Грешното мислене, което ни проваля

Радосвет Казаков



ГРЕШНОТО МИСЛЕНЕ, КОЕТО НИ ПРОВАЛЯ

ИЛИ

ИДЕИ ЗА УСПЕХА
















София 2003






Съдържание



Въведение 3


Първа част      Грешните идеи и лошите навици 5


Глава 1 – Идеологически идеи 6

Глава 2 – Исторически идеи 15

Глава 3 – обществени идеи 23

Глава 4 – Общочовешки идеи 51

Глава 5 – Лошите навици 59



Втора част          Причини, произход и развитие на грешното мислене 67


Глава 6 – Историческа изостаналост 68

Глава 7 – Теория на социализма 72

Глава 8 - Практиката на социализма 75

Глава 9 – Посткомунизъм 83

Глава 10 – Равносметката 102


Трета част -     Философия на възраждането или идеи за успеха 120


Глава 11 - Уроците на свободата, демокрацията и капитализма 121

Глава 12 – Определяне и решаване на проблемите 127

Глава 13 – Избор и постигане на целите 132

Глава 14 - Осъществяване на промени и успехи 137

Глава 15 – Какво ни засяга нас всичко това? 141

Глава 16 – Защо не можем да подобряваме живота си без възраждането на България 146



ВЪВЕДЕНИЕ

Първата си книга “Какво липсва на България” написах през 2000 година с желанието да представя една цялостна позиция за проблемите на страната ни. Целта ми беше да изложа идеите и разбиранията си, така че да мога чрез тях да се включа в обществения диалог. Вече повече от 17 години имах интереси във философията, политиката, икономиката, които бяха променили коренно живота ми и определяха мечтите и амбициите ми. Оказа се обаче, че диалога в България не беше отворен, а се направляваше и манипулираше от хората заели удобни позиции в общественото пространство. Което означава, че той беше затворен и до него се допускаха хора по преценка. Това ме върна 15 години във времето, когато за пръв път участвах в един комсомолски писмен конкурс на тема по избор. Тогава есето ми събуди страстите и предизвика почуда, неодобрение, стъписване, а накрая беше спряно, като явно недопустимо мислене. Начина, по който сега беше обърнат гръб на книгата ми, страшно напомняше отношението към това есе. Именно това ме накара да мисля, че диалогът в България е все още затворен. Явно имаше нови-стари хора, които се стараеха да определят кой има право да говори и кой не, според личните си разбирания и мислене. Като критериите се променяха между това кой може най-силно и показно да вика и ръкомаха, до това, кой може най-ярко да упреква, хули, плюе, черни, вини, съди, заклеймява. Все още никой не си задава въпроси какво общо има това с народното добро.

Първата книга имаше амбицията да посочи проблемите на България на най-общо философско ниво и да предложи нови идеи и обяснения. И тъй като беше посрещната с почти пълно мълчание, на мен не ми остана нищо друго освен да продължавам работата си, която зависи от мен и да доразвивам критичната оценка на обществото, във втората. От тази гледна точка може да се каже, че двете книги са част от едно единно цяло, което аз претенциозно наричам принос към философията за възраждането на България. Въпреки че си давам сметка колко неестествено и нелепо звучи това у нас, така го мисля, така го чувствам, така го казвам. И тази философия не може да се гради и постигне на друга основа, освен върху критичното и самокритичното мислене. Неправилно някои се опитват да го окачествят за нещо лошо и вредно, защото го разбират като отрицателно мислене, което се противопоставя на положителното. Само че положителното мислене не е толкова във формата, колкото в съдържанието и се определя от това, какви са крайните резултати, които постигаме, добри или лоши. Това мислене съществува още от Древна Гърция и е в основата на европейската цивилизация, но според мен все още не е добре развито в България. В тази книга ще се опитам даже да покажа, че мисленето ни е грешно и на негова основа са изградени лоши навици, които провалят делата и отношенията ни. Тоест няма друг отговорен и виновен за злата ни участ, освен нас самите и е нужно да започнем да осъзнаваме това.

Защо смятам идеите и разбиранията тук за принос към философията на възраждането на България? Философията е прието да се смята за най-общата област на мисленето и познанието, която се стреми да обяснява света и обществото. Тя е сложила началото на развитието на всички науки и е допринасяла за усъвършенстването на човешкото мислене. А те от своя страна са ставали определящи за делата и постиженията, които са променяли живота на човечеството. Идеите и разбиранията изложени в книгата имат за цел да обясняват лошия ни живот и проблемите по такъв начин, че да ни помагат да ги решаваме и да постигаме положителни промени. Засега обаче обществото ни показва по-скоро склонност към множене и задълбочаване на проблемите. В основата на това стоят грешното мислене и лошите навици наследени от близкото и далечното минало, от които още не успяваме да се освободим.

В условията на свобода, демокрация и капитализъм няма една възможност и едно бъдеще, както се разсъждаваше при социализма. Ако се мисли, действа и водят отношения добре и резултатите ще са добри. Но ако се мисли, действа и водят отношения лошо, тогава и резултатите ще са лоши. Разбира се, на дело нещата не са чак толкова прости и възможностите са многобройни. В момента обществото ни се нуждае от коренни промени в начина на мислене, а оттам и в поведението и отношенията. А това означава да преминем от състояние на странични наблюдатели, към това на активни създатели на собствената си съдба. Означава също и да излезем от състоянието на самоизмама, в което сме потънали здраво. Защото то е причината непрекъснато да отричаме, както грешките и недостатъците си, така и собствената си отговорност за тяхното поправяне. Самоизмамата ни тласка и към бездействие, тъй като тя има за цел единствено да ни успокоява и да ни помага по-лесно да преглъщаме неуспехите. На нас обаче ни е необходим дух, който да ни подтиква, насърчава и вдъхновява да създаваме собственото си щастие и благополучие. Така че освобождаването от заблудите е една от първите стъпки по пътя към по-добър живот. Това може да стане единствено чрез пълното подлагане на съмнение, преосмисляне и преоценка на настоящето и миналото, за да можем да разчистим основите и да градим върху здрав слой бъдещето на България. Надявам се, че поне тази книга няма да бъде посрещната със същото мълчание и пренебрежение като първата, защото и двете имат за цел да представят нови идеи и обяснения и да допринесат за развитието на свободомислието у нас. А всички би трябвало да имаме правото да допринасяме за доброто на страната ни, защото само заедно можем да постигнем промените към по-добро.





ЧАСТ ПЪРВА




ГРЕШНИТЕ ИДЕИ И ЛОШИТЕ НАВИЦИ



Света е на младите.

Българска пословица


В най-общ смисъл гражданин е онзи, който е свързан и с управлението и с подчинението.

Аристотел


Този, който крие грешките и недостатъците си, няма намерение да се поправи.    Волтер


Най-необяснимото на този свят е, че всичко е обяснимо.        Алберт Айнщайн


1



ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ИДЕИ



Какво са идеите?

Ще се опитам да отговоря на този въпрос още в самото начало, защото идеята е основно понятие в процеса на познанието, а след падането на социализма у нас съществува срив в общественото познание и се бърка или преиначава даже смисъла на думите и понятията. До степен, че съществува ширещо се използване на изрази от типа на “на една идейка разстояние”, което определено кара да се замислим дали някои се опитват да си направят шега с другите или със самите себе си. Така че в случая ще дам моето определение и разбиране за идеите, което е в духа на 25 вековното рационално познание на света и обществото в Европа.

Идеите са твърдения, които обясняват същността и смисъла на нещата и обектите на познание, към които се отнасят, като отразяват съзнателни връзки и отношения, които обикновено остават скрити за сетивата и се разкриват само чрез проникновението на мисълта. Те добиват смисъл само когато бъдат обяснени, защитени с доводи и доказани чрез необходимите разсъждения и проверки. Хубавото при идеите е, че те могат лесно да бъдат изследвани и проверявани, за да може да се установява тяхната достоверност. Това е добра възможност за хората, които могат да разсъждават самостоятелно и да вникват в смисъла на изложеното, а също и се интересуват от излаганите проблеми, да подложат на съмнение идеите и обясненията и съответно да отхвърлят или да се съгласяват с твърденията в тях.

Идеите са много важно стъпало в процеса на търсенето на истината и без тях не може да има познание. Те обаче не са истината и това особено важи в началото на познанието. Но могат да станат такава, след като минат през всичките необходими разумни и практически изследвания и проверки. В случая е важно да се каже, че се намираме в период на коренни промени, когато се налага цялостно преосмисляне на съществуващите идеи и знания досега, поради прехода от тиранията на социализма, липсата на частна собственост и абсолютната власт на комунистическата партия, към свобода, демокрация и капитализъм. Още повече, че има неблагоприятно наслагване между многовековната липса на свобода и свободомислие, от една страна и налагането със сила на грешната идеология за обществото на Марксизма-ленинизма (М-Л), от друга. Така към липсата на самостоятелно мислене и познание за свободното и демократичното капиталистическо общество, сме добавили възпитанието и образованието от грешните идеи на философията на социализма. И за разлика от нейната идея, че битието определя съзнанието, аз приемам, че мисленето определя поведението и отношенията на хората и затова, когато то е грешно, делата и отношенията им също са грешни. Затова ще се опитам да определя достатъчен брой ясни и точни идеи, които да характеризират мисленето в България днес и да покажа, че те са грешни. Като това би потвърдило, че делата и отношенията ни са грешни, което е причината за непрекъснатите неуспехи. По този начин ще се опитам да противореча на твърдението, че някой друг ни е виновен.

Друга важна страна на идеите е, че те са необходими за поддържането на отворен диалог, който е в основата на всичко, което се измисля и прави в свободното общество. Това е необходимо да се разбере, защото липсата на идеи и неумението да ги раждаме, блокира изцяло общуването в държавата. Те са част от търсенето и откриването на проблемите, раждането на решения за тях, определянето и избора на целите, както и на начините и средствата за тяхното постигане. В хода на изследванията си ще се опитам да покажа, че ние не само не можем да си постигаме целите и решаваме проблемите, но не можем даже да си определяме проблемите, нито пък да си задаваме подходящите въпроси, за да започнем процеса на търсене. Но даже това не би било голям проблем, ако можехме да подлагаме на съмнение и критична оценка своето мислене и поведение, нещо, което ние упорито отказваме да правим. Това състояние ни поставя в безизходица и докато не се научим да подлагаме на съмнение и оценка сами себе си, тоест да се стремим към самопознание чрез самокритичност, ние няма да можем да развиваме мисленето и познанието си.

Избирам да започна с идеологическите идеи, защото са наследство от социализма, който се самоунищожи и са основната причина за грешното мислене в обществото днес. Грешната теория на М-Л (Марксизма-ленинизма) беше насилствено налагана в продължение на десетилетия и така допринесе за развитието на духа на самоизмамата и лошите навици в обществото. И никой не коментира днес, че след нейния провал грешното мислене и лошите навици останаха във всеки от нас и още не сме се освободили от тях, по простата причина, че никой не ги е изследвал и обсъждал.

Комунизъм никога не е имало

Това е една от идеите шедьоври на посткомунистическата демагогия, защото буквално може да обезоръжи хората, които не разбират от философско мислене и не познават идеологията на социализма. Всъщност тази демагогия е един от големите проблеми на България след 1989 година, защото тя е най-плодотворна и работлива. Би трябвало да се каже, че единствените хора, които бяха платени да мислят по времето на абсолютната власт на комунистическата партия, бяха идеолозите и пропагандаторите на М-Л. А когато един човек е платен да прави нещо, за което другите са преследвани и не им се оставя минутка покой, тогава няма как той да не е постигнал знания и умения и да не е напреднал спрямо тях. Нормално е да се очаква, че по-добър в тичането ще е този, на когото се плаща да тича, а не този, на когото се пречи. Същото важи и за тези, на които се плаща да зидат, сеят или рисуват, в сравнение с тези, на които се пречи.

Защо е грешна тази идея? Защото нейната лукава цел е да затвори диалога, а не да го отвори към това да се търсят причините за тежкото положение и лошия живот именно в теорията и практиката на комунизма. Успеят ли да създадат измамното убеждение, че той не е съществувал, тогава няма как да бъде винен за проблемите на страната. За тази цел се обявява, че комунизмът е система от светли идеи, които обаче са опорочени на дело от хората и затова никога не са били осъществени. Даже дават за пример заявените от социализма цели да се постигне социална справедливост, равенство, освобождаване на пролетариата. Само че това, което остава скрито е, че добри и светли са не идеите, а идеалите, които са нещо различно. Идеалите на всички учения, социални теории и идеологии са били винаги добри и съвършени. Още в Древна Гърция се издигат в идеали стремежите към истината, свободата, социалната справедливост. Сигурно повечето хора са чували, че идеалите на френската буржоазна революция са “свобода, равенство, братство”. Идеите обаче са нещо съвсем друго и точно те характеризират всяка теория за обществото, като на тях ще се спра след малко.

Няма да се опитвам да затварям диалога с твърдения за това какво е нямало, а ще се постарая да го отворя, като се опитвам да обяснявам това, което е съществувало. А то е ясно и точно обобщено, от бащите на теорията на комунизма Маркс и Енгелс, в техния Манифест на комунистическата партия. Всичко в него включва доста изчерпателно основните идеи и цели от теорията и практиката на социализма, който съществуваше в България в продължение на 45 години.

Социализмът е нормално общество

Защо социализмът не беше нормално общество? Защото неговата теория и практика се състоят в това да се развие вражда, злоба и омраза в капиталистическото общество, с цел да се постигне непримирима класова борба, която да доведе до революция и насилствено премахване на капитализма. След това “най-прогресивната класа на обществото”, пролетариата, трябвало да установи диктатура и да премахне частната собственост и класата на собствениците. С унищожаването на буржоазията изчезва необходимостта от многопартийна система и така комунистическата партия получава абсолютната власт, в ролята на естествен идеологически водач на пролетариата. Така тази партия пое управлението на страната и ръководството на диктатурата, от името на работническата класа.

Ненормалното е, че това общество узакони насилието като основно средство и начин за водене на вътрешната политика, само защото това се оправдаваше от философията. И въпреки че целта беше да се изгради ново общество с по-добър живот за всички, в най-добрите си години социализмът осигуряваше стандарт, който беше 5-10 пъти по-нисък от този в развитите капиталистически държави. А накрая нещата така се влошиха, че за голяма изненада на всички системата се самоуби.

Поколенията, които не искат да носят отговорност за пораженията и последиците от социализма обаче продължават с демагогията и внушенията колко хубав бил живота тогава. Така вместо да бъде разглеждан като причината за лошото ни настояще, комунизмът е представян като доброто минало, което събужда копнежи. Това ни поставя в положението на хора, които са си построили лошо къщата, поради което тя е паднала и ги е оставила на улицата. А те, вместо да определят причините и да се поучат от грешките си, стоят и си припомнят колко хубаво са живели в нея. За хората, чийто живот е само в миналото и не е

останало бъдеще, това може да е някаква утеха, но за младите и нацията като цяло, това е просто грешно мислене.

Класовата борба е още жива

Вредата от тази идея идва от това, че враждата, злобата и омразата в нашето общество са пряка последица от нея. Десетилетия наред тя беше проповядвана с цел мотивирането на работниците в борбата за унищожаване на буржоазията. Това просто беше идеология за водене на гражданска война, за събаряне на капиталистическия строй. Именно въз основа на идеите за класова борба, до самия край на социализма, се търсеха и разобличаваха вътрешни и външни врагове на партията и държавата. Виняха, съдеха и заклеймяваха, без съд и присъда. Създаваше се абсолютна нетърпимост към критичното и различното мислене, до степен да се саморазправят и да издевателстват над хората за това. Много хора не си дават сметка, че насажданите десетилетия отрицателни чувства в обществото са причината днес социалния диалог да е спрял на нивото на съсканията колко хора са били избити преди и след 09.09.1944 и да не може да се обсъждат причините от близкото минало, които ни правят общество, което мисли грешно и само си вреди. А отвореният диалог е жизнено важен за постигане на полезни знания и умения за новия ни живот. Обсъжданията и отношенията в него не могат и не трябва да имат нищо общо с духа на близкото ни минало.

Частната собственост е основата на злото

Това е основополагащата идея на социализма. Тя е толкова централна за идеологията, че всички останали идеи са нейни производни.

“В този смисъл комунистите могат да обобщят своята теория в един израз: унищожаване на частната собственост.”-

Комунистическата идеология определя частната собственост като най-голямо зло, защото смята, че на нея се крепи класовото неравенство и експлоатацията на пролетариата от буржоазията. Така Маркс и Енгелс приемат, че нейното премахване е решението на всички проблеми и ще унищожи основата за социалната несправедливост. Тази логика, приложена от гледната точка на религията, би означавала да се иска унищожението на цялото човечество поради това, че хората се смятат по правило за грешни. Или пък ако се реши, че епидемия от СПИН застрашава да унищожи всички хора на Земята, да се избият всички болни, за да се спасят останалите.

Именно премахването на частната собственост и класата на собствениците прави класовата борба непримирима и на живот и смърт. В нейно име се извършва революция, защото е явно, че буржоазията няма да си даде доброволно собствеността. След това се установява диктатурата на пролетариата, за да може той да бъде въоръжен и начело с комунистическата партия да се бори и да унищожава враговете на новото общество.

Премахването на частната собственост е в основата на цялостната промяна в организацията и управлението на икономиката, която я прави напълно подчинена на политиката. Тази идея по естествен път води до абсолютния монопол над властта на комунистическата партия и предизвиква неефективност в организацията и управлението на обществото. Сега, когато пълния провал на теорията и практиката на социализма е реалност, това е очевидно. Но на времето идеята за премахването на частната собственост поддържаше илюзията, че може да бъде добра основа за равенство в обществото.

Историческият материализъм е обективна наука за развитието на обществото

Това пък е най-голямата философска заблуда на теорията, която застава като основа на цялостния дух на самоизмама до днес. Възпитанието, образованието и пропагандата на нейна основа става причината за развиване на изцяло грешното мислене в социалистическото общество. Тя, заедно с идеята за премахване на частната собственост, създаваше чувството за логичност и правдивост, което служеше за оправдание на насилието над обществото. Нелепото е да се смята, че с насилие може да се осигури равенството, справедливостта, материалното благополучие и щастието на хората.

Къде е грешката на тази идея? Трябва да вземем предвид, че епохата, в която е написан комунистическия манифест е време на бурно развитие на рационалното познание, науката и технологиите, което създава силно желание у социалните философи да измислят теория, която да открие закони за общественото развитие, също така обективни, както са природните закони. Както това е в случая със законите на математиката, физиката, химията. За да постигне това, Маркс вади човека от уравнението на обществените процеси и въвежда закономерността между производителните сили и производствените отношения. Той показва, че когато производителните сили изпреварят в развитието си производствените отношения, се стига до обществени сътресения и революции, които възстановяват равновесието. Така той смята, че е открил формулата за решаване на проблемите на социалната несправедливост чрез премахването на частната собственост. И единственото, което остава, е да се организира класовата борба и да се осъществи революцията за вземането на властта.

Грешката тук е, че свободните бунтове и революции в историята идват едва след като е нарушено равновесието и не са нещо програмирано и възможно да се предскаже предварително. В идеологията на М-Л, класовата борба, революцията и диктатурата на пролетариата стават планирано насилие с цел установяване на социален строй, който скъсва изцяло със съществуващите дотогава традиции. Трябва да се подчертае, че дотогава не е било предсказвано какво ще бъде устройството на обществото, а се е реагирало съобразно необходимостта да се възстанови равновесието и законовия ред. Невъзможно е също така да се говори и обяснява организацията и управлението на обществото, като се изключват хората и се пренебрегва тяхната роля в събитията.

Така че разликата между Историческия материализъм и историческата реалност се състои в това, че той се опитва да покаже, че историята може да се развива програмирано и насилствено, докато тя всъщност го прави свободно и непредсказуемо. Най-новата ни история доказа това по най-безусловен начин. А доколко хората са важни, но и в същото време несъвършени при участието си в обществените процеси и изготвянето на законите се вижда добре от примера на Хърбърт Спенсър в книгата му “Човекът срещу държавата”. Там той обяснява, че в рамките на няколко десетилетия на 19 век, във Великобритания са били приети 18110 закона, от които четири пети са били изцяло или частично отменени. Това онагледява добре до каква степен амбициите за обективна наука за развитието на обществото са меко казано нелепи, защото обективна означава независима от човека, а наука, да бъде вярна 100 пъти от 100.

Хлябът и сиренето определят истината и свободата

Както може би всички се досещат това е популярната версия на идеята “битието определя съзнанието”. Тя е важно да бъде осмислена като грешна, защото е самото олицетворение на грешното мислене, от което още не сме се освободили. Интересното е, че тя противоречи на азбучна истина небудеща съмнение от времето на Древна Гърция. Но нашите глави са явно доста объркани от идеологията на социализма и нейните идеи. Защото те не само бяха грешни, но и бяха проповядвани от хора, които не ги разбираха. Така че е още пълна каша в главите ни от промиването на мозъци в продължение на десетилетия.

Ще се опитам да използвам ясен практически пример, за да онагледя грешността на идеята. Представете си, че ни отнемат свободата и ни вкарват в затвора. Какво ще ядем тогава? Пак хляб и сирене, но тези, които ни дадат нашите надзиратели. И ако те решат, че не сме заслужили нищо, нищо няма да ядем. Така че може спокойно да умрем от глад и няма да има как да се спасим, освен ако не избягаме или не си извоюваме свободата. Това означава, че първо трябва да сме свободни, за да можем да сеем, да произвеждаме сирене или да печелим пари, с които да си ги подсигурим. Същото важи и за истината. Ако попаднем например в непознатите за нас условия на Африканската пустиня или на северните студове и нямаме необходимите знания, тоест не знаем истината как да оцеляваме, тогава също ще сме застрашени да изгубим живота си.

Сигурно за много ще бъде изненада да разберат, че делфините не само не се оплакват от това, че не им достигат хляба, сиренето и парите, но използват само 6 минути на ден, за да се нахранят. А през останалото време предпочитат да се радват на живота в компанията едни на други. Така че си струва да се замислим на какви ненормални условия на живот сме били подлагани досега, та сме доведени дотам да се жалваме непрекъснато, че не ни достигат хляба, сиренето и парите.

Мисля че е ясно, че всичко в нашия живот се определя от мисълта и нейните достижения. Всичко от къщите, колите, компютрите, до законите, критериите, нормите, стандартите, правилата, организацията и управлението, са измислени от хората и се използват в делата и отношенията. Даже в най-простите неща човек постига по-добри резултати ако първо мисли, после действа. В това отношение в българските народни пословици и поговорки има много повече мъдрост отколкото в теориите на социализма. И за да не съм голословен ето една от тях - “Лошав ум две бели, на другиго и на себе си” .

Поддържането на заблудата, че битието определя съзнанието, има съвсем просто обяснение. Внушавайки на хората, че историческото развитие е предрешено, като това им се казва и насажда чрез езика на силата и на абсолютната власт, те получават чувството на обреченост и бързо се отказват от съпротива. Какъв по-добър начин от този да се поддържат реда и спокойствието в страната и да се манипулира обществото към добруване?! Така стигаме до следващата идея.

Държавата може да се манипулира в името на нейното добро

Тази идея произтича пряко от обявяването на историческия материализъм за обективна наука, тоест вярна и независима от човека теория. Заблудата на комунистите, че имат обективна наука за развитието на обществото, впоследствие става основата за самоизмамата на цялото общество. Тя обаче е съвсем естествена, когато вярваш, че притежаваш идеалната идеология, чиито необходими средства за организация и управление са диктатурата, абсолютната власт и насилието. В продължение на 45 години България беше манипулирана чрез тези разбирания и принципи, докато накрая социализмът се провали.

Защо е грешна тази идея? Защото да манипулираш означава да накараш хората да правят това, което ти искаш. Съвсем друго е да решавате заедно какво е най-добре, от гледна точка на интересите на всички и след това да измисляте, пак заедно, как да го постигнете. Лошото мислене в управлението при социализма определяше поведение да се заповядва на хората какво да правят, защото се предполагаше, че комунистите знаят най-добре какво и как да се прави. Известен техен лозунг от 50-те години беше, че “партията никога не греши”. А това е същата сто годишна партия, от която социалистите толкова се гордеят днес.

Ако е вярно обаче, че обществото може да се манипулира в името на неговото добро, тогава идеалният начин да се постигне това е като се даде на управляващите научна идеология, абсолютна власт и необходимата сила. Като по една случайност всичко това беше постигнато по времето на социализма, но не му попречи да се самоунищожи. Обяснението за е много просто. Теорията въобще не беше обективна и научна, абсолютната власт корумпира абсолютно, насилието отнема свободата и радостите на хората и ги прегазва духом и телом. Няма как от това да се роди идеалното общество на благоденствието и щастието.

Манипулирането е обратното на сътрудничеството, което е единствения начин да се организира и управлява обществото, когато хората са свободни и равноправни. Манипулирането е начинът и средството на тираничното общество, докато сътрудничеството е характерно за свободното и демократичното. Манипулирането обикновено води до добруването на шепа хора за сметка на цялото общество, докато сътрудничеството има за цел да удовлетворява интересите на всички. Самият факт, че след падането на комунизма у нас, добре живеят само една малка част от хората, докато мнозинството живее зле, показва, че тази идея е съвсем жива и всички още вярват в нея.

Западът е виновен за злата ни участ

Социализмът обяви още от самото си начало, че е заклет враг на капитализма и се бори за неговото унищожаване. Десетилетия наред се пропагандираше, че врагът е навсякъде и че хората трябва да следят зорко за неговото откриване и разобличаване. Следенето беше толкова зорко, че накрая до капитализма се наредиха като врагове и четирите годишни времена. И сега, когато отново живеем в условия на капитализъм, от толкова много игра на врагове, се оказва, че сме се превърнали в най-големите врагове на самите себе си. Защото дългия живот в условията на тирания ни е отнел умението да бъдем свободни и да носим отговорност за съдбата си. А също, защото сме живели без частна собственост, което ни прави неграмотни да се справяме в условия на свобода, демокрация и капитализъм. Етиката на отношенията в тези общества е коренно различна.

Обвиняването на Запада за нашите провали идваше от самата същност на социализма, който се беше обявил за идеалната теория и практика на обществото, което означаваше, че грешката не е в него по предпоставка. Именно това фалшиво самочувствие водеше до арогантния и самомнителен лозунг на компартията, че тя никога не греши. Логично беше тогава да е виновен някой друг и този някой беше най-големия враг, капитализма. А по времето на реалния социализъм Западът беше синоним на капитализма. В тази самоизмама се корени голямата липса на самокритичност в България и днес, което проваля решаването на проблемите и постигането на целите ни, защото ни пречи да търсим и намираме грешките и недостатъците си и да ги поправяме.

Ето какво ви донесоха свободата и демокрацията

Този бисер на посткомунистическата демагогия е добър пример за грешна връзка между причина и следствие. А това, че минава лесно за достоверно мислене и трудно му се противоречи, показва само колко неграмотно и неспособно е обществото ни. Всъщност свободата и демокрацията са ни доста чужди и никога не са били способни да ни заинтригуват като понятия, както са правели това хляба и сиренето. Затова явно не си даваме сметка, че при другите народи те са плод на вековни усилия, а на нас все още ни предстои да ги обясняваме и осмисляме за себе си.

Подреждането във времето е социализъм, пост комунизъм, свобода и демокрация. Но дори да приемем, че силното желание за свобода и демокрация е причинило провала и разрухата в България след падането на комунизма, то не може да се смята за самата свобода и демокрация. На разсъжденията в случая може да ни послужи известното изречение на Николай Хайтов, “едно е искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш”. Някои го приемат за мъдрост, но то всъщност само описва последователността на действията, без да обяснява какво прави човек да може, след като е поискал. А това всъщност е най-важното. Образованието и добиването на опит са нещата, които правят човек способен да се справя с трудностите. Ние обаче все още се заблуждаваме, че знаем и можем и затова не искаме да се образоваме. Не желанието за свобода и демокрация са причините за провала и разрухата, а грешното мислене и лошите навици наследени от социализма.

Винаги сме били част от Европа

Защо слагам тази грешна идея при идеологическите? Защото философията на социализма има голям принос за развиването на фалшиво самочувствие, че комунизмът е бъдещето на човечеството. И ние като държава, която вече прилагаше на практика теорията, се считахме по-напред в социалното си развитие от Запада, а не по-изостанали. Това поне се опитваше да внушава официалната пропаганда през късния социализъм, защото в началото се приемаше открито, че сме изостанали с векове в развитието си.

По-късно в историческите идеи ще се спра по-подробно на твърдението си, че според мен никога не сме били част от тази Европа, към която искаме да се присъединим сега, но тук ще кажа само, че за последните 600 години ние не само не сме били част от нея, но и не сме били свободни. Явно е, че първите 500 от тях сме били част от Османската Империя, която е била чужда социална, политическа и икономическа култура за Европа и е заплашвала да я завладее. Ние сме били изцяло подчинени на тази култура и не сме имали никаква свобода. И даже 30 години след освобождението сме били васално княжество на Високата Порта, но поне сме били относително свободни. В този период започваме да се учим какво представлява организацията и управлението на обществото в Европа, но и до днес не гледаме на 2500 годишната история на философията, политиката и икономиката там, като на нещо близко и познато. Точно обратното, много по- преобладаващи и живи са враждата, злобата и омразата към Запада, наследени от комунизма. А времето между 1908 и 1944, първо е много кратко за какъвто и да е задоволителен напредък и второ е 31 годишния период на двете световни войни, както го наричат много историци. Това е момент, когато идва началото на механизираното избиване на хора по време на войните, на зараждането на комунизма в Русия, на многобройните фашистки режими навсякъде по континента, на Голямата депресия, която довежда до голям икономически срив по цялото земно кълбо. Така че това е по-скоро най-кошмарния период в историята на Европа, а не време, когато можем да научим нещо добро за свободата и демокрацията. След това идва тиранията на социализма, която открито обявява капиталистическия Запад за враг номер едно. Започва се изграждането на коренно ново общество, което накрая се срина поради собствените си невежество и некадърност.

Европа не е само географско понятие, както ние се опитваме да го разглеждаме. И колкото и да си повтаряме, че сме част от нея, ние не знаем и не можем да постигаме нищо в условията на свобода, демокрация и капитализъм. И докато продължаваме да се инатим и да отказваме да се образоваме и просвещаваме активно, няма да можем да ускорим догонването на напредналите държави. И даже явно изпросените уверения от някои западни гости, че сме неразделна част от континента, са по-скоро пречка за развитието ни, отколкото помощ.

Народопсихологията е виновна за провала ни

Това е много коварна идея, наследена от комунистическата демагогия и родена по времето на социализма, защото имаше за цел да внушава вина на народа, за да може по-лесно да бъде управляван. Тя е продукт на пропагандата, родена от арогантността на абсолютната власт и насилието. Не случайно използвам думата коварна, защото като основа се използват образи на псевдонародни герои от литературното творчество, като Нане и Вуте и от тях се правят тенденциозни и погрешни обобщения и заключения. И когато няма развито полезно социално мислене и познание, тази идея се налага в общественото пространство и става лъжата повторена 100 пъти, която се превръща в истина. Още повече, че тя се поема на драго сърце от псевдоинтелигенцията на комунизма, защото като вини и съди народа, тя отбягва въпроса за собствената си отговорност.

Защо тази идея е грешна и много вредна? Защото още от времето на Древните Гърци се знае, че отговорност за резултатите в политиката носят управляващите, независимо дали системата е демокрация или тирания. В България комунистите завзеха властта и след като жънаха непрекъснати неуспехи, накрая стигнаха до пълен провал. Те обаче не само никога не поеха отговорността за това, но и обвиняваха непрекъснато народа. Това просташко безочие не може да се нарече по друг начин освен безотговорност, невежество, некадърност, неетичност. Ние разбира се ще бъдем вежливи с техните наследници и няма да им пречим да се гордеят със сто годишната история на своята партия. Само ще допълним, че ролята на народа е да оцелява, да съхранява духа си и да се стреми към по-добър живот, а ролята на интелигенцията е да го води към духовен възход и възраждане. Българският народ е успял да се съхрани през вековете и най-доброто от духа на нацията е в неговите нрави, обичаи, традиции и творчество. И вместо да се хули и заклеймява народа е необходимо да се изгради дух на взаимопомощ и сътрудничество с него. Остава само той да образова младите си хора, които милеят за съдбата му и искат да допринесат за неговото възраждане, за да се роди и новата българска интелигенция. Но нека първо да разгледаме определението на М-Л за интелигенцията, защото при социализма тя е една от най-пострадалите и изродени прослойки, което погледнато в перспектива, се явява голямо осакатяване на народа и надеждите му за по-добро бъдеще.

Интелигенция са хората на умствения труд

Като философският речник на комунизма продължава и казва, че това са инженерите, техниците, лекарите, адвокатите, артистите, учителите, научните работници, голяма част от служителите. С още малко въображение, интелигенция ще стане половината население на България. А самото определение дава широко пространство за това, тъй като за науката е вече неоспорим факт, че човек се е родил от съвкуплението на маймуната и труда. Колкото усилията на маймуната стават по-сложни, толкова те се окачествяват като труд и са свидетелство за ум. Впоследствие колкото повече ум се влага в труда, толкова той става по-съвършен и по-успешен. И така, ръка в ръка, умът и трудът ни довеждат до нашето съвремие. Като М-Л не пропуска да каже, че при капитализма интелигенцията прислужва на управляващата класа. Както ще видим обаче от определението на класическата философия, това не е вярно. Подобно твърдение е по-скоро начин комунистите да кажат на интелигенцията на кого ще служи, когато те са на власт. В духа на българската пословица, “Казвам ти дъще, сещай се снахо”.

Определението на интелигенцията на буржоазната философия е различно и се поставя в пряко отношение с народа. “Като интелигенция обозначават водещия в духовно отношение слой на даден народ”.

Веднага става ясно защо това определение се избягва от комунистите. Защото те се самообявяват за ръководна сила в обществото, до степен да запишат това като член първи от конституцията. За да можем да си представим по-добре какво би означавало това днес, е достатъчно да приемем, че БСП идва на власт, обявява се за безпогрешната партия на бъдещето на България и записва в конституцията, че тя ще заповядва какво ще става отсега нататък в обществото. Използвам тях за пример съвсем спекулативно, не защото те имат такива амбиции, а по-скоро защото са толкова горди със сто годишната си история.

Именно на основание на последното определение в първата си книга казах, че в България няма интелигенция. Това ми спечели всичката злоба, омраза и неприязън на наследената от комунизма псевдо интелигенция. Единственото, което мога да добавя сега е, че интелигенция според определението на социализма има, но няма духовни водачи на българския народ. Затова ни е нужно да си зададем въпроса какво прави една прослойка духовен водач на народа и как става това. Но в нашето общество изглежда има някакъв страх да си задаваме философски въпроси, защото явно чувстваме, че няма да можем да измислим никакви отговори и ще станем за смях. Без да се учим на въпроси и отговори обаче никога няма да можем да постигнем нищо.

Според мен има две неща, които могат да направят човек водач на своя народ. Първото е в областта на обществените дела, в които да успее да обединява, води и организира хората в постигането на промени към по-добър живот. Второто е в областта на мисълта и познанието, като измисля полезни идеи, решения и разбирания, които допринасят за духовния и материалния възход и възраждане на нацията. Може би от това става по-ясно защо твърдя, че няма интелигенция, защото единственото нещо, за което има безспорно съгласие е, че живеем бедно и лошо. А това в свободното общество просто означава, че не знаем и не можем да измисляме и постигаме на дело това, което да подобрява живота ни. За тези, които са вече нетърпеливи в четенето и искат да знаят веднага какво и как да се прави за успехите мога да кажа, че магическите отговори на въпросите са, за това “какво да се прави?” – коренни промени, а за това “как да се постигне?” – чрез образование, етика и търпимост в отворения диалог. Всичко това обаче ще бъде обстойно разглеждано в продължение на цялата книга.

Друго важно нещо е, че не случайно истинската философия определя интелигенцията като функция от връзката й с народа. Когато обаче много от хората, които се смятат за интелигенция започнат да винят народа в невежество, робска психика и като отговорен за провала на нацията, те автоматично прекъсват връзката си с него и престават да бъдат интелигенция. Те не само режат клона на който седят, но и разрушават доверието в отношенията си с народа, за чието възстановяване след това ще са необходими много повече усилия и време. В интерес на истината обаче отношенията в държавата са така разбити през последните 59 години, че дявол знае кога ще се възстановят. Човек може да стане част от интелигенцията, само когато се почувства неразделна част от народа и допринесе за измислянето на идеите за решенията на проблемите му и за промените на живота към по-добро, от една страна и като допринесе за образованието и просветата му с оглед постигането на целите, от друга.




2



ИСТОРИЧЕСКИ ИДЕИ



В българското обществено пространство историческото мислене може да се каже, че е било доминиращо досега. Него обаче можем да го наречем импотентно, защото след падането на социализма не престава да заблуждава и да бута в погрешна посока поведението и отношенията в страната ни. Именно това мислене ни праща да търсим доброто и решенията на проблемите в миналото, когато там се намират само причините за лошия ни живот. Докато решенията на проблемите и доброто можем да постигнем само оттук нататък. Философията на историята обяснява историята, а у нас тя десетилетия наред е била М-Л и неговия исторически материализъм. Много от тези историци си въобразяват, че знаят всичко за миналото ни, но според мен всичко трябва тепърва да се обяснява и да се подложи на цялостна преоценка и преосмисляне. Във всеки случай и в тази насока е необходимо да се освобождаваме от мислене, което не помага, а по-скоро вреди.

Ние сме една от най-старите държави в Европа

Която е основана по времето на хан Аспарух, който е един от синовете на хан Кубрат. А той пък им завещал притчата за вързопа с пръчките и поуката, че обединението прави силата. И даже се оказва, че това е дума по дума една от басните на Езоп, който е живял 13 века преди тях. Така по силата на логиката се оказва, че ние имаме мъдрост по-древна от тази на Древна Гърция. Само дето никой никога не пита какво отношение има това към факта, че живеем лошо и бедно. А ако случайно се замислим ще се окаже, че няма. Защото това, че първите векове от историята на България са може би най-славните, не е причина и не обяснява причините, поради които сега се намираме в това тежко положение. Някои ще кажат, че е добре да знаем историята си, за да не повтаряме грешките в нея, но когато някой, не дай си боже, се опита да посочи такива, изведнъж всички скачат срещу него и го обвиняват в негативизъм, черногледство, предателство и стремеж да провали бъдещето на нацията. Трябвало да се търси доброто в миналото, само дето то не може да се върне, може да е измамно, а и с нищо не помага да се измисли и направи нужното за постигането на по-добър живот занапред. Всъщност бягството в историята е същото като бягството към международните отношения и чуждите проблеми, което само показва безпомощност да се обсъждат и решават собствените проблеми.

Имали сме Възраждане с главна буква

“О неразумни юроде защо се срамиш да се наречеш българин!” Това изречение по-скоро прилича на вик за събуждане от сън, отколкото начало на Възраждане с голяма буква, но така или иначе е символ за началото на възход през края на 18-ти и през 19-ти век. С този период се свързват материалното и духовното съживяване на българската народност в Османската Империя. Но колкото повече се подчертават развитието и разцвета на нашите земи, у мен възниква въпроса, възможно ли възраждане на един народ, без той да бъде свободен. По своята същност възраждането е духовно понятие, а за духа най-важното нещо е свободата. В същото време се говори за упадъка на Империята, но за разцвет на българските земи. Не става ли тогава дума за развитие на една област в самата империя, а не за възраждане на цял един народ? И доколко това възраждане е цялостно, след като не успяваме да извоюваме свободата си и някой друг го прави вместо нас? Всъщност може би понятието е въведено по подобие на Ренесанса, тоест Възраждането в Европа и е целяло да обедини и мобилизира населението да организира силите и борбата си за освобождаване. Нещо, което е очевидно обаче е, че и до днес не сме се научили да ценим свободата, като идеал и необходимост на обществения живот и сме готови да я разменим за торбата с хляба и сиренето.

Васил Левски е удобен с повод и без повод

Защо така злоупотребяваме с името на Васил Левски и го използваме без чувство за мярка и като спасителен пояс, когато не знаем какво друго да кажем и да правим? И на какво всъщност е символ Васил Левски?

Неговият образ е толкова ясен и разбираем, защото със своята саможертва е символ на стремежа на българския народ към свобода и по-добър живот. В него, като в едно, се съчетават най-доброто, което се е съхранило от духа на народа през многовековната му история, от една страна и вярата и разбирането за важността на свободата, като първо условие за създаване на държава и нация, от друга. Тази саможертва в името на свободата е много важен урок за нас, защото и до ден днешен ние не я ценим и не я смятаме за решаваща в постигането на успехи. Само че сега, когато свободата е дошла изненадващо и ни е заварила неподготвени, не трябва да се борим за физическата си свобода, а е нужно да се освободим от грешното мислене и лошите навици на миналото.

Самият Левски е буден и образован дух, но той не е живял в свободно общество и не е допринесъл нищо за развитието на теорията и практиката му. Той е символ също така на отвореното към образование и просвета съзнание на българина и е добър пример за добро начало в мисленето и поведението при стремежа към коренни политически промени. Но след освобождаването е било необходимо да продължим образованието си, като използваме полезното познание и опит, постигнати от другите народи, докато постепенно създадем свои собствени. Затова когато се стараем да се учим и да обсъждаме политически и икономически проблеми може би ще е по-добре да използваме писанията на Платон, Аристотел, Джон Лок, Жан Жак Русо, Адам Смит, Кант и други, отколкото да се позоваваме на Васил Левски за всичко. Надявам се да бъда разбран правилно, че е необходимо да се стремим да отидем отвъд границите на собственото си незнание и неумение и че не отричам светлите образи от нашата история.

Васил Левски е символ на човешката всеотдайност и готовност за принос и саможертва в името на свободата и доброто на своя народ. Къде и кой обаче днес следва или поне се опитва да подражава на този пример на дело?! Всички се опитват да словославят и да празнодумстват, сякаш като го хвалят ще станат като него, от само себе си. Не само не съществуват хора, които да се опитват да подражават, но ако случайно можем да му намерим гроба и да го вдигнем от него, духът на всеобщо оплюване и очерняне така ще го нареди, че сигурно няма да си намери място под небето. Та при подобни условия на упреци, винене, съдене и заклеймяване, не само не се насърчава и подпомага всеотдайността, но даже ти държат сметка кой си, та да се опитваш да допринасяш за благото на своя народ. Къде и кой в България насърчава, окуражава и помага на хората, за да дадат приноса си за нейното добро? И къде е духа на уважение и признание, който единствен може да създаде и наложи личностите като Левски, които да сътворят възхода на страната ни?

Знаем всичко за историята си

Освен това, че притчата за Кубрат и синовете му много прилича на баснята на Езоп за стареца и неговите синове, според мен има много други неща, които са неправилно обяснени или не са обяснени въобще в нашата история. Затова тук ще споделя мисли и идеи в продължение на твърдението, че никога не сме били част от тази Европа, към която искаме да се присъединим сега.

Още от самото начало на българската държава ние започваме да съществуваме като съседи на Византия. Тя е източната част на Римската Империя, която е приемник на политическата и обществената култура на Древна Гърция. А Древна Гърция е люлката на западната цивилизация. Византия е носител на тази култура, а ние, от заселването си до падането под османско владичество, сме нейни врагове. Вярно е, че Симеон-І завършва Магнаурската школа, но това с нищо не му пречи да се опита след това да разгроми Византия. Именно това причинява две вековното подчиняване на българската държава от последната.

Приемаме християнската религия, която е основна традиция в Европа, но тя не е определяща за обществените отношения днес. Философските, политическите, икономическите и културните идеи, както и рационалното познание и опит, чието начало е сложено в Древна Гърция, са в основата на социалния живот на Запад. А точно с тях не сме още добре запознати и дълго сме били настройвани враждебно срещу тях. За азбуката на Кирил и Методий също много ни се иска да сме създателите, но всъщност само сме я съхранили. Това разбира се с нищо не намалява ролята ни за разпространението на тази писменост. Но е съвсем вероятно нейното създаване да е вдъхновено от желанието на тези гръцки монаси да създадат самостоятелна азбука за българския народ, за да може чрез нея да му се проповядва божието слово. Съвпадението на двете събития е в основата на това предположение, а задълбочаване в историята със сигурност ще покаже още по-цялостно връзката.

След това се изгубваме в Османската Империя, която е социална и политическа култура изцяло враждебна на Европа, като дълго се опитва да я покори. Там оцеляваме, но оставаме настрана от развитието на континента след Ренесанса, който е началото на модерното общество на Запад. Всъщност говорим да Възраждане в българските земи, но изглежда по-скоро формален опит да се търси аналогия с процесите в Европа, защото ние просто не съществуваме като свободна държава. А след освобождаването на България оставаме 30 години васално княжество в рамките на Османската Империя, за което не обичаме въобще да говорим. Напълно независими ставаме след 1908 година, но това е най-ужасният период от историята на Европа, в който не можем да научим почти нищо добро за свободата, демокрацията и капитализма. И все пак ако имаме някакъв демократичен опит и наследство той се намира преди 1944, но той е вече материал за историята, а не основа за решенията днес.

Социализмът пък е още по-цялостно скъсване на връзките с капиталистическия Запад, доколкото такива са съществували преди това. И теорията и практиката открито се обявяват, че ще строят ново и коренно различно общество и точно това става на дело. В продължение на 45 години се възпитаваха и насаждаха вражда, злоба и омраза към Западна Европа, като вече 14 години не можем да се освободим от тях.

Кога и как сме били тогава част от Европа? И какво означава да бъдем част от нея? Тези и много други въпроси е важно да си задаваме, ако искаме да учим и напредваме, за да се почувстваме по-бързо и наистина да станем равностойни европейци. Тогава общата история и география биха могли да бъдат добро начало, но засега все още са горчив край на приказките ни, че сме европейци като всички останали.

Историята съдържа решения за проблемите ни

Историята не съдържа решения за проблемите ни, но за съжаление заблудата е вече широко разпространена. Защо? Защото изглежда не сме способни да обясняваме проблемите си с цел те да бъдат решавани. Социалното мислене явно е все още под влиянието, съзнателно или не, на марксистки идеи или на техните производни. Затова обясненията клонят към някои стари догми, но не правят критическа оценка и анализ проблемите. По-скоро се търси проста аналогия с миналото, отколкото да се измислят самостоятелно решенията. Големият проблем идва оттам, че не са се родили хората и разбиранията, които да помогнат на обществото, като обяснят грешността на социалистическата идеология. Така продължават да търсят спасение в старите идеи, които даже не разбират, че са напълно грешни.

В миналото не са решенията, а причините за проблемите. Затова е необходимо да ги определим, да ги обясним и да измислим решенията, като накрая постигнем успехи на дело. Само така може да се осъществят промените към доброто, а търсенето му в миналото е самоизмама, която единствено владеем засега.

Няма приемственост в българската политика

Това е пример за вярна идея с лоша употреба. Интересното в случая е, че се правят на учудени от този факт, независимо че всичко в съвременната ни история е дребнаво боричкане. Тази идея се използва често и в съвременната българска политика. Тя обикновено служи на изгубилите властта политици да обвиняват новите управляващи в това, че отричат всичко направено преди тях. А всъщност става дума за поведение в духа на мисълта, че “ако ти пръв не намериш недостатъците у жена ти, тя ще ги намери в теб”. Това е може би възможно най-добрата защита, когато не искаш да носиш отговорност за провала и неуспехите, които си причинил. Българската политика за последните 125 години е препълнена с такава безотговорност.

Защо няма приемственост в българската политика? Защото след освобождението в 1878 година българската политика се ражда от нищото. Близо 500 години преди това не сме били свободни, като не сме развили нито теория, нито практика за управлението и организацията на обществото. В края на този период има шепа хора, които се опитват да организират революционно движение, но така и не извоюваме сами свободата си. Това прави Русия, след което получаваме готова конституция, която само обсъждаме и приемаме. Така обществото ни не си дава сметка, че тези идеи, закони, принципи, норми и правила са плод на 24 века усилия и проникновение от страна на европейските народи. Те са резултат от труда и гения, както на отделните личности, така и на цялото човечество. Идеите и познанието родени през вековете са резултат от най-високата степен на свободомислие, способността да се открива новия смисъл и същност на нещата и събитията.

“Персонифицирането на политическите партии и организации е трайно явление в българската политическа традиция....Българската историография тепърва ще търси отговор на това явление.” Тези думи на историка Георги Първанов са в пряка връзка с въпроса за приемствеността в политиката по простата причина, че нямаме натрупани полезни идеи и познание и затова всичко се свежда до личностите и техните знания и умения. Ясно е обаче, че в България политиката започва от нулата. Знам че звучи много обезкуражаващо и трудно за преглъщане, особено когато сме затънали дълбоко в духа на фалшивото самочувствие. Но ние така или иначе се нуждаем от коренна промяна в мисленето, поведението и отношенията. През годините на османското владичество, когато не можем да трупаме знания и опит, другите европейски държави развиват теорията и практиката на съвременната политика, икономика, обществен живот, култура. Те създават идеологически течения, които се развиват свободно в продължение на векове и всяко поколение политици допринася със своя дял от полезни идеи и познание. Последните остават в наследство за бъдните поколения, защото са били вече изпитани на дело и са доказали своята надеждност. Нищо подобно не е съществувало в България. У нас здравия стълб, около който всичко се е крепяло и съхранявало през този период, са народните традиции, нрави и обичаи, както и обединяващата сила на религията. Не случайно и днес българският народ проявява много по-голяма зрялост от политиците ни, които, в моменти на безсилие, вместо да го водят и просвещават, се опитват да го винят.

През последните 125 години няма приемственост също така, защото минаваме през много коренни промени на историческото ни развитие. Първите 30 години сме васално княжество в Османската Империя, после идват 36 години когато независима държава в първата половина на 20 век, но за Европа това е много лош период в историята. В него няма как да се научи много за свободата и демокрацията и да се създадат навици и традиции, които да се предадат между поколенията. След 1944 година, чрез насилие и диктатура, на България е наложен социализъм, на основата на философия, която отрича обществото преди себе си и започва всичко отначало, като това също не помага на приемствеността. А накрая пък тази система рухна, по силата на вътрешната си несъстоятелност. Свободата отново ни изненада, като доведе със себе си най-лошата форма на демокрацията, тази на невежеството, злобата и омразата.

Вижда се, че не само не сме можели да създадем свой опит и идеи в областта на теорията и практиката на политиката за този период, но, от непрекъснати коренни промени, не сме могли даже да се замислим за това. Всичко трябва тепърва да го измислим и да го постигнем на дело, но кога ще сложим новото начало на истинското възраждане, не се знае.

Съединението прави силата

Независимо че тази идея-призив е написана на челото на Народното Събрание, тя е в пълен разрез с духа в съвременна България. Изречението, което ни характеризира идеално сега е, разединението прави слабостта. И може би поуката на хан Кубрат наистина е взета назаем идея от Езоп, която така и не успяваме да пригодим към нашите условия в продължение на 13 века. Така че би било нормално да си зададем въпроса, какво обединява хората и съответно какво ги разединява.

Вече казах, че ще приемам за правило, че мисълта определя делата и отношенията между хората. На тази основа можем да приемем, че един начин на мислене ще ги обединява, а друг ще ги разединява. Преди да пристъпим към делата, мисленето стига междинен етап на избор на решенията. В стремежа си към доброто човек използва тези идеи и познание, които му носят успехи и удовлетворителни резултати и ги нарича полезни. Когато, чрез разума и опита си, той се увери, че те наистина му носят желаното, човек се старае да си създаде навици, за да може всеки път, когато има нужда, да се възползва от тях. Впоследствие той не престава да ги подобрява и усъвършенства. Така например са възникнали знанията и уменията, че когато хората се захванат задружно за работа, постигат по-големи успехи. А когато усъвършенстват сътрудничеството и организацията, резултатите стават още по-добри.

Напредналите народи са развивали своите знания и опит, като всяко поколение е оставяло своя слой от полезни идеи и познание. Но много важно е да се знае, че това се получава при еволюционно развитие и приемственост. Видяхме, че у нас няма такава и през последните 59 години вече за втори път се правят коренни промени. Първо, от относително свободно общество към тиранията на социализма, а след нейния провал, отново преход към свобода, демокрация и капитализъм. Възможно е доста от знанията и опита на двете системи да са взаимно заменими, но всичко това трябва да се прецени, за да се убедим сами. Много от хората биха казали, че им е съвсем ясно, че обединението прави силата. Но в случая важни са не думите, а какво се постига в делата. А нашите дела досега с нищо не показват, че сме способни да постигаме единство. То, както и всичко останало може да се учи и усвоява, но за това са нужни воля и усилия в съответната посока.

Досиетата ще ни разкрият истината за историята

Въпросът е какво повече ще ни разкрият досиетата от това, което вече знаем. Нека да приемем позицията на най-големите поддръжници на тази идея и да се опитаме да видим идеалния вариант, при който се осъществяват мечтите им и те се чувстват напълно възмездени и удовлетворени.

Отваряме всички досиета и разкриваме цялата информация, която те твърдят, че е много важна, за да се разбере истината. Добре, нека разберем истината, но истината за какво. За това, че са били избивани, измъчвани, лишавани от права, бъдеще и мечти не малко хора. Но нима това вече не се знае? Или е необходимо да добавим още 20% повече лични съдби на хора пострадали от комунизма, защото всяка една човешка съдба и всеки живот е неоценим? Как обаче се постига справедливост в обществото е по-важния въпрос, на който трябва да си отговорим ако искаме тя да възтържествува. А това става като се определят извършените според закона престъпления и се накажат отговорните за тях. Само че как ще стане това за периода преди 14 години, след като през последните 14 беше ограбено и разрушено, каквото беше останало от социалистическа България, но не само няма подведени под отговорност, а изглежда няма и да има. Всичко е станало пред очите на обществото и много хора претендират, че се знаят хората и фактите, но нищо не е последвало от това. Обществена тайна е, че правосъдието не е вкарало в затвора нито един от големите нарушители и престъпници, но за сметка на това участва активно в политическия живот. Нека се опитаме да навлезем малко в същността на проблема.

Правителството на Иван Костов е, което държеше да се извади истината от досиетата пред обществото, но направи малко по въпроса. Като упорито твърдяха, че това има пряко отношение към решаването на проблемите в България днес. Аз вече се спрях на твърдението защо решенията на проблемите не се намират в миналото. Казах също така, че основната ми цел е да покажа, че грешното мислене и лошите навици, наследени от комунизма, са причината за провала ни днес. Тогава с какво механизма на тази погрешност и всички детайли около него ще променят вредата, която произтича от самата природа на социализма? Нали се вижда ясно, че насилието е вътрешната същност на неговата теория и практика и е изцяло оправдано от тях. Защо тогава хората изпълнявали насилието да са по-отговорни и виновни затова от идеолозите и партийните секретари? И защо последните да бъдат освободени от отговорност, след като може да са извършвали даже по-големи престъпления?

Голямата поука от досиетата е, че не трябва да се допуска отсега нататък преследване и насилие над гражданите чрез метода на тайните служби, които трябва да са отговорни за делата си пред обществото. Но е недопустимо да се използват досиетата като оправдание да се поддържа враждата, злобата и омразата между хората и да се насажда дух на винене, съдене и заклеймяване. Само защото политиците са некадърни да организират и управляват държавата и виждат в досиетата начин и средство по-лесно да я манипулират, не трябва да им се дава възможност да опропастяват бъдещето на народа ни. Още повече, че това много прилича на виненето, съденето и заклеймяването без съд и присъда от времето на самия комунизъм. А като погледнем по-отблизо се вижда, че това е и един неосъзнат опит да се набута България в безизходицата на проблемите на историята и да се направи жертва на играта на саморазправа и боричканията, които явно още се водят между идеолозите и секретарите на комунизма, от една страна и един от въоръжените отряди на компартията, от друга. Няма причина обаче идеолозите и секретарите на социализма да са по-малко отговорни от войниците, особено когато самата философия е виновна за всичко.

Да не говорим за това, че от толкова много шум и пушилка, които се вдигнаха, единствените конкретни имена излезли наяве бяха на хора, които са по-скоро жертва на системата, отколкото да са пример за злодеите, които издирват поддръжниците на отварянето на досиетата. Много емблематично от тях е това на художника карикатурист Доньо Донев, защото той е автора на анимационните филмчета за тримата глупаци. А те могат да станат добър символ на духовното прегазване на народа от идеологията и практиката на социализма и на не безуспешното им усилие да ни превърнат в нация от хитреци. Защото вярата в хитростта като средство да решаваме проблемите си може да ни постави в положение на хора, които непрекъснато повтарят грешките си, което е едно от определенията на глупостта.

Царство България – какъв ужас!

И най-обезпокоени от всички са наследниците на бившите комунисти. Няма нищо чудно в това, след като те живееха с мисълта и вярата, че човечеството принадлежи на комунизма, че той ще е вечен и те ще са вечно на власт. Сриването на техните надежди и мечти не би трябвало да е по-малко травматизиращо за тях, отколкото беше това на Международния търговски център в сърцето на Ню Йорк за американците. Те имаха за себе си република, в която по конституционно право бяха самообявилите се водачи на нацията и народа. Имаха и обективна научна теория, която предсказваше бъдещето безупречно и всъщност може би затова след самоубийството на системата се народиха толкова гадатели и врачки. Най-лошото обаче е, че тази система беше със зъл дух, който не умря с нея, а остана във всички нас и ние още не сме се освободили от него. И затова първата реакция, когато някой се опитва да заговори за възможността България да бъде монархия, веднага избухва злостна истерия, добре възпитана и образована в продължение на десетилетия. Има ли нещо ненормално в тази идея, както се опитват да ни вменят някои?

Първо, тази идея ни се представя за грешна и тя изведнъж става такава, защото се явява носител единствено на злобата и омразата от миналото. Второ, нейното осъществяване ще бъде окончателна победа над надеждата останала в привържениците на комунизма, че техните наследници, социалистите, горди от сто годишната история на партията, ще успеят по някакъв вълшебен начин да спасят честта на комунизма и да увековечат заблудата, че тя е била все пак добра система. И затова те не искат да допуснат даже мисълта за нея. Трето, ако се възстанови царство България, това ще бъде поредното потвърждение, че социализмът е бил насила наложеното държавно устройство, което провали цялостно страната ни.

А в идеята няма нищо ненормално, както се опитват да ни го представят, защото седем от 15-те членки на Европейския Съюз (ЕС) са конституционни монархии. Те са и едни от най-богатите държави в света. Лошото, което изпъква при опита да се обсъжда тази, а и всички останали идеи е, че още преди да се даде възможност някой да изкаже мнението си, вече се насажда напрежение и изпъква стремеж да се манипулира диалога, за да не се даде възможност той да се развива в нежелана посока. Да, може би има начин България да стане конституционна монархия, ако Симеон Сакскобурготски успее да ускори развитието и възхода на страната към по-добър живот. И явно това плаши редувалите се на власт БСП и СДС през първите 12 години на промените, защото така още по-ясно ще проличи тяхната некадърност и невежество, които са крили от народа, докато са се правили на знаещи и можещи. Може би именно затова се опитват и да го провалят, независимо от доброто развитие на държавата, като явно не се спират и пред възможността да провалят цялата държава, само и само да го махнат от властта. За тази цел те се стараят да наливат масло в огъня на народното недоволство, за което всъщност са основната причина, но не искат да носят отговорност за това. И си въобразяват, че народът е прост и могат лесно да го манипулират с празни приказки и емоционални внушения. А дали народа не започва вече да проглежда и да се самообразова за новия си живот, независимо че няма подходящи просветители, които да му помагат да се ориентира в политиката? Още е рано да се каже дали Симеон ще успее да постигне коренни промени и да подобри живота така, че да предизвика народната воля да поеме отговорността и да реши дали да не гласува какво да бъде конституционното устройство на България. Със сигурност обаче трябва да се попречи на хората, които са готови да съсипят цялата държава, само защото народът си е позволил да ги махне от власт.

