Всичко вече е измислено и казано

Тази идея се използва често в общественото пространство, когато едни хора искат да изтъкнат своята подготвеност в дадена област и да наблегнат неподготвеността на другите в нея. На пръв поглед тя даже би могла да събуди съмнението, че е основателна, защото през изминалите векове и хилядолетия човечеството е развило толкова много познанието, като количество и качество, че би могло да се допусне, че вече всичко е измислено и казано, само дето ние не го знаем. И наистина ако човек иска да бъде образован в дадена област, той би трябвало да мине курс на образование и съответно на практическа подготовка, за да може да разчита да развие знанията и уменията си в тази област. И ако допуснем, че той би могъл да научи всичко от теорията, не означава, че приложението на тази теория няма неизчерпаеми практически приложения, които предстои да се измислят и осъществяват на дело. Но ако изходим от общоприетата мъдрост още от Древността, че колкото повече се образова, толкова повече човек разбира до каква степен знанията са му непълни и всъщност знае и разбира сравнително малко, тогава ще разберем, че всъщност даже теоретичното познание съвсем не е изчерпано, не е изследвано, обяснено и разбрано. Така при наличието на добра воля всеки един би могъл да изследва непознатото и съответно да допринася за развитието на новите идеи и обяснения във всяка една област. Като добавим към това и съвременните изследвания на международни екипи от учени занимаващи се с човешката реч, които са довели до извода, че 85% от човешката реч не се повтаря, може спокойно да приемем, че съзнанието ни си е изработило механизъм за изразяване и говор, така че по естествен път да развива свободомислието, а оттам и познанието. Всичко това е достатъчно да събуди съмнението, че не само не всичко е измислено и казано, но и че подобно твърдение крие в себе си някаква форма на грешно мислене, която ни подвежда в погрешна посока. На какво би могло да се дължи това?
Явно хората, които твърдят, че всичко вече е измислено и казано, имат самочувствието да са подготвени и образовани в дадена област и чрез това твърдение се стремят да се самопоставят в ролята на авторитети, които да могат да казват какво да се мисли и прави в обсъжданите дела. И ако го направят достатъчно бързо и ловко, те биха могли да постигнат влияние и власт над хората и процесите, в които участват и така да са в състояние да се облагодетелстват лично в максимална степен. Този процес може даже да се нарече затапване на събеседниците, с което им се показва и доказва, че не знаят и не могат, а оттам и им се предопределя ролята на хора, които биха могли само да следват и изпълняват. Всъщност в нашите условия на незнание и неумение на свободата и демокрацията като обществена система на организация и управление, формалното усъвършенстване на играта на манипулиране и затапване е добър критерий за оценка и разпознаване на самоцелната воля за власт. И тъй като у нас все още цари разбирането, че битието определя всичко останало, тогава овладяването на битието чрез овладяването на властта и парите е начин да се мисли и постига пълен контрол над обществото и така то да се води и направлява в желаната от силните на деня посока. Така идеи като тази са много удобни за събуждане и внушаване на неувереност и невежество, което прави хората по-лесни за манипулиране и даже насилване. Чрез тях не само не се отваря общественото пространство за новите хора и мислене на промяната, от която така болезнено се нуждаем, но и се затваря по този начин и се пречи пряко на възможността да раждаме и развиваме промяната, като по-скоро се обръщаме и връщаме назад към стари и грешни мислене и практики, които вече са ни проваляли в миналото като общество. Проблемът е, че когато се намираме в състояние като настоящото, когато сме недоволни и отчаяни от начина си на живот, тогава се нуждаем от нови идеи и обяснения, които да създават основата за перспектива в живота ни и да помагат за съгласието и единството в обществото, за да може то да бъде организирано и водено към осъществяването на нови решения и цели. Но това би могло да става, само когато се отваря диалога и се развива свободомислието, като и двете се издигат на коренно по-високо ниво, за да може индивидуалния гений на отделните личности да се превръща в източник за захранване на обществените процеси, които развиват обществените интереси и добро. За съжаление обаче хитроумни идеи като горната определено се оказват пречка за това, защото по-скоро затварят диалога и отричат и блокират развитието на свободомислието и по този начин се превръщат в удобно средство за запазване на самоцелната власт на силните и властимащите на деня. А ако отидем малко по-далеч в разсъжденията си ще видим, че тя се оказва и добра основа за поддържане на духа на неетичност и нетолерантност към различното и критичното спрямо нас мислене, което отнема възможността за развитието на каквото и да е качествено мислене в общественото пространство, а оттам и за развитието на мисленето и поведението на промяната.

Дебата за българските медии

Не можем да си позволяваме дебата за медиите да ни омръзне, както и не можем да разсъждаваме, че времето на дебата за дебата на медиите изтича, защото е все едно да кажем, че като не знаем и не можем да правим нужното и полезното за промяната, тогава трябва просто да се примирим и откажем от свободата и свободомислието. А това ще означава да показваме ясно, че не разбираме смисъла, същността, ценността на свободата и свободомислието в диалога на съвременното общество, както и не съзнаваме нуждата от просвещението и образованието в тази насока. И ми се струва доста нелепо да се смята, че като са написани планове, предписания, решения от една шепа хора, това би могло да предизвика и постигне коренните промени, които се отнасят до цялото общество и изискват просвещение на всички в продължение на дълъг период от време. Всъщност тези планове и предписания до такава степен се отличават от цялостните дух и атмосфера на общуването и отношенията в държавата, че се превръщат по-скоро в средство за удобно демагогстване, че се прави нещо, отколкото да стават основа за началото на дългите и трудни процеси на промяната на диалога в общество като българското. Критерий за това, че става промяна в медийния диалог ще бъдат по-скоро новите хора и новото мислене, които наистина започват да печелят обратно доверието и подкрепата на хората и настина са носители на идеите и решенията на коренната промяна. Засега обаче почти навсякъде се представят или добре познатите на всички лица или пък новите фалшиви герои на враждата, злобата, омразата, като остава чувството, че българина продължава да се счита за достатъчно посредствен и непретенциозен, че в крайна сметка пак лесно ще бъде манипулиран и насилван в избраната от силните на деня посока. Прекалено много е грешното мислене, за да се смята, че с няколко плана и предписания то ще се превърне в полезното и важното мислене на промяната. Къде е средата, която ще позволи и ще насърчи това?! Къде са хората, които са носители на проникновението, което ще измисля новите идеи и решения?!

Обществената отговорност е въпрос на общо съзнание за добро и лошо, което още нямаме

В личния си живот човек може да предприеме промени просто, за да скъса с лошото в настоящето, защото сам носи отговорност и поема риска. Но когато става дума за обществения живот, не може да се пристъпва към промени без да има нормален диалог за промените и при пълна липса на идеи, обяснения, решения, които да обединяват така наречената критична маса от гражданите. Ако се остави фанатичната воля на една малка група хора да определят съдбата на нацията, само защото могат да нехаят за последиците от собствените им мислене и поведение и не са се научили какво е носенето на обществена отговорност, тогава много лесно политическата криза може да прерасне във финансова и икономическа криза и да повлече цялото общество към дъното на 1996-1997 година. Когато искаме да променяме обществения живот е добре да се научим да убеждаваме хората  и да печелим доверието и подкрепата им в дългосрочен план, като олицетворяваме духа на промяната и си служим с нормалните политически процеси, начини и средства на парламентарната демокрация. И когато нямаме традиция на свободата и демокрацията би трябвало да започнем да изграждаме духа на промяната, като се научим да развиваме във времето идеите, обясненията, решенията, чрез които той да става реалност. Голяма самоизмама е да се мисли, че промяната може да дойде ако оставаме затворени в мисленето и поведението на самоцелните воля и борба за власт и всичко в обществения живот осмисляме и прецеждаме само през призмата на политическата власт. Политиката е организацията и управлението на обществото в името на неговото добро и разбирането за това не може да се появи от нищото, когато подобно мислене и познание не е развивано досега. Да, гражданската воля и енергия би трябвало да пресрещне политическата воля и енергия на елитите по средата на пътя, но тя би трябвало да се научи да се легитимира пред народа по такъв начин, че да доказва, че се е образовала да носи обществената отговорност, която гарантира, че не само той няма да е потърпевш от промените, но и че няма да му се прехвърля несправедливо вината, след като обществения живот се довежда за пореден път само до провал и анархия. 

Защо насилието е лошо по предпоставка?

Като под насилие разбирам отнемането правото на хората да избират какво и как да мислят и правят, тоест отнемането на свободата им, независимо от основанията. В най-общия случай това става като се използва политическата, финансовата, духовната власт над тях, за да им се казва какво да мислят и правят. За насилие също смятам ощетяването на интересите на хората, внушаването на чувство на вина, за да могат по-лесно да бъдат контролирани и манипулирани, затварянето и манипулирането на диалога, използването на силата и заповедите като основно средство за водене на политика, използването на сила с оправданието, че е за обществено добро. 
Защо е лошо насилието? Защото, когато отнемаме правото на избор на хората, ние отнемаме правото им да участват доброволно и свободно в обществените процеси. А в обществения и политическия живот това е много важно, тъй като и доброто, и лошото, и промените са неща, които не се знаят предварително и е важно да се измислят и постигат в настоящето и бъдещето. За тази цел е необходимо да се води отворен диалог, докато се вземат предвид разнородните и противоречиви интереси, които трябва да се удовлетворяват едновременно. Всъщност доброто, лошото и промените са неща, за които е нужно да постигаме разбирателство и съгласие,  за да могат те след това да бъдат използвани за основа на общите мислене, общуване, отношения, дела. Ако хората не се убеждават, за да се печели доверието и подкрепата им, тогава те няма да могат да участват активно в процесите, ще са изпълнени с недоверие и съмнение и ще стоят настрани като зрители, защото това ще е ролята, която им е отредена. При това положение делата и промените ще са предварително обречени на провал. Освен това, когато се внушава насила на хората какво да мислят и правят, много често съществува риска мисленето и правенето да са подчинени на лични или групови интереси, независимо дали това се вижда с просто око или не. Упражняването на власт със сила по-често води до въвличане на обществото в безкрайна игра на надхитряване, като се разчита, че властта дава предимство на тези, които я притежават, да излизат победители в него. Именно тогава се използва властта, за да се внушава чувство за вина, чрез което не само се бяга от отговорността на съответните постове, но и се разчита да се прехвърля отговорността на хората и така да се постига непрекъснато печеливша формула за вземане на връх. Вярата в силата води също така до разчитане и развиване на демагогията като приоритетно занимание на обществените мислене и общуване. Така не само се отрича необходимостта да се търси и развива разбиране за обединяване на личните и обществените интереси, но и се отрича възможността хората да се включват и допринасят активно в обществените дела. На всичко отгоре те се оплитат в игри на надлъгване и надхитряване, които хабят обществената енергия, от една страна и усложняват, задълбочават и множат проблемите, вместо да ги решават, от друга. В общество, което няма нито традиция в измислянето и постигането на промените, нито пък знания и умения да го прави на дело, това става още по-голям проблем, защото показва липса на самосъзнание и самопознание за това какви са волята и стремежите ни и какви са начините и средствата да ги постигаме на дело. 
Друг голям проблем, който възниква от вярата в силата е, че тя е противоположност на свободата, тоест ако търсим да действаме на основата на силата, ние отричаме свободата по предпоставка. Или може би без да го съзнаваме ние ще се отзовем в положение да проваляме възможността да се учим на свободата, тоест да измисляме и определяме свободата във всичките си занимания, което ще ни обрича на вечен провал, защото всичко ,което ще знаем за нея ще си остава на нивото на демагогията и самоизмамата. А се нуждаем всъщност от точно обратното, да развием воля да се образоваме заедно за свободата и демокрацията, така че да ги превърнем в средства, чрез които да постигаме по-добър живот. От тази гледна точка вярата в силата и насилието не могат да ни помогнат с друго освен да ни правят мечешка услуга, колкото и да ни се вярва, че не е така и че българина се нуждае от здрава ръка и от сопа, която да го плаши ако не го налага.

