност. Упреците и осъдителността разбиват на пух и прах професионалната етика на отношенията, защото отнемат възможността за постигане на радост и удовлетворение от трудовия процес. Трябва добре да се разбере, че те са идеалното средство за разединение, неразбирателство и провал в работата на хората. Те не са средства за постигане на справедливост и възмездие, защото това може да стане само с ефикасно действаща правова система, чието изграждане изисква години упорита работа.

Друга важна съставна част от теорията е професионалното общуване между отделните страни с цел доброто организиране на бизнеса. Споменах някои неща по-рано и едно от тях беше, че уменията на един специалист се състоят от 20% тежест на професионалната подготовка и 80% на умението за работа с хората, а другото беше, че като търсят да наемат на работа, ръководителите предпочитат сговорчивите хора, а не много учените. Ако не се получи среда и атмосфера на коректност, толерантност, уважение, с усещането за волност и простор за всеки да реализира целия си потенциал, съществува голям риск да не се постигнат добри резултати в работата и бизнесът да се провали. Хората по света търсят всевъзможни начини да постигнат идеалната среда на работа за всички, в която било чрез новаторство, било чрез въображение, било чрез неудържим дух на предприемчивост да успеят в начинанията си. Но дори когато не успеят, те са изградили социално поведение и механизми за превръщането на провала в необходим преход към нови бизнес авантюри. Тук бихме могли да вмъкнем, че държавата и в САЩ и в Канада е доста толерантна към фалитите в бизнеса с цел да насърчи хората да са инициативни и предприемчиви, което стои в основата на гъвкавото и плавно преминаване към новите технологии и методи на работа. Колкото по-ефективни методи и средства човек използва за организиране на трудовия процес, толкова по-големи са неговите шансове да оцелее в съществуващото бизнес обкръжение. Под толерантност имам предвид облекчения и отстъпки във финансово отношение, така че човек да може да прояви гъвкавост и да предприеме и организира нов бизнес, след като е претърпял един път неуспех. Но искам дебело да подчертая, че духът на разбирателство се счита за жизнено важен не само на теория, а и на практика и смея да твърдя, че е усъвършенстван изключително много, така че спокойно може да се каже, че в това отношение за момента Северна Америка има водеща роля в света. Чувал съм много западноевропейци да подчертават категорично преимуществото на организацията на производството и нивото на услугите в Северна Америка спрямо това в Европа. А водещата роля на Америка в глобализацията показва, че техният бизнес е водещ в света и в макроикономическо отношение.

Курса на обучение, който преминах, имаше за цел да подготви и хората, които искаха да започнат собствен бизнес, така че се разглеждаха проблемите на финансовата организация на един малък бизнес. Два семестъра изучавахме начините за водене на счетоводни книги и следването на поведение на финансова самодисциплина и самоконтрол. Разглеждаха се елементарни цикли на заемане на пари, влагането им в избраната насока, организирането на работата с приходите и разходите и тяхната отчетност. Всичко беше насочено да подготви хората, които мислеха в тази насока и имаха идеи за започване на самостоятелна фирма, за основните принципи на работа и за изискванията произтичащи от съществуващите закони, норми и правила. Разбира се, за тези, които се интересуваха от функционирането на средния и големия бизнес акцентите бяха по-различни и можеше да се види, че с оглед ефективността на финансирането, ударението падаше върху изваждането на компаниите на фондовите борси или поне в близост до свободно движещите се капитали. И точно в такъв сценарий може ясно да се види функционирането на една икономика, която се намира в добро състояние и работи ефективно или пък е в лошо състояние и не работи нормално.В това отношение Българската Фондова Борса е реално доказателство за окаяното положение на цялата ни икономика, защото нейното почти пълно бездействие показва пълното неразбиране от страна на обществото на важната й потенциална роля на посредник между бизнеса и капитала.

Много важен фактор във всеки малък бизнес е духът на доверие между хората, работещи в него, защото той е решаващ за добрите крайни резултати. В по-големия бизнес грешката на един човек може да бъде с ограничен ефект и да не бъде с фатални последствия, но в малкия бизнес това може да бъде пагубно. Затова явно се забелязваше стремеж в поведението на мениджърите в Северна Америка за намиране на подходящите хора, на които можеше да се разчита напълно. И в това отношение ми идва интересен пример за двама нашенци, които се събраха и с общи усилия решиха да започнат заедно бизнес. Не знам дали да ги нарека Нане и Вуте или по-близко ще бъде ако са Андрешко и Бай Ганьо, но и в двата случая нагаждането на прототиповете към реалната история няма да коства почти никакви усилия. Когато взеха решение да отворят малък гараж, единият беше механик по професия, а другият беше посъбрал пари, като в същото време си падаше и малко майстор по всичко, така че това бяха изходните им позиции в началото на авантюрата. Имаха добро желание да запретнат ръкави за работа и да поспечелят парички, а имаха и самочувствие, че с нищо не са по-лоши от другите, така че не би трябвало да имат някакви пречки по пътя. И в интерес на истината мога да кажа, че в началото работите им изглеждаха да потръгват. В един момент обаче чувството за сговорчивост им изневери и те започнаха да се дразнят от всичко и най-вече един от друг. Успоредно с това, те нямаха никакви познания за водене на финансова отчетност и не се справяха добре с английския език, което не помагаше на работата, но самочувствието им стигаше за сто села. Накрая Бай Ганьо тегли една майна на Андрешко и тъй като не беше вложил пукнат грош, просто отиде да си търси работа другаде, а пък Андрешко беше заложил цялото си състояние и затова, волю неволю, остана прикрепен към гаража още известно време. Развръзката беше още по-весела, защото се оказа, че като дошъл на север, Андрешко вече бил нарочен за изселване от Канада и един божи ден полицията се появи на вратата му, сложи му белезници и го изпрати тържествено към неговата татковина. Злите езици говореха, че конкуренцията го натопила и затова той изневиделица попаднал в лапите на омразните полицаи, но както често констатираме в подобни случаи, даже в най-приятните за живеене държави на земята, няма пълно щастие.

В горната история стана дума как интелигентният български дух търси пътищата и начините да се вгради в пространствата на благоденстващия материално свят, но аз бих искал да споделя една друга история, която може да бъде полезна с поуките си на съвременния българин, който все още не е загубил желание да работи за възраждането на родината. Майка ми беше дошла на гости в Канада и аз знаех, че това е първият и последният път, когато тя стъпва в Северна Америка, така че решихме да направим една по-цялостна обиколка. И не може да се каже, че се посрамихме, защото даже Бай Ганьо би ни завидял на навъртените близо 15000 километра за по-малко от един месец, през Юга на Канада и Севера на САЩ. По време на пътешествието гостувахме на канадско семейство в Едмънтън, което беше потомък на украински прадеди, дошли в Канада след премахването на крепостничеството в царска Русия. В Щатите и Канада са много популярни историческите музеи, които представляват селища на нови заселници отпреди един-два века, възпроизведени на живо в естествен размер. Нашият домакин реши да ни заведе извън града и да ни покаже едно такова селище на украинци отпреди близо 140 години. Там всичко беше организирано с желанието да се даде максимално точна представа как са изглеждали, как са живели и какви са били нравите и обичаите на заселниците. Във всяка къща и постройка бяха облечени и поставени студенти, които играеха театър на живо пред посетителите, като показваха манджите, които са готвели на времето, дрехите, които са носели, помагалата, с които са си служили, като в същото време се стараеха да задоволяват любопитството на хората и отговаряха на зададените им въпроси. В зависимост от интереса, който човек проявява, той би могъл да остане да разглежда селището от няколко часа, до един цял ден. На улицата можеха да се видят полицая и лекаря на селото, в магазините имаше продавачи, в къщите имаше домакини, които приготвяха гозби и дори предлагаха да опитате ако искате, в църквата беше прислужницата на попа, която ви занимаваше и даже позираше усмихната за снимка. Надписите разказваха, че когато заселниците са пристигали в началото, те са получавали по 300 хектара безплатно на семейство, като всичко наоколо е било природата в най-дивото й и първично състояние. Ако в продължение на три години семейството успеело да обработи или облагороди земята, получавало още 300 хектара безплатно. Наоколо не е имало никакви чиновници и бюрократи да им се пречкат, от една страна, а от друга страна са имали пълната свобода да се радват на резултатите от собствения си труд, защото не са плащали данъци. Тези бивши крепостни селяни, които току що са получили свободата си и никога дотогава не са притежавали нищо, изведнъж попадат пред безкрайно широко разкрити хоризонти. Бях живял вече няколко години в Канада, но все още се пазех от прибързани обобщения за хората и начина им на живот, но след като прекарахме няколко часа в този музей и под влияние на чутата история, изведнъж се очертаха в съзнанието ми двата основни фундамента на живота в Северна Америка, които са валидни и до ден днешен. Единият беше личната свобода, в образа на почти мигновено отърсения от крепостничеството украински селянин, а другият беше стремежа към материално благополучие, олицетворен от тези селяни и правото им да се радват изцяло на резултатите от собствения труд. Като по чудо, те изведнъж са се намерили очи в очи с природата и всичко е зависело от техните предприемчивост, находчивост, трудолюбие, умения и способности, за да осъществят всичките си мечти. И когато човек види постигнатите резултати в наши дни, той разбира на какво се дължи самочувствието и гордостта на потомците на тези хора. Те знаят много добре, че нивото на техния начин на живот се дължи единствено и само на усилията на няколко поколения хора, които от нищото са достигнали най-високите стандарти на живот на планетата. Затова казах, че тяхната история може да бъде безкрайно поучителна и за нас, които излизаме от период на осакатяващо историческо развитие и се нуждаем болезнено да научим възможно най-бързо що е това свобода, лична инициатива и предприемачество, полагане на усилия, които да ни радват с резултатите си. Ситуацията, разбира се, не е една и съща, но в същото време аналогията и поуките не са трудни за извличане.

Нека сега се върнем към бизнес реалностите на съвременния български стопански живот. Сигурен съм, че все още има хора, които настръхват на сън при думите бизнес и частна собственост и макар и да ги разбирам, защото някои от тях все още се щъкат около мен, не мога да приема, че след като са ги възпитали в самопожертвователен фанатизъм, те трябва да настояват да завлекат заедно със себе си до гробищата и целия български народ. Най-малкото не е много етично, защото ако изчакат малко и не се вкопчват така удавнически в умрелите си идеолози и в теорията и практиката на реалния социализъм, те биха могли да си отидат со кротце и со благо по силата на естествените закони. Не е нужно да жертваме бъдещето на младите само защото неомарксистите трябва да докажат на света, че са по-твърди все пак и от гумата и от дървото и от стоманата. Техните потомци, обаче, са също всезнайковци и казват: “И откъде накъде ще продаваме най-успешната българска банка, след като ние можем да си я приватизираме като я оставим в наши ръце и след това да тръгнем с нея да завладяваме света, като му докажем какви завидни качества и способности е натрупал Бай Ганьо в управлението на банковото дело”. Да им се чудиш на тези хора откъде намират това невежество и тази арогантност да твърдят подобни неща, когато и те и техните родители успяха до такава степен всичко да съсипят в тази държава. И сега продължават да не губят самообладание и да упорстват с абсурдните си твърдения и да се бият в гърдите, че ние сме не по-малко способни от чужденците да управляваме икономиката, селското стопанство, търговията, финансите и всичко останало. Мисля че най-доброто, което можеше да се отговори в горния случай, го каза един от заместник-министрите и то беше, че не може да се каже, че една страна има реално съществуващи финансови институции и добри банкери, когато в нея има само един банкер или банка, които да не са ограбили вложителите си. Доскоро неомарксистите не искаха въобще да се приватизира, а сега искат, но да е с тяхно съгласие.

Други аномалии, които съществуват у нас, се видяха ясно и при стачката на пилотите на авиокомпания Балкан. Не знам дали някой обърна внимание, но тази стачка започна с недоволството на пилотите от техните възнаграждения. Много бързо, обаче, те се усетиха, че не могат да получат подкрепа от широката общественост, защото техните заплати бяха несъизмеримо по-големи от тези на обикновените граждани. Тогава бързо се преориентираха и започнаха да държат сметка на ръководството на компанията за неща, които въобще не са им работа, но бяха наболели проблеми за обществото и така събудиха интереса, а впоследствие покачиха цялостно социалното напрежение. Откъде накъде авиопилоти, които в най-добрия случай са се научили да управляват самолети добре, ще държат сметка на новите си собственици, израелската компания, която закупи държавната авиокомпания Балкан, как се реорганизира губеща частна фирма, какви са промените, които трябва да се направят, за да се поставят здрави основи за бъдеща дейност и как една подобна активност се поставя на нивото на световните изисквания и стандарти? Това са знания и умения, които не са по силите не само на нашите пилоти, ами и на пилотите от Луната или от Марс, така че да се правят на толкова морални, когато самите те не разкриха истинските си подбуди, а и когато са израсли и са били възпитани в обществото на партийната етика, е и нечистоплътно и цинично. Новите собственици на компанията са представители на народ, който е доказал и способностите си да организира успешен бизнес по четирите краища на планетата през хилядолетията и моралните си ценности на народ, които са го прекарали през многобройни и непосилни изпитания на историята. Така че тези хора нямат какво да се поучат от нас, които нямаме нито бизнес култура, нито нещо повече от едно безславно комунистическо минало, което не ни е научило нито на свобода, нито на предприемачество, нито на толерантност в работата. Пилотите нямат капка понятие за всички тези неща и не знам дали това беше невежество или злонамерено мислене, но показва ясно, че ние не си знаем още задълженията в трудовия процес и така допринасяме, волю неволю, за неговия неуспех или провал. Да не говорим за огромните щети, които можеха да причинят с действията си на икономиката като цяло и на международния авторитет на страната.

От другата страна се намира правителството с неговата официална политика, която досега беше изцяло насочена към търсене и намиране на стратегически инвеститори, които да дойдат и се установят в България. Това, което е важно за такива инвеститори не са само милите очи на правителството, а и бизнес климата на страната и начина, по който хората мислят, действат и общуват помежду си, когато захващат обща работа. Когато видят, че съберат ли се повече от трима човека тяхната организация и взаимодействието помежду им става непосилна задача, тогава какъвто и ентусиазъм да имат тези стратегически инвеститори, той може много бързо да се изпари. И затова не е чудно, че докато в Чехия, Полша и Унгария са се установили много компании и се леят огромни инвестиции, у нас те едвам се престрашават да се появят и бързо се разочароват. Например през последните 10 години в Унгария са инвестирани над 20 милиарда долара, а през текущата година в Полша се очакват инвестиции за не по-малко от 12 милиарда долара. Ние можем да се хвалим както си искаме, за да си подобряваме самочувствието, но е необходимо от време навреме да даваме ухо и на това какво хората мислят за нас и тогава може да се окаже, че не могат да се намерят много ласкави неща за чуване. Правителството трябва да е наясно, също така, че от както свят светува то е предопределено да действа по логика, която крие много консерватизъм и тромавост. Първата година, когато отидох в Канада работих за правителството и бях изненадан да констатирам, че там, както и в България, правителството работеше на основата на авторитарния принцип, при който най-важно в работата се оказваше преклонението пред началника, а не някакви си там своеволни изблици на въображение. Независимо как, чиновниците гледаха да похарчат целия им отпуснат бюджет, тоест народната пара, за да можеше следващата година да им отпуснат повече пари, да се наемат повече хора на служба, въпреки че обема на работата е същият, защото това даваше самочувствие и приятно усещане за власт на началниците. Тези и много други прийоми в работата правят правителството неблагонадежден стопанин и ръководител по четирите краища на земното кълбо.

Забавно онагледяване на възможностите на един добър бюрократ да повлияе на развитието на новаторските тенденции в държавата е примера с френския чиновник, изпратен да инспектира нововъведените железници в Англия след откриването на парната машина. От него се изисквало да отиде и да провери на място какво представлява новия железопътен транспорт и да даде мнение за неговата пригодност във френски условия. Неговото становище в написания доклад било отрицателно и поради това забавил въвеждането на железниците във Франция с около 8-10 години. Не казвам, че нашето младо, образовано и по български интелигентно правителство е задължено да допуска подобни грешки, железници вече си имаме, но все пак няма да е лошо то да потърси енергията в себе си, до предела на силите си, защото социалните ни проблеми наистина го изискват.

Та както говореше за стратегически инвеститори, правителството изведнъж започна да се досеща, че решението може да се крие и в стимулирането на малкия и средния бизнес. Жалкото е, че се сеща за това чак сега, защото това е основното направление, което трябваше да се избере много отдавна. За пример ще кажа, че Италия, която е шестата най-развита страна в света и е на същото ниво като Франция и Великобритания, произвежда 70% от БВП (Брутния Вътрешен Продукт) в малките и средни предприятия, а в тях, може би, работи още по-голям процент от населението. Сигурно ще се изненадате, че същото важи и за САЩ и Германия, където повече от половината от БВП се полага на малките и средни предприятия и там работят отново много по-голяма част от хората. А има и друга, много по-важна причина за България да залага на малкия и средния бизнес и това е липсата на традиции и на умения да работим в големи колективи, защото последните 55 години нанесоха големи поражения в тази насока. Колко парадоксално е, че комунизмът, който трябваше да бъде задружното общество за всички, разби на пух и прах сговорчивостта между хората и възпита ненадмината арогантност у ръководителите и плахост и липса на инициатива в останалите участници. Нане и Вуте имат пред себе си задачата да променят логиката – не е важно аз да съм добре, важното е Вуте да е по-зле от мене, с логика, при която не само захващат съвместна работа, но и двамата се радват след това от нейните плодове. Но докато не започнем упорито да се образоваме и да създаваме нови навици и разбирания, единственото спасение остава малкия семеен бизнес.

Наистина може да се каже, че на ниво семейство у нас нещата функционират много по-добре, защото през последните 600 години от историята ни, които коментирахме по-рано, семейството е било най-свободната и най-основната единица на обществото. Там е мястото, където хората все още намират радост, спокойствие и доверие, които им дават и увереност и надежда и импулс да се впускат в нови начинания. Малкият семеен бизнес е нещо, също много разпространено по света, така че не става дума за откриване на Америка, а просто за използване на полезния опит постигнат досега по различните краища на земята. Ако си спомняте примера с украинските заселници в средно-западните провинции на Канада, те също са се заселвали със семействата си и може би точно това им е помогнало да се справят с всичките трудности, които са се изправяли на пътя им. В семейството човек може да намери доверието и подкрепата за да е сигурен, че усилията му няма да пропаднат, докато ми се струва, че извън семейството хората в България все още изпитват страх и недоверие едни към други. Това би трябвало да се промени, но нищо не става с магическа пръчка и никой не знае колко време ще ни отнеме, но важното е да се създаде движение към промяна, защото точно тогава човек получава усещането за предстоящи приятни изживявания и проявява по-голяма склонност към открито и волно мислене и отношение към околните. А това е изключително важна предпоставка за началното чувство на желание и увереност, които съпровождат всяка една промяна, осъществявана досега в човешката история.

Друго потвърждение на добрите шансове, които съществуват за дребния семеен бизнес в България, беше разговора ми с един млад френски инженер, който работи на строежа на Хилтън хотел в София. Когато обсъждахме различни идеи по отношение на шансовете за развитие на българския бизнес, той сподели, че голямата строителна компания, която е главен подизпълнител на обекта, работи при посредствена организация и качеството на работа не е добро. Докато в същото време на строежа е имало и малък семеен бизнес, който е бил отговорен за инсталациите по една от специалностите и който е впечатлил много французите с качеството и ефективността на работата. Така той потвърди очакванията ми, че малкият семеен бизнес наистина има добри изгледи да заеме водеща роля в икономическото развитие на страната, стига това да се разбере от всички и да се направи необходимото за отварянето на хоризонтите пред него.

Много важно нещо по пътя към Европа е промяната в начина на мислене и в начина на поведение, които сме наследили от миналото. Всяка активност, всяка дейност е необходимо да носи белега на удоволствието от факта, че сме я избрали свободно и защото сме били убедени, че това е занятието, което ще ни носи истинска радост в живота. Само тогава няма да бъдем обладавани от дребни чувства и амбиции, които да терзаят душата ни и да ни подтикват към поведение, което крие разочарования и неудачи.

Да вземем например туризма, който сигурно вече е станал най-голямата индустрия в света, реализираща най-големи доходи и създаваща условия за развитие на много други сектори от икономиката – селското стопанство, леката промишленост, местните обичаи и занаяти, услугите. Тя се очертава и като най-перспективната индустрия в развитието на България, което ясно се вижда и в боричканията и настървените противопоставяния, с които е свързана подялбата на зоните на влияние в тази сфера. Но това е царството на големите и здравите момчета, където не ни е работа да си пъхаме гагата, пък то не може и да се каже, че ни представлява някакъв интерес да го правим. Това, което ни интересува обаче е начина на работа, след като всичко се е стабилизирало и се очаква да започне да тиктака като швейцарски часовник. Къде ни пречат старите навици и дали ще имаме някакви проблеми при тяхното преодоляване? Общоприето е разбирането у нас, че имаме идеални условия за туризъм и от тази гледна точка се смята, че нещата са предопределени да станат от само себе си. Имаме прекрасни летни курорти, прекрасни условия за зимен спорт, стратегическа позиция на кръстопът на Балканския полуостров и с малко андрешковска хитрост всичко би си дошло на мястото. И точно тук възникват проблемите, защото незнайно защо, като видим чужденец, ние решаваме, че първото нещо, което трябва да му докажем е, че можем да го надхитрим. Така че вместо да го обслужим и да изпитаме радостта от взаимното удоволствие, ние решаваме да хитруваме. Аз лично виждам причините за подобно поведение в изостаналостта на мисленето, от една страна и разбирането, което изкристализира по времето на комунизма, когато сферата на обслужването се смяташе за нещо свързано със слугуването при капитализма. Така у хората беше насадено съвсем несправедливо и погрешно поведение спрямо най-основния сектор на всяка икономика - услугите. Неомарксистите сигурно ще се засмеят, но аз веднага ще се конкретизирам за да няма недоразумения. Например, в икономиките на САЩ и Великобритания 80% от БВП се произвежда в сектора на услугите и само 20% в производството на стоки, а в останалите развити страни приносът на услугите варира между 65 и 75%. Няма да излъжем ако кажем, че там работят още по-голям процент от хората в активна възраст. Затова отрицателно отношение не само не е оправдано, но и представлява невежество и упорстване в неправилната посока.