Трябва да се гордеем с делата на дедите си

Това е друга идея, която цели постигане на самочувствие с голи думи, като се смята, че по този начин може да се постигне някакъв тласък и подем в развитието на нацията. Защо става дума за фалшиво самочувствие ще стане дума по-нататък, а тук искам да се спра на това чии са делата, чии са заслугите, чии са отговорностите. Имаме 1300 години история, така че ако започнем да се връщаме в нея със сигурност ще открием много дела и подвизи на дедите ни и така ще намерим повод да се гордеем с тях. Но колкото и продължително да се гордеем, в един момент пак ще стигнем до нашия беден и лош живот днес, от който ни идва да се срамуваме. Как да осъществим връзката?

Ако дедите ни са извършили дела, с които ние можем да се гордеем, това означава, че те са ги постигнали въз основа на знанията, уменията и достойнствата си. Ние обаче нямаме никаква заслуга за това. Така че ако искаме да извлечем поука от техния опит, би трябвало да си изберем свои цели и мечти и да се постараем да добием нужните знания, умения и достойнства, които да ни помогнат да постигнем собствени успехи. За тази обаче е необходимо да започнем да се учим да организираме и направляваме своя живот. И като извървим своя път до успехите, ще сме не по-малко горди със собствените си резултати. Ако са още живи, тогава дедите ни ще се гордеят с нас, а ако не са, все пак ще сме станали техни достойни наследници, с които те биха се гордели. За тях дори би било по-естествено да го правят, защото те имат заслуга ние да съществуваме на този свят. Така че за нас е по-важно да вложим усилията и да извършим работата, които зависят от нас и ще са причина за истинска и основателна гордост. Все пак смятам, че не подлежи на съмнение, че е по-добре да се гордеем със своите собствени резултати, отколкото с тези на другите.

Не сме загубили нито една битка

В интерес на истината, не сме спечелили и нито една война. Така че трябва да поспорим дали воюваме, за да спечелим някоя битка или за да спечелим войната. Все пак този въпрос не прилича на този с яйцето и кокошката и би трябвало да е по-лесно да умуваме по него. Интересното е, че да кажеш, че не сме загубили нито една битка, като че ли не означава да кажеш, че сме спечелили някоя битка. А нима не е някак си нелепо да говорим за битки, когато живеем в мирно време и се нуждаем единствено от това да намираме сили и средства да подобряваме живота си? Това мислене отново влиза в логиката да говорим за това дето го няма или въобще не съществува. И не разбираме, че така няма как да си помогнем, освен ако не са ни излъгали, че трябва да помпаме националното самочувствие с всички средства и на всяка цена. В случая пак става дума за бягство от проблемите и неспособността ни да се справяме с тях. А можем да бягаме, както към миналото и бъдещето, така и към проблемите на другите държави, но това няма да ни помогне да се справим със своите собствени.




3


ОБЩЕСТВЕНИ ИДЕИ


Трябва ни самочувствие, за да постигаме успехи

Това е идеята мост между самоизмамата идваща от философията на М-Л и самоизмамата днес. Или може да се каже, че чрез тази идея, самоизмамата от миналото по възможно най-плавен начин се пренася в настоящето. На всичко отгоре тя е вдъхновена от обществената теория на Запад и от разбиранията за това как се постига успех там. Първо ще се спра на това как е станала грешката, най-вероятно и с помощта на превода, а после ще кажа защо е грешна идеята.

В много книги и статии се развива идеята, че когато човек силно вярва в успеха си, това му дава увереност в собствените сили и така помага за постигането на успехи. Понятието увереност в себе си (confidence) е в основата на това недоразумение, защото то спокойно може да се преведе и като самочувствие. Понякога не е лесно да се направи разлика между тези две думи, но когато на български се каже основателно, заслужено, извоювано самочувствие, това означава такова, което е стъпило здраво на постигнати вече резултати и успехи. Другото самочувствие е неоснователно, безпочвено, празно и се основава на празни приказки и фантазии. Не пречи обаче да имаме увереност в собствените сили, когато се устремяваме към желанията, амбициите и целите си без да сме имали успехи. Но тогава това се дължи на силната воля да осъществим промени и успех. Тоест на желанието ни да скъсаме с веригата от неуспехи и да постигнем промени към по-добро. Тези идеи съм развивал в първата си книга, но те са неразделна част от цялото ни бъдеще и стремежите да постигнем възход, така че ще бъдат обект на вниманието ни непрекъснато.

И така защо е грешна идеята, че ни трябва самочувствие, за да успеем? Отговорът се съдържа отчасти във вече казаното по-горе, но става дума също и за класически пример на неправилно построена връзка, причина–следствие. Първо постигаме успехите и после те ни дават самочувствие, а не обратното. За да стане още по-ясно, че самочувствието не е определящо за постигането на успехите, нека вземем един примерен на трикратен олимпийски и световен шампион. Поради успехите си той има цялото самочувствие на света до момента, когато среща млад, непознат и без успехи противник, който обаче печели и става на свой ред шампион. Съчетанието между силната воля за успех, знанията и уменията на младия са се оказали решаващи за успеха. А може би пък прекаленото самочувствие на шампиона да му е изиграло лоша шега.

Коварството на тази идея, когато един път я приемем, идва от това, че започваме да търсим всякакви думи и обяснения, чрез които да се залъгваме, че имаме основание за самочувствие. И така не спираме да се заблуждаваме, че сме образовани, интелигентни, способни, етични, красиви и даже хора, от които могат да се учат. На всички тези грешни идеи ще се спра по-късно. Всъщност цялата самоизмама подготвена от философията на М-Л се прелива по естествен начин в периода на прехода. Още повече, че тя е нормалния механизъм за постигане на психическо равновесие, както при индивида, така и в обществото. От времето на Древна Гърция, Демокрит или Демостен, един от двамата казва, че “най-лесно от всички човек лъже себе си”. По-късно това изречение се среща в пословиците на повечето народи. Няма нищо лошо в самоизмамата ако я използвахме като всички останали, за да се успокоим след неуспехите и да продължаваме пътя си напред. При нас обаче тя е станала правило в мисленето, поведението и отношенията. Това е така, защото колкото повече неуспехи, толкова повече самоизмами, за да ги уравновесим. А до нашия беден и лош живот се е стигнало минавайки през много социални неуспехи. Лек за самоизмамата е самокритичността, но доколко сме самокритични ще видим по-нататък. Във всеки случай грешното мислене се крепи на самоизмамата и за да се освободим от него трябва да се освободим от нея.

Ние сме образовани, интелигентни, способни

Пропуснах да кажа по-горе, че спасение от самоизмамата е също съмнението в себе си, което предшества самокритичността. От тях двете обаче досега ние бягаме, като отказваме да си задаваме въпроси, за да подложим на проверка вярно ли е или не това, което твърдим. И по-скоро обичаме да избираме приятната заблуда. Занапред ще се опитвам да задавам въпроси, да подлагам на съмнение и оценка и да изказвам твърдения, за да започнем да търсим истината за себе си. Засега обаче се инатим като магаре на мост и не искаме да го поемем по този път.

И така нека си зададем въпросите дали наистина сме образовани, интелигентни, способни и какво означава да бъдем такива. Човек се образова, за да добие професия и да си подсигури препитание и по-добър живот. В нашата родна традиция има един междинен етап, да се вземе парче хартия, документ, диплома. Може би затова успелите често търсят да ги оплюят и очернят, ако са без диплома. След завършване на образованието човек си намира работа и започва да трупа опит в професията. През целия си трудов път обаче той продължава да се образова, развива и усъвършенства, като знанията и уменията му се оценяват в зависимост от резултатите и успехите в работата. Или можем да приемем, че сме интелигентни, способни и образовани, когато постигаме успехи на дело и сме измежду най-добрите в професията. За да могат да се оценяват резултатите обаче са необходими критерии и затова аз ще се опитам да предложа три такива:

1) обективните норми, стандарти и постижения във всяка професия

2) признанието на колегите от професията

3) признанието на потребителите на произведените от нас стоки и услуги

Най-добрите резултати постигнати от хората по тези три критерия ще са свидетелство за образованост, интелигентност и способност. Тези, както и много други критерии, въобще не са обсъждани и приемани в нашето общество, така че без да се постигне разбирателство и съгласие по тях, те нямат никаква стойност и затова могат само да се смятат като опит да се постави основа за диалог. В началото, при обясненията за същността на идеите, споменах, че без тях няма отправна точка, за да се започне и отприщи диалог, а оттам няма как и да се стигне до добри резултати в общуването. Затова ще смятам всичките си разсъждения и твърдения за усилие към започването на разисквания по много нови и незасегнати досега въпроси и проблеми.

Като доказателство за нашите знания и способности много обичаме да използваме примерите за младите хора, които се представят добре в международни олимпиади. Напоследък наш отбор по математика стана първи в света, в Япония, а друг отбор по физика зае трето място. И веднага всички бързат да правят от изключението правило и да изтъкват това като потвърждение и доказателство колко сме интелигентни. Щом искаме да обобщаваме за цяла България, тогава трябва да вземем възможно най-представителен брой хора и техните резултати. Такива са повечето от половината двойки на кандидат студентските изпити тази година. Защото в единия случай става дума за 6 момчета, а във втория за 3000 ученици. Да не говорим, че поставени между чука и наковалнята и в отровната атмосфера на политическите ни ежби, повечето от тях отказват да учат и държат матури. А над половината от тези, които се явиха на пробни матури, получиха двойки. Само шепица от учениците изкараха добри оценки.

Така че равносметката ни засега показва, че на думи по-интелигентни, образовани и способни от нас няма, но съвкупността от делата ни показва съвсем друго. Всъщност засега ние не само не сме показали, че сме интелигентни, образовани и способни, но явно не знаем и не разбираме, че не сме. Състоянието, в което човек не знае, че не знае, се нарича невежество и точно това е състоянието, в което се намираме днес. Няма как да кажеш на невежата, че е невежа, защото той по-скоро ще ти избоде очите за това. На него можеш само да се опиташ да помогнеш, като предизвикаш и събудиш собствените му съмнения. Чак след тях ще се роди самокритичността, която ще породи желанието ни да се учим и образоваме. Няма как, след като сме били образовани и подготвени да бъдем строители на тиранично общество без частна собственост, в условията на абсолютна власт и насилие, след неговото самоубийство, да сме веднага способни и просветени да мислим и действаме добре в условията на свобода, демокрация и капитализъм.

Добре е също да се каже, че символ на невежеството в България не е народа, защото той знае, че не знае. Символ на невежеството е наследената от социализма интелигенция, защото тя се заблуждава, че нейната роля е само да бъде по-образована от народа и затова често силите й стигат само него да вини в невежество. А всъщност ролята й е да бъде негов духовен водач и едно от големите й предизвикателства е да го образова за новия му живот. Но първо трябва да разбере, че успоредно с това трябва да образова и себе си. Засега обаче тя не знае и не може да го води и образова и често, в изблик на безсилие, се нахвърля да го упреква и хули. От това между тях отношенията обаче още повече се влошават.

Ние сме етични и толерантни

Какво означава да бъдем етични и толерантни? Това е въпроса. Крайно време е да престанем да се обявяваме за такива каквито ни се иска да бъдем и да започнем да си задаваме въпроси, за да можем да вникваме в това какви сме и защо сме такива. Засега стремежа към самопознание ни се струва някак празна работа и предпочитаме да се самоопределяме както намерим за добре.

Има два примера, които обичат да цитират в потвърждение на това, че сме етични. На първо място това е спасяването на евреите през Втората световна война, а на второ е факта, че не се избивахме помежду си след разпадането на социализма, както това направиха народите на бивша Югославия. Последното е наистина успех, но не трябва да се захласваме много, защото може да е просто резултат от историческата ни изостаналост, която да не ни е дала достатъчно време да развием обществената злоба и омраза, както и шовинизма и национализма до ниво, че да се хвърлим сляпо към братоубийствена гражданска война. А за първото заслугите са на българи две поколения преди нас и са извършени по времето на капитализма, който комунистите обичаха да сравняват с фашизма. За това абсурдно сравнение наскоро ни припомни другаря Фидел Кастро, като нарече фашист испанския министър председател Хосе Мария Азнар. Последните 59 години у нас обаче протекоха изцяло под знака на социализма и посткомунизма. Каква беше етиката там и каква е сега?

Нямаше никаква етика в насилието на революцията, която беше открита философия на гражданската война и целеше да се унищожи цялата обществена система, която сега отново трябва да възстановяваме. Нямаше нищо етично и в това да се осъществява тази война и да се избиват хора с цел да се завземе насилствено властта. Нито пък в това да се унищожава частната собственост и класата на частните собственици, като след това се налагаше управление чрез насилие над цялото общество. Комунистическата партия завзе еднолично властта при социализма и започна да избира и решава вместо хората, както и да им казва какво да правят и даже какво да мислят. Никой нямаше право да противоречи или противодейства, а ако се опиташе, получаваше заслуженото за това наказание. Не знам какви са разбиранията на хората в нашето общество за етиката, защото не съм чувал да се обсъждат подобни въпроси. Това не пречи обаче на всички да обичат да се правят на всезнаещи и да се държат сякаш всичко вече е казано. Във всеки случай това, което изредих по-горе, като характерно за етиката на социализма, няма нищо общо с етиката на свободното общество, защото при нея става дума да се спазват интересите и достойнството на другите хора. Защото е лудост, а не етика, да ги премачкват духом и телом чрез насилие, само защото така предписва идеологията. При социализма ключово понятие беше партийната етика, което означава, че комунистическата партия определяше какво е етика и какво не. Свободомислие и собствен избор и по тези въпроси не се разрешаваха. Това бяха правилата и законите на етиката в продължение 45 години. И само няколко години преди падането на тази тирания, чрез насилие се сменяха имената на стотици хиляди хора от етническите малцинства, изпращаха ги “доброволно” на екскурзии, заклеймяваха с общонародни кампании поети, които бяха дръзнали да избягат от комунистическия рай на България и т.н.

Духът на посткомунизма дойде като наследство от тази етика в отношенията, а не от стремежите към свобода и демокрация и затова той изцяло се определя от грешното мислене и лошите навици на старото общество. Не случайно хората възпитани и образовани там разграбиха, провалиха и разрушиха България, но все още не могат да се намерят отговорни и виновни за това. Тези разсъждения нямат за цел да се набляга върху желанието и стремежа да се търси наказание и възмездие. Пък и съдебната система е толкова осеяна с политически пристрастия, грешно мислене, лоши навици и страх, че надали може да се очакват чудеса от нея. По-скоро искам да подчертая, че даже обичта към родината беше принизена до вярна служба на комунистическата партия и когато тя изчезна в небитието, нямаше какво повече да спира липсата на етика и морал и затова връх взе стремежа към грабеж и лично облагодетелстване.

Етиката е също в резултатите от труда ни и в желанието и готовността да споделяме радостите и успехите на другите, както и в склонността ни да признаваме приноса на всеки един. Тези ни способности и умения са също прегазени от социализма по простата причина, че ние още не сме се освободили от грешното мислене и лошите навици наследени от него. Но още по-лошото е, че ние не си даваме сметка за това и така отказваме да поемем отговорност и да изследваме истинското състояние на етиката в отношенията и нашата роля в нея. А един от лошите навици е, че като нямаме полза от даден човек или дадена работа, ние волно или неволно избираме да ги провалим. Засега ще се задоволя с мъглявата проста аналогия с поведението на компартията, която проваляше и унищожаваше всичко, което бягаше от нейния контрол и ръководство. По-нататък ще се задълбаваме повече.

Един по-пресен пример от лятото на 2002 година показва също неприятна картина на етиката на социалните отношения в България. Тогава криминален случай, в едно видинско село с ромска общност, се превърна в национален проблем. Медиите поеха активна роля и отразяваха с вярата, че новини не само се откриват, а се и произвеждат, като така наливаха масло в огъня, без да си дават сметка какъв е смисъла на процесите, в които участват. А това, което стана е, че този криминален случай извади наяве злобата и омразата в страната към циганското малцинство. Защото ромските семейства обиколиха четирите краища на България, но не намериха едно единствено място, където да ги подслонят и да се отнесат добре с тях. И като група от хора и като социална общност те бяха третирани като престъпници, които трябва да се държат изолирани настрани и далеко. Нима това винене и съдене без съд и присъда не напомня методите и средствата на комунизма и начините, които използваха тогава, за да се саморазправят с гражданите? И как това мислене и поведение ни прави етични като нация?

Упорито се опитваме да се залъгваме, че сме етични и толерантни, но даже в общественото пространство се вижда ясно, че хората едвам сдържат злобата и омразата помежду си. Антикомунистите са станали някакъв изкривен огледален образ на враждата, злобата и омразата, наследени от комунизма и не престават да си въобразяват, че са единствено прави. А зад кулисите ненавистта, виненето, съденето, заклеймяването са открити, необуздани и почти непрекъснати. Това блокира започването даже на елементарен диалог и общуване, а без тях не можем да отидем далече в постигането на добра етика в отношенията.

Не е вярно, че не сме самокритични

Напротив, вярно е. Но още по-вярно е, че не знаем какво означава да бъдем самокритични. А като не знаем какво означава и не искаме да обсъждаме смисъла му, както и този на всички останали понятия, никога няма да напреднем в разбиранията си. Какво всъщност означава да сме самокритични?

Смисълът на това е ясно изразен в изречението на Волтер, че този, който крие грешките и недостатъците си, няма намерение да се поправи. Надали има мисъл, която по-ясно да онагледява състоянието, в което се намира нашето общество днес. В първата си книга се опитах да покажа грешките и недостатъците на българското общество, от гледната точка на европейската философска традиция, за да могат да допринесат за разискването и решаването на проблемите в България. Отговора, който получих бяха високомерно пренебрежение или скрито озлобление затова, че си позволявам да критикувам. Всички обърнаха гръб и се направиха сякаш нищо не се е случило. Това ми припомни 1988 година, когато написах есе за проблемите в страната и участвах в един комсомолски конкурс. Реакцията беше същата, на отказ да се обсъждат проблемите и на арогантно обръщане на гръб. Явно духа на мисленето, поведението и отношенията в България не са се променили много от тогава. Подобно мислене и поведение станаха причината за провала на социализма, защото комунистите не допускаха да им се казва, че могат да грешат. Така че не търсеха, не намираха и не поправяха грешките си, докато системата им не се срина. Все още не сме се освободили от този дух и даже не искаме да се усъмним в себе си. Как тогава да приемем, че сме самокритични, когато ние не искаме дори да го обсъждаме? Хората просто се самообявяват за самокритични, обръщат се и си отиват, без да обсъждат, защото имали право на мнение. Явно не знаят, че то е, за да допринася в общите търсения или просто се страхуват, че няма какво да кажат и затова бягат от разговора. Всеки глупак има право на мнение, но в обществените отношения то има стойност само ако допринася за търсенето и намирането на решения на проблемите. Какво все пак означава да бъдем самокритични?

Означава да бъдем критични към себе си, което изисква да подлагаме на съмнение знанията, уменията, постъпките си. Не да вярваме, че те са това, което ние смятаме и казваме, а да ги подлагаме постоянно на проверка и оценка, за да се уверяваме, че не грешим. Но ние упорито отказваме, защото изглежда не можем да го правим и не знаем как точно да подходим. Затова търсим да се спасим с бягство. Вярно е също, че не е лесно и приятно да търсим грешките и недостатъците си. Това важи особено в случаите, когато се проваляме, защото тогава предпочитаме да се излъжем, за да се успокоим и да постигнем вътрешно равновесие.

Именно защото е трудно сами да търсим и намираме грешките и недостатъците си, се е стигнало до друг начин да проявяваме самокритичност. Не е нужно да се самобичуваме и самоочерняме, защото можем да използваме помощта на околните за тази цел. Така самокритичността се превръща в способността да проявяваме търпимост и толерантност към критичното и различното мислене, особено към тези по наш адрес. От това определение проличава защо високата степен на враждебност, злоба и омраза в обществото вредят толкова много на възможността да постигаме самокритичност. Това е така, защото те са противоположности на търпимостта и етичността. И до такава степен изострят диалога и отношенията, че ги изваждат от равновесие и ги провалят. За да постигнем промяна в тази насока ни е необходимо да преодолеем лошите чувства и да проявяваме търпимост и толерантност, но първо трябва да се усъмним в себе си. Да, грешките са в нас и докато не поемем отговорност за тях и не ги поправим, няма да можем да вървим напред. Свободата започва с поемането на отговорност за собствения ни живот.

Има какво да се учат от нас

Защо ние се грижим дали има какво другите да научат от нас? Нима не живеем достатъчно бедно и лошо, че да не мислим какво ние да научим, за да сме по-добре, ами се грижим за това какво да учат другите? И то от нас самите.

Тук отново в голяма степен звучи гордия дух на комунизма, който, от самочувствието си на бъдеще на човечеството, се опитваше да се самоизтъква и да поучава всички. Това, което другите се учат или могат да научат от нас, е тяхна работа, а не наша. Нашата работа е как да се образоваме, така че да си определяме и решаваме проблемите и да си избираме и постигаме целите. А се вижда, че засега не знаем и не можем почти нищо в тази насока. Тук даже не е необходимо да се отива отвъд простата аналогия, по простата причина, че това мислене е пряко наследство от арогантността на комунистическите водачи, които заповядваха какво да се прави в България, без да дават право за обсъждане и разискване, а след това веднага отиваха да поучават, винят, съдят и заклеймяват капитализма за това, че е прогнил и обречен на загиване строй. Става дума за бягство от собствените ни проблеми поради това, че не можем да ги обсъждаме и решаваме. И до ден днешен сме толкова неспособни да се справяме с тях, че не можем даже да си задаваме подходящи въпроси, за да ги определяме. Не е чудно тогава, че няма търпимост към критичното и различното мислене.

Всеки трябва да започне промените от себе си

Защо е грешна тази идея? Защото в България става дума за постигане на коренни обществени промени, тъй като се извършва смяна на една социална система с друга. У нас не можем да говорим за традиционно общество, към което индивидът трябва да се приспособява и затова да го пращаме да се променя сам. Това не изключва разбира се той да поеме своите отговорности ако иска да постигне по-добър живот. Но социални промени може да има само ако се стигне до съгласие какво и как да се променя, като решение за това се взема в отворения социален диалог. Именно затова е необходимо да осъществим цялостна преоценка и преосмисляне на мисленето, поведението и отношенията и да решим заедно какво е добре да променяме и какво да запазим. Лошото е, че толкова дълго сме били лишени от свобода, свободомислие и отворен толерантен диалог, че сега просто не знаем откъде и как да започнем. И това, че единственото, до което можем да стигнем, е да пращаме хората да се променят сами, показва само безсилието на общественото ни мислене и познание. Напредък можем да осъществим само ако започнем да се учим да мислим, действаме и водим отношения заедно, като постепенно измисляме решенията за проблемите и целите, а след това измисляме начините и средствата за тяхното постигане на дело.

Ако обаче настояваме всеки да се променя сам, когато той се връща в общественото пространство, ще изхожда от собствените си мнения по всички въпроси и ще иска да ги налага като единица мярка на останалите хора. Тогава човек ще е по-инат и по-неотстъпчив, защото ще му е било създадено погрешното впечатление, че всеки трябва да се променя сам и ще са необходими много повече усилия и време за постигане на разбирателство и съгласие. Така пак ще трябва всичко да се обсъжда и решава общо, но ще става много по-трудно и бавно. А за да можем да постигаме съгласие, разбирателство и сътрудничество, са необходими общоприети идеи, обяснения, принципи, стандарти, критерии, до които може да се стигне само чрез отворен диалог и съвместни решения. Без това няма успехи, няма промени, няма по-добър живот.

Религията е основа на политиката

Религията не е основа на политиката в Европа, защото е отделена от нея повече от няколко века. Но даже когато е била свързана с политиката, религията не е имала определяща роля, защото нейна основна задача е да се грижи за духовната връзка между Бога и човека. Теория на обществения живот в нея няма или по-скоро се свежда до необходимостта от много тълкувания, които създават проблеми вместо да ги решават. Основа на политиката е философията, която създава рационалното мислене и познание, чието начало е в Древна Гърция. Още тогава се ражда теорията и практиката на демокрацията, като успява да просъществува цели 200 години и да остави ценен пример, идеи и познание, от които и до днес не престават да се учат. Много от тях се смятат за ненадминати.

Това, което вкара религията с пълна сила в политиката на България, след падането на комунизма, изглежда беше разбирането на някои идеолози на М-Л, че “религията е опиум за масите” и е добър начин да се търси контрол над “простия и с робска психика народ”. Изглежда църквата беше разединена, за да се използва в служба на политиката, като замени провалената идеология. Дори и да звучи малко като продължение на ленинските принципи за организация и управление на обществото, няма как да се отървем лесно от техните плодове, след като толкова дълги години всички искаха да бъдат проникновени марксисти и ленинисти.

Да, религията и днес притежава духовна власт в развитите държави, успоредно на политическата и икономическата, но тя е изцяло независима. Църквата в България е потърпевша от комунизма, както всеки друг, но това, че е била смазана и подчинена безкомпромисно, не е основание нейните водачи днес да бъдат заклеймявани и хулени със средствата и методите на самия комунизъм, като че ли той още не си е отишъл. На нея, както и на всички, трябва да се помогне да се освободи от последиците на миналото, а не да бъде винена и съдена за това. Всъщност виненето и съденето е безкрайно погрешно мислене и поведение в нашето общество, на което ще се спра по-късно.

Това че християнството има 2000 години история е със сигурност една от причините то да бъде смятано за неразделна част от обществения живот. Но в Европа, към която се стремим, то е по-скоро свързано с правото на личен избор и свобода на индивида, отколкото официално направлявано социално движение. И нека вчерашните комсомолци и комунисти не се престарават чак толкова в новите си вярвания, защото народът ни казва, че “прекален светец и Богу не е драг”. А имаше не малко случаи, когато лидери на СДС, когато бяха на власт, устройваха комсомолски тип събрания с икони в ръце пред сълзливите погледи на изпадналите в предан захлас поддръжници. Никога не е късно да си смениш вярата, но никога не е късно и да станеш за смях.

Разбира се религията има какво да даде на нашето общество, особено чрез някои от основните си идеи, които липсват наоколо. Такива са идеите за необходимостта от прошката, от братската обич и от помагането на ближния. Днес, когато всеки вини и съди всеки, враждата, злобата и омразата се ширят наоколо и вместо да си помагаме, ние се увличаме да се проваляме. Мисля че тези ценности на религията биха могли да помогнат на България да се променя към добро.

Не ми давай акъл, дай ми пари

Това изречение може да се нарече шегата станала истина. Шегата, че човек не трябва да си пъха носа в хорските проблеми, които не са му работа, превърнала се във вяра, че трябва да си поискаш пари, за да ги получиш. И така не спират обясненията и доводите за това, колко бил прага на бедността, колко пари трябвало на човек или на семейство на месец, за да живее нормално и да задоволява елементарните си нужди, колко трябвало да бъдат пенсиите и заплатите, колко много правителството дължи на своите граждани. И тъй като списъка е безкраен и претенциите не престават, никой не отваря въпрос за това какво представляват парите и откъде се вземат те, преди някой да започне да ги раздава. Затова аз смятам да започна оттам.

Не, парите не са нещо, което някой ни дава, което пада от небето или което расте по полето и по дърветата. Парите в една държава се равняват на стойността на изработените от обществото стоки и услуги. Така че парите, с които разполагаме са парите, които сме били способни да си изработим сами. Пари също така могат да постъпват посредством държавни заеми от международни институции и от чужди инвестиции. Чрез данъците и социалните програми пък се извършва преразпределение на средствата. Кои са условията, начините и средствата, за да може да има повече пари в България?

Първо е нужно да се осъществи висок икономически растеж чрез развиване на всички благоприятни за страната производства и отрасли, както и да се създадат нови. Второ, да се сключват успешни договори с цел да се намали бремето от наследения огромен външен дълг и така да се пренасочват средства за социално подпомагане и създаване на нови работни места. Трето, което в нашия случай е най-занемарено и провалено, е създаването на привлекателни условия за многократно увеличаване на чуждите инвестиции, защото те означават създаване на нови предприятия и модернизиране на вече съществуващите, както и откриване на нови работни места. Това е финансов проблем, за чието решаване би трябвало да поработим доста. Ще дам няколко цифри за сравнение.

През 2002 година в България има около 400 милиона долара преки външни инвестиции, докато в Чехия за същата година има 7.5 милиарда долара. За 2001 у нас са инвестирани само няколко стотици милиона долара, докато в Чехия са инвестирани 4.5 милиарда. За целия период между 1992-2002 година в България има не повече от 3-4 милиарда долара и както се вижда това е 2 пъти по-малко от инвестициите в Чехия само за 2002. Защо се получава така, че не сме привлекателно направление за чуждите инвестиции? Защото явно се оказва, че не знаем и не можем да правим нищо полезно с парите на другите, а и не можем да правим нищо, с което да привлечем бизнесмени от чужбина да вложат парите си. Капитализмът в България е някакъв башибозушки капитализъм а ла Маркс, при който хора, възпитавани да строят комунизъм, съсипаха държавата докато се доказват, че са не по-лоши строители на новия, отколкото на стария строй. Повече от седем години беше забавена приватизацията на предприятията, докато всичко наследено от социалистическата индустрия пропадна, защото цел беше не как да се действа най-добре за страната, а в чии ръце да попадне собствеността. Но дори и късно направената приватизация явно е крайно некачествена, защото в България има останали само шепа добри предприятия. За съжаление нямаме друг избор освен да видим какво може да се направи оттук нататък, защото атмосферата на упреци и заклеймяване вреди още повече. Връщането на земята също беше забавено 8.5 години, което обърка в голяма степен селското стопанство. И по всичко личи, че причина за това са голямата закостенялост и фанатичния инат на политиците, всички израсли в условията на съветски тип социализъм и икономика без какъвто и да е полъх на частна инициатива.

Последните няколко години показаха колко погрешно е самочувствието ни, че акъл си имаме и само парите не ни достигат. Малкото процентно усвояване на парите от международните фондове показа, че не парите, а акъла не ни достига, за да измислим плановете, проектите и програмите необходими, за да получим средства за инвестиции. За жалост не си даваме сметка, че нямаме нужните бизнес знания и умения и сме даже толкова наперени и самонадеяни, че не искаме да се учим и образоваме в тази насока.

Всъщност хората още не са разбирали, че в свободното общество всеки преценява сам за себе си дали е удовлетворен или не от парите, с които разполага и съответно измисля целите, начините и средствата, с които да постигне по-високи доходи, стига да прояви воля за това. Парите са нещо, което се печели или с наемен труд, или чрез собствени идеи, проекти и бизнес начинания, или чрез сътрудничество и инвестиране в чужд бизнес.

Трябват повече пари за пенсии и заплати

Щом парите не достигат за тях можем да си говорим до безкрай. Както казва пословицата, “гладна кокошка просо сънува”.

Любима тема на синдикатите е да излязат с една торба изчисления пред телевизорите и да казват колко пари са необходими на човек или на семейство, за да свързват двата края. Добре е, че се стараят да информират хората, само че като се погледнат цифрите се вижда, че те сякаш говорят за Чехия, Унгария, Полша, а не за България, защото парите, за които говорят те, са възможни в държави с 2-3 пъти по-висок стандарт от нашия. Всяка държава и правителство могат да разпределят това, което имат, а не това, което им се иска. Но за съжаление много рядко се виждат конкретни примери, които показват как тези синдикати помагат конкретно на хората в затруднено положение или поставени на колене от башибозушкия капитализъм. Приказки какво трябва, за да се живее нормално, са по-скоро политиканстване отколкото истинска дейност за защита правата и интересите на трудещите се. А за последните две години правителството направи много повече за подобряването условията на труд и заплащане, отколкото те са направили за последните 14 години. И като им надникнат малко повече в задния двор, те заприличват по-скоро на добре устроили се чиновници, отколкото на синдикалисти.

А пенсионерите също са много интересни, когато вземат да обясняват как те отдавна са си заработили пенсиите за старини. Само дето в зависимост от това кой е на власт, един път пенсиите им могат да бъдат 3, 30 или 80 долара и по всичко личи, че не ги питат много какво и колко им се полага. Толкова бързо обаче се оплитат във фантазиите си, че става ясно, че нищо не разбират за това откъде идват техните пенсии. А е добре да знаят, че това, което те са изкарали и оставили отдавна е изядено, изпито, разграбено, разрушено, просто несъществуващо. И пенсиите им днес зависят изцяло от това как работи и какво създава държавата. Това от своя страна, при огромната им многочисленост, предполага и голяма отговорност за това кого избират да управлява страната. Затова, вместо да се пенявят, е добре и те да се захванат да се образоват за свободата и демокрацията, ако не искат пенсиите им да подскачат нагоре надолу като пуканки.

А в съвременните капиталистически общества пари за пенсиите се заделят по следните два начина. Първият е този на обществената солидарност, какъвто е нашия в момента, когато парите се вземат от хората в активна възраст, които плащат специален данък. Вторият е, когато всеки работещ си създава собствен пенсионен фонд, в който той влага пари, като се грижи за тях и ги стопанисва, докато стигне определената възраст и започне да го изразходва. Това е система най-разпространена в САЩ и Великобритания, а в другите държави хората го правят по избор. Така че няма нищо останало от социализма, освен ако не смятаме порутените заводи и панелните блокове, но за сметка на това нематериалните причини за бедния и лош живот са в нас самите.

Повишаване на доходите, създаване на работни места, откриването на нови заводи и предприятия зависи изцяло от преките външни инвестиции в страната. Ние обаче не само имаме бизнес среда, която все още се смята за доминирана от престъпни групировки, но която е и страшно враждебна спрямо чуждите инвестиции и бизнес. А към некадърността на политиците през последните 14 години напоследък се добави и некомпетентността и политическите пристрастия на съдебната власт, от която една шепа хора успяха да провалят цялата инвестиционна политика на правителството. И невежеството на цялото общество стана толкова очевидно и смущаващо, че единствено американския посланик в страната се опита да внесе малко разум и да върне някакво относително равновесие в социалните отношения. Срамно е все пак в цяло едно общество да няма кой да каже, че се съсипва държавата заради дребнави лични амбиции, невежество, некадърност, безотговорност и неетичност. В случая става дума за начина, по който съдебната власт се намеси в приватизирането на някои от малкото останали за тази цел предприятия.

От България са изнесени повече от 7 милиарда долара

Това твърдение съществува вече доста дълго в общественото пространство, но за него е добре да се знае, че е недоказуемо и е по-скоро невярно. От атентата над Международния търговски център в Ню Йорк се видя, че взаимодействието между ФБР, ЦРУ, Интерпол и другите служби за сигурност в света, е възможно да се проследят лесно суми от няколко десетки милиона долара. Ако от България бяха изнесени 7 милиарда долара, това не би могло да стане незабелязано, така че щеше да бъде възможно да се проследят потоците на изтичане. Никой никъде обаче не е споменавал и не е показал, че са открити следи от тях. Изнасяне на пари със сигурност е имало, но то надали е надвишило няколко стотин милиона долара и по всяка вероятност е станало по някакъв законен ред.

Какъв е смисълът тогава да се говори толкова много за тези огромни суми? Това е по-скоро насочване на общественото внимание в погрешната посока в духа на поведението на крадеца, който вика дръжте крадеца. Или пък в духа на обвиненията отправени към Великите Сили, че те са виновни за провала ни. Може със сигурност обаче да се каже, че насочването на вниманието на хората извън страната е било добър начин да се освободи полето за действие за тези, които са грабили в страната. Обяснение от този род е много по-правдоподобно, защото хората с власт и болни амбиции са нямали никаква възможност да влияят на процесите извън страната, което им дава идеалното оправдание за това, че ограбеното е неоткриваемо. В същото време те са били свободни да разпределят и вземат за себе си останалото вътре в страната. На всичко отгоре са били в правото си да му придават законна форма, защото са го правили по създадения от самите тях ред. Така че прекаленото раздухване на твърденията за огромните суми изнесени от страната са вероятно отклоняване на вниманието на обществеността от реалните проблеми и грабежи. А нима не е престъпно, че 7-8 години е била бавена приватизацията, докато се чудят какво и как да заграбят за себе си? Докато накрая и малкото годни предприятия, останали от времето на социализма, бяха съсипани.

Изпращането по следите на изгубените пари е също начин да се поддържа и насърчава злобата и омразата в България. Когато непрекъснато се говори за кражба от подобен мащаб, няма как хората да не са скандализирани, а това от само себе си налива масло в огъня на враждата. Още повече, че хората, които евентуално са извършили това престъпление, нито се знаят, нито има вероятност да се узнаят. Нищо не е направено срещу тези, за които се знае, че са грабили, а какво остава за напълно неизвестни извършители на недоказуемо престъпление. Поддържането на високо ниво на враждебност в общественото пространство, на тази основа, ще бъде постоянно и ще служи само на хората, които искат да манипулират останалите. То не служи по никакъв начин на създаването на спокоен дух в общуването и отношенията, който е необходим за постигането на разбирателство и сътрудничество. Стремежът да се налага непрекъснато духа на винене и съдене само издава заблудата, че това е начин да се решават обществените проблеми. Възмездието за злосторничеството е едно нещо, докато постигането на доброто на дело е съвсем друго.

Бедността, безработицата, ниските доходи, корупцията, престъпността са основните проблеми на обществото

Не, това не са проблеми. Това е действителността на живота у нас, която става проблем, само когато хората не могат да понасят повече тази действителност и проявят желание и воля да я променят. Тогава чак търсим причините за лошия живот и определяме ясно проблемите.

Така наречените проблеми, изредени по-горе, съществуват във всяко едно общество, колкото и богато и съвършено да е то. Важното в нашия случай е да се научим да определяме правилно причините, за да можем да развиваме способностите си да решаваме проблемите. Защото досега само проличава незнанието и неумението ни да се справяме с тях. А също така неспособността ни да задаваме подходящи въпроси, да определяме причините и следствията, да измисляме отговори.

Основните причини според мен са историческата ни изостаналост и наследството от социализма, които са довели до грешно мислене и лоши навици. Историята и социализмът са вече минало, така че като основни причини остават грешното мислене и лошите навици, които са довели до невежество, некадърност, безотговорност и неетичност. Така че те стават причините, а бедността, безработицата, ниските доходи, корупцията, престъпността и всичко останало, са следствията. Затова подобряването на живота ни може стане чрез поправянето на грешното мислене и лошите навици, които можем да открием в идеите, направляващи поведението и отношенията ни. Това означава да се освободим от тях, като поемем отговорност за живота си. За тази цел първо е необходимо да се усъмним, че грешим и да се убедим, че ни трябват коренни промени. Уроци на свободата ще има в третата част, а тук ще продължа обясненията и доводите за същността на мисленето около нас.

Има вина, но няма виновни

Както вече казах, комунистите виняха и съдеха непрекъснато и подред, защото виждаха врагове навсякъде. Работата и социалните отношения непрекъснато се проваляха и затова се търсеха непрекъснато хора за упрекване и заклеймяване. Всичко това беше духа на обществото ни в продължение на 45 години. Над 30% от населението в България днес са пенсионери, които не вярват, че имат бъдеще и затова виждат живота си почти изцяло в миналото. Не само възрастните обаче, но и цялото общество се чувства потърпевшо и ощетено от прехода, така че смята за справедливо да се издирят и накажат виновните. Само че това трябва да стане посредством съдебната система, защото нейната роля е да раздава справедливост чрез прилагането на законите. У нас обаче хората силно се съмняват в нея, защото нито един от тези, които ограбиха и разрушиха България не е осъден и наказан. А и не се вижда надежда нещо от престъпленията да бъде разкрито. Нещо друго обаче, което не се съзнава е, че не случайно има разделение на властите на изпълнителна, законодателна и съдебна. Да търсиш отговорност, виниш и съдиш е едно, а да решаваш проблемите, постигаш целите и извършваш промените към по-добър живот е съвсем друго. От това, което става в страната се вижда, че и да се намерят виновни, те могат да останат ненаказани. Това обаче с нищо не отменя отговорностите и задълженията ни да си решаваме проблемите и да си постигаме целите. А проблемите са главно от политическо и икономическо естество и изминалите 14 години показаха, че не знаем и не можем да се справяме с тях. Това личи добре и във факта, че за политика и икономика в общественото пространство говорят предимно поети, художници, писатели, скулптури, гадатели, шамани, врачки, а философи, политици и икономисти или няма или не помагат с нищо. Което означава, че липсват най-нужните на обществото хора. Защото, за да се определят проблемите и да се стигне до решения е необходимо да се зададат добри и полезни въпроси, да се раждат идеи и обяснения за решенията и да се постигат успехи на дело. Ако не можем да си наказваме престъпниците, поне да се научим да си решаваме проблемите и да осъществяваме промените към по-добро бъдеще.

Не може да се прощава на всички

Прошката е противоположното понятие на виненето и съденето. Тя има важна социална роля, която в нашето общество все още не е добре осмислена и затова хората някак се свенят да се вживяват в нейните достойнства. Идеите за прошката, взаимопомощта и братската обич са основни за християнството, които са се наложили през вековете. И това не е случайно, защото през дългото си съществуване религията и църквата са били, както потърпевши на преследвания и издевателства, така и са ги извършвали сами. Тоест те са имали възможност да погледнат на същността и смисъла на прошката от двете й страни. Днес изглежда вече има съгласие, че прошката е много по-полезна и необходима на обществото, отколкото виненето и съденето. Въпреки че някой ще каже веднага, че съдът е неразделна част от съвременната държава, но той служи само за наказване на доказаните престъпления. За щастие те са изключение, защото в противен случай човечеството щеше да се е самоунищожило досега. По-голямата част от живота ни протича извън намесата на съда, така че хората решават свободно как да водят отношенията си. И те не избират само да се упрекват и винят, защото живота им би станал ад от това. Мислите им щяха да ги побъркват, делата им щяха да пропадат, отношенията им щяха да им носят само страдания.

Така че прошката има съвсем рационална роля и носи също голяма полза за обществото. На кого да прощаваме обаче ако не прощаваме на всички? И как точно ще става това в социалните отношения? Повечето от отношенията, макар и в рамките на държавата, са лични. Това дава възможност на всеки един от нас да преценява как да се отнася с хората около себе си. Да ги упреква, съди и заклеймява или да им прощава, особено за дребните неща и да постига отношения на разбирателство, съгласие и сътрудничество. В първия случай ще се обрече на непрекъснато враждуване и воюване, което в краен случай води до омагьосания кръг на отмъщението и възмездието. А те водят не само до провал и разруха, но и до самоунищожение. А във втория случай ще постига спокойствие и взаимодействие в работата и отношенията, което ще съдейства за успехите. Неуспехите и разрухата на нашето общество са добър пример какво става, когато се избира враждата и воюването за основа на отношенията. Близкоизточният конфликт пък е пример какво става когато се избере въоръжения вариант на враждата и воюването. Този конфликт изглежда е причинен от наслагването на ислямски екстремизъм и фундаментализъм, от една страна и комунистически фанатизъм, от друга, добавен към първия по времето на студената война.

Всеки един е в правото си да избере между заклеймяването и прошката, но е добре да се знае, че опита на човечеството показва, че първото води само до неуспехи и страдания, а второто може да ни помогне да градим добри отношения и да постигаме успехи.

Постигнахме съгласие за основните цели на обществото

Разбира се това са стремежите към членство в НАТО и Европейския Съюз. В нашата мрачна действителност това е спасителен пояс, който обещава да ни помогне да се доберем до острова на изобилието и добрия живот. Но това, което веднага бие на очи е, че няма подготвени хора да коментират и разясняват на народа за какво точно става дума. Най-популярното и най-лесното е да се каже, че там средните заплати са 2-3000 евро, но това почти изчерпва обясненията. Разбира се има политолози и социолози, които се опитват да дават някакви мнения и обяснения за живота в ЕС, но голямата част от тях изказват по-скоро своите собствени лутания, отколкото да споделят полезна информация, идеи и разбирания. И всички са объркани и не знаят какво да правят, така че се е стигнало до някаква игра на безмълвно съгласие за почти всичко. Като целта й не е да разменят полезни идеи и знания, за да се учат всички, а да се претендира за знания и умения, без те всъщност да съществуват. Така вместо наистина да се стремим към знания, умения и разбирания, ние се опитваме да ги постигнем чрез самоизмамата на празните приказки. И може да се каже, че е измислен цял речник от думи и идеи, които са свързани с това мислене и поведение. Както съществуват и хора, които много обичат да си придават важност и многозначителен вид чрез мълчание. Нима ни е необходимо това съгласие чрез мълчание за незнанието ни?

Всъщност, с изключение на няколко идеи на най-общо ниво, ние не можем да постигаме съгласие. Нито за идеите и обясненията, които целят да определят проблемите и целите, нито за начините и средствата, чрез които да ги решаваме и постигаме. Убежденията и разбиранията на отделните политически и социални групи са все още толкова противоположни и непримирими, че дори не можем да водим нормален отворен диалог. А точно там се постигат полезните идеи и познание, които първо подлагаме на обсъждане и проверка, а после подлагаме на избор чрез съгласие. Тук става дума за специални знания и умения при общуването и отношенията, които нищо засега не показва, че притежаваме. Даже просветителите често не знаят какво да кажат или говорят, за да прикрият незнанието си. Не е срамно да си признаем, че не знаем, а да отказваме да го направим и да не искаме да се образоваме. А съгласието ни е необходимо, защото чрез него се учим на етика и взаимност, които никак няма да ни навредят.

Не можем да станем по-бедни от това

Жестока заблуда, която може да ни донесе много нежелани последици. Колкото и бедни да сме в момента, ние живеем по-добре от около 2/3 от човечеството. Така че дали ще пропадаме надолу или ще се изкачваме нагоре, зависи само от нас. Общото мнение е, че материалното благосъстояние в края на социализма е било по-добро от това в момента. Щом хората мислят и чувстват така, не е нужно да търсим да доказваме обратното, но да живеем само със спомените за добър живот в къщата, която се е сринала, защото е била лошо построена, надали ще ни помогне с нещо да заживеем по-добре. А спомените за края на 1996 и началото на 1997 може би са добър пример за това как животът може да бъде и доста по-тежък и по-лош. Много хора обичат да демагогстват и да казват, че стандарта на живот е спаднал с 30-40% след 1989 година, но нито те, нито политиците искат да носят отговорност за провала. Сякаш не ние, а някой друг постига неуспехите и след това ни ги преотстъпва на нас. Просто става дума за това, че не знаем и не можем да постигаме по-добър живот в условията на свобода, демокрация и капитализъм. Тоест възпитанието и образованието да бъдем строители на социализма ни правят напълно негодни да се справяме с проблемите и трудностите днес.

А през последните две години стана ясно, че политиците на първите 12 години биха хвърлили отново страната в ръцете на хаоса и безредиците, само и само те отново да са на власт. Едните се чудят как да ласкаят народа, а другите му обясняват, че бил прост, мързелив и отговорен за злата съдба на България. И левите и десните от опозицията обаче се опитаха да го предизвикат, разгневят, манипулират и използват през зимата на 2002, така че да отнемат в своя полза царския трон. Затова народът трябва да започне да се пробужда и да се образова, за да може да играе активна роля в обществения живот. Ако той наистина иска коренни промени, нужно е да започне да образова младите си чеда и да издига тези, които милеят за неговата участ. Само така ще започнем да се освобождаваме от тези, които проваляха страната досега и да разчитаме на по-добро бъдеще. А после заедно ще можем да измисляме и постигаме по-добрия живот.

Корупцията е виновна за всичко

По-горе казах, че корупцията, заедно с другите посочвани като основни проблеми, е следствие, а не причина. Продължавам да смятам така, но не изключвам, че апетита може да идва с яденето и като се научат веднъж да вземат пари, хората не могат да устоят на изкушението и си искат пак. Беднотията, ниските доходи, беззаконието и желанието за лесни пари, взети заедно или поотделно, могат да водят до корупция. Но у нас разбирането за нея някак едностранно се разбира само като вземането на подкуп за услуга. А всъщност по-широкото й определение е злоупотребата с власт. Така вземането на подкуп е само най-ниското стъпало, въпреки че сигурно се приема, че малкото пари са малка корупция, а многото, голяма. Докато по света е прието, че малката власт поражда малка корупция, а абсолютната власт, абсолютна. И именно абсолютната власт на комунизма е корумпирала изцяло българското общество. Защото корупцията като понятие означава също така нещо ненормално, лошо, неморално. Това, че обществото ни е дълбоко белязано от миналия живот, в условия на абсолютна власт на комунистическата партия, е довело до цялостно израждане на мисленето, поведението и отношенията в държавата. Това пълно духовно и физическо прегазване на нацията и народа не може да се поправи така лесно, въпреки че на някои хора им се иска да обърнат гръб и всичко да изчезне като лош сън. Както казва народа обаче, “лесно е да развалиш, но е трудно да направиш”.

Нима не е върховна корупция, когато върховната съдебна власт се използва, за да се подсигури върховната изпълнителна власт в държавата за определени хора и политически сили? Или щом опита се е провалил и няма последици, можем да махнем с ръка и да подминем. А какво да кажем когато СДС, БСП, Съдебната власт и престъпниците правят обединен фронт, за да свалят правителството, защото явно им бърка в очите и изважда наяве техните некадърност и невежество в продължение на 12 години? При такъв свещен съюз единственото обединяващо звено са корумпираното мислене и корумпираните навици, родени в една корумпирана социална система, която ги е възпитала, образовала и формовала под калъп всички заедно. Има ли това нещо общо с корупцията ще оставя всеки да преценява сам.

Наскоро попаднах на едно телевизионно предаване където участваше Върховния съдия Иван Григоров, който се опита да коментира корупцията в страната от гледна точка на това, че и другите държави имали корупция, така че нямало какво да ни поучават. Той дори се впусна в цифровите измерения на корупцията, които в Гърция достигали 10 милиарда долара. Тоест на толкова възлиза оборота на незаконния бизнес там. Към това аз мога да добавя, че незаконния бизнес в САЩ се смята, че възлиза на между 500 и 1500 милиарда долара. Това, което той не спомена обаче е, че в Америка годишно съдебната система осъжда около 10000 държавни служители за корупция, а несъмнено гръцката съдебна система върши своята работа също. Трябва да се уточни обаче, че 10 милиарда долара са само 7% от БВП на Гърция, а в САЩ е между 5 и 15%. Докато у нас се разруши и разграби цялата държава, а в момента незаконния бизнес може би все още възлиза на около 20-30% от БВП на България. Но съдът не може да се похвали даже само с няколко наказани големи престъпници. А само до преди няколко години незаконния бизнес у нас се изчисляваше на 30 до 50% от БВП. Заключението е, че само ефективна съдебна система, която наказва престъплението може да снижи дела на сивата икономика.

Интересно защо Върховният съдия е толкова загрижен да дава оценки и съвети на целия свят, а не проявява самокритичност и не носи отговорност за неуспехите на нашата съдебна система. И е явно, че докато си прехвърлят топката с прокуратурата, следствието и полицията, ефективна съдебна система в България никога няма да има. Никакви гласувания на закони и промени в конституцията не могат да поправят лошата работа на съдебната система. А оттам и на държавата като цяло.

Справедливостта е законът да важи за всички

С тази идея ще можем да си продължим темата за съдебната власт. Тя е изказана за пръв път по времето на гръцката демокрация, преди 2500 години. В устата на философи като Сократ, Платон, Аристотел, които са бащите на западната политическа и обществена мисъл, тя звучи естествено и е изложена проникновено. Но в устата на доста прависти, които са възпитани, образовани и формирани в системата на комунистическа България, звучи по-скоро като демагогия. Защото тогава нямаше независима съдебна власт и всичко се решаваше от комунистическата партия. Каквото тя кажеше, това ставаше. А както казват, навиците са втората ни природа и нищо не показва, че тя с нещо се е променила в мисленето и поведението на хората от съдебната система. Защо българската система за правораздаване не действа?

Може би съдебната власт наистина няма нищо общо с даването и вземането на подкупи. Нима една добре организирана и изобретателна престъпност не може да намери начин просто да им вдъхне малко страх, за да си пазят лозето? Разбира се, че може, а пък те, като няма пред кого да се отчитат, защо да се престарават толкова. Политическите пристрастия, както и грешното мислене и лошите навици също са основание да се прилага закона, така че да важи малко повече за едните, отколкото за другите. А все може да се намери някоя дупка от изпаднала буква на закона, за да не носят отговорност за това.

Пак ще се върна на намесата на Американския посланик Джеймс Пардю поради крещящо тенденциозното и политически мотивирано решение на съдебната власт в България да блокира цялата приватизационна политика. И нямаше как да се каже по-добре от това, че нито един голям престъпник не е в затвора, от тези, които ограбиха и опустошиха България след падането на комунизма, а в същото време съдът се намесва и успешно проваля инвестиционната политика на правителството, под претекст, че то можело да извърши престъпление. Това може да се нарече цирк или театър на абсурда, но не и прилагане на закона за всички, защото, в изблик на невежество и злоба от страна на няколко индивида, се проваля правителството, държавата и бъдещето на народа. Явно беше, че в този момент правителството избра да не влиза във война със съдебната власт, което може и да е била целта на хвърленото предизвикателство. А всичко се разви на основата на подставени лица и на хипотетичното предположение или по-скоро подозрение, че се готвят тъмни и незаконни дела, които единствено могат да се очакват от един бивш цар и неговото обкръжение.

Тези хора наистина искат да ни върнат в абсурдното и зловещо минало на комунизма и то само чрез внушенията на болните си съзнания. Тук отново пролича приемането, че народът е прост и като му се повтори няколко пъти една лъжа, той ще я приеме за истина на доверие. И кой внушава всичко това? Бивши комунисти, техните деца или блокирали на злобата и омразата антикомунисти, които не само не искат да носят отговорност за това, че са съсипали България и са я довели до просешка тояга, преди Симеон да дойде да помага, но искат някак той да е виновен за всичко направено през последните 59 години.

Откъде идва и на каква традиция е стъпило правосъдието в България? По времето на перестройката и гласността на Горбачов се появиха анализи и разкрития за това как е действала и с какво се е характеризирала съдебната система в Съветския съюз. За сведение на младите по времето на социализма ние сме познати в Европа като Съветска България, така че може да се приеме, че положението у нас е било почти същото. А наши анализи сигурно не излязоха, защото на нашите анализатори мислите и обясненията са им все на върха на езика, само дето някак не могат да ги изкажат и ни оставят да се досещаме сами, за да не излезе, че ни взимат за глупаци. Правеше се сравнение между Съветската и Американската съдебни системи, като интересното беше, че те бяха съпоставими по големина държави. В Съветския Съюз имаше 30000 адвокати, а в Америка имаше 300000. В СССР с оправдателни присъди завършваха 1% от делата, а в Америка, със 75%. Заключението на автора беше, че попаднеш ли в ръцете на социалистическото правосъдие в Русия, спасение няма, защото си в безкомпромисните ръце на компартията.

Впоследствие ми хрумна едно сравнение с математическите методи за решаване на задачи от строителното инженерство. Статиката е делът от механиката, който се занимава с изчисляването на усилията в конструкциите, за да могат след това да се оразмеряват и да се изготвят проекти. При изчисленията се използват математически формули, но поради наслагването на грешките от изчислението на ръка, тоест със сметачна линийка или машинка за смятане, при крайните резултати ни разрешаваха до 3% грешка. Явно съвършените методи на М-Л, като обективна наука за развитието на обществото бяха постигнали по-голяма точност. Оказа се, че грешката е нещо човешко, но не и при комунизма. Странно защо тогава ги е срам да си признаят, че той все пак е съществувал.

Та това са условията и средата, в които нашите прависти са се учили да раздават правосъдие и е някак странно, че само до преди няколко години не са пускали безнаказано никого, а сега изведнъж пускат всички. Особено що се отнася до големите престъпници, които се оказват недосегаеми за закона. Даже вестник “Труд” си направи труда да проследи развитието на случайно подбрани дела и установи, че във всичките случаи заподозрените са били пуснати на свобода. Така със 100% оправдателни присъди бием даже американците. Прав си беше Иван Григоров да казва на американския посланик, че не е негова работа да се бърка в нашата съдебна система и да ни поучава, след като ние се оказваме по-добри от тях. И въобще има ли някой да носи отговорност в България за нещо, та те?!

Държавата ни е скапана

Казват младите, но веднага се намират добри хора да им кажат, че така не може да се говори. Но преди да обсъдим как може и как не може да се говори, нека видим какво означава твърдението, че държавата ни е скапана.

Всички казват, че живеем бедно и лошо и по всичко личи, че няма разногласия. А думата скапан означава прогнил, негоден, лош. Тоест държавата ни е скапана означава, че тя е лоша, защото осигурява на хората си лош живот. Какво значение има тогава дали ще кажем лоша, скапана, ненормална? Естествено никакво, но с подобен отговор просто се затваря диалога поради безсилие да се обсъжда, разисква и спори отворено за бъдещето на България. А младите са бъдещето на България. И когато се опитват само да ги затапват, нищо чудно те накрая да не искат да живеят в подобна среда и дух на отношенията. Доста от тях все още искат да се махнат от страната, защото и дишането и общуването и отношенията са малко отровни. Наскоро ни обявиха за най-бързо обезлюдяващата се държава в света. Не се ли научим да общуваме помежду си и да водим добри отношения, може да продължим да се топим със същите темпове.

Така може да се говори, а така не може. Чие право е да определя как и какво може да се говори? Преди това право имаше комунистическата партия, но засега никой не е спечелил или извоювал нейния авторитет. И можеха да съскат от злоба не само какво може да се говори, но и какво може да се мисли. Интересно защо не ни припомнят това, когато се разнежват и се връщат по следите на изгубеното време прекарано в условията на социализъм. Какво чудно има тогава, че не можем да мислим и измисляме нищо, след като се е преследвало и се заповядвало какво имаш право да мислиш и какво не. Процеса на мисленето започва с желанието и интереса да любопитстваме за нещо, след това идва развитието на свободомислието, проникновението, измислянето на идеи и решения, които са само началото на дългия път към по-добър живот. Засега е достатъчно да знаем, че когато някой ти казва, че нямаш право да говориш нещо, той не ти дава възможност даже да се изкажеш. Прекалено дълго не сме били свободни да мислим и общуваме, за да продължаваме да затваряме диалога по този начин. Всъщност се нуждаем да започнем да го отваряме и да се учим да проявяваме търпимост и толерантност към другите.

Реформата в медиите е най-успешната

Казват медиите за самите себе си и не канят външни хора, когато се хвалят така или пък канят такива, които умират да ги въздигнат и поласкаят. Това, което те не знаят, а и всички останали, които се хвалят сами, защото няма кой друг да ги похвали е, че още на времето Езоп е казал, че “който се хвали пред тези, които го познават, заслужено прави сам себе си за смях”. Много по-полезно и поучително за всички би било да се обсъди открито какво означава да се извърши успешна реформа както в медиите, така и в цялата държава. Защото ако наистина са извършили успешна реформа те биха могли да споделят с всички нас в какво се състои тя, за да се поучим и да я осъществим в цяла България. Засега обаче те малко свенливо обсъждат това в затворени кръгове, а в общественото пространство още не можем да говорим за промени и затова пращаме хората да се променят сами. Скрият се, променят се и излязат да мълчат многозначително, за да ни покажат, че са се променили.

