Писането на тема в политическия конкурс има пряка
връзка с отговорността и активното отношение, която човек трябва да притежава,
за да се опита да обедини разбиранията си в една цялостна позиция и като
непрекъснато обогатява тази позиция, да я отстоява докрай. Разбира се
политическите теми досега винаги били доста „опасно поле” за развитието на
мислите, чувствата и идеите на нашия съвременник. И това не е случайно. Много
от процесите в нашето икономическо, социално и културно развитие ни доведоха до
изводите и до решителните мерки и действия за преустройство в нашето общество.
Всичко това дойде да покаже, че ние трябва да се захванем и с дружни усилия да
търсим и намираме слабостите и недостатъците допуснати досега и възможно
най-бързо да пристъпим към намирането на справедливото им решение.
Не случайно политическите теми се смятат
за „опасно поле”. Досега при нас винаги е имало началници, ръководители или
всякакви други висшестоящи инстанции, които са били компетентни и способни да
решават вместо другите. По тази причина никога не са били насърчавани
активността, инициативността, свободомислието, дързостта. А когато няма
създадени навици в тази насока много трудно хората преодоляват своите
предразсъдъци и задръжки и се отпускат, за да изложат свободно мислите и
чувствата, които вътрешно ги вълнуват. Много често причина за това мълчание са
били и хората, към които са били насочени някои критични бележки, защото нежеланието
им да ги приемат ги е подтиквало да реагират от позиция на силата, използвайки
властта си.
Затова
при разработката на тази тема съм се осланял главно на свободата в мисленето и
на спонтанността в реакциите си към проблемите и въпросите на нашето ежедневие
и на нашето общество. Към това ме подтиква и една мисъл на руския писател А.П.
Чехов – „Прав е този, който е искрен”. Мисля, че това е една от правилните
позиции, когато човек иска да търси истината, а не да се опитва да я нагажда в
свой интерес.
В
трудовете на класиците на Марксизма-Ленинизма са залегнали много разработки,
които засягат изцяло или отчасти проблемите в развитието на социалистическото
общество. Но аз искам да изляза от скования план на чисто теоретичното
проследяване на на Марксистко-Ленинската философия и да разгледам
противоречията в развитието на социализма в наши дни. Затова като основно
противоречие с всички свои разновидности смятам да разгледам разминаването между
теорията и практиката в нашето социалистическо общество. Разбира се, трябва
веднага да кажа, че това е опит да се даде една обща картина на нещата, а не
детайлирано, задълбочено и изчерпателно да се разследват особеностите на
социалния ни живот. Много често хората обичат да казват: „Не си конкретен”. А
нима е необходимо до такава степен да принизяваме нещата, че да задълбаваме в
единичните случаи и по този начин да губим ориентацията за взаимната връзка и
зависимост между отделни въпроси и проблеми. Нима трябва да изпаднем до такава
дребнавост, че заслепени от низки страсти и амбиции да пречим на развитието и
утвърждаването на добродетелите и предимствата на социализма, а не с всички
сили и всеотдайност да се борим за тях?!
Бих
казал, че всички теоретици на Марксизма-Ленинизма са изхождали от живота, за да
обосноват своите обобщения, които след това да станат здрава основа, върху
която да се решават възникналите проблеми. Това е смисълът на теорията, да
изгради обобщена и твърда нагласа, която правилно да ни насочва в конфликтни
ситуации. А в интерес на истината много често призивът към конкретност не е
нещо друго освен опит да се сведе истината до удобното за отделните хора
тълкуване. За по-голяма яснота ще добавя следното: фактите и делата винаги
почти са свързани с отделни хора. Когато към това се добави арогантната
самоувереност на някои началници, че разполагат с методи и механизми за
резултатно въздействие върху тези хора, тогава се получава тълкуване на
фактите, което преобразява достатъчно добре истината, за да защити точно тези
интереси, които се нуждаят от това.
Теоретичната
основа на социализма е философско учение, което има своите дълбоки корени в
историческото развитие на цялото човечество. Под една или друга форма в него
могат да се видят или разпознаят много идеи, принципи и теоретични постановки,
които са изкристализирали през хилядолетията. На много места се забелязват
разбирания съществуващи още при древногръцките философи. Тези факти дори сами
по себе си идват да покажат каква всеобхватност и в същото време дълбочината,
които притежава М-Л философия. От времето на древногръцките философи съществува
и стремежа за възпитаване на добродетелите и търсене и постигане на
справедливост.