Има и друг един аспект на хитруването, който е психологически и е свързан, от една страна, с мисленето и познанието, а от друга страна, с индивидуалното самочувствие, което се стараем да постигнем в живота. От гледна точка на познанието, хитруването носи в себе си неверието и съмнението, които ни помагат да подлагаме на преоценка съществуващите вече познания и по този начин да ги развиваме и да стигаме до нови знания. А от гледна точка на самочувствието, хитруването помага като ни подтиква да се сравняваме с останалите хора и така да проявяваме самокритичност и да подобряваме индивидуалните си качества и умения. Но това не може да служи за оправдание на действия, които в желанието ни да докажем на дело нашите хипотетични таланти, прерастват в недобронамереност и некоректно поведение. Такива са случаите, когато искаме прекалено скъпо заплащане за елементарни услуги, когато качеството, което предлагаме в замяна, е отчайващо лошо. Хората може да са доста по-богати от нас, но не са свикнали да си дават парите на вятъра, а качеството при обслужването може да се каже, че е всичко и неговата липса не може да се оправдае нито с това, че сме бедни, нито с това, че сме по-хитри. А когато се опитваме да играем на надхитряване, би трябвало да сме наясно, че то е въпрос на добър психологически усет към хората около нас. И тъй като вече няколко пъти казах, че на запад атмосферата на работа между хората в един колектив се счита за много важна от векове, то значи че от векове те развиват своя психологически усет към другите. Този факт трябва да е достатъчен да ни накара да се замислим повторно, когато смятаме, че сме надхитрили хората, които обслужваме, защото може да става дума за двойна игра, при която те са решили да видят до къде сме готови да отидем и да ни гледат просто сеира. Наистина лошо може да стане, когато хитрините се съпровождат с лоши дела. Идва ми в съзнанието случай, при който двама служители на плажа на нашето родно Черноморие, пребили от бой едно 15 годишно русначе, защото било одраскало водния скутер. Този и други подобни случаи са толкова драстични, че могат да се превърнат в причина за разнасяне на лошата ни слава в чужбина, която да е в състояние да възпре хиляди потенциални туристи да посетят страната ни. По същото време това лято чух от българи, живеещи в Австрия, че наравно с останалите морски курорти там са рекламирани и наши, но без да имаме създаден какъвто и да е международен авторитет, нашите компании искали по-скъпи цени от курортите на Испания и Португалия. Самите българи не са се почувствали насърчени от тези цени и предпочели да отидат да прекарат ваканцията си някъде другаде.

Проблем за туризма и за икономиката като цяло се очертава недостатъчното владеене на чужди езици. Скоро слушах някаква анкета, в която питат младите да кажат как виждат собствените си способности и умения в тази насока и процентите, които се споменаха бяха толкова хубави, че чак изглеждаха нереални. На всеки човек му се иска да бъде умен и способен, гениален или поне талантлив. Неговите желания, обаче, с нищо не определят това, което всеки прави и постига в избраната от него посока. Тук може да ни влезе в употреба и Николай Хайтов с неговите думи, че едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш. От това, което аз лично съм наблюдавал и от мненията на немалко чужденци, които са минали през България и са споделили с мен, се оказва, че не са много хората, които знаят езици. Чужденците отбелязват също така, че страната ни не е обърната достатъчно към потребностите на туризма, защото няма надписи и табелки информиращи чужденците на латиница, че е голямо изпитание за пътуващите самостоятелно да се придвижват през България. Много от нещата, които са необходими в подобни случаи, ние дори не можем да си дадем сметка, че е наложително да се направят. Не е допустимо да се успокояваме от благите думи на някои гости и от бързите и самозалъгващи се заключения, които правим сами за себе си. Бих казал, че тенденцията, която се наблюдава по света, е младите хора да говорят поне още един език, който обикновено е английският, почти като роден, без това да им причинява някакви терзания или затруднения.

Проблемът за фондовите борси е изключително показателен както за цялостното състояние на икономиката, така и за бизнес културата, която цари по нашите земи. Какъв е смисълът на фондовата борса и какво е мястото й в една жизнена икономика в нашата съвременност? Тя служи за място, където хората, които имат излишни пари в обществото се срещат с хората, които имат нужда от пари, за да развиват своята дейност и където те получават възможността да се споразумеят за условията на извършената размяна и да сключат договор помежду си. Целта е да се избегне посредничеството на банките, като по този начин се динамизира процеса на извършване на бизнес активност. Както виждате у нас се чудим по какъв начин да докараме някоя чужда банка, когато традиционният начин за пускането на капиталите в обръщение коренно се променя. От една страна, хората не са запознати въобще със значението и ролята на борсата, а от друга страна, са толкова наплашени от всякакви мошеници, които им окрадоха парите, че не може и да става дума да се хвърлят с главата напред в авантюри не по-малко опасни от предишните. Това, което те би трябвало да знаят обаче, е, че техните пари бяха ограбени благодарение на факта, че в България никога не сме познавали механизмите за инвестиране на пари и пълната липса на законова уредба. Ако разгледаме какво ставаше в Унгария, Чехия и Полша, докато у нас разгонилите се бивши комсомолски активисти грабеха парите на простия народ, се вижда, че у тях няма грабежи, а фондови борси, които в случая на Унгария са увеличили вложените пари на инвеститорите около десет пъти. Но както вече подчертахме неколкократно, тези страни не са нито на нашето ниво на историческо развитие, нито имат същите морално извисени ръководители и бизнесмени.

Фондовите борси в света се развиват активно през годините след Втората Световна Война, когато западът преживява дълъг период на икономически просперитет, като водеща в това отношение е, разбира се, Америка. Основната логика на борсите е, че при нормално действаща икономика има фирми, които, съобразно идеите, от които се ръководят и съобразно способностите на ръководството им да реализира на практика тези идеи, постигат своите успехи или неудачи. На основата на тези постигнати резултати, инвеститорите могат да се информират за стопанското и финансовото състояние на избраната фирма и да преценят дали тя отговаря на техните очаквания и цели, за да се решат да закупят акции от нея. По този начин инвеститорът ползва експертизата на ръководството на компанията, а то на свой ред ползва парите на инвеститорите. Ако след време са удовлетворени от резултатите на предприятието те запазват акциите си, а ако не са удовлетворени имат право да ги продадат и да потърсят други. На основата на този прост принцип за инвестиране на пари в момента в Америка съществуват около 120 милиона акционери. По същата логика хората могат да инвестират по всички краища на планетата, но е необходимо да познават за тази цел бизнес културата, традициите и способностите в управлението на ръководителите там, както и стабилността в политическото и икономическото положение в държавата и ясните перспективи за нейното развитие. В такъв случай те не е необходимо да идват и да започват да развиват стопанска дейност от нулата, а могат да използват експертизата на местните хора, но за съжаление у нас вече е много късно за този вид инвестиране, защото тази експертиза, заедно с някои други неведоми социални сили, успя да разруши почти цялата икономика, а на всичкото отгоре нямаме истински функционираща фондова борса. Ако имахме фондовата борса, заедно с необходимото разбиране и поведение на бизнес средите, на правителството и на цялото общество в тази насока, тогава сигурно нещата щяха да изглеждат съвсем други. Но както се досещате при толкова много ако, работата не е много чиста и намирисва на нещо неприятно.

В заключение можем да кажем, че бизнесът е област, в която имаме безкрайно много да се учим, стига да искаме. Няма само един начин за правене на бизнес, но това не значи, че всяка активност, която граничи с бандитизма може да се нарече бизнес. Навсякъде присъствието на законите и тяхното спазване се оказва основна част от постигането на добри резултати и служи за добър фундамент на изграждането на материално благополучие в обществото. Много от страните в Западна Европа, които имат близки до нашите размери, като Португалия, Швеция, Финландия, Ирландия, заедно със своите успехи и достижения, могат да ни послужат като добър пример за подражание и следване. Наистина едни от държавите се стремят към по-голямо социално подсигуряване и стабилност, докато други предпочитат по-голяма свобода на действие и простори за търсене и откриване на техния потенциал. Понякога, обаче, разликите толкова се пресилват, че човек може да остане с впечатлението, че между различните държави разликите са от земята до небето, което, разбира се, не е вярно.

Да вземем сравнението между Франция и Америка, при което се приема, че след като французите обичат прекалено много ваканциите, веселбите и хубавото ядене и пиене, те не могат да работят добре. В същото време поради факта, че Америка има водеща роля в бизнеса и тъй като е вложила целия си национален гений в неговата философия, се прави заключението, че американците работят по-добре от французите. За да можете да прецените сами ще ви дам следните цифрови сравнения, които показват ефективността от работата на една нация въз основа на произведеното от нея за човекочас. Веднага ще се поясня, за да няма обърквания. Първо се взема паричната стойност на БВП на страната , след това- броят на активно работещите хора в рамките на тази нация и тъй като се знае колко часа средностатистически е работил всеки от тях, броят им се умножава по броя на вложените работени часове и с полученото число се разделя паричната стойност на БВП. А за да ви стане още по-ясно ще използвам конкретни цифри. Вземаме БВП на Франция, който е 1465 милиарда долара. За яснота закръгляваме броя на активното население на 30 милиона, което е малко повече от действителното и приемаме, че всеки от тези хора е работил по 2000 часа през годината. Значи умножаваме 30 милиона по 2000 и получаваме, че френската нация е работила общо 60 милиарда часа през годината. Вземаме БВП, който е 1465 милиарда и го разделяме на 60 милиарда и получаваме, че във Франция за час вложено работно време на човек са заработени 24,4 долара. По този показател, преди три години, Франция не само е била по-добра от Америка, но е била първа в света, като можем да уточним, че тук има игра и на валутни курсове, защото оттогава курсът на долара чувствително се повиши и сега сигурно Франция е изгубила предимството си, но всичко това има за цел да покаже колко погрешни могат да бъдат понякога прибързаните заключения. И независимо че французите са славят като мрънкачи, недоволници и непрекъснато стачкуващи, когато запретнат ръкави явно работят не по-лошо от която и да е друга нация. Важното за нас е и ние да открием нашия начин да започнем да вършим работата си както ни се полага, защото никой друг няма да дойде и да постигне вместо нас нито свободната инициатива, нито материалното благополучие.

В България доста често обръщаме поглед и чакаме за помощ от Западна Европа и ми се струва, че поради това пренебрегваме важността от активните добросъседски отношения на Балканския полуостров. По всичко личи, че независимо колко дълъг е пътя ни към Европа, той минава единствено и само през активни и дълбоки връзки с нашите съседки – Турция, Гърция, Румъния, Македония, Югославия. Ако погледнем какво става в Европа и в света, ще видим, че същото важи за всички държави съседки, независимо къде се намират те. Над 50% от износа на Холандия отива в Германия, над 50% от износа на Великобритания отива за Европейския Съюз, а и всички останали държави в този съюз изнасят около две трети от стоките и услугите си за своите съседки. Повече от 70% от износа и вноса на Канада се осъществява със САЩ и можем да продължаваме да изброяваме така примери до безкрайност. Всички наши съседки са потенциални членове на Европейския Съюз, като Гърция е вече член, а Турция е по-богат и по-голям пазар от нас и с тях бихме могли да възобновим предопределените от общото ни минало активни и плодоносни и за двете страни отношения. Вярвам че в тази връзка можем да проявим воля, въображение и находчивост, така че да успеем да започнем новото Възраждане на българската икономика. За тази цел има и все по-добри условия за работа и предприемачество, които се определят от държавното устройство и от стремежа да заимстваме успешния опит на водещите развити страни, но се надявам и на още по-голяма всеотдайност и проникновение от страна на настоящите и на бъдещите управляващи.





ЛЕК СРЕЩУ НЕДОВОЛСТВОТО И НЕГАТИВИЗМА



Магарето решило, че неговият стопанин, градинаря, му дава много малко храна и го товари с много работа и затова се помолило на Юпитер да му помогне да си смени стопанина. Юпитер предупредил магарето, че може да съжалява за избора си и го пратил при тухларя. Малко след това, като видяло, че товарите са по-тежки и работата в тухларната е по-трудна, магарето се обърнало с нова молба да му сменят стопанина. Като казал на животното, че това ще му бъде за последен път, Юпитер уредил то да бъде продадено на кожаря, който щавил кожите. Като разбрало, че попаднало в още по-лоши ръце магарето си казало натъжено: “Трябваше да си мирувам където бях в началото, защото сега, даже като умра, стопанинът ми ще има полза от мене като ми ощави кожата”.

Поуката от баснята на Езоп е, че този, който е недоволен на едно място, рядко е доволен другаде. Ние българите си мислим, че сме измислили недоволството наред с безброй други неща, но баснята на Езоп ни доказва колко малко неща са се променили под слънцето през последните 2500 години. Единственото, в което сме се засилили да задминем другите, е в превръщането на недоволството в национална философия на мислене и поведение. Явно е, че с подобни разбирания не правим услуга нито на себе си, нито на поколенията, които идват след нас. И преди да разгледаме къде могат да се коренят причините за нашето недоволство и нашия негативизъм, нека се разходим из действителността ни, като онагледим в известен смисъл същността на проблема и видим сферите, в които те се разпростират.

През последните десет години се намираме в период на постоянни промени и реформи, които не ни доближават до развитие, което да ни носи желаните резултати и подобрения. Всички се възмущават, недоволството расте непрестанно, но на хоризонта не се виждат решенията, не се чувства атмосферата на подем, а и надеждата не дава вид да има сили да издържи много дълго. Недоволни сме от правителството и неговата безпомощност да постигне бързи промени, после го обвиняваме в некадърност и липса на морал, а накрая го свързваме и с корупцията, като никога не липсват връзки и отношения в обществото, които да подклаждат нашите подозрения. Напоследък думата корупция стана магическата формула за обясняване на всички проблеми около нас и се повтаря навсякъде и от всички, но това по никакъв начин не показва, че откриваме пътя към някакъв изход, а по-скоро подсилва чувството за безизходица. Само се говори за нея, но задоволителни обяснения и задълбочаване на разбиранията ни не се получава, а такова състояние на нещата не може да не изнервя. Правителството от своя страна недоволства от атаките срещу него и съзира нови напъни да се разклати доверието както в неговата надеждност, така и в постигнатото досега от него стабилизиране на положението в социалния живот. Търсят се да се покажат отношения, които да подчертаят наличието на скрит заговор срещу правителството и от всичко, което става в България, не може да се каже дали в крайна сметка те нямат наистина основание за подобни твърдения. Медиите от своя страна не искат да изостават от събитията и проявяват толкова амбиция и мотивираност, че почти непрестанно изкачат нови информации, къде повече, къде по-малко сензационни. И тъй като дълги десетилетия тя е била доста сервилна, сега се опитва да покаже, че е обективна и независима, а какъв по-добър начин да се докаже това, от изсипването на тонове чернилка всеки божи ден. Всички представители на правителството или заподозрени участници в корупцията обират редовно пешкира за щяло и нещяло, като в един момент търсенето на истината толкова се размазва, че отделна мисъл, клюка или донос, се превръщат в олицетворение на чистотата на подбудите. Недоволства се от грабежа на търговците, от арогантността на новобогаташите, от мутрите, от голямото социално неравенство, от повсеместното обедняване, от западането на икономиката.

Неомарксистите са недоволни, че им се налага общество, което, съобразно мнението на техния учител, не отговаря на светлите човешки идеали за равенство, братство и справедливост. За тази цел те търсят подкрепа в безкрайна поредица от аргументи, на които са се учили през дългите години на демагогия, когато бяха единствените и най-способните избраници по рождение и привилегировано потекло, предопределени да организират бъднините на нацията. Аргументите им обаче не са без основание, защото положението в страната е тежко и тяхното обяснение е, че това се дължи на стремежа към промени и на лъжовните примамливи думи за свобода, демокрация и справедливост в обществото. Хората, които пък искат бързи промени в посока на Запада и подкрепят правителството, са категорични в недоволството и нападките си срещу тези, които те смятат за отговорни за злата участ на България. Злобата и от двете страни е съвсем обективна, закономерна, искрена и чистосърдечна, но най-радостното от всичко това е, че и едните и другите почват да усещат, че е по-добре да изоставят томахавките на войната и да търсят други средства за исторически напредък. Принципната комунистическа душа не може да се въздържи обаче от жизнената необходимост да заклеймява от време на време коварната роля на Запада за разрушаването на нашата икономика, за отнемането на пазарите ни, за войната в Косово. Следването на линията, идваща още от Маркс, постига все още някакви частични резултати, но най-неприятният е, че успя доста продължително да подклажда страховете към Западна Европа. Примесена с националните ни особености, тя е една от основните спирачни сили по пътя ни към по-добър живот и към присъединяване към Европа. Недоволството на бившите комунисти е много костеливо и непреклонно, защото те страдат от болезнената амбиция и самочувствие, че изповядват учение с желязна система, основано на неопровержимата обективна истина. Подобно самочувствие в много моменти от историята на човечеството доста често се оказвало в основата на продължителните и мъчителни, за да не казваме, престъпни заблуди. За хората с неомарксистки убеждения стремежът към свобода и демокрация провали селското стопанство, промишлеността, туризма и всичко останало. Но не трябва да им се сърдим много, защото сигурно си спомняте кои бяха петте врагове на комунизма – капитализмът и четирите годишни времена, така че те нямат проблеми да си създават врагове и да водят след това свещени войни срещу тях.

Но нашето недоволство не може да е толкова бедно, че да се изчерпва с идеологическите клишета и догми, защото то може лесно да си намери и психологическа, и биологическа или даже технологическа основа. Така че не трябва да пренебрегваме недоволството на младите от старите, защото са ги насадили по такъв неприятен начин на живот, който ги кара или да измислят всякакви дивотии за да се разнообразят и развеселят малко в къщи или да бягат по света, за да се почувстват свободни хора. И както се досещате те успяват да упрекнат своите родители и прародители във всички възможни грехове измислени на този свят – от това, че са ги родили в такъв неприятен за живеене момент, до факта, че не могат да осигурят няколко квадратни метра повече за техните мечти. А старите вместо да си вземат бележка, си играят на борбеност и упорство и не се досещат, че ако продължават по този начин, няма да остане кой да изкарва пенсиите им. През това време и младите и старите не престават да се оплакват, че трябвало непрекъснато да правят жертви, сякаш имат някакъв голям избор.

Не може да се насърчава нагласата на един народ, че някакво чудо ще се случи при някои от козметичните промени, които се вършат около нас и изведнъж всичко в държавата ще цъфне и ще върже. За недоволство на психологическа основа може да се приеме позицията, че сме несправедливо наказани от съдбата като интелигентен народ, след като сме си създали по самоизмамен начин фалшивото самочувствие за това. Към тази графа могат да минат и упреците към ограничените и смотани чужденци, които много често нямат и хабер за нашия начин на живот, а се правят на много важни и се опитват даже да си позволяват да ни дават акъл какво да правим. Нямаме причини да сме доволни и от западняците, които идват на Балканския полуостров, за да си показват военните мускули и да хвърлят бомби по Милошевич, който пък е готов да пожертва целия сръбски народ, без да се интересува, че този народ, може би, няма същите самоубийствени наклонности като него. Недоволството ни не подмина и албанците, които имаха наглостта да си позволяват да се борят за оцеляване, когато се налагаше да се подчертае безславната слава на сръбските войски, показана по бойните полета преди повече от шест века.

Определено се вижда, че има недоволство, което има основателни подтици, като например желанието на правителството да извади на светло сенчестата икономика, която явно има страх от слънчасване, защото няма начин да се организира една държава без приходи и социално осигуряване. Но е абсурдно на тази основа да се обяви война на целия малък и среден бизнес и да се изпада в унеси на почти самодоволна силова разправа с хората, които започват да се учат да развиват някаква дейност. Нормално е да сме недоволни от липсата на добра воля у хората за постигане на разбирателство и единодействие, когато е необходимо, но в същото време е странно да недоволстваме от желанието на младите да се радват на живота и да намират пространство за мечтите си. И тъй като всеки живее в някаква схема на социални отношения, е нормално всеки да може да добави към примерите на недоволство своята върволица от житейски опит. Забелязва се, че много по-често сме склонни да отправяме упреци към другите и доста по-рядко вършим същото спрямо самите себе си. Опита на човечеството от древни времена отново ни показва колко много неща под слънцето остават дълго време непроменени, защото тогава се е смятало, че от рождение човек получава да носи две торби, една малка торба на гърдите и една голяма торба на гърба. В малката торба, която се намира винаги пред очите му, са недостатъците на другите, които макар и малки той никога не пропуска да забележи, а на гърба му е торбата с неговите собствени недостатъци, които са по-големи, но като по случайност той винаги забравя да коментира. Би било интересно да видим какво би се получило ако се опитаме да погледнем на всичките тези проблеми от живота ни, ако не с радостно задоволство, то поне с желание да открием нещо положително в тях. Дали пък не е възможно на едни и същи неща да се гледа по различен начин и това да помага за постигането на промените и на по-приятното ни съществуване. Няма да приемаме, че за тази цел имаме нужда от специални умения и качества, а просто ще считаме, че тръгваме с желанието да експериментираме в името на празната спекулация, ако щете, само и само да не губим стремежа си за по-добър живот.