Доброто и лошото като част от промените

Гълъбите ужасени от вида на едно хвърчило се обърнали за помощ към ястреба. Той се съгласил веднага. И след като го приели в своите редове те си дали сметка, че той унищожил за един ден повече от тях, отколкото хвърчилото можело да осакати за цяла година. Поуката от баснята на Езоп е – избягвайте решения, които правят проблемите още по-лоши. 
Става все по-ясно, че сме последни в почти всичко в Европейския съюз, сами определяме живота си като беден и лош и не сме доволни от него. Това показва, че нямаме традиции да постигаме доброто, защото смяната между противоположни обществени системи не само ни е довела до провал, но и е унищожила традициите, даже да приемем, че ги е имало. Така ни остава да разчитаме на непресъхващата воля за промяна, но в същото време, като гълъбите, все бързаме да  избираме решения, които не само не ни помагат, но и ни оставят чувството, че животът ни става по-лош. Защо се получава така? 
Първо, защото не можем да правим равносметка в какво точно се състои лошия живот и да постигаме разбирателство и съгласие за него. Това е важно, тъй като лошото е началото на промените и ако не можем да се съгласяваме за него, няма да можем да слагаме доброто начало в съвместните усилия и работа. Второ, защото не можем да измисляме, проверяваме, решаваме заедно какво е доброто във всеки отделен случай, така че да определяме и да се обединяваме към една обща цел. А като не можем да обсъждаме и решаваме лошото и доброто заедно, няма да можем да стигаме и до начините и средствата, чрез които да се стремим към доброто на дело и да избягваме лошото. Така отново стигаме до проблема, който произтича от факта, че не можем да проявяваме самокритичност, тоест да приемаме и да си признаваме, че проблемите са пряко свързани и произтичат от собствените ни грешки и недостатъци. Точно обратното, в изблик на упорит инстинкт за самосъхранение, ние избираме да отричаме до дупка, че проблемите имат нещо общо с нас и се надяваме, че като им обърнем гръб, те някак могат да изчезнат или да се решат от само себе си. Разбира се това не става, откъдето и постоянното чувство на разочарование и болка от неуспеха. 
Всъщност процесите на непрекъснат диалог по отношение на доброто и лошото са процесите на измисляне на поправки на грешките, на решения на проблемите, измисляне на промените, начините и средствата, както и съответно на плановете, проектите, програмите за тяхното осъществяване на дело. Вярно е, че е доста по-лесно да се самозалъгваме, че знаем и можем и да търсим грешките в другите или някъде другаде, но това с нищо не ни помага да постигаме резултатите, които искаме. По-трудното е да се учим да бъдем свободни, да поемаме все по-голяма отговорност и да се образоваме да измисляме и постигаме промените и целите. Именно затова става толкова важно и нужно да отваряме диалога и да развиваме свободомислието в България. Очевидно е, че това не може да започне от училището, защото самите просветители не са още просветени за коренните промени, от които се нуждаем. Вижда се, че хората с претенциите за елит нито могат да измислят доброто, лошото и промените, нито са способни да го обсъждат с хората и да ги убеждават, че предлагат полезни поуки, решения, промени. Само в отворения диалог и съвместно развиваното свободомислие ще можем да намираме начини да се убеждаваме, че сме стигнали до полезното и нужното, както и да печелим взаимно доверието и подкрепата си за да се стремим към промените заедно. Все някога ще трябва да поискаме да започнем да развиваме заедно общата воля да се образоваме за промените или в противен случай ще трябва да продължаваме да си задаваме въпроса – Докога ще чакаме промените и прехода, а с чакане и сто години може да не стигнат. В свободния свят те не се чакат, те се измислят и постигат самостоятелно. Но за да има резултати е нужно да го правим заедно, не поединично, а засега явно не можем.

Доброто и лошото като традиция

В един относително свободен свят хората създават и предават от поколение на поколение знания, умения, опит. Така доброто, към което се стремят и лошото, което са се научили да избягват се предават във времето и носят полза на обществото. На тази основа са създавани басните, народната мъдрост, философията, науката, политическата теория и практика, правораздаването. Явно е че във всички области на живота човечеството се е научило да развива традиции, които, в зависимост от случая и проблемите, възприема или пък подлага на преценка и променя, така че да отговарят по-точно на нуждите. Показателни в това отношение са думите на Нютон, когато го хвалят, че е гигант в науката, като казва, че това е така, само защото е стъпил на раменете на великани. 
Политическата теория и практика е може би най-трудната човешка дейност, защото е свързана със съдбите на огромен брой хора, чиито интереси и добро винаги се намират в толкова динамични отношения и развитие, че не може да се каже, че има еднозначна истина по въпроса. Очевидно е, че европейските народи имат традиция на политическата теория и практика, която има пряка връзка с древно гръцката философия, което означава традиция развивана в продължение на 2500 години. И може да се каже, че има нещо като здрав разум и общоприета мъдрост, които са се развивали през вековете и хилядолетията, за да стигнат до наши дни, като макар и да има разнообразие на формите, това не пречи да съществува единство в съдържанието. Не е тайна, че някои народи до такава степен имат развити традиции, че се смятат за консервативни и упорито се придържат към традициите си, защото явно имат чувството, че те са в основата на просъществуването на нацията им. А от древността се знае, че във древността традициите, нравите и обичаите са се смятали толкова важни и неприкосновени, че нарушаването им се е наказвало със смърт. Ние не сме от тези народи, още повече, че историята ни се е развила така, че не е имало време за установяване и развиване на традиции, когато идва система, която решава да отрече всичко и с насилие да налага нов идеологически, хартиен ред. Този момент на насилствено налагане на догматични идеи и формули води до потъпкване и разрушаване на традициите, независимо дали са съществували или не. Интересното обаче е, че с провала на системата не става автоматично връщане към нормалното, а се получава наследство от грешно мислене и лоши навици, от което е нужно да съумеем да се освобождаваме. А то от своя страна създава странен конфликт както в хората, така и в обществото, защото от една страна хората подсъзнателно се обръщат към миналото, за да търсят спасение в хипотетични традиции за доброто и лошото, но вместо това се сблъскват с наследството на самоизмамата, което им дава грешни идеи, обяснения, решения, примери, просто защото са знания и опит, които са довели обществото до провал. Така се стига до невъзможност да се поправят грешките, да се решават проблемите, да се извършват промени и хората питат: „Докога ще чакаме прехода? Или, Кога ще дойдат желаните промени?” И няма кой да им обясни, че нещата не са така прости, както на тях им се иска. Именно за разпознаване и справяне с лошото наследство се нуждаем от самокритичността и самопознанието, но те са философски категории, които засега остават недосегаеми за способностите на обществото. И чак когато ги развием и даже след това, ще дойде момента, когато ще разберем, че при разбити традиции като нашите не ни остава друго освен да развием разбиранията си за доброто и лошото като част от обществените промени.

Защо съзнанието за добро и лошо не е достатъчно за обществените промени?

Ако изходим от единичното съзнание за доброто и лошото, нищо не предполага, че ако се съберат двама и повече човека, те ще имат еднакви или близки разбирания  за добро и лошо. За да могат да вършат съвместна работа, както това става в обществения живот, те би трябвало да могат да постигат съгласие за доброто и лошото, за да могат след това на негова основа да се стремят да не правят лошото и съответно да се опитват да измислят, проверяват, решават заедно какво и как да правят с цел да постигат доброто на дело. Тоест необходимо е да могат да измислят, развиват и  възприемат етика за общуването, отношенията, делата, която да им помага да обединяват различните мнения, идеи, обяснения и от тях да стигат до поправки, решения, промени, начини, средства, чрез които да правят връзката между лошото, като начало на промените и доброто, като крайна цел на мисленето и делата. Това е още по-необходимо, когато сме преминали през исторически период, при който традициите са били отречени и прегазени, а издигнатата на тяхно място етика не само не е допринесла за промени към добро, но и е провалила обществото и го е оставила на произвола на съдбата. Проблемът обаче произтича от факта, че макар и самоунищожила се като социален фактор, старата етика остава в мисленето, поведението и навиците на хората, независимо дали те си дават сметка за това или не. Така че съзнанието за добро и лошо не е достатъчно за промените, защото обществото се нуждае от самосъзнание за старите мислене и навици, за да може да развие воля за тяхната промяна, от една страна, както и защото е необходимо самостоятелно и наново да може да развива обществено мислене и познание за промените и успехите, от друга страна. Дори и да има у нас единици, които смятат, че имат достатъчно съзнание за доброто и лошото, защото са се образовали от световните постижения, това все още не означава, че има сила и дух, които да помагат така за обединението на обществото, че да помагат за постигането на общо съзнание и познание, които да са от полза за промените. Но тъй като и теорията и практиката ни са толкова изостанали спрямо европейската традиция, че каквато и теория и практика да съществуват разработени по света, това с нищо не отменя необходимостта да се учим сами да измисляме и постигаме заедно желанията, волята, целите си като общество. И е очевидно, че само с преписване на чужди конституции, закони, стандарти няма как да напредваме, защото това е формална промяна на мисленето и поведението или това поне е примера, който дават хората, които се напъват да проявяват активност в общественото пространство. Едно нещо е да се учи и развива теорията, а съвсем друго, да се използва тя, за да се измислят и изработват на нейна основа поправки, решения, планове, проекти и програми, които да се изпълняват на дело и да водят до желаните резултати и промени. Така че се нуждаем не само от съзнание за доброто и лошото, но и от самосъзнание за нашето съзнание за доброто и лошото, тоест от съзнание за съвместните воля, необходимост, полза, които ни дават основа да се стремим към разбирателство и съгласие, чрез които да договорираме общите си усилия и работа по пътя към промените към общо добро. Съзнанието за общи интереси и добро е необходимо, за да надскочим настоящето състояние на обществения живот, което се характеризира с това, че всичко е оставено на самотека на нещата и на индивидуалния егоизъм, като основа за обществените отношения. Всъщност не знам дали все още общото съзнание за добро и лошо не липсва до такава степен, че всичко в общественото пространство да се изчерпва с борбата за пари, власт, и служби. И така докато „умните се намъдруват, лудите се налудуват”, а доброто на народа никъде се не види и промените към добро са добри само, за да си чешат езиците  и да се учат на демагогия. 