На теория всичко е добре. Но какво се получава на
практика? На практика трябва да се организира държава, която да съществува на
базата на определени принципи. Теорията е философско учение, но като сме
тръгнали да вършим работа няма да си играем на философстване. Затова се избира
възможно най-лесния път да се използват няколко принципа, които служат по-скоро
за успокоение, отколкото за връзка между теорията и практиката. И един от тези
принципи, които се явяват най-удобни, е демократическия централизъм. По форма и
съдържание всичко е много добре, обаче когато този принцип започва да се
използва от хората за ръководене на всяко едно ниво, съдържанието започва да се
изменя. След като единоначалието е толкова важно защо да не ни интересува само
централизма. И лека полека началниците, които почти никъде не бяха избирани,
започнаха да се чувстват дотолкова силни и всемогъщи, че решиха да станат
недосегаеми. Качествата и достойнствата трябваше да се доказват само пред
висшестоящите инстанции. Създадоха се така наречените номенклатурни кадри,
което дори като понятие звучи доста абсурдно. Но това не притесняваше никого,
защото принадлежността към тази социална група беше наистина синоним на
недосегаемост. Независимо от предоставянето си като слаби и неспособни
ръководители тези хора запазваха положението си като само евентуално сменяха
мястото, но не и постовете, които заемаха.
Гаранция за справедлива социална организация
представлява законността в държавата. Разбира се става дума за законност, която
не прави разлика между хората в зависимост от техния произход, социална
принадлежност и минали заслуги. А какво се оказа на практика? От изнесените
материали и факти в средствата за масова информация ясно се вижда, че
равноправие пред закона не е съществувало за всички. Едни хора е трябвало да
бъдат изцяло отговорни пред строгостта на закона, докато други е трябвало да
отговарят пред висшестоящите без да понасят справедливостта на закона, като са
били с мъмрене или предупреждение. И при всичко те не са излизали от кръга на
номенклатурните кадри. До какво може да доведе подобно разграничаване пред
закона? Оказва се, че една от най-пагубните последици това е безотговорността в
делата на немалко хора заемали отговорни и ръководни постове.
Друга преграда пред справедливостта това са наложилите
се в много сфери на нашия живот привилегии. Привилегии в образованието, в
разпределението на жилища и автомобили, в материалното облагодетелстване и може
би в още не малко други насоки. Дори ако се обърнем към фактите от историята не
можем да намерим едновременното съжителство на справедливостта и привилегиите.
В подкрепа на това искам да спомена и изказването на един от лекторите в
рамките на политическата учебна година. Той заяви, че като активен борец против
фашизма и капитализма се е отказал от пенсията, която му се полага, защото той
се е борил в името на идеалите, а не като наемник. Мисля, че това бяха думи на
доблестен мъж.
Голям недостатък на социалната, икономическата и
политическата ни организация също представляват огромния административен персонал,
бюрократичните инстанции и апарати, които са пряко свързани с държавната
организация и служат „за по-голяма организираност, ред дисциплина”. Но тези
административни и командни методи бяха отхвърлени от практиката. Отхвърлени от
получените резултати – да, но преодолени като недостатъци и пречки, все още не.
Показателен е факта, че докато в развитите страни стройна организация се
постига с 8-12% административен персонал, то в България този процент е от
порядъка на 18-20%. И в крайна сметка се оказва, че този по-голям брой хора
пречи на по-добрата организация на работата. Никъде не се води добра
статистика, така че всички резултати да бъдат отчитани и систематизирани и да
се вземат решителни мерки за промяна в положителна насока. Има дори сфери, които,
както се изрази един съветски професор, представляват табу за общественото
мнение. Особено важно е сега, когато тръгваме към гласност и преустройство да
няма области, в които да се крие истината. Още повече дейностите на
прикрепените към държавния бюджет министерства и организации трябва да бъдат
ясно и точно отчитани, защото те са издържани от трудовите хора, които имат
пълно права да знаят за какво се изразходват изработените от тях средства.