Какво би станало ако изведнъж станем доволни от правителството и отчетем неговите заслуги за стабилизирането на страната, за постигнатия подобрен имидж в чужбина и за респекта и уважението, които получаваме поради факта, че най-накрая показваме социална зрялост и готовност да поемем съдбата в свои ръце. Нима не би било приятно да се почувстваме хора, които осъзнават своята историческа изостаналост и не се притесняват от нея, а точно обратното, разбират шансовете си за напредък в бързото преодоляване на пропуските си в познанието на закономерностите на обществения живот. Имали сме неприятната възможност да бъдем подложени на експериментите на комунистическия начин на живот, но на него са били подложени и голям брой други народи и в крайна сметка това е едно залитане в развитието на нашата цивилизация, което е било необходимо, за да може да се пречисти от някои заблуди и несправедливости. Хубавото е, че вече сме успели да загърбим тези жестокости на миналото и сега имаме широко отворени простори пред нас, за да можем бързо да наваксаме изгубеното време и в кратки срокове да подобрим значително благосъстоянието си. В живота винаги ще има корупция, но по-важното е ние да не се отклоняваме от поставянето на здравите основи на бъдещето ни и да проведем бързо и докрай приватизацията, която е много по-важна за икономиката. Образованието е необходимо да стане наша първостепенна задача, като по този начин ограничим до минимум последиците от досегашното ни невежество и освободим мисълта си за нови открития и проникновено организиране на живота ни занапред. Не е нужно непрекъснато да се терзаем от успехите и добруването на другите, а много по-важно е да съсредоточим силите си в ясното оформяне на нашите собствени мечти и намирането на начини да тръгнем уверено към постигането им. Когато подобрим познанията си за живота в Европа, ще сме способни, от една страна да се придвижваме по-спокойно и уверено към бъдещото си членство там, а от друга страна, да разберем широтата и богатството на достиженията на нейната култура и така да ускорим осъществяването на по-добър живот.

Съжалението за цялостното разпадане на държавата би било основателно, ако ставаше дума за свободно и приемствено развитие на обществото в продължение на векове, но тъй като преди 55 години се направи опит за насилствено установяване на социална утопия, то е нормално да се осъществи известен ход в обратна посока, като се възстановят нормалните устои на обществения живот. Възстановяването на частната собственост, на правните норми близки до европейските, на етичните и морални ценности, наложили се през вековете, са задължителни стъпки по пътя към нормализирането на отношенията ни. Така промените стават събития, които трябва да ни радват и да ни подтикват към оформянето на личните ни цели и амбиции, а не да ни блокират и плашат, като по този начин провалят бъдещето ни. Има тактически прийоми в политиката, които имат за цел да използват страховете на хората, за постигане на набелязаните цели, но при нас това надали може да даде същите резултати, защото ние все още се затрудняваме да разграничаваме противопоставянето на думи от противопоставянето на дело. Последните 10 години добре показаха, обаче, че тези прийоми, съчетани с погрешни разбирания и умения, са способни да доведат до голяма разруха в държавата. За култивирането на по-голяма търпимост и конструктивност при общуване може доста да ни помогне разбирането, че нещата в живота не се делят според крайните категории черно – бяло, добро – лошо, истина – лъжа, справедливост – несправедливост. Действителността се намира някъде по средата, като противоположностите съществуват в определени отношения, които понякога са толкова трудно доловими, че се налага много повече търпение и умелост при изследването им, за да постигнем задоволително равнище на познание. Затова упреците и осъдителността към хората не се явяват най-добрата основа за градивно поведение и е необходимо да ги избягваме.

Периодът на класовата борба отдавна е отминал, така че се налага да открием нови начини и средства да възприемаме хората и да организираме отношенията си с тях. Мисля че в България има голяма доза неразбиране на ролята на критиката в обществото. Вярно е че всеки има право да критикува, но е невярно, че наличието на критика изисква промяна на всичко. Правото на човек да изкаже мнението си има за цел да даде възможност на всички желаещи да участват в обсъждането на проблемите в страната. Това спомага за подобряване на разбиранията ни за живота около нас и по този начин допринася за намирането на по-добри решения, които обаче се взимат и изпълняват от хората, които носят отговорност в отделните области. Поведението на непрекъснати упреци и обвинения, което е много разпространено у нас, е плод на дългогодишен живот в условията на социална несправедливост и липса на свобода и равенство. В условията на реалния социализъм хората не смееха да гъкнат и да отправят елементарна критика, а сега са като разгонени и дигат пушилка до небето. Както се вижда, от едната крайност на липса на право да се обсъжда истината в условията на подтисничество, се отива към другата крайност на непрекъснато недоволство от всичко. Ако си останем на стадия на хаотичното недоволство няма да можем да постигнем разбиранията, които да ни помогнат да осъществим добрите дела и да постигнем желаните резултати в обществото. От тази гледна точка една от важните ни задачи е да генерираме полезните идеи и решения, които ще допринесат за необходимите промени.

Вместо да се вцепеняват от катастрофалната равносметка на миналото, старите би трябвало да си поемат съответните отговорности, като това може най-добре да се изрази в подкрепата на стремежите и мечтите на младите около тях. Така те ще намерят по-лесно успокоение от факта, че миналото не може да се поправи, но че все пак са запазили способността си да участват във възродителния цикъл на живота в настоящия момент. Оцелелите им способности да се радват на живота ще се насложат по този начин с жизнеността на младостта и всички заедно ще сме способни много по-успешно да преодолеем сегашния си застой.

Мисля че е много важно да се подчертае, че младите днес са почти изцяло изолирани от участие в социалния живот, което е страшно опасно от гледна точка на бъдещето на нацията. Главно хората над 40 годишна възраст са окупирали всички възлови позиции в държавата и младите стоят като отритнати някъде встрани, което може би е от основните причини те да гледат да се махат в чужбина. Това положение показва и лошо наследство и изостаналост, които могат да имат неприятни последици. Не е достатъчно да се организират срещи с млади българи от чужбина, защото те така или иначе са осъществили големи промени в живота си и вероятно съдбата няма да ги свързва активно с България. Те биха могли да играят някаква хипотетична роля в бъдещето на страната, но нямат отношение към условията на живот на младите у нас. А точно промяната в тези условия е най-наложителното нещо, за да могат те да получават достатъчно радост и удовлетворение и да не мислят да напускат. Само с един нежен замах на мисълта много от чернилката и горчилката на ежедневието ни може да се преобрази във весело недоглеждане или недоразумение в нормалните човешки взаимоотношения. Недоразумението, нежеланието, недобронамереността могат лесно да отстъпят място на дружелюбността и добрата воля, стига да можем да надникнем малко по-далече от носа си и да видим и ползата и радостта, които могат да ни сполетят по този начин.

Всичко в света около нас има добри и лоши страни и от нас зависи да ги открием и да ги оползотворим. Положителното и отрицателното не са въпрос на абсолютни истини или абсолютни критерии, които са извън човека и неговата способност да мисли и действа. Точно ние с нашите разбирания и познания определяме какво е добро и какво е лошо за индивида или за обществото като цяло. За тази цел е необходимо да видим доброто, да го определим като наша цел и накрая да намерим пътя, който да ни отведе до него. И за да не си помислите, че отново си съчинявам неща, които не са хрумвали никога, на никого досега, ще ви кажа мисълта на Платон, която е на почти 2400 години: “За този, който чувства, светът е трагедия, а за този, който мисли, светът е комедия”. Разбира се, ако някой обича да философства, ще се опита да спекулира, че това е също мисъл основана на крайности и няма да е далече от истината. Но много често играта на крайности в живота е полезна именно със способността си да показва колко неподходящо е да базираме познанието си върху всяка една от тях поотделно. При съзнателното познание на света, реалностите от живота се намират някъде между крайностите и обикновено са отразени от определено съотношение между тях. Това означава, че ако се опитваме да говорим за абсолютно добро или абсолютно лошо ние говорим за категориите на мисълта, а не за действителността около нас. Ако си спомняте по-рано разгледах отношението между истината и доброто и приех, че ако истината служи на злото, то доброто взема превес и става главен критерий в поведението ни. Подобни разсъждения биха могли да бъдат почти изцяло спекулативни, ако не бяха мащабните престъпления извършени срещу човечеството през 20 век, защото при тях ясно се видя, че истината става безсмислена, когато хората са станали оръжие на злостната омраза и ненавист към другите, на основата на класовата борба или на расовата дискриминация. Именно за това трябва да преодолеем дребните чувства и ниските страсти, които понякога ни обземат по навик или поради невежество и да видим какво добро можем да направим, както на себе си, така и на другите хора.

В тази насока бих искал да изложа още малко мисли и идеи с оглед на усилията да превъзмогнем някои прокрадващи се нрави, обичаи и традиции, съпътстващи ни кой знае откога. Като отправна точка ще използвам приказката на Нане, дето викал: “Не е важно аз да съм добре, а е важно Вуте да е по-зле от мене”. Първо, не смятам, че това е общовалидна характеристика на нашите нрави и второ, ще се опитам да покажа положителната й страна, като впоследствие ще видим, че и при другите народи има подобни залитания. Ще започна с няколко въпроса. Каква е логиката на горната мисъл и каква е логиката на недоволството като цяло? Различно нещо от недоволството ли е негативизмът? Как можем да изградим разбирания, които да ни създадат критерии, за да можем да се ориентираме в сложността на човешките отношения?

Нека започнем с Нане и Вуте. Когато Нане заявява, че на него му се отразява добре Вуте да е по-зле от него, той чисто и просто изказва естествения принцип на психологическото равновесие у човека. Важното да се отбележи в случая, е, че съотнасянето ни към другите, съставлява основен ориентир за да определим какво е нашето състояние в момента, като използваме аналогията при сравнението. Ако живеем сред подобни на нас хора и всички съществуваме по еднакъв начин и нямаме информация как живеят другите хора по Земята, тогава със сигурност ще съществуваме сравнително спокойно и без големи притеснения. Но ако живеем сред много хора и имаме най-нисък стандарт на живот, тогава всичко се променя из основи. Тогава в очи се набива сравнението с по-заможните от нас хора и фактът, че съществуват и по-бедни от нас, не помага на вътрешното ни равновесие. На тази основа в Африка съществуват народи, които са много по-бедни от българския, но живеят по-радостно и по-задружно. Вярно е, че с глобализацията те виждат как живеят другите народи по света и поради това техните желания и стремежи, също се променят, но традициите и обичаите им са достатъчно силни и поради това радостта им от живота остава непроменена.

По същата логика, но на противоположната страна се намират най-бедните хора в развитите държави. Те не се интересуват, че огромната част от човечеството живее по-лошо от тях, а от факта, че те се намират на ниското стъпало в тяхното общество и това е техният критерий, когато говорят за социална несправедливост. Сега, надявам се, виждате по-добре, защо за да живее в равновесие и дори в мъничко задоволство нашият Нане се нуждае Вуте да е по-зле от него, а аз бих добавил, че не виждам в това нищо лошо. Откъде тогава идва лошото? Лошото ще дойде в момента, когато вместо да прави необходимото в своя живот, за да постига това, което го кара да се чувства не по-зле от съседа си, той реши, че може да постигне същия ефект ако направи лошо на този съсед. Затова трябва да подчертаем, че злото се превръща в такова по силата на резултатите от действията, а не с мисловните еквилибристики целящи собственото успокоение.

Така от този пример можем да се прехвърлим към едно по-обобщено разглеждане на логиката на мисленето и на действието и да потърсим по какъв начин можем да ги използваме за да получим положителни резултати в нашия социален напредък. Няма да се престаравам, разбира се, с теоретизиране в тази насока, но ще се опитам да набележа основните опорни точки на разсъжденията. Спомняте си дружелюбната реплика – “противореча си, значи мисля”, отправена по-рано към нашия приятел Декарт, който беше изказал важното за човечеството твърдение – “мисля, значи съществувам”. Ако продължим малко цикъла, за да го затворим, ще видим, че в разсъжденията си човек ражда мисли и идеи, които, след продължителни усилия, успява да доведе до нивото на цялостните теоретични обяснения, които стават неразделна част от познанието му за света. Оттук можем да заключим, че цел на мисълта е постигането на познание, което има многообразни форми и чиято основна роля в нашия живот е да организира и направлява действията ни. Маркс беше казал, че ролята му е да ни служи в промяната на света, но ние ще се задоволим с ролята му на основа за постигане на равновесие и хармония с околния свят. Как постигаме познанието и дали можем да минем и без него? От самото си раждане, в продължение на дълги години детето се учи, и се учи, и се учи и ако иска може да продължи така, докато завърши университет или даже до края на съществуванието си. През целия този период става едно непрестанно натрупване на знания, понякога дори без съзнателното участие на индивида. Казахме, че противоречието е природата на мисленето, а отрицанието е съставна част от противоречието. Значи през целия период на образованието си младите хора се учат да си служат с отрицанието, като средство да изградят умения в противореченето, тоест в мисленето. Смятам, че в подобна поредица от разсъждения става по-ясно каква е ролята на отрицанието в процеса на мисленето, а оттам и в процеса на познаването на света. Хората, които са се занимавали с отглеждането на малки деца, сигурно са наблюдавали как в една определена възраст около 2 годинки децата минават през една фаза на непрестанното”не” към всички молби, въпроси, съвети. Това е, може би, своебразен начин на природата да подсказва и подтиква развитието на индивида към усвояване на способностите в съзнателното възприемане на света, които след това стават неразделна част от цялото ни съществувание. Ще добавя само, че под съзнателна дейност ще разбирам съвкупността от мислите, чувствата и интуитивното възприемане и реагиране спрямо околната среда, но няма да се впускам в подробното им разглеждане.

И така приемаме, че отрицанието е неразделна част от разумното възприемане от човека на околната среда, а оттук можем да заключим, че то играе аналогична роля и в рамките на цялото общество. Отричането на позициите и поведението на една социална група от друга социална група става естествен образ на активно и свободно съществуващото общество. Може да се каже, че това е начинът за поддържане будността и продуктивността на общественото съзнание. Ако приемем, че средствата за масова информация се явяват изразител и трибуна за това съзнание, тогава спокойно можем да кажем, че никой не трябва да се бои от дейността на медиите. Още повече по всичко личи, че те се учат много старателно от своите колеги от западните окрайнини на континента и следват по буква всички принципи и норми на професионалното поведение. Но значи ли, че мисленето свършва с отрицанието и няма нищо друго за правене след него? Разбира се, че не. С всичкото уважение към лутането, което му се полага, отрицанието в един момент трябва да намери сили в себе си и да се придвижи до вникване в същността на нещата и намиране на новото обяснение на връзките и отношенията вътре в тях. Така след много или малко цикли то произвежда познание, което става основата на поведението ни оттам нататък, но остава и отворено за следващи промени и подобрения. Ежедневните ни рутинни занимания не издават факта, че във всеки един случай става дума за навици и умения, които чрез упражнения и повторения са довели до вграждането на знанията в цялостното ни поведение.

Част от познанието остарява бързо и излиза от употреба, а друга част се оказва по-универсална и се използва по-продължително време. Трудно е да се каже дали остаряването на знанията и тяхната непригодност предизвиква стремежа на човек към ново познание или природата на нашето съзнание е такава, че предизвиква развитието на старите знания, още когато са съвсем пригодни. Неоспоримо е обаче присъствието на волята за познание, която се явява мощен двигател в поведението на хората. Волята е посредникът между мисълта и действието и може да се каже, че има два вида воля, които направляват цялостната активност на човека и на обществото. Това са волята за власт и волята за познание. Може да се поспори, коя от двете е първична и коя е вторична, но няма да изпадаме в унеса на философския спор за яйцето и кокошката. Изглежда обаче безсмислено да се търси категоричност в тази насока, защото един от недостатъците на този начин на мислене е, че пренебрегва същността на живота в хармоничното му единство навсякъде около нас. Още маймуните живеят в групи по много и имат стремежи за създаване на йерархия в организацията на общността, но в същото време още там виждаме и първите наченки на съзнание. Явно е, че волята за власт се е развила поради необходимостта от постигане на единство в името на физическото оцеляване и в последствие се е наложила като неотменна част от социалния живот. Волята за познание от своя страна има повече отношение към индивидуалната свобода, защото знанията са плод на единичните усилия, но дори и да са следствие от групови усилия, те все пак се раждат първо в главата на един човек и чак след това стават достояние на останалите. От тази гледна точка познанието може да се разглежда като изразител на стремежите на индивида към свобода и творчество. Така можем да приемем, че волята за познание и волята за власт пораждат волята и стремежа на индивида, а оттам и на цялото общество, към свобода, инициатива, творчество и щастлив живот. Това са градивните блокове на западноевропейската демокрация и е крайно време те да станат и наши цели за близкото и далечното бъдеще. Взаимната връзка между волята за познание и волята за власт се вижда в осъществения по-рано преглед на развитието на западната цивилизация, който показва как динамичното ускоряване на напредъка на науките и оттам на технологиите, допринася за утвърждаването на Западна Европа като доминираща сила в света. Така че без знания, волята за власт може да стане смешна приумица или забавен начин на мислене или даже успешно театрално представяне на човешката самовлюбеност и суета. Непознаването на елементарни правила и закони може да доведе също така до собствената ни гибел, ако проявим невежество или съзнателно нежелание да се съобразим с тях. Мисля че вече става ясна важността на познанието за практическите начинания и действията на хората и затова можем да пристъпим към разглеждането на логиката на последните в рамките на човешкото поведение и промените, извършващи се в социалния живот.

Може да има безброй причини за човешкото поведение, а може да няма друга, освен неговото желание да предприеме нещо, което привлича любопитството му или събужда магнетичното му боготворене на неизвестността. Смятам че ще се съгласите, че едни хора изпитват панически страх от неизвестността, а други са страшно привлечени от нея или по-скоро би трябвало да кажа, че в определена възраст човек е склонен да следва повика на неизвестното, а в друга е склонен да изживява познатите вече радости от живота, без да се впуска в рисковани авантюри. Ще оставя на всеки от вас сам да реши за какво точно става дума, а аз ще се опитам да напредна по-нататък в царството на волята за действие. Има доста ситуации в живота, когато реагираме на момента, а има ситуации, когато се налага да се подготвяме дълго и целенасочено. Нивото на развитие на обществото, в което живеем, определя две основни сфери за извършване на активност. Едната е сферата на участието ни във функциониране на държавата, а сега даже и на планетата като цяло, с професията, която упражняваме, а другата е свободното време, което посвещаваме изцяло на себе си и използваме за радостите и удоволствията, които са ни по душа. Обикновено за социалната активност се подготвяме дълги години, докато за удоволствията е възможно да не се приготвяме въобще, в зависимост от това в какво се състоят те и как ние предпочитаме да ги осъществяваме. Значи към социалното образование, което получава в семейството, индивидът добавя още десет, петнайсет или двадесет години общо и специално образование, за да започне след това активното си участие в дейността на обществото. Когато не му допада нещо, всеки един от нас решава и предприема промените съобразно желаните цели и стремежи, като за това той преминава през период на образоване, за да е в състояние да се приспособи към новия си начин на живот.

Всичко казано дотук имаше за цел да ни даде пространство и време, за да усетим доколко всеки от нас е един малък космос, организиран около индивидуалните особености и съществуващ по свой ред и закони. И тъй като обществото не е аритметичен сбор от индивидуалности, то става ясно колко комплексен процес е организирането на цялата държава. Затова са измислени разбирателството, съгласието и единодействието, като средства за постигане на равновесие и хармония, които са се вградили в определени механизми, изкристализирали в традициите, нравите и обичаите на всеки народ. Така че когато една социална промяна дойде и разруши традициите и иска да промени всичко из основи, то тя неминуемо извършва действия, които пренебрегват градивните принципи на обществото, наложили се в хилядолетното развитие на човечеството. И когато това рушене се окаже пълен провал, тогава връщането към нормалните принципи и закони волю неволю се превръща отново в рушене. Но това е рушене на погрешните “научни” предсказания на идеологията, която смяташе, че познанието служи за промяна на света. Тази жестока илюзия беше отхвърлена от времето, а успоредно с това се потвърждава и ролята на познанието като средство за постигане на хармония в света, в който живеем. За да отречем на практика едно подобно учение, дори и да спазим принципа за ненасилие, е необходимо да отхвърлим всичко свързано с неговото влияние от различните сфери на живота, в които е успяло да се загнезди и най-вече от съзнанието и начина ни на мислене. И за да не отнемаме напълно усмивката от лицата на някои от нашите съграждани, ще кажа, че нашата планета все още страда от теории направляващи поведението, които изповядват същите принципи на агресивна промяна на света и застрашават живота на Земята.

Казахме че индивидът започва промени като взема решението за това, постига необходимите знания и накрая пристъпва към промяната. Промените в обществото имат аналогична логика, но се усложняват от нивото на традициите в областта на социалното общуване и разбирателство. За съжаление ние не сме сполетени от болезнената решимост за постигане на разбирателство, като тази на хората от шведския кралски двор през 17 век, така че ще ни се наложи да се потим още доста време, за да можем да се похвалим с приемливи резултати. Разбира се натрупването на знания и извършването на промяната почти винаги вървят ръка за ръка, така че да се получава едно плавно преливане между стремежите и постиганите резултати. В индивидуалните промени контролирането на резултатите се извършва автоматично, стига да съзнаваме необходимостта, но в обществените промени контролът има много важна роля и е свързан с висока степен на концентрация и внимание от страна на хората, които отговарят за неговото осъществяване. Контролът изисква и високо ниво на подготвеност в дадената област, за да може процесите на промени в държавата да са съпроводени с ефективност в действията и с успех в резултатите. И тъй като ние не можем да се похвалим с големи успехи през последните години, опираме до негативизма, като друга особеност на националното ни светоусещане. Какво представлява негативизма и не е ли същото нещо като недоволството и ако е различен, каква е разликата между тях?

Казахме че недоволството е критиката от страна на мисълта, отправена към отрицателните явления в живота, разбира се, така както всеки от нас ги разбира и формулира. Негативизмът, от своя страна, е отрицанието, което се прелива в действията, така че има определено отношение към постиганите резултати в работата. На тази основа можем да определим негативизма, като волята в нас, която ни обрича на неуспех. Ако природата на волята, която носим в себе си, се опитва да се реализира на практика за първи път, тогава още не се знае, че тя е негативна, поради липсата на резултати. Когато тя започне да постига някакви резултати и те стават постоянни и закономерни във функция от поведението, тогава вече можем да кажем, че този подход е предопределен за неуспех. И тъй като последните 55 години представляват сами по себе си един социален неуспех, то неговият анализ би трябвало да ни донесе някаква яснота какви са причините и как те могат да бъдат избягвани занапред. Много лесно е да се каже, че комунизмът е виновен за всичко и с това да приключи обяснението на провала. Това обаче няма да доведе до необходимите разбирания, които ще ни извадят от задънената улица на развитието ни в момента. Досега проследявахме именно пътя на мисълта, която раждаше разбирания, които след определен път на проверка прерастваха в познание и то от своя страна ни служеше за основа да предприемем действия и да организираме поведението си. Ако познанието е непълно, погрешно или чиста самоизмама, то шансовете ни за успех стават нищожни. Затова не можем да си позволим просто някакви разбирания или такива, които ни омайват с факта, че са добили формата на стройна система или пък такива, които са плод на чисто невежество. Смисълът на разбиранията е в ролята им на основа за организиране и ръководене на предстоящите дела и тяхното успешно завършване. По тази причина смятам, че неуспехите и провалите на последното десетилетие се дължат и на неразбирането на това, което се случи в България през този период. Нека сега се опитаме да проследим корените на негативизма, който ни прояжда и който ни пречи да започнем с бързи темпове възраждането на нашата страна.