Но медиите са на открито и даже са завзели цялото обществено пространство. Дотолкова, че се самообявяват за 4-та власт, без да си дават сметка, че си правят мечешка услуга. Няма нищо лошо в това, особено когато си убеден, че можеш да формираш общественото мнение. Защо обаче сами се подхлъзват на кората, която са си подложили? Защото корупцията е злоупотреба с власт и по този начин те попадат веднага на вниманието на критичното мислене и оценката на обществото, за да се види дали нямат принос за лошия живот в страната. И след като те са изпълнени с всичко най-лошо, което става в държавата, а също и с всевъзможни клюки, чернене, плюене, вражда, злоба, омраза и манипулативни коментари, винене, съдене, заклеймяване, няма как да не бъдат обвинени, че пряко допринасят за лошия живот. Така че като се самообявяват за 4-та власт и ако злоупотребяват с нея, те стават открито корумпирани. Както казва простия народ, да би мирно седяло, не би чудо видело.

Може би с тези няколко разсъждения и аз се присъединих към диалога за това 4-та власт ли са медиите и дали са успешни реформите в тях. Друг основен въпрос, който касае тях, а и цялото общество е, кое мислене е критично и кое просто отрицателно. Защото по всичко личи, че у нас преобладава второто, което ни води към неуспехите, а не първото, което би ни помогнало да определяме грешките си и да ги поправяме. Но ако наистина толкова държат да покажат, че са извършили успешни реформи, трябва да знаят, че при социализма те бяха символ на демагогията, пропагандата, манипулирането, възпитаването и образоването на обществото за неговото комунистическо бъдеще. Затова в отворения диалог би трябвало да се опитват да обясняват какво и как са направили и как са извършили коренните промени от старото към новото си състояние.

Не можем да чакаме повече прехода

Странно защо хората мислят, че прехода е нещо, което се чака? Нима никой не се сеща, че той е нещо, което първо се измисля, а после се прави? Поне така става в свободното общество. Тук можем отново да поканим тези, дето викат, на ви на вас свобода и демокрация, защото ще внесат неволно нотка на предизвикателство в разговора. В свободния свят 90% от стремежите и проблемите на човек са от лично естество. Така че всеки би трябвало да поеме отговорност за тяхното решаване, като преценява какво го удовлетворява и какво не и според това да следва предпочитанията си. Необходимо е всеки да прецени какво иска, да измисли какво и как да прави и накрая да постигне желаните резултати на дело. На нивото на цялото общество нещата стават по-сложни, защото е необходимо всичко да се прави заедно. Изисква се организация, управление, водачество, контрол, както и планове, проекти и програми, за да стигнем успешно до целите си. Както се вижда няма как да се осъществи това само с чакане и ако не искаме да чакаме още 100 години, би трябвало поне малко да започнем да се съмняваме, че не знаем и не можем и че няма да ни навреди да се образоваме за успехите.

Хората не могат да усетят подобренията

Тази идея е в пряка връзка с разбирането наследено от миналото, когато социалистическата държава ни беше отнела свободата да се грижим за себе си и съответно беше поела отговорността да решава проблемите вместо нас. Живота ни изцяло зависеше от нея и каквото ни даваха и разпределяха, все беше нейна заслуга. Така хората се научиха да чакат държавата да върши всичко на тяхно място и сега, когато имаме относителна свобода, ние продължаваме да чакаме тя да върши всичко и да ни поднася резултатите в тепсия.

Само че в свободното общество човек сам определя дали е доволен от живота си и ако реши, че не е, предприема необходимото, за да го промени. А това означава да измислим желанията и целите, чието осъществяване ще ни удовлетвори и ще ни направи щастливи. Всъщност е време да разберем, че всичко зависи от нас, от измислянето до крайните резултати. Ако мислим, че ще стоим със скръстени ръце, а правителството ще ни поднася добрия живот на тепсия, много се лъжем. Правителството в свободното общество само подсигурява реда и законността в държавата, за да създава справедливи условия за всички, както и добра среда за работа и успехи. Оттам нататък човек избира и постига целите си, съобразно своите предпочитания и амбиции. Така чувство за по-добър живот ще получим, когато се организираме, измислим и постигнем сами подобренията. В условията на свобода нищо не пречи да изчакаме, за да видим дали няма да стане и с чакане.

Безсмислени са констатации от рода, че живеем по-лошо отколкото преди 1989 година. Какво биха могли да ни помогнат подобни внушения? Нищо. Те само показват до каква степен не знаем, не можем и не сме направили нищо, за да живеем по-добре при сегашните условия. Социализмът се самоуби и нашата цел не може да бъде да го обсъждаме, за да го върнем обратно. А по-скоро трябва да се стараем да поправим всичките поразии, които е нанесъл на обществото. Вярно е, че добрите спомени утешават старите хора преди да си отидат от този свят, но това мислене пречи и на младите и на цялата държава да вървят към възход.

Гневът е необходим за обществените промени

Защо пък точно гнева да ни е необходим? И какво показва, че той ни е нужен? Засега нашето обществено мислене не е чак толкова плодовито и затова често обича да заимства чужди идеи. Но да видим с какво може да ни помогне тази и на кого всъщност да се гневим.

От древни времена се знае, че несправедливостта е тази, която поражда гняв и то с основание. Нашето общество е изпълнено с несправедливости, така че е съвсем нормално да се гневим. Засега сме склонни непрекъснато да търсим отговорността и вината вън от себе си и все намираме кого да виним и съдим. Аз обаче ще се опитам да степенувам проблемите и оттам да определя най-голямата несправедливост, за да определим на какво най-много си заслужава да се сърдим и гневим.

Централно място в книгата заемат грешното мислене и лошите навици и затова ще се опитам да проследя каква е несправедливостта, която произтича от тях. Те могат да доведат единствено до грешно познание, а оттам и да грешно поведение и отношения. Свидетелство за това са неуспехите и страданията, които ни сполетяват през последните десетилетия. Така че лошите резултати, които постигаме, са станали сами по себе си символ на невежеството, некадърността, безотговорността и неетичността вътре в нас. И всички те взети заедно са основната причина за нашия беден и лош живот. При това положение излиза, че сами сме виновни за собствената си участ и трябва да се гневим най-много на себе си. Надявам се да не бързате да си мислите, че става дума за някакви софистични доводи. И ако обърнете внимание, ще видите, че свободата е поемането на отговорност и това, че отказваме да я поемем, ни поставя в безизходицата на последните десетилетия. Така че социални промени може би не се правят с гнева към другите, а с гнева към самите нас. А от хората, които искат да разпалят гнева ни на всяка цена, трябва да се пазим, защото могат да имат единствено за цел да ни манипулират и да ни използват.

Мутрите са виновни за всичко

Естествено продължение на гнева от несправедливостта би било виненето и съденето на тези, които опропастиха България. Лошото е, че те са малко като дякона Левски и се изплъзват на съдебната власт, а пък тя от своя страна често ги пропуска като вода през решето, ако случайно ги заловят. Но дори всичко да беше идеално и престъпниците да си получаваха заслуженото, това с нищо не прави живота ни по-богат и по-щастлив. За да стане това се нуждаем от икономически растеж, работа, по-високи доходи, а те не се получават чрез наказване на престъпниците. Това става посредством политическата и икономическата дейност на правителството и държавата като цяло.

А говоренето за мутри само изважда на показ наследените от социализма и доразвитите в посткомунизма, вражда, злоба и омраза. За последните няколко години това понятие така се разми, че могат да се видят най-безобидни хора да се наричат помежду по този начин. Жалък пример за това беше и едно момиченце на 11 години, което видях да заклеймява мутрите от малкия екран. Откърмването и възпитаването на най-малките в духа на злобата и омразата надали може да ни донесе добри резултати. Не се разбира, че така добро не може да се постигне, като са насажда злоба, която няма даже обект и така потъваме в блато от ненавист и омраза. А от тях спасение няма. Ще дам няколко изречения от различни култури, за да се види, че всички те отричат подобен начина на мислене и поведение.

Древноиндийската мъдрост казва, че “омразата никога не може да се прекрати с омраза, а само чрез липса на омраза”. Сократ заявява, че “злобният човек вреди на другите, без никаква полза за себе си”. А българската пословица твърди, че ”злото със зло не се оправя”. Така че спасението е да се освободим от враждата, злобата и омразата, а не все повече да се поддаваме на тяхната власт.

Новите политици не знаят, не могат и нямат опит

И това го казват хората, които са опропастили България. Политиците, които се самоопределят като знаещи и можещи, не само не искат да носят отговорност за това, че са в основата на провала и разрухата на страната през последните 14 години, но даже се опитват да прехвърлят отговорността върху новите управляващи. Единствения опит и знания, които те имат до идването на Симеон Сакскобурготски в политическия ни живот, са 45 години социализъм и 12 години посткомунизъм. Но как биха могли да се нарекат положителни знанията, уменията и опита, които са довели до беден и лош живот? Освен това и СДС и БСП имат погрешно отношение към социализма, защото първите смятат, че е достатъчно да са злостни антикомунисти, а пък вторите смятат, че бил добра система, независимо че се самоунищожи. А всъщност е необходимо да се обяснят причините, идващи от него, които са в основата на провала и разрухата днес. В периода на предишните парламентарни избори БСП се опитваше да обясни на СДС, че стандарта на живот е паднал с 30-40% в периода между 1989 и 2001 година и че 5.8% икономически растеж и 11.2% инфлация е фактически спад в икономиката. Докато СДС се опитваше да ги затапи с това, че при последното управление на БСП се е стигнало до 600-700% инфлация и пълен срив на държавата. На никой от тях обаче и през ум не минаваше, че те заедно са отговорни за провала и разрухата причинени на България и на народа. И после се чудят, че той не ги иска и използва първата възможност да се освободи от тях. Но даже отношението към предпочитанията на народа на изборите и на двете политически сили беше погрешно. СДС решиха, че народът е прост и нищо не разбира и затова гласува за царя. А БСП пък смята, че с търпение и с научената още през социализма демагогия, може да изчака, да яхне на свой ред народното недоволство и така отново да дойде на власт на следващите парламентарни избори. Те добре си правят сметката, само че е без кръчмаря. И колкото и да се опитват да ласкаят и да всяват страх, пак трябва да почакаме и да видим какво ще решат избирателите, като му дойде времето. Интересно с какво смятат обаче, че са доказали на дело, че знаят, могат и ще се справят с управлението, след като зад гърба им са само провали и разруха.

Така че на новите политици не им трябват знанията, уменията и опита на предишните, защото българският народ може да чака така още сто години да се осъществят желаните от него промени. Много повече би им помогнало да имат желание да се учат и образоват, като проявяват самокритичност и се пазят от арогантността и самомнителността.

Обещаните от Симеон чудеса донесоха разочарование

Ако се погледне в текста на обещанията се вижда, че по-скоро става дума да се постави основата и да се създаде перспектива за по-добър живот. И няма обещания за никакви чудеса и богатства. Всъщност СДС и БСП в края на кампанията при предишните парламентарни избори започнаха да обещават заплати над 400 лева и минимални пенсии около 150 лева. Те до такава степен изпаднаха в паника и безсилие, че се чудеха какво още да измислят, за да преглътнат загубата си. Така че големите обещания след 800 дни бяха измислица на СДС, БСП и медиите, в стила на демагогията и пропагандата на доброто старо време. Нали народът е прост и могат да му пробутват всякакви обяснения и да го манипулират, а той няма как да се досети.

Желанието на министър председателя явно беше да създаде някакъв близък хоризонт от 800 дни, за да могат да се обединят хората около него с цел изготвяне на планове, проекти и програми за решаване на проблемите и осъществяването на промени към по-добър живот. Мисленето на опозицията и медиите обаче явно беше насочено само да търси начин как да му натрият носа. СДС не си извлече поука от своето управление, когато и те бяха често и неоснователно атакувани, но едва загубили, се присъединиха към същия хор. Не знам дали усещат обаче, че само с черни поличби и евтино манипулиране няма да могат да си върнат властта. А за да излезем от собствения си омагьосан кръг ни е нужно да се освободим от терминологията на чудесата и гаданията и да се насочим към тази на самостоятелното измисляне и постигане на целите.

Управляващите са да им гледаме сеира докато ги сваляме от власт

Тази вредна идея е някаква изродена форма на идеята за социалистическата революция и насилственото завземане на властта. Бившите комунисти просто изоставиха въоръжената борба с пушки на рамо и решиха да използват по-новия си опит от манипулирането на обществото с хитрост, от времето на късния социализъм. При това положение явно целта оправдава средствата и затова всичко е добро, клюките, клеветите, плюенето, черненето, виненето, съденето, заклеймяването. Мисленето, поведението и отношенията бяха до такава степен изродени от комунистическата идеология, че и наследниците на комунистите и антикомунистите не се интересуваха от нищо друго освен от властта. Как тогава да си дадат сметка, че не знаят, не могат и че е необходимо да се освободят от натрупаните през десетилетията илюзии и заблуди. И след като и едните и другите силно вярват, че обществото може и трябва да се манипулира, те се опитваха да правят точно това. А сценария, който се опитаха да осъществят през зимата на 2002-03 година и който странно приличаше на този от зимата на 1996-97, оставя съмнения, че възпитаните и образовани в условията на комунизъм политици са готови да съсипят цялата държава, само и само да се докопат до властта и да се ползват от нейните облаги.

Важна в случая се оказва ролята на народа и необходимостта той да разбере, че няма на кой друг да разчита освен на себе си и затова трябва да започне да се образова в областта на политиката и икономиката. Явно е, че не може да чака на псевдо интелигенцията, която вече го е предала много пъти. В условията на свобода и демокрация правителството се избира, за да управлява и организира обществото и ако работим за неговия провал, значи работим за собствения си провал. Усилията ни е добре да са насочени към образованието и подготовката да избираме добри управляващи, а не към това как да ги сваляме успешно от власт. Само просветата в областта на политиката и икономиката ще ни дадат възможност да принудим политиците да се развиват и усъвършенстват, така че да служат на интересите на нацията и народа. В настоящите условия не може да има една единствена добра партия, а е необходимо всички партии да са подготвени за управлението на страната, когато бъдат упълномощени за това. Така че независимо кой е на власт, СДС, БСП, НДСВ, ДПС или други, е нужно всички те да са подготвени и да успяват да работят за доброто на България.

Царят е гол и ще го изпратим да си върви в Мадрид

Интересно защо някои хора смятат, че глупостта и простащината са оправдани в името на рекламните трикове и шумотевицата и че те остават незабелязани. Смята се, че е достатъчно да се хвърлят хули и чернилка по адрес на някой човек, за да се печели предразположението на народа. Те явно не разбират, че ги очакват доста големи и непредвидими изненади, особено когато пренебрегват така грубо способността на народа да проявява чувство за мярка и преценка. Много хора в политиката и обществената дейност на България през последните 14 години намират за съвсем нормално да хулят популярната музика за нейния цинизъм, но да остават слепи за своя собствен цинизъм и то в много по-важна за страната дейност. Вярно е, че глупостта и простащината са едно от най-добрите средства за привличане на вниманието в публичното пространство. Разбира се това може да има и своите положителни страни, ако хората, които вдигат пушилката, са в състояние след това да предложат идеи, обяснения и доводи, които да носят полза за обществото и така да спечелят подкрепата на гражданите. Когато обаче след шума и пушилката не следва нищо, тези, които я предизвикват, стават сами за смях, рано или късно.

Така че ако БСП и СДС искат да се променят истински и то в полза на цялото общество, не е необходимо само да сменят старите с нови лица, но и да променят безотговорността, некадърността и неетичността си. Провала и разрухата, които продължиха и след падането на социализма, до такава степен са причинили загубата на доверие спрямо политиците от всички партии, че трудно ще могат да продължават до безкрай да яхат народното недоволство само с празни приказки. А всички те все още блажено се надяват, че точно по този начин ще могат да изгонят царя и отново да вземат властта. Бих казал, че едните просто подценяват народа, а другите подценяват презрението си към него. Би било добре обаче да изоставят хулите и клеветите и да се съсредоточат върху идеите, обясненията и доводите, които помагат да обясняваме и разбираме по-добре проблемите си. Така поне ще се учат да правят планове и проекти за бъдещето, вместо да продължават да се давят в блатото на историята ни.

Ние сме за СДС – идеята

Това бих казал е едно много нашенско твърдение, защото показва слабо разбиране на същността на идеите. То таи в себе си по-скоро абсурдност, отколкото полезен смисъл.

Представете си един човек, от когото искате да сподели с вас идеите си, а той ви отговаря, че той е идеите. Ако го познавате, може да имате някаква представа какво мисли и какви са идеите му, но ако не го познавате, тогава това ще бъде възможно най-безсмисления отговор. Тук явно личи стремежа да се изпращат ясни и кратки послания, за да бъдат разбираеми за хората, но те с нищо не помагат на обясненията и разбирането на проблемите. По-рано казах, че разбирането за идеите у нас е объркано, защото още нямаме развито свободомислие. Така че докато не започнем да работим върху него, не може да приемаме, че вече знаем и разбираме всичко.

Идеите добиват смисъл, когато ги обясним и защитим с доводи. Само след като докажем тяхната полезност, те започват да ни служат. Един човек или една партия участват в политиката, като излагат идеите си пред хората, за да може да пояснят решенията, които предлагат и целите, които ще преследват. Когато някои се обявяват за партията-идея, това означава, че отстояват позицията, че само тя е носител на решенията за обществото, защото претенциите на всички са, че целят доброто на нацията. Но в условията на свобода и демокрация избора и преценката са оставени в ръцете на народа. Партиите обясняват и защитават идеите си, а гражданите гласуват на изборите и така решават кой да управлява. Опита да се слага знак за равенство между доброто и бъдещето на държавата и една партия, е по-скоро нещо от миналото, а не от настоящето и бъдещето на България. Той поддържа мисленето и поведението в обществото на много крайна и партизанска по смисъл основа и е вреден за нормалното и свободното му развитие.

Антикомунизмът е решение за всичко

За жалост в нашето общество даже антикомунизмът не е достатъчно добре развит. Вярно е, че за едни хора той е решение за всичко, но за други е съвсем ненужен. Това означава неразбирателство и по този въпрос, което изисква той да се премълчава, ако не искаме да всява раздори и противопоставяне. За този, който познава нашето политическо пространство е ясно, че това е невъзможно. Затова искам да се спра на това как да обясняваме проблемите днес, за да можем да ги решаваме.

Достатъчно условие за тази цел е да приемем, че в миналото се крият причините за лошия ни живот. А точно те са необходими за определянето на проблемите, защото само чрез връзката между причините и следствията ще можем да определим произхода на ставащото сега. Това ще ни помогне да престанем да търсим вината на отделните хора, за да ги съдим и заклеймяваме и да започнем да търсим и откриваме грешките и недостатъците валидни за всички, за да ги поправяме. Само така ще съумеем да решаваме проблемите си, ще постигаме целите си и ще осъществяваме по-добър живот. А ако продължаваме да виним и съдим другите, това ще означава, че следваме духа на враждата, злобата и омразата, който произтичаше от същността на идеологията на социализма и беше основната причина за неговия провал. Така само ще продължаваме до безкрайност неуспехите и разрухата на цялото общество.

Няма успешна външна политика, без успешна вътрешна политика

Защо това твърдение е упражнение в софистика? Защото вътрешната политика е организацията и управлението на обществото в името на неговото добро, а външната политика има за цел добрите отношения с другите държави. Нищо не пречи ние да имаме идеални отношения с всички държави на света и пак да си живеем бедно и лошо. Тези две неща въобще не са в пряка зависимост едно от друго. Разбира се в полза на горното твърдение е факта, че ние сме в активни преговори за членство в НАТО и ЕС, така че сме оценявани според техните стандарти и критерии. И щом получаваме добра оценка от страните членки, това говори, че ние се придвижваме в правилната посока. Но това биха могли да бъдат просто насърчителни и окуражаващи думи, особено ако за хората вътре в страната нищо не се подобрява или даже изглежда, че се влошава. Международните организации и институции могат да дават оценки и съвети, но в същото време нито могат да свършат работата вместо отделните народи, нито пък могат да измислят решенията на проблемите вместо тях.

В нашия случай беше явно, че думите и заключенията бяха оптимистични и насърчителни, за да ни дават тласък по пътя напред. А народното недоволство от лошия живот ясно пролича на парламентарните избори през 2001 година, като то беше категорично послание към политиците и управляващите, че демагогия и арогантност няма да се приемат и търпят повече. Тогава твърдението, че няма успешна външна без успешна вътрешна политика, получи големия си и заслужен шамар и беше отхвърлено на дело като безсмислица и евтина демагогия.

Чужденците не разбират и не познават България

А защо им е на чужденците да разбират и познават България? По-лошото е, че докато се опитваме да скачаме по ушите на чужденците, се оказва, че ние нищо не разбираме от проблемите на родината си. До степен да не можем да си задаваме въпроси и да си определяме проблемите. Нищо чудно, че се чудим какво да измислим, за да избягаме от тези проблеми и затова се нахвърляме и върху чужденците. Но това не е всичко. Ние не познаваме също и Европа, света към който искаме да се присъединим, като отказваме да се учим и образоваме с тази цел. Защото Европа не иска да става като нас и се ужасява, че хора, които не могат да си решават проблемите, ще ги донесат със себе си на Запад и ще се присъединят с единственото желание да получават колкото се може повече пари от техните и да живеят на чужд гръб. Освен това още ги засипваме със старата злоба и омраза към Запада, заради АЕЦ–Козлодуй, единственото останало неразрушено от самите нас наследство от социализма. И явно още носим в себе си самоубийствения дух на комунизма, след като тръбим единствено пропагандата и въобще не искаме да разберем, че основният проблем в ядрената енергетика е сигурността и то нашата собствена. Защото ако гръмне тази атомна бомба, това ще е в нашите собствени гащи. Това че проявяваме слепота и безумие по такива важни въпроси не трябва да ни учудва, тъй като все още не сме променили мисленето и навиците си натрупани през изминалите десетилетия.

Най-важен е стремежът към личен успех

Може и да е най-важен на Запад, но не и у нас, по простата причина, че ние сме някъде по средата на пътя между социализма и капитализма и са необходими големи коренни промени, за да изградим свободно и демократично общество. Докато това стане, голямата част от усилията на хората трябва да отиват за изграждането на държавата и в името на обществените интереси. В противен случай няма да можем да постигнем добре организирано и управлявано общество, което пък ще лишава индивида от възможността да се изявява и да успява. Лошото е, че не знаем какво да правим и как да го постигаме, в името на тази цел. Затова се изискват социално, политическо и икономическо образование и опит, за да можем чрез тях да извършваме промените. Така че духа, от който можем да се учим в тази посока е този на Левски, “ако загубя, губя само себе си, ако спечеля, печели цял народ” или този на Джон Кенеди, “не питай какво родината ти може да направи за тебе, а какво ти можеш да направиш за родината си”.

Развитите европейски държави са постигнали своето ниво вследствие на многовековно свободно развитие. Нашият исторически път досега е много по-объркан и в противоположни посоки, така че имаме да догонваме. Добре е да се разбере, че по принцип обществените и личните интереси вървят ръка за ръка, но това у нас е било силно нарушено от същността на социализма. Той само претендираше, че е общество в полза на всички, но всъщност ги противопостави личните на обществените интереси и ги провали. Така че сега има нужда от възстановяването на връзките и отношенията между тях, за да могат те да заработят отново добре и за благото на всички.

Трябва силно да вярваме, за да успеем

Ето още една взета наготово от Запада идея, която е грешна в нашите условия. Ще използвам мисълта на Николай Хайтов “едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш”, за да обясня какво имам предвид. Тя показва последователността в процеса на извършване на дейностите, но не дава представа как се минава от желанието към умението. Липсващата връзка се осъществява от образованието и опита. Така че ако започнем от желанието и преминем през силната вяра в това, което искаме да постигнем на нас все пак ще ни липсват знанията, уменията и опита. И точно това се оказва липсващото звено в нашия случай. Досега ни викаха – знаем, можем, хайде на работа. Но то беше малко в духа, хайде вие да работите, пък ние да ви управляваме. Като това предполага едните да знаят и да могат да работят, а другите да знаят и да могат да организират и управляват. Непрекъснатите провали обаче не позволяват да се разбере дали първите знаят и могат, защото се оказа, че вторите не знаят и не могат. А всъщност може би се оказва, че всички взети заедно не знаем и не можем да общуваме, работим и постигаме успехи заедно. И даже не искаме да се усъмним в себе си и да допуснем, че носим отговорност за неуспехите си. Видя се, че тези, които, поне досега, искаха да управляват, не бяха склонни да си признават грешките и недостатъците и дори обвиняваха народа в некадърност и невежество. Надявам се все пак да става ясно, че колкото и силно да вярваме, ако не искаме да се учим и образоваме, няма как да успеем. Досега самоизмамата, че знаем и можем, изглежда крепеше теорията за необходимостта от силната вяра. Тя вече не е валидна, така че се налага да променим мисленето и поведението в съответствие.

Всичките са маскари

Не е вярно, че всичките са маскари, защото всъщност са два пъти по-големи маскари от времето на бай Ганьо. Защо ли? Защото тогава духа е бил да се хвърлят на келепира от политическата власт, но това е ставало под знака на силния патриотизъм и даже шовинизъм. Може да е имало открита и цинична нагласа да се използва максимално властта за лични облаги, но и дума не е можело да става да се провали България. А всички ние сме плод на социализма, който съсипа България, тоест малко или много сме отговорни за провала и разрухата, но всички се държат сякаш някой друг е виновен за това. Комунизмът не само прегази духом и телом България, но все още живее в нас чрез грешното мислене и лошите навици и продължава да ни проваля, а ние просто отричаме това. Защото самият той ни е довел до състояние на невежество, некадърност, безотговорност и неетичност. А то се вижда ясно в това, че едни още го хвалят, а другите не знаят какво и как да кажат, за да обяснят, че той е основната причина за провала ни. Това няма как да се нарече другояче освен невежество и некадърност, но нека оставим наричанията на журналистите и на историците.

Очевидно е, че цялата социалистическа и посткомунистическа демагогия в България работи, за да се скрият и заличат петното и срама от този период. Това обаче прави още по-големи маскари тези, които са отговорни за тежкото положение, до което е доведена страната.

Хитростта е начина и средството към успеха

За съжаление не е, защото нас социализмът ни превърна в нация от хитреци и ако беше така, досега да сме преуспели сто пъти. Вече разглеждах случая, когато шопския фолклор се използваше за погрешни обобщения, които след това бяха обявявани за народопсихология. Защо хитростта не е пътя към успеха в свободното общество?

Защото, когато хората се надхитряват, единият се стреми да се облагодетелства за сметка на другия. Обикновено в съвместната работа това може да стане един път, след което ощетеният няма да е съгласен това да се повтаря и ще откаже да работи с този, който го е надхитрил. Той ще потърси друг човек, с който ще си сътрудничат и ще печелят заедно от общата си работа. Явно е, че сътрудничеството и надхитряването са противоположности и в условия на свобода човек лесно се учи да прави разлика между тях. Мисленето, поведението и отношенията у нас се нуждаят болезнено от сътрудничество и разбирателство, защото сме назад в създаването на знания и навици, които да съответстват на претенциите ни, че не сме с нищо по-лоши от другите европейци.

А има просто обяснение защо социализмът ни е направил така масово хитреци. Навремето Роналд Рейгън нарече комунизма “голямото зло”, а единствената положителна роля на хитростта е да ни предпазва от злото. Именно тогава е оправдано човек да лъже, да маже и да прави всякакви хитрини, само и само да се откопчи от лапите на злото. Така че силната ни вяра в надхитряването доказва едновременно, че социализмът е зло и че хитростта е добро средство да се защитим от него. Свободата, демокрацията и капитализмът обаче се предполага да дадат възможност да измисляме и да се стремим спокойно, както към индивидуалното, така и към общественото добро. И в техните условия по-полезно и необходимо се оказва сътрудничеството.

Политическото пространство се дели на ляво и дясно

За България това не е вярно, защото сме изостанали исторически и не сме стигнали още до такова разделение. Политическите коментатори вземат наготово терминологията от европейските държави и смятат, че формалното й използване прави такова разделение реалност. За Запада това не е вярно, защото капитализмът е стигнал развитие, при което разделението на ляво и дясно, нито привлича хората, нито засяга реалните проблеми в обществото. Пример за това през последните години е поемането на средния път от така наречените леви правителства на Тони Блеър, Лионел Жоспен, Герхард Шрьодер.

Класическото дясно представлява класите на малките, средните и големите частни собственици, а лявото представлява работническата класа. У нас възстановяването на частната собственост беше толкова забавено и опорочено, че макар вече да има класа на капиталистите, тя има връзка с всички партии. Ако някой си направи труда да брои, може да се окаже, че БСП има по-широки връзки с бизнеса, отколкото десните партии. СДС опита да си създаде своя класа от собственици чрез масираната приватизация, но си навлече омразата и неприязънта на обеднялото до крайност мнозинство. Огромната безработица на прехода и крайно ниските доходи, не доведоха до израстване на силна и добре организирана работническа класа, а просто направи хората по-податливи на манипулиране. Така вместо да защитават своите интереси, те се превърнаха в мнозинство, което насъскваха, за да служи на порочните амбиции на посткомунизма. Затова говоренето за ляво и дясно в българското политическо пространство е по-скоро опит за настройване към съществуващата теория.

Само специалисти могат да оценяват специалисти

Това не е вярно по простата причина, че и другите хора имат отношение към работата на специалистите. Вече коментирах веднъж, че има три отделни критерия за оценка на тяхната работа. Първият е оценката по обективни показатели, вторият е оценката на колегите специалисти и третият е оценката на потребителите на стоките и услугите. Спомням си предаване по телевизията, където журналисти обсъждаха проблемите на журналистиката и като по една случайност нямаше външни на професията им хора. Макар и да се смятат за специалистите на успешната реформа, очевидно ги е страх да се подложат на критичната оценка на другите. Именно затова аз се спрях на определението на самокритиката като търпимост и насърчаване на критичното и различното мислене. Да, нека да се оценяват между колеги колкото си искат, но мнението на зрителя трябва горещо да ги интересува, защото от него им зависи хляба. Те обаче вече се досещат и все по-често вместо да се плашат от него и да го гледат отвисоко, се стараят да го ласкаят и да се отнасят с уважение.

Младите трябва да се манипулират

Тази идея е стара колкото целия свят, но беше особено характерна за близкото ни минало. Хората, които са живели достатъчно в условията на реалния социализъм знаят, че децата там бяха организирани в сдруженията на чавдарчетата, пионерчетата, комсомолците. Там непрестанно им се обясняваше обективната научна истина на социализма и комунизма. Голямото мнозинство от хората днес са израсли и са възпитани в такива условия. Мисленето и навиците се променят доста трудно и може би затова в тях не се забелязват големи промени. Наскоро имаше бунт на младите в СДС, които подадоха оставки, защото им се налагало единствено да мълчат и да ходят да лепят партийни плакати. Малко напомняха на комсомолци, които роптаят срещу високомерието и арогантността на комунистическите си наставници.

Разбира се това не са всичките основания за моето твърдение, че нагласата в обществото е да се стремят да манипулират младите. Една редакторка, която срещнах случайно по време на писането на първата си книга ми подсказа, че е добре да пиша за младите и за религията. Когато се сблъсках и с други хора от бранша, тъй като бях новак, се оказа, че това е почти официална линия на мислене и поведение. Не мога да кажа, че тогава възнегодувах много или пък го сметнах за неприемливо. Затова чак сега се задълбочавам какво е лошото във всичко това. Да се стремиш да манипулираш един човек, означава първо, че не си искрен с него и второ, че искаш да му се наложиш, а не да си сътрудничиш или взаимодействаш. Сигурен съм, че ако попадна случайно сред млади хора, които обсъждат и споделят мненията си за духа и условията на живота днес, трудно ще са възторжени от света, в който са ги поставили родителите и прародителите им. Все още доста от тях искат да бягат. Така че само искреното общуване и добрите отношения биха могли да променят нещо в тази насока.

Старите могат да дават акъл на младите

Не, старите не могат да дават акъл на младите по простата причина, че идват от друга епоха, където не са научили много и не са участвали в създаването на полезен опит и познание. А и не би трябвало да се увличат да винят и заклеймяват младите, защото са вече почти изцяло зависими от тях и само ще си влошат старините по този начин. Това, което те биха могли да направят обаче е да не изострят отношенията и да не затварят диалога между поколенията. За тази цел биха могли да се опитат да споделят искрено и добронамерено това, което мислят, чувстват и ги интересува, така че да предразполагат младите и да общуват и разискват проблемите с тях. И когато заедно създадат условия и атмосфера на общуване, която поне малко ги радва и удовлетворява, тогава всеки сам ще има възможност да прецени и избере дали да се поучи или не. Мисленето, общуването и отношенията в България бяха толкова объркани през последните десетилетия, че да се приема по предпоставка, че младите трябва да се учат от старите е някак неестествено. В този дълъг период обществото беше лишено от свобода и за истина му се предлагаха идеологически догми, които предизвикаха единствено провал и разруха в страната. Даже мислите, желанията и мечтите на хората бяха ограбени и поругани. Поради това много от тях и сега живеят в някакъв измислен свят и се опитват да излъжат и себе си и околните, че не е бил чак толкова лош социализма и че живота им не е отишъл напразно. Е, поне разбрахме, че самоизмамата е необходим механизъм на психическото равновесие, така че не сме изгубили времето си напразно.

Не трябва да повтаряме Аржентина

Подобни изречения са пример как хора, които не разбират от нашите собствени проблеми, се хвърлят да експлоатират международните проблеми и безредици. Опитаха се да всяват страх и ужас с това, че някъде по света стават бунтове и безредие, без да имат реална представа какви са причините за тях. Бягството към чуждите проблеми, чрез простите аналогии не помага, нито да обясним, нито да решим нашите собствени проблеми.

А проблемите на Аржентина се дължаха на лоша икономическа и финансова политика, която доведе до срив на валутата, на финансовата система и оттам на трудовия пазар и доходите на хората. От тази страна обаче може да се поучим това, че никога не е късно да си провалиш държавата. Стандарта на живот в Аржентина през 30-те години на 20 век е бил на нивото на страни като Франция, Германия, Италия. А по време на финансовата криза там, хората загубиха близо 40% от жизненото си равнище само за няколко дни. Независимо от това, то все още е доста по-високо от нашето. Така че ние можем много по-лесно да потъваме в 2/3 от човечеството, което живее по-бедно от нас, отколкото да се изкачваме сред богатите.


Трябва да се рекламираме сами и гръмко

Съществува някаква заблуда в обществото, че не правим достатъчно, за да рекламираме прелестите на родината ни и те остават незабелязани от чужденците. Вярно е, че туризмът е една от най-големите индустрии на Земята и е важна за бъдещето ни развитие, но нима не сме вече посещавани от милиони туристи годишно. Стига те да са доволни от приятното прекарване и от добрите услуги, ние ще печелим известност от предаваната от тях информация за страната ни.

Наскоро ми попадна името на една млада писателка и нейната книжка, която е успяла да постигне огромен успех в Италия само чрез благоприятните отзиви за нея разнесени от уста на уста. Ние не сме малка книжка, а цяла държава, която се посещава от много хора. Така че стига да обслужваме добре посетителите и да създаваме приятна атмосфера за отдиха им, за да оценят достойнствата ни и да ги разнасят по четирите краища на земята. Добре е да мислим за реклама, но туристическите услуги имат особености, които отиват доста по-далече от рекламата. Затова е добре да се съсредоточим върху това, което зависи от нас и да го правим добре. Надали ще успеем да привлечем туристи само с играта на лъженица. Искам да кажа, че не е важно какво казваме, че предлагаме като туристически услуги, а какво всъщност е качеството им и дали наистина се харесват. Надявам се, не е толкова трудно да направим разликата между двете.



4


ОБЩОЧОВЕШКИ ИДЕИ


Всеки има право на мнение

Тази идея е грешна, когато се разбира в смисъла, че всеки има право да досажда с мнението си на другите или да се опитва буквално да им го налага. Да, всеки има право на мнение и може да прави каквото иска в личния си живот, съобразно мненията си. Но когато влезем в отношения с другите хора, тогава възниква необходимостта да разискваме, вземаме решения и действаме заедно. Във всички тези случаи мнението ни има стойност само доколкото може да допринесе за раждането на идеи и предложения, за вземането на решения и за избора на цели от полза за всички. Тогава е нужно да има свобода на словото, но с цел да не се пропусне нещо важно и за да се избере най-доброто от възможните предложения.

Всеки глупак има право на мнение, но то е, за да се постарае да осъзнае глупостта си и да се научи да мисли. Но когато някои хора не могат да схванат това и смятат, че правото на мнение им се дава, за да досаждат на другите, да губят времето им и нахално да им се налагат, тогава те започват да пречат. Сигурно затова още на времето Платон е казал, че мнението е нищо, а идеята е всичко.

И до ден днешен у нас се забелязва незнание и неумение да се води толерантен, проникновен и отворен диалог. Голяма част от това се дължи на факта, че не можем да проявяваме търпимост към критичното мислене, но също така и на неспособността ни да измисляме идеи и обяснения. Само напредък в тази насока ще ни помогне да започнем да раждаме и обясняваме решенията за проблемите си. Особеностите на общуването и съвместните действия в обществото показват, че нищо не е просто преди да бъде направено просто от обясненията, но докато се стигне до тях се изискват усилия и проникновение. От една страна е необходимо да стигаме до мнения и идеи, но от друга, не трябва да спираме дотам. Защото целта не е само да кажем нещо, а да измислим и направим желаното от началото до края. Това важи с особена сила за нас, защото сме в състояние на коренни обществени промени.

Всичко вече е измислено и казано

Една от многото заблуди, с които се опитват да затапват младите, а и всички останали. Нищо не е измислено и нищо полезно още не е казано за решаването на проблемите на България, защото липсват идеите и обясненията за по-добрия живот. Това че много от европейските народи са измислили теорията и са постигнали на дело това, което ние още само мечтаем, не означава, че няма какво повече да измисляме.

“Това вече е казано”, може да се нарече специалитет на историческото и журналистическото мислене. Историците обичат да твърдят, че вече всичко е казано за историята ни, а журналистите, че вече всичко е казано за настоящето ни. Само дето първите се опитват да търсят решенията на проблемите и доброто в миналото. А вторите се опитват да ни внушават, че всичко в обществения живот се свежда до това, кой какво казал или направил и кой какво заговорничи да направи. И едните и другите обаче гадаят и предсказват само лоши неща занапред. Надали може да се намери нещо полезно за обществото в подобно мислене. Защото в миналото са причините за лошия живот, които все още не сме определили. А решенията на проблемите не можем да постигнем, само като говорим кой какво казал и направил, а като измисляме полезните идеи и обяснения за тях.

Да, по света може да има измислена добра теория и практика, но това с нищо не ни прави знаещи и можещи да постигаме успехи на тяхна основа. Отдавна съществува теория на строителното инженерство, но това не пречи всеки проект да се изготвя поотделно и по него да трябва да се измисля всичко необходимо. Има измислена теория на медицината, но това не пречи всеки път когато се разболеем да търсим помощта на домашния си лекар, който да я приложи и да ни излекува. Твърденията, че всичко вече е измислено и казано, по-скоро служат на самоизмамата, с която искаме да излъжем себе си, че промените са нещо просто, ясно и лесно достъпно. Това не е вярно, защото нищо още не е измислено, не е казано и не е направено за решаване проблемите на България. Затова е необходимо тепърва да измислим и направим всичко необходимо за напредъка ни.

Думите и идеите изгубиха смисъла си

Защо подобно твърдение няма смисъл? Защото хората дават смисъл на думите и идеите, а не боговете или дяволите. През последните десетилетия, когато ни даваха всичко наготово, включително смисъла на думите и това как трябва да мислим, е нормално сега да се освободим от внедреното в нас грешно мислене. И да започнем да измисляме и определяме новия смисъл на думите, идеите, разбиранията и на собствения си живот.

Няма нужда да се връщаме до времето, когато човек е започвал да проговаря, за да си дадем сметка, че всяка една дума и всяко едно съчетание от думи се измисля, като им придаваме избрания от нас смисъл. Понякога по погрешка се казва някаква глупост, която впоследствие се оказва добра шега, а накрая разбираме, че ставало дума за гениално проникновение. С измислянето на думи се създава възможността да се изразяват мисли, а с развитието на мислите се ражда необходимостта да разширим и задълбочим речника си и така до безкрай. Нормално е когато сме били десетилетия наред подчинени на идеология, която е претендирала да бъде обективната наука за развитието на обществото, да изпаднем в пълна безтегловност след нейното изчезване. Още повече, че тя се самообявяваше за определяща теория на мисленето, познанието, поведението, отношенията, историята, философията, политиката и всичко останало. За нея всичко от миналото беше отживелица и вредно влияние на предишния несправедлив живот. Всички дейности в държавата бяха подчинени и моделирани според приумиците на отделните комунистически водачи, в зависимост от мястото им в йерархията.

В същото време България беше исторически изостанала в развитие си по обективни причини и нямаше традиции, нито в социалното мислене и познание, нито в свободното и демократично устройство. Така при налагането на М-Л с методите на тоталната държава, социалистическата идеология проникна до всяка клетка на обществото. Насилието и фанатизма, в името на някакво светло бъдеще, оставиха дълбок отпечатък в мисленето, поведението и отношенията, така че нямаше как да не бъдат засегнати думите и идеите. А това не може да се пренебрегва, защото система, която си позволяваше да се гаври дотам с хората, че да им казва насила какво да мислят, не може да не остави белези. И затова е необходимо да подложим всичко на преоценка и преосмисляне, за да започнем да определяме отново значението на думите, мислите и обясненията, които оттук нататък ще бъдат основата на съвместния ни живот.

Хуморът и сатирата са израз на самокритичност

Да, те са добро начало по пътя към самокритичността, но са лош край. Защото ако свършим с тях, тогава хуморът и сатирата стават само осмиване на грешките и недостатъците, нашите или на другите. Но ако не продължим по-нататък и не извършим необходимите изследвания и анализи и не измислим полезните обяснения, няма да можем да ги поправим. Само когато вникнем в смисъла на проблемите, ние ги приемаме и съзнаваме като нещо, което се отнася до самите нас и се впускаме да ги решаваме.

Шегата посочва и описва грешката и недостатъка, като ги изопачава или подчертава, така че да изпъкнат. Тя е добър начин за изказването и изтъкването им. И затова съществува убеждението, че осмиването на лошите навици е достатъчно, за да се предизвикат промени в обществото. Само че това не е така, защото може да се окаже, че при социализма е имало по-сполучливи и ширещи се шеги и вицове от сега, но самокритичното мислене там въобще не беше развито. Защото самокритичността започва с търпимостта към мисленето, което ни посочва грешките и недостатъците и завършва с тяхното поправяне. Така че ако знаем недостатъците си, но не ги поправяме, още не може да се каже, че сме самокритични. Комунистите бяха толкова фанатични в отказа си да приемат грешките и недостатъците си, че се обявяваха за безгрешни и виняха, съдеха и заклеймяваха дръзналите да ги критикуват. Шегата и вицовете по-скоро служеха за отдушник на напрежението и за поддържане на илюзиите, а не като обществена сила за промяна. Именно духа на нетърпимост към критиката и на нежелание да се поправят грешките беше в основата на самоунищожението на социализма.

За да може да се развива и променя, държавата се нуждае от развито философско и политическо мислене и познание, които да успяват да определят проблемите и да измислят решенията им. За тази цел лошото, осмяно в шегата, би трябвало да се определи като следствие от причини преди него и да се обясни. Това ще посочи по-ясно проблема, след което ще се откроят грешките и недостатъците, за да се поправят или премахнат. Тоест след шегата се нуждаем от сериозна работа и то продължителна, за да стигнем до добрия край. Не знам дали мисленето и общуването са достатъчно отворени и готови да обсъждат всичко това, за да се надяваме, че ни чака плодотворна работа занапред.

Изгубихме вече всичките си илюзии

Думата илюзия е синоним на заблудата и самоизмамата. Така че няма как да се съглася, че сме изгубили всичките си илюзии, когато се опитвам да докажа, че целия ни обществен живот е подчинен на самоизмамата. Как се раждат илюзиите? Те възникват, когато се провалим в опита да постигнем на дело желанията си, защото тогава възниква необходимост от намиране на оправдание за това. То ни е жизнено нужно, тъй като не сме могли да получим удовлетворение от успехите на делата си и единствения начин да компенсираме това е като измислим задоволително обяснение защо сме се провалили. Но точно това е механизма на самоизмамата, за която вече говорих.

Когато постигаме успехи, те ни носят радост и удовлетворение. Когато не успяваме обаче, се налага да се успокояваме, като измисляме някакво обяснение за това. Всяка една илюзия е родена по този начин. Така че когато сме съгласни, че живеем лошо, няма как да сме изгубили илюзиите си. Точно обратното, целия ни живот е изпълнен само с тях, от които най-голямата е, че сме ги изгубили всичките.

Ясно е, че по смисъл това не отговаря на истината, но за да не бъда несправедлив към тези, които се изказват по този начин, ще кажа, че разбирам желанието им като стремеж да споделят чувството си на пълно отчаяние от живота и бъдещето, което то вещае. Да се надяваме, че отчаянието няма достатъчно сили, за да победи надеждата.

Противоречието е вредно за диалога

С тази грешна идея се сблъсках веднъж когато ставаше дума кое е прието и кое не в посткомунистическа България. Оказваше се, че се смята за лошо да противоречим. Затова трябвало да се избягва, ако не искаме да правим неприятно впечатление. Но тъй като за мен това е вътрешната природа на мисленето, реших, че тази идея е плод на лицемерието в обществото и може би поклон пред силните на деня. Видно е също, че става дума за останки от миналото, когато обичаха да казват на хората какво и как трябва да мислят.

Защо противоречието е същността на мисленето? Защото по този начин подлагаме на съмнение и проверка това, което мислим и правим. Именно така успяваме да открием грешките и недостатъците си и да ги поправим. Не е трудно да използваме логиката и диалектиката, за да покажем, че това е така. Но понятия и категории от рода на теза, антитеза, синтеза или пък отрицание на отрицанието, са добър пример, че противоречието е самото мислене. Например при спор, единият твърди, че това е истина, а другият казва, че не е. Като след това се впускат да обясняват, защитават с доводи и подлагат на проверки, докато успеят да се убедят взаимно каква е истината.

Много дълго сме били лишавани от правото на свободомислие и свобода на словото, за да продължаваме с лошите навици, когато вече са изчезнали причините за това.

И аз мисля като него

Това е малко смешно изречение, защото свободният човек обича да мисли като себе си, а не като другите. Но защо е заблуда да искаме да мислим като другите?

Както казах по-горе, противореченето е същността на мисленето. Тоест свидетелство за това, че мисля, е факта, че си противореча. Но когато аз се старая да си противореча, аз всъщност се опитвам да не мисля както съм мислил преди малко. Или се опитвам да не мисля като себе си. Тогава как бих могъл да мисля като някой друг, особено когато и той е свободен да си противоречи? И ако искрено се усъмня в моето твърдение, че мисля като него и го подложа на проверка, ще се уверя, че е нелепо да се опитвам да мисля като някой, който непрекъснато променя това, което мисли. Защо тогава просто да не използвам възможността да мисля свободно и да противореча на себе си, вместо да се мъча да мисля като някой друг? Само като развивам своето мислене, своите знания и умения, ще съумея да развия тяхното качество до нивото на проникновението, като измислям решенията на проблемите и постигам целите и мечтите си. Това че някой мисли добре и се е прославил с това, не означава, че стига да поискам и да повярвам, че мисля като него, ще мога да постигна неговите успехи.

Глупаво и наивно е да се мечтае

Изненадах се, когато веднъж видях момиче на около 20 години, което обясняваше по телевизията, че първоначално не вярвала на родителите си, когато й казвали като била по-малка, че само глупаците мечтаят. Разбира се с времето се уверила колко прави били те. Оказа се обаче, че това момиче беше на 16 години, а не на 20, както изглеждаше. Тогава излизаше, че аз съм луд, след като на моите години въобще не смятах, че е глупаво да се мечтае. Добре че поне книгите ни помагат да намираме добри приятели, за да ни извадят от затруднението и такива аз намерих в лицето на Гьоте, Достоевски, Толстой, Ницше. За щастие те ме успокоиха, че мечтите не са чак такава голяма глупост.

Какво всъщност са мечтите? Първо идва желанието, следва силното желание, после идва вярата в това желание, а накрая се развива мечтата да го постигнем. Всъщност твърдението, че трябва силно да вярваме в желанията и целите си, за да ги постигнем, е самата мечтата да ги постигнем. Мечтаенето е състоянието на духа, което поражда волята за действие, а тя осъществява връзката между мисълта и делата. Без него човек може да иска, да вярва силно и даже да завижда на другите, но трудно започва да действа, особено ако няма опит. Мечтите са тези, които пораждат волята и ни дават силите, които ни тласкат към дела. И няма значение дали мечтите са добри или лоши, полезни или вредни, приятни или неприятни. Така че да се мечтае не само не е глупаво, но и е безкрайно необходимо, за да постигаме успехи и промени. Спокойно може да се каже, че мечтите са в основата на смелостта ни да се впускаме в начинанията и да постигаме желаните резултати. А смелостта е добродетел, която обикновено се страхуват да атакуват в живота и изкуството, така че се надявам тя да ни помогне да защитим мечтите си. Е, биха могли да отслабят малко позицията ми, ако решат, че е достойна за присмех смелостта на герои като Дон Кихот. А нима съчетанието между мечтите и смелостта точно при него не е нещо, от което бихме могли да се поучим?

Навъдиха се разни шарлатани

Често използват името на Жорж Ганчев в подкрепа на тази идея. Важното обаче е не за кого се изказва подобно твърдение, а кой го казва. Казват го хора, които се провалят независимо от шарлатаните и завличат цялата държава след себе си. Така че меко казано е нахално тези, които съсипват България, да винят онези, които никога не са получавали правото да го направят. Това е чисто и просто прехвърлянето на вината от болния на здравия крак. Знаят или не, могат или не, единиците, които понякога попадат под ударите на общественото мнение, идват само, за да покажат недъгавостта на обществото. Стремежът да се търсят изкупителни жертви показва, че почти нищо не се е променило от времето на социализма. Така невежите и некадърниците, провалили държавата, търсят да избягат от отговорност и да оневинят себе си. Това само подчертава, че организацията и управлението на цялата политическа и икономическа система са лоши, негодни и нуждаещи се от коренни промени. Но вместо да се отваря диалога и да се обсъждат проблемите, той се затваря още повече чрез непрекъснатите упреците и обвинения. Така не може да се стигне до смисъла и същността на трудностите и да се родят необходимите идеи и обяснения. Играта на непрекъснато винене и съдене прилича много на методите и средствата използвани при социализма. Пълната безотговорност, която цареше толкова десетилетия и която още съществува, беше родена и развита върху основите на комунистическата идеология.

Те могат, но не искат

Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш. Използвам отново това изречение, защото то дава ясно последователността на действията. Разбира се не става дума за това, че някой може да краде, но не иска, защото това щеше да бъде само по себе си добро дело. По-скоро става дума за хората с власт, за които казват, че могат да организират и управляват политиката и икономиката на страната, но не искат. С тази идея явно се опитват да подчертаят, че политиците досега не са искали да управляват добре, защото са били заети да работят само за собственото си добро. Аз обаче искам да се съсредоточа върху друга страна на това твърдение. Възможно ли е да се разбере, че някой може нещо, след като няма следи той някога да го е искал и да го е правил?

Някои упорито се опитват да внушават с тази идея, че в миналото живота е бил по-добър. Затова все предлагат на народа готови идеи с надеждата, че накрая хората ще приемат това твърдение за истина. Но тези внушения са все пак нещо различно от това дали някой може, но не иска. А не е трудно да се разберем дали човек може от това, което постига на дело. И когато ти обясняват, че можели, ама не искали, тогава трябва да се въоръжиш с търпение, за да дочакаш момента, когато ще им се прииска, за да видиш дали наистина могат. Освен ако не сменят версията и не се окаже, че ставало дума, че те са поискали и са го направили, само дето ние не сме разбрали за това. Във всеки случай през последните 59 години, политиците от първите 45 знаеха и можеха да служат на система, която рухна. А през последните 14, техните последователи служиха за влошаването на живота още повече.

Това, което искам да подчертая е, че горната идея обръща последователността. Защото първо трябва да поискаме едно нещо, след това е необходимо да се образоваме за него и чак накрая идва ред да го направим, за да се види на дело какво можем и какво не.

Може да се обобщава от единичните случаи

Не, не може да се обобщава от единичните случаи за това какво е правилото. Но може да се правят изводи какво е изключението от правилото. У нас обаче дългогодишните упражнения по демагогия са довели до това, че почти всеки в публичното пространство използва изключенията, за да прави изводи за правилото. И това мислене е толкова разпространено, че макар и глупаво, се използва от всички, за да правят заключенията си. За щастие, по тази причина, няма как да станем за смях пред самите себе си. Вредното е, че хората се вземат на сериозно и упорстват докрай, за да докажат колко верни са заключенията им и колко важно е те да бъдат разбрани.

Например, отиват няколко младежи на международна олимпиада по физика или математика и се връщат с успехи и медали. Веднага се обобщава колко сме интелигентни и способни като нация, само дето не се взема предвид, че това е изключението от правилото, защото те са само 5-6 на брой. Ако искаме да видим какво е правилото, трябва да вземем няколкото хиляди кандидат студенти или пък десетките хиляди ученици, които са минали матурите. И тогава картината става отчайващо различна.

Или пък да вземем бомбените атентати. В осем милионна България те са много по-малко от 300-те атентата годишно, които стават в Корсика, 250000 окръг на Франция. Това обаче не пречи на възмутени граждани или на пресата като цяло да вдигат шум до небето, когато стане някой атентат и да се правят обобщения, че сме много по-зле от другите европейски държави. Да, ние може да не сме европейска държава, но по съвсем други причини, а не заради атентатите.

Спомням си даже едно телевизионно предаване, където шепа хора говориха половин час за икономика и финанси и решиха, че това е достатъчно основание да се смята, че в България има специалисти, които разбират от това. Сякаш плачевното състояние на цялата ни икономика не е достатъчно доказателство за противното. Да не говорим, че почти няма компании, чиито стоки и услуги да са на световно ниво. В случая нямаше даже добри изключения, от които да се правят обобщения и това се правеше само на основата на празни приказки.

При тежкото положение, в което се намираме е нужно да откриваме грешките и недостатъците, които са правило, защото тяхното поправяне ще доведе до най-голям положителен ефект и промени за обществото. Не пречи също така да откриваме добрите изключения и така да ги множим, че един ден да се превърнат в правило.

Всички започнаха да пишат

Това злобничко изречение много прилича на творение на старата социалистическа интелигенция и желанието й да се постави като арбитър и съдник на всичко, което става в тяхната област. От лакействане в старата система не им оставаше време да се преборят за народната обич и затова сега искат да си получат заслуженото, докато не е станало късно. Така с грешното си мислене и лошите си навици дават принос да се убие даже малката възможност за порив, стремеж и мечти в младите. Явно зорко следят и контролират, за да не би да се окаже, че ги загърбват и не ги зачитат като големи великани, за каквито се самообявяват, като се ласкаят взаимно. След като са покорени такива големи върхове като техните, защо му е на простия българин въобще да се опитва да ги имитира или пък достига. Нищо друго не може да се получи освен някое бледо и некадърно копие на неповторимия им гений.

Само дето сме толкова изостанали спрямо другите европейски народи, че и сто години всичките осем милиона да не спрем да пишем, пак няма да напреднем много. Защото и да пишем като нашите великани, може да се окаже, че можем да пишем изречения, стихотворения и книги, с които няма какво да кажем, та да заинтригуваме някого или поне да му доставим малко радост и удоволствие. И тук въобще не става дума за отричане на някакви постижения и върхове, а просто да приемем, че ако искаме да сме добри като другите, би трябвало поне да се приобщим към техните критерии и ценности. Но изглежда, от покоряването на върховете на социалистическия реализъм и задоволяването на високите изисквания на водачите на комунистическата партия, тези хора са изгубили не само реализъм, но и представа, че не съществуват за външния свят. Не случайно сме си спечелили славата на Съветска България и тепърва трябва да се появим на европейската карта на философската, литературната, културната и творческата мисъл. Това не става само с писане, а и с достигане на проникновение, което да покаже, че сме способни да възродим духовно първо собственото си общество.

Човек може да е интелигентен и без да чете

Няма може би идея, която по-силно да изразява огромното разминаване между високопарно заявените цели и идеали на близкото минало и реалните резултати, които доведе след себе си. От декларациите за общонародно образование и просвета, се стигна буквално до гражданска неграмотност и невежество, при които до такава степен липсва полезно социално познание, че се стигна до пълен провал на държавата. Това не пречи всеки да се смята за знаещ и можещ, когато никой нищо не знае и не може да направи за благото на обществото. И като връх на всичко, от обикновените хора до новобогаташите, всеки ти казва, че човек може да е интелигентен и без да чете. А дали наистина е така?

Нека приемем, че човек наистина може да е интелигентен без да чете. Както вече казах за това той трябва да е постигнал успехи по обективни критерии и да е оценен положително, както от потребителите на неговия труд, така и от професионалистите. Тоест той трябва да се е образовал и да е добил нужния опит в някаква професия или специалност, след което вече да се изяви. Но за да се образова и добие опит той няма как да не чете, защото в противен случай ще си остане неук. Така той ще се окаже интелигентен, но няма да има професия или специалност, в които да се изяви. Което означава, че няма да може да прави нищо и ще се окаже интелигентен в нищото.

Баба Ванга каза така

Баба Ванга се цитира като най-големия авторитет някога съществувал в българското общество. Художници, поети, писатели, журналисти, скулптури, политици и т.н., всички се надпреварват да цитират нейни думи и пророчества. Това също показва какво е нивото на общественото мислене и познание у нас, след като търсим спасение в предсказанията на врачката и не можем да обясняваме разумно проблемите си. Вече 25 века съществува рационално познание на света и обществото, но по нищо не личи, че ние сме научили да го използваме.

В Древна Гърция е имало врачка на име Пития, от чиито гадателски способности са се ползвали при определени случаи. Но успоредно с това вече са се развивали философската мисъл и разумното познание, които са ставали здравата основа за обяснението на света и обществото. И вече хилядолетия делата в държавата се ръководят от идеите на разумното познание. Ние още не сме се присъединили към традициите на това познание, защото доста дълго не сме били свободно общество. Може би затова толкова много хора вярват в гадателството и се позовават на мъдростта на Баба Ванга. А не е изключено заслугата за това да е и на философите на марксизма-ленинизма, които бяха единствено обучавани като занаятчии, да коват с чука и наковалнята здравата политическа мисъл на новото общество. Те сигурно са все така предани марксисти, но сега имаме нужда да обясним пораженията от тяхната идеология и да поставим социалното познание и политическата мисъл в България на основата на 25 вековната традиция на Европа. Може и да не сме изостанали с 2500 години, но със сигурност има неща измислени и постигнати в древността, които все още не сме осъществили. В нашата представа древността съществува, като че ли само, за да можем да кажем, че сме чували за нея, без да си даваме сметка, че Древна Гърция е пример за теория и практика в политиката и познанието, които са еталон и до днес. А врачките са останали в историята, за да ни напомнят, че все още има неща, които не знаем и не разбираме, но с упоритост и проникновение в обясненията бихме могли да се доберем и до тях един ден.




