сряда, 31 март 2010 г.
Доброто и лошото като самосъзнание
Говоря за самосъзнанието, като породено от самокритичност и водещо до самопознание. А то няма почти нищо общо със самопознанието на сетивно ниво, каквото например има маймуната, която седи пред огледалото и разбира, че гледа себе си. Не става дума и за самосъзнанието на децата, които гледат и слушат какво им казват възрастните, че е добро и лошо и съответно се стремят да правят първото и да избягват второто. Да, доброто и лошото могат да се обсъждат в личен план, но само ако са осмислени и договорирани преди това в обществения диалог, защото иначе няма да имат никакъв смисъл, освен за индивида. Говоря за самосъзнание на свободния индивид в свободното общество, който приема, че нещата в живота му зависят от него и затова поема инициативата да измисля, решава, избира какво и как да прави. При това положение самокритичността има ролята да му помага да проверява дали и в какво греши, за да може да се поправя и променя. А когато измисляш нови желания, стремежи, цели, тогава проверките и преценките служат да ги развиваме и усъвършенстваме, за да можем след това да ги използваме в плановете и проектите и за тяхното постигане. Отричането на самокритичността не само не ни прави самокритични, но и ни излага на опасността да не сме такива и да не го съзнаваме. Самокритичността означава да се съмняваме и да проверяваме себе си за грешки и недостатъци, а не да бързаме да отричаме, че това не важи за нас самите. Всъщност друг начин да се определи самокритичността е като търпимостта към различното и критичното спрямо нас мислене, защото когато хората ни посочват грешки, начин да установим дали са прави е като проверим, а не като отричаме. За съжаление у нас не съм срещал полезно разбиране по въпроса на самокритичността и ползата й за обществото, а това е основно от гледна точка на обществените промени, които толкова много искаме. Точно обратното, неразбирането е пълно и очевадно и за мен добре пролича още преди няколко години, когато водещ журналист от БНТ цитира Радой Ралин по въпроса - "Някой да ме спаси от критиката, а от самокритиката аз ще се спася сам". И ако имаше кой да го разчете това изречение по смисъл щяхме да разберем, че една смешка от социализма не може да бъде носител на полезен смисъл за съвременните условия на живот. Тя не само не дава смисъл, но и обърква допълнително, защото допринася за още по-голямото неведение какви са същността и ползата от самокритиката за общественото добро. Може да се каже, че разликата между смешките и философските обяснения е от земяма до небето. Доброто и лошото имат смисъл само когато ги обсъдим, проверим и договорираме в обществото, защото само тогава те могат да станат основа на съвместни усилия да ги осъществяваме на дело. В противен случай търсим как да се самоизтъкнем за добри и съответно как да изкараме тези, които искаме лоши, с надеждата, че със сила или хитрост ще можем да спечелим борбата за власт. И всичко това, за да можем след това да казваме на другите какво и как да мислят и правят, но не и да обсъждаме и решаваме заедно с тях какво и как да правим. Без обществено разбирателство и съгласие какво са доброто и лошото, няма да има добро и лошо или може би ще има чувството за постоянни безизходица и лошо, каквито виждаме доста често около нас.
четвъртък, 25 март 2010 г.
Доброто начало е половината работа
§ Справедливостта и истината имат коренно различно значение в зависимост от това дали са част от философията или религията. Когато ги разглеждаме от позицията на философията, те са част от рационалното мислене, тоест са подвластни на съмнението и проверките, за да можем да търсим в какво точно се състоят и до каква степен можем да говорим за истина и справедливост.
26.01.2010
§ В една от другите теми прочетох наскоро, че е нелепо да се говори за философско общество или пък за съвместно обсъждане на философски теми и въпроси. Според мен доста идеи в общественото пространство са грешни и въобще не отговарят на духа и на същността на философията, независимо че се отнасят за нея. Например, че свободата, философията, мисленето са неща лични и нямат смисъл извън нас. Изглежда, че философията ни е толкова далечна и чужда, че ние не сме си задавали даже основните й въпроси самостоятелно, а в същото време и не сме склонни да се доверим на въпросите, отговорите, идеите, които са били измислени и развивани преди нас, за да можем да се възползваме и да се поучим от тях. Всъщност трудно се забелязва да сме се сблъсквали и запознавали с тях.