Трябва да се вини и съди до дупка за полученото наследство в политиката

Защо е грешна тази идея? Защото се използва простата аналогия от личната отговорност, където човек постига някакви резултати в стремежите си, за които след това е естествено да носи отговорност, докато в политиката резултатите на предишните управляващи остават като наследство за следващите управляващи, които, като изхождат от логиката на личната отговорност, смятат, че не могат да бъдат отговорни за делата и резултатите на предишните и затова решават, че е нужно да ги винят и съдят за всичко, което считат за лошо наследство в обществения живот. В случая новите управляващи не си дават сметка, че с влизането в изборната надпревара и проявената воля за спечелването на властта, те поемат и отговорността за състоянието, в което заварват държавата. Вместо това те слагат ударението върху търсенето и намирането на основания за упреци и обвинения, които, подсилени от чувството за сила, идващо от властта и съчетани с все още неразвитото разделение между властите, постепенно превръщат политическия живот в съдилище, в което всички се стараят взаимно да се винят и съдят, за да могат да спечелят предразположението на народа в ролята му на върховния съдник, който ще трябва да се произнася на следващите избори. Така политиката престава да бъде организацията и управлението на обществото за неговото добро и се превръща в една втора съдебна система, в която непрекъснато хората на властта  използват положението си, за да обвиняват за лошото състояние на обществения живот своите предшественици. При това положение не само не можем да стигаме до промяна на обществото към развиване на знания и умения за организиране и осъществяване на общото добро, но и се задълбочава лошото наследство от миналото в новите социални условия на живот. Общественото мислене остава на нивото на хората, фактите, събитията и тяхната интерпретация, така че да се посочват виновни за лошото, което от своя страна запазва духа на вражда, злоба, омраза и съответно задълбочава състоянието на партизанска война в държавата. В тези условия страстите се изострят още повече  и политиците разчитат на голия инат да се сочат с пръст и да се наричат взаимно лоши и покварени, като се надяват да проявят по-големи издръжливост и упорство, за да се наложат над другите. При това положение се проваля възможността да се отваря диалога и да развиваме обществено мислене, което да се насочи към доброто и да помага да развиваме въображението си в тази насока, заедно като общество. А е очевидно, че става дума за коренно различни начини на мислене, когато говорим за лошото или съответно за доброто, защото при първото обикновено стремежа е фактите и събитията да се сведат до отговорността на отделните хора и тяхното обвиняване за лошото, докато при второто, лошото би трябвало да се разглежда под формата на грешки и недостатъци, които могат да се поправят или проблеми, които биха могли да се решават, което всъщност представлява и голямата част от процесите на промяната от лошо към добро. Разбира се в случая е нужна коренна промяна в мисленето в общественото пространство от самоизмама към самокритичност, за да може и бившите и настоящите управляващи да виждат общата си отговорност за състоянието на държавата и да се учат както да си предават успешно щафетата на управлението, така и да се допълват взаимно в трудния път по измислянето и осъществяването на доброто на дело, вместо само да търсят как да изкарат само другите виновни за лошото. От тази гледна точка би трябвало доста по-добре да се научат да осмислят обществената отговорност и собствената си роля в нея, а от друга страна, да развиват изпълнителната власт, като отговорна за организирането и управлението на обществото в името на неговото добро, тоест в осмислянето на лошото, като началото на процеса на промяната, след което да се търсят и намират решенията, начините и средствата то да се превръща в добро в хода на този процес. Всъщност по нищо не личи политиците в България днес да разбират тази необходима коренна промяна в мисленето и по всичко личи, че те съвсем не са подготвени за нея. Не само това, но и с мисленето и поведението си те по-скоро възпроизвеждат стари модели наследени от миналото и не могат даже да започнат смислено да обсъждат и решават какво е важното и полезното за промените. Явно е необходимо нещо да ги стресне и да ги накара да се замислят, че продължаването на настървеното взаимно винене и съдене до дупка не само не е полезно за обществения живот, но и го обрича на безизходица и провал. И успоредно с това да започнат да развиват коренно нова култура на мислене и обществен диалог, където приоритет да вземат идеите, обясненията, доводите, доказателствата, за да може на тяхна основа да се научим да насочваме силите и способностите си отвъд оплюването и очернянето на опонентите и да напредваме в изобретателността и предприемчивостта какво и как да се прави, така че да се подобрява живота ни, независимо от това кой се опитва да го постига. Това не означава, че пътят няма да е дълъг и труден дори да тръгнем в правилната посока, но както казва английската пословица – „Доброто начало е половината работа”.

Защо е абсурдна самоцелната воля за власт на улицата?

Защото случващото се на улицата може и да е израз и да символизира разрива и разпада на общуването и отношенията в обществото между народа и елита, но не е носител на изхода и на решенията за проблемите, а точно обратното, заплашва да направи проблемите още по-лоши, отколкото те са били в началото. Всъщност не може да се каже, че проблемите са били даже изказани, обсъдени, обяснявани, така че това да помага за тяхното по-добро осмисляне и разбиране, което пък да отваря пътя към решенията и промяната. Недоволството и протестите на хората може да изразяват ясен вик на гняв от несправедливостта срещу лъсналото задкулисно манипулиране на политическото пространство, но това по никакъв начин не би могло автоматично да се превърне в общи воля и енергия за промяна в България, най-малкото, защото никаква политическа сила или организация не представлява гражданите и те самите държат да се самоопределят като спонтанно множество от индивиди. Като такива те  биха могли да бъдат израз на недоволството и даже коректив на арогантността на властта, но няма как да се явят като алтернатива на тази власт, защото по всичко личи, че за тази цел гражданите би трябвало да разполагат с начините и средствата да извоюват обратно от политиците и олигарсите държавата, за да служи на техните интереси. Това няма как да стане обаче, ако силите, енергията, знанията, уменията им стигат само да отричат властта и системата, но да не могат да извървят пътя за нейната коренна промяна. Така че ако улицата продължи да упорства, за да изпита самоцелно властта си докрай, като свали управляващите от власт, но няма нищо с каквото да променя съществуващата система, тогава тя обрича оставането на държавата в ръцете на вече съществуващите центрове на властта в политическата система и задкулисието. Упорството на улицата има и една друга абсурдна страна, която се състои в това да се стреми да предаде на цялото общество самоизмамата си, че тя всъщност е носител на волята и енергията на народа, което тя не е и това доста добре се видя по време на предсрочните избори, които бяха проведени преди по-малко от 2 месеца. Защото при тези избори улицата беше успяла да се организира и да се представи на тях с политически партии, които да я олицетворяват и да служат като носител на промяната, но те не бяха припознати и подкрепени от народа на България до степен, че получиха равносилен почти на нулев резултат. В настоящия момент състава на протестите е може би малко по-различен, защото участниците самоуверено се наричат интелигентни, усмихнати, успели, млади граждани, но успоредно с това от изборите за кмет на Варна се вижда, че и този път недоволството и отричането на системата и партиите с нищо не може да доведе промяната, така че начело на листите за балотажа отново ще са представители на същата тази система, която все някак се опитват да отрекат, но тя си остава все така непоклатима. А това само потвърждава разбирането, че е едно да се отрича системата, а съвсем друго тя да бъде променена из основи. И всъщност това, което хората на улицата не си дават сметка е, че няма изход в самото отричане на системата и той по-скоро се намира в разбирането, че ако тя не представлява интересите на гражданите, последните би трябвало да могат да се организират, за да си я върнат. Или с новото самосъзнание, което придобиваме, че управлението на държавата зависи и от нас, би трябвало да стигаме до разбирането, че не само е нужно да си отвоюваме държавата обратно, но и в същото време да имаме готовността да изминаваме дългия и мъчителен път на съвместното образование за свободата, демокрацията, свободомислието, държавността, така че да се научаваме да ги използваме да служат на общото добро. Отвоюването обратно на държавата няма как обаче да не минава през избори, като това може да става само при ясен субект на промяната, тоест чрез партия, която да изразява както недоволството и гнева на хората, така и да става носител на волята, енергията, стремежа им за коренна промяна и да подсигурява участие в органите и механизмите на властта. Но ако няма такъв субект на промяна и улицата се инати да се стреми самоцелно към сваляне на управляващите от власт, тогава или ще се запазва и повтаря статуквото или ще се върви към задълбочаване на анархията. Интересното е, че само оттеглящия се в оставка Иван Костов се опита да прояви здрав разум и да предупреди, че даването на властта в ръцете на улицата би означавало оставянето на властта в ръцете на мафията, независимо от добрите намерения на протестиращите. „И пътя към ада е осеян с добри намерения” – както казва френската пословица. 