5


ЛОШИТЕ НАВИЦИ

Какво представляват навиците и как се учим на тях? Те са повтарящите се в ежедневието усилия, мисли и дела, които обикновено правим без да мислим. Но преди да станат дейности, за които въобще не се замисляме, ние влагаме разум и се учим на тях, защото искаме или защото просто са включени в системата на образование. Разбира се по-голямата част от това, което научаваме, става в детската и юношеската възраст, което означава, че не се осъществява по собствен избор. Но затова пък традициите и познанието вградени в системата на образование са плод на най-доброто от разумното развитие на обществото. Като навиците засягат както мисленето и поведението, така и отношенията между хората.

Например, ползата от това да имаме здрави зъби, ни кара да ги мием редовно. Или пък когато са ни научили, че М-Л философия обяснява безгрешно историята, ние непрекъснато използваме нейните идеи и теории, за да обясняваме миналото и настоящето на обществото. А също когато държавата е била управлявана чрез насилие и демагогия, до степен те да са се превърнали в навици, тогава вярваме във възможността обществото да се манипулира и го правим с охота. За съжаление дали навиците в политиката и държавното устройство са лоши, става ясно чак когато се видят крайните резултати от тях. Именно в това положение се намираме и сега. В продължение на 45 години, в България бяха наложени грешно мислене и идеи, които направиха грешни поведението и отношенията. Но още по-лошото е, че не си даваме сметка, че имаме лоши навици и затова не ги изследваме. А докато не го направим, няма да можем да се освободим от тях. Именно поради това възниква необходимостта да вникнем и обясним техния смисъл.

Определящата роля на мисленето изисква да започнем с навика, който най-много допринася за неговото объркване, този на самоизмамата. Разбира се всяка една грешна идея е в основата на лош навик, но аз няма да се спирам на всички поотделно, а ще потърся обединяването им в групи.

На самоизмамата

Както вече казах по-рано, самоизмамата се появява като необходимост, за да ни помага да възстановяваме психическото си равновесие след провала в начинанията. Ако успяваме във всичко, няма нужда от самоизмама, защото тогава равновесието е плод от радостта и удовлетворението от успехите. При социализма тя дойде на основата на философските идеи. И тъй като се оказа грешна теория, тя се превърна в самоизмамата на държавно ниво. С наближаването на края на системата неуспехите се множаха, докато накрая тя рухна напълно. Тоест усилията на поне две поколения хора са оказаха провалени и в тях възникна естествената нужда да се самоуспокоят, че живота им не е отишъл напразно. И на помощ отново дойде самоизмамата. Добре е да се подчертае, че в случая става дума за доброволна вътрешна необходимост, а не за нещо изкуствено наложено отвън. Така непрекъснатите неуспехи родиха нуждата да се заблуждаваме, за да се успокояваме, което създаде навика на самоизмамата. Неуспехите на последните 14 години затвърдиха тази потребност.

Няма нищо лошо в самоизмамата възникнала вследствие на личните неуспехи. Човек е несъвършено същество и често прави грешки, което изисква да може да ги търси, открива и поправя. Самоизмамата създава обяснението, което му помага да се успокои и след това вече да пристъпи към поправянето на грешките и повтарянето на работата, за да се стреми към успех следващия път. Проблемът възниква обаче, когато тя стане навик и я използваме в социалния живот, защото се явява лъжа спрямо самите нас. А за постигането на доброто в обществото ни е необходима истината. И собственият ни опит доказа, че не може просто да се излъжем, че знаем и можем и така да постигаме успехи. За съжаление ние все още се опитваме да правим точно това. Така навика на самоизмамата се оказва голяма пречка по пътя ни напред. Нея можем да лекуваме единствено чрез съмнението в себе си и самокритичността, но засега упорито отказваме да се възползваме от тях. А само те могат да ни помогнат да започнем да определяме грешните мисли, идеи и навици и да ги поправяме.

Всъщност самоизмамата е навик на мисленето и това че поражда цяла група от навици на поведението и отношенията, само потвърждава, че то играе определяща роля спрямо тях. Такива производни навици са неетичността, невежеството, безотговорността, некадърността, надхитряването и всички останали.


На неетичността

Етиката е частта от философията, която се занимава с проблемите на доброто и злото в условията на социалния живот. Както вече стана дума, социалистическата теория и практика не зачиташе интересите на отделните класи. Тя беше решила да унищожи частната собственост и класата на собствениците и така да реши проблемите в обществото. Това може да се нарече класически пример на абсолютна неетичност, защото избират да решат проблемите, като унищожат хората, които според тях ги пораждат. А щом това се смята за възможно, тогава всичко е възможно.

Горните разсъждения ме подсещат за документален филм по книгата на Джордж Оруел – “1984”, където се разказваше за университетски експеримент проведен със студенти доброволци в САЩ. Предложено им било да се разделят на две групи, затворници и надзиратели, като всеки един приеме за естествено собственото си положение и така да се изследват психологическите отношения между хората лишени от свобода и тези, които имат абсолютна власт над тях. Условието било да изпълняват добросъвестно своите задължения. Много бързо надзирателите започнали искрено да вярват, че “затворниците” са виновни и заслужават не само наказанието си, но и да бъдат допълнително бити и насилвани за това. Това им послужило за оправдание да издевателстват над тях до степен, че организаторите на експеримента се принудили да го прекратят още на шестия ден (той трябвало да продължи 2 седмици), защото всичко излязло извън контрол. Това може да даде поне малко представа на младите на какъв експеримент е бил подложен целия български народ в продължение на 45 години. Но тъй като го смятат за политически неграмотен, какъвто той всъщност е, използват умелата си демагогия и неговите заблуди, за да му внушават колко добре се живеело при социализма.

Липсата на етика в отношенията обаче е много широка тема и се отнася до всички страни от живота ни. Тя е свързана с това как се общува добре, как се водят добри отношения, как се извършват добри дела и всичко това в името на доброто на всички в обществото. Стига да получат обаче малко власт хората, веднага си проличават лошите навици от миналото, защото те започват веднага да насилват и манипулират другите, без да се интересуват от техните права и интереси. Да не говорим, че всички така искрено вярват, че могат и трябва да се манипулират останалите, за да се извлече полза от тях, че непрекъснато се чудят и измислят хиляди начини да го правят. А ако нямат власт пък решават, че е по-добре да подложат крак и да провалят човека, за да не им се пречка между краката. И всичко това се дължи на десетилетия тирания и насилие над хората и над техните права и свободи, в името на идеалите на комунистическата партия. Обществото беше лишено от свобода на мисленето, свобода на действието, свобода в отношенията, което няма нищо общо с етиката, тоест със зачитането на тяхното добро и интереси. Именно това е в основата на навика на неетичността, който пречи на хората да признават правата, интересите и приноса на другите, на дело.

При липса на етика не можем да развиваме нито отворения диалог, нито свободомислието и неговото проникновение, защото още съществува голяма нетърпимост към критичното и различното мислене. Въобще не можем да стигнем до задълбочени и спокойни разговори и разисквания, защото хората избухват и ги прекъсват още в самото начало. В поведението и отношенията пък, като че ли всичко се свежда до това да се опазим да не ни надхитрят с нещо или пък как ние да надхитрим, за да извлечем полза. Комунизмът ни е превърнал в нация от хитреци, които не съзнават, че да се стремиш да надхитряваш и манипулираш е противоположното на стремежа към разбирателство и сътрудничество. А без тях няма как да се спазват интересите на всички и да се постигат успехи в обществото. Бедния и лош живот, който водим е свидетелство за лошата етика на отношенията между нас.

В предишната си книга бях определил негативизма, като волята, която предварително ни обрича на провал. Сега бих допълнил, че негативизмът е мисленето, поведението и отношенията, които водят до провал и разруха. Той е коренно противоположен на всичко това, което води до успех. И всъщност липсата на етика в мисленето, поведението и отношенията ни води до провала и разрухата. Промяната към по-добра етика ще можем да видим, само когато започнем да се уважаваме взаимно и да разбираме, че е необходимо заедно да се учим и образоваме как да постигаме по-добър живот за всички. А също да зачитаме и признаваме приноса на другите в обществените дела. Чувство за това у нас ще се появи, само след като започнем да постигаме общите успехи.


На невежеството

Толкова дълъг живот в условията на самоизмама ни е довел до състояние на невежество, което се характеризира с това, че не знаем, че не знаем. И това е нещо, което се среща често и е едно от обясненията за неуспехите, които ни съпътстват навсякъде. Няма как да кажем на невежата, че не знае, защото неговата естествена линия на самозащита е да отрече, че това е вярно. А ако се наложи, е готов даже да тръгне на безмилостна борба, за да доказва правотата си. Единственият начин да му се помогне е като се опитаме да предизвикаме в него съмнението, че може би греши. Само съмнението в себе си е в състояние да доведе до самокритичност и така човек да започне да открива грешките и недостатъците си. За съжаление обаче ние все още предпочитаме старите навици, когато вместо да започнем проверката от себе си, се хвърляме да виним другите. И като добавим към това нетърпимостта, която сме развили към това поведение, става ясна безизходицата, в която се намираме. А се нуждаем от стремеж към самопознание, за да разберем какво не ни достига.

Добре е да се направи разлика между състоянията на невежество и на неграмотност, защото за разлика от първото, при второто човек знае, че не знае. Тоест той има пълното съзнание за своето незнание, което може много да му помогне, ако той прояви желание да се образова. То се оказва по-отворено състояние на духа от невежеството. Символ на невежеството е интелигенцията, защото или твърди, че сме образовани и интелигентни или вини народа за провала, вместо да го просвещава. Интелектуалците не си дават сметка, че да бъдат интелигенция означава да са народни водачи, а не народни съдници. Първото могат да постигнат само чрез активни и плодотворни отношения с него, а при второто престават да бъдат интелигенция, защото сами провалят отношенията си с народа. На всички ни е необходим стремеж към образование и просвета, защото мисленето, идеите и знанията ни са погрешни, което изисква да ги променим.

Невежеството се лекува с учене и образование. Основните проблеми на българското общество са политически и икономически, защото правим преход между две противоположни обществени системи. Коренни промени обаче са нужни и във всички останали дейности в държавата, защото и мисленето, и поведението, и отношенията ни са грешни. Или казано по друг начин, нуждаем се от цялостна преоценка и преосмисляне на знанията и уменията ни, за да можем да открием всичките си грешки и недостатъци. Но най-напред се нуждаем от съмнението в себе си.


На безотговорността

Навиците на безотговорността бяха породени от липсата на свобода и от наличието на абсолютна власт в държавата по времето на социализма. По-нататък ще се опитам да формулирам някои уроци на свободата, но тук ни стига само определението за нея. Свободата е правото на избор. Това право обаче беше отнето чрез абсолютната власт и насилието в името на общото добро. Никой нямаше право да оспорва, никой нямаше право да обсъжда, никой нямаше право даже да говори, ако не са му разрешили. Правото на действие и сдружаване пък беше още по-забранено. Само че правото на избор е и носенето на отговорност за всичко, което правим. Така че отнемането на свободата на хората беше отнемането на отговорността за собствения им живот. Те просто нямаха право да бъдат отговорни за живота си, защото това право си присвои комунистическата партия. Лишени от свобода, гражданите нямаха право да правят нищо без разрешение. За тях имаше кой да мисли, кой да се грижи, кой да взема решения, кой да заповядва. Оттук идва и навика да стоим и да чакаме промените, също както сме чакали мислите и грижите на тези, чиято голяма отговорност е била да отнемат правото ни на отговорност.

Тук искам да спомена един пример за сравнение с царството на животните, към което така или иначе принадлежим. Става дума за кита Уили и отнемането на неговата свобода, което беше историята на един игрален филм. Филмът стана популярен и изведнъж се надигна движение Уили да бъде пуснат отново на свобода. Недоволството на хората и страстната им защита на правата на Уили доведоха до решение той да бъде пуснат. Колко голяма се оказа обаче изненадата на всички, когато се разбра, че през изминалите 20 години той се е отучил да живее на свобода и не може да оцелява в естествени условия. В продължение на 45 години и ние бяхме лишени от свобода, така че това може да ни е направило същата мечешка услуга и на нас.

И докато при социализма управляваните бяха лишени от отговорност, управляващите се чувстваха освободени от отговорност, защото абсолютната власт ги правеше недосегаеми за закона. Така обществото ни беше превърнато в царството на пълната безотговорност и това добре си пролича при падането на комунизма. Изведнъж се оказа, че няма отговорни за нищо, че всички са жертви на едноличния режим на Тодор Живков и че ръководителите на социализма станаха неговите най-големите жертви. Добре че театралното ни изкуството не е чак толкова напред, че иначе колко ли пиеси на абсурда щяха да се измислят и напишат на тази тема. Но това не е всичко, защото докато в началото беше валидна повече логиката “гузен негонен бяга”, впоследствие старата демагогия се окопити и изведнъж се оказа, че не само няма за какво да носят отговорност, ами даже се изпълниха с гордост и самочувствие от хубавия живот при социализма. И затова никой не пое отговорност за провала на старата система. Важното е да го направим сега и да разберем, че като резултат от последните 59 години сме си създали много лоши навици. И докато не извършим коренни промени и не се освободим от грешното мислене и лошите навици, няма да можем да се освободим от наследството на миналото и да градим успешно бъдещето си.


На некадърността

Некадърността идва пряко от незнанието и невежеството, но също и от безотговорността, като критерий за нея са лошите резултати на практика. Досега тя е най-характерна за организацията и управлението в политиката и икономиката. И макар да изглеждат далечни за ежедневието неща, те са решаващи за оползотворяването на усилията на хората в обществото. И това, че държавата ни се проваля, е изцяло отговорност на тези, които управляват и организират. Все пак това трябва да се гледа в перспективата на факта, че сме изостанали в развитието си и не сме могли да се образоваме и усъвършенстваме, за да създадем способна класа от политици. Наследството от близкото минало влоши още повече мисленето и поведението в тази област, защото насилието беше основното средство. Неговото използване доведе до големи щети за България, а също и до духовно и физическо прегазване на нацията. И сега не искаме да си признаем некадърността, а се нахвърляме да виним и съдим другите. Това състояние на отричане на очевидното съществува като психическо заболяване при индивида, но социализмът го издигна до състояние на социален модел на поведение.

Интересното е, че дори да приемем, че не сме некадърни, знанията и уменията ни ще са само в областта на строителството на социализма. Но той беше и си остава противоположна на капитализма обществена система и няма как знанията и уменията от едната, да са полезни за другата. Така че не е трудно да се досетим, че способностите в едната система са некадърност в другата. Но и да не се досещаме, ежедневните резултати в работата ни и неудовлетворението от нея ни подсещат, че не знаем и не можем да постигаме успехи.

Некадърността е противоположното на умението да правим това, което искаме и можем. Тоест, като изхождаме от желанията и мечтите си, да измисляме и постигаме амбициите и целите си. Смисълът на работата е в успехите, които ни носят радост и удовлетворение. Ако успява да постига всичко това, човек няма даже да се замисля дали е кадърен или не. Ние обаче не успяваме и се стараем да се самоуспокояваме, че сме способни, на основата на отделни изключения. Нима е възможно да твърдим, че сме кадърни, а да не можем да постигаме това, което прави живота ни щастлив?!


На надхитряването (манипулирането)

Този навик определено спада към групата на неетичността, но е толкова важен и разпространен у нас, че е наложително да го разгледаме отделно. Според мен той е внедрен насила, чрез грешното мислене и пропагандните лъжи, защото беше добро средство да се внушава чувство за вина, чрез което да се манипулират и контролират хората. Единият начин за управление е да се всява страх чрез насилие, а другият е да се ласкае и влияе чрез хитрост. Това важи още повече, когато се управлява в условията на тирания, защото историята показва, че насилието поражда противодействие и застрашава властниците.

Това, че ни внушаваха чрез литературни герои, че сме хитреци, някак насила ни подтикваше към играта на надхитряване. Тези герои бяха от родния край на Тодор Живков, но е трудно да разберем дали той има заслуга за тези внушения. Но е възможно да е оценявал по достойнство вицовете на тази тема и да е стимулирал тяхното развитие. Сигурното обаче е, че единствената положителна страна на хитростта е да ни помага да се спасим от злото. Българският народ е видял доста зло през историята си, така че може и да е развил хитростта си, но това са направили и всички останали народи по земното кълбо. Дори бих казал, че хитростта е специалитет на народа, за да може да си помага в нужда. Много смешни обаче стават някои нови политици, които си въобразяват, че властта ги прави още по-хитри и затова се опитват да надхитряват простия народ. Всеки път обаче когато си помислят така, те не знаят, че се лъжат горчиво. Защото властта днес е достатъчно изложена на показ, за да може да хитрува и да лъже незабелязано. А и е добре да започнат да учат, че тяхната работа не е да надхитряват и манипулират, а да организират и управляват на основата на сътрудничеството, разбирателството и взаимното уважение. Хитростта е идеалното средство да се предпазим от злото, но е най-лошото средство, когато се стремим към доброто. Затова, когато се впускат да използват властта си, за да надхитряват народа, политиците учат най-лошото, от гледна точка на знанията и уменията, които им трябват.

Но ако се върнем към същността на хитростта ще видим, че тя е мислене и поведение, които целят да ощетят другия. Когато работим с някой и се опитаме да го надхитрим, това означава, че ние искаме по някакъв начин да се възползваме от неговия труд. Тоест, не искаме да въведем общи правила и закони, които да определят отношенията ни с него и да защитават и нашите и неговите интереси, а искаме точно обратното, да се облагодетелстваме ние, като ощетим него. Обикновено хората се усещат и затова могат да бъдат измамени само веднъж.

Организирането и управлението на държавата е с цел продължително съвместно съществуване, а не еднократен акт. Така че ако искаме да се стремим към доброто на всички, не можем да приемем като правило надхитряването, защото то ще доведе до пълен провал на обществото. А нима точно това не е в основата на провала на нашето общество?



На непоносимостта и нетърпимостта

С една дума може да се нарече навика на нетолерантността. Той също идва като наследство от социализма и продължителното отнемане правото да мислим и говорим свободно. Става дума за непоносимостта и нетърпимостта спрямо критичното към нас и различното от нашето мислене. Важно е да се разбере колко много пречи този навик на отварянето на диалога, а оттам и на раждането на полезни идеи и познание.

За жалост все още общуваме от позицията на барикадите и даже формалното подобрение е вероятно лъжовно. За да стане по-ясно какво искам да кажа и къде се намираме ние в царството на свободомислието и отворения диалог, ще се опитам да представя свободомислието под формата на три различни нива. Първото ниво, на което смятам, че се намираме ние, е това на преразказването и описанието на света около нас. Веднъж го нарекох журналистическо и историческо мислене. В него се обсъжда кой какво казал, направил и в какви отношения е забъркан днес или е бил в миналото. Там решенията не се измислят, те се представят като нещо, което е вече измислено и ние трябва само да ги открием отнякъде. Във всеки случай на това ниво не се решават социалните проблеми. Второто ниво е на критериите, стандартите, нормите, правилата, законите, които сме изучили и използваме, за да измерваме и преценяваме това, което измисляме и правим. В него подлагаме на критичен анализ и света и себе си, за да откриваме грешките и недостатъците си. Ние предпочитаме да виним другите и отказваме да търсим своите грешки и недостатъци, което потвърждава, че не сме развили знания и умения на това ниво. Третото ниво е на развитото свободомислие, където се постига проникновение или гениалност, тоест способността да раждаме идеи, обяснения, доводи, доказателства. Мисля че и това ниво не сме го достигнали, защото в противен случай публичното пространство щеше да гъмжи от идеи и обяснения, а ние още се борим да определим що за чудо са това идеите и имат ли те почва у нас.

Нетърпимостта към критичното мислене е голяма пречка за развитието на свободомислието в България. Тя създава голямо напрежение в общуването и разискванията, поради което те се разпадат. И до ден днешен не можем да се преборим с грешното мислене и лошите навици, които пречат да се развива както диалога, така и общественото мислене, а без това няма нови идеи, няма ново познание и няма промени. Щом мисленето и общуването ни са блокирани, делата и отношенията ни също ще са блокирани и няма да можем да вървим напред.



На виненето, съденето и заклеймяването

Този навик е производен на безотговорността, неетичността и некадърността, но е важно да се спомене, защото нанася едни от най-големите щети на обществото ни днес. Той също е част от най-лошото, което сме получили в наследство, защото показва как нетърпимостта и непоносимостта се израждат в злоба, омраза и неприязън и така отравят отношенията и провалят начинанията ни. За комунистите беше нормално да винят, съдят и заклеймяват, защото техните политически убеждения бяха закон в държавата. По принцип имаше закони и съдебна система, но те в никакъв случай не стояха над компартията и нейната воля. И всичко това беше недвусмислено установено още в конституцията. Така че правосъдие се раздаваше в съда, но също на улицата, в заводите и фабриките, по всички кътчета на обществото. Устройваха се, от време на време, повсеместни кампании на винене, съдене и заклеймяване, било на вътрешни, било на външни врагове, което беше и израз на вярност към комунистическата партия и нейната грижовност към народа и нацията. И попаднеше ли човек в ръцете на подобно обществено заклеймяване, живота му ставаше ходене по мъките. Това е духа на мисленето и навиците в правосъдието, които наследихме от старата система и те могат спокойно да бъдат наречени безотговорността и беззаконието на абсолютната власт.

Справедливост и правосъдие в свободното и демократично общество се раздава посредством съществуващата съдебна система. Тя е властта, която наказва нарушенията, престъпленията, злоупотребите. Ако тази система не съумее да обвинява и съди, по друг начин справедливост не може да се осъществи. За съжаление съдебната система у нас има не само нисък авторитет сред хората, но и не е наказала престъпниците, които са отговорни за злата участ на България. Било от тези, които ограбиха и разрушиха държавата през последните 14 години, било от тези, които продължават да се облагодетелстват незаконно днес. Повсеместният дух на винене, съдене и заклеймяване извън правосъдието не само не може да помогне за социалната справедливост, но по-скоро я руши и създава атмосфера на анархия, злоба и омраза.

Но още по-важно е да се разбере, че наказването на престъпленията, тоест на злото, е едно, а организацията и управлението на държавата в името на нейното добро, е съвсем друго. Затова първото се дава в ръцете на съдебната власт, а второто се дава в ръцете на изпълнителната власт. Грешното мислене и лошите навици обаче до такава степен са поразили знанията и уменията ни да организираме обществения живот, че сами си пречим и си вредим и даже не го съзнаваме. Виненето, съденето и заклеймяването са израз на високата степен на враждата, злобата и омразата, които също са наследени от миналото и не носят полза на обществото. Те пречат на обсъждането на проблемите, на намирането на решения за тях, на избора на общите цели и на обединяването за тяхното постигане. Наша отговорност е да прогледнем отвъд слепотата си и да разберем, че колкото повече упорстваме в посоката на взаимните упреци и нападки, толкова по-дълго ще бъдем обречени да се проваляме и ще осуетяваме възможностите си за по-добро бъдеще.



 

ЧАСТ ВТОРА



ПРИЧИНИ, ПРОИЗХОД И РАЗВИТИЕ НА ГРЕШНОТО МИСЛЕНЕ


Тежко на главата, кога опашката заповядва.

Българска пословица


В какво сгреших?

Какво постигнах?

Какво не изпълних?

Питагор

Когато държавата се управлява разумно, срамни са бедността и немотията; когато държавата не се управлява разумно, срамни са богатството и почестите.

Конфуций

Никой не трябва да съди другите, докато не се е научил да съди сам себе си.

Гьоте  

6


ИСТОРИЧЕСКА ИЗОСТАНАЛОСТ

Защо е толкова важно да имаме съзнанието и чувството за историческа изостаналост? Първо, защото тя е факт и е една от основните причини за лошия ни живот днес. Второ, защото съзнанието и чувството за нея ще ни мотивира и мобилизира да проявим воля и да се устремим да догонваме напредналите народи в Европа. Трето, защото ще допринесе да се съпоставим и сравним с другите нации, от които сме били дълго изолирани по силата на историческото си развитие и ще ни подтикне да намерим начините и средствата да се приобщим по-лесно и по-бързо към тях. Тези идеи нямат за цел да създават чувство на малоценност и да подтискат духа и съзнанието на българския народ. Надявам се това да бъде добре разбрано и да не се прави опит да се насажда враждебност на тази основа или пък да се търси зла умисъл в намеренията ми. Във всеки случай би било нелепо да се отрича нещо, което е реалността на миналото ни и няма как да се скрие. Но има начин да се погледне от добрата му страна и да се използва така, че да допринесе максимално за ускоряване възхода ни и за подпомагането на промените към по-добър живот.

От Европа и нейното развитие сме били изолирани почти изцяло през последните 600 години. Точно когато ние изчезваме от географската карта, на континента започва динамичното развитие и възход, познато под името Ренесанс. Става дума за развитие и разцвет, които полагат основите на съвременна Европа. Характерното е, че се излиза от догмите на религията и се отива към по-свободен светски живот и духовност. Това не пречи в религиозните съчинения да се преоткриват древно гръцките философи и да се слага началото на модерните изкуство, философия, политика, финанси, икономика, наука, технологии. Може също така да се каже, че това е връщане към рационалното възприемане на света, започнало в древността, като се разширява, задълбочава и ускорява познанието на природата и обществото. Постепенно започват да се формират съвременните нации и да се изграждат основите на социалния живот. В продължение на векове отделните народи и управниците им изпитват начини и средства как да развиват и усъвършенстват устройството на обществото. С всяко поколение се постига слой от полезни идеи и познание, доказали своята ефективност и надеждност, които остават в наследство на бъдните поколения. Тъй като това е ставало в условия на относителна свобода, приноса на всяко поколение се е добавял към приноса на предишното и така са се образували много пластове от полезни идеи и познание, които са създавали традициите. В това отношение е важно да се разбере, че теорията и практиката на съвременното западно общество е плод на 2500 години развитие и усъвършенстване по силата на свободния избор и чувството за принадлежност към обща социална и политическа система. И точно тази теория и практика са в основата на благоденствието и свободата постигнати там днес.

Комунистическата идеология обичаше да обяснява богатството и стандарта на живот на капитализма с наличието на колониалната система и експлоатацията на другите народи. И въпреки че е имало жестока експлоатация по времето на колониализма, това не е обяснението за богатството и постиженията на Запада днес. Твърдението ми се потвърждава и от факта, че най-богатите държави в света в момента – Швейцария, Норвегия, Люксембург, САЩ, никога не са били колониални сили. Просто става дума за съзнателно създадена култура на организация и управление на обществото, която не е характерна за другите народи и е в основата на високото ниво на развитие във всички области от живота.

Ние се появяваме на бял свят като васално княжество в Османската Империя по силата на Берлинския договор, след спечелената от Русия война през 1878 година. Характерно за периода от близо 500 години е, че сме били част от социална организация и управление, в които сме нямали право на самоуправление. Това е голямата разлика спрямо другите европейски народи, които също са били под нечия зависимост през същия период. А липсата на възможност да се учим на самоуправление на ниско ниво ни е попречило да създадем собствени познание и опит в тази насока.

Важно е да се отбележи, че гръбнака на историческото ни оцеляване става народа с неговите традиции, нрави и обичаи, които, заедно с обединяващата роля на религията, се оказват спасителната сила за оцеляването ни. Искам да го подчертая, защото често се чуват някакви недодялани и направо неверни идеи, че българинът бил индивидуалист и затова сега не можел да постигне обединение и сплотяване в името на общото добро. Ако има нещо, което убийствено да ни е разединило и прекършило духом, това беше единствено и само теорията и практиката на комунизма. Но за съжаление в България няма мислители и философи, за да покажат ясно и да разобличат разрушителната същност на тази идеология. Самият факт, че народът е запазил духа и чувството си за общност, за да се съхрани в продължение на 5 века, е красноречив сам по себе си. Не само моите думи свидетелстват за това, защото надали и до ден днешен има нещо по-силно и завладяващо по дух от народното творчество създадено и съхранено от българския народ. Индивидуалното творчество и неговия принос към социалната ни култура буквално бледнеят пред него. Може би именно затова интелектуалците и псевдоинтелигенцията, чувствайки се засенчени и негодни да творят удовлетворяващо даже за самите себе си, не могат да намерят друг начин да се утвърждават, освен като се нахвърлят да хулят собствения си народ. Смятам, че ролята на един народ е да оцелее и да се съхрани през вековете, а ролята на неговите духовни водачи е да измислят и да му помогнат да осъществи възраждането си. Индивидуалните творци не могат да винят обикновените хора и да искат те да свършат и тяхната работа.

Едни се нахвърлят върху народа си, като го винят и упрекват за всичко. А пък други, още по-недъгави и духовно гърбави, смятат за най-голямото геройство да си покажат простащината и простотията, като повтарят по папагалски чуждата глупост и озлобление. Бих казал, че и до днес народът е съхранил най-много от здравия разум и добрите знания, умения и опит, които ще послужат за здрава основа на бъдещия ни възход. И е крайно време по-образованите и словоохотливи индивиди в България да си дадат сметка, че способностите им биха били много по-полезни в единство с другите хора, а не като се опитват да блеснат на техен гръб.

Доколко нямаме традиции в политиката и икономиката се вижда от това, че след Освобождението единственото ръководно начало в обществените борби става разделението на русофили и русофоби. Това се възроди с пълна сила след падането на социализма, под формата на яростното разделение на комунизъм и антикомунизъм. Тоест след освобождението ни от османско владичество политическите страсти се свеждат до това дали да сме благодарни или не за това, че някой е извоювал свободата ни. Още Аристотел е казал, че най-бързо от всички изчезва чувството за благодарност, така че ние не допринасяме за промени в неговото обобщение.

По-важно е обаче да се каже, че получавайки свободата си, ние се оказваме без традиции в политическата и философската мисъл. А това в известен смисъл е и липса на политическо и обществено самосъзнание. Не случайно използвах по-рано констатацията на историка Георги Първанов, че политиката и партиите ни се определят само от личностите. Няма как да се определя от друго, след като векове наред сме били изолирани от Европа в социалното и политическото си образование. Едва в края на 19-ти век е създаден първия български университет, докато например първия университет в Краков, Полша е създаден повече от 500 години по-рано. До 1944 година доста българи се завръщат в страната след образованието си в Европа с желанието да допринесат за просвещаването на обществото и запознаването му с достиженията и водещите идеи там. Нашата обществена, политическа и философска мисъл прави само плахи начални крачки по посока на царството на духа, където Западът създава шедьоври от времето на Древна Гърция.

Тук може би е местото да кажа, че когато говоря, че почти нищо не е създадено в новата история на България, имам главно предвид в областта на философската, политическата, обществената мисъл и познание. Защото те са пряко свързани с политиката и социалните проблеми и допринасят за раждането на идеите и намирането на решенията. И точно в тази насока ясно се вижда, че ни липсват полезни знания. Състоянието, в което се намира страната днес е най-доброто свидетелство за това. Явно марксизмът е създал свои занаятчии, но не е дал възможност да се развие проницателен дух, който да ни помага в обясняването и решаването на проблемите. Изречението на Маркс, че “досега философите са се опитвали да обясняват света, а целта е той да бъде променен”, би могло да ни помага и сега, стига да можехме да проникваме в смисъла на фактите и събитията. То всъщност е изцяло в традицията на европейската философска мисъл и единствената му грешка е, че избира насилието като средство за промяна на обществото. Свободна и доброволна промяна да, но не и диктатурата и насилието, които ни предложи комунизма и от чиито последици още не можем да се освободим.

Дават Захари Стоянов като пример за възможностите, които получава българския народ след освобождението, защото от полуграмотен козар успява да се издигне до председател на Народното Събрание. Това показва обаче и до каква степен теорията, практиката и традициите в политиката по това време не съществуват и започват от нулата. Няма и прослойка от хора, образовани и подготвени да организират и управляват държавата. Затова и идейното разделение на русофилство и русофобство са някак по детски чисти, като черното и бялото, обичта и омразата, доброто и лошото. Само че са примитивни и посредствени и единствено разкриват нуждата от усилия за бърз напредък. Изглежда най-плодотворно през този период е икономическото развитие на България, защото историците говорят за голям растеж. Доброто е и в това, че започваме да се учим и образоваме как да се организираме и управляваме в условия на относителна свобода.

Чак след 1908 година ставаме независима държава и много хора смятат, че са създадени едва ли не големи демократични традиции до 1944 година. Явно е обаче, че това се дължи по-скоро на ужасяващите им преживявания при социализма, отколкото на действителните достойнства на постигнатото преди него. За България периода между 1908-1944 година няма как да е добър, след като той е най-лошия в историята на Европа. Скоро след независимостта започват Балканската и Междусъюзническата войни, после идват Първата световна война, поражението и репарациите, войнишки и комунистически въстания, атентати, военни преврати, Голямата Депресия и завършва с Втората световна война. За Европа това е времето на световните войни, в които за пръв път се стига до механизираното избиване на хора, благодарение на новите оръжия, но също и на появата на комунистическа Русия и на фашизма в Италия и Германия. Избиването на хората става промишлено даже извън рамките на бойното поле. Схематично казано първата половина на 20-ти век става поле на борбата между доброто и злото и за спасяването на човечеството от ръцете на тиранията и диктаторите. В такива исторически условия трудно може да се научи нещо добро в областта на свободата и демокрацията, а пък още по-трудно е да се търси и взема пример за подражание в настоящия момент. От миналото ни трябват само причините за лошия живот днес, за да се надяваме да определим правилно проблемите си и да съумеем да ги решим. Никакво добро и никакви решения не могат да се вземат оттам.

Как грешното мислене и лошите навици пречат на полезното осмисляне на историческата ни изостаналост? Това най-добре се вижда именно в това, че миналото се разглежда като източник на примери за подражание. И като место, откъдето можем да вземем решенията на проблемите си или да се учим. Явно не разбираме как се решават социални проблеми, след като смятаме, че можем да вземем готови формули от миналото. Щом живеем лошо днес, това означава, че доброто, така както го искаме и разбираме не съществува. Това налага тепърва да го определим и след това да го постигнем. За тази цел е необходимо да си определим първо проблемите и да ги решим, което може да стане само ако намерим причините за тях. В това е ролята на изследването и изучаването на миналото ни, защото там се намират причините за настоящите проблеми. Така че можем да оставим историята на историците и да се съсредоточим върху това, което е допринесло за лошия ни живот в настоящето. Именно това е отговорност на социалната философия, която ни липсва, защото помага да обясняваме обществото, за да можем да го променим. Всичките обяснения се налага да правим оттук нататък, както и да измисляме идеите за решенията на проблемите.

А историческата ни изостаналост има ясно икономическо измерение. В момента стандарта на живот в България е около 25% от средния за Западна Европа. В глава 10 на книгата са показани таблици с подобни изчисления. Процентният растеж на БВП (брутния вътрешен продукт) е важен показател, който показва какво е икономическото развитие на държавата. Ако вземем примера на Ирландия, като икономическото чудо на Европа през последните 50 години, ще видим, че за последните 30 години тя започва от 60% от средния БВП в Европа и достига до 130%. Тоест малко повече от два пъти. А друго тяхно постижение е, че през 90-те години осъществяват 80% увеличение на БВП, което означава годишен растеж от около 7-8%. Така че ако успеем да постигнем нещо подобно на ирландското чудо, за десет години можем да удвоим БВП или пък за 30 години можем да минем от 25% на 50% от средния стандарт за Европа. Но това би означавало 30 години, година след година, да имаме икономически растеж от 8% и по-ниска от това инфлация. Ако не друго, става поне ясно надявам се, че и след 50 години няма да имаме средния стандарт на ЕС. Това е само едно онагледяване на историческата ни изостаналост, независимо дали ми харесва или не. Дали ще ни окачи воденичен камък на врата или ще ни даде криле да летим смело напред, само времето ще покаже.


7


ТЕОРИЯ НА СОЦИАЛИЗМА


Не случайно още в началото на грешните идеи разгледах тези, които изразяват същността на социалистическата идеология. И днес те са в сърцето на социалните ни проблеми, защото живеят вътре в нас. В социалистическите страни те бяха наложени със сила, но на Запад голяма част от интелигенцията беше в плен на тяхната илюзорна правдивост, защото не може да се отрече, че в тях имаше нещо от мечтите за справедливост и по-добър живот. Разбира се няма да се спирам на същността на идеите отново, а по-скоро ще се опитам да покажа, че те са дошли закономерно и в условия, които само са подсилили чувството и убеждението, че са необходими и неизбежни. И изглежда, че даже случайността подпомага Октомврийската революция в Русия, а по този начин и практическото възникване на цялата система.

Манифеста на комунистическата партия, написан от Маркс и Енгелс, може да се приеме като начало на теорията, независимо че идеите се раждат и развиват доста по-рано. Ако се изследва и изучи епохата лесно може да се види, че тази идеология идва съвсем закономерно, защото капитализмът тогава е бил див и безмилостен. А след като частната собственост създава такова неравенство и несправедливост, че може да се приеме за съвсем естествено тя да бъде посочена като главното зло и нейното премахване да се определя като основа за решението на проблемите.

Философската мисъл винаги се е впускала свободно в изследвания и е отивала до крайности в твърденията си. Природата на мисълта е да използва противоположностите и да се опитва да обяснява света чрез тях, а също и да предлага идеи за решаването на проблемите. Така че грешни идеи и грешно мислене винаги е имало. Изглежда обаче в Западна Европа идеята за унищожаването на частната собственост изгубва привлекателността си и престава да бъде виждана като перспектива за бъдещето. Решаваща роля в това отношение изиграва съществуващото полезно познание за обществото, защото помага на хората да видят заплахата от цялостното скъсване с традициите. Няма как да не направи впечатление, че идеите в манифеста на комунистическата партия са открит призив за унищожаване на съществуващото общество. И преди това в развитието на човечеството е имало радикални идеи и цели, но социализмът предлага да се измете масата и да се започне отначало. В историята и традициите на цивилизацията никога не се е налагало пълното отрицание, а по-скоро постепенното и последователно развитие. Нравите, обичаите и традициите натрупвани през вековете и хилядолетията и са били основата на всяка една култура. Комунистическата идеология предлага това да се промени коренно. Така че развитите общества не се поддават, но по-изостаналите, където степента на социално невежество е много по-голяма, се оказват по-добра почва.

Русия е едно от тези общества и съвсем не е случайно, че революцията там избухва към края на Първата световна война. Тази война, както вече казах, слага началото на механизираното избиване на хора и е възможно революционния гений на Ленин да е съзрял в това добра възможност да се приложат на дело насилието и терора на революцията и диктатурата на пролетариата. Щом в Европа е възможно да се избият 8.5 милиона заради безумието на буржоазията и управляващите класи, защо тогава да е неоправдано да се извърши комунистическа революция, която обещава премахване на социалните несправедливости? Момента се оказва превъзходен, защото насилието на революцията идва като естествено продължение на това във войната.

Спомням си изследванията на френска историчка, която беше открила над 8800 жертви записани в бележниците на Дзержински през първите 18 месеца на революцията. Тя правеше сравнение с официалните царски регистри, където между 1824 и 1904 са били официално осъдени на смърт и убити за противодържавна дейност 1400 човека. Нейното сравнение целеше да се подчертае хуманността на царския режим, но то би трябвало по-скоро да се прави с броя жертвите от Първата световна война. Тогава тези няколко хиляди убити изглеждат просто смешна цифра. А точно тогава войната е била в своя разгар и руските революционери е можело да се вдъхновят единствено от нея. Излязлата извън контрол жестокост на войната сигурно даже помага на Ленин да направи своите творчески добавки към теорията на социалистическата революция и така да увеличи още повече основанията за прославата си в бъдещите учебници по М-Л.

В условията на реално съществуващо социалистическо общество, теорията става средство за демагогия и заклеймяване на всичко критично, което би могло да се измисли срещу нея. Хиляди и десетки хиляди партийни функционери и пропагандатори се занимаваха с развитието и усъвършенстването на обективната наука. Те бяха даже единствените, които имаха право да се занимават с обществено мислене. На другите беше забранено да мислят самостоятелно по тези въпроси, но им беше позволено да искат съвети и наставления от професионалните просветители. И тъй като теорията по предпоставка се самообявяваше за всеобхватна, тя проникваше и се намесваше във всяко едно кътче на живота ни. Нямаше как да е другояче, след като тя отричаше всичко от старото общество. Никой не се интересуваше от това, че не се знаеше какво точно трябва да бъде новото. Поради тази причина всички се допитваха до идеолозите, а те до главата на идеолозите, която се олицетворяваше от върховния вожд на партията и нацията. Цялото общество до такава степен се заплиташе в тази теория, че накрая и самите идеолози не разбираха нищо, което естествено доведе всички ни до объркване и провал. И сега, когато за спасението на обществото се нуждаем от обясняването на грешността на теорията, която е породила грешната практика, няма кой да обясни какво е грешното. Да не говорим, че много от тези теоретици продължават да са марксисти, независимо че не разбират нищо от теорията и сигурно вече са се отучили да я рецитират наизуст.

Важното е да се разбере, че теорията на социализма е принципно грешна, защото се основава на грешни предпоставки и защото избира грешни цели и средства. И това, независимо че изхожда от несправедливата действителност, където има голямо неравенство между богати и бедни. Да, капитализмът от времето на Маркс наистина е див и безмилостен и не случайно в своя “Капитал” той се спира надълго и нашироко да описва в подробности тежкия живот на трудещите се и голямата експлоатация на техния труд. Едно е обаче да се каже, че философията на социализма включва всички идеали на човечеството за свобода, равенство, братство, справедливост, щастие и благополучие, а друго, да се изберат конкретни цели и средства, чрез които да се постигне това. Съкровените цели и идеали съществуват още от древността и ги има във всички философии и социални идеологии. Това, което характеризира социализма, са изцяло грешните цели и грешните средства за постигането им. Спрях се обстойно на грешните идеи в началото на книгата, за да обясня по-ясно това мое твърдение. Сега ще се опитам да покажа последователността, която да онагледи, че, независимо от логическата обвързаност и единство на теорията, тя е изградена на грешни предпоставки, което я прави изцяло грешна.

Първата предпоставка, която е ядрото на цялата теория е, че частната собственост е голямото зло и причината за всички останали злини. Приемането, че тя трябва да се унищожи и с това да се премахне причината за несправедливостта, е в основата на призива да се осъществи пролетарска революция. Още повече, че се очаква буржоазията да не е съгласна да отстъпи доброволно властта си. За да може да оправдае необходимостта от насилието, Маркс създава стратегически важната за теорията си хипотеза за закономерността на историческото развитие. Там той изважда човешкия фактор от уравнението на историческите процеси, като въвежда връзките между производителните сили и производствените отношения, които определят обективното развитие на събитията. По този начин той създава обяснения, които служат на собствената му самоизмама, от една страна и като ядро на теорията, от друга. Така той измисля идеята, че когато се наруши равновесието между производителните сили и производствените отношения, възниква естествената необходимост от революция. Подобна закономерност, от негова гледна точка, прави насилственото завземане на властта оправдано и необходимо.

Идеята за класовата борба също служи на тази цел, защото подготвя условията и съзнанието на хората до пълното им узряване. В тази идея открито се заявява, че борбата е непримирима и цели отнемането на властта от буржоазията и даването й на пролетариата, защото той е най-прогресивната класа на човечеството. Тъй като комунистите съзнават, че предлагат коренна промяна на съществуващия обществен ред, те разбират ясно, че ще имат много вътрешни и външни врагове и затова се подготвят най-методично за борбата срещу тях. Те предвиждат налагането на диктатура на пролетариата, за да може да се използва насилието, докато се създадат необходимите условия на сигурност и пълен контрол. За по-късно оставят да мислят какво ще е устройството на социалистическото общество и как ще се премине към мирновременни методи на управление. Ненормалното средство ясно се вижда, че е насилието. Някой би казал, че съвсем не е ненормално, след като цялата история на човечеството е изпълнена с насилие и борба за власт. В случая дори изглежда оправдано, защото е в името на свободата и справедливостта за подтиснатите и ощетените. В крайна сметка обаче се оказва, че насилието на социалистическата революция цели да унищожи класата на собствениците, за да може да живее по-добре пролетариата.

Погрешността на идеологията обаче не се намира само в тези начални идеи. Друга основна слабост е, че остава да зее голяма дупка и за това какво всъщност ще бъде конкретното устройство на обществото след революцията. Ако се използваха традициите и опита на управлението, създадени в хода на историческото развитие, би било по-лесно. Но социализмът открито заявява, че цели да скъса окончателно с миналото и да изгради съвсем ново общество. Теорията не допуска приемственост и тя даже се смята за форма на предателство спрямо идеите и идеалите на комунизма. Така фокусът остава върху необходимостта от безкомпромисната борба между класите и от насилието. Като през цялото време нагласата е, “или те нас, или ние тях”. В хода на събитията комунистическата партия става едноличен вожд на работническата класа, за да може да организира, мотивира, мобилизира и управлява народните маси до окончателната победа на новия строй. В нейни ръце остава съсредоточена абсолютната власт през целия период на управлението. Това е теорията, която дума по дума и буква по буква се следва и изпълнява, когато идва времето на реалния социализъм. Революцията обаче не избухва в развитите капиталистически страни, както предрича Маркс, а в една изостанала икономически държава, където пролетариата е почти несъществуващ. Вековните традиции и опита в свободомислието и полезното обществено познание изглежда помагат на Европа да почувства опасността и да се предпази от нахлуването на социализма там.

Може да се допълни, че философията до такава степен се увлича в своята самоизмама, че ражда идеи, които я разпространяват даже в чисто теоретичните области на общественото битие и общественото съзнание, както и на материята и съзнанието. Там съзнанието става високо организираната материя, а общественото битие определя общественото съзнание. Само че нито едно от тези твърдения не подхожда на претенцията на М-Л да бъде философия на диалектиката. Неразделното единство между съзнанието и материята или между духа и материята, точно от гледна точка на диалектиката, не би трябвало да се подреждат по важност. Но М-Л прави това, защото се стреми да оправдае и целите и средствата. Когато се каже, че материята определя съзнанието или че битието определя общественото съзнание, тогава става безсмислено да мислим и измисляме каквото и да било, защото всичко е обективно и не зависи от нас. Тази самоизмама се превръща в заблуда на цялото общество, което и до днес не може да се отърси от нея. Именно затова се опитвам да покажа, че налагането на теорията на социализма в България, заварва обществото ни изостанало и неподготвено, което довежда до дълбокото й проникване в ежедневието и мисленето на хората. А самоунищожението на социализма ни заварва още по-неподготвени да разберем принципните грешки на тази система и това ни пречи да се освободим от тях. Така, без да искаме, сме се превърнали в най-лошите врагове сами на себе си.


8


ПРАКТИКАТА НА СОЦИАЛИЗМА

Защо е важно да се обяснява всичко това? Защото всичко в българското общество днес е наследство получено от социализма и защото все още няма никакво съгласие върху обясненията на този период. Това означава, че не можем да постигнем съгласие за причините за лошия живот, което пък е основната причина да не можем да определим проблемите си и да ги решаваме. И до днес СДС и БСП, които управляваха страната през първите 12 години на прехода имат погрешно отношение към социализма. БСП се гордее от сто годишната си история и се опитват да го представят тихомълком като нормален период от историята ни. Социализмът обаче е ненормално общество и е основната причина за бедите ни днес. Докато СДС пък смятат, че всичко се изчерпва със злобата, омразата, виненето, съденето и заклеймяването на социализма. Но това е само някакъв изкривен и обърнат с главата надолу огледален образ на самия комунизъм и няма нищо общо с обясняването на проблемите и тяхното решаване. И ако пак използвам Маркс, защото и на едните и на другите им е най-близък, ясен и разбираем, целта е да обясним света, за да можем да го променим. Не с насилието и диктата, а чрез свободния ни избор на граждани. Знам че на повечето хора това звучи отвлечено и чуждо, но същността на живота, който искаме и би трябвало да постигнем, за да живеем добре, е коренно различен от всичко, което познаваме досега. Засега отказваме да обсъждаме периода на социализма и се оказваме в положение на безпомощност, защото не знаем какво и как да правим за по-добрия си живот. Единствено ни се отдава да повтаряме старото мислене, навици и поведение, но те явно не помагат.

Реалният социализъм настъпва с ВОСР (Великата Октомврийска Социалистическа Революция). Няма нищо случайно в нейното осъществяване или по-скоро всичко в нея е случайно. И едното и другото могат да се изкажат като твърдения и да се подкрепят с обяснения и доводи. Всичко щеше да бъде закономерно, ако социализмът още съществуваше и представляваше бъдеща перспектива за човечеството. Но сега, когато Русия вече не е социалистическа държава, може да се каже, че тази революция е била злокобната случайност, предизвикана от обстоятелствата. Може би Русия просто е станала опитен полигон, за да може човечеството да разбере до какво води философията на социализма. И да го научи от какво и как да се пази.

Маркс подчертава необходимостта от развит капитализъм и многоброен пролетариат, като необходимите условия за успешното осъществяване на пролетарската революция. Но тя избухва под ръководството на Ленин в Русия през 1917 година, “където по това време фабрични работници са само 1.2% от населението” . Факта че това става по времето на Първата световна война със сигурност не е съвпадение, защото с цел да отслабят Русия, немците помагат на Ленин с транспорт и пари, като разчитат, че бунтовете, които той ще организира, ще отслабят армията и ще ги облагодетелстват във войната. Надали някой е можел да допусне какъв ще бъде крайния резултат от всичко това. Но Ленин със сигурност е летял на крилете на своето революционно въодушевление, за да осъществи мечтата на своя живот. Безсмисленото избиване на войниците по фронтовете може даже да го е убедило в правотата на идеите на социалистическата революция. Защото това е доказвало престъпната безотговорност на управляващата буржоазия, която жертва милиони невинни хора, тоест пролетариата, за да задоволява извратените си класови цели. Няма как последвалия терор на Октомврийската революция да не е бил вдъхновен и де не е получил тласък от нова. Изглежда съвсем нормално да се жертват още малко хора, за да се постигне най-справедливото общество на земята, съобразно теорията на комунизма. Бих казал, че това съвсем не звучи като неразумна заблуда, а по-скоро прилича на напълно искрена и вдъхновяваща мечта.

Както вече знаем революцията се развива успешно и осъществява целите си докрай. Творческите добавки на Ленин към теорията и практиката, са я превърнали в доста съвършена идеология за водене на гражданска война. И той доказва революционния си гений, като осъществява тази война успешно на дело. Диктатурата се оказва напълно необходима, защото когато се усещат какво е станало в Русия, външните и вътрешните врагове се мобилизират, но разбират, че са се сетили твърде късно. Реалният социализъм вече е бил поел безвъзвратно своя ход, като дълго след това плашеше Запада, но и поддържаше илюзията на бедните народи, че съществува надежда за тяхното бъдеще.

След успеха на революцията, се налага диктатурата на пролетариата и компартията постига абсолютната власт. По този начин се слага началото на изпълнението на насоките на Манифеста на комунистическата партия. Постепенно се премахва частната собственост, а успоредно с това се премахва и класата на собствениците. Интелигенцията също се премахва, защото тя е “слугиня на управляващите”, което означава, че е враг на партията и народа. Най-голямото сътресение за Русия идва с пълната колективизация на селското стопанство, защото селяните са огромната част от населението. Това, че настъпва глад и мизерия, не може да спре комунистите от изпълнението на дълга им към светлите идеали на бъдещето. Така идеите за премахването на частната собственост, за абсолютната власт на компартията и за насилието, като главно средство за постигане на целите, стават необходимото оправдание на всичко, което се извършва при социализма. На тяхна основа се отнема свободата на хората във всички области на живота. Отнемат се свободата на словото, на печата, на сдружаването и упражняването на обществена активност. Отнема се цялата свобода.

Тиранията, позната като форма за управление още от древността, добива нови измерения. Завзела цялото общество и имайки пълната власт, компартията създава свои клетки и представители във всяко едно предприятие и работно звено. Няма место, до което да не стига всепроникващата им ръка и това ражда ерата на тоталитаризма. Обществото става изцяло и безусловно подчинено на идеологията и на партията, която я изповядва. Много често по времето на социализма, а и сега, се говореше за едноличната власт на Сталин, Димитров, Брежнев, Живков. Но е смешно да се говори, че диктаторите са провалили идеите на социализма, когато те просто са ги прилагали по буквите на теорията. Абсолютната власт и насилието са нейната същност, а това, че се отрича историческия опит на Европа, се оказва пагубно за подчинените народи. Този опит сочи, че абсолютната власт води единствено до абсолютна корумпираност на управляващите. Признанията на Тодор Живков след падането на комунизма, че самата система е била сбъркана, след като е бил повече от 35 години на власт, също е свидетелство, за нейната същност. Развитието на социализма на дело може да се раздели на два етапа, на диктатурата и на демагогията.

Период на диктатурата

Той започва с идването на съветските войски в България по време на Втората световна война и с вземането на властта от комунистите след 1944 година. Враждата, злобата и омразата са вече отдавна навлезли в живота на обществото чрез основните идеи. Първите години се характеризират със саморазправата с враговете на новото общество, без съд и присъда, главно като възмездие за понесените жертви преди 1944 година. Разбира се има и официално осъдени и убити хора, които са били обявявани за шпиони на Запада или за врагове на народа. А Западът е същия този, към който сега искаме да се присъединим. Постепенно се отстраняват политическите противници от Народното събрание и от обществото, докато комунистите остават единствени господари на държавата. Е, оставят един Земеделски съюз, който да краси и увенчава пълната им победа над капитализма и фашизма. През този период физическото преследване и насилие е по-изразено. Хората се бият, изселват, лишават се от елементарни права и достойнство, вкарват се в лагери и затвори. Подложени на нечовешки отношения и условия на живот, някои не издържат и умират. Но наследниците на комунистите не са прави да казват, че така насилието и жертвите преди 1944 година са получили заслуженото възмездие, защото народната мъдрост е по-мъдра от тях и казва, че злото със зло не се оправя.

Диктатурата на пролетариата продължава доста време, но в крайна сметка довежда до пълната победа на М-Л. Даже селското ни стопанство е кооперирано, също както съветското и може би затова ни излиза името Съветска България. Колко жалко, че тази мила система вече е изчезнала, защото много хора все още намират истинско основание да се гордеят с нея. Но комунистите бяха горди още тогава и смело заявяваха, че “партията никога не греши”. Затова още от началото те започнаха да налагат на обществото, без грешки, тяхната безгрешна теория. А бай Тодор може даже да излезе положителен герой, ако се окаже, че шопският хумор и неговите целебни качества са помогнали да се освободим от лагерите и насилието, в края на 50-те и началото на 60-те години. Така или иначе обществото е било покорено, абсолютната власт е била наложена без проблеми, армията, милицията и секретните служби са станали въоръжените отряди на партията. Навсякъде в обществото са били поставени хора да наблюдават и донасят дали се следват заповедите и наставленията.

Премахването на частната собственост чрез национализирането на фабриките и заводите, както и кооперирането на селското стопанство, са основната задача на комунистите. Заедно с това се затварят или премахват всички, които не са съгласни с тази политика. Важно е да се отбележи, че с премахването на частната собственост се отнема икономическата свобода на народа. А това означава, че хората не са повече свободни да изкарват хляба и сиренето си и трябва да искат разрешение за това от комунистическата партия. И когато си свършат работата, пак тя решава колко и как да им даде от изработеното, за да следи дали няма между тях врагове, които се опитват да провалят процеса на разпределението. Тоест имаш правото да работиш, но каквото и както ти кажат или заповядат. Имаш право и на пари и блага, но и тях получаваш, както реши за добре партията. Трудовата дейност обаче е ежедневието на човек, целия негов живот. Поставен насила в подобен сценарий, той става изцяло подчинен, защото някой е измислил идеология, която казва, че така трябва да бъде. Който не е съгласен, е преследван, бит, пребиван, унищожаван. Всъщност нямаш право да говориш без разрешение, да действаш без разрешение, а накрая нямаш право и да мислиш без разрешение. А ако те хванат да мислиш непозволени неща, лошо ти се пише. Някои сигурно ще се запитат как така могат да определят какво мислиш. Те явно не познават диалектическия материализъм и факта, че той беше измислил всичко, а ако още не беше го измислил, имаше хора способни да го измислят, така наречените професионалисти по разясняване философията на простите маси. Също и на не чак толкова простите.

Разделение на властите няма, защото цялата власт принадлежеше на комунистите. Всичко беше ясно посочено и в конституцията и в законите. Разбира се има формално обособени изпълнителна, законодателна и съдебна власти, но те действат под разпореждането на партията. На много хора им се иска това да не е било някак си точно така, но няма как да се скрие и преиначи. Правителството водеше политиката предначертана в програмите на комунистическата партия. Народното събрание гласуваше законите, които даваше за обсъждане комунистическата партия. Съдебната власт издаваше присъди, каквито се определяха за справедливи от етиката на компартията. Е, груби намеси почти никъде не е имало, защото на всички места бяха поставяни хора, верни на партията и нейната генерална линия. Те имаха естествената дарба да знаят какво е правилно.

Старата интелигенция беше отстранена и обезвредена, а новата беше достатъчно уплашена, за да си мисли, че може да поставя нещо друго като свой идеал, освен светлите идеали на партията и комунизма. Разбира се след като бяха сплашени малко, им се предостави възможност да се приобщят с достойнство към новия живот. Както се казва в класическата наука на обществото, първо поигра малко тоягата, а после се предложиха и моркови. Морковите бяха приети с благодарност и на драго сърце. Така се роди новата социалистическа интелигенция. Тя нямаше право да се съмнява в идеите и идеалите на новото общество, но имаше право да ги възхвалява колкото си иска. И тъй като те бяха чисти и светли, тя и до днес не ги е подлагала на съмнение. Разбира се ако си сложат розови очила, сигурно ще им се сторят и розови. За да се види и усети това, е достатъчно да се прочетат репортажите на Георги Марков, но човек би могъл да го знае и от собствен опит, ако случайно е преживял сам всичко това.

Медиите също бяха изцяло подчинени на политиката и идеологията на партията. Те бяха даже основно звено във възпитанието и образованието на народа и нацията в идеите и ценностите на социализма. Всичко там беше насочено за прослава на теорията и практиката на социализма, от една страна и разобличаването и заклеймяването на враговете на партията и народа, от друга. Почти ежедневие бяха кампаниите по оплюване, очерняне, винене, съдене и заклеймяване на злосторниците и враговете, но все пак се ограничаваха, за да не бие на очи лошото в системата. С идването на свободата и демокрацията обаче тези процеси напълно се освободиха и затова сигурно медиите смятат, че са осъществили най-успешната реформа. Всъщност разликата между медиите тогава и сега е, че сега могат да оплюват и очернят до насита и управляващите и никой не може да им каже копче за това. Не че им върши голяма работа, ама все пак си е друго да можеш да си направиш гаргара с народните избраници. А да не говорим колко много се увеличава удоволствието, когато има някой, който да ти заповядва да го правиш. Надявам се обаче да има и мили души, които биха го направили само ако им се помолят. Тогава медиите бяха пропагандната машина на комунистическата партия, а сега те са пропагандната машина на всички тези, които изгубиха шансовете да се радват на удоволствията на абсолютната власт и затова по ленински завзеха стратегически позиции след падането на системата, за да се радват поне малко на икономическата и информационната мощ на медийната власт.

Нито едно кътче не остана незасегнато от заразителната сила и воля на социализма. Даже спорта стана неразделна част от успехите на обществото на бъдещето. И тъй като той беше лицето на България в международните отношения, също беше подчинен на ръководната роля на партията. Навремето беше голяма грешка да не се изрази благодарност и признание на компартията, без чиито бащини грижи и внимание спорта не би постигнал своите успехи. Доброто за обществото от спорта днес е, че участието на спортистите в състезанията ги е научило да се ръководят от установените международни стандарти, за да могат да постигат добри резултати и успехи. Липсата на такъв реализъм в хората от политиката и икономиката след падането на социализма, е в основата на големия провал и разрухата на България. Не случайно доста спортисти са и сред хората, които имат относително добри успехи и в бизнес начинанията след 1989 година.