Не е тайна в България, че идеи липсват в общественото пространство, което може да се приеме като пряко доказателство, че имаме неразвито или направо грешно обществено мислене, защото те са неразделна част от създаването на самостоятелни разбирания и познание за света. Това е пряко свързано с липсата на философско мислене и обяснения, защото волята и стремежите да се образоваме или пък да вникваме в смисъла и същността на нещата от живота е в пряка зависимост от удивлението, че не знаем. Не само не сме участвали в 25 века история на философската мисъл, но и не искаме да си признаем, че нито сме си задавали основните философски въпроси, нито сме в състояние да го направим за пръв път заедно. В какво се опитваме да се излъжем? Че сме образовани, начетени, знаещи, можещи, интелигентни, както и че истината е всичко, което си поискаме да вярваме и го вярваме фанатично докрай?! И даже не се усъмняваме, че истината се търси чрез съмнението и проверките, а не чрез упорита вяра, защото тя е противоположност на съмнението и критичното мислене.
10.02.2010
Изглежда доста обща философска позиция, която не се знае доколко отговаря на действителността. Според мен още от самото начало на философията религията стои от едната страна, докато философията и науката стоят от другата. Като започнем с осъждането на смърт на Сократ, защото развращавал младежта и я откъсвал от религиозния морал и стигнем до процеса срещу Галилей, който не се съобразявал с религиозните догми.
Мисля, че религията и философията имат коренно различен подход към света, като първата си служи с вярата, а втората, със съмнението и проверката, докато се потвърдят на дело твърденията и резултатите. На тази основа се създава още по-цялостен начин те да се противопоставят по отношение на истината и справедливостта, защото се стига до различен подход на разбиране на познанието и доброто. За религията те са свързани с традициите, нравите, обичаите, докато за философията те са нещо, което тепърва се измисля и установява практически. От тази гледна точка може да се каже, че първата ги разбира като безусловна даденост, докато втората, като нещо, което тепърва се търси, проверява, решава.
Всъщност справедливостта и истината могат да бъдат много близки неща в религията, защото и двете се определят от Исус. Някои даже съжаляват, че не са се запазили тези прости обяснения, но би било доста трудно да си представим какво щеше да представлява нашия свят ако не беше се намесила философията да въведе и развие различни разбирания, които са в основата на обществения живот днес. Струва ми се, че прехода между религиозното и философското значение на истината и справедливостта е донякъде свързан със съвременните потребности на нашия свят.
15.02.2010
§ Защо сократическите диалози са началото на общественото мислене?
Ако приемем, че предпоставката на сократическите диалози „Знам, че почти нищо не знам” е самосъзнанието, че познанието за самите себе си започваме от незнанието, тогава можем да приемем, че това е най-естественото нещо да възприемем, когато започваме общуване и отношения. Разбира се преди това ни е нужно съзнанието, че ние представляваме някаква общност, с общи интереси, желания, цели, което да е основата заедно да обмисляме и решаваме какво да правим и как да го постигаме.
Като разгледаме широкото използване на тази идея във воденето на диалози от Сократ, виждаме, от една страна, че той го използва, за да се откаже от претенции за авторитет и да може да разпита и да се образова от тези, които смятат, че знаят и разбират, а от друга страна, предразполага активното участие на другите събеседници, като им предоставя правото да обяснят и защитят позициите си. Това мислене и поведение само подчертава смисъла на диалога като съвместно търсене на истината и доброто. Но също така подчертава любовта към мъдростта като обществено занимание или че мъдростта не е само въпрос на лично разбиране на доброто, а по-скоро е общото разбиране за доброто, което се възприема от всички или поне от голяма част от хората. Така признаването, че не знаем, е предпоставката да се образоваме от всеки, който знае и може нещо, за да можем след това да го използваме за постигане на доброто.