Така че е важно, когато изразяваме желанията и стремежите си за коренна промяна на социалната ни система, да си даваме сметка, че промяната и особено коренната промяна е свързана със скъсване с духа на настоящето и миналото, тоест това, което ще трябва да правим за нейното измисляне и осъществяване не може да се ограничава до това да отричаме съществуващото. Нужно е да можем да утвърждаваме новото и различното, с което ще заменяме старото, така че живота ни оттук нататък да става коренно различен. И точно тук волята за промяна бързо ще се пропука, защото състава на протестиращите на улицата не само няма представителство, но и не дава вид да се стреми да се организира за такова. Това ясно се вижда в хилядите лозунги и крилати изречения, които се предлагат на протестите, които приличат повече на участие в конкурс по остроумие, отколкото в идеи за промяна на  политическата система. И ако я нямаше целта за свалянето на управляващите, при което всичко се явява добър повод за това, тогава надали щеше да се намери нещо друго, което да е истински обединяващо на общата воля и енергия. Явно на протестите има десни партии, които не влезнаха в парламента, има поддръжници на псевдодясната партия, която бойкотира парламента,  има и не малка част интелектуалци, които по предпоставка съществуват чрез личната си свобода и творчество, а не чрез груповите, а има също така и не малка част от софиянци, които имат силно антикомунистически настроения по предпоставка, което си личи доста и в малко поовехтелите лозунги, които се включиха отново в употреба. Интересното е, че може би най-обединяващо за всички тези хора е, че съвсем доскоро твърдяха, че народопсихологията на българина е виновна за всичките ни беди, а сега се стремят да убедят същия този българин, че те са изразители на неговата воля и той трябва да ги подкрепи. Странното е, че съвсем скоро те може би пак ще бъдат разочаровани от народа и ще започнат пак да го винят както за това, че не иска сляпо да ги следва, така и за злата участ на България. И тогава отново ще трябва да правим равносметката, която би трябвало да направим и сега, че протестите изразяват пълния разрив и разпад на отношенията между народ и елит, но че ще се нуждаем от различна посока за промяната, защото тя не се намира в самоцелната власт на улицата да свали току що избраните да управляват от власт. И ще трябва да разберем, че тази самоцелна власт на улицата може да свали хората на властта, може даже да руши държавността, но не може да ги накара да служат на техните интереси и добро. Съзнателно или не, по този начин се отричат принципите, начините и средствата, чрез които функционира представителната демокрация. Това отрицание е израз на невежество и неподготвеност да се извърви целия път на измисляне и постигане на промяната, като се отричат изборите за сметка на волята на улицата. Промяната се намира по-скоро в новото самосъзнание за важната и решаваща роля на гражданите и гражданското общество, като субект и сила на управлението в обществото, както и за това, че свободата и демокрацията не са дадености, а са по-скоро процес на създаване на идеи, обяснения, решения, обществени механизми и институции, за които би трябвало да се образоваме непрекъснато, за да знаем и можем първо, да ги отвоюваме от корумпираните политици и олигархията, а после и да ги променяме и използваме в служба на общите интереси и добро. За тази цел ще трябва да скъсаме с грешното разбиране за политиката, че е най-лесното нещо на света, защото тя е най-трудното нещо на света, най-трудното нещо в обществената дейност, най-трудното нещо в знанията и уменията на индивида да допринася за нейното успешно осъществяване. Като е нужно също така да разбираме, че гражданското общество може да бъде коректив чрез непрекъснатите въздействие и контрол спрямо властта и промяната й чрез избори, но че свалянето на правителствата чрез улицата може да се явява рушител на обществения ред, законността, държавността. И според мен промяната се нуждае не от нов морал, защото моралът е по-скоро свързан с традицията в обществения живот и е в ръцете на институции като религията и църквата, докато промяната е в голяма степен скъсване с традицията, което се нуждае от нова етика на общуването, отношенията, делата. Това означава да можем заедно да измисляме и създаваме нови принципи, правила, разбирания за добро и лошо за всяко едно нещо поотделно и за всичко заедно, така че да подсигуряваме добри условия и среда за общуване, отношения и дела, а оттам и за добри резултати и успехи в обществения и личния живот. Именно тази нова етика ще може да послужи за нова основа на отношенията между народ и елит, което е нужно и за раждането и развиването на новите водачи на обществения живот. А това е много важна част от процеса на промените, защото духовните водачи са неразделна част, както от измислянето на идеите, обясненията, решенията на промяната, така и от организацията и управлението на обществото за осъществяването на тези промени на дело. И всъщност болезнената липса на нови идеи и решения е символ на липсата на новите водачи на промяната в България, до степен, че по-скоро продължава да цари стария дух на взаимни плюене, чернене, винене, съдене, но почти изцяло липсва диалога на промяната или той е оставен в ръцете на посредствената  демагогия на фалшивите герои и техните грешно мислене и лоши навици. 

Защо липсва диалога на промяната в България?

Защото ако не друго протестите в България през пролетта показаха, че взаимните презрение и неприязън между народа и елита достигнаха кулминацията си, като доведоха до почти пълен разрив и разпад на обществените отношения. Те станаха символ на това, че неизчерпаемата воля за промяна на народа не само не е получила удовлетворение през всичките тези години на преход, но и че всъщност прехода се е изчерпал с това старите елити да се прелеят по някакъв начин в нови елити, без това да е допринесло за прехода към относително благосъстояние на целия народ. Диалогът на промяната липсва и защото, за да се води такъв диалог, е нужно партиите и интелектуалците да са способни да престанат да обсъждат себе си или да се обсъждат едни други, като започнат да виждат по-далеч от носа си и да заговорят какво и как е нужно да се променя в обществото, независимо от партиите и индивидите, за да може това да убеждава широки маси от народа, че става дума за неговите интереси и добро и съответно да се печели доверието и подкрепата му за съвместна работа в тази посока. Всъщност политиката, която отговаря за промяната е до такава степен отдадена на борбата за самоцелна власт, че не само няма разбиране за това, че промяната е принцип в обществения живот, чрез който се осъществява стремежа към добро, но и е изцяло отдадена на взаимното плюене, чернене, винене, съдене на опонентите с едничката надежда, че това ще помогне на едните да се представят като по-благонадеждни от другите да управляват държавата и ще убедят народа да им гласува доверие. От тези си грижи и амбиции политиците все още не са стигнали до разбирането, че тяхна работа и отговорност е да организират обществото за промените към добро, защото е явно, че нямаме получени традиции, чието следване би допринесло за постигане на добър живот. Друго нещо, което не са осмислили е, че народът е носител на неизчерпаемите воля и енергия на промяната и ако искат да допринасят за нея, те би трябвало да се стремят да се издигат до нивото на негови водачи. Само че техните невежество и некадърност са толкова големи, че вместо да убеждават народа и да печелят доверието и подкрепата му, тъй като той е съюзника, без който не може нищо да се осъществява в обществените процеси, те са изпълнени с презрение и неприязън към него и стигат до такава степен на импотентност, че вместо да се стремят да му дават пример и да го поведат, те започват да го винят и съдят за собствената му зла участ. При това положение не само не се стига до подновяване на отношенията и слагането им на нова, по-здрава основа, но и образно казано режат клона, на който са седнали или на който се опитват да седнат. Внушаването на чувство за вина у народа не само не може да води до създаване на основа за положителни промени, но и по-скоро напомня за социалните практики от близкото минало, които провалиха България. Друга страна на наследените практики от близкото минало е внушаването на чувство за безизходица на народа, като се насажда обреченост и чувство на примирение, като се обяснява, че нищо не зависи от него, защото обществения живот от край време се е управлявал от някакво задкулисие и всички сме длъжни да се съобразяваме с това. И тезата,че българският народ бил митоман, който чакал бащицата да дойде и да го спаси вече не издържа на проверката, защото просто става дума за повтаряне на стари клишета, които не водят до нищо, отколкото да се показва способност за качествено свободомислие и проникновение, което да ни помага да разбираме, че всъщност народа търси истинските си водачи, способни не само да измислят идеите и решенията за промяната, но и да го поведат за тяхното осъществяване на практика. Явно е обаче, че засега очакванията му отиват напразно, защото тези водачи все още не са се родили, израсли, образовали да служат всеотдайно на своя народ и заедно с него да се учат на промените и да го организират за тях.

В тази среда от некачествени водачи и мислене, се разиграва театър на абсурда от фалшивите герои на прехода, които не само не могат да раждат и развиват новото мислене на промяната, но и стават символ на демагогията на промяната, която има за цел да хвърля прах в очите на хората и да се опитва да заменя процесите на истинската промяна с илюзорното чувство, че има стремеж за промяна и едва ли не нейното осъществяване е някъде зад близкия ъгъл.

Надежда за промяна биха могли да внасят интелектуалците ако бяха способни да раждат и развиват обществено полезни идеи, които да стават основа за отваряне на диалога и развитие на обясненията и решенията, които да отварят пътя към промяната. Само че и те показват същата раздробеност и партизанщина като политиците и вместо да стават носител на решенията, те също допринасят за множенето и задълбочаването на проблемите, без да си дават сметка, че стават неразделна част от тях. Да, колкото и странно да звучи, но мисленето на промяната е философско мислене и за да можем да допринасяме за отварянето на диалога към промените в България, е нужно да развием качествено новото мислене на самокритичност и самопознание, което ще бъде в известна степен коренно скъсване с живота ни досега, нещо, което е всъщност същинската природа на промяната. За тази цел обаче е нужно да се възстанови единството между народ и елит, за което е нужно елитът да се издигне на качествено ново ниво, тоест да осмисли какво представлява самокритичното мислене и познание и на негова основа да се научи да разпознава грешките, недостатъците, отговорностите си, а оттам и да дава пример на народа за поправките и промените, които са необходими за стремежа към общото добро.

Протестите тази година показаха силните воля и енергия за промяна на българския народ, но също така и големите разрив и разпад в отношенията между народ и елит. А отминалите избори показват съвсем лека промяна, която с нищо не подсказва възстановяване на нормалните общуване и отношения в обществото и поне засега не се вижда ниво на самосъзнание, което да сочи, че се работи за коренната промяна. При това положение няма гаранции, че народното недоволство няма да отиде напразно и настъпилите промени няма да се окажат поредното прелюдие към наследените и наслоени абсурди на обществения ни живот през прехода.

Защо е полезно да се съмняваме, че сме общество, което мисли грешно?

Защото това е една идея, която би трябвало да измислим и предложим априори, след което да изминем нужния път от съмнения и проверки, за да се уверяваме дали отговаря на истината или не. Доста често например обичаме да се самозалъгваме, че изглеждаме като другите европейски народа от ЕС и че умеем да мислим не по-лошо от тях, но когато стигаме до равносметката от делата ние сме свидетели на резултати, които са много по-лоши от техните и затова би трябвало да се усъмняваме, че грешим в нещо. И тъй като според мен мисленето определя всичко останало, общуването, отношенията, делата, резултатите в обществения живот, тогава би било нормално да се усъмняваме, че има нещо грешно в самото ни мислене.
Например произвеждаме 5-10 пъти по-малък Брутен Вътрешен Продукт на глава от населението в сравнение с развитите страни в ЕС, което само по себе си е показател за качествено по-лошо мислене на общността ни като цяло. И според мен съвсем не е трудно да се установи дали мислим грешно или не, тъй като става дума за допускане на грешки в мислите, идеите, обясненията, които могат да се констатират по практичен път, а оттам и да се проверява и преценява допускаме ли грешки или не и ако го правим прекалено често и постоянно, тогава бихме могли да заключаваме и обобщаваме, че мислим грешно по принцип. Разбирам, че се опитвам да защитавам една прекалено трудна и доста неприемлива за нас като българи идея, но именно това се опитвам да правя. Именно затова от самото начало на темата съм разгледал вече десетки идеи и техните обяснения, които се ширят в българското обществено пространство и които за мен са противоположност на по-коректното мислене, за да не казвам по-правилното мислене. И когато казваме, че има грешно разбиране и интерпретиране, което се е превърнало в правило в общественото пространство, може да се приеме, че то е равносилно на грешно обществено мислене. А ако не можем да го подлагаме на съмнение и проверка, защото нямаме нито малък елит способен на това, нито социални механизми, които да са развити и да ни помагат да се поправяме в общество, тогава според мен си струва да изкажа идеята и да я развивам и защитавам дотогава, докато не само се видят признаци за промяна в положителна насока, но поне докато се видят начални признаци за самокритичност, която единствено може да ни помага да се поправяме и като индивиди и като общност. Всъщност имам набелязани и още десетки грешни идеи, които също са често срещани в общественото ни пространство, за да не кажа, че са направо доминиращи и взети заедно за мен би трябвало да водят поне до съмнението, че сме общество, което мисли грешно и което има нужда от самосъзнание за това, за да започнем да се поправяме или поне да проявяваме обща воля за промяна. И смятам да продължавам да развивам тези идеи, със съответните обяснения и доводи, защото е важно да се опомним и да намираме сили да се мобилизираме и организираме за коренната промяна, която тепърва ни предстои в посока на общественото мислене. И нима може да се обясняват по друг начин освен чрез грешно мислене уродливите политици и политика, на които сме свидетели, но които нямаме сили и въображение да променяме към нещо по-добро и нямаме чувството, че управлението зависи и от нас.
Така че тезата ми, че сме общество, което мисли грешно, се опитвам да защитавам с всички тези така наречени грешни идеи, просто защото са нещо конкретно и могат да се подложат на съмнение и проверка от всеки един, а оттам и да се обсъжда и преценява има ли някакво смислено основание в една такава теза или не. Всички излагани идеи и обяснения могат да се подлагат на преценка или да се съпоставят със съответните антитези и да се търси до каква степен може да са основание да се твърди, че сме общност, която мисли грешно. Да, според мен прекалено много са грешните идеи в българското обществено пространство, които подвеждат хората в грешна посока и водят до лошите резултати от съвместния ни живот. Точно това ме кара да заключавам, че това само по себе си е критерий за грешно мислене или казано по друг начин, имаме обществено мислене, което е толкова грешно, че според мен е належащо да намираме сили, способности, воля да се подлагаме на съмнение, проверка, преценка и да се опитваме да постигаме поправката и промяната му. Бих казал, че говоря за диалог, който е чисто философски и няма кой друг да го въведе в общественото пространство, но за съжаление не виждам духа и хората, които да се чувстват социално ангажирани, така че да се вживяват по този начин в обществените проблеми и да дават своя принос за генериране на философското проникновение, което единствено би могло да стане основа на една такава основна обществена промяна, като тази от която се нуждае болезнено България.