Когато диктатурата изигра своята решаваща положителна роля, дойде времето на реалния социализъм, който предстоеше бързо да стане развит. И така настъпи периода на демагогията.



Период на демагогията

Наричам го периода на демагогията, защото пропагандаторите непрекъснато трябваше да обясняват защо на дело не се получава това, което се предсказва в теорията. Тогава започнаха да се учат и да трупат опит да доказват, че бялото е черно, че лъжата е истина, че лошото е добро. А също какво и как да се казва и прави, така че да не будят съмнение хубавия живот при социализма и светлото бъдеще на комунизма. Явно това е направено толкова добре, че и след гибелта на социализма, още не могат да се събудят съмненията ни, че сме наследили самоубийственото му мислене и навици и сме се превърнали в причината за собствения си провал.

Първо може да се каже, че в този период социализмът беше вече хвърлил ръкавицата на капитализма и се беше заканил в най-скоро време да го задмине и победи. Доходите и стандарта на живот растяха с бързи темпове, по думите на официалната пропаганда, но сравнението с тези на Запад не беше окуражаващо. Все пак не трябва да се отрича, че тогавашните медии се справяха добре с работата си. Не само цифрите, фактите и обясненията бяха на световно ниво, но също и обясненията и доказателствата. Спускаше им партията отговорна задача и те веднага я изпълняваха на високо международно равнище.

Всяка година в Пловдив се провеждаше един от най-големите панаири в Европа, а и в целия свят, така че идваха гости и от капиталистическите страни. Най-изобретателни и дружески настроени спрямо нас бяха западно германците, защото те идваха и носеха книжки с факти за страната си, така че да можем да държим сметка докъде е стигнало състезанието, явно загрижени да не ги изпреварим без да разберат. Оказваше се обаче, че вместо да се потят те, това правеха нашите управници и пропагандатори, защото сметките някак не излизаха. Може би защото са били без кръчмаря или пък защото на кръчмаря са му били видели отдавна сметката. А стандарта на живот при социализма така си и остана 5-10 пъти по-нисък от този на Запад, независимо от това какво тръбеше пропагандата. Като германците обичаха да онагледяват тяхното превъзходство, като цитираха какво може да се купи у тях с часовото им възнаграждение. Или по-скоро показваха колко часа трябва да работи човек, за да си купи хладилник, телевизор, кола, къща. Те дори не правеха сравнения, защото щяха да бъдат обвинени в пропаганда, но хората се тълпяха на техните щандове и сами си правеха сравненията след това. Никак не бяха насърчителни. Така че е изненадващо откъде сега потомците на комунистите намират арогантност да говорят колко хубаво се живеело при социализма. Също толкова хубаво колкото и в една отдавна рухнала къща.

В края на 70-те години демагогията и пропагандата започнаха да имат още по-големи проблеми, защото и при нас се появи инфлация, зад която увеличенията на заплатите така и не идваха. Разбира се на управляващите от това не им ставаше по-зле, защото те все така уверено предсказваха светлото бъдеще. Там където нещата не вървяха добре обаче, беше сектора на икономиката. Оказа се, че с насилие може да се завземе властта и държавата, но със сила не могат да се накарат хората да се трудят и да изпитват удоволствие от труда си. Почти всичко в работата се правеше лошо, но най-лоши бяха организацията и управлението.

Не знам дали е по-добре да започна, отдолу нагоре или отгоре надолу, разглеждането на трудовия процес, но и в двата случая става дума за икономиката, която не даваше добри резултати. Защо? Защото с премахването на частната собственост политиката се поставяше като определяща за всичко в обществения живот. А тя беше пряко подчинена на комунистическата партия, на нейната идеология и на абсолютна й власт. Затова като директори на предприятията се поставяха партийни членове или хора, заклели се да служат вярно. Предпочитанията падаха върху хора, на които можеше да се разчита, че ще изпълняват безпрекословно заповедите спуснати отгоре и нямаше да се отклоняват самоволно от възложените им задачи. В началото се смяташе, че даже да не се постигат добри икономически резултати, по-важно беше да не се поставя ударението върху печалбата и парите. Беше важно да се спазва командния метод, при който всеки трябваше да изпълнява безпрекословно това, което му се заповядаше и не подлагаше на съмнение задълженията си. Заплащането беше така уравнено, че въобще не стимулираше и не насърчаваше хората да се стараят в работата. Но големият проблем наистина бяха организацията и управлението. Обществена тайна беше, че за човек, който не е партиен член нямаше шансове за успехи и кариера.

За да докаже на дело, че е строй на пролетариата, комунистите въведоха система на заплащане, при която ръководителите получаваха по-малки заплати от работниците, независимо че първите носеха цялата отговорност. Например младите инженери започваха работа със заплата от 170 лева, докато млади общи работници започваха със заплата от 200-300, а някъде и повече. Също така докато ръководителят на един обект от десетки или стотици работници можеше да има заплата от 250 лева, работниците имаха заплати между 350 и 500 лева, а в единични случаи можеха да достигнат до 700-800 лева. За сравнение, в развитите капиталистически държави мениджърите получават от няколко пъти, до няколко десетки пъти по-високи от средните работни заплати, а в отделни случаи тяхното възнаграждение може да бъде стотици пъти по-голямо. Това, че не се възнаграждаваше и насърчаваше отговорността, организацията и управлението всъщност доведоха до пълен провал на производствената дейност. Оттам се стигна до пълен провал на икономиката и икономическата политика на страната и срива на системата като цяло. А имаше случаи когато отделни партийни ръководители можеха да провалят цяло предприятие или производство, само и само да угодят на някой по-голям началник. На него така или иначе щяха да му простят, защото той беше верен на партията и нейната генерална линия.

Откритото противопоставяне на интелигенция и трудещи се, както се вижда от горния коментар, беше също така част от същността на социализма. Идеологията създаваше заблудата, че общественото развитие може да се манипулира, а практиката превръщаше това в дейната мъдрост на системата. Така компартията използваше абсолютната си власт да манипулира отделните слоеве от населението, като се опитваше да си облекчава работата в управлението, като ги настройваше едни срещу други. Това се извършваше на територията на цялата държава.

Средствата на демагогията бяха плашенето и насилието, а също така ласкателството и подкупването. Лошото беше, че абсолютната власт до такава степен корумпираше хората, че накрая доведе до рухването на цялата система. Това самоунищожение се превърна в провал и разруха на цяла България. Компартията обаче не преставаше да се смята за безгрешна и винеше за неуспехите си, ту интелигенцията, ту народа. Заслуга за това имаше и абсолютната безотговорност, която тя беше развила по време на управлението си.

Възпитанието и образованието на хората в обществото започваше от ранна възраст и ставаше изцяло по каноните на М-Л. Малките деца бяха приемани за чавдарчета през първите няколко години от образованието си и за целта носеха сини връзки. След това, до 14 годишна възраст, ставаха пионери и носеха червени връзки. Между 14 и 28 годишна възраст бяха приемани за комсомолци и само в редки изключения някой оставаше извън редиците на тези организации. Там децата се възпитаваха и образоваха в духа на комунизма, за да могат да бъдат негови достойни строители като пораснат. Те бяха направлявани, организирани и контролирани какво и как правят, като непрекъснато им се разясняваше какво означава да бъдат добри граждани на социалистическа България. Периодически им се организираха лекции и разяснения за вътрешно и външно политическата обстановка. Във всеки стадий на образованието имаше идеологически предмети, които просвещаваха в идеите на социализма и комунизма. Свободна активност и свободомислие не бяха позволени и водеха да неприятности.

Друга особеност на периода на демагогията беше противопоставянето на столицата и провинцията. Въвеждането на софийско гражданство беше едно от явленията, които създадоха не само ограничение при придвижването, но и още една възможност да се упражнява свръх власт. По този начин се контролираше потока от хора, които искаха да живеят в столицата, като беше допълнителна възможност компартията да възнаграждава верните кучета. Изискванията за заселване в столицата доведоха до враждебност в отношенията й с провинцията и до допълнително корумпиране на нравите в София. Това може да е причина прехода в България да се извършва от хора, които са имали по-корумпирано мислене и поведение, в сравнение с останалата част от българския народ. А може и това да е основата на увеличаващото се чувство на здрав разум, което се забелязва с отдалечаването от столичния град. Няма как ненормалната система на управление при социализма да не е поразила най-много хората, които са били най-близо до нея. А това от своя страна може да е предизвикало по-голяма степен на грешно мислене и лоши навици в София отколкото в провинцията.

От близкото минало идва и убеждението, че държавата е всемогъща и е длъжна да прави всичко вместо гражданите. Липсата на опит и знания за свободното общество е причината да не можем да преценим, че тоталитарната държава беше ненормално явление, защото беше отнела свободата на гражданите си. До степен, че им внушаваше, че ще се грижи изцяло за тях, а те трябва само да слушат и да се подчиняват.

Добрата организация и управление на държавата е задължително условие за добрия живот и благополучието на хората, но социализма не можа да постигне това. Той по-скоро създаде условия на насилие, страх и подозрителност и накара народа да се задоволява с това, което му се дава. А на всичкото отгоре управляващите го виняха, че не е развил съзнанието и способностите си, за да строи успешно комунизма. Случвало ми се е даже да чувам изказвания от типа, че като нация първо сме провалили комунизма, а сега ще провалим и капитализма. Добре е да се подчертае, че постигнатото по времето на социализма не се дължи на системата, а на българския народ и на резултатите от неговата работа. И даже напук на ненормалната същност на системата. Защото народът е жив и здрав и ако прояви упоритост и воля, може тепърва да подобрява живота си. Докато комунизмът изчезна безвъзвратно и донесе само беди и разруха на страната ни.

Социализмът имаше амбициите да се разпространи и завладее цялото земно кълбо, като комунистическата партия на СССР водеше открито политика на изнасяне на революции. В един момент голяма част от територията на планетата и нейното население живееха в условията на социализъм. Така че свободният свят беше принуден да пази постиженията си и затова се водеше студената война между социализма и капитализма. А твърденията на някои хора колко хубава система бил социализма, няма как да не се разсеят като се види как живеят хората в последните две комунистически държави на земята – Куба и Северна Корея. И двете са отчайващо бедни, много по-бедни отколкото сме ние сега, а последната даже мори от глад стотици хиляди свои граждани, защото не е в състояние да произведе достатъчно храна, за да ги изхрани. Това само ни припомня до какво могат да доведат сталинистките методи на стопанисване на земята. Да не говорим за правата и свободите на хората там.

Китай, другата голяма надежда на бившите комунисти, въведе отново частната собственост, като преди 2 години там вече имаше повече от 1000 милиардери. Спомням си думите на един китайски водач, който каза, че като са видели срива в Русия, са размислили и са разбрали, че не могат повече да се инатят и да чакат, докато държавата се срине и под техните крака. Сигурно си спомняте, че по думите на Маркс и Енгелс същността на социализма в едно изречение беше, премахването на частната собственост. Нейното възстановяване от страна на китайците означава, че са решили да се върнат към хилядолетните си традиции и към семейството на свободните народи по света.

Социализмът у нас не се промени в положителна посока до самия си край. Имаше моменти, по времето на перестройката и гласността на Горбачов, когато се смяташе, че обществото ще намери сили в себе си, за да извърши необходимите коренни промени. Но се оказа, че точно Русия, която създаде социализма, не можа да намери сили да разреши частната собственост и да върне икономическата свобода на гражданите си. Стана ясно, че системата в Източна Европа беше изцяло изчерпана и икономическите резултати не удовлетворяваха хората.

Малко преди разпадането на системата у нас, бяха сменени насила имената на турското малцинство и то без каквито и да е протести от страна на мнозинството. А по-късно, пак насила ги изпратиха да летуват в Турция. Това беше явно някакво малоумно комунистическо хрумване да се прави опит да се възстановява по изкуствен начин етническото равновесие в страната. Даже изведоха масово населението на манифестации, за да подкрепи официалната политика на компартията и недоволство почти нямаше. До самия край продължаваха да заклеймяват публично народните и партийните врагове, като хората можеше да пострадат за обикновен израз на свободомислие. При това положение, днес излиза малко изкуствено да се опитват да хвалят достойнствата на старото общество и да казват, че сме етична нация. Природата на системата остана вярна на същността си от началото до края.

Както вече казах целта ми е да обясня обществените проблеми на България от философска гледна точка, с оглед на необходимостта от определяне на причините за лошия живот днес. Само така ще можем да разберем какви са проблемите, за да можем впоследствие да развием знанията и уменията да ги решаваме. Всичките идеи, обяснения, доводи, доказателства дотук, имаха задачата да следват една проста схема и да търсят отговори на въпросите. Защо сме в това тежко положение? Какви са причините за това? Какво да се прави за подобряването на живота? Как може да се постигне това? Аз вече посочих като основни причини грешното мислене и лошите навици наследени от социализма. Сега остава да видим как те се пренасят в посткомунизма и продължават провала и разрухата в обществото. А в края на книгата ще се съсредоточим върху това какво и как да измислим за подобряването на живота и как да го постигнем на дело.

Това което забравих да подчертая тука е, че комунистите се научиха през този период да боравят умело с демагогията. Което ще рече, че се научиха да правят добро впечатление, да говорят убедително и самоуверено, да търсят и намират слабите места на противника, и всичко в името на вечното и идеалното комунистическо бъдеще. Тези знания, умения и опит придобити тогава още им помагат да омайват народа и да се представят за негови най-верни защитници. Но също и да заблуждават хората и да пречат на развитието на България. Така че са ни нужни проникновение и обяснения, за да можем да се ориентираме в лабиринтите завещани ни от миналото и да проправяме пътеките напред.



9


ПОСТКОМУНИЗЪМ


Периода между 1989 и 2001 година

Идеите, които развивам в книгата не са история, а по-скоро се отнасят към философията на историята, тоест към нейното обясняване. Целта е да се опитаме да я разберем по-добре, а оттам и да можем да измисляме по-лесно решенията на проблемите и начините и средствата за успехите. Но явно не напредваме много, когато едни мислят, че всичко вече е измислено, а други смятат, че е достатъчно да опишат това, което е пред очите им, за да постигаме добри резултати. Това няма да стане и когато смятаме, че някой друг в държавата е отговорен за подобряването на живота ни. Мисленето определя поведението и отношенията ни в обществото. Ако то е грешно, поведението и отношенията ни ще са грешни, а оттам ще постигаме лоши резултати в работата и начинанията. И вместо да си решаваме проблемите, ние ще ги задълбочаваме и множим. Ако не сме развили знанията и уменията да мислим проникновено, ние няма да се вглеждаме в себе си, тоест няма да се стремим към самопознание и затова няма да можем да откриваме грешките и недостатъците си. Без това пък няма да можем да ги поправяме и да постигаме по-добър живот. Самопознанието изисква съмнение в себе си и самокритичност, но те са индивидуални състояния на духа и ако не сме ги постигнали, би трябвало да се образоваме в тази насока. Те не могат да се възпитават насила, а само по вътрешно убеждение и желание, след като сме проявили воля за това.

Когато показвам и обяснявам грешните идеи и лошите навици в България днес, то е с цел да събудя съмнението спрямо нас самите и желанието за самопознание, така че да можем да започнем да търсим и намираме какво трябва да променяме. Затова са нужни условия на отворен диалог, а не да обръщаме гръб и да си пазим барикадите. Без тях няма да можем да обсъждаме заедно какво и как да променяме и да постигаме разбирателството и съгласието. Засега обаче ние не можем нито да проникваме в смисъла на проблемите си, нито да водим с търпимост отворен диалог, нито да си сътрудничим и взаимодействаме. С тези няколко думи посочвам най-общо трудностите, но са ни необходими много идеи и дела, преди да стигнем до желаните резултати. Дотолкова много, че още не може със сигурност да се каже тръгнали ли сме по пътя на напредъка или не.

През есента на 1989 година социализмът се срина така изненадващо, че завари всички неподготвени. Нито на Изток, нито на Запад някой беше допускал такъв светкавичен развой. Това беше характерно и за България. Какво стана при падането на социализма? Много хора казват, че комунистическата партия беше изцяло готова за тези промени, но аз се съмнявам в това. Абсолютната власт създава абсолютни илюзии и те бяха в основата на много заблуди. Комунистите контролираха всичко в държавата, а по-младите ставаха все по-нетърпеливи да грабнат щафетата на управлението от старите. Затова големите сътресения в Източна Европа през есента на 1989 година ги накараха да вземат инициативата и да действат. Сигурно не са си давали сметка, че вече е било твърде късно. Тръгнаха да прехвърлят цялата отговорност на Тодор Живков и да изкарват, че е виновен за всичко. А той човека даваше повече вид на хитър, но дисциплиниран шоп, който даже обичаше да се самоусмива пред народа от време на време. Това, което на него му спечели уважение и ще му запази може би името, е първо, че заяви открито, че социализмът е бил грешна идеология и второ, че той е управлявал с мисълта за съдбата на народа. Ако приемем неговите обяснения през призмата на историческите условия, може да се каже, че той е бил начело на България по времето на най-добрите години на социализма. В края на комунистическата власт, когато навлязоха по-младите, стана и финансовото хлътване на страната и пропадането на икономиката. Тогава той вече стоеше като остаряла шапка на главата на държавата, която накрая свалиха, но явно по-голямата част от работата се вършеше от по-младите.

Макар и да изгубиха почвата под краката си, комунистите все още притежаваха абсолютната власт в началото. Те владееха и контролираха всичко, но вече не знаеха какво да правят с тази абсолютна власт. Стана им ясно, че са на път да я загубят безвъзвратно, но много от по-младите кадри се настървиха и не искаха да си оставят каруцата в калта. Младите днес не знаят, а пък старите имат всички причини да забравят или да крият, че напиращото поколение комунисти се стягаше да поеме цялата власт, за цял живот. Можете да си представите какъв психически шок е било за тези хора да разберат, че това, за което са мечтали и са се приготвяли цял живот, им се изплъзва безвъзвратно от ръцете. Спомням си добре партийната им всеотдайност и затова допускам, че са се почувствали сякаш земята се отваря под краката им, за да ги погълне. Тепърва щеше да им се налага да се приспособяват, като едните се плашеха от неизвестността, а другите усещаха големите възможности, които се откриваха пред тях.

Леко полека започна процеса на промените на тъмно, където новите политически сили напредваха плахо и неуверено, а комунистите се чудеха докъде и как да отстъпват, та да загубят възможно най-малко от властта си. Нищо обаче не промени вярата им във възможността обществото да се манипулира, както и че са единствената политическа сила способна да управлява. След всичко станало в България през последните 14 години нищо не показва, че техните наследници са изгубили тази си вяра. Даже се сдобиха с нова вяра, тази в Господа и понякога можем да видим нагледно какво са имали предвид още в древността, когато са казвали, че някои хора са по католици от папата или по роялисти от царя. Както вика народа, пази боже сляпо да прогледа.

Разговорите около кръглата маса бяха началото на обществения диалог, но е ясно, че бяха и начин да се печели време. Това, че се свика Велико Народно събрание също не е случайно, защото е още един начин да се печели време, а освен това създаде самоизмамата в обществото, че се възприема старата традиция. Бързането с нова конституция, след дълъг период на тоталитаризъм, беше добър начин да се започне всичко накриво. Това, което не сме знаели обаче е, че в свободното общество нещата не стават така, както на нас ни се иска, а така, както предизвикват свободните сили, волята и делата на участниците в обществените процеси. За жалост знаехме само как да използваме обективната наука за промяна на обществото.

Друго, което заемаше съзнанието на хората с власт тогава беше как да превърнат политическата власт в икономическа, преди да им се е изплъзвала окончателно. Впоследствие се видя, че схемите са били разнообразни и многобройни. Пренасочването на държавни средства към новосъздадени частни фирми, заемането по ленински на стратегически позиции в медиите, контролиране на приватизационните процеси и на това, което ставаше в селското стопанство. Това, което изолира България през този период и блокира нейното развитие беше, че много дълго време се забави приватизацията на предприятията и връщането на земята. За това допринесоха също високата инфлация, големите лихвени проценти и нивото на враждебност към Запада, който беше обявяван за главен виновник за разрушаването на икономиката и държавата. А всъщност България беше провалена и разрушена от некадърните ни политици, защото е тяхна отговорност да управляват и организират държавата за нейно добро. Спирането на приватизацията и на връщането на земята беше идеалния начин за сриването на икономиката, тъй като не можеше да се осъществи прехода от държавна към частна собственост. Икономиката провалиха и високите лихвени проценти, защото пречеха на навлизането на преки чужди инвестиции, от една страна и на вземането на заеми от бизнеса вътре в страната и неговото развитие, от друга. А идеята, че Западът е провалил нашата икономика, за да окупира нашия пазар, е толкова невярна, колкото и комунистическа. Защо?

Защото, за да продават на някого стоките и услугите си, фирмите се нуждаят от потребители. Когато се съсипе икономиката, хората няма да имат пари, с които да купуват тези стоки и услуги. За сравнение през 1999 година България произвежда около 1500 долара БВП на човек, докато страни от нашия калибър, като Швеция и Дания, произвеждат около 35000 долара на човек. Ако грубо приемем, че това са били и средните годишни доходи на човек, хората в Дания и Швеция са имали около 23 пъти по-голяма покупателна способност от нас. Тоест, на практика ние не сме имали почти никакви пари за пазаруване спрямо гражданите от тези страни и не сме представлявали интерес като потенциален пазар. Лошото е, че ние сами си вредим и не можем да подобряваме положението си, което не обещава нищо добро за близкото бъдеще. Какъв е смисъла тогава да разрушават нещо, което го няма, за да дойдат да го заемат, когато ще намерят само хора, които нямат пари да пазаруват? Напротив, те биха имали интерес да помогнат на пазара и на икономиката да се развият бързо, за да станат след това големи консуматори. Още повече, че те са свикнали на открита и свободна конкуренция, тъй като са се развивали непрекъснато в нейните условия.

Надявам се виждате, че става дума за социалистическа и посткомунистическа демагогия и нищо друго. Така че държана в изолация навън и в невежество и некадърност отвътре, България е била лишена от възможност за бърз и лесен преход през първите 7-8 години. Ако въобще може да се говори за сценарий, то това е било как да си поделят икономиката и парите хората с власт и стратегически позиции. Но поради незнание и неумение да го направят, провалиха и разрушиха държавата.

През този период не се разви отворен диалог на търпимост и толерантност, а просто се оформиха лагерите, които след това враждуваха помежду си в борбата за власт, като разчитаха на непримиримата злоба и омраза. Като че ли просто се повтаряше разделението на русофили и русофоби, което беше възобновено и развито след повече от столетие. Към него се добавяше и разделението на комунисти и антикомунисти, което стана още по-фанатично и крайно. И явно въображението на тези хора продължава да бъде бедно, защото и до днес продължават да съскат злоба и омраза на тази основа. Това се вижда и от факта, че основния припев на лидерите на СДС по време на общинските избори през 2003 година беше антикомунизма. Хората на БСП са малко по-прикрити, но като им паднат маските и те не могат да сдържат в себе си духа на упреци и неприязън. И едните и другите не си дават сметка, че комунизмът се е загнездил дълбоко в душите ни и е нужно да го прогоним оттам. При такава идеология и разделение на политическите сили, ще има още дълго да се чудим защо нямаме процеси, които да са подчинени на принципи, правила, закони, критерии, традиции. Та нима това може да ни падне някъде от небето?!

След разделянето на лагери започна дългия преход към провал и разруха. От едната страна беше безмилостната борба за власт, а от другата непрекъснатото винене, съдене и заклеймяване на противниците. Само неграмотни в политиката хора могат да си представят, че при това положение България я чака бърз и успешен възход. Подобни мислене, поведение и отношения не могат да доведат до нищо друго освен до провал и той не закъсня. Но за съжаление никой не си дава сметка, че поради вътрешната същност на социализма и дългия период, през който сме били подложени на него, ние сме програмирани за неуспехите. И тъй като не сме развили знания и умения за самокритичност и самооценка, не се стремим към самопознание, за да откриваме грешките и недостатъците си. А за приемственост не може да става дума, защото никой не иска да бъде приемник на провала, който започна при социализма и продължава при посткомунизма.

Започна период на честа смяна на управляващите, докато се стигна и до първото управление на СДС. Още тогава те смятаха, че е достатъчно да са антикомунисти, за да може управлението им да върви по мед и масло. Оказа се обаче, че не е така и като започнаха да се провалят, не само не проявиха самокритичност, но и си намериха изкупителни жертви в лицето на ДПС и БСП. Важно нещо при правителството на Филип Димитров са масовите уволнения в полицията, които дадоха успешен начален тласък на развитието на подземния свят в България. Не знам как са разчитали така, че ще изхвърлят над 1500 човека на улицата и те ще склонят глава и ще се примирят със саморазправата. Какво по-лошо от това да действаш срещу комунисти с техните методи?! Резултатите бяха според логиката, “каквото повикало, такова се обадило”. А поради пълната несигурност в държавата през това време, самата полиция бездействаше и оставяше да се развива хаоса и насилието. Така смятаха, че ще събудят недоволството на хората, на които ще домилее за старото време и ще върнат преименуваните комунисти на власт. Все пак полицията беше старата милиция, която беше въоръжен отряд на комунистическата партия. Страната се оставяше в ръцете на безредиците, беззаконието и на дребните боричкания, но това не пречеше на хората в политиката да смятат, че са способни да управляват и да извършват коренни промени в България.

Нямаше откъде да знаят и да са научили, че политиката е въпрос на търпимост в диалога и разбирателство и сътрудничество в делата. И че процесите там би трябвало да водят до уравновесяване и удовлетворяване на различни и противоположни интереси. Именно затова политиката е изкуството на отстъпките и компромисите, особено в условията на свобода и демокрация. Не може да се очаква да се погазват интересите на едни за сметка на други и да се смята, че това ще остане без последствия.

Отприщването на голямата престъпност беше причинено от вярата на всички, че обществото може да се манипулира и насилва в желаната посока, стига да умееш да го правиш. При това изглежда, че съществуваше самоизмамата от страна на бившите комунисти, че могат да контролират даже голямата престъпност чрез връзките си и при нужда да я обърнат в своя полза. Тази илюзия обаче изчезна с убийството на Андрей Луканов. Явно престъпният свят е бил станал вече достатъчно силен и богат, за да се съобразява с прищевките на някакви си там полустарчета, полуполитици. В същото време изглежда СДС по ленински добре бяха напреднали в усвояването на революционните ситуации и се възползваха максимално добре от срива в държавата, за да поискат и получат отново властта.

С пълна сила през този период се изявиха невежеството, некадърността, неетичността, безотговорността, създадени и развити при социализма. Хората, които са попаднали, случайно или не, във властта или в борбата за нея, са носителите на тези качества и навици. На тях обаче не им липсваше самочувствие, за да се убеждават, че вината е в другите и даже още се винят, съдят и заклеймяват взаимно. Дори смятат, че властта им дава допълнителни преимущества, които да им помагат да печелят играта на надлъгване, както с народа, така и с политическите им противници. Всичко това обаче с нищо не подобряваше съдбата на народа, който не само живееше лошо и страдаше, но и трябваше да понася упреците, че е прост и с робска психика. Имаше и немалко гадатели и шамани, които се опитваха да го вразумяват и наставляват.

В началото на 1997 година дойде управлението на ОДС, което беше първото правителство изкарало мандата си докрай. Това, което започнаха да разбират по-ясно хората е, че могат да променят управляващите чрез избори, но това не е гаранция за по-добър живот. Затова тепърва ще започнат да разбират необходимостта да се образоват, за да могат да избират най-подходящите хора в обществото, които да вършат добра работа. За да могат да виждат плодовете от политиката, като дейността по “организацията и управлението на държавата в името на нейното добро”. Досега се разпространяваше мнението, че знаем и можем и остава само политиците да си свършат работата. Тепърва обаче ще започнем да се усъмняваме, че май не знаем и не можем, след като непрекъснато се проваляме на дело. И някак започва да не им харесва на хората да слушат - хайде вие да работите, а ние да ви управляваме. А още по-малко пък може да им хареса да ги изкарват отговорни и виновни за провала и разрухата.

Правителството на ОДС заварва държава, която е здраво порутена и където не са извършвани почти никакви реформи. С поне 7-8 години са били забавени коренните промени. При това положение, дори да е имало някакво добро наследство от социализма, то е било частично или изцяло унищожено. По това време БСП започна да се освобождава от идеите си за демократичен социализъм, социалистически капитализъм, кооперативни стопанства по социалистически и т.н. Европейският съюз (ЕС) стана най-накрая съкровена цел, докато НАТО остана враждебна организация, за която много хора трябваше още да зреят. Извърши се мащабна приватизация, като се раздържавиха близо 70% от предприятията или по-точно от тези, които бяха останали годни да произвеждат нещо. Една от особеностите беше, че се извърши РМД (работническо мениджърски дружества) приватизация, при която, комунисти и антикомунисти без пари, се опитваха да правят капитализъм. Не само официално отчетените данни показват голям процент на неуспеваемост на тези предприятия, но голяма част от тях се извършиха на роднинско приятелски принцип. И въпреки че правителството и политическите сили от ОДС се защитаваха с довода, че няма официално доказана корупция, съмненията и подозренията на хората се запазиха до края. Странното беше, че се защитаваха упорито и даже арогантно, когато беше съвсем естествено да се допусне, че когато твоето правителство прави приватизация, ще уреди първо своите хора. Така или иначе провала на по-голямата част от тези фирми е доказателство за незнание и неумение да се организира и управлява бизнес в условията на свободен капитализъм. През цялото време обаче се поддържаше едно мълчаливо съгласие, че знаем и можем всичко, така че ни остава само да го направим на дело. И тази самоизмама още се разпространява в общественото пространство, както от всички политици, така и от медиите, защото тя играе ролята на кръгова защита от външния свят.

Има три основни критерия, които са определящи за оценката на едно свободно и демократично общество и неговата годност да постига добри резултати, удовлетворение и успехи. Те се определят от това дали се стремим към образование, етика в отношенията и отворен толерантен диалог. Липсата на такива стремежи показва последиците от грешното мислене и лошите навици. Много обичаме да тръбим, че сме образовани, етични и способни, но досега не съм виждал някой да си задава самокритични въпроси какво означава това. И колкото повече се заблуждаваме и хвалим с празни приказки, толкова повече отказваме да търсим грешките в себе си и да се образоваме. Естествено е, че никой няма да иска да се стреми към образование, ако смята, че вече е образован. А образованието е процес без край и затова напредналите народи по света не престават да се усъвършенстват в тази насока. Ние обаче само се чудим как и с какво да се излъжем, за да ни олекне на душата, че сме даже по-добри от другите. Ровим се в миналото, за да търсим примери колко сме етични, а в същото време никой не иска да носи отговорност за лошите дела и отношения днес. А те всъщност се дължат на лошата етика на отношенията в обществото. Свидетелство за това е лошото състояние, в което се намира държавата. Бяга се от диалог не само по този въпрос, а и по всички останали, защото не знаем и не можем да говорим по тях. И как би могло да е другояче, след като сме били възпитавани и подготвяни да бъдем строители на социализма, за който днешното българско общество би било вражеско и реакционно, защото е капиталистическо. Образован и възпитан за едното, означава необразован и невъзпитан за другото. Така че съвсем не е достатъчно да се кълнем в антикомунизма и Запада, за да подобрим живота в родината си.

Даже към Запада отношението беше и още е много двузначно и лицемерно. Защото когато трябваше да получаваме помощи и признание при преговорите за членство, тогава правеха мили очи пред хората от ЕС. Но когато получавахме критики, тъй като не разбираме свободното, демократично и капиталистическо общество, веднага се настройвахме враждебно срещу западняците и ги обвинявахме, че не разбират от нашите нрави, обичаи и условия на живот. Разбира се това е разбираемо мислене и поведение след десетилетия на социализъм, защото за него западна Европа беше символ на капитализма, тоест основен враг. Днес обаче е необходима коренна промяна в мисленето и отношенията ни на континента. Лошото е, че прекалено дълго сме се учили да търсим да виним и съдим някого, така че сигурно ще ни отнеме време, докато успеем да се освободим от тези навици.

Демагогията има лесно обяснение, защото през цялото това време ни учеха да виним външните и вътрешните врагове за собствените ни проблеми. Тя обаче е и естествена, защото и човека и държавата се нуждаят от оправдания, когато се провалят непрекъснато. Добре е да не забравяме обаче, че от Европа получаваме не само финансова помощ, но и морална подкрепа. В това окаяно положение, в което се намираме днес, трудно бихме могли да се крепим на крака, ако нямахме надеждата, че един ден ще станем част от ЕС, където хората живеят щастливо и богато. Тази перспектива е добър заместител на изгубената способност да мечтаем и да се стремим към мечтите си.

В предишната си книга казах окуражаващи думи на подкрепа за правителството на ОДС, защото бяха атакувани от много страни. Това се дължеше на факта, че като управляващи те единствени носеха отговорност за съдбата на България. Явно у нас още не е развита социалната култура на мислене и поведение, насърчаваща хората да работят заедно със свободно избраното правителство за общото добро. Но ОДС не само не се поучиха от горчивия си опит, ами веднага след като загубиха на изборите, станаха първи в редиците на тези, които смятаха, че единственото им задължение е да работят за свалянето на новото правителство. Това само показва доколко и тяхното мислене е било опорочено от социализма и посткомунизма, както и от участието им във властта. Защото вместо разбирателство и сътрудничество, те избраха самоцелно да се борят да си върнат властта. Даже отидоха до крайност в тази насока, което вече говореше за наличието на фантазии от нездрав дух.



Парламентарните избори през 2001 година

Много сили действаха за провала на правителството на ОДС, но то все пак успя да стигне до края на мандата си. Но те започваха да смятат, че независимо от трудностите, са направили достатъчно, за да могат да вярват силно, че съдбата ще е на тяхна страна по време на изборите. Отчитаха растеж на БВП от 5.8% и въпреки че инфлацията беше 11.2%, което означаваше реален спад в развитието на икономиката, те смятаха, че спокойно ще могат да се справят с БСП и да им натрият носа. Все пак социалистите бяха довели страната до пълен срив и инфлация от 600-700% на предишните парламентарни избори. Нямаше как хората да са забравили толкова бързо за това, а и да бяха, те смятаха да им го припомнят.

Всичките им пресмятания обаче бяха пропуснали да предвидят влизането на Симеон Сакскобурготски в надпреварата. В началото може да се каже, че даже го подцениха, защото политолозите и социолозите от отделните централи оптимистично предвиждаха, че той нямало да спечели повече от 10-12% от гласовете. Имаше даже социологически проучвания и изследвания на общественото мнение, които подкрепяха това твърдение. Всичко се оказа свободно фантазиране. Характерно за него е, че слагаме ударението върху това, което искаме да стане, а не проявяваме критично мислене, за да видим малко по-правдоподобно ставащото около нас.

Силите на ОДС обаче не загубиха самообладание и включиха в употреба всичките налични сили и средства. Аз лично бях много впечатлен, обществото по-малко, от ефикасната намеса на съда и неговия върховен съдия Иван Григоров. Изявите и поведението му бяха на висота, защото първо спря Симеон от участие на изборите и веднага след това издигна във Върховния касационен съд съдийката, която го беше спряла на ниво, Софийски градски съд. Той беше се клел вече веднъж във вярност на Иван Костов преди изборите, а след изборите го направи още веднъж, за да не останат съмнения за това, на чия страна е в тепърва започващата борба. Това аз бих го нарекъл поставяне на върховната съдебна власт в услуга на върховната изпълнителна власт, а другаде минава за най-висшата форма на корупцията. У нас обаче се смята, че корупция има само при доказано хващане с подкуп. Другото не се счита за корупция и един дявол знае за какво точно става дума. Видя се обаче, че в съдебната власт беше останало малко влияние и за други сили или пък имаше независими юристи, така че НДСВ беше допуснато до избори. Само дето си отнесе и таралеж в гащите за целия предстоящ мандат. Оказа се, че в България има закони, за да се спират свободните граждани от участие в изборите и в управлението на страната, но няма закони, които да вкарват в затвора големите престъпници. Защото докато последните се разхождаха необезпокоявани на свобода, съдиите обясняваха, че у нас корупция няма. Интересно каква връзка има това с факта, че те не носят отговорност за лошите резултати в своята работа, което не помага за създаването на ред и законност в страната. А именно в това се състои задължението на тяхната власт, както и приноса й за доброто на обществото. Защо обаче да носят отговорност, като могат да си я прехвърлят едни на други заедно с прокуратурата, следствието и полицията. На нас остана да чакаме да намерят начин да си я разпределят така, че не само да се гордеят с нея, но и да отчитат полезни за обществото резултати.

Изборите минаха и резултатите вече са забравени. Даже започнаха да забравят за прословутите 800 дни. По една случайност обаче, веднага след изборите попаднах в едно телевизионно предаване, за да обсъдим резултатите от изборите. Изглежда това даже ми помогна да остана впоследствие извън отворения диалог в обществото. Тук ще използвам възможността да споделя някои от мислите и обясненията, за които там не остана достатъчно време. Те се отнасят за това защо ОДС загуби, НДСВ спечели и народът имаше право.

Най-важното нещо в политиката е да могат да се създадат отношения на доверие между управляващи и управлявани. СДС и до днес обаче не си дават сметка за това, защото те все още смятат, че народът е виновен за тяхната загуба. Народът не е виновен, той просто реши да не им гласува повече доверие да управляват. В края на мандата си те просто бяха изгубили доверието на хората. А най-смешното беше, че смятаха, че при напълно обективни избори, те нямаше как да не спечелят. Смешно е първо, защото изборите са субективни и всеки човек гласува в тях по силата на повика на собственото си сърце и съвест. Второ, защото те като антикомунисти би трябвало да си дават сметка, че най-обективни бяха изборите именно при социализма, където се печелеше с 99.99% от гласовете, като избора се отнемаше от индивида и се предоставяше на висшата воля извън него. Разбира се става дума за волята на комунистическата партия, защото тя определяше обективното и научното бъдеще на човечеството.

А причините да изгубят доверието бяха много. Водеха диалог в обществото от позиция на силата, като открито показваха, че или ще е на тяхното или въобще няма да разговарят. Явно смятаха, че това е била силата на социалистите дотогава и затова трябваше да ги победят със собствените им средства. Само че всичко това беше по-скоро ехо от вече отминали времена, отколкото подходящото мислене и поведение за настоящето и бъдещето. Прекомерната самоизмама, че знаят и могат, също не им помогна, защото не ги предпазваше от грешките и недостатъците им. Те сигурно и до днес смятат, че не са допускали такива. Не можеха да обясняват проблемите на страната така, че да са разбираеми за хората и да печелят доверието им. А без добър социален диалог и отношения няма как да се постига подкрепа за водената политика и това да помага на успехите на една политическа сила. Само в отворения диалог би могло също така да се прояви състрадание и да се облекчат, макар и морално, трудния живот и страданията на народа. От СДС тенденциозно бягаха от вътрешната към външната политика и някак арогантно се опитваха да развяват под носа на хората успехите в чужбина. И бяха много горди от софистическия си довод, че не можело да има успешна външна, без успешна вътрешна политика. Не разбираха, че отстрани това изглеждаше като жива подигравка с народа и сякаш го правеха нарочно. Имаше икономическа стабилност, но това беше всичко и някак не се виждаше и чувстваше възможност за подобрения.

Духа на отношенията беше основан на враждебността, злобата и омразата, като разчитаха повече на силата и манипулациите, отколкото на диалога и етичността. СДС не си даваха сметка, че хората бяха започнали да ги намразват и причините за това бяха в самите тях. Нагнетяването на темата с досиетата също беше открита игра на вражда и противопоставяне, но те отново считаха, че са на страната на печелившата политика. Не им помагаха и позициите по въпросите на разделението в църквата, на лошите отношения с Русия и даже по отношение на комунистическото ни минало. Подкрепата от страна на Запада също не помогна, а по-скоро събуди насмешка в скептичния българин, защото изглеждаше като някаква нагласена и изпросена поддръжка. Малко преди изборите беше сменен избирателния закон, а после на негова основа съдът се опита да попречи на Симеон Сакскобурготски да се включи в надпреварата. Всичко това изглеждаше като открит опит да се манипулира обществото, независимо от претенциите им, че няма доказана корупция. Това, което не разбираха беше, че по време на изборите, народната воля решава кой ще получи доверие и кой не. Така че това беше момента, когато можеше да бъдат наказани за арогантното поведение.

Интересното е, че те загубиха изборите и веднага започнаха да се самопоставят на големи пиедестали в историята. Явно не са научили урока, че това е един от най-добрите начини да изчезнат безследно в нея. Пренебрежението към избора на народа беше открито и не само не изказаха готовност да работят с новите управляващи за доброто на България, но се видя и желанието им да започнат веднага да ги разобличат. Личеше и силното им желание да докажат докрай своята правота и грешката на народа. А на всичко отгоре водиха и страшно отрицателна кампания.

Надявам се, че не е нужно да правя обобщения, за стане ясно, че СДС бяха потънали в самоизмама и им липсваше самокритичност. Криеха пред себе си и пред обществото своите незнание и неумение да управляват добре, не искаха да носят отговорността за състоянието на страната и проявяваха доста неетичност в думите и делата. Вярваха в играта на манипулиране и надхитряване, проявяваха нетърпимост към критичното спрямо тях мислене и виняха, съдеха и заклеймяваха другите за неуспехите на обществото. И при все това вярваха, че ще успеят да бъдат преизбрани, макар и не с абсолютно мнозинство.

НДСВ спечели изборите, защото дойде като нова надежда и нямаше нищо общо с БСП и СДС, които в съзнанието на хората бяха започнали само да се редуват на власт, без да правят нещо добро за България. Несъмнена заслуга за победата имаше и Симеон Сакскобурготски, който обаче така беше оплют в пресата и медиите, без съд и присъда, че човек спокойно можеше да си помисли, че е попаднал в най-славните години и страници на комунистическата пропаганда. Хората, които клеветяха, чернеха и заклеймяваха, сигурно не си даваха сметка, че са преки наследници на тази пропаганда и ако не се претендираше на висок глас за големи и успешни реформи в медиите, щеше да остане усещането, че в България нищо не се е променило през последните 15 години. Народът явно виждаше нещо друго пред очите си, защото и излъчването и думите бяха различни. Видяха и чуха желание да ги слушат и да изразяват съчувствие и загриженост за тежкия им живот. Доста представители на движението участваха в предизборната кампания, така че не ставаше дума за впечатление само от един или няколко човека, а от хората, които се бяха включили в него като цяло.

Положителната кампания носеше дух на уважение и толерантност, но и идеите и позициите по отношение на основните проблеми на обществото изиграха убедителна роля в спечелването на доверието. Ясно се заявяваше, че ще се скъса с враждата и противопоставянето идващи на основата на досиетата, на разделението на църквата и на злостното разделение на комунисти и антикомунисти. Открито казаха, че ще се стремят към подобряване и разширяване на взаимоотношенията с Русия. Даже отношението към постиженията във външната политика на правителството на СДС беше положително и се заявяваше готовност за приемственост. Но разбира се няма как да се иска приемственост с 12 годишна вътрешна политика, която е довела народа до отчаяние, беднотия и лош живот. Добро впечатление правеше и факта, че Симеон беше успял да обедини, убеди и мотивира не малко българи, работили в чужбина, да се завърнат и да работят с него за доброто на страната си. При това безнадеждно и тежко съществуване не може да се отрече, че е имало и очакване за чудо, нещо, което след това се разду безгранично от медиите и опозицията, в желанието им да обърнат в своя полза страданията и недоволството на хората. Важно беше, че много от хората завърнали се в България носеха със себе си знания и умения от света, което определено още липсва на политическия и икономическия ни живот.

Защо народът имаше право в своя избор? Защото изборите са най-съществената част от политиката в свободното и демократично общество и упражняването на това право има образователна стойност, особено в нашия случай. Те са част от процеса на търсене и намиране на отговори за това какво и как да се прави, за да се постига по-добър живот. Вярно е, че народът е неграмотен в областта на политиката и икономиката на съвременния капитализъм, но е вярно и това, че не е така арогантен и невеж, както са политиците и интелигенцията опропастили живота му. Именно чрез възможността да променяме съдбата си посредством изборите ще разберем, че не сме подготвени за свободата, демокрацията и капитализма и че е необходимо да се образоваме. Чак тогава ще забележим липсата на просветители и ще усетим необходимостта да не чакаме на други и да започнем самостоятелно да се учим и просвещаваме в името на собственото си добро. Народът все пак оцени по достойнство заявеното от Симеон Сакскобурготски ясно желание и стремеж да се наблегне на обединяването на България, а не да се продължава делението на вражески лагери. Хората сякаш имат най-реалистичното разбиране за това, че противопоставянето в държавата може да води единствено до мизерия и безизходица. Открито предложения на народа договор за взаимно доверие сигурно също изигра своята роля. Хората оцениха по достойнство също така и отказа от злобата и омразата, защото тяхната разрушителна сила най-силно се проявява в ежедневието и работата. А те знаят, че там всичко това няма как да донесе успехи и подобрения. Добре е все пак хората да разбират, че от техния избор зависи много какво ще става в живота им занапред и че е необходимо те да развиват и усъвършенстват знанията и уменията си на граждани на България.



Периода 2001 – 2003

Какво е интересно през този период? СДС запази погрешното си мислене и поведение, че не те, а народът е сгрешил и това се видя както от отказа им да се включат в правителството, така и от начина, по който го направиха. Приказките и поведението им бяха открит призив към саботаж и противопоставяне на правителството. А след като са били 4 години на власт, това означаваше призив и към всички техни хора на държавна работа. И политиците от опозицията и техните коментатори, както и медиите започнаха да насаждат гаданията и предсказанията си как правителството ще падне до есента, до зимата, до пролетта. Всякакви измислици, клюки и хули бяха добри, стига да повтаряха постоянно посланието, че новите политици не стават за нищо и скоро ще паднат. В такъв случай народът казва, “кога кажат сто души луд си, луд ставаш”. Доста повече от сто души казваха и повтаряха, а хората не знаеха какво да мислят.

Появява се младеж с фланелка, че го е срам от царя и цялата преса и медиите тръбят до небето. А това, че младежа едвам говори и не може да каже три изречения на кръст, няма значение. Важно е да се кове желязото докато е горещо. Някак смешно звучаха и обещанията за толерантност през първите 100 дни. Сякаш обществото ни не е достатъчно провалено, че и 100 години да не могат да ни стигнат да постигнем стандарта, който искаме. Не е лошо да използваме чуждия опит, но без да сме развили знанията и уменията за него, не можем да постигаме същите резултати.

А грешното мислене си пролича даже в хората на новото време, защото и те, както и повечето от всички останали, са раснали и са се развивали в социалната среда и условията на България. Не бяха изкарали още година и половина в парламента и започнаха да се отцепват на групички от НДСВ. Това не само беше добър пример как разединението прави слабостта, но и показа до каква степен отцепниците са неподготвени за политиката, защото единственото, което успяха да кажат, са няколко граматически правилни изречения. Когато си отишъл да работиш и да участваш в организацията и управлението на нацията в името на нейното добро, това е съвсем недостатъчно. Явно още не си даваме сметка, че политиката е най-голямата отговорност и в държавата. И за да може тя да се изпълнява добре, е необходимо тепърва да се образоваме за нея. Политиката е най-сложната работа и изисква способности да измисляме и постигаме на дело целите и решенията на проблемите. Необходимо е също така да измисляме начините и средствата за осъществяването на крайните успехи.

Според мен настоящото правителство е добре съставено и управлявано, независимо че има много учители и съдници на дейността му. Водачеството не се състои в това да има един рогач напред и всички останали да се равнят по него. Това е подборен принцип наследен от миналото и при него хората след водача обикновено са мижитурки. Много по-добре е, когато всяко министерство е предоставено на човек, който да носи отговорност за него, а този, който е начело на всички, да организира и управлява дейността им, с цел тя да дава добри резултати. Предоставянето на свобода и поле за изява на подчинените обаче явно е в пълен разрез с опита и традициите на близкото минало и се смята за слабост и даже некадърност. Понякога е забавно невежите и некадърниците да ти обясняват кое е кадърност и кое не. Правителството се справя добре, защото това сочат резултатите на дело. Но у нас явно още не сме се научили да използваме обективни показатели и критерии за оценка и затова се продължава главно с емоционални крясъци и хули. Какво показва равносметката?

Вече две години ръстът на БВП е 4-4.5%, а инфлацията е около 3.5%, което означава реален растеж на икономиката и не е постигано през последните години. Има сериозен спад на безработицата от над 18% до 12.78%, като са създадени около 150000 нови работни места, чрез правителствени програми и в частния сектор. Сравнително най-високо е процентното увеличение на най-ниските доходи, а също така непрекъснато се увеличават пенсиите и заплатите в обществения сектор. Помощи за отопление от 52 лева за стотици хиляди семейства на хора с ниски доходи, когато най-ниските пенсии са около 50 лева е равносилно на цяла втора пенсия. Още повече, че тези суми почти изцяло покриват реалните разходи за отопление на един апартамент. Реформите в митниците доведоха, само за първата пълна година от управлението на НДСВ, до 220 милиона лева преизпълнение на приходите, което е над 10% увеличение. Преизпълнение на приходите имаше и в бюджета, което от една страна означаваше, ред, дисциплина и ефективност при събирането на данъците, а от друга, реални действия за изваждане на сивата икономика на светло. Има активна политика за подпомагане на селското стопанство, като за втората година от управлението, помощите за него се увеличиха от 40 на 160 милиона лева. Беше поставена цел те да достигнат 600 милиона до края на мандата. Това е много важно, за да може да се даде начален тласък за динамичното му развитие, защото то претърпя огромен срив през последните 14 години. В цяла Европа този сектор е подпомаган от държавата и добре развит, а ние тръгваме от ниска база и имаме много да догонваме. Още повече, че в българските села живеят около 20-25% от населението на страната, което е най-силно засегнато от прехода. През 2002 година има също така добър растеж на промишлеността и на туризма. Добрата финансова политика включва също успешно управление на външния дълг. И докато злите езици се опитваха да плашат хората със събитията в Аржентина и Бразилия, съотношението между външния дълг БВП у нас непрекъснато намалява. Не случайно през 2002 година Милен Велчев беше избран за финансист на годината от Съвета на Европа, а пред 2003 година Лидия Шулева беше наградена от ООН за програмата от социална помощ към заетост. Международните организации, които присъждат тези награди правят оценката си по обективни показатели, които е време да започнем да учим и ние.

Между отрицателните неща са осезаемите увеличения на цените на тока и парното, което обаче е наследство от 12 години управление на БСП и СДС, които не проявиха решителност да ги приведат в съответствие с икономическите закони на свободното общество. Така че тази много непопулярна работа е останала за настоящето правителство. Това обаче са необходими промени, за да се заздравят финансите на държавата и да се възприемат законите и правилата на пазарната икономика. Слабост е също така недостатъчния диалог и липсата на задълбочено обсъждане на проблемите така, че хората да изкажат по-пълно проблемите си, от една страна и да получат възможност да започнат да развиват образованието си като свободни граждани, от друга.

Най-голям е провала на правителството в областта на инвестиционната политика, защото това е решаващата стратегическа част от неговата дейност, която би привлякла в България така желаните от всички пари. Успехът в тази политика би означавал създаване на нови предприятия и би ускорил разкриването на нови работни места. В тази насока трябваше да се очакват и най-добрите резултати, защото българите завърнали се от чужбина идваха със знания и опит в икономиката и финансите. Може би защото беше толкова важна и даже решаваща за развитието и възраждането на страната, тя беше така целенасочено и настървено атакувана и блокирана. Заслуга за това имат шепа хора от съдебната власт, която, както добре каза американския посланик, не наказва престъпниците, но проваля най-важната част от икономическата политика на правителството, преките външни инвестиции. Това само показа колко много е оцветена от политическите си пристрастия съдебната власт. А отговорът в самозащита на върховния съдия Иван Григоров беше безсилен като старата социалистическа пропаганда, защото казваше на посланика да не се бърка във вътрешните работи на страната. Интересно как с такива позиции на хората във властта ще обсъждаме проблемите и целите си, когато станем членове на НАТО и ЕС? Подобно мислене и поведение бяха добри в старото общество, но не са характерни за свободното и демократичното. И както добре се видя, светът се опита да се намеси категорично във вътрешните работи на Америка, когато тя реши да води война с Ирак в защита на собствените си интереси. Явно хората у нас, израсли и възпитани в тиранично общество, смятат, че свобода на словото и на печата означава само това, което на тях им харесва или успяват да понесат. За къде сме след като не можем да проявяваме даже търпимост към критичното мислене на другите?

Как и защо стана блокирането на преките чужди инвестиции? Чрез тенденциозно действащи лица, които предизвикаха съдебни процедури, забележете, под предлог, че има подозрения за вероятност да се наруши закона. Хората, които пускаха и пускат на свобода престъпници за действително извършени престъпления, изведнъж се намесват във финансовата и икономическата политика, от която нищо не разбират, заради подозренията си, че вероятно има намерения да се ощети държавата. Не случайно ви разказах каква беше съдебната система при социализма, защото хората в нея са израсли и са били възпитани и образовани от тази система. И може би затова и правораздаването им сега е на такова високо световно равнище. Абсурдността, до която стигна дейността на хора в съдебната власт днес, може да се равни само с тази на самоубийствения дух на комунистическото мислене. И няма нужда да ни размахват досиетата си, за да видим, че са антикомунисти. За лош или добър късмет обаче на гражданите не им направи кой знае какво впечатление. Какво пък толкова лошо може да има в това да провалиш инвестиционната политика на правителството?! Та нали то е затова, да му гледаш сеира докато го свалят от власт.

А може би всички, които носеха отговорност за политиката и обществения живот през първите 12 години на прехода, ги е страх, че ако настоящото правителство успее, това ще е доказателство за тяхната некадърност, невежество и безотговорност. И народът ще разбере, че това е било напразно пропиляно време. Ако обаче успеят да провалят правителството, тогава и то ще стане част от дружината на маскарите. Какъв по-добър начин да прикриваш собственото си невежество, некадърност, безотговорност, неетичност, като проваляш всички след тебе. Никой не го е грижа за съдбата на народа и за това какви страдания още ще му донесе подобно мислене и поведение. Но явно волята за власт и у нас, както и при другите народи, взема връх над всичко. Потвърждава се идеята на Ницше, а и на много други философи, че стремежът към властта е определял цялата история на човечеството.

Провалянето на инвестиционната политика обаче е най-тежкия удар срещу България и народа й, защото убива възможността за бърз икономически растеж. Създаването на условия и среда за привличането на чужди капитали в страната е пряко свързано с решаването на паричните проблеми на хората. Защото това ще бъде в основата на създаването на нови предприятия и работни места, които ще донесат по-високи доходи и ще намалят безработицата и бедността. Така че като се пречи на успехите в инвестиционната политика на правителството, се цели то да се провали, за да могат старите политически сили да си върнат властта. За съжаление такова мислене и поведение могат да доведат единствено до провалянето на България. Да се опитваш да провалиш управляващите след тебе е абсурд, който само показва, че се стремиш да избягаш от отговорност и да прикриеш така лошите резултати от собствената си работа. Това означава да търсиш спасение в неуспехите на цялото общество, защото тогава не могат да ти търсят отговорност повече, отколкото на другите.

Ето някои сравнителни данни за страни като Унгария, Чехия, Полша, които показват, че по-доброто икономическо състояние на държавите е в пряка зависимост от преките чужди инвестиции. Тези страни са по-напреднали в развитието си от нас и имат стандарт на живота 2-3 пъти по-висок от нашия. За периода 1992-2001 година в България има около 3-4 милиарда долара преки чужди инвестиции. За същия период в Унгария има около 25 милиарда, в Чехия има около 35 милиарда, а в Полша има над 50 милиарда. А още по-интересно е да се види положението в развитите страни от Европа, които са с близки до нашите размери. През същия период Холандия има 230 милиарда инвестиции, а Белгия и Люксембург имат 409 милиарда. По-късно в таблиците, ще приведа още данни, но тези показват добре колко много изоставаме в привличането на чужди капитали.

Интересен е например случая с предсрочните избори в Калифорния тази есен, където искат да изберат нов губернатор, защото старият е довел щата до финансова криза. Основното, за което веднага заговори новия кандидат Арнолд Шварценегер беше, че атмосферата в Калифорния е станала враждебна за бизнеса и много компании са напуснали или са закрили работни места. Помислете само защо в Калифорния, която сама по себе си е 5 или 6-та по големина икономика в света, може да се говори, че е създадена враждебна атмосфера към бизнеса, а в посткомунистическа България да не може. И къде е причината за това?

Не само не знаем и не можем да правим бизнес, но и гоним инвеститорите, като се проваляме едни други и създаваме дух на непоносимост в отношенията. И се опитваме да създаваме капитализъм, като този от края на 19ти век, но не ни пречи да смятаме, че сме добри във всичко. Няма нищо лошо бивши комунисти да въртят бизнес, лошото идва когато започват да дават уроци по капитализъм не само на хората в България, ами и на тези по целия свят. При тази липса на самокритичност и на желание да се учим и образоваме, може още дълго да стоим и да чакаме някой друг да ни направи прехода.

Друга важна бъркотия в съдебната система, в която пак има американско участие, е тази с опита да се отстрани главния прокурор Никола Филчев. Тя пък показа колко голямо е влиянието на СДС във ВСС (висшия съдебен съвет), тъй като се оказа в състояние да предизвика процедура за неговото сваляне. Единствено несменяемост му, произтичаща от основния закон, го предпази от тази атака. Защо стана това? И по този въпрос се чуха много малко мнения, като взе връх желанието да не се създават скандали, които да разстройват цялото общество. А обяснението поне на пръв поглед не изглежда толкова трудно. Макар и назначен на работа по време на управлението на ОДС, господин Филчев беше приготвил няколко десетки папки за съдебни разследвания на хора от предишното управление. Дали поради нетърпимост или поради желанието им да бъдат недосегаеми, от СДС явно решиха, че имат сили да натиснат и да принудят прокуратурата да се откаже от тези си намерения. Като впоследствие се оказа, че има много по-дебела и твърда стратегия за действия и тогава на бойна линия излезе поета-посланик-политик-сваляч Едвин Сугарев. На всичко отгоре за пред обществото се разиграваше някакъв театър, в който той напускаше ръководството на СДС, поради несъгласие с политиката на ръководството, а след това вече изнасяше и разобличителните си материали. Както и да го гледаме, това беше явен опит да се манипулира обществото, като в същото време се вземат мерки да се избегнат неприятните последици за СДС, при евентуален провал. Нагнетяването на обстановката нарастваше непрекъснато, като започнаха и убийства на високопоставени личности. Изведнъж се оказа, че БСП, СДС, съдът и престъпниците действаха заедно в обединен фронт. Нима можеше да има нещо общо, което да свързва всички тези разнородни обществени сили?