Отварянето и развиването на диалога на основата на признанието, че не знаем, не само дава възможност да се образоваме от знанията на другите, но също ни дава възможност да ги подлагаме на съмнение и проверка, така че да се убеждаваме в тяхната истинност. В хода на общуването хората имат възможност сами да изпитат и да се убеждават доколко дадени идеи и обяснения са реално познание или не, а оттам съответно да ги приемат или отхвърлят. На тази основа се създават условия не само да се развиват позиции и разбирания, но и те да стават основа за мисленето и поведението на по-голям кръг от хора. Ако към това се прибави и факта, че в условията на свобода и демокрация хората не само не обичат и не приемат командването и насилието като средства на управлението, но и настояват да бъдат убеждавани и печелени на основата на обясненията и примера, можем да разберем защо отварянето и развиването на диалога е от такава важност за обществения живот. Оказва се, че само чрез него хората могат да излагат идеите, обясненията, решенията си и да разчитат да убеждават другите и да печелят доверието и подкрепата им за отношенията и делата. И никакво насилие или командване не може да замести самостоятелното вникване и убеждаване на хората какво е нужно, важно, полезно за повечето от тях. А когато възприемат общите позиции, желания, цели, тогава силата на съгласието и единството не само са незаменими, но и създават общо мислене, което подсигурява делата, резултатите, успехите.
Разбира се началото на общественото мислене не означава още напреднало състояние на знания и умения да постигаме крайни резултати. Все пак съзнанието за незнание би могло да бъде добра основа да пожелаем да се учим и да смятаме, че и да знаем нещо, то няма как да бъде достатъчно, за да се възприема от останалите и да води до обществено добро.
17.02.2010
Защо „Удивлението е началото на философията”?
Ако приемем, че удивлението означава, че ние изведнъж прозираме, че това, което виждаме или вече знаем за нещата около нас крие и нещо повече, което ние не сме подозирали досега, тогава излиза, че получаваме определение за философията като съзнанието за незнание, което ни тласка да търсим и да вникваме или да се учим. Или казано по друг начин става дума не само за съзнание за незнание, но и за съзнание за незнание, което обаче ни тласка към познание, тоест породено е от волята ни за познание. Може да се каже, че става дума за воля за промяна, която ни тласка да търсим да се освобождаваме от собственото си невежество. На пръв поглед това би трябвало да е съвсем ясно, но мисля, че ние имаме вграден конфликт в себе си, който много често ни тласка не само да не признаваме незнанието си, но и да го отричаме и прикриваме с всички възможни средства. Според мен самосъзнанието за незнание се превръща в голямо психологическо препятствие за нас, защото, дори да сме хора, които не обичат образованието, ние все пак по инстинкт отказваме да го признаем. Този конфликт съществува и на обществено ниво и се изразява главно с противопоставянето на традициите, нравите, обичаите, от една страна и новото мислене, което е натоварено с проникновение и води до създаването на дух на промени, от друга, защото за първите доброто се състои в повтаряне на старото, а за второто, чрез измисляне и осъществяване на нови идеи, обяснения, решения.
Разбира се удивлението, че не знаем, в случая на това определение на философията, не разглежда знанието толкова, като това, което можем да научим от другите, колкото като това, което можем да измислим и открием сами. Така че става дума не за знание, което ние не знаем, а някой друг знае, а по-скоро за знание, което никой не знае и е плод на откривателския и проникновен дух вътре в нас. Или се въвежда понятието за мъдростта като нещо, което ние сме в състояние да измисляме сами. Затова ако погледнем от тази гледна точка на образованието, ние можем да го разглеждаме не толкова, като нещо, което е създадено от другите и ние трябва да запомним, колкото като нещо, което обясняваме сами на себе си, независимо дали то съществува или е нужно да го измислим за пръв път. Все пак ако изходим от света около нас явно е, че има принципна разлика между двата начина на мислене, защото вторият е качествено мислене на по-високо ниво. Той е това, което наричаме гениалност, която все още е загадката на човешкото мислене и съзнание. И макар да не може да се програмира и създава целенасочено, все пак има начини и средства, чрез които да се възпитават и насърчават хората да се образоват и да се стремят към създаването и развитието й. Загадката може би се крие в това да преминаваме лесно през съзнанието за незнанието ни и така да насочваме силите и волята си към търсенето и обясняването на неизвестното и неразбираемото за момента, вместо да се инатим да отричаме незнанието си и да изхабяваме всичките си сили за това и да не можем да стигаме до изследването и откриването на новото. Е, надали е толкова лесно да преодоляваме незнанието и неумението си, които са развивани и утвърждавани дълго и упорито, до степен да станат неволна традиция, но по всичко личи, че без самосъзнание и самопознание трудно би могло да се мине.