Хлябът и сиренето определят истината и свободата

Не е трудно да се досетим, че това е друг начин да се каже, че „битието определя съзнанието”, която е идея все още преобладаваща у нас, защото в периода на прехода старите елити запазиха малко или много доминиращото си положение, а с това и пренесоха наследството от социалното мислене и познание в настоящето. И тъй като нямаме развити самокритичност и самопознание, не само не сме се освободили от подобни идеи, но и сме ги възприели отново под формата на циничното мислене на съвременните политици, бизнесмени и даже интелектуалците. Вярно е, че когато хората, които мислят по този начин имат властта, парите, собствеността, звучи доста убедително и даже неизбежно да се съгласяваме, че те могат да определят мисленето и поведението на другите, но това е валидно само в случаите на нещата, които имат пряко отношение към личните им живот и интереси. Когато обаче става дума за обществените интереси и добро по-важно става да се договорират общи ценности, критерии, стандарти, които да помагат на съвместния живот и да създават основа за общуване, отношения, дела, които да създават дух на справедливост, тоест да създават условия и среда за защитата на правата и интересите на всички граждани, а не само на силните и властимащите. Такива основополагащи ценности са истината и свободата.
Ще се опитам да използвам ясен практически пример, за да онагледя грешността на идеята. Представете си, че ни отнемат свободата и ни вкарват в затвора. Какво ще ядем тогава? Пак хляб и сирене, но тези, които ни дадат нашите надзиратели. И ако те решат, че не сме заслужили нищо, нищо няма да ядем. Така че може спокойно да умрем от глад и няма да има как да се спасим, освен ако не избягаме или не си извоюваме свободата. Това означава, че първо трябва да сме свободни, за да можем да сеем, да произвеждаме сирене или да печелим пари, с които да си ги подсигурим. Същото важи и за истината. Ако попаднем например в непознатите за нас условия на Африканската пустиня или на северните студове и нямаме необходимите знания, тоест не знаем истината как да оцеляваме, тогава също ще сме застрашени да изгубим живота си.
Сигурно за много ще бъде изненада да разберат, че делфините не само не се оплакват от това, че не им достигат хляба, сиренето и парите, но използват само 6 минути на ден, за да се нахранят. А през останалото време предпочитат да се радват на живота в компанията едни на други. Така че си струва да се замислим на какви ненормални обществени условия на живот сме били подлагани досега, та сме доведени дотам да се жалваме непрекъснато, че не ни достигат хляба, сиренето и парите.
Мисля че е ясно, че всичко в нашия живот се определя от мисълта и нейните достижения. От къщите, колите, компютрите, до законите, критериите, нормите, стандартите, правилата, организацията и управлението, са измислени от хората и се използват в делата и отношенията. Даже в най-простите неща човек постига по-добри резултати ако първо мисли, а после действа. В това отношение в българските народни пословици и поговорки има много повече мъдрост отколкото в наследството получено от близкото минало. Една такава пословица е - “Лошав ум две бели, на другиго и на себе си” – от сборника с народни пословици на Петко Р. Славейков. А двата най-големи идеала на човешката мисъл са истината и свободата и цялата история на общественото познание показва, че точно те са основните ценности и стандарти, които са вградени в теорията и практиката на съвременното свободно и демократично общество и помагат за постигането на по-добър начин на живот. Проблем за нас се оказва, че по-скоро бързаме да ги отричаме, може би от страх,че нито имаме полезни разбирания възприети досега, нито сме способни да договорираме нови и така не можем да развиваме на национално ниво идеите, обясненията, решенията, които да ни помагат да се стремим и постигаме промените към по-добър живот.
Поддържането на заблудата, че битието определя съзнанието, има съвсем просто обяснение. Внушавайки на хората, че нещата в живота са предрешени, като това им се казва и насажда чрез езика на силата и на самоцелната власт, те получават чувството на обреченост и бързо се отказват от съпротива. Какъв по-добър начин от този да се поддържат реда и спокойствието в страната и да се манипулира обществото към добруване?! Всъщност така се мислеше преди, но така продължава да се мисли и сега, като просто се добавя малко повече демагогия, която се приписва на цинизма и силата на парите. Протестите в България тази пролет показват, че времето на това мислене безвъзвратно отминава.

Не трябва да се вземаме на сериозно

И кой казва това?! Явно хора, които не само се вземат на сериозно, но и смятат, че имат право да казват на другите какво да мислят и правят. А това означава, че става дума за силните на деня, тези, които са направили успешен преход при разпределението на собствеността, парите, властта или пък за техните протежета, които се стремят да се докажат като верни кучета, които правят необходимото, за да могат първите да запазят спечеленото положение. С тази идея се стремят да обезсърчават и отказват хората да проявяват гражданска активност, чрез която могат да оспорват и поставят под съмнение влиянието и властта на управляващите, бизнеса, елитите. Тя също така цели да се убива енергията, волята, смелостта, стремежите на гражданите да се виждат и самоопределят като фактор в обществения живот, от който зависи управлението на обществото и по този начин да се утвърждават като коректив на политиците и властимащите. С нея се прокарва и дух на безизходица и примирение с условията и средата, които едва ли не са предопределена даденост, която не може да зависи от желанията за по-добър живот на хората. А това от своя страна пък би трябвало да прави хората по-лесни за управление, контрол, манипулиране. Ако следваме тази идея ние се предполага да угаждаме на самолюбието и цинизма на успелите по време на прехода към капитализъм, който в съзнанието на народа обаче е престъпен преход, защото не само е извършен в негова вреда, но и е извършен от хора, които не искат и не могат да се легитимират пред него.

Защо е важно да се вземаме на сериозно? Защото е очевидно, че у нас досега е успяла да се наложи някаква просташка, цинична, несправедлива форма на свободата и демокрацията, от която са доволни само шепа хора и промените са се извършили против интересите на огромното мнозинство. За да може обществото да се устреми към промени в интерес на мнозинството е необходимо да се развият граждански енергия, смелост, предприемчивост, които да помагат на хората да развиват съзнанието и волята да възприемат обществения живот, като нещо, което зависи от тях самите и съответно да ги мотивира да защитават правата и свободите си. Нужно е да се вземаме на сериозно, защото коренните промени в интерес на гражданите тепърва предстои да се измислят, решават, осъществяват, а това няма как да става реалност ако хората не се включват активно да участват и допринасят за тези промени. Защото се вижда, че хората със собственост, пари, власт бързо се отказват от промените, тъй като техния живот вече е уреден и те искат чрез всички начини и средства да съхраняват състоянието на нещата, което им осигурява такъв живот. Не само това, но те до такава степен пренебрегват интересите на мнозинството, че разбират обсъждането на промените, като неразделна част от демагогията в общественото пространство, с която се стремят само да хвърлят прах в очите на хората и да ги заблуждават, че те се интересуват и вълнуват от техните интереси и добро, като разиграват за тази цел някакъв посредствен театър. А това само по себе си е израз на неприязън и презрение към народа, от които няма как да се родят нито воля за промяна, нито измисляне и осъществяване на промяната на дело. Всъщност не случайно се казва, че властта корумпира, защото когато имат властта, много по-лесно за хората е да се стремят да я използват според своите разбирания и цели, отколкото да я съобразяват и приспособяват към нуждите на цялото общество. Общото добро обаче е сложно, защото е нещо, което не само не е даденост, но и е нужно непрекъснато да се извлича по смисъл, същност, съдържание от общуването с народа, защото е функция на неговите разбирания, воля, интереси, които също са постоянно променящи се величини. И самият факт, че в социалното пространство се стремят да ни насърчават да не се вземаме на сериозно и с нищо не се вижда да отварят диалога за активно участие на хората, показва, че не само не искат да се приобщят към волята за промяна на народа, но и всячески се опитват да го отклоняват и манипулират в друга посока. И даже да не се интересуваме от обществения живот и да се стремим само към лични промени и цели ние пак се нуждаем от това да се вземаме на сериозно, защото от него зависи да намираме вътрешни сили да се мотивираме, вживяваме и да мечтаем, за да можем да развиваме енергията, волята, устрема за осъществяването на желанията ни. От това също така зависи развиването на свободомислието, проникновението, смелостта, изобретателността, решителността, които са неразделна част от процесите на измисляне и постигане на промяната в личен план. Така обаче, макар и да не си даваме сметка, ние ще полагаме основата да развиваме заедно знанията, уменията, силите, смелостта да общуваме и водим отношения по нов начин, основата, от която се нуждаем, за да се организираме за новия по-добър живот.

Свободата е доброто по предпоставка

Конят разполагал с цяла ливада до момента, когато се появил еленът и започнал също да пасе на нея. Като горял от желание да изгони елена, конят се обърнал към човека за помощ. Добре – казал човекът – само трябва да ми позволиш да ти сложа юзди и да те възседна, а след това ще отидем да се сдобием и с нужното ни оръжие. Конят се съгласил и човекът го възседнал. Но вместо да прогони елена, от този ден нататък, конят станал роб на човека.” Поуката от баснята на Езоп е в прозрението какво става, когато се даде много власт в ръцете на един човек или на малка група хора в управлението на държавата.