Бих искал да разделя причините на три основни групи, според същността на тяхната природа. Първата група обединява психологическите причини, втората- историческите, и третата - идеологическите. Психологическите обхващат начина ни на мислене, като последица от неразбирането на същността на съзнателната активност на човек и на необходимите принципи и правила в поведението, които водят до успешния завършек на начинанията. Някои от тях изредих вече по-горе, като те проследяват процеса на познанието, но има нещо, което не съм споменавал и бих искал да споделя. Става дума за чувствата, по отношение на които може спокойно да се каже, че в много по-голяма степен контролират поведението ни, отколкото разума. От тази гледна точка първия ни допир, първата ни среща с хората започва винаги с емоционален стрес, който едни контролират по-добре, а други по-лошо. Ако нагласата и мотивите ни са добри, това напрежение може да мине почти незабелязано, но ако сме изпълнени с враждебност и омраза, тогава това блокиране се превръща в огромно препятствие за преодоляване. В такива ситуации човек много лесно губи контрол и е способен да извърши зло без да се замисля и ако няма предварително възпитани механизми за самоконтрол, той може да извърши и престъпление. А ако тази загуба на самоконтрол е идейно подклаждана, тогава излизането от нейните клещи става още по-трудно, защото поведението на човека е направлявано от убеждението, че той се посвещава на някаква велика цел. Когато тази цел се окаже велика заблуда, тогава се виждат разрушителните последици на емоционалното блокиране.

Втората група е на историческите причини за негативизма. Те са свързани главно с нашата изостаналост, породена от историческото ни развитие. Петстотин години под турска власт, както казах вече, не ни дават възможност да участваме активно в политическото и социалното управление на страната и по този начин ни лишават от исторически опит, който е необходим на всеки народ за да изгради навици и умения за съвместен живот. Липсата на този опит сега се чувства много осезателно, но вместо да се разбере в реалното й измерение, има определена тенденция да я пренебрегваме и да я приемаме за несъществуваща. Можем и ние като щрауса да си заровим главата в земята и да не обръщаме внимание на тази реалност, но тогава рискуваме да страдаме от последиците на това нежелание за истинско себепознание. В това отношение трябва да споменем и лесния начин, по който мамим сами себе си за големи, но несъществуващи национални добродетели. Това може да ни донесе вътрешното успокоение, от което всеки се нуждае, но няма да ни отвори пътя към бърз напредък и преодоляване на изоставането. Плод на историческо изоставане е и непрекъснатият стремеж да хитруваме в отношенията, защото непрестанно се плашим, че някой ни мисли злото или пък ще ни попречи на благополучието. Няма да намесвам тук Бай Ганьо, защото като взе партиен билет след 9 септември 1944, той влезе в царството на престъпното поведение и мина в секцията на идеологическите извращения. Некоректността в отношенията ни е също в не малка част наследство от историческата изостаналост и една от неприятните й разновидности е желанието ни на всяка цена да омаскарим с нещо чужденците, та да ни блесне по-силно българската интелигентност. Като казвам всичко това, нямам за цел да отнемам и малкото останало самочувствие на хората, а да подчертая необходимостта от самокритичност, която да ни помогне да започнем промените с истинска увереност, произтичаща от съзнанието, че гледаме истината в очите, а не се опитваме да я скрием в някой ъгъл и да мислим, че силното ни желание ще превърне лъжата в истина.

Идеологическите причини за нашия негативизъм са добре известни на всички, защото всеки един ги е преживял по свой начин и защото ги коментирах доста обстойно в предишните есета. Необходимо е все пак да се подчертае, че огромното мнозинство от членовете на комунистическата партия преди промените нямаше никаква представа за същността на идеите на марксизма и незнайно защо се стараеше да идеализира теорията, без да се старае да носи отговорност за ставащото в обществото. Най-съвършения аргумент, който те успяха да измислят в защита на системата, беше, че несъвършените хора опорочавали съвършената теория. Вярно е, че човек е несъвършен, но това не прави теорията автоматично съвършена и ако човек се задълбочи да изследва практиката и теорията, ще установи, че порочността на системата започва от теорията. В стремежа да се защитава стария строй се стигна и до други абсурдни аргументи, които така объркват причините и следствията, че независимо от преклонната си възраст, някои хора все още намират достатъчно основания за преданост към миналото и за обвиняване на все още нереализираната у нас демокрация за всички неволи. Българският народ трябва да се откаже от играта на невинно невежество, защото то не престава да му се стоварва на главата отново и отново. И всички трябва да сме на ясно, че мнозинството от хората, които са на възлови позиции в бизнеса и политиката сега, са възпитани в условията на реалния социализъм, там са създавали навиците си, там са се научили да мислят, говорят и действат. Така че ако е трудно възпитанието след седмата година, какво остава ако трябва да се превъзпитаваме доста по-късно в живота, защото това, което правим сега е плод на възпитанието и образованието, получени през целия ни живот, а не е от вчера за днес.

От всичко, което казахме по въпросите на недоволството и негативизма се очертава един модел на еволюцията на българина, който не трябва да пропускаме да изложим, защото това би могло да ни даде повечко бистрота в погледа напред. Като изключим богатството от индивидуалности, от които е съставен българския народ, обобщаващите образи казахме че са Бай Ганьо, Андрешко, Нане и Вуте и т.н. Общо взето, когато се разгорещят страстите, човек може да чуе много различни аргументи и тълкувания, които изразяват отделните предпочитания и пристрастия. Някои даже залитат да защитават Бай Ганьо като положителен национален герой. Струва ми се обаче, че той е идеалния пример за това как некоректният, неграмотният, арогантният вижда себе си и се счита за най-способен и най-непогрешим. Разбира се, че той е пресилен образ, просто защото е литературен герой, но това не му пречи да служи за добър пример на някои отрицателни човешки качества. От тази гледна точка той не е българина, но показва някои отрицателни черти на българина и подчертава необходимостта да се поглеждаме от време навреме в огледалото и да проявяваме малко самокритичност, която надали ще ни навреди.

Преходът към Андрешко бележи и първата стъпка на нашата еволюция, защото той вече не е лошият герой, а се старае да се опази от злото, което лошият иска да му причини, като го надхитри. Между другото всички народи в една или друга степен считат хитрината за добро качество и обичат да я възпяват. Тук трябва да подчертаем нейната положителна страна като средство за избягване на злото или като средство, което може да създаде приятна атмосфера на игривост и закачка във взаимоотношенията между хората. Когато, обаче, тя стане правило в отношенията и се възприеме като основа на ежедневното ни поведение, възниква опасността от отрицателния й ефект, защото по същина надхитряването е противодействие на нечие действие и поради това не може да помогне за постигане на разбирателство и единство между хората. Някои сигурно ще се учудят, но Нане и Вуте също са крачка напред в еволюцията, защото от индивидуален герой българинът се превръща в човек, който води активни социални отношения. Като ясно потвърждение на тази еволюция мога да ви разкажа и милиционерския виц написан в тяхна чест. Нане и Вуте били и съседи и милиционери и за един от националните празници били наградени с по един кон. Като станал на следващия ден Нане решил да отреже едното ухо на своя кон, за да не го бърка с коня на Вуте. Обаче Вуте решил същото и той отрязал едното ухо на своя кон. Видял това, Нане решил да отреже и другото ухо, но и Вуте сторил същото. Не се стърпял Нане па отрязал и опашката на коня си, но и Вуте отново сторил същото. Накрая Нане се видял в чудо, отишъл при Вуте и му рекъл: “Абе комшу, дай да се разберем, белият мой, черният твой, щото както сме я подкарали, ще осакатим животните”. Както ясно се вижда от вица, нашите герои постигат ефективно разбирателство и така спасяват живота на животните, а иначе те двамата бяха пословични със способността си да постигат щастие от нещастието на другия.

Така можем да кажем, че активните отношения и постигнатото в тях разбирателство са положителното, когато се успокояваме от чуждото нещастие, всичко е в рамките на нормалното, ако не ние сме го причинили, но позицията се променя коренно, когато вземем да си правим мръсно, за да се израдваме след това на причиненото от нас чуждо нещастие. И точно тук виждам широко отварящото се пред нас поле за изява, затова не трябва да пропускаме случая и е необходимо да мобилизираме силите си, да запретнем ръкави и да постигнем нашите подвизи на бойното поле на 21-ви век.

Ново поколение от политици си пробива път на българската сцена и въпреки че усеща трудностите на управлението в един такъв тежък преходен период, аз лично се надявам, че ще успее да устиска зъби и да докаже своята готовност и преданост да служи на своя народ. За обикновения българин не е много ясно какво да очаква, защото няма изградени критерии за преценка на такива невиждани и мащабни исторически промени, които се извършват сега у нас, но откъдето наблюдавам аз, се надявам да не се лъжа, че възхода и възраждането са съвсем близо пред нас на хоризонта. За критерий трябва да ни служи факта, че настоящото правителство следва неотклонен курс на дисциплинирано изпълняване на критериите на Европейския Съюз за покриването на всички изисквания за осъществяване на пълноправно членство в съюза. За хората, които не познават ценностната система на Западна Европа, това може да звучи много неясно, но аз смятам, че това е политика, която цели доброто на държавата и на народа. Казвам това, защото съм живял на запад и съм се запознал отблизо с този начин на живот и съм имал възможност да вникна дълбоко в същността и в корените на ценностите, на начина им на мислене и на поведение и затова не се съмнявам в избрания курс. Но на тези, които се съмняват ще кажа, че няма да ни е лесно да вървим натам със страхове, които са подклаждани от хора, които развиха до такова съвършенство българския негативизъм, че са склонни да жертват бъдещето на своя народ, но да не отстъпят до последния си дъх, независимо че може и да не са сигурни дали въобще им е останала и капчица мозък.

Западноевропейската цивилизация е тази, която е издигнала на най-високо ниво волята за свобода, волята за лична инициатива и творчество и стремежа към щастлив живот. Мога открито да твърдя това, защото всяко едно постижение се измерва с резултатите, а постигнатите там резултати са най-добрите реализирани някога в рамките на човечеството. Системата им е развита така, че да служи на интересите на индивида и на неговото духовно и материално благоденствие, не с празни приказки, а с конкретни дела. Поради това трябва да оценим по достойнство големите усилия на политическата класа в България да следва курса си на упорита работа, да изпълнява един след друг критериите и да не се разколебава от неверието на хората и от тяхното нежелание да приемат трудностите на прехода. Макар и със закъснение, те поемат политиката на стимулиране и освобождаване на малкия и среден бизнес и се надявам да не се окажа лош пророк в очакванията си за светли дни оттук нататък.

Всички ние би трябвало да оценим по достойнство и оказваната от Запада помощ за извършване на реформите и за осъществяването на болезнените промени и да ги разбираме като знак на солидарност в усилията ни за по-добър живот. Още веднъж повтарям, че такива промени от комунизъм към капитализъм не са осъществявани никога досега в човешката история. Това ги прави неизвестна и трудна за преминаване територия, но ние просто нямаме друг избор и трябва да се мобилизираме и да издържим докрай. И ако има хора, които ви говорят, че трябва да се изостави търпението и да се вземат пушките и ятаганите, не им вярвайте, защото за човека, който виси на косъм над пропастта, тази логика, сами се досещате, не е много валидна. Аз се надявам, че това ще ни помогне за в бъдеще да се подготвим за една друга философия, която се налага през последните няколко десетилетия, философията на равновесието и хармонията във вътрешнополитическите и в международните отношения. Неразделна част от подобно разбиране за света обаче ще бъде наличието на търпение, което ни дава възможност да постигнем необходимите познания и вътрешно спокойствие, които да ни отведат първо до хармонията вътре в нас, за да можем след това да я постигнем и в обществото. Но това е свързано с големите промени необходими на цялото човечество, за да се пребори със своите собствени призраци и недъзи от близкото и далечното минало. Тук става дума за още по-голяма промяна, защото в нея волята за власт трябва да премине във воля за равновесие и хармония и тъй като ние си имаме нашата по-малка промяна за осъществяване, то е най-добре да се съсредоточим върху нея. И за да не ви оставя с погрешното чувство, че само ние българите имаме недостатъци и трески за дялане, ще ви разкажа вица за това как англичаните осмиват сами себе си. Когато един хонконгец захванел нов бизнес, цялото семейство идвало да работи за него през нощта, за да му помогне да успее в начинанието. Когато един американец захванел нов бизнес, приятелите му инвестирали в неговия бизнес, за да му помогнат да успее. А когато един англичанин захванел нов бизнес, приятелите му казвали, че няма да успее, а като успеел, му надрасквали с пирон новата кола. Това, макар и преувеличено, показва, че англичаните също имат проблеми с контролирането на негативизма си и проявяват мъничко завист, когато трябва да споделят успеха на другите. Като имате предвид, че те са нацията, която може да се счита, че е измислила бизнес философията, не трябва да проявяваме безгранично черногледство и осъдителност спрямо нашите приятели Нане и Вуте, а е необходимо да се научим да се усмихваме по-често и на собствените си кусури. Може би това ще ни помогне да превъзмогнем много от унаследения от миналото негативизъм и да постигнем желания добър живот.







ПРОСТРАНСТВО ЗА МЕЧТИТЕ НА МЛАДИТЕ



Ако не можеш да подскочиш, няма да можеш и да полетиш. Този принцип на летенето е валиден както в прекия, така и в преносния смисъл и ни подсказва нещо много важно от същността на способността ни да мечтаем. Няма мечти без летене и извисяване на човешкия дух и няма по-подходяща възраст от младежката за отлитане в царството на мечтите. Мечтите имат със сигурност принос и към развитието на човешкия ум, защото те представляват сливането и хармонията между неудържимата енергия на тялото и на духа, в стремежа им да надникнат отвъд реалностите на настоящето и на сивотата на ежедневния живот. Идеалите и съкровените цели са плод на нашето съзнание и са неговото най-ценно творение и затова стремежът към тях се е превърнал в основна двигателна сила в развитието на историята на цивилизацията. При нормалното развитие на обществото, неудържимата енергия, която най-добре изпъква в мечтите на младите, неотменно се бунтува срещу замиращите сили на консерватизма на старите и на пълната липса на мечти. Разбира се, старото поколение също е минало през своята младост и е имало своята доза мечти, но това, което се получи с настъпването на комунизма у нас, е, че хората, които решиха да прекроят живота по образа и подобието на марксистките догми, които съществуваха само в илюзиите им, се опитаха да изменят законите на естественото развитие на човека и обществото. Това създаде поне две поколения хора, които или се налагаше да мечтаят чрез догмите и идеалите на комунизма или бяха с прегазени и изтръгнати из корен мечти. Подобни мечти могат да бъдат само плод на абсурдност, резултат от ненормалната социална система, която претендираше да постигне тотално щастие, а наложи тоталитарна безпътица и вцепенение. И затова младите хора няма какво да се поучат от тези поколения, които са възпитани в социални условия, които трябва да бъдат забравени, като ни остава да се надяваме, че няма да ги има повече в живота ни.

В света има закони и правила, които са недосегаеми и неподвластни на човешката ръка, но това не беше валидно за старата социална система, защото на идеологическа основа всеки можеше да се бърка в живота ни, в личните ни отношения, думите и делата ни, а дори се опитваха да направляват и насилват мислите ни. При това положение няма пространство даже за свободата на духа, а без нея няма нито полет, нито мечти, нито даже плахи изблици на въображение. Освен ако не избирахте доброволно да мечтаете за повечко хлебец и сиренце, за количка, за апартаментче. Е, разбирам, че има доброжелателни езици, които ще кажат, че сега хората не могат да си мечтаят дори за това, но на тях трябва да им припомним, че социализмът имаше пълната възможност да покаже своите достойнства на дело, но не успя, защото прогни и се разложи отвътре, така че трябва да сме реалисти и да приемем фактите от живота. Вече обяснихме веднъж защо свободата, демокрацията и пазарното стопанство не могат да бъдат в основата на нашите настоящи проблеми, след като все още не са се установили по нашите плодородни земи.

В самото си начало поне комунизмът е успял да създаде илюзията у някои, че става дума за нов социален строй, който ще доведе до промени и подобряване на живота. Явно изостаналостта и невежеството на хората е позволило на не малко от тях да прегърнат така наречените светли идеи на новия строй и да тръгнат да ги пропагандират с усмивка на лице. Но не е било възможно без известно количество социална образованост да си дадат сметка какво ги очаква, защото никога не са познавали истински теорията, а и практическите резултати постигнати в Съветския Съюз са били тенденциозно изопачавани. Тези начални моменти са родили и възторжени поети, които са се опитали да възпеят чувството на ентусиазъм в младите защитници на новия ред и са носели искрените импулси на младежката душа, като приятни думи от рода на “човекът е човек, когато е на път”, показват проблясъци, носещи в себе си искреност и свежест. Изглежда обаче, че човекът, мечтаещ за път, не е получил възможността да му се порадва на дело и дотолкова се е натъжил и разочаровал от пазителите на реда и закона, че е решил да предприеме крайната крачка на абсолютната свобода чрез полета си към отвъдното по собствена воля. Поетът, разбира се, не е бил единственият разочарован от реалностите на живота, защото последният им е предоставял голям избор от възможности за отрицателни изживявания. Обяснявам всичко това за да покажа, че не е било лесно човек да бъде млад извън стройните военни редици на комунизма и за да не се оказвам прекалено голословен, мога да споделя и личен опит.

Една от веселите истории, които преживях на тринадесет годишна възраст беше при внезапната ми среща с една дружелюбна компания пред централната софийска баня, посред бял ден, начело с един малко пийнал чичко милиционер. Хората бяха толкова мили и внимателни, че забелязаха образа на симпатичната негърка, която беше изписана върху гърдите на моята фланелка и ме помолиха дружелюбно да я сваля и да им я предам в знак на добри чувства. Аз не можех да не зачета тази любезност, така че се съгласих с тяхната учтива молба и свалих фланелката без да се замислям, че не е много прилично да оставам гол до кръста посред бял ден в центъра на града. Накрая те решиха същото и ми върнаха фланелката, но така и не разбрах защо негърката беше привлякла толкова вниманието им, докато не се прибрах и не видях по телевизията, че тя била една от известните активистки на компартията в САЩ по това време. Явно е, че хората бяха следвали искрения импулс на сърцето си, когато ми поискаха фланелката и сигурно само факта, че си бяха пийнали малко ги разколеба да останат докрай верни на идеологическата си интуиция.

Друга весела милиционерска история, този път с един познат милиционер, който ми я разказа с нескрита гордост и задоволство, беше срещата му с един препитаващ се на улицата симпатяга. В нея също ставаше дума за случка, която протекла под знака на бързата приятна изненада, при която прискрипали един ченджаджия на валута, незаконно занимание навремето. Моят познат се размазваше от кеф поради факта, че като го поканили учтиво в тайната стаичка на гърба на Централната банка и го шамаросали малко заради неговото некултурно поведение, ченджаджията взел, че се насрал не на сън, а наяве. Някой би се усмихнал на всичките тези посерковски истории, но те са си жив пример от нашето славно социалистическо минало. Е, да си призная правичката не всички бяха такива големи шегаджии и някои ти казваха направо какво нямаш право да обличаш, други те гонеха да те острижат нула номер, защото си нямал право да носиш дълга коса, трети те заплашваха да не правиш буржоазна пропаганда, защото си дръзнал да изкажеш свободно мислите си на глас. Аз лично имах щастието един път да бъда информиран, че могат да ме затрият от лицето на Земята, защото бях посмял да питам защо партийното бюро на комунистическата партия си позволява да решава кого да изберат комсомолците да ги управлява, след като те имаха свободното право да гласуват по съвест. Сигурно си спомняте историята за момчето, което искаха да приемат за член на партията, за да могат да му запушат приказливата уста.

Идват ми на акъла няколко примера за хора с желания да се запишат в книгата на рекордите с някакви крайни постижения, за които бях чел навремето в Паралели, където ставаше дума за един негър, който изял една торба с цимент и след това за пръв път в живота си получил разстройство или пък за един ирландец, който, на конкурс по ядене на живи жаби, изял 11 жаби, но бил дисквалифициран, защото ги дъвчел, а трябвало да ги гълта цели. Не знам защо абсурдността на комунизма като социална система предизвиква подобни асоциации в съзнанието ми, но в крайна сметка всеки е свободен да се лута в мислите и чувствата си съобразно случая. Ако искаме обаче малко да се задълбочим в анализа, връзката можем да намерим не само на нивото на абсурдността, но и в странната логиката да подлагаме себе си и околните на всевъзможни мъчения в името на някакви необясними и неоправдани от нищо цели, които в крайна сметка се оказват най-безсмисленото занимание на света.

Преди години, за зло или за добро, точно абсурдите на системата ме изгониха от България, когато съзнанието ми започна да се отърсва от невежеството и заблудите и да разбира, че живеехме в държава, където извратени духом хора управляваха прегазени духом хора. Извратени духом, защото насилственото налагане на социални отношения не може да доведе до друго освен до арогантност, цинизъм и извратеност в поведението. Прегазени духом, защото хората не смееха и нямаха право да предприемат каквото и да било сами, без разрешение, като накрая не смееха даже да мръднат накриво, за да не дразнят господарите си. Не смееха не само да говорят, но даже да гъкнат, защото не искаха да дразнят слуховия апарат на управляващите.