Преди това обаче бих искал да кажа, че обстановката много заприлича на създадената “революционна ситуация” през есента и зимата на 1996-97 година. Убийството на Луканов, нажежаването на обстановката, срива на икономиката и финансите, безредиците, хипер инфлацията, изборите и смяната на властта. А обединяващото за нашите социални герои е основната теза на книгата. Грешното мислене и лошите навици възпитани и изградени за 59 години социализъм и посткомунизъм. Добрите резултати и успехите на правителството се оказваха все по-кошмарни за БСП, СДС, съдът и престъпниците, защото всички те губеха от това. За БСП и СДС, защото показва, че враждата, злобата и омразата, както и незнанието и неумението им да управляват, съчетани с дребнавите им боричкания, са в основата на провала и разрухата на обществото. Но тъй като те не искат да носят отговорност за това, провала на правителството сега би могъл да ги освободи именно от това голямо бреме. А също щеше да възвърне автоматично шансовете за връщането им на власт. Не знаем дали не са били пресечени и каналите за финансирането на партиите, защото този процес никога не е бил разкриван пред обществото. За СДС и БСП може също да се каже, че все още наивно смятат, че народното недоволство от само себе си ще ги върне на власт. Затова дори не се стараят да измислят разумни и ясни доводи и обяснения, а просто наливат масло в огъня, за да поддържат гнева на хората. Интересно защо смятат, че глупости от рода, царят е гол, царят да си ходи в Мадрид или пък, че царят е глупав и некадърен, са нещо, което народа не чува и не вижда и което няма да им навреди по време на следващите избори. От една страна плюят и чернят правителството, а от друга се стараят да манипулират народа. Като или ласкаят последния, за да спечелят симпатиите му или се опитват да всяват ужас и страх с гадания и предсказания. А дали пък народа няма свои традиции и мъдрост, които да му помагат да преценява сам и да иска ясни обяснения и резултати на дело? И дали не е разбрал отдавна вече, че няма на кого да разчита, освен на себе си и затова да е започнал сам да се образова?

Подценяването на българския народ и лицемерното поведение в отношенията с него могат да доведат само до неприятни изненади за тези, които го правят. Хората в нашата политика досега се заблуждават, че повечето власт ги прави по-хитри и че това им дава някакво преимущество. Всъщност тя ги прави само по-глупави, особено ако не внимават и не се пазят от самонадеяността и арогантността, които идват с нея. Хитростта е оръжието на по-слабия и той винаги ще го владее по-добре, защото от него зависи оцеляването му. Българския народ винаги е бил онеправдан и затова се е научил да оцелява чрез хитростта. Така че да му мислят политиците.

Съдът има интерес да свали правителството, защото изгуби спокойствието си от това, че започнаха да му търсят отговорност за лошата работа. Още повече, че той никога не е преставал да бъде политизиран. Нито при социализма, нито при посткомунизма съдът е бил независим. Всички участници в съдебната система са сигурно по равно разпределени между двата полюса на 12 годишния синьо-червен модел на развитие. И когато започнаха да си позволяват да ги притесняват пред лицето на цялото общество и да искат отчет за дейността им, те започнаха явно да нервничат и да стават агресивни и даже нападателни. Изглежда у нас има някакво предубеждение към тях, че са хора, които трудно може да се надприказват и да им се излезе наглава. Това обаче не означава, че не трябва да носят отговорност за работата си пред обществото и да допринасят за неговото добро. Даже и да няма официално доказана корупция сред тях, това не пречи хората да ги считат за най-безрезултатната и корумпираната от властите.

Реда и затегнатия контрол в митниците, както и осъществените там промени, са отнели изглежда доста от доходите на престъпния свят, така че и те са се почувствали задължени да дадат рамо за свалянето на правителството на Симеон Сакскобурготски. Вие сами съдете що за система и идеология е социализма, след като е възпитала и образовала политици и съдии, които не се притесняват да се обединят, макар и негласно, с престъпниците, за да си върнат на всяка цена властта и привилегиите. Или аз пак бъркам нещо и не разбирам, че за това са виновни свободата, демокрацията, капитализма и целия български народ?

Негативизмът, в чийто дух сме възпитани и образовани през последните 59 години, всъщност е начин и средство за изготвяне на планове, проекти и програми за постигане на неуспехи. С тях не само никога няма да постигнем успехи, ами ще се проваляме непрекъснато. И ако въображението, мисълта и волята ни стигат единствено да се напрягаме и мобилизираме да сваляме всяко следващо правителство, тогава кой ще измисля и ще постига успехите и добрия живот. А оправданията, че няма приемственост в политиката са просто изпреварване на противниците, за да се избяга от отговорност за собствените лоши резултати. Това прехвърляне на товара от болния на здравия крак никого няма да доведе до приемственост, защото тя сама по себе си произтича от полезните дела в обществото. Решаващ фактор за това е волята на народа и предпочитанията, които той прави по време на изборите. Новото за него в условията на свобода и демокрация е, че може и да случи в избора си, а може и да не случи. При това положение от полза са развитите знания и умения за преценка на хората и техните идеи и обещания.

Отношението към Запада в България все още е лошо и това се видя в скандалите, които се разиграха във връзка с АЕЦ Козлодуй. И там единственото, което успяхме да извадим наяве беше мислене и поведение в духа на злостната пропаганда от комунистическо време. Лошият Запад иска да ни разбие енергетиката. Интересно обаче кои са тези, които искат да го направят. Държавите, които са привърженици на атомната енергетика или тези, които са нейни противници и въобще нямат такава. И как така никой не прояви малко реализъм и не каза, че в 1992 година централата беше в такова окаяно състояние, че беше определена за следващия Чернобил, чакащ да гръмне и да се излее върху Европа, като това всяваше ужас сред гражданите й. Те са се примирили вече, че сме не по-малко самоубийствени от социализма, в чиито условия дълго сме живели, но все пак това е атомна бомба в нашия собствен двор и ако гръмне, първо ние ще пострадаме. Нима старата пропаганда толкова ни е промила мозъците, та да не разбираме, че в атомната енергетика най-важна е сигурността? А от лъжи в общественото пространство, хората вече трудно могат да преценят на кого да вярват. Както казва народната мъдрост, “който веднъж излъже, дваж му вяра не хващат”. Подкрепата за пропагандата по отношение на АЕЦ, пак е по-скоро плод на грешното мислене и лошите навици, отколкото израз на ясното разбиране на проблемите около нея. Когато се проваляме във всичко, най-лесната самоизмама винаги е, че някой друг ни е виновен. Вече направих по-рано разсъжденията, че е пропагандна лъжа, че Европа има интерес да сме бедни и нещастни. А мисленето и поведението ни по отношение на АЕЦ е по-скоро като това на удавника, дето се лови за сламка. За последната сламка останала след като сме провалили и разрушили всичко друго в държавата си. Забележете обаче, че никой не носи отговорност за сринатата държава, за провалените икономика и селско стопанство, но самовлюбено се захласнаха в големия и сполучлив аргумент, че се погазва върховния закон на страната. А нима върховния закон на държавата не е добруването на нейните граждани?! И защо никой не направи нищо за това добруване досега, а единственото, което могат да измислят е да си намират оправдания за лошо свършената работа. Проблемът на АЕЦ не е политически, а на технологичната сигурност и е необходимо да го решим заедно с ЕС.

Една от твърде слабите страни на българското общество е липсата на хора и идеи за просветата и образованието на народа в духа и традициите на европейското рационално мислене и познание. Все още в душата на хората стои дълго нагнетяваната враждебност към Запада по времето на социализма. Българският народ би трябвало да разбере, че той няма нищо общо с комунистическата идеология и насърчаваната навремето от нея злоба и омраза към капитализма, тоест към Европа. Той би трябвало да се върне към корените на своите нрави, обичаи и традиции и да намери начин да ги приобщи към тези на другите европейски народи. Тези народи отдавна са създали и хората и знанията и уменията, които са помогнали за осъществяването на възраждане и благополучие. На нас обаче тепърва ни предстои да създадем и водачите и идеите. Може би това се дължи на факта, че социалните слоеве бяха противопоставяни по времето на социализма и сега не могат да се освободят от лошите си навици. Това никога не е късно да стане, но не самоцелно, а с оглед на необходимостта да създадем нови и полезни идеи и разбирания, както и на добри отношения помежду ни.

У нас има грешно разбиране по отношение на образованието, защото се смята, че то е процес, при който ние учим измисленото от някой друг, без да влагаме творческо мислене. Това също е лошо наследство от времето, когато насилствено ни наливаха в главата обективната наука за светлото бъдеще. Тя беше голямата истина за общественото развитие, която нямахме право да подлагаме на съмнение. В условията на свобода обаче образованието би трябвало да има за цел да развива мисленето ни, от една страна и да ни дава знанията и критериите да оценяваме и осмисляме живота, от друга. То би трябвало също да е в основата на развиването на качество, което да ни помага сами да създаваме познание. Днес това е много нужно за ускореното ни развитие.

Подготовката за влизането ни в ЕС е свързано с уеднаквяването на законодателството ни със законите, нормите, правилата, стандартите на общността. Тези 80000 страници, за които често става дума са плод от усилията на социална и политическа култура, към която ние не сме принадлежали. Така че не можем да минем само с лозунгите, които се предлагат в публичното пространство за това, че сме като всички останали европейци. Не сме като тях и трябва да престанем да се заблуждаваме, защото и да сме принадлежали географски към Европа, не сме били част от общността на народите на ЕС. Празните приказки, че сме били винаги европейци и че сме даже по-европейци от другите, не помагат за нищо. Би било по-полезно да можем да преценяваме и да се съпоставяме реалистично с народите от континента, за да определяме къде се намираме. А също и да преценяваме какво точно искаме. Наистина да се образоваме и учим, за да постигаме знанията и уменията, нужни за промените или да продължаваме да се заблуждаваме, че вече знаем и можем достатъчно. За да излезем от тежкото положение са необходими нови хора и идеи, които да помогнат да осъществим коренни промени. В обществото такива промени обикновено стават, когато мнозинството от хората иска, образова се и накрая измисля и постига необходимите цели. Това засега липсва.

Друго нещо, което не знаем и не умеем е задаването на добри и полезни въпроси. Въпроси има, но тяхната логика е насочена по-скоро да затапваме, препъваме и злепоставяме събеседниците си на всяка цена. А има ли въобще зададени някакви въпроси в общественото пространство досега, които да са донесли полза за държавата и народа? Мое лично мнение е, че няма, защото не сме се научили още да мислим и говорим за общите интереси в новите условия. Лошото е, че дори отказваме да допуснем, че не знаем и не можем. И затова въпросите не са насочени към това да вникнем, обясним, разберем, а изкривяват по посока на личните дрязги и противопоставяния. Те въобще не са насочени към това да раждаме нови идеи и познание, а се стремят да търсят грешки и недостатъци в другите, за да ги упрекват, винят и съдят. Тоест въпросите не са добри и полезни, а са враждебни и вредни.

“Ти какво си направил и допринесъл?” Това например е един враждебен въпрос, който се задаваше често в един момент. Защо е вреден такъв въпрос? Защото той имаше за цел да напада агресивно хората с упреци, обвинения и заклеймяване, в стремежа да им се запуши устата и да им внуши чувство за вина. Явно е, че живеем лошо и затова няма смисъл да се нападат хората в самото начало и да им се търси сметка какво са допринесли за доброто на България? Подобно мислене и поведение не само не може да помогне на отношението в обществото днес, а направо ги блокира и проваля. Ако започваме стремежа си към по-добро бъдеще така, няма как да стигнем до добри резултати. Как тогава ще постигнем разбирателство, сътрудничество и успехи? Това налага да се учим и образоваме наново. Народната мъдрост казва, че “кой каквото прави, таквоз ще намери”. Така че от нас зависи дали ще изберем да общуваме толерантно и да се образоваме заедно или само ще търсим да се упрекваме и виним. На основата на последното обаче не се градят добри отношения и не се постигат успехи в обществото.

“Чувствате ли, че живеете по-добре от преди?” Това е друг пример за безсмислен въпрос. Това е така, защото излизаме от общество, което се самоунищожи и няма да се върне, а трябва да изградим общество, което не е съществувало. Затова би трябвало по-скоро да се сравняваме със страните от Европа. Сравненията с миналото ни затварят в безизходица и за да излезем от нея е необходимо да се съсредоточим върху въпросите: Защо сме в това тежко положение? Какви са причините за това? Какво да се прави? Как да се постигне? Не само че няма обаче такава линия на разсъждения, но хората даже търсят в миналото решенията за проблемите днес. Това не само показва неразбиране, но и издава невежество, което не може да ни изведе от затрудненията. Може би е време да престанем да повтаряме, че живеем лошо и да помислим как да се научим да излизаме от това положение.

Неотдавна главната редакторка на един вестник и телевизионен водещ се опитаха да говорят за самокритиката. Искаха да покажат, че не само я владеят, но и вече са се ползвали от плодовете й. Като по случайност пак бяха в затворен кръг от журналисти, които коментираха сами себе си. Но се оказва, че ние хората не сме чак толкова самокритични и торбата с грешките и недостатъците все ни виси на гърба. Така стана и с главната редакторка. Аха да прояви самокритичност с помощта и подканването на водещия, но някак не успя да си изкриви езика и реши, че няма какво толкова да се прави на самокритична. Просто си повтори, че все пак най-успешната реформа е в медиите и разговора приключи. А би било добре да схванат, че самокритичността започва с търпимостта към критичното мислене спрямо нас самите. Така че те ще станат такива, когато не само не са враждебни към тези, които посочват грешките им, но и покажат, че разбират ползата от това. Лесно е да упрекваме другите, но е трудно да намираме грешките в себе си.

Президентските избори през 2001 година затвърдиха увереността на народа, че в свободното общество може да сменя управляващите, както намери за добре. Вярвам обаче, че той вече е започнал да си дава сметка, че няма нито водачите, нито знанията и уменията, на които може да разчита, когато му се налага да избира. Добре е да разбере това, защото то е част от процеса на съмнението в себе си и самокритичността, които помагат за постигане на самопознание, а то пък помага за развитието и усъвършенстването ни. По принцип образованието и просветата на народа се водят от интелигенцията, но тази, подготвена от социализма, предпочита да го вини и напада, а не да работи с него за общото добро. Затова ще трябва да се обърнем към народната мъдрост съхранена през вековете и да черпим от нейното полезно мислене и познание. Достатъчно е да се опитаме да вникнем в нейната същност, за да се уверим, че тя е на нивото на тази на европейските народи. Така че тя може да бъде основа за добро начало по пътя на образованието ни в съвременното общество.

Интересно явление у нас е нагласата на интелектуалците, че като се съберат много на едно место и автоматично стават интелигенция. Сто, двеста или триста човека, пък било те и български интелектуалци, не могат да станат интелигенция, по простата причина, че това не се постига чрез количеството или бройката, а е въпрос на качество. Аз вече се спирах на този въпрос и тогава казах, че към тази прослойка могат да се числят само личностите, които са станали духовни водачи на своя народ, било чрез полезните идеи и решения за обществото, било чрез знанията и уменията си да водят в народните дела. Като че ли засега има личности, които са носители само на половината от характерното за интелигенцията. Но преди да ги спомена бих искал само да кажа, че събирането на големи групи от страна на нашите интелектуалци издава явно желанието им да влияят на обществото на всяка цена, от една страна, както и незнанието и неумението им как това да се постигне на практика, от друга. Те изглежда смятат, че голямата бройка ще събере малките им авторитети и влияние и ще ги направи големи. Ако погледнем назад във времето обаче, се вижда, че най-голямо влияние са имали великите личности със своите идеи, знания и умения. Събирането накуп или като в стадо, не само не увеличава влиянието им, а даже изцяло го омаловажава. Мисля че няма смисъл да се спирам конкретно на отделните случаи, които станаха около изборите последните няколко години или по други обществени поводи. Целта ми е само да подчертая, че в царството на полезните идеи и познание, съединението не прави силата. Това става само в общонародните дела.

Новите личности, които имах предвид по-горе са Слави Трифонов и Бойко Борисов. Защо смятам, че са интелигенция само наполовина? Както казахме интелигенцията е прослойката, която е духовен водач на своя народ. А това става чрез измисляне на полезни идеи и познание за теорията и практиката на социалния живот или поне с използването на такива. За да може да се съди за наличието на интелигенция и да се оценяват постиженията й са необходими реални резултати и успехи в държавата. И именно липсата на постижения по пътя към по-добър и щастлив живот лишава все още всеки един в България от възможността да се нарече интелигенция. Няма измислени полезни идеи, познание и решения на проблемите, така че липсва най-важното. Иначе и двамата се изявяват като хора, които могат да водят и които са успели малко или много в начинанията си. Двамата ги обединява и нещо друго, за което не знам дали са се сещали досега. Това е, че голяма част от славата им се дължи също и на факта, че са били взети на прицел от медиите с намерение да бъдат оплюти и очернени. Неуспеха на медиите в тази насока се превърна в техен личен успех, защото всичко ставаше пред лицето на цялото общество. Тоест постижението им по-скоро се дължи на безсилието и некадърността на тези, които са ги взели на прицел и са се провалили. Което от само себе си подчертава нуждата усилията и стремежите на хората в обществото да се оценяват по това какво допринасят за подобряването живота на народа, а не по това кой от кого е по-добър и кой на кого може по-добре да натрие носа.

Куцият крак на обществения ни живот е неспособността да измисляме нужните идеи и познание и не се знае колко дълго още ще продължава това. Защото коренните промени в държавата не се осъществяват само като се успява във вече съществуващата система, а като се измисля какво и как да се поправи, за да я изменим или подобрим. Именно затова много по-голяма е необходимостта от промените на обществото като цяло, за да могат личните усилия да допринасят за общото добро. В момента личните успехи са по-скоро символ на ощетеността и неуспехите на мнозинството, отколкото на движението и промените към по-добър живот за всички. Така че от нашите традиции и от чуждия опит би трябвало да вземем полезните идеи и знания за това как да градим обществото и държавността, а чак след това да поставяме на преден план стремежа към лични успехи. Защото когато няма изградена свободна и демократична държава с ред и законност, тогава ще се облагодетелстват само шепа хора, докато ще се проваля и страда цялото общество.



10


РАВНОСМЕТКАТА


Ние по-охотно признаваме своите грешки в поведението, отколкото в мисленето.

Гьоте


Защо е необходимо да правим от време на време равносметка, както във важните моменти от живота ни, така и в ежедневието? Всъщност това е и смисъла на трите въпроса на Питагор в началото на втора част на книгата. Той е съветвал своите ученици да си задават тези въпроси всеки ден, за да могат да вникват и обясняват по-добре това, което мислят и правят. Това е добър пример за насърчаване и подтикване към образование в духа на съмнението и самокритичността, като основни средства в стремежа към самопознание. Самопознанието, което днес е необходимо и на нас, защото времето на социализма и посткомунизма ни отучи изцяло да мислим самостоятелно и критично. Без този стремеж ние няма да можем да вървим напред, защото този процес лежи в основата на определянето на проблемите и тяхното решаване. В България обаче критичната оценка на живота се смята все още за лошо нещо, защото се възприема като атака срещу националното самочувствие и достойнство. Това е още една самоизмама, която е подхранвана от враждата, злобата и омразата в отношенията и продължава да ни противопоставя едни на други и пречи на напредъка ни. Тя донякъде е основателна обаче, защото критичното мислене у нас съществува главно под формата на непрекъснатото търсене на изкупителни жертви.

Злословенето, хулите и клеветите за съжаление не са критично мислене. Те по-скоро страшно приличат на духа и нравите от доброто старо време. А критичното мислене е това, което открива и определя грешките и недостатъците, извън личностите и независимо от тях. Тяхното осъзнаване от всички, като нещо вредно за обществото, е важно, за да ги поправяме, а оттам и за постигането на успехи. Ако ролята на държавата беше само да се вини и съди хората, тогава ние щяхме да бъдем рая на земята. Не защото можем успешно да съдим, а напротив, защото не можем. И тъй като не можем да го правим, това щеше да направи виненето и съденето вечни.

За щастие обаче целта на държавата е да постига по-добър живот за своите граждани. А това се постига със знания и умения, както и с добри управление и организация на обществото. Подобрението на работата зависи от това колко самокритични сме, за да можем да се поправяме. Мисленето, което се стреми да развие този процес на дело, се нарича критично мислене и за съжаление то не е развито у нас. Рано или късно обаче ще трябва да започнем да го развиваме, защото без него не можем да осъществим желаните промени. Това ще стане като започнат да ни интересуват въпросите и отговорите, цифрите и фактите, обясненията и идеите, доводите и доказателствата, които ще ни помогнат да разбираме по-добре живота си.

Друга мечешка услуга, която ни направи социализма, беше изолирането ни в социалистически лагер, който се самообяви за водещ в развитието на човечеството. Така обективната му наука за развитието на обществото стана абсолютно правило и всички съществували закони, критерии, стандарти, принципи, норми, традиции започнаха да се изменят и нагаждат по него. Много важна цел стана да се подчертава коренната и принципна разлика между социализма и капитализма, като това беше основното водещо начало за формулиране смисъла на всичко в държавата. И нямаше значение дали противоречеше на здравия разум или не, защото това просто беше обявявано за здравия разум на капитализма, който по правило вече беше отречен и трябваше да се унищожава. Точно толкова просто се затваряше кръга от разсъжденията на несъкрушимата комунистическа логика. За радост тя се оказа толкова несъкрушима, че се наложи накрая да съкруши сама себе си. Отказът обаче да се използват хилядолетните критерии и познание доведе до това, че мисленето, поведението и отношенията ни станаха грешни. Затова може да се каже, че социализмът корумпира мисленето и поведението ни и ни остави на произвола на съдбата. Грешното мислене и лошите навици са още в нас и продължават да ни пречат и провалят. Оттук възниква и необходимостта да извървим обратния път на приобщаване към обществото на свободните народи и да възприемем отново критериите и познанието натрупани през вековете.

Равносметката е необходима, защото ни предстои активна подготовка за приемането ни в НАТО и ЕС. Важна е обаче и поради факта, че сме много изостанали и бедни спрямо развитите европейски народи, от една страна и че не сме били част от западно европейската политическа и социална култура, от друга. Равносметката ни помага да преценим и осмислим по-добре интересуващите ни проблеми, а това става единствено на основата на разума и способността му да вниква и обяснява нещата. Не става дума просто за цифри, данни и информация, а за тяхното осмисляне и обясняване. Ако не можем да обясним проблемите, така че да ги решим, няма да можем да подобряваме живота си. Откакто свят светува резултатите на дело са били използвани за основа за отсъждане дали едно нещо е добро или лошо. Затова успехът е важен критерий за това дали мисленето, поведението и отношенията са били добри или лоши. Успехът означава, че хората мислят, действат и водят отношения добре, а неуспехът означава обратното. За нас равносметката е много важна, защото именно неуспехите показват, че мислим, действаме и водим отношения зле. Много хора в обществото смятат, че това може да се оправи само с празни приказки, стига само силно да повярваме, че знаем и можем. Вече се спрях на това, че измамата е добра само да се предпазим от злото, но за да постигнем доброто се нуждаем от истината. Достатъчно е да кажем, че цялата наука е в основата на света, в който живеем днес, а тя е изградена въз основа на упоритото търсене и откриването на истината. Засега ние отказваме да търсим истината за себе си и се опитваме да я заменим с дълга редица от заблуди и илюзии, тоест с резултатите от самоизмамата. Това прави равносметката за живота ни още по-наложителна, ако разбира се сме развили достатъчно воля за това. Така че ще се наложи да подложим на съмнение, преосмисляне и преоценка всички цифри, факти и съществуващото познание досега, за да сложим началото по пътя към промените. За тази цел трябва да се откажем от празните приказки и да научим обективните критерии и стандарти за обясняване на икономическото и политическото състояние на обществото.

Разбира се подлагането на съмнение и оценката на мисленето, поведението и отношенията е философската страна на процеса и се налага от необходимостта да са поправят големите поражения нанесени от М-Л идеология. Доста хора се заблуждават, че това не е необходимо, тъй като е достатъчно всеки специалист да си върши работата и останалото ще стане от само себе си. Само че няма друга област от познанието, освен философията и психологията на обществото, които да се занимават с човешкото мислене и да се вълнуват дали то е правилно или не. У нас все още всички хора във философията и нейните производни не са показали, че са се освободили от старите идеи и обяснения на обществото, защото в противен случай щеше да има хора, които да се опитват поне да търсят и изследват грешките на социализма. Такива обаче няма и даже заклинанията на антикомунистите са като развалена грамофонна плоча, която е спряла на едно место и не може да продължи по-нататък. В тази и в предишната си книга съм се опитал да допринеса за обясняването на философските проблеми на обществото и затова ги смятам, като начало на философията за възраждането на България. Тоест обясняване на проблемите на обществото с цел тяхното решаване и постигането на успехи и бърз възход. Все пак голямото ударение ще е върху задаването на подходящите въпроси, събуждането на съмнението в самите нас и самокритичността, раждането на идеите и обясненията. Това е по-скоро началото на работата, но е много важно то да е добро, защото мъдростта казва, че “доброто начало е половината работа”.

В публичното пространство се говори непрекъснато за преговорни глави, които затваряме по пътя към ЕС, но почти няма обсъждания и разисквания. Информира се обществото, че нещо се върши, но не се обяснява и спори, така че хората да могат да разберат нещо и да чувстват, че наистина обсъждат проблемите и се образоват. Въпросите се задават от журналистите, а отговорите се дават от политиците, но и едните и другите са много чувствителни, ако някой се съмнява в техните знания и умения да вършат добре работата си. Активността на обществото извън тези групи изцяло липсва и не става ясно получаваме или не някакво образование, което да е от полза за новия живот. Защото е едно да се извършва административната работа по приемането на 80000 страници от закони, стандарти, норми, критерии, правила, а съвсем друго, да се образоваме и просвещаваме, за да постигаме разбиранията и познанието необходими за успешното им използване в държавата. В тази насока не само изоставаме, но и направо отказваме да се учим и образоваме. А това е необходимо да стане ежедневие оттук нататък.

Ще започна с равносметка в една проста и ясна област от обществения ни живот, престъпността. През 2000 година бяха отчетени 359 убийства, а през 2001 те бяха 241, което е спад с 1/3. По всички останали показатели също се отчете намаление на престъпленията. Има даже значително намаление на показните взривове, но всичко това не пречи на арогантността и демагогията на някои коментатори да правят гръмогласни отрицателни обобщения. Някои не се свенят да заклеймяват управляващите от името на целия народ, като явно по-скоро се опитват да го манипулират, отколкото да водят полезен за обществото диалог. Ако сравним например броя на убитите с този на загиналите от автомобилни злополуки, чийто брой е над 1000 човека годишно или пък с този на самоубиващите се всяка година, който е около 1400 човека, ще видим, че вероятността човек да умре по последните два начина е много по-голяма. Или по-точно казано 4 пъти по-голяма при пътна злополука и 6 пъти по-голяма от собствената си ръка. Ами тогава в пресата и медиите би трябвало да викат 4 и 6 пъти повече, когато стават подобни злополуки, но никой не си прави труда за тях или го правят в редки случаи.

Бомбените атентати всяка година в Корсика, която е френски окръг с население от 250000 човека, са доста повече отколкото тези в цяла България. Във Франция също се крадат около 300000 коли годишно, което е неколкократно повече спрямо броя на кражбите у нас. Така че е добре да се научим да правим разумни и полезни сравнения и равносметки, които да ни помагат да се ориентираме по-добре за състоянието на обществото ни и впоследствие да определяме какво искаме да подобрим и да се организираме да го направим.

Критериите, въз основа на които можем да оценяваме и обясняваме света около нас могат да бъдат разнообразни. Например, общочовешки, исторически, политически, научни, икономически, социални, касаещи културата и изкуството, философски или просто емоционални. От една страна, този процес ще ни помогне да опознаем по-добре себе си, а от друга, да започнем да се доближаваме до народите от Европа и да градим добри приятелски отношения с тях. Целта ни не би трябвало да е да се изкарваме по-добри или по-лоши, по-хубави или по-грозни, по-умни или по-глупави, а да развием мислене, поведение и отношения, които да ни помогнат да променяме живота си и да живеем по-добре, заедно. Със сигурност в много неща си приличаме, както и в много неща се различаваме, но е добре това да се използва за постигане на положителните цели пред нас в зависимост от случая.

Скоро ми попадна социологическо изследване извършено във Великобритания . Целта на изследването е била да се търсят обяснения за това кое кара хората да са доволни и щастливи. Един от въпросите, който задали на младите, бил дали предпочитат (а) $50000 годишен доход, докато другите получават два пъти по-малко или (б) $100000 годишен доход, докато другите получават два пъти повече. Мнозинството от запитаните избрали (а). Тоест те са били доволни да получават по-малко, стига другите да са по-зле от тях. Оказва се, че това не е само българска, но и общочовешка черта. Явно в социалния живот сравняването с другите хора е важна част от процеса за постигане на вътрешно удовлетворение и равновесие. Лошото при социализма обаче беше, че това ни се вменяваше като нещо лошо и достойно за осъждане и по този начин на хората се насаждаше чувството за вина, за да могат след това по-лесно да бъдат манипулирани и управлявани.

Когато имаме възможност свободно и отворено да обсъждаме въпросите и проблемите, които ни вълнуват, тогава се запазва възможността недоразуменията да се преодоляват. Но когато хората се лишават от свобода на словото и им се насаждат подобни лъжи, тогава заблудите могат да се разпространяват до безкрай. Целта ни трябва да е да определяме грешките и недостатъците, за да ги поправяме, а не да ги експлоатираме максимално като средство, с което да манипулираме другите. Към последното обаче ни е подтиквала социалната среда през последните няколко десетилетия.

Има два факта, които ни поставят на първо място в света. Първият е, че над 30% от цялото население в България са пенсионери, а вторият е, че се обезлюдяваме с най-бързи темпове. От преброяването през 2001 година разбрахме, че населението е паднало под границата на 8 милиона, а официалната цифра на пенсионерите в страната е 2.4 милиона. А от дадените в таблица-1 данни може да се види, че населението на страната е намаляло с един милион между 1988 и 2001 година. За да разберем какво би станало ако тези темпове продължат, съм приел, че процентното намаление на населението през следващите десетилетия е същото. А данните за населението на САЩ използвам за сравнение със страна, която има доста стабилен положителен прираст на населението. Втората колонка за България пък се отнася за темпове на намаляване на населението, като се вземат данните от 1992 година, след като е започнало да намалява масовото имигриране на хора. Вижда се, че след това спада на населението вече е по-бавен. Изнесените наскоро данни показват, че през 1990 година у нас е имало 1700000 деца до 14 годишна възраст, а до 2015 година те ще бъдат около 900000.

Таблица 1

Година България САЩ България+

1988 8981000 245803000

1992 8460000

2001 7975000 281300000 7975000

2014 7081000 316700000 7365000

2027 6288000 356600000 6802000

2040 5584000 401600000 6282000

2053 4958000 452200000 5801000



Демографският срив, който вече е реалност у нас, е нещо, от което се плашат в Западна Европа, като перспектива за следващите 40 години. Оказва се, че има и неща, в които сме напред, но за съжаление не са от положителните. Разбира се за решаването на проблемите от подобно естество не може да се направи много, защото те са функция на разнообразни фактори, които се различават за всяка държава. Сигурно има начини да направим нещо и в тази насока, но имаме толкова много проблеми, че е необходимо по-скоро да започнем да се учим да ги подреждаме по важност, за да не се заплитаме в собственото си безсилие и неефективност. Бедността и лошия живот обаче надали са обяснението, след като най-висок е прираста на населението в най-бедните държави, които са много по-бедни от нас. В много от тях 60-70% от цялото население е на възраст до 30 години. По-скоро става дума за съчетание между наследството от политиката на насилствено манипулиране на обществения живот при социализма, от една страна и големия икономически и политически срив на посткомунизма, от друга.

Една от грешните страни на равносметките през последните 14 години е, че непрекъснато се правят сравнения със социализма. Може да се каже, че тези сравнения са вредни и безсмислени по няколко причини. Вече разгледах това, че социализма беше наложен насила, като беше отречено старото общество и се тръгна към градене на принципно ново. По силата на грешната си същност накрая то се самоунищожи. И сега трябва да се връщаме към обществено устройство, което е много по-близо по същност до това, което е съществувало преди 1944 година. Светът обаче се е променил до такава степен, че даже съвременното европейско общество се различава доста от това, което е било през първата половина на 20-ти век. Да се сравняваме с края на социализма означава да не си даваме сметка, че сме живели по начин, който се е провалил и няма как да се върне. Това, че след неговия пълен провал ние продължаваме да се проваляме, означава, че не знаем какво и как да правим, за да успяваме в новия си живот. А не че новият живот е лош и заслужаваме да страдаме, щом сме провалили комунизма. Свободният живот не е нещо, което чакаме да ни се случи, а това, което сами измисляме и постигаме на дело. Или казано по-образно животът не е керемида, която ни пада на главата, а керемида, която слагаме на покрива, за да пази къщата ни суха. Така че сравненията с миналото трябва да използваме само като ориентир за това дали сме започнали подобрението на живота. Тоест това ще е критерия дали сме придобили необходимите знания и умения, за да постигаме успехи в съвременна България.

А тези, които толкова се гордеят с комунизма и социализма би трябвало да схванат, че животът тече напред във времето, а не назад. Така че вместо да искат признание за участието си в провала на България, е добре да се учат как да не пречат на развитието й. Още повече, че напредъка на държавата ще лежи на плещите на все по-малък брой млади, които също са част от гордото наследство на старата система. Носталгията може и да е хубаво нещо, но е по срутената от земетресението къща, а на нас ни предстои да се запретваме да строим нова, която тепърва да ни радва и подсигурява. Те са изпитали своята наслада навремето от изливането на своите основи, така че сега е наш ред да изливаме своите.

Както вече споменах проблемите на България са главно политически и икономически, защото са пряка последица от теорията и практиката на старото обществото. За да можем да започнем да решаваме проблемите си, е необходимо да научим нови знания и умения, които да са базирани върху новите критерии, стандарти, норми, правила, закони. Досега някак предпочитахме самоизмамата, че знаем и можем, от което ставаше безпредметно да се учим и образоваме. И наистина защо му е на човек да се учи и образова, след като смята, че вече е образован, интелигентен и способен. Подобна заблуда би могла само да ни спечели малко време с надеждата, че нещата ще си дойдат на мястото от само себе си. Де да можеше обаче проблемите ни да се решават така. Изглежда човек е склонен лесно да се лъже и да си вярва. За това говори и народната мъдрост - “Лъже и сам си вяра хваща”, която е разпространена и при другите народи. Още от времето на Древна Гърция, народните пословици и поговорки са успявали да въплътят в себе си мъдростта и проникновението на човешкия гений и така са носели полза на обществения живот. Самоизмамата обаче е лъжа спрямо самите нас и не може да бъде подходяща основа за постигане на доброто в обществения живот.

Нека сега обърнем внимание на някои от икономическите и политическите критерии, които се използват вече столетия и са помагали на народите в стремежа им към напредък. В случая става дума за обективни критерии, които у нас поради невежество се опитват да пренебрегват или да отричат с емоционални доводи. Така политиците ги използват само за демагогия и лукави хитрувания и затова народът ги смята за думи и средства, с които се опитват да го лъжат и заблуждават. Тоест, първите ги използват като спасителен пояс, за да се задържат на повърхността на политиката, докато вторите ги смятат за гнусното блато, до което не биха искали да се докосват. Интересното е, че и политиците и специалистите, които смятат, че разбират от обективните критерии, не могат да ги обясняват така, че да носят полза на народа и да го образоват. Да разбираш нещо, означава да можеш или да го използваш за постигане на своите успехи или да го обясняваш на другите, така че да ги образоваш, за да могат и те да постигат успехи на свой ред.

В таблица-2 са показани основни икономически показатели, които помагат да се оценява състоянието на държавата и нейното управление. Те са ни нужни, за да се научим да вникваме по-добре в същността на живота ни, като си задаваме подходящи въпроси и раждаме полезни отговори, защото това ще ускори движението ни към промени. Много хора у нас претендират, че знаят и разбират, преди още да са обсъдени проблемите. Но те би трябвало по-скоро да будят съмнението ни, защото, при толкова необяснени и нерешени проблеми, е просто нелепо да се твърди такова нещо. Още повече, че не се вижда някой, който да предлага полезни идеи и решения. Добре е информацията да се приема като отправна точка в процеса на мислене, обяснение и познание, а не за крайна цел, както се заблуждават някои. Това важи особено в нашия случай, защото толкова много неща са неизвестни и необяснени, че докато ги доведем до състоянието на информация, има още много да се потрудим. Нека не забравяме, че даже думите и техните значения в началото са били измисляни и чак тогава са били налагани като дадености. Така че на нас тепърва ни предстои да минаваме по дългия



Таблица 2



Държава

Населе-

ние

(млн)

БВП

$млд

БВП/ч

$ БВП/ч

$

ППС* БВП

растеж

% Безрабо-

тица

% Средна заплата

$

Инфлация

% Инвести-

Ции-1992

2001$млд

България 7.9 18 2280 6120 4.5 13.7 165 3.5 3-4

Румъния 22.4 39.6 1770 6240 - 10.4 175 - -

Литва 3.7 11.2 3027 10650 3.3 12.8 284 0.8 2.4

Латвия 2.4 7.1 2958 8900 8.2 8.0 248 0.7 2.4

Естония 1.6 5 3570 11750 6.4 6.8 329 5.8 2.7

Унгария 10.1 58.3 5830 13500 5.2 7.0 325 10.3 25.0

Чехия 10.3 59.4 5795 15000 3.8 8.3 359 4.6 35.0

Полша 38.7 188 4858 10800 2.3 15.8 542 6.9 50.0+

Словения 2.0 18.6 9300 17800 4.6 11.8 877 9.7 2.7

САЩ 286.9 10708 37300 37300 1.1 5.6 - 1.1 1270

Германия 82.2 2243 27100 27500 1.5 10.6 - 1.3 340

Франция 59.9 1472 24600 25600 1.7 9.5 - 1.5 290

Швейцар. 7.3 265 36500 31750 1.7 3.6 - 1.7 70

Швеция 8.9 275 31000 26250 3.0 4.8 - 1.8 160

Ирландия 3.8 113 29800 29800 7.1 3.4 - 7.1 75

Норвегия 4.5 178 38400 31800 2.1 4.3 - 2.2 -

Испания 39.6 659 16600 21250 2.4 11.4 - 2.8 140

Холандия 15.9 429 26900 29200 1.9 5.5 - 2.4 230

Белгия 10.3 264 25700 27500 1.0 13.0 - 1.5 420**

*- ППС това е приведената покупателна способност на всяка държава, която се прави въз основа на набор от стоки, като съобразно тяхната стойност се изчислява коефициент за привеждане на БВП

** - цифрата се отнася за Белгия и Люксембург взети заедно



и мъчителен път на търсенето на истината за самите себе си. Само така ще можем да създадем необходимата здрава основа за обясняването на проблемите и тяхното решаване. Тази работа няма кой да я свърши на наше място. Надявам със своите идеи и обяснения да допринасям в тази насока, въпреки че досега съм бил посрещан по-скоро с чувство на неодобрение и неприязън.

Кое е първото, което се хвърля на очи като погледнем таблицата? Това е ниското ниво на БВП, тоест съвкупната стойност от стоките и услугите произведени в България, в сравнение с развитите европейски държави и даже в сравнение с другите бивши социалистически страни. Независимо дали изхождаме от произведеното на човек по абсолютна стойност, което възлиза на $2280 или пък вземаме ППС (приведената покупателна способност) стойността, която е $6120, цифрите са все така обезсърчаващи. Втората сума показва, че на по-ниските доходи, съответстват по-ниски цени и за да се приведе стандарта на живот вътре в страната към този на европейските държави, реалните доходи би трябвало да се умножат с коефициент. Той в случая е 2.68 и като умножим с него 2280, се получава 6120. Което означава, че ако искаме да сравним нашата средна заплата от $165 с тази на другите държави, би трябвало да я умножим с 2.68, което прави относителен доход от $442. Разбира се това ни служи само за сравнение с другите народи. Но $2280 и $165 са реалните суми, които сме изработили по международните стандарти и това е, с което разполагаме, когато пътуваме по света. Или по-просто казано, когато отиваме на екскурзия в Европа, разполагаме със $165, а не с приведената стойност от $442.

Как горните цифри показват икономическата ни изостаналост? Ще използвам информацията за Ирландия, тъй като в последните години тя стана символ за икономическо чудо в Западна Европа. След Втората световна война Западът като цяло осъществи голям напредък в подобряването на жизнения стандарт, но Ирландия е интересна, защото е била доста по-изостанала и по-бедна от другите и успехите й са символ за бързо догонване на напредналите. По думите на Мери Маклийс, министър председателката на страната, за последните 30 години, стандарта на живот там се е увеличил от 60% спрямо средното за ЕС, до 130% сега. А по информация на английското списание Икономист (Economist), БВП на страната се е увеличил с 80% през 90-те години на миналия век. Тоест ако използваме цифрата от таблица 2, която показва $29800 БВП на човек, това би означавало, че тя е била $16560 десет години по-рано. Разбира се увеличението на стандарта на живот не е с 80%, защото от тях трябва да се извади инфлацията. Но все пак става дума за среден годишен ръст от 8% на БВП, което е сериозно постижение.

Ако се поставим на местото на Ирландия ще видим какво би станало с нашето развитие ако успеем да постигаме такива добри темпове. За тази цел ще използвам реалния БВП на човек. В случая даже ще приема още по-благоприятно за нас увеличение от 100%, тоест удвояване на БВП на всеки десет години. Това означава в края на първото десетилетие да сме постигнали 4560 долара, в края на второто 9120 долара и в края на третото, 18240. Ако погледнем таблицата ще видим, че става дума да стигнем нивото, на което се намират Испания и Словения днес. А след малко ще разгледам и пример, който показва, че за да се увеличава стандарта на живот, трябва растежът на БВП да е по-висок от този на инфлацията. Това е видно и от цифрите за Ирландия, които показват, че стандарта на живот се е увеличил малко повече от два пъти за 30 години, докато БВП почти се е удвоявал всеки десет години. Така че поуките от този пример са, че и да увеличаваме почти двойно БВП на всеки 10 години, трудно можем да удвоим стандарта на живот за по-малко от 30 години. Което за нас би означавало да постигаме 8% икономически растеж, година след година, в продължение на 30 години. Нещо, което не сме постигали никога досега. Ако искаме да постигнем всичко това са ни необходими коренни промени в мисленето, поведението и отношенията.

Нека сега видим как ще се променя стандарта на живот при различни съотношения между растежа на БВП и този на инфлацията. За тази цел ще използвам друга таблица, като пак ще направя сравнение със САЩ, защото те са страната с един от най-високите стандарти в света. Какво показва таблицата? Тя показва първо, че ако Америка не се променя въобще, при 5.8% годишен икономически растеж, ние ще достигнем нейния БВП на глава от населението след 50 години.

Таблица 3



Годи-на България САЩ



БВП

$ растеж

пъти

5.8% Инфл.

пъти

11.2%

БВП

$ растеж

пъти

4.5% Инфл.

пъти

3.5%

БВП

$

2003 2280 - - 2280 - - 37300

2008 3022 1.32 1.7 2841 1.25 1.19

2013 4007 1.76 2.89 3541 1.55 1.41

2023 7041 3.09 8.36 5499 2.41 1.99

2033 12374 5.43 24.16 8539 3.74 2.81

2043 21745 9.54 69.85 13261 5.82 3.96

2053 38214 16.76 201.9 20594 9.03 5.58 37300



Не случайно използвам инфлация от 11.2%, защото това беше съчетанието между растеж и инфлация през 2000 година, най-добрата от управлението на ОДС. Вижда се, че при такъв темп на развитие производството на страната ще се увеличи 16.76 пъти, докато цените ще се увеличат 201.9 пъти. Това ще означава 12 пъти влошаване на жизненото равнище. Ако искаме да получим настоящата разлика между стандартите, ще трябва да разделим 37300 на 6120. Получава се разлика от 6 пъти и като умножим по 12 ще получим, че с тези показатели след 50 години ще стигнем 72 пъти по-нисък стандарт на живот от този на САЩ днес. Оттук става ясно, че не можем да си позволяваме по-високо ниво на инфлацията от това на икономическия растеж. В същото време при растеж на икономиката от 4.5% и на инфлацията от 3.5% се вижда, че за 50 години стандартът ще нарасне с 1.62 (9.03/5.58) пъти. Увеличаването или намаляването на жизненото равнище е резултат от организацията и управлението на държавата. Така че от съвместните ни усилия и работа зависи какво ще постигнем, а не от това дали ще се разделим добре на такива, които чакат и на такива, които вършат работата. Милионите комбинации между цифрите на икономическия растеж и инфлацията показват дали функционира добре държавата и доколко успешно се мисли, действа и водят отношения в нея.

Няма съмнение, че резултатите, които постигаме са лоши и не ни удовлетворяват. Това се дължи на лошото наследство в политиката и икономиката, получено от социализма, от което още не сме се освободили. Организацията и управлението определят дали усилията на хората в процеса на работата се сумират или се унищожават взаимно. Ще дам още един пример, за да покажа, че обяснението на информацията може да доведе до ново разбиране на ставащото около нас и по този начин да ни помогне да се мобилизираме и да се устремим към промени.

За тази цел ще използвам Германия, която разделям на две произволни части с почти равно население. В таблици 4а и 4б са дадени съответно броя на населението и средния доход на глава от населението за всяка една от провинциите.



(тук евентуално може да се вмести и картата на Германия)



СБОР – І-ва група

(4.6+2.5)*25000+(12.1+10.4)*45000+(1.1+4.4)*35000+6*55000= ДМ 1712500



І група провинции



Таблица 4а



Провинции Население

Млн

Среден Доход

ДМ

Саксония 4.6 25000

Тюрингия 2.5 25000

Бавария 12.1 45000

Баден Вюртенберг 10.4 45000

Саарланд 1.1 35000

Рейнланд Палатинат 4.4 35000

Хесе 6.0 55000

ОБЩО 41.1





ІІ-ра група провинции



Таблица 4б



Провинции Население

Млн.

Среден Доход

(ДМ)

Шлезвиг Холщайн 2.8 35000

Хамбург 1.7 45000

Бремен 0.7 45000

Долна Саксония 7.8 35000

Мекленбург Вест Померания 1.8 25000

Бранденбург 2.6 25000

Берлин 3.5 35000

Анхалт Саксония 2.7 25000

Северен Рейн Вестфалия 17.5 35000

ОБЩО 41.1



СБОР на ІІ-ра група

2.8*35000+(1.7+0.7)*45000+7.8*35000+(1.8+2.6)*

*25000+3.5*35000+2.7*25000+17.5*35000 =

ДМ 1324000



Изваждаме изработеното от едната група провинции, от изработеното от другата група провинции. Получената сума разделяме на половината население на Германия и така получаваме сумата, която остава за разпределение на глава от населението.



(1712500 – 1324000)/41.1 = ДМ 9450 / на човек



Сега остава да определим колко изработваме ние на човек с обединените си усилия, за да можем да направим сравнение. Разбира се използването на ДМ (германската марка) вече не е актуално, защото се използва еврото. Но за нас в случая тя е много удобна, тъй като информацията, с която разполагам е в марки, от една страна, а пък съотношението 1 : 1, между марката и лева, създава яснота и точност при сравнението, от друга. Приемам че БВП на България е 33 милиарда лева, а населението е 7.975 милиона.



33000000000/7975000 = 4138 лева на човек



Така от горния пример се вижда, че като извадим произведеното от половината Германия, от произведеното от другата половина и го разделим на населението, се получава 9450 марки на човек, което е доста повече от 4138 лева (марки), което изработваме ние. Забележете, че даже да разпределим получения в Германия остатък между цялото население на страната, тоест между 82.2, а не между 41.1 милиона, ще се получи 4725 марки, което пак е повече отколкото сме изработили ние. Какъв е смисълът от всички тези цифри и пресмятания?

Смисълът е в това, че показват колко много сме разединени и противопоставени вътре в България, поради което усилията ни взаимно се унищожават и крайният резултат е много лош. Сравнението с една добре управлявана и организирана държава като Германия показва, че дори да я разделим на две и да извадим резултатите от работата на едната половина, от тези на другата, пак остават повече блага за всички. Не бих могъл да намеря по-добър начин да онагледя до какво водят враждата и противопоставянето в рамките на България. Това е един вид цифровото измерение на провала и разрухата, които сме постигнали. Интересното е, че същите изчисления направих и с Великобритания и се получиха подобни резултати. Явно няма смисъл да повтарям горните изчисления и с нейните данни, защото се надявам, че горния пример е достатъчен, за да се схване логиката на моето послание.

Друг начин да се види отрицателния ефект от противопоставянето в страната е във факта, че много международни компании с по няколко десетки хиляди служители имат годишни доходи, които неколкократно надвишават нашия БВП. Това означава, че една почти 8 милионна нация, като нас, произвежда по-малко стоки и услуги от фирми, които имат стотици пъти по-малко служители. Обяснението може да бъде само едно, много лоша организация и управление в политиката и икономиката, както и лошо качество на работата като цяло.

БВП отразява цялостния краен резултат от усилията и работата на всяка една нация. Колко и какво произвеждат като стоки и услуги в една държава, 8 или 82 милиона човека, зависи в голяма степен от качеството на работата в политиката и икономиката. Когато качеството е високо, тогава и резултатите са добри, а когато качеството е лошо и резултатите са лоши. У нас обаче не е развито чувството за мярка и оценка, така че да оценяваме правдоподобно това, което измисляме и правим. Лесно е да намираме изключения, от които да се правим заключения в наша полза и да се заблуждаваме, че не сме виновни за участта си. Трудното е да поемаме отговорност за грешките и недостатъците и да ги поправяме. Трудно е също да се освободим от самоизмамата, която ни насочва към успокоението на празните приказки. Защото е невъзможно да стигнем до благополучие по този начин. Нелепо да приказваме, че живеем бедно и лошо, а в същото време да се изкарваме добри, умни, способни, образовани. Първото е реалността, а второто е това, което ни се иска да бъдем.

Мисля че постепенно започваме да си даваме сметка, че се нуждаем от образование и просвета. Но там, където всичко се преобръща с главата надолу е в общуването и в отношенията помежду ни. Те са решаващи за обединяването и хармонията в усилията и работата. Но горните цифри показват, че състоянието им у нас за момента е отчайващо. Липсата на самокритичност, както и наличието на невежество, некадърност, безотговорност и неетичност в политиката и икономиката, са в основата на всичките ни беди. Това се дължи на грешното мислене и лошите навици, за които никой обаче не иска да носи отговорност. И вместо да търсим да се освободим от тях, ние предпочитаме да се озлобяваме срещу подобни критични разсъждения и заключения. Антикомунистите например не си дават сметка, че мислят и се държат фанатично и озлобено, както са го правили преди това самите комунисти. За жалост ние все още не искаме даже да се усъмним, че грешката е в нашия телевизор. Защо имаме алергична реакция и чувство на непоносимост към въпросите, особено когато са отправени към нас и са критични? И дали не е крайно време да започнем да се вглеждаме по-често в себе си и да подреждаме по важност въпросите, стремежите и усилията си, така че да вървим към по-цялостно и задълбочено самопознание?

Какво е най-важно за обществото днес?

Най-важното е да започнем да постигаме промени към по-добър и щастлив живот за всички. Това започна да става все по-актуално през последните две години, може би защото започнахме постепенно да излизаме от стереотипите на първите 12 години. Но хората са толкова обезверени, че смятат приказки от този род по-скоро за демагогия, отколкото за искрени намерения. Въпросът за доброто и злото е философски и с него се занимава етиката. Политиката от своя страна може да се счита за частта от етиката, която се занимава с доброто и лошото в обществото. Европейските народи са развили идеите, познанието и философията за обществото, които са в основата на организацията и управлението днес. Началото се слага в Древна Гърция, а съвременното развитие на социалното мислене и познание започва през Ренесанса, с приноса на философи като Франсис Бейкън и Рене Декарт. Ние говорим, че сме имали Възраждане с главна буква, но според мен то тепърва трябва да бъде осъществено на дело.

Добрия начин на живот и постиженията в Европа са плод на 25 вековно развитие на философските, политическите и икономическите знания, които са основата на организацията и управлението там. Става дума за цялостна рационална система на познание на обществото и света. Непрекъснатият стремеж към развитие и усъвършенстване, както и ефикасността в усилията и работата, са доведени до качествено ниво, което подсигурява добрите резултати и успехите. Да искаме да живеем добре като тях, би означавало да имаме желание да започнем да придобиваме знания, умения и опит в тази насока, като непрекъснато ги усъвършенстваме. Голямата разлика в жизненото равнище означава, че ни чака дълъг и труден път напред. И е вредно да се залъгваме по външния вид и да отказваме да проявяваме реализъм, че не става дума за плод, който можем да откъснем с просто протягане на ръката. Идеите и разбиранията, създадени от другите народи със сигурност могат да помогнат и на нас, след като ги научим и овладеем добре. Но това не ни освобождава от задължението и необходимостта да се научим да прилагаме знанията, за да измисляме самостоятелно решенията на проблемите, както и начините и средствата за успехите на дело.

Кои са другите основни въпроси за живота ни?

Някои такива въпроси са – Защо живеем лошо и бедно? Какви са причините за този живот? Какво е необходимо да правим, за да се избавим от тежкото си положение? Как бихме могли да постигнем това?

За да можем да определим проблемите си, е необходимо да открием причините, които са ги породили. Важно в случая е и да си обясним защо не сме доволни от живота си. Тоест кое е лошото, което трябва да се промени, като или го премахнем или намерим начин да го подобрим, така че да ни удовлетворява. Зависимостта между причините и следствията е необходима за определянето на проблемите и търсенето на техните решения.

Някои от отговорите на горните въпроси могат да бъдат следните. Живеем лошо, защото до това е довело историческото ни развитие. Причините са, историческата ни изостаналост и теорията и практиката на социализма. За да можем да излезем от тежкото положение трябва да осъществим коренни промени във всяка област на обществения живот, защото става дума за преход от социализъм към капитализъм, които са коренно различни общества. Това може да се постигне чрез образование, етика и отворен толерантен диалог и то главно в политическата и икономическата области на живота. Те са най-силно поразените от старата система на организация и управление. Надявам се, че макар и кратки, горните въпроси и отговори дават начална представа за новия подход и начин на мислене с оглед откриването на полезните за обществото ни промени. В третата част ще се спра подробно на философията за възраждането на България.

Защо не можем да постигаме успешни промени?

Защото за тази цел е необходимо да си решаваме проблемите и да си постигаме целите, а ние не можем. Защо не знаем и не можем? За решаването на проблемите се нуждаем от способността да раждаме идеи, обяснения, доводи и доказателства, които да подлагаме на обсъждане и разискване. И след това да избираме конкретните решения и цели, които да преследваме на дело. Оказва се, че нито можем да измисляме идеи и обяснения, нито да разискваме и вземаме решения в дух на разбирателство и съгласие. Това блокира процеса за решаване на проблемите и за постигането на целите още в самото начало. Не случайно в процеса на взаимни обвинения често излиза наяве факта, че не сме осъществили напредък след падането на социализма. Смешното е, че за това взаимно се упрекват политиците от различните партии, които са най-отговорни за провала и разрухата. Даже често за това се вини целия български народ, което е още по-смешно.

Защо не можем да измисляме идеи, обяснения, доводи, а също така да постигаме разбирателство и съгласие в процеса на обсъждането им? Защото измислянето изисква проникновение, което е най-високата степен на свободомислието. А за съгласието и разбирателството се изискват етичност и добре развити разбирания и критерии. Висока степен на свободомислие преди социализма не сме развили поради историческата си изостаналост, а по негово време, защото той беше тирания. В нейните условия нямахме право нито на свобода, нито на свободомислие. Казваха, че за нас има други, които да мислят, да решават, да издават заповеди. Което пък от своя страна означава, че етиката на разбирателството, съгласието и сътрудничеството не съществуваше. В сила беше партийната етика, която обичаше командите и насилственото манипулиране. Това съвсем откровено показваше, че етиката в държавата определяше комунистическата партия и нейните ръководители. В такива условия не можеше да се обсъжда и разисква, не можеше да се оценява и решава, не можеше да се подлага на съмнение или критика. Това нямаше как да не доведе до грешно мислене и лоши навици.

Защо не знаем пътищата, начините и средствата?

Защото или трябва да ги измисляме сами или да ги научим отнякъде. От наследените идеи и познание преди нас не можем да намерим нищо полезно за живота днес и това се вижда от резултатите, които постигаме. Сега би трябвало да градим свободно, демократично и капиталистическо общество, което е коренно различно от старото. Но големите принципни разлики предопределят невъзможността знанията и уменията придобити в едната държавна организация, да са добри и полезни при другата. От само себе си възниква необходимостта да се учим, образоваме и просвещаваме наново, като граждани, политици, икономисти, съдии, полицаи, прокурори и за всички останали длъжности в държавата.

Етиката и отворения толерантен диалог също се нуждаят от образование и просвета. И за да ги развием, трябва да създадем свой опит и знания в духа на традициите на европейската философска мисъл и познание. Добрите и плодотворни отношения в съвременното общество зависят много от успеха ни в това начинание. Търпимостта и толерантността в отворения диалог пък са условието, без което просто не може. Те създават съзидателната обстановка и дух на спокойствие при общуването и спора, които допринасят за измислянето на полезни идеи, обяснения и познание. От тях се нуждаем и при избора на начините и средствата за успехите на дело. Волята за промени и волята за успехи са също така мощно средство в устремеността ни при търсенето и откриването на подходящите пътища.

Критичното мислене е решителен фактор в измислянето на идеите и познанието. То е форма на проникновението, което ни позволява да изследваме и откриваме необходимите начини и средства за постигането на целите. Без тях няма как да решаваме проблемите и постигаме целите си. Чрез критичното мислене ние учим вече съществуващото познание, но също и измисляме ново, за да може да служи на успехите в усилията ни.

Защо не можем да раждаме полезни идеи, обяснения, решения, цели?

Защото не можем да постигаме проникновение в мисленето. Трудно се намират даже отделни личности, които да предлагат нещо ценно и полезно. Но това не трябва да ни учудва, защото сме създали дух в обществото, който не насърчава и не помага, а по-скоро пречи и вреди на мисленето и познанието. Когато не съществува търпимост и толерантност към критичното и различното мислене, тогава свободомислието не може да се развие. Именно подобно буксуване се наблюдава навсякъде около нас. И да приемем за свободомислие плюенето, черненето и клеветенето, заедно с тях ще трябва да приемем враждата, злобата и омразата, които ги съпътстват навсякъде. Те водят до толкова голямо емоционално напрежение, че то не позволява въобще да се върви към самокритичност и полезни поуки. По-скоро враждата се увеличава и се стига до още по-непримиримо противопоставяне. Тоест стига се до пълно блокиране на обществените отношения. Виненето, съденето и заклеймяването причиняват същия краен резултат. Те изострят още повече отношенията и общуването, така че може да се стигне само до провал. Всичко това показва, че ние не можем дори да започнем да развиваме свободомислието в България. Как тогава да разчитаме, че ще успеем да го издигнем до нивото на проникновението? Явно е, че не можем да вървим напред ако не постигнем необходимото ниво на търпимост към критиката. За тази цел обаче е нужно да се насърчават и подпомагат различните мнения и разсъждения, а не те да бъдат непрекъснато отричани и заклеймявани. Духа на толерантност и етика в отношенията може да се открие в народните нрави, обичаи и традиции. Но първо трябва да отсеем тези, които са наследени от комунизма и ни се пробутват за народни, от тези, които са истински народните и са помогнали на народа ни по пътя му през вековете.

Всъщност не можем да измисляме идеи, обяснения, решения, защото все още се намираме в лабиринтите на грешното мислене. От една страна се намираме в началото на свободомислието, но в същото време се намираме от погрешната страна. Защото ние все още сме роби на старото и грешно мислене. И докато не намерим сили и проникновение да си обясним грешките и недостатъците му, няма как да се освободим от него. За съжаление добрата воля на думи трудно се превръща в дела.

Защо не можем да постигаме разбирателство, съгласие и сътрудничество?