Не случайно в резултат на тази „стройна”
организация се стигна до почти обезличаване, пасивност и безразличие от страна
на хората. Говореше се за ред и дисциплина, а с команди и заповеди създадоха
точно противоположните условия. Говореше се за свобода, свободомислие,
активност, критика и самокритика, при което почти изцяло липсваше личния
пример. А когато се засягаха интересите и авторитета на началниците всичко
оставаше на приказки. Започнаха да се използват всякакви методи за
затормозяване, сплашване и потискане. Тези, които не можеха да сдържат
негодуванието си и конфликтите със собствената си съвест изказваха гласно какво
мислят, бяха обявявани за конфликтни личности, а като не сдържаха упорството си
и за „черни овци”. На другите не им оставаше нищо друго освен да се пазят да не
ги сполети участта на тези неблагонадеждни хора. Но това е само едната страна
на апатията. Другата е пряко свързана с трудовата дейност, която полагат
трудещите се. По една или друга причина връзката между резултатите от труда и
заплащането беше почти изцяло нарушена. Стигна се до положение на почти пълна
уравновиловка, което с нищо не стимулира хората да работят по-качествено и
по-продуктивно. Но нещата свършват дотук, защото когато началниците не се
съобразяват с мнението на колективите, а се смятат едва ли не за единствените
способни да решават, тогава те почват да решават вместо останалите. А това в
крайна сметка води до безотговорност и от страна на трудещите се и до пълно
нежелание за каквато и да е инициативност.
И малко по малко във взаимоотношенията между началници
и подчинени започна да се налага демагогията, като основно ръководно начало. И
това е явление, което не остана без свои плодове. Покрай страха от последиците
при евентуална критика или недоволство хората започнаха да изпитват и страх от
противоречията и нежеланите неприятности от тях. Така докато едната страна
налагаше и усъвършенстваше демагогията, то другата страна използваше и
развиваше на образа на социалното двуличие. А социално двуличие това е коренно
противоположно поведение на работното място и в къщи. На работа смирение и
лицемерие, а в къщи невъздържаност и критичност. Но това не може да не се
отрази на семейството и на възпитанието на децата, защото те са много
по-чувствителни към лъжата. Не винаги те избират златната среда и затова едни
още повече задълбават в развитие и овладяване на лицемерието, като начин на
поведение, а другите просто започват да се озлобяват от тази лъжа. Разбира се
не може подобна ситуация да мине и без абсурди. Например от страна на
демагогията един такъв абсурд е окачествяването на активно, самостоятелно и
критично мислещите като хора изпаднали под чуждо влияние и с нестабилни
разбирания, а тези, които съвсем апатично и безлично вдигат ръка и бързат, за
да не си губят времето, да бъдат обявявани за активни и съзнателни, просто
защото не противоречат. От страна на социалното двуличие абсурд пък е самото
поведение на хората. Да се мълчи и да се дава съгласие, а пък в действителност
да се прави напук, независимо от това, че няма да е в наш интерес. Като се
вземе впредвид, че за решаване на всички проблеми е необходимо да се решат
противоречията необяснимо е защо всички досега бягат от противопоставянето. Бих
казал, че това не само не помага, но и вреди на развитието ни като държава и
нация. Затова е необходимо да се търсят и решават противоречията както в
колектива и предприятието, така и в народното събрание и държавата.
От така развилите се обществени взаимоотношения се
получиха и други нежелателни резултати. Приказвайки едно, а вършейки друго,
много ръководители и началници принудиха хората да започнат да гледат с
недоверие не само на организацията на нашето общество, но и на теоретичната
основа на социализма. От една страна слабо запознатите с теорията изцяло се
настройват срещу нея, а пък добре запознатите силно се разколебават, защото знаейки
същността на теорията и виждайки какво се получава на практика не могат да не
се обезверят.
Съвсем не на последно място стоят противоречията и
недостатъците в работата на комсомола. И много важната страна на този проблем
е, че младите хора сега са поколението, което утре ще поеме управлението на
държавата. Това означава, че ако старото поколение е допуснало не малко грешки
и това е факт, то младите нямат право да повтарят тези грешки или да правят
нови. Но затова те трябва да бъдат добре подготвени, аткивни и самостоятелни, а
това не може да се каже, че е много характерно за младите хора. Защо? Причините
са доста дълбоки и многостранни и затова не е много лесно да се намери
най-добрата система за оценка на фактите. На първо място може да се каже, че по
устав комсомолът е доброволна организация, в която никой не е задължен да
членува. Но какво се случва на практика? Оказва се, че това е съвсем формално
правило и че мнозинството от младите хора не са били поставяни в положението на
хора, които имат право на избор. А на всичко отгоре почти никой няма смелост да
постави открито този въпрос. Дори всичко се свежда до задължение, като
недвусмислено се търси да се натрапва какви биха били нежелателните последици.
