Опасно е да се убеждаваме, че проблемите ни са като тези на другите, защото тогава можем да се заблудим, че трябва да чакаме някой друг да дойде и да ни ги реши. Това, което се опитваме да се самоизлъжем в този случай е, че няма нужда да измисляме нищо ново и различно от това, което измислят другите и затова е достатъчно само да гледаме от тях и да се учим. В нашия случай, на посткомунистическо общество, голямата разлика със Запада е, че получаваме наследство от грешно мислене и лоши навици, от които е нужно първо да се научим да се освобождаваме, за да можем след това да се учим и измисляме с какво и как да се образоваме за свободата, демокрацията, капитализма, правовата държава, гражданското общество и да обсъждаме, да се съгласяваме и да договорираме идеите, обясненията, решенията, които да ни обединяват и водят напред като нация.
Няма как да ангажирате елита да участва в диалога за собственото си невежество, защото той смята, че невежеството е нещо, което не се отнася за него, а за другите. А щом елитът не се ангажира в диалога за невежеството, тогава няма как да развиваме знанията и уменията да се освобождаваме от невежеството като общество. Това състояние на отричане е болест, която се лекува само със самокритичност, но за нея е необходима поне малка степен на проникновение на мисълта и търпимост към критиката, за да можем да допускаме, че грешките и недостатъците е съвсем възможно да важат и за нас самите.
Едно е да оплюем и очерним недъзите и недостатъците си, като обикновено смятаме, че те не се отнасят за нас самите, а съвсем друго е да развиваме критериите и стандартите за доброто, което да ни служи за пътеводна звезда в промените към по-добър живот.
Няма коментари:
Публикуване на коментар