Приемам, че свободата е правото на избор човек сам да решава какво е добро и лошо, какво да мисли, решава, следва, да се стреми. Разбира се, това право не би трябвало да е насочено към отнемане правото на другите, а към измислянето и постигането на нещата, които наистина ни радват, удовлетворяват, правят щастливи. Общо взето човек е устроен, така че не прави на хората това, което не иска те да му причиняват. Но тъй като живеем в общество и нещата не са оставени на произвола, обществото се организира според законите, принципите и правилата, на които е способно то и чието изпълнение на практика представлява разбирането за етиката на свободата. Чувството, че нещата от живота зависят от него кара човек да развива свободната воля за действие, която е в основата на стремежа му да измисля, решава, постига желанията, промените, целите си. Без тази воля той няма да може да мобилизира силите и мисълта, за да измисля, което означава, че тя помага за развитието на свободомислието, което е решаващо за измислянето на всичко. За да можем да измисляме обаче би трябвало да го развием на нивото на проникновението, тоест естествената способност да измисля нови идеи, обяснения, решения. Лесно е да се каже, но всъщност никога не можем да бъдем сигурни, че сме развили или че притежаваме тази способност. Именно това чувство, че нещата зависят от нас е в основата и на чувството ни на отговорност, което мобилизира силите, способностите, волята ни да се справяме с трудностите и проблемите. От друга страна, въз основа на него поемаме отговорност за постигнатите резултати и се организираме да ги развиваме и усъвършенстваме особено когато не ни харесват. Така се вижда, че свободата има отношение и към края на работата, което всъщност е момента на новото начало, ако приемем, че всяка дейност, която вършим е циклична. Но важната й роля явно е за началото, защото ако не сме свободни да мислим, измисляме, действаме, тогава няма как започнем да се стремим към доброто, което искаме да осъществим на дело.

Веднъж като си мислех защо материята не определя съзнанието ми хрумна да го изразя по следния начин. Хлябът и сиренето са идеалния символ на материята, докато свободата е идеалната категория и символ на съзнанието. На пръв поглед изглеждат несравними, но ако помислим, не е трудно да разберем, че ако някой отнеме свободата ни, тогава ставаме изцяло зависими от него какво ще ядем и ще получим ли хляб и сирене или не. Тоест ако не сме свободни да си изкараме хляба, сиренето или парите, с които да си купуваме каквото искаме, тогава няма как стигнем до тях и ще сме зависими от милостта на другите. От тази гледна точка според мен е ясно, че свободата е много по-важна от хляба и сиренето. Друг въпрос е, че свободата би трябвало да е ценност на обществото, за да може то да е развило знания и умения да я използва за постигане на добър живот. А ако не е развита нито като традиция, нито като знание и умение да се използва за лично и обществено добро, тогава би трябвало да се учи, ако наистина искаме да сме способни един ден на промени към добър живот. Засега обаче срещам хора, които отричат свободата и ми обясняват защо не е ценност. При това положение не смятам, че в момента тя може да бъде сила за промяна в обществения живот. И ако тя наистина е доброто по предпоставка, без което не може, тогава няма да можем да постигаме и доброто и съвсем вероятно е да не можем даже да си обясняваме защо това е така.

Защо не е възможен успешен преход от тирания към свобода и демокрация без философски дискурс?

Защото без философски дискурс няма съзнание нито за тирания, нито за свобода и демокрация, а оттам няма как да раждаме разбирания, идеи, решения за преход между тях. И макар формалния преход от старата към новата социална система да се смята вече завършен се вижда, че и до ден днешен няма убедителен обществен дискурс, който да дава ясно и смислено разбиране на хората към какво и как правим промени и преход, което още повече усилва недоверието и съмнението в обществените отношения и пречи да се печели доверието и подкрепата им и да ги мотивира да участват активно в социалния живот. А това няма как да не се отразява и на политическия елит ,който се лута в хаотични и противоречиви мисли и поведение на обществената сцена. И тъй като смяната на обществени системи според мен е пряко свързана със смяната на философията, съобразно която те се организират и управляват, има нужда от философски дискурс, който да помага да определяме какво е лошото, което сме наследили от старата система, за да можем да добиваме съзнание за него и съответно да поемаме отговорност за неговата промяна към доброто, което също е функция на този дискурс. И точно тук проличава наличието на упорит дух на отричане на лошото или поне на каквато и да е отговорност за него. Това е важно за хората, които носят голямата отговорност за обществения живот, защото отричането на отговорността за лошото блокира възможността за започването на промените по същност и съдържание. Това състояние показва почти несъществуващите социална критика и самокритичност, които са принципно важни за промените , а стават още по-важни в нашия случай, защото коренната промяна в мисленето, от която се нуждаем при липса на самокритичност, е най-трудната промяна, както при индивида, така и за обществото. Всъщност липсата на самокритичност е в основата на състоянието на отричането на наследството от грешно мислене и лоши навици, а без нея промяната става невъзможна, тъй като ние не можем да проявим воля за промяна за нещо, за което отказваме да носим отговорност по предпоставка. При това положение ние не само не се отказваме от старото грешно мислене, но и продължаваме да го използваме и доразвиваме в настоящия си живот. Например то кара хората да се обръщат към миналото и там да търсят доброто, до степен да се фантазират за "доброто старо време", което само по себе си е абсурдно, защото миналото ни е оставило лошото състояние днес, което ние трябва да измисляме с какво и как да променяме в добро оттук нататък. И ако няма философски анализ за това какво е грешно в общественото мислене, тогава няма откъде да се роди съзнание и за останалите неща, които получаваме в наследство – незнание, неумение, неетичност, безотговорност, нерядко невежество и глупост, от гледна точка на новите условия на свободата и демокрацията. От една страна, удивлението, че не знаем, може да се каже, че е духа на философията, защото то ни кара да подлагаме съществуващото познание на съмнение и проверки, като така е отваряла пътя за раждането на новите идеи и обяснения, но от друга страна, е единственото, което ни остава, когато се замислим, че промени от комунизъм към свобода и демокрация не са били правени досега в историята, което означава, че няма знания и опит, от които да можем да се възползваме и на нас се пада отговорността тепърва да измисляме идеите, обясненията, начините, средствата, чрез които това да се осъществява на дело. Явно е, че при смяната на социалните системи по естествен път се налага и смяна на етичната система, от тази на насилието на тиранията към тази на свободомислието и взаимното зачитане на интересите на етиката на свободата и демокрацията. Нужна е също така промяна на професионалната етика по простата причина, че смяната на начина на собственост също води до коренна промяна в начина на мислене, общуване, отношения, работа. Конфликтът между личните и обществените интереси е в основата на разпада на чувството за общност и това налага необходимостта от дискурс, който да изпълва с нови смисъл, съдържание и форма социалните връзки и отношения и да създава духовна основа на съвместния ни живот, като развива общата ни воля за образование в името на промените. Защото даже да сме приравнили нашите закони, норми, стандарти формално към европейските, когато сме ги съобразили със законите, нормите, стандартите на ЕС се вижда, че ние се чувстваме чужди на техния общностен дух. И за да можем да създадем динамика за догонване и приобщаване към тази традиция ние се нуждаем от диалог и отношения, които не само да ни обединяват, но и да ни мотивират да работим заедно за постигане на материалните и духовните стандарти на живот, които желаем. Общите дух и воля за това в момента не съществуват и тепърва ни предстои да ги създаваме. Философският дискурс е неразделна част от тези процеси на политическите промени в обществото, защото създава както въображението, разбиранията и творческите сили за тях, така и е основа за волята, устрема и резултатите, които помагат да се осъществят промените и успехите на практика.

Къде е полезното философско мислене на България?

Ако изходим от заглавието на темата, което, както беше споменато, носи името на книга от края на социализма, е интересно да зададем този въпрос, защото именно тази книга загатна, че 2500 години философия не е просто въведение към обективната, научна истина за историческото развитие на света на Марксизма-Ленинизма, а е основата за традиционното развитие на човечеството, към което волю неволю сега се налага да се приобщаваме наново. Догматичната фанатичност на идеологията на социализма до такава степен е обезобразила България със своето философско мислене, че сега просто е невъзможно да се върнем към нормалното без да стигнем до философските основи на обществото, защото те са изцяло разрушени или пък повредени до степен да е необходима пълната им подмяна. А няма как да разчитаме на идеите, обясненията, теориите създадени от другите, защото преход досега не е правен от комунизъм към капитализъм. Но даже да е имало такъв преход и чужд опит те с нищо не биха променили необходимостта сами да измисляме и постигаме желания живот поради принципа на свободата. По силата на историческото си развитие обаче ние не сме били част от европейката философска традиция, което ни поставя в положението на общество, което е нужно да измисли и изгради себе си почти от А до Я. От голяма полза в това отношение би било философското мислене, което е способно да обяснява защо свободата е толкова важна ценност за обществения живот, че обществата не само са се научили да воюват и да се жертват за нея, но и са я направили неразделна част от мирния и градивен социален живот. Да си обясняваме също защо идеалите на патриотизма и приятелството са могли да играят такава важна роля в Древна Гърция, а у нас днес са подходящи само за високомерно присмехулство. Да вникваме по какъв начин мисълта на Сократ - Знам, че почти нищо не знам – има отношение към развитото свободомислие, към самокритичността и самопознанието, както и към отварянето и развиването на обществения диалог, което днес в още по-голяма степен е неразделна част от съвременните свободни и демократични общества, но което за съжаление ние не владеем. Да разбираме защо „В началото бе словото” и как това е прераснало днес в широкия и задълбочен дискурс по отношение на въпросите и проблемите на организацията и управлението на държавата и допринася за постигане на качествени условия на живот или съответно некачествени, когато нямаме знанията и уменията да го постигаме. Защо „Мисля, следователно съществувам” не е просто твърдение, а символ на началото на модерната философия, която видоизменя качествено Европа и света и слага началото на теорията и практиката на съвременните теория и практика на обществото, които ние все още не разбираме и не можем да използваме за свое добро. Философско мислене е нужно и за да подложим на съмнение и проверка такива основополагащи идеи на Марксизма-Ленинизма като „Битието определя съзнанието”, „Премахването на частната собственост”, „Философията досега се е опитвала само да обяснява света, а целта е той да бъде променен”, както и много други, които и до днес са всепроникващи създават грешна основа на общественото мислене, което ни пречи да се поправяме и променяме. Няма как да се мине без философско мислене, когато коренните промени тепърва предстоят, независимо дали го съзнаваме или не, а ние до такава степен нямаме представа за отношението ни към обществения живот, че отричаме отговорността си за лошото му състояние и не можем да проявяваме свободната воля, с която да се устремяваме към измислянето и осъществяването на промените. Преходът и промените, от които се нуждаем, са от тирания към свобода и демокрация, от комунизъм към капитализъм, а това са дълбоко философски промени и колкото повече се инатим и се стремим да го отричаме, толкова по-дълго няма да можем да развиваме мисленето, общуването, отношенията на здравата основа на новия ни живот. Става дума за социални проекти, които няма възможност да се осъществяват ако не сме в състояние първо да ги изказваме, а след това да изминем целия път до практическото им изработване и изпълняване на дело.

Защо философията няма смисъл и стойност в България?

