Защото ако не друго протестите в България през пролетта показаха, че взаимните презрение и неприязън между народа и елита достигнаха кулминацията си, като доведоха до почти пълен разрив и разпад на обществените отношения. Те станаха символ на това, че неизчерпаемата воля за промяна на народа не само не е получила удовлетворение през всичките тези години на преход, но и че всъщност прехода се е изчерпал с това старите елити да се прелеят по някакъв начин в нови елити, без това да е допринесло за прехода към относително благосъстояние на целия народ. Диалогът на промяната липсва и защото, за да се води такъв диалог, е нужно партиите и интелектуалците да са способни да престанат да обсъждат себе си или да се обсъждат едни други, като започнат да виждат по-далеч от носа си и да заговорят какво и как е нужно да се променя в обществото, независимо от партиите и индивидите, за да може това да убеждава широки маси от народа, че става дума за неговите интереси и добро и съответно да се печели доверието и подкрепата му за съвместна работа в тази посока. Всъщност политиката, която отговаря за промяната е до такава степен отдадена на борбата за самоцелна власт, че не само няма разбиране за това, че промяната е принцип в обществения живот, чрез който се осъществява стремежа към добро, но и е изцяло отдадена на взаимното плюене, чернене, винене, съдене на опонентите с едничката надежда, че това ще помогне на едните да се представят като по-благонадеждни от другите да управляват държавата и ще убедят народа да им гласува доверие. От тези си грижи и амбиции политиците все още не са стигнали до разбирането, че тяхна работа и отговорност е да организират обществото за промените към добро, защото е явно, че нямаме получени традиции, чието следване би допринесло за постигане на добър живот. Друго нещо, което не са осмислили е, че народът е носител на неизчерпаемите воля и енергия на промяната и ако искат да допринасят за нея, те би трябвало да се стремят да се издигат до нивото на негови водачи. Само че техните невежество и некадърност са толкова големи, че вместо да убеждават народа и да печелят доверието и подкрепата му, тъй като той е съюзника, без който не може нищо да се осъществява в обществените процеси, те са изпълнени с презрение и неприязън към него и стигат до такава степен на импотентност, че вместо да се стремят да му дават пример и да го поведат, те започват да го винят и съдят за собствената му зла участ. При това положение не само не се стига до подновяване на отношенията и слагането им на нова, по-здрава основа, но и образно казано режат клона, на който са седнали или на който се опитват да седнат. Внушаването на чувство за вина у народа не само не може да води до създаване на основа за положителни промени, но и по-скоро напомня за социалните практики от близкото минало, които провалиха България. Друга страна на наследените практики от близкото минало е внушаването на чувство за безизходица на народа, като се насажда обреченост и чувство на примирение, като се обяснява, че нищо не зависи от него, защото обществения живот от край време се е управлявал от някакво задкулисие и всички сме длъжни да се съобразяваме с това. И тезата,че българският народ бил митоман, който чакал бащицата да дойде и да го спаси вече не издържа на проверката, защото просто става дума за повтаряне на стари клишета, които не водят до нищо, отколкото да се показва способност за качествено свободомислие и проникновение, което да ни помага да разбираме, че всъщност народа търси истинските си водачи, способни не само да измислят идеите и решенията за промяната, но и да го поведат за тяхното осъществяване на практика. Явно е обаче, че засега очакванията му отиват напразно, защото тези водачи все още не са се родили, израсли, образовали да служат всеотдайно на своя народ и заедно с него да се учат на промените и да го организират за тях.
В тази среда от некачествени водачи и мислене, се разиграва театър на абсурда от фалшивите герои на прехода, които не само не могат да раждат и развиват новото мислене на промяната, но и стават символ на демагогията на промяната, която има за цел да хвърля прах в очите на хората и да се опитва да заменя процесите на истинската промяна с илюзорното чувство, че има стремеж за промяна и едва ли не нейното осъществяване е някъде зад близкия ъгъл.
Надежда за промяна биха могли да внасят интелектуалците ако бяха способни да раждат и развиват обществено полезни идеи, които да стават основа за отваряне на диалога и развитие на обясненията и решенията, които да отварят пътя към промяната. Само че и те показват същата раздробеност и партизанщина като политиците и вместо да стават носител на решенията, те също допринасят за множенето и задълбочаването на проблемите, без да си дават сметка, че стават неразделна част от тях. Да, колкото и странно да звучи, но мисленето на промяната е философско мислене и за да можем да допринасяме за отварянето на диалога към промените в България, е нужно да развием качествено новото мислене на самокритичност и самопознание, което ще бъде в известна степен коренно скъсване с живота ни досега, нещо, което е всъщност същинската природа на промяната. За тази цел обаче е нужно да се възстанови единството между народ и елит, за което е нужно елитът да се издигне на качествено ново ниво, тоест да осмисли какво представлява самокритичното мислене и познание и на негова основа да се научи да разпознава грешките, недостатъците, отговорностите си, а оттам и да дава пример на народа за поправките и промените, които са необходими за стремежа към общото добро.
Протестите тази година показаха силните воля и енергия за промяна на българския народ, но също така и големите разрив и разпад в отношенията между народ и елит. А отминалите избори показват съвсем лека промяна, която с нищо не подсказва възстановяване на нормалните общуване и отношения в обществото и поне засега не се вижда ниво на самосъзнание, което да сочи, че се работи за коренната промяна. При това положение няма гаранции, че народното недоволство няма да отиде напразно и настъпилите промени няма да се окажат поредното прелюдие към наследените и наслоени абсурди на обществения ни живот през прехода.