И за тези, които не знаят какво е човешкия дух, а и за младите, които още не са приключили развитието на разбиранията си за света, бих искал да кажа, че той е този човешки орган, който диша, чувства, мисли и съществува чрез свободата и свободомислието, на чиито криле обича да лети и да се извисява. Както всичко останало духът се нуждае от време, за да израсне, да стъпи на крака, а накрая да подскочи и полети и когато стори това, тиранията, наравно с робската психика, му стават противни и той започва да се бори срещу тях. Ако почувства, обаче, че борбата е неравна и няма шанс за постигане на резултати и успех в материалния свят, той търси пролука и се стреми да отлети в необятните пространства на духовната свобода. Така се почувствах и аз на времето и напуснах заради тиранията и тираните, които си въобразяваха, че ще векуват и отстрани наистина изглеждаше така. Не ми харесваха смирението и отчаянието на хората, но беше ясно, че никой не беше избирал социалната система и тя беше толкова абсурдна, че накрая започна да работи срещу всички. И докато е съвсем естествено да се търси отговорност от управлявалите, то е нелепо да се винят и осъждат жертвите на противоестествения социален строй, защото тогава би се получил двоен абсурд.

Да отлети на своя райски остров е, може би, заветната мечта на всеки свободен дух. Този изход потърсих и аз, а смятам, че това е стремежа на всички млади хора, които и сега са преследвани от призраците на предишния ни живот и търсят спасение към нови и различни хоризонти. Трябва да призная, че духът на отчаяние и безпътица, който оставих на времето, когато напуснах България, е все още жив и здрав и се подвизава упорито по нашите земи и ми е чудно защо хората го определят като резултат от последните няколко години. Това не само е нелепо и абсурдно, но също така крие в себе си много демагогия и злонамереност. Не зная какво са си мислили хората за това, което ги очаква занапред, в началото на промените, но е ясно, че са имали илюзиите, че едва ли не рая ще слезе на земята и ще живеем по мед и масло.

Видно е, че има известно обедняване спрямо най-добрите времена, но това се дължи на хората, които имаха власт и амбиции още в началото и които предизвикаха социалната бъркотия, защото служеше на техните цели и интереси. При времена на разруха и хаос в обществото, най-лесно се граби и се забогатява и е страшно нелепо тези, които са се забавили при грабежите да викат предателство, защото тогава всеки взима това, до което се докопа. Тук е, изглежда, моментът да разсеем една общоприета илюзия, че в различните социални системи се развиват, имат успехи и забогатяват различни хора. Това е толкова невярно твърдение, колкото е и всяко друго, което просто не отговаря на истината. Живях и при комунизъм и при капитализъм и мога спокойно да кажа, че в обществото по принцип успяват хората, които имат злобните амбиции, непреклонния характер и изобретателността на въображението да го постигнат. В случая не става дума за обективни, а за изцяло субективни качества и затова е нелепо да се смята, че системата има решаващо значение. Наблюдавах хората на Запад, които успяват и не видях по нищо да се различават от хората при комунизма, а когато се върнах отново в България, видях, че това се потвърждава отново и тук, защото успяващите преди успяваха и сега. Хората просто трябва да разберат, че това не е явление, което има нещо общо със социалната несправедливост, а е чисто и просто въпрос на общочовешки качества и способности. Подобно разбиране според мен идва по-скоро от факта, че хората бяха отучени да проявяват активност и инициатива при комунизма и свикнаха да търсят вината за неуспеха извън себе си и сега, когато търсят отдушник за недоволството си, си изливат яда върху сегашната система. Справедливостта е въпрос на законност, пред която всички са равнопоставени и която всички съблюдават, като сами разбирате, че това е възможно само в едно идеално общество, което не може да съществува на практика. Крайно време е да стигнем до проникновението, че за да сме добре, не трябва да гледаме дали Вуте е зле, а да напрегнем силите си и да се мобилизираме да постигнем сами по-добрия живот. Ясно е, че не можем да измислим национални цели и идеали по-съкровени и по-високи от европейските, защото те отдавна вече са постигнали това, което ние още даже не сме измислили. Справедливостта е въпрос на социална система, която да установи законност и затова заимстването на тяхната система може само да ни помогне да преодолеем този начален период на анархия и разруха. Какви бяха нашите национални цели досега? Да сменим имената на турците, защото се намериха големи умници да измислят исторически аргументи от преди пет века. Да ни текат лигите да присъединим Македония, защото си живеем с някакви мании за величие, без да се интересуваме от самоопределението на хората. Или пък да умираме от страх пред комунистите и тяхната арогантност, защото не сме се научили да ценим свободата и правдата. Крайно време е да изтрезнеем след пиянството на кошмарната черна десетгодишна нощ, която цареше в душите ни, защото навън започва да се развиделява и ни чака радостта на светъл слънчев ден.

Сега виждам, че понятието родина в съвременна България не само, че не е на мода, но и почти не съществува. За разлика от това през последните години на реалния социализъм се правеха усилени опити да се експлоатира до дупка тази съзнателна категория. Така, когато напуснах страната, мога да кажа, че вълненията около напускането на родината ме следваха, малко или много, по пътя. Тогава разсъждавах, че човек представлява единно цяло от тяло и дух и поради това смятах, че родината е местото, където се ражда не само тялото му, но е необходимо да се ражда и неговия дух. Напуснах с чувството, че духът ми не само не се беше родил, ами и че се задушаваше непоносимо и затова не можех да издържам повече. Така попътувах свободно през последните 11 години и поживях в Канада, Франция, на острови в Индийския Океан, но в същото време живеех с мисълта, че връзката ми с България не е прекъсната. Знам какво чувстват младите, които и сега искат да напуснат, защото пътуването и живота по света е част от личните ни права на свободни хора, но това, което бих искал да им кажа е, че не трябва да напускат с лоши мисли и чувства, а точно обратното, защото рано или късно нашата страна ще стане равнопоставена държава в Европа и в света и не трябва да се отказват от потеклото си. Видях много имигранти и хора от различен произход по цялата Земя, но нямаше такива, които да не намират причини да се чувстват близки до произхода си и да не се гордеят с него, но някой би казал, че дори това е въпрос на право на свободен избор. Наистина в напредналите страни човек има възможност да живее свободно и богато за себе си, но поне за първо поколение имигранти, ще бъде чужд и няма да може да достигне до състояние на духа, в което да се почувства дотолкова част от системата, та да му се иска да й даде всичко от себе си.

През годините преди заминаването ми обаче бях отдал макар и по единашки доста сили и енергия за противопоставяне на системата, защото изпитвах истинско желание да осъществим промени към по-добър живот. Точно от тази гледна точка за мен стана ясно, че най-полезен и най-годен да направя нещо според силите си, бих могъл да бъда само в България. Надявам се, че няма да имам причини да се разколебавам сега, когато страната живее в климат на отворени хоризонти и зараждащи се свобода, демокрация и лична инициатива и само от нас зависи да постигнем желаните резултати. В това отношение много насърчителни бяха думите на американския президент Бил Клинтън, който каза при посещението си у нас, че в момента в България живее поколение, което има шанса да е постигнало вече свободата си и което след години плодотворна и градивна работа в края на живота си да може да каже, че е осъществило и материално благоденствие. Не знам доколко хората са слушали внимателно тези думи, тъй като желанието им беше да не пропуснат да видят кое маце ще прегърне и под коя поличка ще бръкне и затова се опитвам да припомня думите му, защото той е не само добър оратор, но и президентът, който постигна най-продължителния икономически подем в цялата история на САЩ. В изказването му умишлено се подчертаваше важността на собствената инициатива, творчество и предприемчивост за постигане на благосъстоянието и богатството, с което се слави американския народ и това е нещо, от което ние наистина има какво да научим. Това което е важно да се подчертае за Америка обаче, е, че тя привлича младите от цял свят не толкова с богатството си, колкото с думите, отразени даже в конституцията й, че всеки има свободното право да се стреми към щастие, което значи да реализира мечтите си.

Много възрастни хора сега се оплакват от лошото поведение на младите и може би са прави, защото те навремето нямаха право да бъдат лоши или ако пък наистина толкова настояваха да бъдат, добрите хора се грижеха те да си понесат всичките им полагащи се последствия. Аз мисля обаче, че няма по-лошо нещо от факта, че самите те на млади години са били лишени от правото да отричат несправедливостите или поне да изразяват недоволство. Отрицанието и недоволството са естествените средства на младите в стремежа им към познанието на света, на самите себе си и за свободното намиране на посоката, която искат да изберат в живота си. Върхът на достиженията на техните родители в царството на духа беше на нивото на хляба и сиренцето, а в най-добрия случай на свинското и на винското. На това ниво, състоянието на духа е да бъде свит в ъгъла, с пречупени крака и крила, като нито може да подскочи, нито може да полети. От това ниво на разбиранията за живота не само няма какво да се научи, но има и опасност младите да се заразят от някои нюанси на андрешковщина или байганьовщина, които да им тровят живота без те да си дават ясно сметка защо. След като техните родители не са минали по пътя на свободните мечти, те явно няма на какво да ги научат и затова младите се налага да потърсят идеи и изблици на въображение някъде другаде. Съмнявам се, обаче, че със своята бунтовност те биха могли да надминат лудите глави от 1968, когато из цяла Западна Европа и целия напреднал свят се оформи една мощна, почти революционна вълна, която промени идеите и начина на мислене на този свят. Това са годините на бийт поколението на Бийтълс, Ролинг Стоунс, Боб Дилън и много други, което се опита да взриви устоите на едно общество, което тънеше в материално благополучие и доволство, до степен да кара младите да чувстват, че се задушават в една подобна среда.

Събитията от този период сложиха началото на ерата на индивидуалните права и свободи, които станаха водещия критерий за организацията и управлението на обществото. Точно от този период е и бунтовният дух в поведението на младите, който се изразяваше в думите: “не вярвайте на тези, които са по-възрастни от 30 години”. И независимо че и аз принадлежа към тези над 30 години, бих препоръчал на младите едно подобно поведение, защото разрухата, която донесе комунизма в душите ни е нещо, което те трябва да държат далеко от себе си. Разбира се трябва да признаем, че тези големи бунтовници от времето на шейсетте години, сега са в редиците на големите мултимилионери на Запада. Това е добър показател, че умението да бъдеш бунтовник може в крайна сметка добре да ти се отплати. И тъй като у нас всеки се оплаква от липсата на пари, би било добре ако младите в България успеят да започнат с постиженията в рамките на парите и на бунтовничеството успоредно, та да могат по този начин да допринесат за по-бързото възстановяване на страната. Вълненията на 68 година не бяха подминали и Чехословакия, но за жалост там нещата взеха съвсем неприятен обрат и недоволството бе премазано със сила.

В Канада срещнах един мъж, който беше напуснал Чехия през 69 година, веднага след погрома над недоволните и беше тръгнал да търси късмета си по света. Това е един човек, който не може да се каже, че е постигнал нещо особено в живота си и се е реял като свободно носен от вятъра лист, но това, което винаги изниква в съзнанието ми когато се сещам за него е неуморния му дух на мечтател, който е останал неподвластен на хода на времето. Беше ходил да търси злато по рекичките и местата в Юкон, където Джек Лондон беше бродил преди век, беше работил по златните мини на Севера, беше скитал по Америка, Австралия, Нова Зеландия, Фиджи. Този мъж не беше престанал да мечтае даже за голямото богатство, което щеше да го направи още по-свободен и независим, като за тази цел се беше впуснал в методите на интуитивната математика, за да може да надхитри тотото и да стане милионер. Неговите опити да надхитри числата биха подтикнали някой да каже, че става дума за поведение, което граничи с лудостта, но аз бих отговорил, че става дума за чиста проба мечтателство. Да споделяш мислите, радостите, идеите и мечтите си в компанията на такива хора винаги е голямо удоволствие, което пожелавам на всеки от вас, защото споделянето на радостите и мечтите на глас е идеалния начин да ги поддържаме живи в нас и да не преставаме да ги развиваме.

Едно от нещата, които са пречка в краката на мечтите на хората в България, е духът на хитруване, който идва от историческата ни изостаналост и представлява нещо, което не е задължително отрицателно, но не е и положително що се отнася до мечтите. Защо хитруват хитреците? Защото живеят с манията, че животът е игра на надхитряне и всеки се опитва да ги надхитри. Както казах и преди, хитростта е нещо, което може да ни помогне да се предпазим от злото, но в действителност е игра на дребни мисли и чувства и ни приучва да не виждаме по-далече от носа си. Едно от неприятните израждания, до които води хитруването е непрекъснатия стремеж на хитреците да покажат колко са по-умни от останалите и вместо да приемат хората като индивидуалности, които имат лични качества и достойнства, те се опитват да се изтъкват на техен гръб.

Целта на живота на човека е да намери заниманието, което му харесва най-много като работа, да си разполага както намери за добре с личните права и свободи и да следва собствения си път към щастлив живот. Никой не е длъжен да се доказва пред когото и да било против волята си и да следва някакъв псевдо обективен начин на живот, който са налага от другите и който в даден случай може да се изражда в пълна глупост. Изминалите десет години са идеален пример за живот в обществото, където са се разразили всички възможни дребни страсти и амбиции и изглежда даже са покорили нови неоткрити върхове. Големите промени в историческото развитие на един народ не се вършат върху основата на дребните страсти и амбиции, а се осъществяват на базата на големи идеи и идеали. Тук е мястото, където нашето общество издиша като спукан плондир и където би трябвало да концентрираме усилията си за постигане на напредък и за развиване на потенциал, който да ни помага и в бъдещето. Липсата на свобода, свободомислие и социална справедливост направи от нас една ялова нация, която не може да измисли нищо полезно, което да я ръководи и мобилизира в името на нейното собствено добруване. Няма да казвам, че това нещо трябва да ни стресне и мобилизира, защото много други неща е трябвало да направят същото, но не са го сторили досега. По-скоро бих казал, че искреността, чистотата и енергията на младите таят в себе си голямата надежда за вдигането на България на крака, но това трябва да бъде разбрано и от старите, защото те вече на нищо не могат да ги научат, но могат много да помогнат, като се напрегнат да намерят най-добрия начин да споделят радостите и успехите на младите и така да ги насърчават да открият и развият целия си съзидателен потенциал. Изхождайки от нашите национални особености, които предполагат много важна роля на семейството в цялостното стабилизиране и развитие на страната, използването на една преосмислена връзка между млади и стари ще даде допълнителен тласък за придвижване напред.

Някои от съвременните тенденции на живота в България, които застрашават чистосърдечността на младите хора, са отношенията породени от лъжовното могъщество на парите. Не знам дали беше материализма на марксизма или историческата ни изостаналост, които ни подведоха да смятаме, след падането на системата, че парите са всемогъщи, но едно е сигурно, че страстите, които се развихриха около борбата за кокала, дадоха не малко жертви. Като изхождаме от опита на историята и от законите на съвременния свят, може да се каже, че парите могат да бъдат считани за средство на влияние, което при определени обстоятелства има своята тежест. Но според мен това в никакъв случай не ги прави толкова могъщо средство, колкото някои си въобразяват. По-скоро новозамогналите се богаташи сами се опитват да си придават важност и да търсят почести, които иначе не биха имали възможност да заслужат. За да потърсим по-широка перспектива за подхождане към въпроса за ролята на парите в обществения живот ми се иска да цитирам известния американски писател и общественик от 19 век, Хенри Дейвид Торо. В есето си за гражданското неподчинение той казва: “Но богатият човек – не за да правим оскърбителни сравнения – винаги се продава на институцията, която го е направила богат. Ако говорим без ограничения, колкото повече пари, толкова по-малко добродетели; защото парите застават между човека и неговите цели и ги постигат вместо него; а безусловно не е голяма добродетел да постигнеш тях. Те оставят настрани много въпроси, на чието изпитание иначе той би бил подложен; докато единствения нов, който поставят, е трудния, но безполезен въпрос, как да ги похарчи”. Тези няколко изречения носят в себе си доста неподозиран за мнозина смисъл, тъй като идват от страната, считана в момента за люлката на бизнеса и парите, но в същото време подчертават ролята на парите като средство, което се изражда в пороци, ако бъде преследвано като самоцел. Това, което Торо подчертава е ролята на парите като средство, което променя начина за постигане на целите, защото с тях наистина постигаме нещата по един начин, а без тях по съвсем друг. Но в същото време изказването му изисква да направим равносметката, че парите в Америка са се наложили като неотменна част от стремежа към постигането на щастливия живот, без да са се превърнали формално в самоцел. В това човек може да се убеди не само ако попита американците как виждат ролята на парите в живота си, но и ако поживее с тях и провери на дело как те разбират ролята им и как ги употребяват. Именно затова смятам, че те са постигнали толкова големи успехи в работата и в бизнеса, като постигат голяма ефективност както в производството, така и в услугите, които са добре познати по света. Мисля че американците са способни да ви накарат много лесно да се засрамите, ако се опитате да парадирате пред тях за пари, освен ако не става дума за някакво предизвикателство или шега. И все пак трябва да се подчертае, че областите, в които ясно се вижда инвестиран националния им гений, това са добре свършената работа и правенето на пари. Друга положителна страна на парите в Северна Америка е разбирането, че харченето на парите е форма на споделяне на успехите и богатството си с останалите членове на обществото. Така, харчейки парите си за нещата, които го интересуват, човек добива самочувствието, че подпомага една или друга дейност и аз се убедих в това на практика от първите ми лични отношения в Канада, защото приятелката ми определено харчеше парите си до последния долар със самочувствието, че подпомага местния бизнес на Севера.

Това, което е завладяло материалния дух на България, е порочната страна на парите. Общо взето хората ги нямат и затова или ги оплюват или си мечтаят неистово за тях, но и в двата случая присъствието им в разговорите е неизбежно и се получава като в приказката за гладната кокошка, дето все сънувала просо. От тази гледна точка по всичко изглежда, че хората, които ги имат в изобилие, ги използват да им вършат всичката работа, а тези, които ги нямат, са готови на доста компромиси, за да ги постигнат, като понякога стигат до готовност да продадат и себе си и хората около себе си. Подобно положение само потвърждава необходимостта от създаване на дух в нашето общество, който да положи основите за бързи и коренни промени, които да ни извадят от това отчаяно състояние на тялото и духа. Не знам дали беше поредната спекулация с цел да се търси сензационност, но статията в пресата, която коментира опасността, надвиснала над главата на 450000 български момичета, от превръщането им в потенциални секс робини, е доста обезпокояваща в това отношение. Казвам това , защото не знам дали някой си дава ясно сметка, но тази цифра обхваща почти целия брой от млади момичета на възраст между 16 и 29 години. Колкото и да им се иска на всички млади хора да отидат някъде по света и изведнъж да получат всичките богатства на Запада, все пак звучи абсурдно да се приеме, че всички момичета са готови да се продадат, само и само за да живеят хипотетично по-добре. В името на реализма би трябвало да кажем, че даже във Франция няма гаранция за по-добър живот. Но бих искал дебело да подчертая, че и в двата случая подобни коментари са обидни за момичетата на България. Защото ако наистина е вярно твърдението, че са готови да се продадат, означава, че не им е останала никаква чест и достойнство, а ако не е вярно, това показва един безкрайно просташки и циничен начин те да бъдат обиждани в нашето общество.

Тук може би му е мястото да се спомене, че задачата на медиите наистина е да търсят и предлагат истината, колкото и горчива да е тя, но всички хора работещи там освен професионалисти са и граждани и когато държавата е в такова окаяно състояние, мисля че е естествено те да търсят, също така, възможност да използват положението си, за да допринесат към духа на възраждане на нацията. Още повече те имат претенциите, че са интелигентните млади хора на България, така че е време да видим как успяват да допринесат към градивните и съзидателни идеи на обществения ни живот.

Има и друга много положителна роля на парите в социалния живот, която е почти неизвестна у нас и която изразява доверието на потребителя в съществуващите пазарни отношения, тоест готовността му да харчи повече или по-малко отпреди. Тъй като спадаме към бедните народи, харченето на парите у нас се заключава във връзването на двата края до следваща заплата или пенсия, като, даже при тези мизерни доходи, хората успяват да скътат по някой лев. За разлика от нас, обаче, богатите народи не само не обичат да спестяват, ами харчат на поразия и първи сред тях са разбира се американците, които през последните няколко години имаха месеци, когато цялата държава харчеше повече пари, отколкото са заработени, което означава живот на кредит. При това положение работата на цялата икономика е много зависима от настроението на хората да си харчат парите и когато те изгубят това настроение, на пазара и в държавата настъпва паника, която може да предизвика икономическа криза. От такова естество са настоящите причини за нестабилното икономическо положение на Япония, защото след опита за социални реформи и изкуствено предизвиканата там рецесия, хората не искат да се престрашат и да започнат да харчат малко повече. Японците са най-пестеливата от богатите нации и те като нас обичат да се подсигуряват с малко повечко парички под възглавничката, но това не пречи на правителството им да разпилява този национален капитал в безплодни опити да спаси положението с огромни проекти, субсидирани от държавния бюджет, вместо да предприеме необходимите радикални реформи. Това косвено използване на парите на хората показва на практика теорията, която защитава правото за активна масивна намеса на правителството в интерес на обществото по време на кризи, но по всичко личи, че досега не постигат желания резултат. Интересното е, че според финансовите специалисти много по-важна роля за моментното закрепване на икономическото положението там имат младите японски жени с техните нетрадиционни навици да пилеят по-волно парите си и с много по-либералния си начин на живот. А нас не ни остава нищо друго, освен да си помечтаем за времето, когато и ние ще заработваме доста парички, та да се включим по-активно в играта на доверие между потребителя и пазара.