Защото явно не сме се научили да й придаваме смисъл и стойност, а и по всичко личи, че няма философи, които да се опитват да го правят. По-голямата част от тях всъщност са все още посветени да защитават наследството на философията-идеология, която провали обществото вместо да защитават и работят за доброто на България. И тъй като смяната на обществената система е свързана с коренната промяна на философията на мислене и поведение, възниква нуждата от хора и мислене, които да помагат на страната да правят прехода към европейската философска традиция. В общественото пространство не се виждат обаче нито философите, нито мисленето, които да се стремят да обясняват защо любовта към мъдростта е пряко свързана със знанията и уменията да се допринася за общото добро. Да се прави връзката между ценностите на древногръцката философия като приятелството, патриотизма и самокритичното мислене, които са сложили основата на европейската политическа и обществена култура, през Модерната философия и нейното „Мисля, значи съществувам”, която е предизвикала цялостното подлагане на съмнение, проверка и преценка на научното и общественото познание и се стигне до съвременното общество на свободата и демокрацията. Като в случая ни е нужна равносметката, че ние почти не сме участвали в тази традиция и че последните десетилетия са се постарали по-скоро да я прегазят и унищожат, което прави промените и прехода днес толкова трудни и невъобразими. Може да се каже дори, че последните 65 години са създали традиция на вярата в манипулирането и насилването на обществото, което също пречи да се прави прехода към свободата, свободомислието и толерантността към критичното мислене, като важни и необходими ценности. Освен това философията и философите не могат още да се освобождават от старата си роля да служат за занаятчийска работилница на политическата, идеологическата и партийната демагогия. Пречка за философията да добива смисъл и стойност също е ширещото се политическо невежество, което не само не се опитва да се учи от европейката философска традиция, но и бърза да я обявява за празнодумство и губене на време. Така че, когато хората, които имат пряка връзка с философията, тоест с мисленето, измислянето, етиката, политиката, общото добро, не се вълнуват и интересуват от нея и не само не се възползват от нея, а по-скоро я отричат и отхвърлят като средство за образование за промените, тогава е ясно, че философията няма смисъл и стойност.

Според мен по нищо не личи, че принадлежим към европейската философска традиция и надали ще се приближим повече до нея само като преписваме 80000-те страници от нормативни актове, които се изискват за правното ни хармонизиране, защото тези страници са плод на 2500 години обществена, политическа и философска традиция, която не се догонва нито с преписване, нито само с фалшива воля за промяна, за която единствено ни стигат силите. Всъщност по-голяма полза за обществото би имало ако философите развият разбирането защо удивлението е началото на философията, както в Древна Гърция, така и в съвременна България, за да ни помогне да разберем собственото си незнание, с надеждата да развием след това самокритичност и воля за самопознание, които да ни убеждават, че това е важно, полезно, необходимо, за да си обясняваме грешките, недостатъците, проблемите и да се справяме с тях в името на прехода и промените.

Защо мълчанието е мъдростта на глупака?

Ако приемем, че глупостта е в повтарянето на грешките, а мъдростта е здравия разум и общоприетото разбиране за общо добро, тогава би трябвало да приемем, че глупакът има грешно разбиране за това какво е доброто, както в единичния, така и в общия случай. Факта, че той избира да си замълчи, му дава възможност не само да премълчи грешното си разбиране, но даже и да скрие глупостта си. И тъй като по принцип мълчим когато говорим и общуваме с другите, това означава, че мълчанието може да помогне въздържането от думи да продължи във въздържането от дела, което в крайна сметка да свърши с недопускане на грешки на дело. Впоследствие това може да събуди въпроси, съмнения, проверки и това да доведе до прозиране на грешките, което с времето да ни помага да се учим да се спасяваме от тяхното допускане, тоест да се освобождаваме от самата глупост.

Ние изглежда имаме вътрешната нагласа да се заблуждаваме, че човек е или глупак или не е. Може би така си създаваме възможност по-лесно да се самозалъгваме, че глупостта е нещо, което не се отнася до нас. Ако изходим обаче от определението на глупостта като повтаряне на грешките, тогава става ясно, че всеки човек може да стане глупак, когато повтори даже само една грешка. От тази гледна точка ако човек замълчи и изчака малко точно преди да се хвърли с рогата напред и да повтори грешката си, той може да прояви търпение и да спечели време, докато му се появят съмнения и да се опита да провери дали наистина не допуска грешка, да си помогне да я открие и така да се предпази да не я допуска въобще. Развиването на тези знания и умения всъщност е свързано с механизма да се предпазваме не само от глупостта, но и да се учим да не се самопоставяме в положение сами да си пречим и вредим. Всъщност ако приемем, че мълчанието е наистина мъдростта на глупака, тогава можем да приемем, че, съзнателно или не, той проявява не толкова любов към мъдростта, колкото някаква форма на относителна мъдрост, което идва да подскаже, че не само човек не е глупак по предпоставка, но и че ставайки глупак поради повтаряне на грешки не означава, че не може да се освобождава от глупостта си и даже да се учи постепенно да става философ.

Лъвът извикал овцата, за да я пита дали мирише дъха му. Тя казала да и той й отхапал главата за това, че казала истината. След това повикал вълка и му задал същия въпрос. Вълкът казал не, а лъвът го разкъсал на парчета, за това, че бил ласкател. Накрая той повикал лисицата и й задал още един път същия въпрос. Лисицата отговорила, че имала лоша настинка и затова не можела да помирише.

Поуката от баснята на Езоп е, че мъдрият не казва нищо в опасни времена. Е, тук става дума за другата пословица, че мъдростта е злато, но явно тя се отнася повече за това как може човек да спаси кожата си, когато е застрашен живота му, условия, които бяха типични за средата на тиранията, чието наследство е навсякъде около нас независимо дали ни се иска да го видим или не. Но за условията на свобода бихме могли да кажем, че мълчанието е злато, защото мълчанието е мъдростта на глупака.

Защо критичното мислене е положително мислене?

И защо самокритичното мислене е положително мислене? Често чувам да казват – „Стига сте говорили за лошо, стига сте отричали, стига сте говорили какво няма” или съответно – „Говорете какво има, какво е доброто, какво трябва да утвърждаваме”. Ако всичко се свеждаше до приказки и диалог в обществото , тогава формалната промяна щеше да бъде достатъчна. Когато обаче живеем бедно и лошо, по наша собствена оценка, тогава се нуждаем от добри резултати на дело, и то на мащаба на цялото общество, за да можем да усетим и да признаем, че промените наистина са реалност. За тази цел се нуждаем от знания и умения какво и как да правим, за да постигаме тези резултати. А знанията и уменията постигаме чрез образованието или чрез търсенето и откриването на истината. Всъщност образованието за вече съществуващите знания и умения е форма на търсенето и откриването на истината, защото когато не знае, за човек няма значение дали истината вече съществува или не. Той просто използва прекия път към нея, който е постигнат и развит от тези, които са открили и развили познанието в съответната посока. От времето на модерните философия и наука истината е нещо, което се търси и установява чрез съмнението и проверката, които съставляват същността на критичното мислене. Така че ако искаме да постигаме добри резултати и успехи ние се нуждаем от критичното мислене и истината и познанието, които то води със себе си. От тази гледна точка макар и да изглежда формално отрицателно, критичното мислене е всъщност положително мислене, защото на негова основа се гради познанието, което е необходимо за постигането на доброто. А няма как да не говорим за лошото, защото то е началото на промените по пътя ни към доброто. За да можем да го осмислим и разберем обаче, така че да го свържем със себе си, тоест да се научим на самокритичност и да виждаме проблемите като функция от нашите грешки, недостатъци, пропуски, за да можем след това по-лесно да ги решаваме, ние се нуждаем да се научим да носим отговорност за лошото. Разбира се за това би трябвало да се научим пък, че живота ни зависи от нас, тоест да се научим на много повече свобода и свободна воля. Проблемът у нас обаче както казва Гьоте е, че „Човек по-лесно признава грешките на дело, отколкото грешките си в мисленето”, което, като отричаме грешките, недостатъците и проблемите си вместо да носим отговорност за тях, ни поставя в положението на хора, които има голяма вероятност да мислят грешно и да не го съзнават. Вярата ни в обратното, тоест че няма нищо грешно с мисленето ни, ни кара да се чувстваме поне за момент добре. Но тази вяра всъщност е самоизмамата, от която не можем да се освобождаваме, защото все още не сме развили самокритичността като знания и умения, а в такъв случай само тя е способна да ни помогне. Така че на първо време сме обречени да страдаме от самите себе си и да не го съзнаваме или поне засега изглежда, че няма признаци да се съмняваме, че това все пак може и да е възможно.

Защо философията добива смисъл само като обществено занимание?

Ако приемем, че мъдростта е знанието, което ни помага да постигаме доброто и то като нещо, което се отнася за всички, тогава любовта към мъдростта би трябвало да е любов към знанията, които ще ни помагат да допринасяме към общественото добро.

Особеност на доброто е, че има две основни компоненти. Първата е свързана с доброто под формата на знанието и опита, които получаваме от традициите, нравите, обичаите, наследени от миналото, а втората, с доброто, което измисляме и постигаме с цел промяна на съществуващото положение. И независимо че традициите са обобщени и вписани в много принципи, правила, закони на обществото, не може да се каже, че много хора имат представа за тях, разбират ги и са ги възприели в мисленето и поведението си. А когато те са взети наготово или пък са налагани насила и без диалог, тогава още по-малко има вероятност да има разбирателство и съгласие даже за доброто, вградено в традициите. Още по-малка е вероятността пък да се постига съгласие и разбирателство за доброто, като пряка функция от измислянето и обясняването на доброто, защото ако трудно се съгласяваме за традициите и наследството, тогава няма как да се съгласяваме лесно за това, което тепърва е нужно да се измисля и осъществява.

Макар формално погледнато философията да е любов към мъдростта, може да се каже, че тя е в същността си царството на свободомислието, което се занимава с раждането и развиването на идеите и обясненията за света, в който живеем. Интересното за свободомислието е, че всяко поколение го развива за себе си и това, че някой преди нас го е развивал не означава, че и ние сме автоматично способни на него. Точно обратното, един път ние го развиваме, когато се образоваме в съществуващото вече познание, което е пряко свързано с това да си обясняваме смисъла и същността на предмета, който изучаваме. И втори път го развиваме, когато стигнем до способността да раждаме съвсем ново самостоятелно мислене и започнем да измисляме идеи и обяснения, които не са съществували.