10.03.2010
Защо философията добива смисъл само като обществено занимание?
Ако приемем, че мъдростта е знанието, което ни помага да постигаме доброто и то като нещо, което се отнася за всички, тогава любовта към мъдростта би трябвало да е любов към знанията, които ще ни помагат да допринасяме към общественото добро.
Особеност на доброто е, че има две основни компоненти. Първата е свързана с доброто под формата на знанието и опита, които получаваме от традициите, нравите, обичаите, наследени от миналото, а втората, с доброто, което измисляме и постигаме с цел промяна на съществуващото положение. И независимо че традициите са обобщени и вписани в много принципи, правила, закони на обществото, не може да се каже, че много хора имат представа за тях, разбират ги и са ги възприели в мисленето и поведението си. А когато те са взети наготово или пък са налагани насила и без диалог, тогава още по-малко има вероятност да има разбирателство и съгласие даже за доброто, вградено в традициите. Още по-малка е вероятността пък да се постига съгласие и разбирателство за доброто, като пряка функция от измислянето и обясняването на доброто, защото ако трудно се съгласяваме за традициите и наследството, тогава няма как да се съгласяваме лесно за това, което тепърва е нужно да се измисля и осъществява.
Макар формално погледнато философията да е любов към мъдростта, може да се каже, че тя е в същността си царството на свободомислието, което се занимава с раждането и развиването на идеите и обясненията за света, в който живеем. Интересното за свободомислието е, че всяко поколение го развива за себе си и това, че някой преди нас го е развивал не означава, че и ние сме автоматично способни на него. Точно обратното, един път ние го развиваме, когато се образоваме в съществуващото вече познание, което е пряко свързано с това да си обясняваме смисъла и същността на предмета, който изучаваме. И втори път го развиваме, когато стигнем до способността да раждаме съвсем ново самостоятелно мислене и започнем да измисляме идеи и обяснения, които не са съществували.
Всичко това можем да правим съвсем сами, но разбира се тогава другите може даже да не разберат, че нашите търсения и вълнения съществуват и че от тях се ражда мислене, което би могло да бъде полезно за всички. Единствено, когато излезем в общественото пространство и се включим в отворения диалог, ако такъв въобще съществува, и споделим своите идеи и обяснения, само тогава има възможност някой да им обърне внимание и те да станат обект на разисквания и проверки и да носят смисъл, полза, добро за хората поотделно или за обществото като цяло. Ако пък искаме идеите и обясненията ни да допринасят за общественото усилие към промени към по-добър живот, тогава е наложително тези разбирания да бъдат подлагани на съмнение, проверка, преценка от останалите, за да можем да се надяваме, че те ще получат тяхното одобрение и подкрепа. Това е пътя, по който векове и хилядолетия идеите и обясненията са се налагали в общественото пространство и са ставали сила и фактор в промените на обществото и неговото развитие. Разбира се има идеи, които са били раждани за собствено удоволствие или съвсем непреднамерено и без желание за обществен принос, а впоследствие са извървявали своя път през годините и даже вековете, за да се превърнат в обществена сила за промяна. Но това с нищо не променя положението, че те са се превръщали в смислено обяснение и са допринасяли за конкретни резултати на дело, само след като са били обсъждани, проверени и възприети от повече хора в обществото. Е, може да се каже, че понякога разпознаването и признаването на подобно мислене си е отделен проблем за общността и ако нямаме способности за това, може много важни и добри неща да ни минават под носа, а ние да не можем въобще да се усъмним, че става дума за нещо полезно.
Спомням си един пример, когато французите изпратили държавен чиновник да провери дали железниците са приложими във френски условия, когато англичаните измислили парната машина. Човекът се върнал и докладвал, че те във Франция, което станало причина за забавянето на въвеждането на влаковете с около 10-12 години. А какво би станало ако не ставаше дума за такива конкретни практични нововъведения?!
26.01.2010
§ В една от другите теми прочетох наскоро, че е нелепо да се говори за философско общество или пък за съвместно обсъждане на философски теми и въпроси. Според мен доста идеи в общественото пространство са грешни и въобще не отговарят на духа и на същността на философията, независимо че се отнасят за нея. Например, че свободата, философията, мисленето са неща лични и нямат смисъл извън нас. Изглежда, че философията ни е толкова далечна и чужда, че ние не сме си задавали даже основните й въпроси самостоятелно, а в същото време и не сме склонни да се доверим на въпросите, отговорите, идеите, които са били измислени и развивани преди нас, за да можем да се възползваме и да се поучим от тях. Всъщност трудно се забелязва да сме се сблъсквали и запознавали с тях.