Младите са голямата надежда на България, но техният шанс и тяхната надежда се намират във всеотдайното и съвременно образование. Бих искал още отсега да ги предупредя да знаят, че хората по света не се образоват, за да бъдат по-умни от другите, а за да развият в максимална степен своите собствени таланти и способности. Бих искал също така да могат добре да разберат, че не ставаме интелигентни, когато се смятаме за по-интелигентни от другите, а когато разберем, че всеки има някакъв талант и се стараем да насърчаваме хората около нас да преследват мечтите си и да развиват уменията си, като се опитваме да споделяме радостта им от постиганите резултати с чувството, че така и ние, макар и с мъничко, сме допринесли за техния успех. Това е част от волята за успех както на индивида, така и на обществото, които са ни толкова необходими и които само младите хора са в състояние да претворят на дело, като поставят здравата основа на бъдеща България. Смисълът на образованието, разбира се, е да ги подготви да познават съвременните достижения на науката, техниката и технологиите, културата и изкуството, но много по-важно е да развие свободомислието им, въображението им за свободна инициатива и творчество, чувството им за етика във взаимоотношенията, способността им да споделят радостите и успехите на другите. Ако им се отдаде да възпитат в себе си всичко това, те могат да бъдат сигурни, че ще са готови да изпълнят на дело благопожеланията на президента Клинтън да постигнат благоденствието на България. Коректността, толерантността и добронамереността в отношенията е магическата формула за постигане не само на успехи в живота, но и средството за постигане на тъй желаното и бленувано разбирателство и единство в рамките на нацията. Така младите хора могат да станат първото поколение в цялата история на България, което да извърши необходимите дела и да постигне желаните резултати, които да наредят страната ни в редиците на богатите и щастливите народи на нашата планета. Искрено се надявам те да могат да погледнат със същите очи, но и да почувстват със собственото си сърце тези хубави перспективи, които се очертават пред всички нас в не толкова далечното бъдеще. Един от най-лесните начини да се учи свободата е като отидем да живеем директно при свободните и богатите народи, но надали някой гражданин на тези богати народи има подобен на нашия шанс, да има такова широко поле пред себе си да отдаде силите си за благото на своя народ и да може да доживее момента, когато да се радва на сочните и сладки плодове от добре свършената работа. Съвременното младо поколение има пред себе си този шанс и преди да реши да набие мъглата по белия свят, би трябвало да се замисли поне за миг дали не си струва да опита.

Разбира се, за излизането на прага на просторните хоризонти се изискват още малко целенасочени усилия и не може да се каже, че сме преодолели бъркотията и безпътицата в обществото, защото все още има сили в държавата ни, които виждат бъдещето чрез очите на миналото. Затова ми се струва, че има няколко блатни петна за преодоляване преди да стигнем Обетованата земя, така че трябва да пожелаем на младите повече борбеност и повече готовност да отхвърлят всичко старо и негодно в държавата. Явно смирението и лишенията на религиозната идеология не са явно поведението, което може да им се препоръча, защото неговата роля в обществото е била винаги да държи в подчинение и контрол бунтовническите наклонности на хората. А сега ни е нужен бунтовнически дух в мисленето и в разбиранията ни за света, защото много от социалните навици и порядки трябва да се изхвърлят от живота ни завинаги и други по-жизнени и по-свежи да дойдат да ги подменят. Все пак трябва да отбележим, че религията е голяма част от нашата традиция, която беше отхвърлена от комунизма, така че се полага в същото време един свободен ход от страна на обществото към възстановяване на тази традиция чрез правото на всеки да търси път към нея съобразно повика на сърцето си. Но в същото време духът на отрицание и стремежът към мечти трябва да ни води към възпитаване на откривателство и проникновение на въображението, за да можем да преодолеем един от най-големите наши недостатъци досега. Този недостатък е липсата на дух, който да създава новите идеи, за да ни помагат да компенсираме натрупаните изоставания и да намираме решенията на проблемите, които забавят развитието ни в желаната посока. Нужен ни е малко от хъса и амбицията, които са карали Маргарет Тачър да подтиква сътрудниците си да търсят средствата и пътищата за постигане на целите. Струва ми се, че това е нещо, което трябва да ръководи поведението на младите, защото едно от най-трудните и неразгаданите досега способности на човешкото съзнание е механизмът за генериране на идеи, разбирания и решения. Явно е, че едни хора са по-способни от други и че добрата атмосфера на отношенията в колективите и работните групи създава условията за стимулиране на откривателството и творческото въображение. В това направление също нямаме големи постижения, въпреки че, що се отнася до индивидуалните резултати на отделни българи, те са много обещаващи и определено могат да допринесат към увереността ни на нация, която може да проявява съзидателните си заложби чрез отделните хора.

Отрицанието е началото на бунта срещу всичко отживяло и затова бунтът е природата на мисълта, но антиприродата на градивното действие, защото по този начин мисълта създава познание, а действията предизвикват разруха. Както ясно се вижда една и съща логика създава два коренно противоположни резултата, когато я приложим съответно към мисълта или към действието. Затова, както казах и по-рано, логиката е изкуствено измислено от човека средство, което му служи в стремежа към познание, но не е същността на самия свят около нас. Така че логиката на бунта на мисълта по логичен път ни отвежда до радостите и удоволствията от живота, които са много важен фактор в създаването на идеи и постигането на резултати в начинанията. Това е така защото чувствата и мислите съществуват заедно у нас и си влияят едни на други, като споделената радост и взаимната радост са в състояние да увеличат неимоверно ефекта от вложените усилия и да изменят коренно постигнатите резултати.

Младостта е възрастта на радостта и затова не би трябвало да се пропиляват шансовете, които произтичат от възможността да потвърдим чувството на увереност у младите за тяхната важна роля в съвременния живот на България и за подкрепата, която могат да очакват от всички нас. Техните енергия и жизнерадостност трябва да станат наша енергия и жизнерадост и така да използваме общите усилия за да подхванем новото Възраждане на страната. Президентът и министър-председателят на България поеха една добра инициатива, да мобилизират, както те се изразиха, младите хора извън страната, за да могат да бъдат като наши посланици в чужбина и да лобират за нейните интереси и да принасят положителен опит и енергия, връщайки се обратно тук. Явно личеше намерението да се скъса с наложените от миналото традиции да се гледа на българите в чужбина като на изменници и предатели, което беше поведение от миналото, родено от комунистическите вражески амбиции към света, но в днешно време е нещо абсурдно и недопустимо. Но си мисля, че тези наши млади хора разпилени по целия свят, биха могли да изиграят една още по-важна роля за самите нас, които сме тук в България - ролята на посланици на развитите държави в нашата страна, като допринесат за окончателното разсейване на невежеството и пропагандата, които се ширеха досега и които все още спъват възможностите за възраждането на българския дух. Всички наши сънародници малко или много чувстват и пазят връзките с близките и роднините си, които живеят у нас. Там, където те могат да помогнат е в обясняването по свой начин и със свои думи на достойнствата и преимуществата на социалния живот на запад, за да допринесат така за създаването на нов дух на приятелство и обвързване с народите на Западна Европа. Насадените отпреди чувства на враждебност и неприязън се вижда, че отстъпват трудно на разбирането и ясното съзнание, че интересите и перспективата на българския народ за по-добър живот се намират развити и усъвършенствани на дело във всички напреднали държави от западната част на континента. И ми се струва съвсем неподходяща аналогията с обвързването ни в миналото със Съветска Русия, която някои не знам защо се опитват да наложат, когато ставаше дума да се налага със сила на обществото една тоталитарна утопия, която никой, никъде и по никакъв начин не беше осъществявал дотогава. Сега става дума за откриващата се добра възможност да заимстваме опита на другите, за да осъществим и у нас общество на личните права и свободи и на материалното благоденствие. Недопустимо е да оставяме слепите чувства на миналото да ръководят поведението ни и да определят неблагоприятно за самите нас собствената ни участ. Затова всеки трябва да допринесе с добра дума или добро дело да се изтръгнем от лапите на собственото ни безсилие и да излезем на пътя към Европа, на пътя на широките хоризонти за по-добър живот, които се разкриват пред нас. Но за тази цел много по-подходящо според мен е да се създадат необходимите социални условия на зачитане, коректност и уважение към младите вътре в България, защото най-важно от всичко е тяхното желание да останат в страната, да намират подходящата работа и да имат широко синьо небе пред себе си, за да летят волно към мечтите си.







ВЪЗРАЖДАНЕТО



“Ако изгубиш имота си, си изгубил малко, ако изгубиш достойнството си, си изгубил много, ако изгубиш смелостта си, си изгубил всичко”. Тази мисъл на Гьоте съдържа в себе си голяма част от обяснението на нашите проблеми и част от тяхното решение. Предполагам че няма да има голямо разминаване ако кажем, че България се намира в много тежко и обременяващо състояние както в материално, така и в духовно отношение и се нуждае болезнено от промени. Но какво отношение тук имат възраждането и смелостта, това е малко по-различен и по-неясен на пръв поглед въпрос. Защо възраждане и какво представлява то?

Ще приемем, че възраждането е процес на подем и динамично развитие на обществото, както в материално, така и в духовно отношение и че България в момента е толкова бедна и толкова отчаяна, че се нуждаем спешно от създаване на настроението и на атмосферата, които да предизвикат това бързо развитие. Как можем да започнем придвижването в тази посока? Като се възползваме от проникновението на Гьоте и погледнем на настоящите си проблеми от смисъла на думите му, които пронизват съзнанието като слънчев лъч. Първо, ясно се вижда, че имотът, който той използва като символ на материалната страна на живота и който е плод на усилията на многобройни поколения, заема най-ниското стъпало по важност в неговата ценностна система, когато става дума за промени. Надявам се, че на всички е ясно отношението на неговото изказване към промените, след като загубата, сама по себе си, е винаги една от най-големите промени, които могат да ни сполетят, но разбира се в нашия случай става дума за промени, които ние искаме да предизвикаме и сътворим. А като спасяващо и много важно поведение в тези промени той вижда проявата на смелост. Защо смелост и какво е смелостта? Смелостта е готовността и решителността да не се предаваме пред трудностите и да не се отказваме да търсим решение на нашите проблеми, дори когато няма никакви изгледи за намиране на такова.

Явно е че нашата държава се намира в положение на объркване, вцепенение, безизходица и състояние на духа, което е под знака на негативизма, така че ни е необходима смелост за да се справим с положението и да намерим решение на проблемите си. Тук е мястото да кажем, че смелостта е толкова изчистено състояние на духа, че ако не съществуваше чрез човешкото поведение, бихме могли да кажем, че е лишено от каквато и да е материалност. Знам че има специалисти на материализма и на диалектиката, които могат да открият жонгльорски упражнения, за да покажат връзката между смелостта и материята, но това надали ще им помогне да достигнат до реалното разбиране на проблемите, които обясняват връзките между човека, обществото, промените и смелостта. Те даже биха отишли до неизследвани дълбини, за да покажат връзката между хляба и сиренцето и възраждането на един народ, но аз съм сигурен, че във всички тези схеми те ще пропуснат водещата и определящата роля на духа за осъществяването на възраждане. Но аз бих задал въпроса, как бихме могли да свържем материята с подвига на шепа спартанци, преди хилядолетия, които успяват да воюват успешно срещу двеста хилядна армия на противника и да се прославят вовеки. Как бихме могли да си обясним саможертвата на Сократ в името на законите и справедливостта; ефекта от думите на Декарт – мисля, значи съществувам, върху бурното развитие на човечеството; липсата на саможертва от страна на Галилей, който все пак казва, че Земята се върти, за да победи 350 години по-късно, когато папата се извинява публично за издевателството над него; огромните достижения на науката, технологиите, литературата, музиката, изкуствата? Как бихме могли да обясним подвига и саможертвата на Левски, Ботев, Бенковски, Волов и всички тези, които нито за миг не са се поколебали да отдадат най-святото в името на добруването на своя народ? Тук няма и следа от материя, а става дума за извисяване на духа до положение да отрече напълно материята. Нима може да има материално обяснение и гения на Алберт Айнщайн, който беше избран за личност на 20 век за своя принос, както за революционното развитие на науката, така и за активната му роля на общественик, който, макар и допринесъл за създаването на атомната бомба, не се поколеба да се противопостави на нейната разрушителна употреба.

Всичко, което казах дотук, е, за да подчертая своето дълбоко убеждение за решаващата роля на човешкия дух при предприемането и осъществяването на промени в живота и огромната важност на решителността и смелостта за тази цел. Смелостта е качеството, което не дава възможност на отчаянието да вземе връх, на негативизмът да провали желанието ни да се справим с трудностите, на безизходицата да ни лиши от възможността да намерим решения. Ако погледнем по този начин на сегашното положение в България, аз мисля, че ще успеем да намерим по-лесно пътя и средствата за излизане от кризата и за осъществяването на Възраждането на българския народ в началото на 21 век. Самият Гьоте не е бил сигурен дали смелостта е качество, което се възпитава или нещо заложено в нас по силата на природните закони, и затова смятам, че е дошъл моментът на истината за нашия народ, за да докаже на себе си и на света своите сили и смелост на дело. Имаме достатъчно примери в нашата тринайсет вековна история за сила и смелост, за да можем да се поддадем на съмнения и нерешителност, но това, което е необходимо сега е да открием частица от тези качества в себе си, които са ни завещали дедите и прадедите ни и да покажем готовност за отдаване на тази частица в името на общите интереси и добруване. Не става дума за измисляне на нова идеология за насилствена промяна на обществото, но ако се наложи може да съберем една дружина и да се качим на връх Витоша планина, па да гръмнем отново черешовото топче, за да разберат хората, че е дошло времето за възраждането на България. По-скоро става дума за извършване на необходимите промени у нас, за да осъществим обратния ход от ненормалното общество, в което живяхме досега, към естествено развилото се в продължение на хилядолетия и вече изградено общество на Западна Европа. Просто трябва да намерим в себе си силите, разбирането, въображението, решителността, смелостта и творческата инициатива да претворим на дело в наши условия този начин на живот, който е постигнал в максимална степен свобода, демокрация, справедливост, богатство и право на волен стремеж към лично щастие. Според мен ние се намираме в положение на почти неизбежен ход към възраждане, защото сме толкова бедни и отчаяни, че просто желанието и решителността за по-добър живот са възможно най-естественото и спонтанно нещо, което идва на човек, когато се опомни. Затова трябва да се опитаме да излезем от това положение на дребни чувства, ежби и страсти и да разберем, че е от общ интерес да се успокоим и да контролираме разрушителната сила на чувствата си. Трябва да разберем, че в миналото се търсят грешките, които не трябва повече да повтаряме, а не решенията на проблемите ни, защото те се намират в бъдещето и ще дойдат от нашето собствено мислене и способност да проявяваме проникновение при търсенето на решения. Необходимо е заедно да търсим и намираме механизмите и пътищата за решаване както на ежедневните, така и на по-мащабните проблеми, като се стараем да поставяме здрави основи, които да издържат и реконструкциите на бъдещето. Има мегдан за преодоляване на много предразсъдъци и предубеждения от миналото, като старите имат да полагат доста повечко усилия, младите сравнително по-малко, а най-младите трябва да се борят да не бъдат заразени от някоя от лошите разновидности на негативизма. Разбирам че възрастните хора се нуждаят от успокоение в края на дните си и от нещо, което да им дава чувството, че животът им не е отишъл напразно. Но каква по-хубава възможност от тази, да стиснат още малко зъби и да направят последно усилие да се отърсят от духа на негативизъм, в който са отраснали и живели цял живот и да се опитат да допринесат, макар и с малко, за доброто начало на един дълъг и да се надяваме славен период на възраждане и благоденствие за българския народ. Така те ще бъдат запомнени от поколенията с мъчително трудните, но важни усилия, които са направили в името на бъдните поколения и че са били измежду първите хора допринесли за началото на възхода на Нова България. Не на последно място в съзнанието на възрастните би трябвало да е фактът, че те са на издръжката на обществото, а съотношението между хората в активна възраст и пенсионерите у нас е 1,5:1 и изглежда все по-малко и по-малко младежи имат желание да остават и живеят в страната. Това означава, че в нашата бедна държава пропорцията от 2:1, която се плашат да достигнат богатите демокрации към 2025 година, е вече пълна реалност и заплашва из основи стабилността на държавата, така че всички би трябвало да се стараем да допринасяме за един нов дух на хармония, който да наложи радостта в живота ни, а не да продължаваме до безкрай недоволството си. Няма кой да дойде и да възроди страната ни вместо нас.

Има няколко основни стъпки и етапа, през които се налага да преминем, за да следваме един плавен ход на промени и възход. Те се състоят първо от определяне на задоволително точно кои сме ние и кои са страните от социалния ни начин на живот, които не одобряваме и искаме да променим. В подобен анализ е необходимо да очертаем от една страна слабостите, а от друга страна, положителните качества и добродетелите, развити от нашия народ през вековете. Положителното е важно, защото ще служи за основа, върху която ще се осъществяват промените и затова е необходима добра доза реализъм, за да не си усложняваме сами работата, която ни предстои, чрез погрешни разбирания и самоизмами. Разбира се, на много от тези проблеми ние вече се спирахме и преди, но в зависимост от ъгъла на наблюдение се променя и светлината на възприемане, така че ние ще работим със съзнанието, че всеки нов нюанс може да ни донесе различно разбиране на един и същ въпрос и ще допълва вече достигнатите обяснения. Основна част от реализма е осмислянето на отрицателното в нашия живот като тук бих искал да добавя само още няколко обобщени идеи.

Отрицателното, което идва от комунистическата идеология е сравнително най-лесно за преодоляване и преглъщане. Така е, първо, защото тази идеология се провали окончателно на теория и на практика и второ, защото само част от българския народ я е приемал за свое учение. Това спомага за сравнително бързото й отстраняване от обществения живот, но трябва да имаме едно на ум, че всички все още носим отрицателните последствия от марксистката идеология в мисленето и поведението си.

По-трудните за преодоляване и промяна отрицателни страни на социалния ни живот се дължат на историческата ни изостаналост. Трудността тук идва от психологическата нагласа на човек, че изостаналостта е нещо, което го прави по-нисш от другите, което подсъзнателно ни подтиква да се противим на промените, а не би трябвало да е така, защото историческите събития не се манипулират и са просто житейска даденост, резултат от сложни процеси и събития. В случая за нас е важно да преодолеем началното психологическо блокиране и да се съсредоточим върху средствата и начините за постигане на бързи подобрения, защото те ще премахнат изоставането, което е причината за нашата неудовлетвореност. Невъзможно за преодоляване би било ако приемем абсурдното твърдение, че отрицателното в нашия живот се дължи на някакви хипотетични национални черти. Добрата новина е, че подобни национални белези, черти и нрави няма, защото за да променим начина си на мислене и на поведение означава да доразвием общочовешката си природа. Колкото и дълго да е съществувала една нация, продължителността й на съществуване е много по-кратка от тази на цялото човечество, което идва да покаже, че общочовешките качества и способности са определящи. Това означава, че историята е омешала и съчетала тези човешки качества в определени отношения и пропорции, но това по никакъв начин не предполага, че те са доведени до състояние на пълна застиналост. Точно обратното, тези способности и умения са една отворена система, която непрекъснато се развива и променя. По тази причина можем определено да смятаме, че независимо къде ни е довела историята, ние имаме винаги възможност да продължим промените и развитието и да преодолеем изоставането си. Проблемът обаче не е в осъществяването на всичко това на практика, а в преодоляването на съзнателното ни съпротивление срещу приемането на истината за тази изостаналост и това е нещо, което зависи единствено и само от нас. В това отношение имаме шанс, че живеем във време, което ни предоставя модерни динамични средства за да стъпим на педалите и да започнем да нижем петилетките на шиш.

И тъй като отрицателното беше изчерпателно разгледано във всички есета, то сега ще се фокусираме върху положителните качества на българина и на българския народ, за да може след това да трасираме посоката, която ни предстои да поемем. Но преди да направим това нека видим какви са качествата и добродетелите, които развива всеки народ и които създават социалната среда, в която се изявява и твори индивидът. Според мен тези качества и добродетели са най-добре изразени и обобщени в традициите, нравите, обичаите, народното творчество и стандарта на живот на обикновения човек. Силата на един народ се изразява също така в неговата гъвкавост и способност да оцелява при всякакви обстоятелства, да изработва подходи, които да го предпазват от злото, да има качества, които да помагат на ежедневната му работа и усилия. Разбира се, материалното благосъстояние на народа е важен показател за способностите му, които изпъкват по-ясно на базата на осъществените резултати в работата и в едно сравнително справедливо общество те са критерий за творческия потенциал на всеки народ. От тази гледна точка като основни добродетели се очертават работливостта, търпението, предприемчивостта, съобразителността, способността да се отдава и споделя радостта и да се мечтае и стремежът към по-добър и щастлив живот. Във времена на тирания и подтисничество, както и в моменти на промени и на борба за свобода и справедливост, разбира се, основни добродетели стават борбеността, бунтовният дух, смелостта и решителността. Естествено е, съобразно традициите и спецификата на историческия път, всеки народ да развие силни и слаби страни. Къде можем да открием силните страни на българския народ и как можем да ги използваме в бъдещето ни развитие?