Всичко това можем да правим съвсем сами, но разбира се тогава другите може даже да не разберат, че нашите търсения и вълнения съществуват и че от тях се ражда мислене, което би могло да бъде полезно за всички. Единствено, когато излезем в общественото пространство и се включим в отворения диалог, ако такъв въобще съществува, и споделим своите идеи и обяснения, само тогава има възможност някой да им обърне внимание и те да станат обект на разисквания и проверки и да носят смисъл, полза, добро за хората поотделно или за обществото като цяло. Ако пък искаме идеите и обясненията ни да допринасят за общественото усилие към промени към по-добър живот, тогава е наложително тези разбирания да бъдат подлагани на съмнение, проверка, преценка от останалите, за да можем да се надяваме, че те ще получат тяхното одобрение и подкрепа. Това е пътя, по който векове и хилядолетия идеите и обясненията са се налагали в общественото пространство и са ставали сила и фактор в промените на обществото и неговото развитие. Разбира се има идеи, които са били раждани за собствено удоволствие или съвсем непреднамерено и без желание за обществен принос, а впоследствие са извървявали своя път през годините и даже вековете, за да се превърнат в обществена сила за промяна. Но това с нищо не променя положението, че те са се превръщали в смислено обяснение и са допринасяли за конкретни резултати на дело, само след като са били обсъждани, проверени и възприети от повече хора в обществото. Е, може да се каже, че понякога разпознаването и признаването на подобно мислене си е отделен проблем за общността и ако нямаме способности за това, може много важни и добри неща да ни минават под носа, а ние да не можем въобще да се усъмним, че става дума за нещо полезно.

Спомням си един пример, когато французите изпратили държавен чиновник да провери дали железниците са приложими във френски условия, когато англичаните измислили парната машина. Човекът се върнал и докладвал, че те във Франция, което станало причина за забавянето на въвеждането на влаковете с около 10-12 години. А какво би станало ако не ставаше дума за такива конкретни практични нововъведения?!

Защо „Удивлението е началото на философията”?

Ако приемем, че удивлението означава, че ние изведнъж прозираме, че това, което виждаме или вече знаем за нещата около нас крие и нещо повече, което ние не сме подозирали досега, тогава излиза, че получаваме определение за философията като съзнанието за незнание, което ни тласка да търсим и да вникваме или да се учим. Или казано по друг начин става дума не само за съзнание за незнание, но и за съзнание за незнание, което обаче ни тласка към познание, тоест породено е от волята ни за познание. Може да се каже, че става дума за воля за промяна, която ни тласка да търсим да се освобождаваме от собственото си невежество. На пръв поглед това би трябвало да е съвсем ясно, но мисля, че ние имаме вграден конфликт в себе си, който много често ни тласка не само да не признаваме незнанието си, но и да го отричаме и прикриваме с всички възможни средства. Според мен самосъзнанието за незнание се превръща в голямо психологическо препятствие за нас, защото, дори да сме хора, които не обичат образованието, ние все пак по инстинкт отказваме да го признаем. Този конфликт съществува и на обществено ниво и се изразява главно с противопоставянето на традициите, нравите, обичаите, от една страна и новото мислене, което е натоварено с проникновение и води до създаването на дух на промени, от друга, защото за първите доброто се състои в повтаряне на старото, а за второто, чрез измисляне и осъществяване на нови идеи, обяснения, решения.
Разбира се удивлението, че не знаем, в случая на това определение на философията, не разглежда знанието толкова, като това, което можем да научим от другите, колкото като това, което можем да измислим и открием сами. Така че става дума не за знание, което ние не знаем, а някой друг знае, а по-скоро за знание, което никой не знае и е плод на откривателския и проникновен дух вътре в нас. Или се въвежда понятието за мъдростта като нещо, което ние сме в състояние да измисляме сами. Затова ако погледнем от тази гледна точка на образованието, ние можем да го разглеждаме не толкова, като нещо, което е създадено от другите и ние трябва да запомним, колкото като нещо, което обясняваме сами на себе си, независимо дали то съществува или е нужно да го измислим за пръв път. Все пак ако изходим от света около нас явно е, че има принципна разлика между двата начина на мислене, защото вторият е качествено мислене на по-високо ниво. Той е това, което наричаме гениалност, която все още е загадката на човешкото мислене и съзнание. И макар да не може да се програмира и създава целенасочено, все пак има начини и средства, чрез които да се възпитават и насърчават хората да се образоват и да се стремят към създаването и развитието й. Загадката може би се крие в това да преминаваме лесно през съзнанието за незнанието ни и така да насочваме силите и волята си към търсенето и обясняването на неизвестното и неразбираемото за момента, вместо да се инатим да отричаме незнанието си и да изхабяваме всичките си сили за това и да не можем да стигаме до изследването и откриването на новото. Е, надали е толкова лесно да преодоляваме незнанието и неумението си, които са развивани и утвърждавани дълго и упорито, до степен да станат неволна традиция, но по всичко личи, че без самосъзнание и самопознание трудно би могло да се мине.


Защо философията добива смисъл само като обществено занимание?

Ако приемем, че мъдростта е знанието, което ни помага да постигаме доброто и то като нещо, което се отнася за всички, тогава любовта към мъдростта би трябвало да е любов към знанията, които ще ни помагат да допринасяме към общественото добро.
Особеност на доброто е, че има две основни компоненти. Първата е свързана с доброто под формата на знанието и опита, които получаваме от традициите, нравите, обичаите, наследени от миналото, а втората, с доброто, което измисляме и постигаме с цел промяна на съществуващото положение. И независимо че традициите са обобщени и вписани в много принципи, правила, закони на обществото, не може да се каже, че много хора имат представа за тях, разбират ги и са ги възприели в мисленето и поведението си. А когато те са взети наготово или пък са налагани насила и без диалог, тогава още по-малко има вероятност да има разбирателство и съгласие даже за доброто, вградено в традициите. Още по-малка е вероятността пък да се постига съгласие и разбирателство за доброто, като пряка функция от измислянето и обясняването на доброто, защото ако трудно се съгласяваме за традициите и наследството, тогава няма как да се съгласяваме лесно за това, което тепърва е нужно да се измисля и осъществява.
Макар формално погледнато философията да е любов към мъдростта, може да се каже, че тя е в същността си царството на свободомислието, което се занимава с раждането и развиването на идеите и обясненията за света, в който живеем. Интересното за свободомислието е, че всяко поколение го развива за себе си и това, че някой преди нас го е развивал не означава, че и ние сме автоматично способни на него. Точно обратното, един път ние го развиваме, когато се образоваме в съществуващото вече познание, което е пряко свързано с това да си обясняваме смисъла и същността на предмета, който изучаваме. И втори път го развиваме, когато стигнем до способността да раждаме съвсем ново самостоятелно мислене и започнем да измисляме идеи и обяснения, които не са съществували.
Всичко това можем да правим съвсем сами, но разбира се тогава другите може даже да не разберат, че нашите търсения и вълнения съществуват и че от тях се ражда мислене, което би могло да бъде полезно за всички. Единствено, когато излезем в общественото пространство и се включим в отворения диалог, ако такъв въобще съществува, и споделим своите идеи и обяснения, само тогава има възможност някой да им обърне внимание и те да станат обект на разисквания и проверки и да носят смисъл, полза, добро за хората поотделно или за обществото като цяло. Ако пък искаме идеите и обясненията ни да допринасят за общественото усилие към промени към по-добър живот, тогава е наложително тези разбирания да бъдат подлагани на съмнение, проверка, преценка от останалите, за да можем да се надяваме, че те ще получат тяхното одобрение и подкрепа. Това е пътя, по който векове и хилядолетия идеите и обясненията са се налагали в общественото пространство и са ставали сила и фактор в промените на обществото и неговото развитие. Разбира се има идеи, които са били раждани за собствено удоволствие или съвсем непреднамерено и без желание за обществен принос, а впоследствие са извървявали своя път през годините и даже вековете, за да се превърнат в обществена сила за промяна. Но това с нищо не променя положението, че те са се превръщали в смислено обяснение и са допринасяли за конкретни резултати на дело, само след като са били обсъждани, проверени и възприети от повече хора в обществото. Е, може да се каже, че понякога разпознаването и признаването на подобно мислене си е отделен проблем за общността и ако нямаме способности за това, може много важни и добри неща да ни минават под носа, а ние да не можем въобще да се усъмним, че става дума за нещо полезно.
Спомням си един пример, когато французите изпратили държавен чиновник да провери дали железниците са приложими във френски условия, когато англичаните измислили парната машина. Човекът се върнал и докладвал, че те във Франция, което станало причина за забавянето на въвеждането на влаковете с около 10-12 години. А какво би станало ако не ставаше дума за такива конкретни практични нововъведения?!


Защо критичното мислене е положително мислене?

Защо самокритичното мислене е положително мислене? Често чувам да казват – „Стига сте говорили за лошо, стига сте отричали, стига сте говорили какво няма” или съответно – „Говорете какво има, какво е доброто, какво трябва да утвърждаваме”. Ако всичко се свеждаше до приказки и диалог в обществото , тогава формалната промяна щеше да бъде достатъчна. Когато обаче живеем бедно и лошо, по наша собствена оценка, тогава се нуждаем от добри резултати на дело, и то на мащаба на цялото общество, за да можем да усетим и да признаем, че промените наистина са реалност. За тази цел се нуждаем от знания и умения какво и как да правим, за да постигаме тези резултати. А знанията и уменията постигаме чрез образованието или чрез търсенето и откриването на истината. Всъщност образованието за вече съществуващите знания и умения е форма на търсенето и откриването на истината, защото когато не знае, за човек няма значение дали истината вече съществува или не. Той просто използва прекия път към нея, който е постигнат и развит от тези, които са открили и развили познанието в съответната посока. От времето на модерните философия и наука истината е нещо, което се търси и установява чрез съмнението и проверката, които съставляват същността на критичното мислене. Така че ако искаме да постигаме добри резултати и успехи ние се нуждаем от критичното мислене и истината и познанието, които то води със себе си. От тази гледна точка макар и да изглежда формално отрицателно, критичното мислене е всъщност положително мислене, защото на негова основа се гради познанието, което е необходимо за постигането на доброто. А няма как да не говорим за лошото, защото то е началото на промените по пътя ни към доброто. За да можем да го осмислим и разберем обаче, така че да го свържем със себе си, тоест да се научим на самокритичност и да виждаме проблемите като функция от нашите грешки, недостатъци, пропуски, за да можем след това по-лесно да ги решаваме, ние се нуждаем да се научим да носим отговорност за лошото. Разбира се за това би трябвало да се научим пък, че живота ни зависи от нас, тоест да се научим на много повече свобода и свободна воля. Проблемът у нас обаче както казва Гьоте е, че „Човек по-лесно признава грешките на дело, отколкото грешките си в мисленето”, което, като отричаме грешките, недостатъците и проблемите си вместо да носим отговорност за тях, ни поставя в положението на хора, които има голяма вероятност да мислят грешно и да не го съзнават. Вярата ни в обратното, тоест че няма нищо грешно с мисленето ни, ни кара да се чувстваме поне за момент добре. Но тази вяра всъщност е самоизмамата, от която не можем да се освобождаваме, защото все още не сме развили самокритичността като знания и умения, а в такъв случай само тя е способна да ни помогне. Така че на първо време сме обречени да страдаме от самите себе си и да не го съзнаваме или поне засега изглежда, че няма признаци да се съмняваме, че това все пак може и да е възможно.