Не е тайна в България, че идеи липсват в общественото пространство, което може да се приеме като пряко доказателство, че имаме неразвито или направо грешно обществено мислене, защото те са неразделна част от създаването на самостоятелни разбирания и познание за света. Това е пряко свързано с липсата на философско мислене и обяснения, защото волята и стремежите да се образоваме или пък да вникваме в смисъла и същността на нещата от живота е в пряка зависимост от удивлението, че не знаем. Не само не сме участвали в 25 века история на философската мисъл, но и не искаме да си признаем, че нито сме си задавали основните философски въпроси, нито сме в състояние да го направим за пръв път заедно. В какво се опитваме да се излъжем? Че сме образовани, начетени, знаещи, можещи, интелигентни, както и че истината е всичко, което си поискаме да вярваме и го вярваме фанатично докрай?! И даже не се усъмняваме, че истината се търси чрез съмнението и проверките, а не чрез упорита вяра, защото тя е противоположност на съмнението и критичното мислене.
10.02.2010
Изглежда доста обща философска позиция, която не се знае доколко отговаря на действителността. Според мен още от самото начало на философията религията стои от едната страна, докато философията и науката стоят от другата. Като започнем с осъждането на смърт на Сократ, защото развращавал младежта и я откъсвал от религиозния морал и стигнем до процеса срещу Галилей, който не се съобразявал с религиозните догми.
Мисля, че религията и философията имат коренно различен подход към света, като първата си служи с вярата, а втората, със съмнението и проверката, докато се потвърдят на дело твърденията и резултатите. На тази основа се създава още по-цялостен начин те да се противопоставят по отношение на истината и справедливостта, защото се стига до различен подход на разбиране на познанието и доброто. За религията те са свързани с традициите, нравите, обичаите, докато за философията те са нещо, което тепърва се измисля и установява практически. От тази гледна точка може да се каже, че първата ги разбира като безусловна даденост, докато втората, като нещо, което тепърва се търси, проверява, решава.
Всъщност справедливостта и истината могат да бъдат много близки неща в религията, защото и двете се определят от Исус. Някои даже съжаляват, че не са се запазили тези прости обяснения, но би било доста трудно да си представим какво щеше да представлява нашия свят ако не беше се намесила философията да въведе и развие различни разбирания, които са в основата на обществения живот днес. Струва ми се, че прехода между религиозното и философското значение на истината и справедливостта е донякъде свързан със съвременните потребности на нашия свят.
15.02.2010
§ Защо сократическите диалози са началото на общественото мислене?
Ако приемем, че предпоставката на сократическите диалози „Знам, че почти нищо не знам” е самосъзнанието, че познанието за самите себе си започваме от незнанието, тогава можем да приемем, че това е най-естественото нещо да възприемем, когато започваме общуване и отношения. Разбира се преди това ни е нужно съзнанието, че ние представляваме някаква общност, с общи интереси, желания, цели, което да е основата заедно да обмисляме и решаваме какво да правим и как да го постигаме.
Като разгледаме широкото използване на тази идея във воденето на диалози от Сократ, виждаме, от една страна, че той го използва, за да се откаже от претенции за авторитет и да може да разпита и да се образова от тези, които смятат, че знаят и разбират, а от друга страна, предразполага активното участие на другите събеседници, като им предоставя правото да обяснят и защитят позициите си. Това мислене и поведение само подчертава смисъла на диалога като съвместно търсене на истината и доброто. Но също така подчертава любовта към мъдростта като обществено занимание или че мъдростта не е само въпрос на лично разбиране на доброто, а по-скоро е общото разбиране за доброто, което се възприема от всички или поне от голяма част от хората. Така признаването, че не знаем, е предпоставката да се образоваме от всеки, който знае и може нещо, за да можем след това да го използваме за постигане на доброто.