Най-силните страни на българския народ са обобщени в народното творчество, традициите, обичаите и в способността му да оцелява и в най-трудните обстоятелства, като съхранява ценности и достижения от историческа важност в лицето на писмеността, религията и народния дух. Слагам народното творчество не случайно на първо място, защото то е носител на жизнеността, темперамента и радостта, които е пренесъл в себе си през вековете българина, а това носи в себе си духовна сила, която трудно може да намери равна на себе си. Това само по себе си може да е достатъчно за основа, върху която да започне да се гради без всякакви затруднения. Мисля, че ако иска да види на дело тази сила, човек е достатъчно да отиде там, където се сее реколта и се събират плодовете на земята или там, където се гради зид и се строи семейно огнище или там, където се вие кръшно хоро и се честват народни празници и като сподели духа и радостта на хората, той няма повече да се чуди какво искам да кажа с тези няколко реда. Търпението е един от големите добродетели на българина, който е бил доста несправедливо атакуван и поругаван от хора, които явно нямат никаква представа за неговия смисъл и стойност в ежедневието. За този, който знае колко търпеливо трябва да галиш и да се грижиш за земята, за да може, след година или след няколко тя да ти се отблагодари и то пак благодарение на доброто време и на ред други обстоятелства, за него търпението има някакво значение. То има значение и за този, който знае как се строи дом и колко предварителни усилия и работа са необходими, за да може човек да събере средства и да достигне до успешен край и съответно колко малко е необходимо, за да се разруши всичко това. И не знам защо някои неграмотни духом хора се опитват да го представят като бездушие, безхарактерност, безформеност или какво ли не още, а може би те просто са толкова умни, проникновени и неотразими, защото са завършили образование на Запад в Берковица и ние все още не можем да оценим тяхното проникновение. Търпението е жизнено важно за оцеляването, когато човек няма сили да противостои и да се пребори с дадено зло и когато успее да съхрани традициите, нравите, обичаите, езика и писмеността си, радостта си от живота и смелостта си, това доказва на дело не само неговите добродетели, но е и истински подвиг. Искам да подчертая и голямата роля, която търпението ще играе и занапред, защото нямаме Западна Германия или който и да е да ни осинови и да ни издигне в рамките на едно мигновение до собствените си стандарти на живот, така че всичко ще зависи от собствените ни усилия и постижения. Ще ни трябват много десетилетия, за да преодолеем първо собственото си изоставане, а след това да осъществим само една част от жизненото ниво на развитите държави и затова е важно да сме наясно, че ни предстои дълъг и изпълнен с трудности път, по който можем даже да се подхлъзваме или препъваме до насита. Така че ако някой мисли, че може да се мине без търпение, той се лъже горчиво и е обречен на разочарования, но в известен смисъл това е и приятната страна на промените пред нас, която обещава забавни емоционални изживявания, произтичащи от разнообразието на етапите, през които се налага да преминем по пътя си напред. Не виждам защо след като маймуната е успяла търпеливо да еволюира до нивото на човека, ние да не сме в състояние да проявим търпение и станем европейци. На всичко отгоре не би трябвало да ни отнеме чак толкова дълго време.

Трудолюбието в днешно време има много по-размазани контури и е много по-объркващо за хора, които искат да го анализират като качество на народа и затова се получават някои разминавания между оценките. Това не означава, че българинът не е трудолюбив и аз бих подчертал важността от наличието на ясно съзнание, че човек трябва да има съзнанието че работи за себе си, за да може да се прецени дали той е трудолюбив или не. В това отношение за мен не съществуват никакви съмнения, че българинът е трудолюбив, но през последните няколко десетилетия той беше поставен в абсурдни социални условия, които не му позволяваха да се радва на резултатите от своя труд, а при подобно положение абсолютно никой не е трудолюбив. Не само поговорката “за лудо работи, но за лудо не стой” показва високата оценка, която народното ни съзнание дава на работата, но и всичките случаи на българи в страната и чужбина, които съм наблюдавал лично, ясно потвърждават способността ни да се трудим и да изпитваме радост и удовлетворение от това. Е, това не изключва, разбира се, отколешната наша слабост да си бием гърдите до посиняване, когато се изтъкваме пред другите и да обичаме да понаплюем и поочерним, когато става дума за способностите на останалите, но изглежда, че и по отношение на това сме си свикнали и не придиряме много много в подобни ситуации. А ако все пак сме култивирали малко мързел през изминалите години, бихме могли и на него да погледнем от добрата му страна и да го приемем като подход в работата, при който в желанието си да не се бъхтаме до припадък и да постигаме всичко с неимоверни усилия, търсим нови методи, начини и идеи, за да свършим работата по-бързо и по-ефективно.

Важна страна от живота на един народ и на една нация е връзката, която се поражда и установява между народа и интелигенцията, като носител на неговите най-добри страни, способности и дух. В това отношение ние имаме немалко изоставане спрямо европейските народи и последните няколко десетилетия нанесоха доста поражения на тези, които биха искали да се обявят за представители на тази прослойка. Без свободата на мисленето и на словото не може да има открито и свободно обсъждане на мненията и вижданията, а оттам не може да има естествено наложили се обществено полезни идеи и решения. При подобно положение е просто невъзможно да се роди и да съществува социална прослойка, която по естествен начин да се превърне в духовен водач на своя народ. Но всичко това е необходимо да се промени, защото на българския народ му предстоят огромни промени, при които ще има нужда от духовно водачество, така че пространството е широко отворено за всички тези, които имат волята, амбициите, смелостта и готовността да се себеотдават в името на развитието на България. Без това няма народ, няма нация и няма бъдеще пред тях. Настоящият момент от нашата история е най-подходящият от тази гледна точка и за да не си помислят някои, че говоря за някакви отживелици или нереални и непригодни за съвременността лозунги, ще цитирам думите на най-очарователния американски президент на 20 век Джон Кенеди. В една от своите най-известни речи той беше казал: “Би трябвало да можем да си зададем въпроса не какво нашата родина е способна да направи за нас, а какво ние сме способни да направим за нашата родина”. Тези запомнящи се думи имат за цел да подчертаят вида поведение, който води до социално развитие и възход. Много важен етап от просперитета на нашия народ ще бъде процесът на съвместяване и обединяване на българската традиция и култура с европейската. Много смешно ми става, когато някои хора, пъчейки се, обясняват надълго и нашироко как ние сме били по-европейци от европейците. Това е или форма на невежество или желание да се държи българския народ изолиран и в неведение, като по този начин бъде по-лесен за манипулиране. В това отношение ни предстои дълъг период на приспособяване едни към други, защото както ние не познаваме добре Европа и европейците, така и те не ни познават добре и след като сме тръгнали да влизаме в съюз с тях е необходимо да извървим общия път едни към други. По време на този процес ще имаме възможност да развием някои от националните ни способности и качества, които по една или друга причина са останали занемарени през последните години. Например неверието, съмнението и хитрината, които при едни обстоятелства могат да бъдат положителни, при други обстоятелства могат да се превърнат в отрицателни. Ако ги приемем като изблик на началния стремеж към разбиране и познание, те определено са нещо много положително, но ако спрем до тях и блокираме отношенията си на това ниво и не продължаваме хода си през следващите етапи на мисленето и действието, тогава те стават голяма пречка, а оттам и нещо отрицателно.

Самият факт, че ни липсват идеи, за да решаваме политическите и икономическите си проблеми, е доказателство за нашето блокиране в тези начални фази и неспособността ни да продължим. Но за да преодолеем подобен недостатък би трябвало, първо, да разберем произтичащите от това проблеми и след това да приемем необходимото поведение за избягване на тези недостатъци в бъдеще. Тук му е мястото да кажа, че разбирането на проблемите не е процес на наливане на знания в главата с помощта на фуния, а самостоятелен и свободен избор на поведение, в който индивидът и групата съзнателно следват отворен подход в оценката си за света, който при постоянство и упоритост може да даде резултати. Затова свободата и начинът на мисленето са толкова основни и важни както в живота на индивида, така и в живота на обществото като цяло.

Мисля че едно от големите качества, които животът е възпитал в нас, е умението да се приспособяваме към околния свят и колкото по-трудни са условията на съществуване, толкова повече усилия и напрягане са необходими за оцеляването. В това отношение може спокойно да се каже, че ние сме направо облагодетелствани от съдбата, защото живота ни винаги е бил изпълнен с трудности и препятствия. Може би оттам произтичат силните ни желания за богатство, справедливост, промяна и уменията ни да проявяваме въображение при намирането на увереност в себе си. Всички тези качества и способности, заедно с все още съществуващата у нас вяра във възобновителната сила на образованието, могат да послужат като добра основа за възраждането на България. Би трябвало да се възползваме от това преимущество, за да можем да осъществим както промените към по-добър живот, така и прехода за присъединяването ни към Европейския съюз. И тъй като нашето общество даде своята заявка за присъединяване към този съюз по единодушен и категоричен начин, сега трябва да разберем и че Европа е водещата сила, която съществува относително отдавна по един хармоничен начин и ние сме тези, които се нуждаем да извървим много по-дълъг път. В това отношение би било добре да си дадем сметка, че Западна Европа е постигнала нивото си на развитие в продължение на много векове и е в основата на ценностите и достиженията на цялата Западна Цивилизация. Тя е развила науката и технологиите, тя е дала началото на Америка и Канада, тя е повлякла развитието на Япония, след като последната решава да прекрати изолацията си от света и започва да търгува и да възприема новостите и достиженията в отделните области. Тя е във водещата група държави в света, които олицетворяват най-високото ниво на развитие на свободата, демокрацията, социалната справедливост, материалното благополучие и стремежите към щастие на индивида. Доверието от наша страна към развитите държави също е нужно да еволюира до нивото на взаимността, защото то ще бъде важен фактор за създаване на отношения в бъдеще. Липсата на доверие и подозрителност наследени от времето на Студената война, са които пречат на промените в мисленето на българина, защото не изглеждат много основателни в светлината на готовността на Европейския съюз да помага в много направления. И материалната и моралната подкрепа са важни доказателства за изразената добра воля за сътрудничество и помощ, но голямата част от тежестта остава за нас, тъй като отговорността за нашата съдба е изцяло в наши ръце.

Волята за промени ще бъде неразделна част от тази съдба за дълги години напред. Това е, което трябва здраво да се загнезди в съзнанието ни, защото от него зависи дали ще успеем да поемем необратим курс към подобрение в живота си или ще се заклещим в безпомощността на собствения си негативизъм и ще се провалим като продължим да тънем в недоволство и беднотия. Мисля че не е необходимо да обсъждаме дали се нуждаем от промени, защото всички сме единодушни в това отношение, но е важно да разберем какво поражда промените и как е възможно те да бъдат осъществени до постигане на желаните резултати. Разбира се, необходимо е да преодолеем и разбиранията, че се нуждаем от промени, но само ако се правят по нашия начин, тъй като начинът на нашите опоненти е неправилен, защото България е тази, която се нуждае от промени и се налага да ги правим всички заедно.

Искам първо да се спра на няколко идеи, които съществуват у нас и които се счита, че би трябвало да бъдат неразделна част от промените, но които според мен показват някои заблуди и подхлъзвания в неправилната посока. Става дума за оптимизма и самочувствието като съставки на поведението, което води до промени. Ще приема, че оптимизмът е положителното поведение на всяка цена в името на успешното постигане на набелязаните цели. Използвам израза “на всяка цена”, защото положителното поведение е наистина необходима част от процеса на промените, но в по-голямата част от случаите, поради бързане или просто поради липса на време за по-цялостно осмисляне, хората приемат това на основата на сляпата вяра. Вярата като понятие е въведено от религията и изисква приемане не само на доверие, но безпрекословно, независимо че обекта на вярата по всяка вероятност въобще не съществува. Използването на вярата в религиозната теория може да е много подходящо, но в светските проблеми показва прескачане на етапи в естествения процес на мисленето и поради това се явява осакатено мислене. Така че приемането на оптимизма на основата на сляпата вяра ни поставя в положение да не можем да обясним дали той е наистина полезен при промяната или просто се смята, че е така. Какво в действителност подтиква човек към промяна? Надявам се, че не казвам нищо ново, ако определя като основни причини за пристъпването към промяна неудовлетворението на човек от начина му на живот и твърдото му желание да пристъпи към подобрения, които биха го удовлетворявали. Разбира се, често срещано явление е човек да е неудовлетворен, но в същото време да приема или да се примирява със съдбата си и по този начин никога да не осъществява промените. Затова става ясно, че волята за промяна е решаващата сила, която ни подтиква да скъсаме със стария начин на живот и да предприемем нещо, за да променим това положение. Изхождайки от собствен опит и от всичко, което съм наблюдавал досега в живота си, бих казал, че за предприемане на промяна не е важно да знаем какво точно ни очаква занапред, а е нужно да проявим смелост и воля да скъсаме с миналото, което ни затормозява. В този сценарий положителното е само смелостта и тя е движещата сила за началото на промените, но тя няма нищо общо с вярата в положителното като двигател на промените, тоест с оптимизма. Смелостта е воля и решителност, които идват от съзнателната природа на човека и от неговия дух и които стават достояние на всички чрез неговите мисли и дела. Вярата е съкратено мислене, което се отказва от практическата проверка на началните приемания и на разсъжденията и се опитва да създаде един затворен кръг от мисли в съзнанието на индивида, който да служи за доказателство на недоказуемото в живота, това, което съществува единствено в човешкото мислене. След като вярата се използва да се покаже нещо неустановимо, тогава не можем да приемем, че тя е достатъчно условие за доказателството на ролята на оптимизма в осъществяването на промени в индивидуалния и обществения живот. Още повече че свободната воля и независимото право на избор на човек са доказани като основа на неговите действия, били те добри или лоши, така че е трудно да се приеме, че вярата в положителното поражда положителната промяна. По-скоро непоносимостта и отблъскващата сила на страданието са в основата на изблика на решителност и смелост, който ни отпраща в посоката на промените. Пък и би било пълна извратеност да се вярва в положителното, след като човек е подложен на страдания и терзания, които почернят съществуването му. Така че аз приемам, че вярата в положителното е начина за промяна, използван от хората с по-безгрижен начин на живот, които използват формални теории, наложени им от традиционните разбирания. А за тези, които искат наистина да се откопчат от лапите на страданието и беднотията, ще приемем, че средството за промяна е волята за промяна, базирана на смелостта и решителността тя да бъде осъществена. Във връзка с тази поредица от мисли би трябвало да признаем, че продължението на волята за промени е волята за успех, която е нещо по-различно и по-често срещано в развитите държави и понятието оптимизъм е по-подходящо отнесено спрямо нея. Но даже в този случай, може би, е по-подходящо да се каже, че, по някакви свои съображения, човек иска промяната и проявява амбицията на всяка цена да постигне признанието на хората и обществото и съобразно с това извършва необходимото, което е доказателството за неговия успех. В това отношение волята за промяна е желанието да се напусне неудовлетворителния начин на живот, а волята за успех е желанието да следваме ясно определена цел и да я постигнем на всяка цена със задоволителни за нас резултати.

Или погледнато по друг начин, идеята за оптимистичното настроение е подходяща, когато социалната система е добра и удовлетворява и ние искаме само да преодолеем емоционалните залитания от малките неуспехи. Но когато става дума за промяната на лошата социална система, в която животът е непоносим, тогава промените са много тежки и изискват от нас огромни усилия, така че трябва да отидем до дъното на изстрадалата си душа, за да мобилизираме всичките си сили и от нея да се роди волята за по-добър живот, а тя ще ни подтикне към решителни действия.

Това, което се получи в България и което осуети за дълго време възможността да се стигне до промени в обществото, беше, от една страна, възпитаваното през последните петилетки на реалния социализъм фалшиво национално самочувствие, а от друга страна, голямата степен на емоционален стрес. Защо е вредно фалшивото самочувствие? Защото то е необходимо когато трябва да се затвърди убеждението на хората, че начинът им на живот и постигнатите резултати са задоволителни и че няма нужда от промени в обществото. А в България това се правеше, като се говореха неверни неща за капитализма и се правеха сравнения с положението в страната отпреди Втората световна война, за да се изтъкне големия ни напредък и никой не се интересуваше къде е отишъл света през това време. Смяташе се, че с пропаганда и лъжи може да се замаже истината и да се представи по удобен начин социалната система у нас. Изглежда е имало някакъв ефект от този стремеж да се внуши гордост и самочувствие, защото човешката психика е такава, че иска да се почувства добре, пък било то и чрез самоизмамата. Вече ви казах за великия и безотказен механизъм на самоизмамата, който е много по-важен от хлебеца и сиренцето, защото хората, които не могат да го осъществят, са готови без всякакви задръжки да отнемат собствения си живот. И когато петилетки наред хората са се трудили да изградят фалшиво самочувствие, надали е толкова лесно сега човек да се откаже от една от малкото причини за самоуспокоение и наслада. По всичко изглежда, че да разрушиш фалшивото самочувствие е доста по-трудно отколкото да разрушиш една къща или да изпепелиш една реколта. Е, това с нищо не ни пречи да продължаваме да си мислим, че и на Запад живеят много тъпанари, след като ни носи успокоение и приятно протичащо по вените задоволство. Отрицателното в такова самочувствие е, че не развива вътрешна нагласа и мислене, които да предразполагат духа на човек към промени и затова все още може да се наблюдава парадоксът хора, които искат да живеят по-добре, да не смятат, че има какво да се поучат от Запада. Струва ми се, че това не е малък абсурд да живееш бедно и нещастно, но да не искаш да направиш необходимото за да извършиш промените, след които, макар и не веднага, ще живееш богато и щастливо. Нека се разпрострем още малко и да кажем, че самочувствието е плод на постигнати резултати и успехи, а ние сме в окаяно положение, което няма как да ни дава самочувствие. Ако наистина имаме велики предци, единственият смисъл да си го припомняме е да вземем пример от тях и да постигнем на свой ред успехи, но ние можем да намерим и хиляди други примери, които даже да се окажат по-ефикасни. Във всеки случай мъдростта казва, че “не трябва да се хвалим със славата на прадедите си, а да станем достойни за нея”, тоест да можем да се гордеем със собствените си дела. Илюзорната игра на фалшиво самочувствие прави пропастта между млади и стари още по-голяма и служи само за самоуспокоение на отиващото си поколение.

Повече от десет години няма изградена твърда воля и разбиране, които да са в състояние да ни водят неотклонно към подобряване на живота ни. Духът на социална омраза и ненавист, който беше проникнал дълбоко в клетките ни в продължение на десетилетия, получи широко поле за изява и нанесе доста щети, като беше в голяма степен подсилен от емоционалния стрес на първите години след десети ноември, когато народа беше разделен на два враждебни лагера, съскащи огън и жупел един срещу друг. А в такива моменти както за индивида, така и за обществото, емоционалния стрес на противоборството е нещо много трудно за преодоляване и човек би трябвало да има задълбочена представа за същността и особеностите на съзнателната ни дейност, за да си даде по-добра сметка колко разрушителни последици той може да повлече след себе си. Сега важното не е да се търсят причините за това социално бедствие стоварило се на главите ни, защото къде сте виждали някой да търси причини за природно бедствие. Важното е да се намерят средствата да се отървем час по-скоро от последиците.

Според мен трите магически средства за изправяне България на крака, които могат да ни поведат към положителни резултати са образованието, малкия и средния бизнес и етиката в отношенията. Ако успеем да вкореним дълбоко в себе си убеждението за важността на тези три понятия, ще сме в състояние да изградим дух за промяна и успехи, който ще ни служи вярно дори ако трябва да се преселим да живеем на Марс. Истинското начало на тези промени, което остава първоначално незабележимо, е в начина ни на мислене, като продължава след това във взаимоотношенията ни и в съвместните действия на хората в обществото. А категорично определените и избрани цели и ясно оформящите се средства за тяхното постигане ще ни дадат приятното усещането за порене на вълните в откритото море на свободния свят. Целият свят в момента се намира в положение на динамични промени поради всеобхватността на новите технологии и комуникациите и глобализацията на икономическите, политическите и финансовите отношения. Ако България успее да се настрои на вълната на промените поради историческата неотложност, която съществува у нас, това може да ни помогне много и при приспособяването ни към динамиката на международните отношения, така че да ударим с един куршум два заека.

Как можем да използваме идеите за образование, малък и среден бизнес и етика на взаимоотношенията, в ролята им на средства, за провеждане на задоволителни и успешни промени в България? Първо, искам да кажа, че основно и водещо в този триъгълник е образованието, защото то ще служи за основа, върху която ще се развиват бизнесът и етиката, като, разбира се, в етиката включвам и политиката, в ролята й на етика на цялото общество. Така образованието ще служи за основа, бизнесът и политиката ще служат за двигател, а етиката в отношенията ще бъде духа на усилията на всички ни към промени.

Как би трябвало да разбираме ролята на образованието в предстоящите ни големи промени? Мисля че в нашето съзнание акцентът все още пада върху разбирането на образованието като завършване на някакъв курс на обучение, взимане на диплома за средно, полувисше или висше образование. А аз бих искал да подчертая смисъла на образованието не като получаване на квалификация в дадена специалност, а като напредване в разбиранията и познанията ни за политиката, социалния живот, културата, бизнеса, етиката и във всички възможни страни на мисленето и на поведението, докато достигнем нивото на водещите в това отношение страни. Това е необходимо, защото постигането на материално благополучие и свобода за следване на мечтите ни не е въпрос на магически формули, а на продължително и целенасочено развитие. И ако искаме да извършим бърз и стремителен напредък, е необходимо да проявим готовност да се учим от водещите и напредналите, защото в противен случай можем да затънем в собственото си неведение и инат. Разбира се, ако изключим бедния и нерадостен живот, винаги се намират хора, които твърдят, че с нищо не сме по-лоши, по-неспособни и по-малко европейци от другите европейци.

В това отношение формално погледнато наистина изглеждаме същите хора и наистина се намираме в рамките на Европа. Че сме също толкова хора и също толкова европейци могат да ни помогнат да твърдим и последните открития за генетичната информация на човека направени съвсем скоро от екипи учени от западните държави. В тях по категоричен начин се установява, че 99.9% от гените на всички раси и народи на нашата планета са идентични, независимо къде се намират и какви са условията им на живот. Това, което се доказва със сигурност, е, че цялото човечество е произлязло от една група от около 10000 човека, живели първоначално в Централна Африка и развивали се в продължение на 7000 поколения, разпилени по целия свят. Учените твърдят, че две произволно избрани шимпанзета имат по-голяма генетична разлика помежду си, отколкото които и да било две човешки същества, живеещи на Земята. Следователно, гледайки от перспективата на тези открития, можем да кажем, че нямаме големи различия породени от природата ни, които да ни подтикват към неразбирателство и разединение, но социалния и историческия опит показват друго. Така въпреки тези открития и реалности на човешката природа, които би трябвало да ни обединяват, също толкова реални и непреодолими се явяват и различията между отделните народи и традиции. Затова би било добре да използваме всички поводи и основания за разбирателство и единство, но когато то не се получава от само себе си, тогава е необходимо да се мобилизираме и да положим съответните усилия, за да постигнем необходимите промени. По този начин отново се връщаме към посочените по-горе средства – образованието, бизнеса и етиката, които трябва да ни помогнат да осъществим прехода си към по-добър живот.