Простият отговор е, че това се дължи на грешното мислене и лошите навици, които сме възпитали и изградили в себе си. На тази основа ние даваме приоритет на личните и груповите пред обществените интереси и затова не сме склонни на отстъпки и преговори с тази цел. В близката и далечната ни история няма полезни идеи и познание, които да ни помагат да вземаме полезни решения и да правим нужните компромиси, за да може да се постига напредък в подобряването на живота.

Невъзможно е обаче да избягваме факта, че две поколения хора, които сега са навсякъде по етажите на властта в България са възпитани и образовани в духа и нравите на социализма и комунизма. На тях им липсва самокритичност, за да преценят и разберат, че са част от проблема. Тези поколения са се образовали и са добили опит в условията на насилствено манипулиране на обществото, ръководство чрез заповеди, тирания и абсолютна власт. Така се създадоха мислене, поведение и отношения, коренно противоположни на тези, които укрепват духа на разбирателство и сътрудничество. Не е възможно да създадем и възпитаме в себе си знанията и уменията на свободата и свободомислието, само защото сме изпълнени със злоба и омраза към комунизма. По-скоро така си проличава до каква степен сме опустошени от него. А новите знания, умения и опит трябва да постигнем сами в новите условия на живот, като критерий за напредъка ще бъдат постиганите на дело успехи. Разбирателството, съгласието и сътрудничеството са основни средства за постигане на общественото добро, което е най-важно от всичко. То обаче почти никога не е предварително ясно, защото е функция на много индивидуални и групови интереси. Това налага непрекъснатото му обсъждане и определяне, което поставя разбирателството, съгласието и сътрудничеството, като водещи в процеса на диалога. Често обаче когато наблюдаваме разискванията в публичното пространство, оставаме с впечатление, че тези средства са като далечна непостижима цел.

Покварата и пораженията от последните 59 години се виждат най-добре в местата, които са били най-близко до властта и държавните институции, столицата и големите градове. Колкото повече човек се отдалечава от тях, връх взема духа на народното творчество, нравите, обичаите и традициите, създали здравата основа в мисленето, работата и отношенията на нашия народ. И няма как да е другояче, тъй като житото, лозето, животните не се гледат със злоба, омраза, караници, вражда. Работа не може да се върши, когато единият копае, а другият му пречи; когато единият зида, а другият събаря; когато единият гледа животни, а другият ги мори. В това отношение народният опит е добро начало, от което да се учим и образоваме как да организираме и управляваме държавата си, като се стремим към световните стандарти. Хората даже не подозират, че знанията и опита от ежедневната им работа са здравата основа за управлението на цялата държава. Модерната европейска икономика и политика са доста напреднали, но ако проявим воля и предприемчивост, можем бързо да се устремим напред.

Защо не можем да задаваме добри и полезни въпроси?

Защото не знаем колко са важни, за да можем да вникнем в същността на нещата. Когато чуваме оценки, че се задават добри въпроси, това означава, че те отварят пътя към успешни изследвания и анализ. С добри въпроси се търсят и откриват причините за лошия ни живот. Също с тях се определят самите проблеми и се търсят идеите и обясненията за решенията. Те са необходими и за определянето на начините и средствата за постигането на крайните цели. Когато обаче не можем да си задаваме подходящи въпроси, тогава не можем и да оценяваме и осмисляме проблемите си и да ги подреждаме по важност. Не случайно, ние не успяваме досега да измислим полезните въпроси за социалните проблеми в България и затова се чудим защо не достигаме до полезни отговори. И в това отношение ни е нужна истинска воля за промени и успех, защото личи, че в момента не сме добре подготвени. Вярата и стремежа обществото да се манипулира на всяка цена, в полза на едните и във вреда на другите, е довело до задаване на въпроси, които са целели само да въздигнат едните и да очернят другите. Обществените проблеми обаче не се определят от грешките и недостатъците на един, а от тези на повечето хора.

Оказва се, че и в процеса на задаване на въпроси и търсене на отговори, грешното мислене и лошите навици отново вредят. Може да се приеме хипотетично, че даже с грешни въпроси можем да стигаме да верни отговори. Но това би означавало да се осланяме на налучкването, а не на създаването на полезни знания и умения в измислянето на подходящите въпроси. От нас зависи кой път да изберем, но е важно да се научим да не грешим още от самото началото.

Защо са толкова отчуждени младите?

Защото те никога не са били възприемани като равни и свободни граждани. Отношението към тях винаги е било от позиция на силата и единствено се е пресмятало как да бъдат манипулирани и набутвани в желаната от възрастните посока. Това е наследството в мисленето и навиците, както и в отношенията. А голямата степен на безотговорност е довела дотам, че старите не само не се чувстват виновни за провала и разрухата, до които е доведена България, но прехвърлят отговорността за това на младите и на техните стремежи и мечти. Подобно абсурдно мислене може да бъде вдъхновено и родено само от демагогия и глупост. Поставени в това положение, младите чувстват, че са несправедливо насадени в обществени условия и среда, за които с нищо не са допринесли и затова се подтискат от безизходицата. А често напрежението се допълва от невъзможността да си обяснят какво точно е обществото около тях и защо се опитват тях да винят за бъркотията и лошия живот. Към това се прибавят лошите отношения и диалог, които още повече подсилват чувството за безизходица и обреченост. Поради това много от тях вече са напуснали, други все още искат да бягат надалече, а трети отговарят на злобата със злоба и се затварят в себе си, за да избягат от омагьосания кръг на вечния провал и некоректните отношения.

Доста често енергията на младите и ентусиазма им през последните 14 години са били използвани в името на посредствеността и пошлостта на политическите амбиции и цели. През изминалите две години недоволството и гнева им бяха използвани срещу системата на образованието и за създаване на допълнително напрежение в държавата. Това беше безотговорна игра и манипулация от страна на хора с късогледи политически амбиции, които дори не съзнават, че са на път да потънат дълбоко в забвението на историята. А образованието ни е станало толкова негодно и безрезултатно, че колкото повече се хвалим с шепата ученици постигнали успехи в чужбина, толкова повече затъват всички останали и буквално отказват да се образоват. Разрива между поколенията у нас не е само биологически, но е и многократно подсилен от прехода от социализъм към свобода и демокрация и ако не поемем нужната отговорност, сривът може още да се задълбочи.

Къде са надеждата и изходът?

Те се намират в душата и сърцето на българския народ и умелата му способност да оцелява и да се приспособява към трудностите и особеностите на живота. И тъй като липсват личностите, той се явява носител на човешкия потенциал за раждането им в бъдеще. Надеждата е в силата и проникновението на мисълта и способността й да вижда живота не само като даденост, но и като процес на измисляне и осъществяване. Тоест, когато не сме доволни от живота си, можем да измислим и постигнем това, което ще ни направи щастливи. За целта е необходимо да намерим сили и воля в себе си и да не се плашим да се стремим към мечтите си.

Вече казах, че живеем по-добре от две трети (2/3) от човечеството, което означава от над 4 милиарда човека. Добре е да можем понякога да виждаме нещата извън рамките на ежедневието, за да избягваме заблудата, че не можем да обеднеем повече и да преценяваме по-добре какво точно искаме занапред. Това ще ни помага да схванем по-добре собствената си отговорност и перспективите, които стоят пред нас. Различните народи живеят според собствените си нрави, обичаи и културни традиции. Много от тях, макар и по-бедни от нас, се оказват много по-щастливи и доволни от съдбата си. Това ясно показва, че ценностите в живота не трябва да се ограничават само до материалните блага.

Това, което можем да използваме от положителната му страна, е любовта ни към надхитряването. Макар и вредно, само по себе си, то може да ни послужи да развиваме мисълта, въображението и волята си. Затова е необходимо да изоставим хитростта като средство за постигане на целите и да се възползваме от комбинативността на мисълта, която сме наследили от нея. Важно е също така да се освободим от лицемерието и неискреността, защото те са в състояние да провалят изцяло работата ни. Умението да разсъждаваме би трябвало да се насочи към раждането на идеи, обяснения, решения, стремежи, цели, мечти, защото те ще ни помогнат да осъществим желаните промени.

Най-добрата основа за промените могат да бъдат единствено народните традиции, нрави, обичаи и творчество, защото те са плод на 13 вековно развитие и са превели народа ни през всичките трудности и изпитания на историята. Обратно, идеите и разбиранията в политиката и икономиката днес са го довели до пълен провал и разруха, което показва тяхната негодност и вреда. Даже най-простата работа изисква своята организация и управление и като се върши добре, чрез нея се създават полезни знания и умения. Те носят в себе си същия здрав разум, който е необходим и полезен за управлението на държавата. Засега в България добре върши работата си само народа, защото, макар и при лоша организация и управление, той успява да подсигурява основните стоки и услуги за нацията с ежедневната си работа. Така че ако хората започнат да се образоват и да пренасят този опит на мащабите на цялото общество, ще можем със сигурност да постигнем успехи в държавата. Достатъчно е да започнем да просвещаваме и издигаме младите и способни хора, които да милеят за съдбата на нацията и народа, за да можем да разчитаме на промени към по-добър живот.



 

ЧАСТ ТРЕТА



ФИЛОСОФИЯ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

или

ИДЕИ ЗА УСПЕХА


Кой каквото прави, таквоз ще намери.

Българска пословица


Има само едно благо – знанието, и едно зло – невежеството.

Сократ


Започни да правиш това, което можеш или това, което мечтаеш да можеш. В смелостта има и проникновение, и сила, и вълшебство.

Гьоте



11


УРОЦИТЕ НА СВОБОДАТА, ДЕМОКРАЦИЯТА И КАПИТАЛИЗМА


Досега в България се разиграваше театъра, че знаем и можем и единственото, което ни остава, е да осъществим успехите на дело. В това мислене и поведение обаче липсва изцяло яснота откъде тръгваме и накъде отиваме. Оплакваме се от живота си, но се оказва, че не знаем какво и как да правим за коренните промени. От една страна не искаме да поемем отговорност, че сме виновни за собствената си участ, а от друга, че не можем да откриваме грешките и недостатъците си. Затова е нужно да се върнем към основния критерий на човечеството от незапомнени времена, да съдим за това какво знаем и можем по резултатите от делата ни, а не по празните приказки. Желанието ми да използвам името уроци на свободата не се дължи толкова на самочувствието, че мога да давам уроци, а от желанието да подходя по свой начин и да споделя идеите си за решения на проблемите. Според мен не сме свикнали нито да водим успешни отношения, нито да разговаряме по начин, който да носи ни полза. Ако се проваляме непрекъснато в общуването и взаимодействието, най-естественото нещо е да заключим, че е необходимо да се учим и образоваме, за да преодоляваме неуспехите и да се развиваме и напредваме. Нагласата, че знаем и можем е нещо, което ни отклоняваше от стремежа към образование досега. Ако не друго, може би е дошло времето да си дадем сметка, че това е нагласа, която е грешна и не ни помага. Така че идеите, които наричам уроци на свободата, имат за цел да допринесат към диалога за това какво може да ни бъде полезно занапред.

Свободата е правото на избор

Това е определението на свободата, което е добро за начало, защото дотолкова сме оплетени в демагогия и невежество, че все още не може да се каже, че я ценим истински. Свободни ще се чувстваме, единствено когато можем да избираме всичко в мисленето, делата и отношенията. Тя е свързана с правото да избираме къде да живеем, какво да работим, с кои хора да имаме отношения и с кои не. А също с правото да пътуваме, да променяме живота си, да мислим и измисляме начините и средствата, с които да постигаме всичко това. Разбира се, не избираме да се родим, но можем да избираме всичко останало, от най-малкото до най-голямото. Можем даже да изберем да защитаваме посегателството над свободата на словото, печата, сдружението, както и над правото да се стремим към по-добър и щастлив живот. Свободата явно е социална категория и ни поставя в преки отношения и в зависимост с останалите хора.

Поемането на отговорност за живота ни е началото на свободата

След като свободата е правото на избор, поемането на отговорността за този избор и неговата защита при необходимост, е нейното осъществяване на дело. Обикновено това става чрез следването на определени желания, стремежи, цели и тяхното успешно реализиране. Като е добре да се подчертае, че този процес е свързан, както с измислянето, така и с извършването на всичко необходимо, до постигането на крайния успех. Това важи, както за осъществяването на елементарните желания, така и за постигането на сложните цели. В процеса на поемането на отговорност голяма роля играят волята, решителността и смелостта, които са основната връзка между мислите и делата и помагат да правим плавен преход между тях.

В нашия случай е важно да се подчертае, че когато човек изгуби знанията и уменията да носи отговорност, тоест да бъде свободен, тогава се изисква време, желание и усилия, за да може отново да ги усвои. Образованието по принцип е бавен и сложен процес, така че, за да го следваме успешно, се нуждаем от убеденост и воля. Не се наемам да кажа, а и не знам дали някой друг би се наел, с кое от тези качества разполагаме в момента. А по всяка вероятност са необходими още повече неща, за които нито се сещам, нито бих могъл да предположа сам и без подкрепата и участието на тези, които се вълнуват от проблемите на България.

Законите защитават или ограничават свободата

Законите са се зародили с цел да се въведе някакъв обществен ред и да се предпазят едни граждани, от вредата и злодеянието на други граждани. Но също и с цел да се организира и управлява държавата в името на общото добро. Засега у нас личи, че нито сме се научили да измисляме закони, нито сме се научили да ги спазваме. А от време на време виждаме хора, които се учат на демагогия и предлагат определение за справедливостта, като законност по техен вкус.

Много шум се вдига за необходимостта от промяна в конституцията и законите, но никой не вдига шум за това, че нито можем да ги измисляме, нито можем да прилагаме успешно законите. Лошото е, че виненето, съденето и заклеймяването са и на улицата и в общественото пространство и няма кой да обясни, че това е вредно за делата и отношенията ни. Доброто прилагане на законите води до ред и законност, които подсигуряват личните права и свободи на гражданите. Лошото прилагане на законите води до страх и анархия, които отнемат свободата на хората, защото основните им грижи се насочват към това как да оцеляват и да защитават сигурността си.

Политиката е дейността по организацията и управлението на обществото за неговото добро

Всички претендират, че знаят това определение на политиката. Никой обаче не си задава въпроса дали е възможно да си живял в условията на социализъм и да си научил нещо за политиката в условията на свобода, демокрация и капитализъм. Социализмът отричаше капитализма и имаше за цел напълно да го унищожи. Как тогава тези, които са възпитани и образовани за строители на социализма, изведнъж знаят и могат да водят политиката и икономиката на капитализма? Никой не се заблуждава и като че ли доста хора са в политиката само заради личните облаги. Само успехите на държавата и подобряването на живота на хората ще може да убеди народа в противното. Безотговорността, некадърността и неуспехите до такава степен са увеличили недоверието и чувството за безизходица у хората, че се изискват много усилия и всеотдайност, за да могат да се възстановят отношенията на доверие и сътрудничество. Определението на политиката може и да е просто на пръв поглед, но зад него се крият много знания и умения за това какво и как да се прави в името на общите интереси. Така че е крайно време нашите политици да разберат, че знаят и могат в политиката, не защото могат да говорят нещо за нея, а защото постигат успехи в подобряването живота на хората.

Основно право в свободното общество е да могат да се избират управляващите

През последните 14 години ние се упражняваме упорито в тази посока. Все по-ясно започна да ни става обаче, че важното е да избираме тези, които да работят за общото добро, а не тези, които отиват да задоволяват само личните си амбиции и интереси. И точно тук възниква голямата трудност, защото се вижда, че не знаем и не можем да разпознаваме добрите от лошите политици и да избираме подходящите хора. Разбира се, ако те въобще могат да бъдат открити измежду нас. Интересно защо толкова дълго време се заблуждаваме, че сме интелигентни, способни и образовани, но не си задаваме въпроса, защо са ни толкова некадърни политиците.

Аристотел е казал, че гражданин е този, който е свързан и с управлението и с подчинението. Връзката с управлението се осъществява чрез избирането на хора, които да ни управляват. Но ние явно не знаем и не можем да правим добър избор. Някои хора даже се опитват да подвеждат другите, като им обясняват, че избирателния процес е нещо обективно. Напротив, той е съвсем субективен процес, в който всеки се обръща към собствените си сърце и съвест и прави своя личен избор, съобразно разбиранията и критериите си. Ролята на всеки човек е да прояви желание и стремеж да се учи и образова, за да може да развие тези разбирания и критерии. И вместо да слушаме другите, може да се обърнем към народните традиции и мъдрост, защото в тях има достатъчно здрав разум за начало. Изборът на политици е важен, защото става дума да се определят най-добрите, които да са всеотдайни за общото дело и те да бъдат издигани в местното и държавното управление. Знанията и уменията в политиката са свързани с постигането доброто на народа и затова не могат да бъдат нещо извън него. Само невежеството и некадърността на политиците и интелигенцията досега са в основата на бягството от народните традиции и ценности. Липсата на добро единодействие между отделните личности и обществото като цяло, е в основата на провала и разрухата в България днес.

Със свободно избраните управляващи се работи съвместно за общото добро

Свободата е в правото на избор. И именно затова в този избор трябва да са съсредоточени усилията и разума на всеки един от нас когато определяме хората на властта. Тоест трябва да сме подготвени, защото от избора ни зависи до голяма степен успеха или провала на държавата. На противоречията, въпросите и съмненията би трябвало да се отдаваме преди окончателното решение, за да се постараем максимално добре да оценим и осмислим какво искаме да правим. След това вече е необходимо да се научим да работим съвместно в дух на сътрудничество и разбирателство, за да можем да разчитаме на успехи и добри резултати. Изглежда обаче у нас има цяла класа от демагози и псевдо доброжелатели, които непрекъснато насъскват народа срещу свободно избраните политици и управляващи. Те определено създават впечатлението и внушават, че смисъла на свободата и демокрацията е непрекъснато да се сменят управляващите. А опита на другите, както и нашия собствен опит показват, че това води единствено до неуспехи и влошаване на живота. Досега даже се отстояваше разбирането, че управляващите сякаш се избират само, за да им гледаме сеира докато ги сваляме от власт. Такова мислене и поведение води единствено до повтаряне на грешките, което е определението на глупостта.

Народната воля решава кой ще управлява държавата и политиците трябва да се научат да уважават тази воля и да й служат. Така че ако тя реши да управлява БСП, СДС, НДСВ, ДПС или други, политиците и партиите ще трябва да узреят и да се подготвят да изпълняват тези решения. Да, българският народ трябва да се образова и просвещава, но е отминало времето, когато той можеше да бъде управляван с насилствени начини и средства. Затова е необходимо да намерим начин да убедим себе си, че желанието да се учим може само да ни помага по пътя напред.

Знаем, можем и разбираме, само когато постигаме успехи на дело

Знанията и уменията не са, за да се хвалим на думи или да се бием до посиняване в гърдите. Тяхната роля винаги е била да ги използваме в усилията и дейността си, така че да постигаме успехи. Може да се каже, че има три начина да се проверяват знанията и уменията ни на дело. Първо, когато постигаме успехи в личните си действия, второ, когато постигаме успехи в сътрудничество с другите и трето, когато успеем да образоваме и предадем опита си на другите, за да могат и те да постигнат успехи след това. Животът ни е толкова беден и лош и сме обградени от толкова неуспехи и разруха, че е крайно време да се откажем от празнодумството и да започнем да постигаме реални резултати.

Политиците не винят и не съдят народа си, ако искат да останат в политиката

Повечето хора в политиката, независимо как са попаднали там, все по-добре виждат, че това е основно правило. Има обаче и такива, които прекалено много наблягат на ината и упорито напират с рогата напред, за да налагат своите разбирания за водене на политика. Те смятат, че са учени още преди да са се образовали и поради това патят цял живот от собствената си глава. И даже не съзнават, че това е така. Защото по принцип човек не обича да страда, освен ако не е мазохист. Политиката е управлението и организацията в името на народното добро. Да искаш да бъдеш водач на народа означава да можеш да го направляваш, обединяваш, образоваш. Когато го виниш и съдиш, за да оправдаеш собствените си некадърност, невежество и безотговорност, тогава прекъсваш връзката на доверие с него и обикновено отиваш да си търсиш работа другаде. Такива хора изпадат в забвението на настоящето и изчезват безследно в миналото. Да, народът ни е неграмотен за свободата, демокрацията и капитализма, но интелигенцията трябва да престане да му го натяква и да започне да се учи да създава добри отношения с него.

Частната собственост е основата на икономическата свобода

В случая важното е да се каже, че не знаем и не можем да организираме и управляваме частната собственост за общото добро. Първо, защото тя много дълго не е съществувала и второ, защото преди 1944 година сме били доста изостанали икономически и не сме имали развити собствени полезни идеи и познание. Освен това всяко поколение учи само за себе нещата от живота, така че 2-3 поколения в България днес не са образовани и подготвени за съвременния капитализъм. Разбира се ако ги питаме, по-знаещи и можещи от тях няма по целия свят. Даже обичат да се хвалят, че от Маркс са научили уроците на капитализма, особено тези за принадената стойност и печалбата. Всъщност по-добри от тях надали ще се намерят наистина, само дето са специалисти в някакъв башибозушки капитализъм а ла Маркс, който провали и разруши цялата страна. Но и това не е в състояние да ги убеди, че не знаят и не могат.

Възстановяването на частната собственост, беше забавена доста години, защото тези 2-3 поколения се чудеха само как да превърнат политическата си власт в икономическа. Липсата на каквато и да е етика и морал изглежда доведоха дотам, че се наложи да се създадат големи мафиотски структури, само и само да може да се заграби повече от другите. А към края популярна стана и РМД–приватизацията, в която, комунисти и антикомунисти без пари, си раздадоха остатъка от икономиката. И всички заедно даваха уроци на западняците, че не разбирали от българския вид капитализъм и затова не им вървял бизнеса в страната. Оказа се, че и в тази област света има какво да се поучи от нас и то е, какво и как да се прави, така че да се провали и разруши цялата държава. По света обаче отдавна са го научили този урок. Всъщност станалото е само доказателство колко ужасяващо грешно е мисленето и лоши са навиците, които ни е оставил социализма в областта на икономиката. А факта, че от 4800 приватизирани предприятия само 150 са продадени на чужденци, тоест само 3%, е показателен, че не искаме да се учим и в тази област. Това означава, че 97% от предприятията са отишли в ръцете на хора, които до вчера учеха другите, че капитализмът е най-лошата система на света. И едвам поели собствеността, започваха да поучават западняците, че не разбирали как се върши работа в наши условия. Сякаш още си живеехме в условията на социализъм и те трябваше да не престават да натриват носовете на вечните си врагове.

Всички искат повече пари и по-високи доходи, но те не могат да дойдат по друг начин освен като ги изработим сами, по силата на икономическите закони. Тези икономически закони бяха изцяло потъпкани от социализма, като развалиха икономическата основа на обществото. В продължение на 45 години се разваляше тази основа и независимо че имаше доста строителство, сега не може да се намери едно свястно предприятие останало от това време. Много би ми било интересно да застана лице в лице с всички тези знаещи, можещи и разбиращи от икономика хора и да ги помоля да ми обяснят в какво се състоят знанията и уменията им. Аз не разбирам как в една толкова разрушена икономически държава някой може да твърди подобно нещо.

Само желанието за образование може да ни научи на свобода, демокрация и капитализъм

В случая става дума за гражданското образование, защото има огромна разлика между правата и задълженията в тираничното и в свободното общество. Прави впечатление, че у нас не само не се говори за образование в областта на свободата, демокрацията и капитализма, но и не се разбира необходимостта от него. Всъщност не съм видял и чул досега някой да обсъжда ценности като свободата, истината, справедливостта, освен ако не става дума за упражнения в софистика или демагогия. И даже по отношение на много по-елементарни понятия хората срещат трудност да изложат спокойно и обстойно мислите си. Липсва съзнание за това, доколко сме изостанали в развитието на свободомислието и познанието. А без тях не можем да постигнем напредък в обществото. Могат да се срещнат хора, които са безкрайно щастливи, че могат да говорят и понякога дори е трудно да им се запуши устата, но това не означава, че имат да кажат нещо полезно.

Образованието в свободното общество би трябвало да ни научи да мислим свободно, да действаме свободно, да водим отношения свободно и това да е насочено към постигането на общото добро. За тази цел думите трябва да прераснат в мисли, полезни идеи и познание, които да се материализират в решения за проблемите и ясни цели за преследване. Делата би трябвало да постигат успешно тези решения и цели, а отношенията би трябвало да съдействат на мисленето и делата да осъществят своя пълен потенциал. На дело обаче се получава нещо съвсем различно. Политиката и обществената дейност у нас се смятат като мястото, където отиват некадърните и корумпираните. А реалните резултати на показват противното. И тъй като нямаме развито познание в политиката, хората започват да смятат, че това е област, от която всеки разбира. Всъщност това не е най-лесната, а най-трудната дейност в държавата и това че нямаме хора със знания и умения, означава просто, че те трябва тепърва да се образоват и да израснат.

Самокритичността ни е необходима в стремежа към самопознание

А към него се стремим, за да откриваме грешките и недостатъците си и да ги поправяме. Това би трябвало да стане задължително условие в развитието ни. Лесно е да се говори за самокритичност, но е трудно да я постигаме на практика. Това се вижда добре от упреците и обвиненията, които отправяме към другите, за да ги държим отговорни за проблемите и неуспехите ни. От нас зависи дали да се оплакваме от другите или да търсим начините и средствата да променяме живота си сами. И даже другите да имат вина за нашите неуспехи, констатацията за това е безсмислена, ако спрем до нея и не можем да продължим с плановете и делата си.

Независимо чии са вината и отговорността, нашата задача би трябвало да е, да открием и обясним проблемите, за да можем после да ги решим. И даже хората да ни вредят, ние трябва да поемем отговорността да обърнем това в наша полза или да им попречим да го правят. Това може да стане, било чрез постигане на разбирателство и сътрудничество с тях, било чрез ограничаване на влиянието им в нашите дела и проекти. Колкото по-свободни ставаме обаче, толкова повече нещата в живота ни зависят от нас самите. Така че неуспехите стават функция на нашите грешки и недостатъци, а не на хорските действия и недобронамереност. Затова е важно да умеем да се съмняваме в себе си и да проявяваме самокритичност, за да откриваме и поправяме грешките си.

Етиката осигурява добрите отношения

Етиката се занимава с доброто и злото в отношенията между хората. Така че може да се каже, че провала се определя от един вид етика в отношенията, а успеха от съвсем друг. Тоест по силата на това, че водят до лоши крайни резултати, мисленето, поведението и отношенията стават грешни и вредни. В нашия случай грешното мислене е доста широко разпространено, а лошите навици са в основата на много грешки и недостатъци в делата и отношенията. От тях произтичат неуспехите, които създават силното и подтискащо чувство на обреченост и безизходица. Ученето на добрите дела и отношения са изхода от това положение, но за тази цел би трябвало да създадем собствени разбирания. Като изпитваме постоянно на дело кои мислене и поведение водят до добри резултати и кои до лоши, ще научаваме да постигаме необходимото полезно познание. А от грешките и недостатъците ще се учим да не ги повтаряме, защото в противен случай ставаме глупаци. И колкото повече успехи постигаме и по-малко грешки допускаме, толкова повече поведението ни ще се приближава да добрата етика в отношенията и така ще разбираме, че сме постигнали напредък в тази посока.

Търпимостта в отворения диалог е основата за постигането на полезните идеи и познание

Може ли да има отворен диалог без търпимост и толерантност към мисленето на другите? Не може и именно поради липсата им твърдя, че диалога у нас още не може да се отвори, да се развие и да носи полза на обществото. Споменавал съм, че мисленето и действието имат коренно различна логика. Същинската природа на мисленето е в непрекъснатото съмнение и в противоречието, което е непрекъснатото противопоставяне на идеи и обяснения. Отвореният диалог е мисълта на обществото. Ако в него проявяваме нетърпимост и нетолерантност, ние блокираме възможността да разискваме и развиваме идеите и познанието си. У нас има свободни медии и говоренето в тях поддържа самоизмамата, че съществува отворен диалог. Само че той не съществува сам за себе си, а само чрез полезните идеи и обяснения, които ни помагат да решаваме проблемите си и да избираме и постигаме целите си. Явно е, че не можем да раждаме идеи и обяснения, защото не можем даже да задаваме подходящи въпроси за начало. Затова ако не се научим на търпимост и толерантност към критичното и различното мислене, напредък няма да има. Ролята на свободата тук е в това да изберем да продължаваме да проявяваме нетърпимост, от позицията на изградените барикади или да се опитаме да се променим, като се научим да насърчаваме и оценяваме идеите и обясненията на другите за приноса им към отворения диалог.

Враждата, злобата, омразата провалят диалога и отношенията

Мнозинството от хората знаят това, но интересно защо, когато влезем на територията на политиката, знанието изчезва. Или в най-добрия случай съществува само под формата на лицемерие в името на благоприличието пред обществото, което е наследен лош навик. Враждата, злобата и омразата са като крехък балон, който се пука при малко допълнително напрежение или търкане и тогава изскачат пред нас в цялата си голота. Защо всеки може да говори, че са вредни, а много малко хора могат да ги контролират в себе си? Именно заради лошите навици, които идват да покажат колко грешно е било мисленето, което ги е породило и развило. Трудното е, че трябва да започнем едновременно с преодоляването на лошите навици и да си създаваме добри.

Вредата от враждата, злобата и омразата могат да се разберат лесно дори само като споменем, че техните противоположности са взаимопомощта и сътрудничеството, добронамереността и обичта. Надали е необходимо да казвам защо е така.

Разбирателството, съгласието, сътрудничеството водят до успехи

Разбирателство, съгласие и сътрудничество трябва да постигаме в края на диалога, когато вече сме обмислили и преценили всичко и вземаме решения за действие. Именно с тях се поставя здравата основа за делата, които ще ни доведат до успехи. В диалога, разискванията, спора, можем да противоречим, да се караме и ако решим, даже да се бием. Но щом стигнем до делата, тогава необходимостта от взаимодействие и единство е неизбежна, ако искаме да постигнем добри резултати. Разбира се ако сме склонни да се задоволяваме с посредствени резултати, тогава можем да действаме както намерим за добре.

Стремежът за манипулиране е противен на стремежа за сътрудничество. Тоест не можем да очакваме сътрудничество от хората, които искат да манипулират, надхитряват, насилват. Или ако го правят то ще е от лицемерие и неискреност, а не от желание да постигат заедно с нас целите и да споделят общите успехи. Обикновено хората, които се стремят да манипулират, го правят чрез всяването на страх и недоверие, както и чрез ласкателство и насаждане на завист и вражда.

Възраждането на интелигенцията е жизнено важно за възраждането на България

Интелигенцията е духовният водач на народа. Тя не е сбор от интелектуалци, не е хора, които се самоопределят като интелигенция, не е група, към която се присъединяваш по силата на специално образование. Много важно е да се разбере, че активната и успешна връзка с народа е жизнено необходима за превръщането ни в интелигенция. Независимо какви интелектуалци са или за какви се смятат, тези, които плюят и чернят народа си, плюят и чернят себе си.

Духовен водач на своя народ се става по няколко начина. Както вече казах това може да става или чрез измислянето на целите и решенията на проблемите или чрез водачеството в организацията и управлението на народа по пътя към по-добър живот. И в двата случая признанието идва от народа, а не е въпрос на самооценка. Много хора у нас вдигат шум и се опитват да правят какви ли не маймунджулуци, но това все още не им е спечелило признанието на народа и им е помогнало единствено да станат малко за смях. Явна е не само липсата на духовни водачи, но и необходимостта от тях, за да може България да ускори развитието си.

В свободното общество всичко измисляме и правим сами

Това важи както в личния, така и в обществения живот. Теорията и практиката на свободното общество може отдавна да съществува по света, но това с нищо не променя факта, че не знаем и не можем да ги прилагаме успешно в наша полза, което налага да се учим и образоваме.

Всеки път лекарят трябва да приложи знанията си и да измисли какво е състоянието ни, за да може да ни лекува. Всяка къща има свой собствен проект, за да се пригоди конструкцията към околната среда и да се съобрази с вкусовете и предпочитанията на хората, които ще живеят в нея. Затова всяко едно начинание, работа или цел изискват да измислим необходимото и чак след това да го осъществим на дело. Чакането да ни паднат от небето пари, промени или по-добър живот, не е действителността на свободното общество, а по-скоро са лошите навици от полученото наследство.

Ако вземем примера на Америка, като страна символ на свободната инициатива и на човешките мечти, от 400-те най-богати хора там, 244 са станали милиардери или мултимилионери сами. Това означава, че почти 2/3 от тях са проявили желание, измислили са плановете и проектите за действие, мобилизирали са волята си и накрая са постигнали успехите, които са им донесли богатство и щастлив живот. А само 1/3 от тях са били богати по рождение, което показва, че в условията на относителна свобода и справедливост, човек може да започне от нулата и да живее живота на своите мечти. Това съвсем не означава, че Америка е страна без проблеми и човек не среща трудности при преследване на целите и стремежите си там. Точно обратното, в преодоляването на трудностите и проблемите ние успяваме да развием силите и способностите, които ни отвеждат до успехите.

В нашия случай обаче сложността идва от това, че първо трябва да измислим и постигнем нужната за това социална среда и условията, за да могат хората да се радват на резултатите от собствения си труд. Чак след това индивидите ще получат по-голяма свобода и възможност да се развиват и да успяват както намерят за добре.

Комунизмът и антикомунизмът са част от миналото и трябва да се изследват, за да се поучим от тях

Когато човекът и обществото са свободни, те се вълнуват от това, какво искат да правят и как могат да го постигнат. Комунизмът беше отрицание на капитализма, а антикомунизмът беше отрицанието на това отрицание. Свободата обаче не е свързана с отричането на нещо, а с постигането на това, което искаме. В името на тази цел ние се образоваме, измисляме и проявяваме воля за промени и успехи. Тоест от всички тези отрицания е важно да извлечем поуките какво е грешно и лошо, за да не продължаваме да го правим. Затова е необходимо да ги изследваме, анализираме и да направим съответните изводи, като прибавим още няколко урока на свободата. Така ще успеем да излезем от омагьосания кръг на вечното отрицание и да поемем пътя на изграждането на новия си живот. В него ще ни е нужна нова терминология, която да ни извади от вечното блато, в което ни държат, както изпитващите носталгия по комунизма, така и антикомунистите.

Може да се каже, че причините за лошия ни живот са поравно разпределени между 45 години социализъм и 14 години посткомунизъм. Като странното е, че антикомунистите най-много се инатят и не искат да се реформират. И независимо че усмивката им малко се върна след общинските избори, не се знае дали не ги очакват още неприятни изненади. Те не могат да разберат, че с гола вражда, злоба и омраза не се правят планове, проекти и програми за подобряване на живота в свободното и демократично общество. Всъщност това беше една от глупостите на социализма, да се гради новото общество на основата на враждата и омразата. Нима не е двойно по-голяма глупост да повтаряме това, вместо да изоставим подобно мислене и поведение и да се освободим от него?!

Мечтите са горивото за волята, решителността и смелостта ни

Стремежът е всичко, целта е нищо. Не знам кой беше казал това, но смисълът му е в желанието да се подчертае важността на силата, която ни тласка и движи напред. Тоест какво прави желанието ни толкова силно, че да не можем да го преодолеем и да се впуснем в действие. Смятам, че мечтите довеждат желанията ни до силата, която нищо не може да установи и която ни тласка напред. Именно те ни помагат да осъществим прехода от мислите към делата и да постигнем целеустременост в живота си. Разбира се способността да мечтаем не е в състояние да ни помогне да осъществим всичките си желания и цели. Пречки за това стават, както незнанието и неумението да постигаме целите си, така и завистта и недоброжелателството на другите. Но умението да мечтаем е задължителното условие, за да можем да се устремим. В противен случай трябва да чакаме чудо или пък другите да ни избавят от тежкото ни положение.

На времето Платон е казал, че удивлението е началото на философията. А то всъщност е магнетичното и непреодолимо желание да вникнем в същността на това, което е привлякло вниманието ни. Така че можем да го счетем за мечтата да вникнем, обясним и разберем смисъла на обекта на интереса ни. А това от своя страна ни води до стремежа към познание и образование. Оттук можем да кажем, че мечтата да постигнем съкровените си цели, минава през мечтата да знаем и разбираме, която, посредством познанието и образованието, ни отвежда до крайния успех.

Народната мъдрост е здравата основа по пътя ни напред

Социализмът се самоуби, а посткомунизмът продължи провала и разрухата. Видя се, че нямаме традиционни знания и разбирания в политиката, които да ни помогнат да излезем от тежкото положение. Явно не сме били достатъчно време свободни в съвременната си история, за да постигнем полезното познание, което да извира от корените на народната ни мъдрост. Много хора може да не са съгласни с това, но за мен няма съмнение, че мъдростта на народа ни може да се открие навсякъде в народното творчество, нравите и обичаите. И макар да не е достатъчна за момента, тя все пак е началото, от което се налага да тръгнем. В нея се съдържа всичко здраво от политиката на другите народи днес и нейното преимущество е, че тя е най-близко до душата на хората, за разлика от сложните и неразбираеми идеи на теорията.

Казвам всичко това, разбира се с ясното съзнание, че дори народната мъдрост трябва да се изчисти от калта и тинята хвърляни върху нея през изминалите години и да се положат усилия тя да се приведе във форма подходяща за използване. Досега това нещо не е направено и не може да стане от само себе си. Не се съмнявам, че ще има хора, които ще се изсмеят на подобни твърдения, но би било по-добре да се учат да защитават позициите си с доводи и обяснения, защото ще са им по-полезни в бъдещите спорове. И не се знае дали няма да се окаже накрая, че са защитавали позиции, които са безсмислени и некоректни.

Другите народи са имали късмета да получат по-голяма помощ и съдействие от своите личности, посредством полезните идеи и дела. Това е допринесло за постигането на настоящето ниво на социално развитие. Тези знания и опит са нещо, от което при желание бихме могли да заимстваме в догонването на напредналите.



12



ОПРЕДЕЛЯНЕ И РЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМИТЕ



Приехме, че е време да излезем от омагьосания кръг на отрицанието и на отрицанието на отрицанието. За тази цел може да ни послужи равносметката на живота днес, за да си изясняваме кои са нещата, които не ни удовлетворяват. По-рано казах, че е необходимо да се научим да подреждаме целите си по важност. За постигането на целите обаче е нужно да решаваме не малко проблеми и тогава възниква необходимостта те също да бъдат подреждани по важност. Ще се опитам да покажа, че колкото по-сериозни са проблемите, толкова по-големи поражения причиняват те. Затова е добре да започваме да решаваме тези, чието пренебрегване носи най-голяма вреда след себе си.

Нека се върнем към беднотията, ниските доходи, безработицата, корупцията, престъпността, които почти винаги се цитират като най-големите проблеми в България за момента. Стана дума, че това не са проблемите, а действителността, която ни заобикаля. Тя се превръща в проблем само, когато ставаме недоволни от нея и не можем повече да я понасяме. Именно тогава се пораждат мислите, вълненията и отношенията в държавата, които събират енергията на хората и задействат процесите за решаването на проблемите. У нас обаче, след изказването на различните мнения, разговорът се превръща в диалог на глухи. Разговорите стигат да констатации и не могат да продължат напред, защото липсват разбирания и воля за единство и сътрудничество. Сякаш целта в усилията на едно общество е да се каже нещо и с това всичко да приключи. Това може да задоволи историците и журналистите, но не и останалите. Целта не може да бъде просто да се каже нещо, независимо дали е сензационно или не, защото най-важно за нас е да подобрим живота си. Основна съставна част от този процес е решаването на проблемите, защото така се постигат целите, които са неразделна част от промените. Тук ще се спра на проблемите от гледна точка на грешното мислене и лошите навици.

Първо ще разгледам престъпността, за да покажа, че важни са не фактите сами по себе си, а обясненията за тях. У нас има 240 убийства годишно, крадат се 10-15000 автомобила, извършват се голямо количество кражби по домовете, ударен е даже плесник на журналист в съда. Ако се направи обаче сравнение, убийствата в САЩ са два пъти повече на глава от населението, а в Швеция са близо три пъти повече. Кражбите на автомобили във Франция са неколкократно повече от тези в България, но никой никога не прави такива сравнения. В същото време полицията отчита намаление на кражбите по домовете, но не само не се приема за добър знак, ами ги обвиняват в манипулиране на информацията. А в Швеция не удрят плесник, а направо заколват министърката на външните работи. Това положение обаче не пречи много млади хора да продължават да искат да бягат от страната, по посока на САЩ, Франция и Швеция. А у нас вместо да се създават дух и условия за решаване на проблемите, се насажда още повече безизходица и отчаяние.

Бедността също съществува в горепосочените, а и във всички останали развити страни. Във Франция бедните се изчисляват на около 7 милиона и съществуват между 85000 и 300000 бездомници. В САЩ бедните са над 35 милиона, над 45 милиона не могат да си плащат здравна застраховка, а бездомните са около 1 милион. С тези факти искам да покажа, че престъпността у нас даже и да е на средно европейско равнище, от коментарите в медиите се остава с впечатлението, че положението е много по- лошо. Бедността ни разбира се е много по-голяма от тази в развитите държави, но можем да се сърдим единствено на себе си и на социализма за положението, в което се намираме днес. Ако усилията на обществото ни обаче изцяло отиват да се оплакваме, манипулираме, надхитряваме, насилваме, плюем, черним, виним, съдим и т.н., тогава няма да ни остане нито време, нито желание и сили да се съсредоточим върху проблемите си и да ги решаваме. А няма друг път за излизането от тежкото положение.

Ако разгледаме по-подробно бедността, безработицата, престъпността, корупцията ще видим, че те всички са следствия. За да потърсим и открием проблемите, би трябвало да определим причините, които са предизвикали тези следствия. Но ако изходим от крайните резултати, още преди да стигнем до причините, става ясно, че ние не можем въобще да си решаваме проблемите. А се вижда, че и не можем да намерим ясно формулирани проблеми. Диалога е блокиран още в самото начало и затова не могат да се намерят идеи и обяснения, които да показват поне стремежа и усилията ни да търсим решения. Така че излиза, че не можем да си решаваме проблемите, не можем да си определяме проблемите, а накрая се оказва, че не можем даже да си задаваме подходящи и полезни въпроси, за да отваряме диалога и търсенията. Неумението да се задават въпроси личи и от това, че всички са се скрили зад своите политически барикади и целят да убедят останалите, че те са добрите и способните да решават проблемите на обществото, а другите са лошите. При това положение изход няма, защото отворен и резултатен социален диалог от барикади не се води. А че не можем да задаваме нормално въпроси и сме спрели общуването, ни лишава от възможността да си развиваме мисленето. Което блокира захранването на процеса по измислянето на решения. Всичко това е резултат от грешното мислене и лошите навици. Мисленето определя делата и отношенията в държавата. Щом то е грешно, делата и отношенията също са грешни. А когато са били развивани в продължение на десетилетия, тогава са създадени много лоши навици на основата на грешното мислене. Като похлупак на всичко обаче идва факта, че ние отказваме да се усъмним, че сме носители на грешно мислене и лоши навици, защото не сме се научили на самокритичност. Ето къде се намираме в настоящия момент от развитието си.

Какъв е изхода от създалото се положение? Той е един единствен и се намира в отварянето на диалога и във възпитаването на търпимост и толерантност към останалите участници в него. В свободното демократично общество, диалогът е активно действащата мисъл на нацията, чрез която се стига до полезните идеи и познание. Ако той не функционира добре, общественото съзнание не ражда нищо и така се затварят възможностите за по-добро бъдеще. А търпимост и толерантност ще мажем да възпитаваме, когато първо започнем да проявяваме съмнение в себе си и самокритичност, като израз на съзнанието, че и ние грешим не по-малко от останалите. Така че вместо да бързаме да виним и съдим, като израз на навика ни да бягаме от отговорност, би било добре да започваме с търсенето и откриването на собствените грешки и недостатъци. Това ще ни спаси от лошите навици да се нахвърляме върху другите. Освобождаването от враждата, злобата и омразата, натрупани през изминалите десетилетия, също ще ни помогне да проявяваме търпимост и сговорчивост. Работа би свършило и разбирането, че никой не е носител на истината и че нейното търсене е свързано с раждането на голям брой идеи, от които да се изберат най-добрите и най-подходящите. И всичко това се решава заедно в отворения обществен диалог. Тоест, всичко е нужно да се роди отвътре чрез общественото съзнание, а не да се даде и наложи отвън от някой индивид или от група хора. Самокритичните хора в България засега обаче са толкова малко, че повечето реакции към тези идеи са враждебни или високомерно пренебрежителни. Добре е да се разбере, че става дума за стратегически важен момент в историческото ни развитие. Играта на русофили и русофоби, комунисти и антикомунисти, е като някаква смешка от миналото, спрямо необходимостта да се учим на отворен диалог и етика в отношенията. Последните бих нарекъл магическите думички, от гледна точка на важната роля, която ще играят по пътя ни към коренните промени.

Двете причини за лошия ни живот са, теорията и практиката на социализма и изоставането в историческото ни развитие. Те от своя страна са първопричините за грешното мислене и лошите навици. За да можем да откриваме и проследяваме конкретната изява на последните в живота около нас, се нуждаем от отворен диалог. Чрез него всеки ще получи достъп и възможност да даде своя принос в определянето на проблемите. Причината поради която не постигаме резултати досега е, че хората нямат свободен достъп до диалога, а и не сме развили способността да се справяме с проблемите. Видно е, че нито нови хора, нито нови идеи намират пътя си до общественото пространство. За да стане това реалност, е нужно да се освободим от желанието си да поучаваме другите и от нетърпимостта в общуването и вместо това да изберем да се учим и да проявяваме толерантност към мнението на другите.

Да приемем, че идеите за добра етика в отношенията вече си пробиват път и все по-лесно общуваме и разискваме проблемите си. Тоест започнали сме да отваряме диалога и възпитаваме дух на търпимост и толерантност. Не търсим да затапваме или злепоставяме другите, а гледаме да открием и посочим общите за всички ни грешки и недостатъци, чието поправяне ще помогне да подобрим резултатите от работата ни. Ще използвам пасаж от английското списание Икономист, за да видим техния опит при решаването на проблемите:

“Но за да осъществят такава възвращаемост от технологичните новости, компании като Genentech, Intel, Microsoft трябва да поддържат армии от изследователи. Експертите смятат, че фирмите би трябвало да започнат с около 3000 умни идеи, за да стигнат до 100-на удовлетворяващи проекта, които впоследствие ще бъдат сведени до 4 работни програми за нови продукти. А четири такива програми са минималното, от което се нуждаят, за да се стигне до един успешен продукт” .

Става дума за разработване на промишлени продукти, но тъй като икономическите постижения са плод на развитието на цялото общество, може да се приеме, че те се отнасят и за знанията и уменията да се решават проблеми във всички области. В случая по-важното обаче е да се обърне внимание на факта, че за един единствен продукт се започва от около 3000 идеи. Вече загатнах, че ние още не сме сигурни какво точно означават идеите. А как тогава да ги използваме според предназначението им? Как да се преборим с нетърпимостта към критичното мислене? Това е един от най-трудните проблеми, защото е болезнено необходимо да подминем нивото на ниските страсти и личните нападки и да се учим да измисляме стотиците и хилядите идеи нужни за решенията. И ако за тази цел не работим заедно и не се насърчаваме взаимно, няма да можем да постигнем резултати. Представете си колко идеи са нужни за хилядите дейности, които съществуват в държавата, след като само за един продукт започват с около 3000.

Идеите не са истини или догми, а са ясни твърдения по пътя на търсенето на истината. Те са крилата на свободомислието, а не са вражески оръжия за политически борби и противопоставяне. Идеите се раждат от противоречието на диалога, а то е същинската природа на мисълта, както у индивида, така и в цялото общество. Може би шансът ни се намира в това, че всяко поколение учи всичко отначало и само за себе си, така че ние спокойно можем да се образоваме от полезните идеи и познание на другите народи, ако не сме постигнали свои. От тази гледна точка, надеждата наистина е в младите и нагласата им, че имат още да учат и да се образоват, а не във фантазиите на останалите, че вече знаем и можем. Ако разберем, че противоречието е същността на мисълта, тогава, да си противоречим и да изследваме обществото и проблемите ни, ще стане полезно и приятно, а не война и мъчение. Когато става дума за общото добро, не трябва да се залъгваме, че едните са виновни и лоши, а другите са добри и справедливи. Предстои да изградим наново цялото общество, така че е нужен приноса на всички и няма да може да се мине без поне малко самопожертвувателност. Всички развити народи, които днес са символ на индивидуализма, са имали векове наред свободно развитие, през което са изградили здравите основи на общността. Без традициите и постиженията при управлението и организацията на държавата, индивидуалните права и свободи биха станали много бързо на пух и прах. А за да можем да достигнем тяхното ниво, е нужно да изградим съответното равнище на държавност. Ако наистина искаме да се поучим, не можем да вземем едно, а да пропуснем сто.

Проблеми разбираме, че имаме, когато не сме доволни от нещо. Най-нормалното тогава е да определим от какво точно не сме доволни и след това да потърсим причините. Например зидаме стена и в един момент тя пада, което ни кара да търсим защо е станало така. Да приемем, че сме група от хора, които са си разпределили работата. Един зида, друг носи вар и тухли, а останалите вършат нещо друго в съседство. Когато стената падне всички се събират на едно място и се опитват да определят каква е причината. Зидарят е млад и неопитен и се опитва да се самозалъже, че е спазвал правилата, но незнайно защо стената е паднала. Явно е нужна помощта на другите, защото той е развълнуван и подсъзнателно се старае да се защити чрез отричане. Останалите обаче проявяват хладнокръвие, разискват спокойно и накрая определят, че зидарят е допуснал грешка, като не е отвесирал добре. Или по-скоро го е правил само в едната посока, но не и в другата, което е станало причина стената да падне. Решението на проблема не идва като обесят зидаря на първото дърво, а като той поеме отговорност за станалото, поучи се от грешката си, за да не я повтаря и накрая иззида стената отново. Така всички продължават заедно работата и даже се възползват от допуснатата грешка, за да подобрят общуването и взаимодействието помежду си и да създадат дух на сплотеност в групата си. Колкото и просто да звучи, това е в основни линии философията на решаването на проблемите и на добрата съвместна работа.

Организацията и управлението в политиката и икономиката са най-сложните дейности в държавата, защото са отговорни за обединяването на усилията на всички хора в едно. Тези дейности са коренно различни в условията на свобода и демокрация и на тирания. Мисленето и поведението у нас досега бяха под знака на илюзията, че знаем и можем и че някой друг е виновен за лошите резултати. Свободната политика за България е обетованата земя, която тепърва трябва да откриваме. Гражданското образование придобива особена важност, като това се отнася както за просветителите, така и за просвещаваните. Първите даже са по-отговорни за грешното мислене и лошите навици, въпреки че смятат подобно твърдение за невярно. Смисълът на съмнението е да ни помогне да изказваме твърдения, които след това да проверяваме с въпроси и отговори. Само това ще ни покаже до каква степен сме неграмотни и невежи в държавните дела и ще ни насърчи да се учим.

В случая със зида проблемът е, че той пада. Причината приемаме, че е грешката на зидаря, а не толкова незнанието му. Решението е в това той да се поучи от грешката си и да я поправи, като иззида стената правилно. В нашата политика и икономика голямата причина за лошия ни живот са грешното мислене и лошите навици. Явно работата, по поправянето на грешното мислене и лошите навици на цяла една нация и на цяла една държавна машина, е огромна. Но за да тръгнем в правилната посока би трябвало поне да сме способни да допускаме, че грешим. Досега обаче отказваме отговорността за това. А трябва да призная, че наистина е малко страшничко като си представи човек каква огромна бездна на коренни промени зее пред нас. Не случайно Волтер беше казал, че този, който крие грешките и недостатъците си, няма намерение да ги поправи. Призивът за самокритичност досега ми спечели доста злоба и презрение. Последното даже е толкова високомерно, че не надминава границите на пълното мълчание. А нима всеки от нас не знае, че е правил и ще продължава да прави грешки? За личното и общественото освобождаване у нас поемането на отговорност е важен момент, защото той ще донесе много раздвижване и положителна енергия.

И така проблем възниква в момента, когато изразим недоволство от нещо в живота ни. Тогава се опитваме да определим какво точно ни дразни и не ни удовлетворява. След това определяме причините, които са предизвикали проблема и обикновено се опитваме да опростим до такава степен обясненията, че да стигнем до ясни грешки и недостатъци. Така проблемите стават по-ясни и тяхното решаване се свежда до премахване или поправяне на грешките. В този процес е важно да се откроят няколко неща. Основна съставна част в него е измислянето на идеи, обяснения, доводи, доказателства, които захранват непрекъснато изследването и проникването в смисъла и същността на обектите. В обществото това може да става единствено в отворен диалог, където е нужен дух на търпимост и толерантност към мисленето на другите. Полезните решения и познание са плод от този диалог. Разбирателството, единството и сътрудничеството са основата при осъществяването на решенията на дело. Противопоставяне и противоречие са добре дошли в разискванията и спора, но са вредни след вземането на решенията и пристъпването към действия. Тоест успешното решаване на проблемите произтича от способностите ни да общуваме и разискваме, да проявяваме проникновение и да измисляме идеите и обясненията за решенията, като накрая извършваме необходимите дела до постигането на крайните резултати и успехите.


13

ИЗБОР И ПОСТИГАНЕ НА ЦЕЛИТЕ

Решаването на проблемите има за цел да ни помага да си постигаме целите. Но преди трябва да можем да избираме подходящо тези цели. Какво и как помага на избора ни? Какво превръща желанията и намеренията ни в цели? Как се организираме и направляваме мислите и действията си, за да се устремим към тяхното осъществяване? Тези и много други въпроси са в основата на търсенията на проникновение, които биха могли да ни доведат до идеите и обясненията, а оттам и до разбирането същността на целите.

Колкото и да е странно, но когато започваме да мислим и говорим за целите, които искаме да постигнем, първо изкачат най-общите желания, намерения, мечти. И тъй като вълненията и разсъжденията стават вътре в нас, те могат да бъдат непрестанни, безбройни и безгранични. Това само по себе си налага да се опитваме да ги подреждаме и степенуваме, защото в противен случай може да се оплетем в тях и да не постигнем нищо. Подреждането по важност важи в още по-голяма степен, когато става дума за обществени цели и стремежи, защото за тях е необходимо да положим допълнителни усилия, за да постигнем съгласие. В противен случай хората могат да си имат отделни цели, но обществото като цяло да няма свои. Ние имаме късмет, че се намираме в Европа и това някак волю неволю наложи на обществото ни целите за членство в НАТО и ЕС. Без това географско разположение, с това неумение да постигаме разбирателство и да се договаряме, щяхме още да се чудим към какво и как да се стремим. Ако не си кривим душата обаче би трябвало да кажем, че хората са непросветени и неподготвени за членството в тези организации. Знае се, че там гражданите живеят добре и богато, но малко се обсъждат приликите и разликите между нас и тях. Как тогава да разберем и определим какво и как да правим, за да може България да стане общество от модерен европейски тип? Още повече, че от големите цели би трябвало да намираме път към по-конкретните и ясните, които са част от ежедневния ни живот. Защото там се нуждаем много повече от тях.

Едно от разделенията на целите по вид е подреждането им по важност. Като първо би трябвало да се стремим към най-важните и чак накрая към най-маловажните. При това положение трябва да определим критериите, с които да можем да оценяваме колко важни за нас са съответните цели. Без да извършим подобно подреждане може да се окаже, че има разминаване или даже напълно противопоставяне на целите ни, от което усилията ни могат да бъдат пропилени на вятъра.

Друго разделение на целите може да бъде на лични и обществени. Тук може да се подчертае, че промяната от социализъм към капитализъм, от тиранично към свободно и демократично общество, е една от най-големите социални промени извършвани някога в историята на човечеството. Това обърка разбиранията и мисленето на хората по отношение на личните и обществените интереси. Насилственият опит да се наложи на човечеството комунистическата идеология и бъдещето на социализма стана причина да възникнат много абсурдни и неверни идеи. Може даже да се каже, че именно социализмът стана най-голямото практическо доказателство, че целта не само не оправдава средствата, но и че насилието е идеалното средство да се провали всяка добра обществена цел. Изглежда това е така, защото то се налага много бързо като самоцел, от която няма отърване. Вероятната причина е стремежа за постигане на все по-пълна и абсолютна власт, която явно се намира на върха на върховните удоволствия, до които са достигали човека и човечеството досега.

Така социализма, който искаше да превърне обществото в еднородна маса и да защитава интересите на всички, се превърна в системата, която провали общите интереси в името на идеологията на една партия и нейните собствени амбиции. Именно тази злоупотреба с общите интереси кара днес хората да нямат доверие в управляващите и да смятат, че всичко е лъжа и измама в името на личната изгода. Затова работата за общото благо се определя като глупост и даже й се присмиват. Оттук и необходимостта да се направи разделението на обществени и лични цели, като се разискват ясно и обстойно, за да могат хората да развият свои идеи и разбирания.

В свободното общество връх взимат обществените пред личните интереси. Това се потвърждава не само от опита на свободните и развити народи, но и от разумното разглеждане на връзката, която съществува между тях. Всяка една дейност в държавата се извършва на основата на закони, норми, правила, които са плод от познанието и опита в организацията и управлението на обществото. Това може да се наблюдава в традициите, нравите и обичаите, които са резултат от развитието на народите. Особено до втората половина на 20 век индивида винаги е оставал в сянката на общността, като неговите интереси са били частично или изцяло пренебрегвани. Чак след Втората световна война, главно в западните демокрации, започва да се налага социалната култура на индивидуалните права и свободи. Това става обаче върху основата на вековно и даже хилядолетно развитие на държавите, през което индивида винаги се жертва в името на общността. Доста дълго ние не сме били свободни, а реда и законността при социализма са по-скоро насилване на обществото и индивида в грешната посока. Така че преди да се хвърлим сляпо да имитираме Запада и да боготворим индивидуалния успех, би трябвало да изградим подходящото държавно устройство. Затова наш приоритет трябва да стане съвместната работа и съвместния живот. И вместо да се заблуждаваме, че като индивиди сме на нивото на развитите държави, е добре да наваксваме изоставането си бавно, но славно. Още на времето Аристотел е казал, че е “по-добре малка част от работата да се свърши изрядно, отколкото десеторно повече, но през пръсти”.

А щом поставим общите над личните интереси, от само себе си се налага да слагаме ударение върху обсъждането, разбирателството, единството, сътрудничеството. Те засега ни се отдават трудно. По-доброто разбиране на общите интереси ще ни помогне да осмислим по-добре връзката им с личните. В настоящия момент не е тайна за никого, че благополучието на шепа хора в държавата се дължи на ощетяването на мнозинството. Става дума да добием знания, умения и опит, които се постигат с общи усилия по време на съвместния ни живот. Идеите и познанието в рамките на свободния свят се раждат и изпитват самостоятелно от всеки отделен народ. Затова е неоснователно безпокойството на някои, че в стремежа си да се превърнем в свободно и демократично общество можем да се лишим от националната си самобитност и идентичност, ако използваме опита на другите народи,. Друг е въпроса, че ако не правим сами това, от което се нуждаем, няма да можем да се развиваме и да догонваме напредналите.

Разделението на целите на начални и крайни е важно от гледна точка на нашите проблеми. Не случайно съществува твърдението, че доброто начало е половината от работата. По принцип това, което искаме да постигнем, като най-далечна перспектива, може да се опише с изминаването на път от точка А до точка Б.