Задължение е членството в ДКМС, задължително е участието в мероприятията,
задължение е понасянето на последиците от свободното право на избор. Но не това
е единствената причина за отдръпването и охладняването на младите хора от
комсомола. Никой не си дава сметка, че времената се менят и вече не може да се
разчита на безрезервния ентусиазъм на младежта. Освен това комсомолът се явява
прекалено опекунствана организация, която почти изцяло е изгубила
самостоятелния си облик. Резултатът от това е също безразличие и пасивност.
Какво имам в предвид? От личен опит мога да кажа, че съм наблюдавал и пасивна и
активна намеса на партийни ръководители в работата на комсомола. А това се е
смятало за деен израз на ръководната роля на партията и затова никой дори не е
помислил да оспорва смисъла на подобно явление. Да, но аз не смятам това за
вярно, защото изземването на активността от ръцете на младите хора е израз на
пълно недоверие в техните възможности и е пълна противоположност на правото на
самостоятелност на всяка една организация. Много често се издигаха хора, които
си имат „вуйчо владика” както сме свикнали да казваме, защото в тяхна подкрепа
са се изказали или са застанали влиятелни ръководители. Другите са запазвали
спокойствие, просто защото не са виждали никакъв друг изход. Пък и винаги са
смятали, че нищо не зависи от тях и на
практика нещата винаги са се развивали така. Дори се е стигнало до абсурда
всички да знаят, че някой се захваща с комсомолската дейност, защото е нечие
протеже и комсомолът за него е трамплин към партията, а оттам вече и към успешната
кариера, но въпреки това никой не е искал да се занимава с подобни въпроси. Но
с това не свършват абсурдите в комсомола. Младежите на само се апатизират, но и
се настройват понякога отрицателно, а пък най-чувствителните дори се озлобяват
от несправедливостите, които извършват около тях. А нима нашето поколение не е
изградило почти изцяло своите навици, за да бъде напълно пълноценно в
започващите промени в нашето общество? Разбира се това е само един противоречив
въпрос, на който времето ще даде най-добър отговор.
Друг важен проблем в рамките на комсомола това е
противоречието идващо от възрастовите граници, 14-35 години. Според мен трябва
комсомола да бъде разделен на две възрастови групи – до 18 години и над 18
години, защото има коренна разлика между тях. младежите до 18 години са все още
юноши, които се развиват, растат и се учат, като не са напълно изградени
личности. Обратно, младежите над 18 години стават напълно пълноценни физически,
интелектуално и конституционно. Тогава те навлизат във възраст дейна и
творческа и се нуждаят от свобода, самостоятелност и поле за изява на всичките
си възможности и дарби. Спокойно мога да кажа, че засега условията за изява са
доста неблагоприятни, а виждам около себе си толкова хора със способности и
енергия, които просто не намират нищо, което да ги стимулира и съживи за
инициативност.
В образованието също се наблюдава дългогодишно
тъпчене на едно място без никакви съществени промени. Вместо формалната игра на
дисциплина, издаването на разпоредби и заповеди, сковаването и ограничаването
на съзнанието на учащите се трябва да се търсят всевъзможни пътища за
освобождаване на въображението, развитие на способностите и самостоятелното
мислене, създаване на трудови навици и изграждане на човешки добродетели.
Ако обърнем поглед и към културната сфера ще
видим, че и там има доста голямо разминаване между стремежът и резултатите. За
това говори и отлива на публиката от салоните и залите, където безуспешно търси
своя образ българското изкуство. Това може би се дължи на факта, че в него
липсва мощния заряд на конфликтността на острите проблеми и противоречия на
нашето време и нашето общество. Липсва също така решителност, непримиримост и
смелост в борбата с недостатъците и недъзите, които ни заобикалят навред. Но
защо да се избира най-трудния и трънлив път на противопоставянето? По-добре е
да се избягват неприятностите и да се стои на завет, пък и не на последно място
са личните интереси и материалното благополучие. Но тръгвайки по този път човек
стига до положението не той да служи на изкуството, а то да му служи на него. А
дори опита за някаква острота напоследък трябваше да бъде предварително
насърчен от смяната на позицията по отношение на проблемите и конфликтите на
най-високо ниво.