Както казах по-горе тясното схващане за образованието е, че то представлява получаването на диплома или преминаването на определен курс на обучение. Такова образование е важно доколкото човек трябва да има определени познания, за да може да се ориентира в дадена специалност или професия, но динамиката на развитието на познанието е толкова голяма, че не можем да смятаме човек способен да научи всичко веднъж завинаги. Необходимо е следене на новостите и непрекъснато опресняване на знанията, за да няма пропуски и изоставане. Но в нашия период на големи и важни промени не смятам, че професионалното образование носи най-голямата тежест за осъществяването им. Усилията, които се изискват в случая, са много повече разположени в посока на надпреварването, което се налага да осъществим в социалната сфера, политиката, бизнеса, отношенията между хората, мисленето и поведението. За много от тези неща няма специални университети и училища, но на настоящия етап те се явяват основната грижа на цялото общество. Важно направление в това отношение е създаването на свободна среда за насърчаване и мотивиране на всички и особено на младите за взимане присърце проблемите на обществото и отдаване силите и енергията си за намирането на нови идеи и нови решения за тяхното решаване. Болезнено тягостно е положението в това направление, защото от миналото идваме с негативизъм и вцепенение, които показват вкоренила се неспособност за намиране на изход от отделните житейски ситуации. В днешното време на преход и трудности е наложително да успеем да променим навиците и способностите идващи от предишния ни опит и да открием вътрешния потенциал, който досега е оставал на сянка. Не трябва да пренебрегваме наследените от едно време арогантност и чувство за величие у политиците, които все още се чувстват в поведението им, защото всъщност те са тези, които е наложително най-много да се учат поради най-големите си власт и отговорности. Друг много неприятен и неизживян манталитет в обществото е свързан с некоректното и неетичното отношение към младите хора. Това донякъде идва от старата система, защото там всички млади хора бяха принуждавани да членуват в комсомолски организации, които бяха дъщерни фирми на компартията и в които те бяха държани под чехъл и манипулирани по всевъзможни начини. Младежите, които бяха минали навремето през такава школовка, сега проявяват аналогични тенденции в поведението си към идващите след тях поколения, независимо дали го съзнават или не.

В интерес на истината генерирането на идеи и решения е творчески процес и затова не може да се каже, че е възможно да се открие математическо решение на въпроса, но образованието и допира с водещите идеи в отделните области биха могли да помогнат. Затова бих искал да споделя как аз виждам схематично процеса на създаване на идеи, което може да послужи като изходна точка да се търсят ориентири и по-нататъшни подходи, като всеки един има пълната свобода да следва повика на мислите и чувствата си в това начинание. От началото на живота ни и по време на цялостната ни съзнателна дейност, желанията и стремежите ни са ръководени от интереса, който проявяваме към света. Този интерес ни подтиква да си задаваме въпроси и ако нямаме никакви предварителни познания в насоката, където е разположен нашия интерес, ние сме принудени да започнем със съвсем хаотично изследване. Първите въпроси и практически опит идват с напипване и постепенно навлизане в материята на обекта, който изследваме. След достатъчно натрупани информация и впечатления ние пристъпваме към изразяване на начални мисли, които да оформят в словесен вид натрупаното в процеса на познанието. При повторни изследвания или просто в изблик на спекулиране и анализ ние продължаваме да проучваме нашия обект на внимание и подлагаме на съмнение и преоценка постигнатото дотогава разбиране. Това е така наречената игра на аргументи, при която всяка мисъл, която е успешно защитена на основата на аргументите се превръща в идея, която от своя страна става градивен елемент за бъдещето познание. Разбира се едни от идеите се утвърждават, а други отпадат, поради факта, че са отхвърлени от практическата проверка, но тяхната роля е не по-маловажна, защото по този начин изключват заблужденията и лутането в погрешната посока. Като можем да кажем, че това, което е идеята в рамките на теоретичното познание, е решението в рамките на практическото познание или в царството на действията. Съвкупността от идеите, които могат да бъдат обединени в единно цяло, формират теоретичното разбиране на човек за отделните проблеми или за света като цяло. Колкото повече идеи натрупва човек, толкова по-задълбочени стават познанията му, по-голямо въображението му, по-независими и по-предприемчиви действията му, така че той става по-свободен и по-независим в мислите и в поведението си. Като включим към тази повърхностна схема на генериране на идеи и постигане на познание в областта на етиката, политиката, бизнеса и мечтите на хората, ще видим, че тези усилия могат спокойно да ни доведат до постигане на материалното благополучие и щастието, за които толкова много си мечтаем.

За да може духът на проникновение и успех да се наложи и да започне да дава своите плодове е необходимо да се научим на някои чисто човешки качества. Такива са споделянето на радостите и на удоволствието от знанията и на резултатите в работата, коректността и толерантността в отношенията, които създават пространство за изява на хората и не ги затормозяват при общуването. Споделянето на мислите, преживяванията и мечтите спомагат не само да възпитаме умения и добродетели, но също така да изпитваме взаимна радост и удоволствие от взаимоотношенията. В нашия случай, поради тежкото положение, в което се намираме, образованието би довело до желаните резултати само ако успеем да постигнем отвореност на мислите и на чувствата, защото само те са в състояние да предизвикат верижната резонансна реакция в обществения живот, която да обедини усилията на всички хора и да доведе до бърз подем в развитието на България. В това отношение бих искал да споделя резултатите от едно проучване направено наскоро в Западна Европа, което цели да покаже връзката между спортните победи на страните шампионки в европейските футболни първенства и съответното последвало увеличение във ВБП на отделните държави. От собствените интереси, които съм имал в спорта мисля, че спокойно може да се каже, че с радост и подем са били свързани у нас успехите на българския национален отбор по футбол през 1994 година, на българските отбори по щанги, както и многобройните индивидуални успехи на спортисти, между които са тези на Христо Стоичков и Стефка Костадинова. Така че не би трябвало да подминаваме с лека ръка силните чувства и националния подем, които се получават при големите спортни успехи, и е необходимо да разберем, че те могат да имат много положителен принос в обществения живот.

Две от нещата, които не са били преподавани досега у нас, са професионалното право и професионалната етика. И двете имат пряко отношение към бизнеса и необходимото му развитие на основата на образованието. След десет години, така наречено свободно развитие на страната, нивото на българския бизнес и на бизнес културата е отчайващо. Разбиранията в това отношение са едва ли не, че ако се даде някаква относителна свобода, всичко останало ще дойде от само себе си. Да не говорим за отрицателните чувства ширещи се доскоро в голяма част от народа по отношение на всякакъв вид бизнес активност, както и пречките създавани от правителствата пред опитващите се да наберат скорост компании. Ако беше толкова лесно да се развива стопанска дейност, на всички развити държави нямаше да им е необходим многовековен път на усъвършенстване, за да достигнат сегашното си високо равнище. Още повече че става дума за път на развитие, който никога не е бил прекъсван от опити да се променят отношенията на собственост, а ние все още се борим с първите букви от азбуката в училището на частното пазарно стопанство. И нека разни български бизнесмени, банкери и финансови магнати да не се учудват, че им се присмиват като отидат в чужбина, защото голяма част от тях си придават неоснователна важност и се пъчат с компетентност, когато са само първолаци в бизнеса. В подобни ситуации за пореден път се вижда, че няма сътворени по-големи фантазии за величие от тези, родени от човешкото невежество. Това подчертава нуждата от образование, за да започнем да се учим как се организира и ръководи една работа, как се развиват хармонични и ефективни отношения между хората и не на последно място, как се борави с пари. Тук се сещам за благата приказка, която човек може да чуе от устата на всеки достатъчно разговорчив българин, че не е нужно да му се дава акъл, а да му се дадат пари. Затова ще ви дам примера на северноамериканската статистика за хората, които получават така желаните наготово пари и за това, какъв е изхода от това упражнение. В случая става дума за хората, които печелят от Тотото и съдбата на средствата, които така неочаквано и щедро са им попаднали в джобовете. Статистиката показва, че 95% от хората получили така парите си наготово, в рамките на три години след печалбата се отзовават в положението, в което са били преди да спечелят, тоест без каквито и да е средства. Това само идва да покаже колко голям процент от хората не умеят да боравят с пари. Оттук се налага заключението, че само 5% от хората са способни да се справят с големи суми пари и с тяхното ползотворно използване и ако питате мен сигурно това ще се окаже и процента на сравнително богатите хора в България. Значи северноамериканската статистика работи сравнително сполучливо и в наши условия, ако не включим, разбира се, умението на българина да цепи стотинката на три и да спестява една или повече от тези части, което сигурно ще наклони малко везните в наша полза.

И така това, което философията на мениджмънта може да ни даде е да подтикнем държавата да работи в по-тясно сътрудничество с малкия и среден бизнес, за да може да се започне активното възраждане на икономиката, защото сме изостанали много спрямо света и спрямо собствените си претенции. Имаме да развиваме още дух на инициативност и предприемчивост, бизнес въображение, което да ни научи да търсим и намираме нетрадиционни решения, дух на творческо сътрудничество и общуване между хората в работния процес. Толкова много неща имаме да се учим, че понякога ми се струва, че дори не ни стига въображение да си представим цялото богатство от знания и умения, които е необходимо да придобием. Има много различни участници, а оттам и много различни интереси в трудовия процес и малко нарушаване на пропорциите обикновено води до голямо нарушаване на равновесието в процеса на работа. Определено имаме дълъг път напред и затова е нужна мобилизация, която да е в състояние да ни доведе до желаните резултати.

Мисля, че не трябва да се срамуваме да се учим, защото точно чрез използването на знанията и опита на развитите страни японците са успели да осъществят така нареченото японско чудо. Първият им период на бурно икономическо развитие е бил в края на 19 век, когато е прекратена изолацията на Япония и започва активен търговски обмен със запада. Вторият период е след 1945 година, когато в рамките на 40-50 години тя се превръща във втората икономическа сила на планетата като до такава степен не са се свенили да използват чуждия опит и знания, че са били готови да плащат огромни глоби от по 2-3 милиарда долара, за незаконно използване на патентни права, които впоследствие са компенсирали с печалби от по 4-5 милиарда, така че пак са оставали на печалба. В крайна сметка японците си създават такъв авторитет за благонадеждност и високо качество на произвежданите продукти, че сега си позволяват да искат по-високи цени от своите конкуренти и купувачите са склонни да ги плащат.

За България малкият и средният бизнес представляват естествената работна среда, в която може да се започне от трудови единици като семейството и когато се овладеят знанията и уменията, при съответна амбиция и желание, да се пристъпи към окрупняване на мащаба и обсега на действие. Спомням си историята на едно българско семейство, което беше напуснало България около 17 години преди да напусна аз и за този период, започвайки от нулата, бяха успели да придобият пет ресторанта и две сладкарници във Виена. Това беше едно наистина забележително постижение, но се виждаше, че всичко това беше постигнато с много усилия и много безсънни нощи. Гениалността в бизнеса според мен се намира в доброто организиране на работата с налагане на хармонични отношения между всички участници, в проявата на инициатива, находчивост и предприемчивост при плаването във водите на свободното пазарно стопанство и намирането на най-подходящите решения, когато възникнат проблеми. Надали всичко това може да ни падне някъде от небето, но ако искаме да се заинатим и да чакаме чудото да се сбъдне, можем да се опитаме да си намерим удобно местенце и да използваме доброто старо българско търпение да ни теши. Но на политиците можем да кажем, че даже в една Германия 70% от всички работни места в страната са в малкия и средния бизнес.

Етиката и политиката вървят ръка за ръка, защото навсякъде теорията определя политиката като отговорна за етиката на отношенията в държавата и за постигането на добри резултати в съвместната работа в обществото. Без дух на етичност, взаимно зачитане и толерантност обаче това не само става трудно за изпълнение, но и е практически невъзможно. Образованието в това отношение е призвано да осъществи връзката между етиката наследена от системата на подтисничество и тоталитаризъм и етиката на личните права и свободи, творчеството и щастието. Обществото, което подтискаше личните права и свободи и ограничаваше творчеството и инициативата на хората създаде климат на страх, недоверие и игра на надхитряване в отношенията. Хората все още се страхуват да споделят, че са си купили нещо ново от страх да не ги окрадат или да споделят, че са намерили хубава работа, за да не чуят лошите езици и нещо да вземе да ги урочаса. Не може да се каже, че сме наследили от предишния начин на живот поведение на добронамереност и доверие между хората. Това, което със сигурност сме наследили обаче, е играта на надхитряване като основен механизъм във взаимоотношенията и предполагам на всеки е известно изречението: “Те ни заблуждават, че ни плащат, а ние ги заблуждаваме, че им работим”. Нане гради психическото си равновесие върху нещастието на Вуте, а не на основата на свободния дух на инициатива, съзидание и предприемачество, като се радва на плодовете от своя труд. В такава социална среда единствената цел на човек беше да си опази кожата цяла и да не проявява самоволни изблици на свободомислие и инициатива, за да не си изпати. Не можеше да управлява нищо, защото нищо не беше негова собственост, а управлението се извършваше на основата на идеологически критерии. Етиката на отношенията се състоеше главно от партийната етика, като в нея се губеха очертанията на старите ценности и се говореше за нови, все още непознати никому ценности, които трябваше да пометат старите. И макар да има много хора, които са изпълнени с умиление към старата система, няма как да покажат, че в нея съществуваше етиката на свободата.

Етиката на свободата се определя в голяма степен от личните права и свободи на човека, които служат да очертаят територията на собственото му царство заедно с правото му за социална активност, съзидание и творчество. Мечтите и стремежът към щастие оформят окончателно духа на новата и различна социална среда, в която оттук нататък се предполага да живеем, да създаваме умения, способности и навици и да преследваме шансовете си за по-добро бъдеще. Едно от най-трудните и най-важни неща в това обкръжение е да развием чувство за мярка, което да ни помага да преценяваме по-добре кои са нашите права и задължения, кои са правата и задълженията на другите и къде е разграничителната линия между тях. Така ще се научим да проявяваме повече толерантност към постъпките на другите и към техните интереси, да ценим повече тяхното мнение, да проявяваме повече самокритика и да виждаме поведението си през очите на околните. Много важно нещо когато влизаме в отношения с хората е, също така, още преди да си помислим за нашите собствени интереси, да си дадем сметка, че и другите имат интереси и те трябва да бъдат удовлетворени заедно с нашите. Подобна принципна позиция може да ни помогне да преодоляваме началното напрежение и конфликтност, които възникват много често при нови връзки и отношения и така да сложим здрава основа за цялостното ни поведение. Надхитряването в едно свободно общество е противодействие на усилията на другите и не може да доведе до разбирателство и единство, така че не може да служи и за база на отношенията. Трябва да осъзнаем, че недоверието, страха и насилственото налагане на позиции и разбирания е довело до навици и поведение, които могат да се преодолеят само чрез образование и нова култура на отношенията.

Навремето системата изгони мен и много други млади хора не поради липсата на материални блага, а с моралната си деградиралост и духовната си пустота. Най-абсурдното и най-извратеното нещо на този свят е арогантността на хората решили, че могат да си позволят да контролират свободомислието и свободата на човешкия дух и неговите мечти. Не може да има по-голяма корумпираност от морала, който може да даде право на някого да се гаври по такъв начин със свободата на човека и неговите естествени права и няма по-отчайваща и жалка гледка от прегазения и неспособен да мечтае дух. От древността се приема, че несправедливостта може да събуди само гнева на човешкото сърце, а духът без мечти може само да пръсне това сърце на хиляди парченца от мъка. Това, което ме изгони беше гаврата с мислите, чувствата, желанията, стремежите и мечтите на хората, от които мечтите са най-съкровеното и най-ценното. Липсата на пространство за мечтите на младите в България ги кара и днес да бягат, за да търсят някъде другаде местенце за тях по света. Трябва ясно да разберем, че няма бъдеще за нас ако не съживим народния дух и не създадем атмосфера на свобода около себе си и пространство за мислите, чувствата, въображението и полета на мечтите. Мечтите са въздухът и водата на човешкия дух и само тяхното пълно освобождаване може да бъде основата за Възраждането на България. Когато разберем това и започнем да полагаме усилия в тази насока и когато започнем да виждаме резултатите от тези усилия в неудържимите мечти на младите, тогава ще усетим, че животът в България е започнал да става по-добър и открива простори пред бъдещето на нацията. А пристигне ли този момент, ще видим, че животът ни се е променил завинаги. Но това ще стане само когато наред с личните права и свободи се научим да ценим и мечтите на другите, собствените си мечти, правото на всички ни да мечтаем в родината си. Ако успеем да осъществим това, ще можем спокойно да кажем, че в България се раждаме не само телом, но и че се възраждаме духом.

Основно направление в осъществяването на промените, според мен, е възприемането на споделянето като средство да постигнем нов дух на взаимоотношенията. Разбира се, ние сме доста бедно общество, което трудно може да започне със споделянето на това, което най-много липсва, материалните блага, но то в никакъв случай не е най-важното и затова можем да започнем със споделяне на мислите, чувствата, мечтите, удоволствията, радостите. Защото, ако се замислим малко, това е пътя, който води към свободомислие, свобода на действието, общуване и разбирателство, успешни взаимни действия и инициативи, добронамереност и добродетелност и оттам към добруването на цялата нация. Как бихме могли да постигнем духа на споделяне и по какъв начин той може да допринесе за започването на промените в България?

Първото необходимо условие в тази насока е да развием разбирането, а оттам и убеждението за необходимостта от споделянето и ползата, която то може да донесе както в личните ни отношения, така и в обществения живот. Разбирането и убеждението ще ни мотивират и ще подхранват желанието ни да започнем този процес като проявяваме постоянство и упорство в него, защото само по този начин ще можем да постигнем атмосферата на разбирателство и единство, от която толкова много се нуждаем. След това идва продължителен период на опитване и учене как да постигаме практически резултати и да развиваме нови способности и умения. Едно от нещата, които човек не може да сподели с повече хора, е щастието, първо защото е необходимо да стигне до края на живота си, за да може със сигурност да каже, че е живял щастливо и второ, защото никога не може да бъде абсолютно сигурен, че щастието наистина съществува. Това обаче не ни пречи да се надяваме цял живот и да не преставаме да го търсим. По-лесни за определяне и по-конкретни са удоволствията и мечтите и затова хората, с които най-дълго успеем да ги споделяме, ще бъдат най-дълго време наши добри приятели. Единственото нещо, което прави удоволствията и мечтите по-трудни за споделяне е факта, че те са нещо много лично и интимно, така че не винаги проявяваме склонност да ги споделяме с непознати или с не достатъчно добре познати хора. Но би трябвало да подчертаем важната роля на мечтите, като съзнателна противоположност на реалния живот, която служи за пътеводна звезда по пътя ни напред. Мечтите са нещо, което всеки определя сам за себе си и по тази причина няма някакви ограничения или предначертания. Ако изберем по-елементарни мечти, които много бързо се превръщат в реалност, ние имаме пълната свобода да си изберем нови, когато старите станат неразделна част от нашия живот. Така това постоянно преливане между живота и мечтите се явява голяма двигателна сила в нашето съществуване. Общите мечти представляват общи цели, общи действия и общи мисли и чувства, което ги прави толкова обединяващи в човешките отношения.

Най-искрени, най-независими и най-свободни в човешкото поведение се явяват мислите и чувствата, но докато мислите са израз на аналитичен подход към света, то чувствата са израз на емоционалната енергия и на темперамента на всяко живо същество. И независимо че сме свикнали да ги смятаме за несъвместими противоположности, те се явяват двете страни на едно единно цяло. Най-спонтанна и може би затова най-лесна за споделяне е радостта от живота и от мечтите, тъй като е въпрос на моментно преживяване и ние нямаме проблеми да я споделим и с първия срещнат на улицата. Способността да се радваме на живота и на мечтите си може да е насочена или да произтича от свободно избран от нас обект, но най-силна е радостта от взаимоотношенията с хората и тази й особеност я прави изключително важна от гледна точка на промените в обществото. Всеизвестно например е, че едни хора виждат живота в по-весели, жизнени, розови краски, докато други предпочитат по-тъмните цветове. По този начин радостта се явява средство за преливане на положителна енергия от хората, които я имат в излишък към тези, на които тя липсва и се нуждаят болезнено от нея. Затова не трябва да пропускаме възможността, когато се сблъскваме с радостта в живота, да спираме и да зареждаме изтощените си батерии, а не да я подминаваме пренебрежително. Това е един добър начин да се научим да изпитваме по-лесно радост и да научим удоволствието от нейното отдаване на другите.

Споделянето на радостта не е магическа пръчка и средство за решаване на всичките ни проблеми, защото ние сме достатъчно несъвършени да постигнем идеални резултати в каквото и да било. Разбира се всеки има свободното право да избира начина за преследване на целите си и затова едни могат да се спрат на радостта, а други могат да използват терзанията и страданието, за постигане на равновесие в живота. За себе си мога да кажа, че пребродих четирите краища на земята и 25 века история на човешката мисъл и спокойно мога да направя равносметката, че не видях по-голяма ценност от споделената радост, бликаща от искрените човешки взаимоотношения. И нейното величие не произлиза от факта, че човечеството не е измислило съкровени цели, идеали и мечти, а от факта, че всички те винаги започват или завършват с голяма радост и тя е едно от най-реалните постижения в положителните преживявания на човека. Никъде по земята не открих достатъчно основания и причини едни хора да имат право на повече радости и мечти от други и затова смятам, че българският народ заслужава наравно с другите народи човек да посвети силите и способностите си за неговото добруване. Един от начините да правим това е като търсим всички възможни пътища да споделяме помежду си радостите от живота, от взаимоотношенията, от мечтите, от свободата, от успехите и от предчувствието за по-добро бъдеще, за да можем да допринесем за бързото възраждане на България и присъединяването ни към Европа и нейните ценности и достижения.

Строенето на мост между България и Румъния не е равносилно на изграждането на мост между сърцата на българите и на европейците, но ми се иска да вярвам, че по някакви неведоми пътища моята споделена радост от живота и от мечтите би могла да допринесе макар и с частица за Възраждането на България и на българския дух, както и за ускореното ни присъединяване към Европа.

Напоследък си мислех, че сълзите са израз на свободните и безгранични чувства, които изпитваме, независимо дали са чувства на радост или на тъга. Бих искал, когато видя реакцията на тези, които са се докоснали до споделената радост в тази книга и усетя сълзите в очите си, да мога спокойно да си кажа, че това са сълзите на радостта от факта, че моите чувства и мисли не са останали несподелени.