Отварянето и развиването на диалога на основата на признанието, че не знаем, не само дава възможност да се образоваме от знанията на другите, но също ни дава възможност да ги подлагаме на съмнение и проверка, така че да се убеждаваме в тяхната истинност. В хода на общуването хората имат възможност сами да изпитат и да се убеждават доколко дадени идеи и обяснения са реално познание или не, а оттам съответно да ги приемат или отхвърлят. На тази основа се създават условия не само да се развиват позиции и разбирания, но и те да стават основа за мисленето и поведението на по-голям кръг от хора. Ако към това се прибави и факта, че в условията на свобода и демокрация хората не само не обичат и не приемат командването и насилието като средства на управлението, но и настояват да бъдат убеждавани и печелени на основата на обясненията и примера, можем да разберем защо отварянето и развиването на диалога е от такава важност за обществения живот. Оказва се, че само чрез него хората могат да излагат идеите, обясненията, решенията си и да разчитат да убеждават другите и да печелят доверието и подкрепата им за отношенията и делата. И никакво насилие или командване не може да замести самостоятелното вникване и убеждаване на хората какво е нужно, важно, полезно за повечето от тях. А когато възприемат общите позиции, желания, цели, тогава силата на съгласието и единството не само са незаменими, но и създават общо мислене, което подсигурява делата, резултатите, успехите.
Разбира се началото на общественото мислене не означава още напреднало състояние на знания и умения да постигаме крайни резултати. Все пак съзнанието за незнание би могло да бъде добра основа да пожелаем да се учим и да смятаме, че и да знаем нещо, то няма как да бъде достатъчно, за да се възприема от останалите и да води до обществено добро.
17.02.2010
Защо „Удивлението е началото на философията”?
Ако приемем, че удивлението означава, че ние изведнъж прозираме, че това, което виждаме или вече знаем за нещата около нас крие и нещо повече, което ние не сме подозирали досега, тогава излиза, че получаваме определение за философията като съзнанието за незнание, което ни тласка да търсим и да вникваме или да се учим. Или казано по друг начин става дума не само за съзнание за незнание, но и за съзнание за незнание, което обаче ни тласка към познание, тоест породено е от волята ни за познание. Може да се каже, че става дума за воля за промяна, която ни тласка да търсим да се освобождаваме от собственото си невежество. На пръв поглед това би трябвало да е съвсем ясно, но мисля, че ние имаме вграден конфликт в себе си, който много често ни тласка не само да не признаваме незнанието си, но и да го отричаме и прикриваме с всички възможни средства. Според мен самосъзнанието за незнание се превръща в голямо психологическо препятствие за нас, защото, дори да сме хора, които не обичат образованието, ние все пак по инстинкт отказваме да го признаем. Този конфликт съществува и на обществено ниво и се изразява главно с противопоставянето на традициите, нравите, обичаите, от една страна и новото мислене, което е натоварено с проникновение и води до създаването на дух на промени, от друга, защото за първите доброто се състои в повтаряне на старото, а за второто, чрез измисляне и осъществяване на нови идеи, обяснения, решения.
Разбира се удивлението, че не знаем, в случая на това определение на философията, не разглежда знанието толкова, като това, което можем да научим от другите, колкото като това, което можем да измислим и открием сами. Така че става дума не за знание, което ние не знаем, а някой друг знае, а по-скоро за знание, което никой не знае и е плод на откривателския и проникновен дух вътре в нас. Или се въвежда понятието за мъдростта като нещо, което ние сме в състояние да измисляме сами. Затова ако погледнем от тази гледна точка на образованието, ние можем да го разглеждаме не толкова, като нещо, което е създадено от другите и ние трябва да запомним, колкото като нещо, което обясняваме сами на себе си, независимо дали то съществува или е нужно да го измислим за пръв път. Все пак ако изходим от света около нас явно е, че има принципна разлика между двата начина на мислене, защото вторият е качествено мислене на по-високо ниво. Той е това, което наричаме гениалност, която все още е загадката на човешкото мислене и съзнание. И макар да не може да се програмира и създава целенасочено, все пак има начини и средства, чрез които да се възпитават и насърчават хората да се образоват и да се стремят към създаването и развитието й. Загадката може би се крие в това да преминаваме лесно през съзнанието за незнанието ни и така да насочваме силите и волята си към търсенето и обясняването на неизвестното и неразбираемото за момента, вместо да се инатим да отричаме незнанието си и да изхабяваме всичките си сили за това и да не можем да стигаме до изследването и откриването на новото. Е, надали е толкова лесно да преодоляваме незнанието и неумението си, които са развивани и утвърждавани дълго и упорито, до степен да станат неволна традиция, но по всичко личи, че без самосъзнание и самопознание трудно би могло да се мине.