Наистина можем да кажем, че започваме нов етап на
развитие, но повече на думи, отколкото на дела. Лошото е, че отчетохме много
слабости, недостатъци, нарушения и злоупотреби, но всичко това не е съпроводено
на практика от почти никакви сериозни промени. Но по-лошото е в липсата на
самокритичност и поемане на отговорност както за малките, така и за по-големите
грешки в нашето социалистическо развитие. Затова трябва ясно и точно да се
разбере от всички хора, че по силата на всички закони те имат права и задължения
и като поемат тези права и задължения в рамките на колектива, предприятието или
държавата, те поемат изцяло и отговорностите за своите дела. Това е причината,
поради която всеки трябва много добре да знае и отстоява своите права и
отговорно да изпълнява задълженията си.
Всичко дотук беше картина на противоречията досега
и в настоящия момент, а може би и част от противоречията, които доведоха до
необходимостта и закономерността от започването на преустройството както у нас,
така и в СССР и страните от социалистическата общност. По мое мнение
преустройството, към което пристъпихме в България сега е пряко свързано със
Съветския Съюз и с името на Михаил Горбачов. В това няма нищо чудно, защото
било поради историческа предопределеност или поради славянския ни произход, с
Русия и Съветския Съюз са свързани много светли мигове в нашата история. Това
са освобождението на България от турско робство, а по-късно и от
Хитлеро-фашизма. Но съвсем не случайно споменавам и името на Михаил Горбачов,
защото той пръв в наши дни прояви дързост, смелост и решителност да сложи
началото на процеса на преустройство в социалистическото ни развитие. Това е
процес не само необходим и закономерен, но и крайно наложителен с оглед
цялостното развитие на социализма, като социална система, защото ако сега не
бъде извършен прелом, социализмът ще изпадне в тежка, а може би и непреодолима
криза. Затова, връщайки се назад във времето и абстрахирайки се от разликата в
социалните строеве, бих направил сравнение между голямата фигура в историята на
Русия Петър Велики и делата му и начинанието предприето от генералния секретар
на КПСС, защото стремежите и целите са аналогични. Така че ако в СССР не беше
започнало преустройство и в НРБ не бихме говорили за подобен процес.
Но независимо от това да обърнем внимание, за да
се опитаме да открием какви са най-добрите пътища за решаване на възникналите и
все още съществуващи противоречия. Най-важното от всичко е да се създаде в
социален мащаб здрава основа, върху която да стъпят и се развиват всички процеси
и взаимоотношения. Тази основа трябва да са свободата, демокрацията,
справедливостта. И това не е случайно, защото както не малко се говори
напоследък, това са неща, на които трябва тепърва да се учим, защото явно
нямаме традиции създадени в тази насока. А какво означават тези понятия? Според
мен свободата това е правото да търсиш, откриваш и изповядваш истината, а също
така и правото да удовлетворяваш всички твои потребности без това да ощетява
правата на другите. Демокрацията това е държавно управление или по-скоро
управление на всяко ниво, което се съобразява с мнението и позицията на
мнозинството. Справедливостта това е законност, която е еднаква за всички без
разлика от произхода, социалната принадлежност, без оглед на привилегии и
минали заслуги.
Необходимо е да се насърчава свободомислието и
активността, защото само така ще могат да се постигнат целите на нашето
социално развитие. Затова и много актуално звучи мисълта Льо Корбюзие: „Нашият
първи дълг е да призовем на помощ дързостта, инициативата и мъжеството на
човека …. Да събудим неговата душа и разум” и наистина крайно необходимо е да
се намерят пътищата за излизане от апатията и пасивността и така да се съживят
всички сили и способности на човека, че той да може да разгърне цялата си
творческа енергия и гений в желанието си да създава материални блага и
ценности.
За да се открие поле за изява на всички
способности трябва да се създаде нетърпимост към демагогията на всяко ниво,
истината да бъде единствения критерий при оценката на нещата. Да се изхвърли от
употреба празното фразьорство, надутия и неискрен оптимизъм, защото
едновременно с оптимизма трябва да бъдем и реалисти за живота около нас. Трябва
да търсим покриване между думи и дела и да изискваме и да сме готови решително
да поемаме отговорност за делата и грешките си.