А---------------------------------------Б

Точка А е състоянието, в което се намираме в момента, а точка Б представлява да речем средното жизнено равнище на Западна Европа днес. В случая става дума за период, който ще продължи минимум няколко десетилетия. Тоест дългосрочните цели ще са по-близо до точка Б, а по-краткосрочните ще са по-близо до точка А. За да можем да напредваме последователно и успешно на нас ни е необходимо да можем да избираме лесно целите си, да организираме добре работата си и накрая да ги постигаме. Но още по-важно е да можем да избираме непосредствените цели, защото от тях зависи започването на всяка дейност. Тези цели обаче могат да се избират само на основата на разбирателството и съгласието, особено когато са обществени. Ако не можем да постигаме разбирателство и съгласие, тогава няма да можем да вземаме решения за избор на цели и процеса ще бъде блокиран в самото си начало. В това положение се намираме в момента.

Нека се опитаме да определим някои краткосрочни и дългосрочни цели. Най-дългосрочната явно е да постигнем европейски стандарт на живот. Средносрочни могат да бъдат целите за членство в ЕС и за осъществяването на бърз икономически растеж. А най-непосредствените са свързани с нетърпеливото ни желание да усещаме ежедневно подобрение на живота ни. Как бихме могли да конкретизираме най-краткосрочните си стремежи?

Явно трябва да ги свържем с постигането на незабавни резултати. А такива можем да получим например при поправянето на грешките си. Проблем може да възникне обаче ако не сме способни да откриваме грешките си или просто отказваме да ги търсим. Затова непрекъснато трябва да си задаваме въпроси, които да ни помагат. За тази цел ще ни послужат съмнението в себе си и самокритичната оценка на думите и делата ни. Но ако не можем, това става голяма пречка за развитието ни. Как бихме могли да разберем дали сме самокритични? Какво да правим ако не сме развили тези знания и умения? Търсенето в тази насока ще ни покаже, че трябва да се отучим да отричаме очевидното, това което правят хората, които не искат да признават грешките си. Тоест възниква необходимостта да се учим на поносимост към критичното и различното мислене. За това би ни помогнало разбирането за ползата от него и за положителната роля, която то може да играе за ускоряването на промените в обществения живот. Като критерий за оценка ще ни служат крайните резултати, но ще трябва също да развием знания за отделните етапи от работата и да се научим кои действия са вредни и кои полезни.

Грешки и недостатъци са враждата, злобата, омразата и противодействието, които провалят както нормалното общуване, така и добрите отношения. Стремежът да се освободим от тях също може да стане непосредствена цел, която е в състояние да ни се отплати бързо. А още по-непосредствена цел е да осъзнаем, че пътят към свободата е свързан с поемането на отговорността за живота ни. Това не е трудно, стига да намерим силите и желанието вътре в себе си, както и волята да го постигнем на дело. Друга грешка е нежеланието да водим отворен диалог и отношения на сътрудничество и разбирателство. Работата за тяхното постигане също е добра непосредствена цел. А какво да правим ако нямаме желание, нито да поправяме грешките си, нито да проявяваме самокритичност, нито да излезем от състоянието на пълно отрицание?

При това положение се получава пълна безизходица и надали може да се намери изход, докато не осъзнаем вредата, която си причиняваме сами. И става важно непрекъснато да си задаваме въпроси и да разбираме, че отговорността за решаването на проблемите и за постигането на промените е изцяло наша. Избирането на целите е пряко свързано с процеса на раждането на идеи и обяснения, а съмнението и критичното мислене са в началото на пътя към тях. Образованието и упоритите упражнения са средство за постоянното усъвършенстване на свободомислието. Неговата зрялост ще можем да чувстваме, само когато раждаме необходимите решения, както и с постигането на успехите. Само чрез тях ще можем да определяме и избираме целите си, както и да измисляме начините и средствата за тяхното осъществяване.

Какви са пътищата, начините и средствата за постигане на целите ни? Мисленето е определящо по отношение на поведението и отношенията. Тоест, от тази гледна точка, можем да разделим процеса за постигането на целите на две части. Първата ще бъде теоретичното измисляне, а втората ще включва практическото осъществяване. Теоретичната част ще включва изготвянето на планове, проекти и програми, а практическата ще се отнася до изпълнението им на дело.

Изготвянето на плановете слага началото на материализирането на нашите желания и амбиции. Това е процеса, където намеренията и мечтите на индивида или групата хора започват да придобиват конкретна форма. В този момент влизат в сила законите от царството на мисълта, където водещи са проникновението, въображението и фантазиите, за да можем да придадем материален образ на стремежите си. В хода на обмислянето се генерират мнения, мисли, идеи, обяснения, които се раждат в съзнанието на хората. Те са функция на знанията и уменията на професионалистите, които участват в работата. Обикновено в такива случаи се спазват срокове, както и правила, норми и принципи, които произтичат от особеностите на задачите. При личните планове, човек трябва да постигне съгласие със себе си, докато при обществените планове, би трябвало да се постигне съгласие между всички, които носят отговорност за работата. Така изготвянето на плановете е най-общото и принципно описание на целите и работата, които трябва да се извършат. Тогава се разглежда естеството на дейността, правят се количествени изчисления за това какви срокове и материали ще са нужни и как в общи линии ще се извърши всичко. Също така се предвиждат финансовите средства, които ще са необходими за извършването на работата. Това може да се нарече подготвителния етап за осъществяването на целите.

Проектирането е следващата фаза, която има за цел да изготви подробно, ясно и точно, всичко необходимо за постигането на целите. Проектите включват в себе си всяка една отделна работа, която трябва да се извърши, както и всичко необходимо за нейното окончателно изпълнение. Тук в най-голяма степен роля играят знанията, уменията и опита на специалистите, защото на тяхна основа се измисля всичко необходимо за практическото изпълнение. На този етап, намеренията и целите добиват ясните очертания на конкретна работа, за която съответния колектив носи своята отговорност. Ако разгледаме по-подробно отделните професии и дейности в обществото, ще видим, че има големи разлики, както в необходимите срокове за извършване на съответната работа, така и в сложността и обхвата й. Това обаче не изключва необходимостта от извършването на планиране и проектиране във всяка една от тях.

Програмата за работа е част от подготовката за извършване на самата работа. Там ясно и точно се описва как и в какви срокове ще се извърши, както цялата работа, така и всеки отделен етап. Тази част се изготвя от хората, които ще изпълняват проекта или звено, което е пряко свързано с тях. Много важно е да се измисли и опише организацията и управлението на работата, за да се предотвратят грешките и да се подсигурят максимално добри резултати, в най-добри срокове. Това е практическото ръководство за действие и ако в него има допуснати грешки, те могат да повлекат след себе си големи провали. В това отношение може да се каже, че знанията, уменията и опита наследени от социализма носят в себе си следите, както на отделни провали, така и на разрухата на цялото общество. Затова не само е вредно да се заблуждаваме, че знаем и можем, но и е необходимо да сме нащрек за доста грешки и недостатъци, които идват от предишния ни опит.

Най-много ни интересува отношението на всичко това към функционирането на обществото и държавата, защото личните цели в условията на свобода са изцяло отговорност на отделния човек. И лошото наследство, което получихме, се намира главно в областта на политиката и икономиката. Грешното мислене и лошите навици са в голямата си част съсредоточени там и изготвянето на планове, проекти и програми се отнася главно за тях. Досега нямаме познанието и опита на общество, което някога е било успешно. И ако вземем предвид, че всяко поколение се учи и образова само за себе си, нужно е да поемаме отговорност за състоянието на обществото днес и да започнем да се подготвяме за решаването на проблемите и постигането на целите си. Защото явно не знаем и не можем да изготвяме планове, проекти и програми за доброто функциониране на политиката и икономиката. Да продължаваме да отричаме това, означава да проявяваме невежество.

Политиката и икономиката не са дейности, от които всеки разбира, както се вижда от мисленето и поведението на хората днес. Напротив, те са най-сложните и най-отговорните дейности в рамките на държавата, особено ако искаме да постигаме успехи към целите си. Именно затова се концентрирам върху изграждането на знания, умения, и опит за изготвянето на планове, проекти и програми, за да можем да наблегнем на положителното в мисленето, поведението и отношенията. Защото досега усилията ни бяха насочени към това да проваляме другите или да ги виним и съдим за общия ни провал. А това са мисленето и поведението на духа на разрухата, който ни съпътстваше през последните десетилетия. Необходимостта да скъсаме с наследството от миналото, е неразделна част от развитието и възхода на България занапред.


14

ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ПРОМЕНИ И УСПЕХИ

Един достоен философски въпрос е, кое е първо, яйцето или кокошката. Може би също така достоен е въпроса кои настъпват първи, промените или успехите. Интересно е да се прецени, дали първо извършваме промените и на тяхна основа постигаме успехи или пък първо постигаме успехите, след които настъпват промените. Във всеки случай промените са нещо по-общо от целите и не могат да се установяват лесно, особено когато става дума за мисленето и навиците. Трудността идва от това, че докато осъществим успехите и промените в материалната област е нужно да извършим доста работа и да поправим много грешки и недостатъци, които не винаги са видни и осезаеми. За да можем да преценяваме напредъка поетапно, се нуждаем от критерии и мерни единици, с които да извършим сравненията и отсъжданията. И тъй като ще говорим главно за обществени промени, за всичко това ще се наложи да постигаме съгласие.

Какво и как да променяме, за да можем да направим живота си богат и щастлив? За съжаление въпроси и отговори в тази насока почти липсват. В началото казах, че съществува нагласа да се пращат хората да се променят сами. И това не е случайно. Става дума за незнание и неумение да се обсъждат и разискват проблемите, които имат отношение към промените. А да пращаме хората да се променят сами е форма на бягство от проблемите. Рано или късно ще ни се наложи да се обърнем към отворения диалог и да започнем да развиваме идеите и обясненията си за съществуващите проблеми. Все още не можем да го правим обаче, защото има враждебни лагери, които носят в себе си вражда и неприязън. Вместо да се освобождаваме от комунистическата идеология, ние още я носим в себе си. Тоест продължихме мисленето, навиците и нравите на обществото, което дойде да промени коренно света, но провали народите живели в неговите условия. Още не можем да обясняваме живота си с цел бързи промени, а заораваме в грешното мислене и враждебното поведение, наследени от миналото. Не е нужно да говорим за всичко, което ни разделя днес, но без да обсъждаме причините за проблемите, няма да можем да ги решаваме.

Колко е трудна промяната на мисленето показва един пример от политическия ни живот от края на 19-ти век. Става дума за депутат дето хем го бият, хем твърди, че не го бият, за да защити националната ни гордост пред света. Това обаче е по-скоро духа на отрицанието, който се е загнездил дълбоко в нас и днес и ни пречи да проявяваме самокритичност и да откриваме грешките и недостатъците си. Без тях няма откъде да дойде самосъзнанието, че трябва да се променяме. И никой не си задава въпроса каква е ползата от тази криворазбрана национална гордост. Разбира се прави чест на индивида, че е готов на такава саможертва в името на националните интереси. Но от друга страна така се прикриват грешки и недостатъци на цялото общество, което означава, че няма да се направи нищо за тяхното поправяне. Вредата в подобно мислене и поведение е в това, че ни насърчава да отричаме недъзите си, вместо да поемем отговорност за тях и да ги поправяме. Това също е старата игра на фалшив оптимизъм, който може би е помагал някъде и на някого, но в нашия случай е лоша идея. Защо? Защото след него се нуждаем от знанията и уменията, които да ни помогнат да си решаваме проблемите и постигаме целите. Те обаче ни липсват и могат да се постигнат само чрез образование и просвета с оглед потребностите на съвременното гражданско общество.

И така, налага се да извършваме коренни промени в държавата. Най-общо казано трябва да променяме и мисленето, и поведението и отношенията си. Мисленето и навиците определят поведението и отношенията, така че ще трябва да започнем от тях. По-рано стана дума, че било поради стремеж за самосъхранение, било поради гол инат, ние нямаме склонност към самокритичност. А как да се променяме, когато не искаме да се усъмним, че ние сме главните отговорни за съдбата си и грешките в нея? И тук стигаме до един от основните двигатели на промените, както в индивида, така и в обществото, волята за промени.

Какво всъщност е тя? Как бихме могли да я постигаме? Каква е ролята й в процеса на обществените промени? Тези и много други въпроси тепърва ни предстоят и е необходимо да ги разглеждаме задълбочено, защото ще ни помогнат да измисляме подходящите идеи и обяснения. Тъй като става дума за обществени промени и обществени проблеми, волята за промени ще трябва да е тази на цялото общество. Индивида ще го оставим да се оправя сам. В рамките на държавата постигането и осъществяването на общата воля става посредством отворения диалог. Затова, за да започнем, макар и малко, движение в правилната посока, се нуждаем от отваряне на диалога. Някой ще реши, че говоря нелепости и че диалога у нас е отдавна отворен, но аз вече изразих своето мнение, че това не е така. Просто се опитвам да изхождам от крайните резултати, а не от доброто желание на самоизмамата. Имам предвид, че отвореният диалог ражда идеи и обяснения, които се превръщат в решения на проблемите и в успешно постигнати цели. А ако съществува, това би трябвало да се вижда в живота около нас.

Какво е необходимо за добрия отворен диалог? В нашия случай важно е началото, а то не може да се осъществи без търпимост и зачитане мнението на другия. За съжаление то често се оказва и най-трудното. Като толерантността не е крайното, а по-скоро началното условие за воденето на отворен диалог и развиване на добри отношения, както и за постигането на успехи и промени. Красноречиви в това отношение са думите на Гьоте:

“Толерантността би трябвало да бъде само преходно състояние на ума: тя трябва да води до признание. Да се търпи, ще рече да се оскърбява.”

На нас ни липсва доброто начало и ако успеем да го осъществим, може би ще получим начален тласък за напредък, но нека не избързваме с мечтанията. Защо ни е нужна търпимост? Защото само тогава ще успеем да се доберем до проникновението, че обмяната на мисли, идеи и обяснения, както и измислянето на решения, е дълъг и мъчителен процес. А също, че критичното мислене не е нещо лошо, което пречи на развитието ни, а е средството за откриването на грешките и недостатъците ни. Ще разберем също, че не е важно да открием изкупителни жертви, за да ги виним, а е нужно да определим ширещото се грешно мислене, защото повлича след себе си многобройни провали.

Проявата на обществената воля не зависи от фанатизма и непреклонността на хората, качени върху техните барикади. Тази воля се формира с участието на всички, като се основава на постигането на разбирателство и съгласие. Нетърпимостта блокира диалога и проваля усилията на хората още в самото начало. Отвореният диалог не е бойно поле, където едната страна намира начин да се наложи над другата, било чрез хитрост или манипулиране. Той е процес на измисляне, на непрестанно постигане на разбирателство и съгласие и накрая на вземане на общи решения за проблемите и целите. В процеса на договориране, се удовлетворяват интересите на участващите страни, но и се правят отстъпки в името на чуждите интереси. Затова обикновено целите и интересите се степенуват по важност и се преценява кои компромиси са приемливи и кои не. Става дума за изкуството за водене на отношения, разговори, спорове, договориране. Неумението и липсата на опит у нас в тази насока най-вероятно се дължи на факта, че дълго не сме били свободни. Това изкуство би трябвало да ни интересува, за да можем да се научим да го прилагаме и да осъществяваме напредъка на обществото ни.

За успокояването на диалога в държавата би могло да помогне разбирането, че идеите, обясненията и доводите не са истини, а средства по пътя към истината. Примера от списание Икономист помага да видим добре ролята на идеите. Започват от 3000 разумни идеи, за да се сведат до 100 проекта, които да стигнат до 4 работни програми и всичко това, за да се реализира един успешен продукт на пазара. Това показва добре колко много време и усилия ще са нужни за решаването на проблемите на цялото общество. Страхът ни в общуването със сигурност се дължи и на факта, че не можем да измисляме самостоятелно идеи и обяснения. Явно се затрудняваме и да преценяваме и да вземаме решения. Съзнанието, че грешките и недостатъците са много и са навсякъде, би помогнало да не бързаме да се виним и съдим взаимно. А разбирането, че ние също сме несъвършени, би помогнало да се съсредоточим върху търсенето и определянето им. Трябва да се откажем от враждата и противопоставянето, защото в противен случай рискуваме да продължаваме неуспехите до безкрай.

Ролята на отворения диалог е да ни извади от духа на нападките и обвиненията и ще ни насочи към обсъждането на идеите и обясненията. Освобождаването от психическото напрежение и от непрекъснатата конфронтация ще ни даде възможност да развиваме качеството на мисленето си и неговото проникновение. Тоест всеки от нас ще може да става по-продуктивен и по-полезен в приноса си към разискванията. Идеите и обясненията ще ни помагат да работим за решаването на проблемите, защото ще ни насочат към грешките и недостатъците изобщо. Само от тях можем да се поучим какво и как да не правим. Индивидуалните грешки не са фатални и трябва да ги оставим на всеки човек да си ги поправя. Да търсим и сочим другите като отговорни за провала ни, а да приемаме себе си за безгрешни, е не само нелепо, но и вредно. Когато говорим за провал на обществото е нужно да определим какво да променяме всички заедно, а не да търсим виновни.

Да приемем, че вече сме овладели съмнението в себе си и самокритичността и сме си изработили самосъзнание, което да ни помага да осъществяваме самопознание. Разговорите и разискванията са станали кипящи гърнета за раждане на нови идеи и обяснения. Развили сме също така всички необходими за преосмисляне и преоценка разбирания и критерии, които са ни помогнали да вникнем до дъното на душата си като индивиди и общество. Обяснили сме всичко, разбрали сме всичко, определили сме всички слабости, грешки, недостатъци и причини за провала и разрухата. Дори сме измислили и определили какво и как да правим, за да излезем от тежкото си положение. Но изведнъж се оказва, че до такава степен сме свикнали да се примиряваме с живота около нас, че, независимо от недоволството, не сме способни да предприемаме действия за промени. Или пък разбираме промените като нещо, което е отговорност и дълг на някой друг, независимо че не можем да кажем кой точно. Именно тук се появява необходимостта от волята за промяна, без която не можем да пристъпим към действия.

Какво представлява волята за промяна и как ни помага тя? Волята за промяна е състоянието на духа, в което той не може повече да търпи и решава на всяка цена да скъса с миналото и с това, което го кара да страда. Не става дума за състояние на физическа непоносимост, защото от правените наблюдения се оказва, че физическата болка и страдание водят до състояние на духовно примиряване. Изглежда хората в подобно състояние нямат даже физическите сили да се съпротивляват и по-скоро се приспособят към страданията си. Тоест на човек са нужни както физически, така и морални сили, за да се бори за справедливост и свобода. Това само по себе си показва, че волята е силно желание да се скъса със страданието причинено в миналото. Толкова силно, че става непреодолимо и човек се впуска в действия и се устремява към промени, без даже да е необходимо да знае накъде точно отива. Явно това състояние на устременост е равносилно на течението на бурния планински поток и веднъж попаднали в него, ние не можем повече да се спрем. Ако става дума за съвсем непознати промени и условия, тогава сме максимално отворени към външния свят, като се образоваме и се опитваме да се приспособим. Ако пък става дума за вече познати условия и среда, миналите знания и опит могат да ни послужат като отправна точка за постигането на новите знания и умения. Без образование обаче не можем да минем, защото заедно със знанията и уменията, то ни носи и духа на толерантност и етичност, който е нужен в общуването и отношенията. Когато човек знае, че не знае и изразява чистосърдечна готовност да се учи, той не може да има самочувствието, че притежава абсолютната истина на догмите, от чиято позиция се хвърля да вини и съди другите хора. Така че образованието носи със себе си много важна част от цялостния дух на промените и затова би трябвало да е неразделна част от процесите на прехода.

Волята за промяна в нашия случай може да бъде насърчена и мотивирана от съзнателния стремеж да се освободим от грешното мислене и лошите навици. Поемането на отговорност за тяхното поправяне може да се превърне в основна част от вътрешното ни освобождаване. Това че досега не сме научили да ценим свободата и не сме я превърнали във върховен идеал, не означава, че не можем да се научим да го правим занапред. А какво би станало ако апетита идваше с яденето и ние започнехме да се опияняваме в стремежа към нея?!

Устремът напред обаче не може да спре до волята за промени, по простата причина, че тя е само скъсването с непоносимото минало. Веднъж тръгнали напред, ние може би сме облагодетелствани от съдбата и не можем да се задоволим само с нея. Така че волята за промени по естествен път се прелива във волята за успехи. Изглежда последната ни тласка към образованието, защото то лежи между искането и моженето, а без него явно не можем да направим нищо. Изхождайки от факта, че всяко поколение се образова само за себе си, като започва отначало, на младите се пада честта да водят в налагането духа на всеобщата просвета по пътя към свободното и демократично общество.

Ролята на волята за успехи не свършва с това да ни отведе само до образованието. Тя всъщност е основния двигател при решаването на проблемите, постигането на целите и осъществяването на промените. И тъй като още не сме овладели достатъчно добре, нито волята за промяна, нито тази за успехи, ние не можем да си позволим да спираме развитието си. Важно в това отношение е споделянето радостта от успехите, за да започнем да отнемаме почвата под краката на завистта и желанието да проваляме другите. В споменатата по-горе мисъл на Гьоте се казваше, че толерантността сама по себе си би била обидна. Крайната цел би трябвало да бъде признанието, като явно става дума за признанието на успехите и постиженията на другите хора в обществото. Защо е важно то? Защото носи в себе си спойката на взаимността, разбирателството, единодействието, радостта от сътрудничеството. Признанието е и доказателство, че усилията и работата на човек допринасят за успехите на цялото общество. В признаването на индивида се вижда и развитата социална воля за допринасяне към общото добро, от една страна и наличието на система от критерии за отчитане на това, от друга. Всичко това е много важно за стабилността на обществения живот и служи като здрава основа за осъществяването на развитие и напредък. Тоест това е венеца на осъщественото единство между духовната реализация на човека и духовния възход на общността. Волята за принос към доброто на народа ни още е съвсем плаха и недоразвита, но така или иначе пътят напред ще е достатъчно дълъг и трънлив, за да не проявяваме нетърпение и да бързаме да започнем от края.



15

КАКВО НИ ЗАСЯГА НАС ВСИЧКО ТОВА?


Една нация може да критикува само доколкото самата тя притежава нещо значително, годно и образцово.

Гьоте

Любимият въпрос на младите, непокистите, индивидуалистите, непокорните и бунтуващите се срещу догматичните идеи, които насърчават и тласкат към подчинение и смирение в обществото. Понякога най-радостното чувство на земята идва от бунта на мисълта, защото именно в него се изразява най-пълнокръвно същинската й природа. Радостта е истинския израз на живота и не случайно гневната мисъл е в състояние да ни я достави, тъй като тя е често срещания резултат от чувството на вълнение във вихъра на разбунтувалата се душа. Именно това дава на мисълта енергията и началния тласък, за да може да прониква навсякъде и да ни води по неизвестните пътеки на своя гений.

Въпросите също са емоционалното състояние на търсене на духа и ние се нуждаем не само от въпроси като горния, но и от всякакви други въпроси, които да ни помогнат да преоткрием себе си и да виждаме малко по-далеч от носа си, по пътя напред. Да питаме какво ни интересува лошия и беден живот, означава да питаме какво ни засягат грешното мислене и лошите навици, които са го причинили. Означава също да питаме какво ни засяга незнанието и неумението да си задаваме въпроси, за да определяме проблемите и целите си. Или какво ни касае това, че не можем да общуваме и да водим добри отношения, както и че не можем да осъществяваме промени и успехи в живота си. Има няколко възможни подхода на мислене и поведение при търсенето на отговорите.

Първо, да поемем отговорност за състоянието, в което се намираме и да приемем, че от нас зависи да измислим и направим необходимото, за да живеем по-добре. Второ, да упрекваме и виним другите за лошата си участ и да отказваме да поемем отговорност за решаването на проблемите. Трето, да се разпростираме надълго и на широко между отговорността и безотговорността и да оставим живота ни да се развива от само себе си, с надеждата, че ще започне някак да се оправя. Тъй като свободата е правото на избор, наше право е да избираме какво да правим. Разбира се, от това, което решим, зависи какво ще става занапред и дали ще успеем да помогнем на промените или ще се провалим. Ако все пак осъзнаем, че мислим грешно и сме си създали лоши навици, би било добре да изследваме мисленето, поведението и отношенията си и да се опитаме да открием грешките и недостатъците в тях. Чрез няколко конкретни идеи ще поразсъждавам, за да видя дали си помагаме или си вредим.

Преди това обаче искам да се спра на това кой има основание да не се интересува от разговорите за промени към по-добър живот. Несъмнено това са хората, които вече живеят задоволено и щастливо, които са постигнали богатство и обществено благополучие, както и тези, които живеят по-добре от по-голямата част от населението на България. Всички те обаче, взети заедно, са голямото малцинство на страната. С тях също можем да говорим за това какво ги засяга всичко изложено в книгата, но трябва да изходим от техните конкретни желания и стремежи. А голямото мнозинство живее бедно и лошо и не пропуска възможност да се жалва от това. Тези хора не само не се чувстват свободни, но и в действителност не са свободни, защото не могат да избират това, което наистина им се иска. Ролята им по-скоро се изчерпва с това да стоят и да понасят пасивно ставащото около тях. Грешно би било обаче да смятат, че трябва да стоят и да чакат, докато нещата започнат да се променят. Защото в този случай основната им цел би трябвало да стане, да се преборят за свободата си. Ние нямаме големи традиции в тази насока и затова изглежда личната свобода е последното нещо, за което се сещаме. А всъщност тя е условието, без което не можем да постигаме желанията и стремежите си. Апетитът обаче идва с яденето и съм убеден, че колкото повече свикваме да носим отговорност за делата си и да изпитваме радостта от успехите, толкова повече ще се пристрастяваме към свободата и няма да се съгласяваме да я жертваме така лесно. Не случайно тя е най-ценния идеал за народите по света и хората са готови да пожертват даже живота си за нея. Ние все още не сме се научили да я ценим достатъчно и лесно се намират хора, които се опитват да ни насърчават да се отказваме от нея. Имам предвид гласовете в обществото, че отговорът на лошия и беден живот би трябвало да се изрази в отказа от участие в изборите. До какво би довело подобно решение и какъв е смисъла му?

Всъщност аз никога не съм чувал мотивите на хората, които предлагат подобно нещо, но прилича малко на ината на магаре на мост. В развитите държави има отлив от участие в изборите, защото се чувстват безсилни да променят нещо в обществото. Но те имат в същото време ясното съзнание, че живеят в най-благоденстващите и задоволени страни на света. Това обаче с нищо не променя смисъла на изборите, като израз на индивидуалната свобода да се участва и допринася в политическия живот. Правото на хората да избират политиците и управляващите ги е върховен израз на гражданската свобода в обществото. Ако поради някакво нелепо хрумване на хора, които не разбират нищо от политика, гражданите у нас се откажат от правото си на избор, още преди да са се научили да го използват, обществото ни ще престане да се учи на свобода и свободомислие. Да се откажем от правото да избираме тези, които ни управляват, е равносилно да сме готови да пожертваме свободата си. А това надали ще ни помогне много, когато тепърва трябва да се образоваме и просвещаваме, за да постигнем по-добър живот. Защото в момент на коренни социални промени най-важен се оказва стремежа към образование. Вече научихме, че в условията на свобода и демокрация, управляващите могат лесно да бъдат сменяни. Тепърва обаче предстои да се образоваме да избираме най-подходящите и най-добрите за тази работа. Преходът, от това, да бъдем граждани в тираничното общество, към това, да израснем като свободни граждани, е дълъг и изисква да се учим да използваме правото си на избор във всички области на обществения живот.

Идеята, че трябва да се откажем от правото си на участие в свободните избори, бих нарекъл плод на самоизмамата, която вече се е превърнала в правило на мисленето. В това състояние то ражда идеи, за които даже няма представа, че са грешни. Просто защото мисленето не е развило още способностите да анализира и прониква в смисъла на нещата и да открива грешките си. Бих казал, че има два стадия при развитието на самоизмамата. В първия, тя се намесва като спасително средство в случаите на провал, за да помогне на човек да възвърне психическото си равновесие. Това става обикновено в свободното общество. Тогава тя е изключение от правилото и играе положителна роля, тъй като неуспехът по принцип е подтискащ и може да ни разстрои дълбоко. В този случай тя ни помага да преодолеем стреса, но не ни освобождава от задължението да търсим грешките и недостатъците, за да извлечем поуките и да се поправим. Иначе ще продължим да повтаряме грешките си и да страдаме от тях. Все пак при този вид самоизмама не загубваме разбирането, че стремежа към истината е основата за постигане на добри резултати. И факта, че успяваме в по-голямата част от начинанията, е потвърждение за валидността на тази логика.

Във втория случай, неуспехите са станали преобладаващи и ние се нуждаем непрекъснато от самоизмамата, за да ни спасява от тях. Тогава тя се превръща в правило на мисленето и неусетно нейната логика става определяща за това, което измисляме и правим. А когато самоизмамата стане правило, а не изключение, тогава истината и познанието престават да бъдат средствата, с които се стремим към успеха. Това е така по простата причина, че самоизмамата е лъжа спрямо самите нас, която впоследствие се опитваме да наложим и на всички останали. Посредством силната вяра се опитваме да се убедим, че тя е истината, а когато и другите хора ни повярват, те също я възприемат за истина. Лошото е, че всичко това е началото на омагьосания кръг на незнанието, неумението и непрекъснатите неуспехи. Краят на този процес е изпадането в състояние на пълно невежество. Именно при него ние отказваме да признаваме грешките и недостатъците си и сме готови да отидем до крайност, като съдим и заклеймяваме другите за злата си участ. А не рядко сме готови даже да стигнем до фанатично противопоставяне и воюване с тях. Обществото ни е дълбоко затънало в това състояние и тепърва би трябвало да положим много усилия, за да се освободим от него.

Друга грешна идея, която показва голямата вреда, която сме способни да причиним на самите себе си, е убеждението, че доброто и решенията на проблемите ни трябва да търсим в миналото. Тя също е плод на грешното мислене, което вече се е превърнало в правило. Откъде обаче идва самоизмамата, че доброто и решенията на проблемите трябва да се търсят в миналото? От това, че само там явно могат да се намерят, макар и малко примери за решения на проблеми. Такива примери има и сега, но и политиците и медиите са така заорали в стремежа си да манипулират обществото, че единствено се плюят, чернят, винят, съдят и заклеймяват едни други. Никой не се опитва даже да обсъжда какви са проблемите и как да стигнем до раждането на решения. Ако решим обаче да се осланяме на идеята, че решенията и доброто трябва да търсим в миналото, ще бъдем обречени на вечен провал и безизходица, защото тя е невярна. По-рано вече се спирах защо това е така, сега искам само да продължа разсъжденията и да покажа последиците от грешното мислене, защото само ясното разбиране за вредата от него може да ни накара да се усъмним в себе си и да проявим необходимата ни самокритичност.

Да приемем, че и доброто, което търсим и решенията на проблемите откриваме в миналото. И започнем страстно да искаме да намерим начините и средствата, с които да ги повторим днес. Ще се окаже обаче, че те са плод на социални условия и мислене, които вече ги няма. Тогава ще се наложи да решим какво и как да направим, че да възстановим тези условия и мислене. Но нали точно те бяха в основата на провала на социализма и до такава степен са поразили мисленето, поведението и отношенията ни и днес, че ние още не можем да се освободим от погрешността им. И ако успеем да вникнем в смисъла на нещата ще разберем, че и доброто и решенията на проблемите се постигат оттук нататък, а не в посока на миналото. Миналото е невъзвратимо и в него се намират само някои добри преживявания и всичките причини за лошия ни живот. А пък и звучи някак нелепо доброто на миналото да е причината за злата ни участ днес. По принцип доброто причинява добро, а лошото, лошо. Така че и решенията на проблемите и доброто се налага тепърва да се измислят и след това да се направи всичко необходимо те да бъдат реализирани в бъдеще. Но ако решим да упорстваме и да продължаваме да търсим доброто и решенията на проблемите в миналото, за да ги имитираме днес, може да се окаже, че и след сто години още стоим и чакаме да мине прехода и да се случат успехите и промените.

Още една идея на самоизмамата, която много пречи на промените и възхода ни, е нагласата, че знаем, можем и разбираме. Нека приемем, че и тя е вярна. Тогава обаче ще трябва да се запитаме за какво служат знанията, уменията и разбиранията или за какво служат образованието, способностите и интелигентността. Тяхната задача е да ни помагат да се справяме с проблемите и да си вършим добре работата. Затова резултатите стават критерия, за да преценяваме какво знаем, можем и разбираме. И когато тези резултати са крайно отчайващи по всички възможни критерии, тогава не можем да твърдим, че сме образовани, интелигентни и способни. В такъв случай възниква необходимостта да погледнем резултатите в очите и да си дадем сметка, че отговорни и виновни за тях сме ние, а не някой друг. Основен момент в случая е да се усъмним в себе си, независимо дали ще го постигаме дълго и мъчително или пък бързо и с лекота. В противен случай може да се окаже, че сме се превърнали в държава от мижитурки, страхливци и некадърници и не си даваме даже сметка за това.

Изборът на грешната идея води до неуспехи, а изборът на вярната, води до добри резултати. Ето това е, което ни засяга от гледна точка на грешното мислене и лошите навици. И именно затова е необходимо да отваряме широко диалога, а не да бързаме да го затваряме, без да сме достигнали даже до елементарни резултати. Понякога мислим и действаме сякаш не знаем, че не знаем. Изходът от подобно състояние е в осъзнаването на отговорностите ни. И обратно, ако упорстваме да виним и съдим другите, ще продължаваме да се проваляме и да страдаме. Добрите резултати се постигат с добри мислене, поведение и отношения, а лошите с лоши мислене, поведение и отношения. Ще трябва да си изработим критерии както за едните, така и за другите, за да знаем какво трябва да правим в интерес на успехите си и от какво да се пазим, тъй като води до провал.

Време е и да излезем от непрекъсната игра на врагове, вътре и извън страната, която е част от лошото наследство на социализма. По-рано комунистите преследваха постоянно вещици и врагове, като обвиняваха, съдеха, заклеймяваха. В посткомунизма пък, антикомунистите заеха техните места и започнаха да винят, съдят и заклеймяват без съд и присъда. И в двата случая обаче става дума за един и същ дух, този, който доведе до пълния провал и разрухата. Той провали първо социализма, а вече 14 години продължава да ни проваля и през посткомунизма. Една от причините за продължилия упадък на обществото ни е фанатичната игра на идеологическа вражда по предпоставка. След толкова много вражда обаче не знам дали не е дошло времето да преценим дали не носим врага вътре в себе си. Тъй като упорстването в злобата и омразата може да продължи разрухата, защото те са идеалните средства за нейното постигане. По-скоро е нужно да се научим да се вглеждаме първо в себе си. Какво и как да променяме и какво да избираме в обществения живот, зависи от волята ни за развитие. Чрез нея решаваме какво да променяме и какво не, към какво да се стремим и какво да избягваме, какво да премахнем и какво да запазим. Всичко в свободното общество се решава съвместно, защото така се постига общата воля. Добрия дух на общуване и добрите отношения са съставна част от този процес. Като това се отнася за всички проблеми и въпроси, които се решават в обществото. Досега здравият разум и мъдростта липсваха в политиката и икономиката на страната ни, но за сметка на това съществуват в духа на традициите и творчеството на народа ни. Затова те трябва да станат основа за усилията и стремежите ни към по-добър живот занапред.

Ако трябва да обобщим какво ни касае казаното в книгата, можем да кажем, че сме се превърнали в големите врагове на самите себе си. Народната мъдрост, че “кой каквото си направи, друг не може да му го направи” важи, както за лошото, така и за доброто. А ние причиняваме лошия си живот чрез грешното мислене и лошите си навици. Оказваме се неспособни да си задаваме добри и полезни въпроси и затова не можем да постигаме желаните промени. Големият конфликт произтича от разминаването между думите и делата. На думи лесно ставаме добри и способни, но на дело постигаме много лоши резултати. Явно сме изгубили чувството си за реализъм и не можем да преценяваме добре състоянието си. Думите на Гьоте, че човек е по-склонен да признае грешките в поведението си, отколкото в мисленето, явно са верни. Промяната в мисленето е само началото, но ние не искаме да приемем, че мисленето ни е грешно. Явно е трудно да поемем отговорността за живота си, защото носим голям товар от грешки и недостатъци. Това само подчертава тежкото положение и безизходицата, в които се намираме. Единствено самокритичността и съмнението в себе си могат да ни помогнат да търсим изхода от тях. А когато започнем да мечтаем за успехите, тогава ще ни помогнат смелостта, волята за промяна и решителността.



16

ЗАЩО НЕ МОЖЕМ ДА ПОДОБРИМ ЖИВОТА СИ БЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ?

Да си смел означава да смяташ за далечно всичко страшно и за близко всичко, което внушава смелост.

Аристотел

Какво е възраждането?

Най-кратко казано, това е бърз възход във всяка една област на обществения живот. В нашия случай няма признаци за такова развитие и затова е важно да се съсредоточим върху началото. Защо? Защото по закономерност първо мислим, а после действаме и ако мислим грешно, това става основната причина сами да създаваме проблемите си. И ако не поемаме отговорност за грешното мислене и не разбираме, че то е факт, тогава ще се проваляме и ще страдаме, без да си даваме сметка за причините. Така няма да можем даже да започнем промените. А за да разчитаме да постигнем удовлетворителен начин на живот през следващите няколко десетилетия, трябва да постигнем ускорено и постоянно развитие.

Бърз напредък ни е необходим особено в икономиката, защото там се създава материалното благосъстояние на нацията. А няма съмнения, че това е най-желаната промяна. Икономиката обаче е в пряка връзка с политиката и заедно са отговорни за организацията и управлението, които водят до добър живот. Затова възраждането зависи от промяната в мисленето и поведението, както на управляващите, така и на гражданите. Тоест става дума всеки да мобилизира силите си за постигане на успехи, като успоредно с това се старае да ги обединява с тези на другите, за да се постигат общи успехи. За тази цел е нужно всеки да поема отговорност на местото, където се намира, за да постигнем ниво на взаимодействие, което да увеличава многократно вложените сили, а не само да ги проваля. Това означава да изградим качество на общуването и отношенията, което да създава дух на взаимно насърчаване, подпомагане, уважение, признание. Засега обаче или бягаме от отговорност или си я прехвърляме помежду си. И после търсим изкупителна жертва за лошо свършената работа.



Защо ни е нужно възраждане?

Защото сме много изостанали спрямо страните от ЕС, а само след няколко години ни предстои да влезем в тази общност. Бързото догонване на развитите държави става и необходимост и дълг, защото, сега и без да членуваме там, страдаме, че сме най-бедни, а като станем част от съюза, ще стане още по-непоносимо да сме на опашката. Това трябва да ни насърчи да поемаме отговорността да се освобождаваме от пречките и да се справяме с трудностите, за да се съсредоточаваме върху работата си, като изоставим празните приказки и преминем към резултатни и успешни дела.

От данните в таблиците се видя голямото икономическо изоставане на България спрямо развитите европейски държави. Сравнението с Полша, Чехия и Унгария показва, че техният стандарт на живот е 2-3 пъти по-висок от нашия. Което означава, че за да стигнем тяхното равнище в момента, се нуждаем минимум от 10-15 години догонване с бързи и постоянни темпове. Спрямо Словения, разликата е 3-4 пъти, спрямо развитите европейски страни тя е 4-5 пъти, а спрямо САЩ, 6 пъти. При това положение даже да постигнем темповете на икономическо развитие на Ирландия, за следващите 50 години пак няма да можем да стигнем средното жизнено равнище на Европейския Съюз. Но даже и да постигнем такива темпове, ние тръгваме от толкова ниска база, че ще ни трябва много по-дълго време, за да напреднем осезателно. И това не е голословие, а реалистична преценка на шансовете ни да осъществим ускорено догонване. Само сравнението помага да се ориентираме какви са възможностите ни за напредък. Изоставането ни е резултат от наслагването на наследството от последните 60 години, върху това на последните 600. Това е изходната ни позиция, независимо дали ни харесва или не.

Възраждане ни е необходимо и защото никога не сме били част от западноевропейската социална култура и не сме участвали в съвременното й развитие от Ренесанса до наши дни. През последните години се положиха много усилия да се обяснява колко големи европейци сме, но и това беше по-скоро поредния опит да се вдъхва самочувствие и национална гордост чрез празните приказки на самоизмамата. И не виждам защо критичните думи по адрес на нашите грешки и недостатъци трябва да се тълкуват като неприемливи и обидни по отношение на България. Когато не сме били част от една политическа, икономическа и обществена система в продължение на по-голямата част от историята си и особено през последните няколко десетилетия, няма защо да се залъгваме, че можем да променим това само с голи слова. За да можем да се приобщим към народите на Европа, трябва да осъществим много дела, като възприемем и постигнем нейните стандарти и ценности. Ако обаче още от самото начало отричаме очевидните неща и не проявяваме самокритичност, ще е доста трудно да тръгнем по пътя на възраждането.

От възраждане се нуждаем и поради факта, че излизаме от социализъм, който се беше обявил за враг номер едно на капитализма, който отново е основната обществена система в страната. Огромната разлика между двата строя налага извършването на коренни промени в държавата. Същността на теорията и практиката на социализма, от една страна и историческата ни съдба, от друга, са довели до такива големи поражения във всяка една област на обществения живот, за които не си даваме сметка и затова не се стремим да се освободим от тях. Още не сме се научили и да разглеждаме критичното и различното мислене като нещо положително за обществения живот и затова не можем все още да се ползваме от техните плодове. А без това не можем да развием свободомислието и проникновението, които да ни помогнат да откриваме и поправяме недостатъците си, защото няма да можем да развием необходимите критерии и познание.



Какво да се прави? Как да се постига?

В името на бързия възход е необходимо да извършваме коренни промени навсякъде и във всичко. Най-общо казано коренните промени се отнасят до мисленето, поведението и отношенията. И можем да ги постигнем чрез образованието, отворения диалог, етиката в отношенията, смелостта, отговорността, самокритичността. Но първо е необходимо да отворим максимално общуването и отношенията, като си задаваме въпросите, които да ни помогнат да определяме проблемите и да откриваме грешките и недостатъците си.

Коренната промяна в мисленето ще означава да осъзнаем, че неуспехите и разрухата в страната не се дължат на добри и полезни идеи и познание. Многократно вече се спрях на факта, че човек признава по-лесно грешките си в поведението, отколкото в мисленето. Вярно е, че засега отричаме да признаваме грешките и недостатъците си, но все някога трябва да започнем да проявяваме самокритичност. За да стане това трябва да се освободим както от лошото наследство на миналото, така и от грешното мислене и лошите навици вътре в нас. Това е труден психологически проблем, както от гледна точка на индивида, така и за цялото общество. Става дума за неконтролируеми социални процеси, които имат отношение към развиването на обществена воля за отношения и действия в условия на свобода. Досега нямаме развити полезни знания и опит в тази насока, така че тепърва ще навлизаме в неизвестно и минирано поле. За щастие, при добра воля от наша страна, бихме могли да се възползваме от чуждия опит, защото европейските страни разполагат с такъв. Но това може да става единствено, когато сме осъзнали необходимостта да се стремим към самопознание и когато сме се убедили в неговата положителна роля за социалното ни развитие.

За да подчертая до каква степен идеята за критичното самопознание е основополагаща за западната цивилизация, ще се върна към нейното начало. За първи път тя се ражда в Древна Гърция и е изписана над входа на храма на боговете в град Делфи, “Познай себе си”. Главната цел на това изречение е да насърчи хората към самопознание, като качествено по-висока форма на познанието, защото спомага за по-цялостното ни развитие. От това време е и известното изречение на Сократ: “Знам, че нищо не знам”, което му дава основание да подлага всичко на съмнение. Чрез него той предразполагал събеседниците си да отговарят надълго и нашироко на въпросите му, за да споделят знанията си с него. Като почти всякога, до края на разговора, е успявал да всее и в тях съмнението, че и те може би не знаят. Така, като насърчавал съмнението, Сократ се е стараел да подтиква хората към самопознание и образование.

Често хората бързат да кажат, че знаят и са чували всичко това. И така неусетно се подхлъзват по пътя на самоизмамата, че щом са чели или чули, значи и те знаят и могат. Само че едно нещо е да знаеш фактите и събитията, а съвсем друго тяхното обяснение и поуките, които могат да се извлекат от тях. В подобни случаи има дълъг път на обяснения и осмисляне, за да разберем с какво са познати хората и събитията, как са допринесли за общото добро и с какво са били признати от другите. И чак тогава трябва да направим заключенията и да си извадим изводите, за да можем да приложим опита и знанията от миналото в нашити условия и в собствените си дела. Може на някои да изглежда лесно, но самия факт, че нямаме почти никакви успехи досега показва, че по-лесно все пак е да се заблуждаваме.

“В началото бе словото” е изречението в библията, което подхваща същата тема. Словото изразява мисълта, а нейната същност е да подлага всичко на съмнение, за да може да го обяснява и разбира по-добре. След началото на Ренесанса и революционната идея на Коперник, че Земята се върти около Слънцето, настъпва и началото на модерната философска и политическа мисъл, чийто символ е изречението на Декарт, “мисля, значи съществувам”. Неговият смисъл също е в разбирането, че няма нищо сигурно на този свят освен мисленето и това, само по себе си, изисква да подложим на съмнение всичките разбирания и знания съществуващи досега, за да проверим тяхната достоверност. Това възраждане на съмнението, като основа на мисловния процес, повлича след себе си динамично развитие на науката, техниката, технологиите, откритията, нововъведенията. Осемнайсети век става века на Просвещението, където вярата в силата на рационалното познание стига ирационални върхове. А 18-ти и 19-ти век стават времето на модернизацията и на Русия, която през това време се учи от Западна Европа и е непрестанно раздирана от самосъмнения. Ето това съмнение и тази самокритичност липсват на България днес и все още не можем да се преборим със себе си и да осъзнаем необходимостта от тях и положителната им роля в обществения живот. Това е началото, азбуката, условието, без което не може.

Общественото мислене става в условия на отворен диалог и в дух на търпимост и етика, при обсъжданията и споровете. Само че у нас все още цари атмосфера на нетърпимост, неприязън и вражда. Некоректността и противопоставянето са толкова широко разпространени, че се стига даже до нагли оценки и осъждания на целия народ. Стига се до върхове в малоумието и пошлостта, поради пълното безсилие да се допринесе за решенията на проблемите и успехите на дело. Пример за дух в отношенията, който би трябвало да постигнем един ден, ако искаме да осъществим възраждане, можем да открием в словата на Достоевски:



“Кое е по-доброто – ние или народът? Народът ли е с нас или ние с народа? – това се питат днес всички, които имат поне малко мисъл в главата си и грижа за общото дело в сърцето си. И затова най-искрено ще отговоря: ние, ние сме длъжни да се преклоним пред народа и да чакаме от него всичко – и мисли, и образи; да се преклоним пред народната истина и да я признаем за истина дори в най-ужасния случай, когато е почерпена отчасти и от житиетата. С една дума, длъжни сме да се преклоним като блудни синове, двеста години отсъствали от дома си, но завърнали се все пак като руси, което впрочем е най-голямата ни заслуга".



Използвам думите на Достоевски, защото те са плод на близо два века заимстване и образование в духа на европейското Просвещение, което води до развитието на руския гений в литературата и изкуството през 19-ти век. Те са също така символ на проникновение и готовност за служба на отечеството, които правят от великите личности духовни водачи на своя народ. Този дух и това проникновение ни изглеждат много чужди днес, а ние се нуждаем болезнено от тях, за да тръгнем по пътя на възраждането. Затова те остават само като перспективи пред България и българският народ се оказва единствения носител на техния потенциал. От неговите недра ще се появят хората и мисленето, които ще ни помогнат да преодолеем трудностите и да постигнем по-добър живот. Но докато това стане, дълг на всички е да апелираме за разбирателство, съгласие, обединение, уважение към всички и особено към българския народ. Народната мъдрост, смелостта, способността да мечтаем и волята за промени са достатъчно добра основа за духа ни да се развива и да осъществява своето възраждане и благополучие.

Засега обаче по-скоро цари духа на съдебната република, според полусмешните и полутъжните думи, които се появиха в общественото пространство напоследък. Защото единственото, което можем да правим е да се виним, съдим, заклеймяваме, плюем и черним взаимно. Нито общуването, нито отношенията ни досега вдъхват надежда и подсказват добри възможности. Грешките и недостатъците в нас самите са нещо, което въобще не съществува. И нека само някой да посмее да говори за тях!

За делата също не може да се каже много добро. Надхитряването и стремежа за манипулиране са определящи в поведението на хората и не може да се каже, че съществува основа за обединяване на личните и обществените интереси. Да се говори или действа в името на общите интереси се смята за някаква глупост или шега. Така че да свършвам с глупостите и да се връщам към прагматичното мислене. Явно времето и силите, за да можем да тръгнем към осезаеми и положителни промени, би трябвало да бъдат насочени към доброто начало.



Доброто начало е половината от работата

Това е една от многобройните мъдрости, които можем да намерим сред народните пословици и поговорки и са добра основа за поемане напред. Само че трудно можем да кажем, че първите 14 години в прехода ни от социализъм към капитализъм са добро начало. Така че то явно тепърва ни предстои. Но би било добре да престанем да го разбираме, като нещо, което друг прави, а ние чакаме да ни го поднесат наготово. Мисленето за чудеса или прекомерното бързане, няма да ни помогнат с нищо. Думите на Аристотел: “По-добре малка част от работата да се свърши изрядно, отколкото десеторно повече – през пръсти”, биха могли да ни свършат много по-добра работа. Защото след един толкова дълъг период на провал и разруха, не можем да бъдем сигурни на какво сме способни и на какво не.

Какво е важно за доброто начало по пътя към добрия живот? Важни са много неща и особено разбирателството и съгласието за целите и средствата. Ние обаче го постигаме много трудно и за едното и за другото. Съгласие има по отношение на членството ни в НАТО и ЕС, защото те най-добре подхранват илюзиите ни, че може бързо станем богати и развити държави, пък дори да е с цената на чудеса. Но в ежедневието, противопоставянето и враждата са непрекъснати и плодоносни. Все още липсват елементарни полезни идеи, принципи, критерии, познание за това какво помага в общуването и отношенията и какво вреди. А това само по себе си означава, че липсва азбуката на простите правила в езика на политиката и икономиката на свободното демократично общество. За съжаление хората искат да са знаещи и можещи, още преди да са започнали да се учат.

Накрая ще се опитам още веднъж да се съсредоточа върху това, което е важно за началото на доброто мислене, доброто поведение, добрите отношения. Мисля че трябва да се научим да разграничаваме добре мисленето от действието. Споровете, противопоставянето, противоречията са нормални в обсъжданията на отворения диалог, но преди да пристъпим към дела, изниква необходимостта от постигане на разбирателство, съгласие и обединение. Делата изискват единство, взаимодействие и сътрудничество, тъй като в противен случай се провалят. Ако се огледаме около нас обаче ще видим, че става по-скоро обратното. В разговорите и обсъжданията нещата някак мазно и лицемерно се заглаждат, а когато се стигне до делата, се враждува и противодейства с всички сили и средства. Като постъпваме така ние проваляме, както обществения диалог, така и резултатите от работата. Как тогава да се сърдим на другите и да ги виним за неуспехите?! А нима така можем да стигнем до добро начало?

За всяко добро начало е необходим отворен социален диалог и дух на търпимост и готовност за изслушване на различното и критичното мислене. Целта на обсъжданията е да определи желанията, стремежите и целите, като се разделят на нови и стари. За новите са нужни нови планове, проекти и програми, за да може след това да свършим успешно работата. За старите ще е необходимо да определяме грешките и недостатъците, за да можем да ги поправяме и така да подобряваме резултатите в следващия цикъл. Между желанията и мечтите се намира образованието, чрез което развиваме знанията, уменията и опита, необходими за успехите. А що се отнася до организацията, управлението, водачеството и контрола на трудовия процес в обществото, ние трябва всичко да учим, отначалото до края. Всичко в съвременната политика и икономика ни е чуждо и никога не сме постигали успехи в тяхната област. А недоволството или удовлетворението от резултатите ще бъдат добър критерий за посоката, в която напредваме.

Друго важно нещо в процеса на работата е да се зачита и уважава всеки за знанията, уменията и приноса му за общото дело. Като приноса и заслугите би трябвало да се признават и възнаграждават, защото това насърчава хората да участват в обществените дела и допринася за развиването на волята им в тази насока. То е важно, защото без вътрешна убеденост и сила, желанията и амбициите на хората не могат да се превърнат във воля за действие. Без нея няма дела, няма успехи, няма постижения. Силата и убежденията на хората могат да имат два източника. Вътрешните сили на индивида, които се мобилизират и увеличават от способността му да мечтае и проявява проникновение на мисълта. И насърчаването и мотивирането отвън, което идва от уважението и признанието от страна на обществото. Отделните хора са различни и затова едни се влияят повече от външните насърчения и подкрепа, а други пък се влияят повече от вътрешното вглъбяване и мобилизиране за укрепване на силите.

Важно е да подчертаем ролята на волята, защото за нейното развиване и усъвършенстване са необходими условия на свобода. Ако са ни отнели свободата, тогава проявяваме първо воля да я извоюваме отново. Ние не сме развили добре волята за промени и волята за успехи, тъй като тиранията на социализма беше отнела правото ни да избираме и решаваме какво и как да правим, за да се чувстваме добре и да живеем щастливо. Това е причината да нямаме сили и умения да поемаме инициативата, да проявяваме свободомислие и проникновение, да се устремяваме към целите и мечтите си. А това са нещата, които ще ни трябват занапред и за които би трябвало да се подготвяме. Те са неотменна част, както в процеса на решаването на проблемите, така и в постигането на целите и за осъществяването на успехи.

Волята може да бъде разделена на три отделни вида. Първа е волята за промени и тя има решаваща роля за скъсването с лошия живот от миналото. Не трябва да изпускаме момента, когато тя набере сили, защото така можем да провалим всичко, което следва след нея. При тази воля имаме отворена нагласа към света и затова на драго сърце приемаме да се учим и да сме толерантни към хората около нас. Втора е волята за успехи, която идва като продължение на първата и чрез нея ние правим прехода от образованието към делата и трупането на опит за бъдещите си начинания. Трета е волята за допринасяне за общото добро. Тя е най-отвлечената и най-неясната, но също така и най-съвършената, защото за нея се изисква развито национално самосъзнание и разбиране за необходимостта от развиването на обществото като цяло. Чрез нея се осъществява връзката между личните и обществените интереси. В България днес има много хора, които претендират, че работят за общото благо, но това не пречи чувството и оценката на народа да подсказват съвсем друго. Така че и мисленето, и поведението, и отношенията в политиката и икономиката са в дълг към обществото.

Има две неща, които по ред обаче идват преди волята и това са мечтите и смелостта. Без тях надали някога би имало воля за каквото и да е. Мечтите явно предшестват и са по-лесно достъпни от смелостта, по простата причина, че те се развиват чрез мислите и вълненията. Докато смелостта се проверява в делата, въпреки че има хора, които смятат, че е достатъчно да я притежават само на думи. Вече говорих защо мечтите водят до развиване на безграничната сила на желанията и така помагат за пораждането на волята. Разбира се те са и едно от съвършените удоволствия за мисълта. Въпреки че са по-лесно достъпни и предшестват смелостта, мечтите са напълно безпомощни без нея и могат да станат за смях. Но кой не би искал да стане за смях, както това прави Дон Кихот в своите неповторими подвизи?! И тъй като не се съмнявам, че всеки е в състояние да мечтае, ще се спра на смелостта, като едно от най-важните средства за постигане на по-добрия живот.

Какво всъщност е смелостта? От думите на Аристотел се вижда, че тя е противоположност на страха. Бих добавил, че смелостта е процеса по преодоляване на страха. И ако изследваме страха, ще видим, че той е парализиращо чувство, което колкото повече ни обзема, толкова повече ни вцепенява. Случаите на страх при среща с едни от най-ужасяващите животни на земята, лъва и змията, са показателни в това отношение. При среща с лъва, човек хуквал да бяга през глава, а при среща със змията, той се вдървявал на място. Обясненията, които даваха са, че поради страха си, хората се паникьосват и правят точно обратното на това, което би им помогнало да се спасят. Всъщност при среща с лъв човек трябвало да остане на място и да запази спокойствие. Докато в случая със змията трябвало да бяга, защото и най-бързата змия, е два пъти по-бавна от човека. В същото време могат да се видят хора, които непрекъснато търсят опасността, до степен да рискуват живота си, като ловят или предизвикват змии, крокодили и всякакви други зверове или се катерят по отвесни скали, хвърлят се отвисоко, отиват до всякакви крайности. Изследването на всички случаи показва, че спасението от страха е в неговото преодоляване. Тоест да се приспособяваме към условията и причините, които пораждат у нас страх. Успешното осъществяване на този процес на дело, се нарича проява на смелост. Но и тя е нещо, което се учи в условията на свобода, от която ние сме били често лишавани в историята си.

Смелостта е в пряка връзка със свободата или съответно с нейното отсъствие. И най-ярката й изява можем да видим, именно когато сме лишени от свобода и се впускаме да воюваме за нея. А смелостта, при вече съществуваща свобода, се състои в това да можем да поемаме отговорност за делата и отношенията си, като правим непрекъснато необходимите избори. Ако се проваляме в работата, би трябвало да откриваме грешките и недостатъците, за да ги поправяме. Докато след постигането на успехи, би трябвало да проявяваме постоянство и упоритост, за да се усъвършенстваме и да ги затвърждаваме. Често големите грешки и недостатъци ни плашат и естествената ни реакция е да отричаме, че сме отговорни за тях.

От време на време у нас се чува твърдението, че ни липсва самочувствие. Самочувствието обаче е последното нещо, което постигаме, защото идва чак накрая, с успехите. Затова би трябвало по-скоро да ни интересува това, което би могло да ни помогне още в началото. И ако се опитаме да вникнем, ще видим, че хората, които говорят за самочувствие, всъщност имат предвид увереност в силите, която е функция на волята. А за нея вече казах, че е породена от смелостта, което прави вярата в собствените сили също следствие от смелостта. Волята също се учи и възпитава и без образованието тя никога няма да развие своя пълен потенциал. Успоредно с нея се учат също така отговорността, самокритиката, отворения диалог, етиката и всичко останало, което може да направи живота ни добър и щастлив. И ако някой полюбопитства дали има още нещо, което идва преди всички останали, даже преди смелостта, бих казал, че това е волята да престанем да мислим, действаме и водим отношенията си така, че да причиняваме лошо на другите, на себе си и на обществото. Може би е време да престанем да виним и съдим другите, докато не сме се научили да оценяваме правдиво и достойно самите себе си. Докато не сме осъществили своите успехи и постижения, които да ни наредят до останалите европейски народи.

Народът казва: “насила можеш да ми вземеш, насила не можеш да ми дадеш”. Това важи с още по-голяма сила, когато става дума за споделените идеи и вълнения, засягащи проблемите в обществото. Идеите и обясненията не са материални неща, които можем да видим и да пипнем и така да се изчерпи ролята им в живота ни. Те са плод на мисълта, която все още е най-необяснимото нещо на света. На външен вид всички може да изглеждаме подобни, но след 14 години никой не е измислил и не е предложил нещо, което да спечели подкрепата на хората и да ги насърчи към единство, разбирателство и успехи. Такива, които да доведат до възхода на нацията и народа. Затова може би си струва да отваряме не само очите и ушите, но и сърцето и душата си за хората и вълненията, които един ден ще почукат на вратата и ще ни донесат с усмивка на уста духа на така желаната радост от промените.