10.03.2010
Защо философията добива смисъл само като обществено занимание?
Ако приемем, че мъдростта е знанието, което ни помага да постигаме доброто и то като нещо, което се отнася за всички, тогава любовта към мъдростта би трябвало да е любов към знанията, които ще ни помагат да допринасяме към общественото добро.
Особеност на доброто е, че има две основни компоненти. Първата е свързана с доброто под формата на знанието и опита, които получаваме от традициите, нравите, обичаите, наследени от миналото, а втората, с доброто, което измисляме и постигаме с цел промяна на съществуващото положение. И независимо че традициите са обобщени и вписани в много принципи, правила, закони на обществото, не може да се каже, че много хора имат представа за тях, разбират ги и са ги възприели в мисленето и поведението си. А когато те са взети наготово или пък са налагани насила и без диалог, тогава още по-малко има вероятност да има разбирателство и съгласие даже за доброто, вградено в традициите. Още по-малка е вероятността пък да се постига съгласие и разбирателство за доброто, като пряка функция от измислянето и обясняването на доброто, защото ако трудно се съгласяваме за традициите и наследството, тогава няма как да се съгласяваме лесно за това, което тепърва е нужно да се измисля и осъществява.
Макар формално погледнато философията да е любов към мъдростта, може да се каже, че тя е в същността си царството на свободомислието, което се занимава с раждането и развиването на идеите и обясненията за света, в който живеем. Интересното за свободомислието е, че всяко поколение го развива за себе си и това, че някой преди нас го е развивал не означава, че и ние сме автоматично способни на него. Точно обратното, един път ние го развиваме, когато се образоваме в съществуващото вече познание, което е пряко свързано с това да си обясняваме смисъла и същността на предмета, който изучаваме. И втори път го развиваме, когато стигнем до способността да раждаме съвсем ново самостоятелно мислене и започнем да измисляме идеи и обяснения, които не са съществували.
Всичко това можем да правим съвсем сами, но разбира се тогава другите може даже да не разберат, че нашите търсения и вълнения съществуват и че от тях се ражда мислене, което би могло да бъде полезно за всички. Единствено, когато излезем в общественото пространство и се включим в отворения диалог, ако такъв въобще съществува, и споделим своите идеи и обяснения, само тогава има възможност някой да им обърне внимание и те да станат обект на разисквания и проверки и да носят смисъл, полза, добро за хората поотделно или за обществото като цяло. Ако пък искаме идеите и обясненията ни да допринасят за общественото усилие към промени към по-добър живот, тогава е наложително тези разбирания да бъдат подлагани на съмнение, проверка, преценка от останалите, за да можем да се надяваме, че те ще получат тяхното одобрение и подкрепа. Това е пътя, по който векове и хилядолетия идеите и обясненията са се налагали в общественото пространство и са ставали сила и фактор в промените на обществото и неговото развитие. Разбира се има идеи, които са били раждани за собствено удоволствие или съвсем непреднамерено и без желание за обществен принос, а впоследствие са извървявали своя път през годините и даже вековете, за да се превърнат в обществена сила за промяна. Но това с нищо не променя положението, че те са се превръщали в смислено обяснение и са допринасяли за конкретни резултати на дело, само след като са били обсъждани, проверени и възприети от повече хора в обществото. Е, може да се каже, че понякога разпознаването и признаването на подобно мислене си е отделен проблем за общността и ако нямаме способности за това, може много важни и добри неща да ни минават под носа, а ние да не можем въобще да се усъмним, че става дума за нещо полезно.
Спомням си един пример, когато французите изпратили държавен чиновник да провери дали железниците са приложими във френски условия, когато англичаните измислили парната машина. Човекът се върнал и докладвал, че те във Франция, което станало причина за забавянето на въвеждането на влаковете с около 10-12 години. А какво би станало ако не ставаше дума за такива конкретни практични нововъведения?!
Абонамент за:
Публикации (Atom)