Необходимо е да се научим да предоставяме на
преценката на хората всички дейности и да разкриваме необходимостта от
активното участие в решаването на всички важни проблеми и въпроси. По-добре е
да се лутаме малко на основата на демокрацията, отколкото да продължаваме да
тъпчем на едно място на основата на демагогията.
За да вървим към промяна трябва да се пристъпи към
активизиране на масите при провеждането на избори, както в колектива и
предприятието, така и в общината, областта и държавата. При проведените
неотдавна избори се видя, че на приказки нямаме равни, но в крайна сметка на
дело не се забелязаха тези необходими и така желани промени. Отново пролича не
малка доза формализъм, който трябва изцяло да се премахне като метод на работа.
Недопустимо е и формалното отношение към проблемите без да се търсят техните
причини и корени.
Справедливост значи законност. Това означава, че
всички трябва да спазват законите и всички равно да понасят строгостта на
закона. Необходимо е законите да важат за всички, а не да има закони и
вратички. Много от новите закони, правилници и разпоредби, които излязоха след
поемането на курса на преустройство в България, дават доста добра възможност за
изграждане на здрави основи за по-нататъшно развитие. Но това развитие не може
да се осъществява без участието и то активно на всички хора, на целия народ.
Затова е необходимо всички да са запознати много добре с правата си, а те хич
не са малки, като на тази основа изпълняват и задълженията си. Трудовият кодекс
точно, ясно и категорично формулира правата и задълженията на трудещите се в
първични и основния трудови колективи. Той представлява демократична основа за
разрешаване на разногласията и споровете и при добро познаване би създал
възможност за възникване на принципно различен климат в трудовите колективи. Но
все още се забелязва безразличие и пасивност и поради това в действителност
хората не познават новите закони и правилници и затова остават настрана от
решаването на проблемите. Това вече е недопустимо, защото тази неосведоменост
или необразованост води до невежество, а оттам и до пълна пасивност. А за това
колко е недопустимо да стоим невежи по дадени въпроси говори и отговора на
Аристотел на въпроса: „Каква е разликата между образованите и невежите?”, той
отговорил: „Същата каквато е между живите и умрелите”.
Необходимо е и партийните организации да се
активизират и разширят дейността си сред трудовите колективи, като непрекъснато
въвличат хората в спорове, търсят тяхното мнение по всички въпроси, като се
доверяват изцяло на мнението на мнозинството.
Друга важна промяна е промяната в методите на
ръководство. По новия трудов кодекс се създават предпоставки ръководителите да
бъдат избирани и по този начин те наистина да се превърнат в ръководители-представители
на колектива, а не както обичаха да бъдат ръководители налагащи се над
колектива.
Нещо също така важно е не само да се работи, но да
се работи с всеотдайност и себераздаване. Трябва да можем да служим на идеалите
борейки се, а не идеалите да ни служат на нас.
Разработването на тази тема е в пряка връзка с
проблемите на нашето ежедневие. Независимо че тя носи в себе си много от
принципните позиции на политиката на промени в нашата страна, темата
представлява самостоятелен поглед към нашия живот. Завършвам я със
самочувствието на човек, който самостоятелно, свободно и активно излага своята
позиция за всичко, което в един или друг момент му е направило силно
впечатление и го е развълнувало. Разбира се остава и желанието ми тази позиция
да попадне на вниманието на хората и да потърси образа си на свободно и
непринудено предизвикателство към всички тези, които пожелаят да не остават
безразлични. По този начин и с подходяща нагласа можем да сложим още начало на
противопоставяне в името на справедливостта. И независимо че все още се боим от
тях и търсим как да ги избягваме, все пак е добре че има противоречия. А може
би това е най-нормалното нещо, което съществува откак има живот на земята.
Противоречията раждат желанието за противопоставяне, а след това се раждат и
споровете. Така че ако приемем за чиста монета мъдростта: „В спора се ражда
истината”, ще разберем колко необходимо е да спорим, след като главната и
единствена цел на спора е истината. В този случай на нас ни остава не само в
спора да защитаваме истината, но ако трябва и да се борим за нея.
София 1988 година
