Дебата за българските медии

Не можем да си позволяваме дебата за медиите да ни омръзне, както и не можем да разсъждаваме, че времето на дебата за дебата на медиите изтича, защото е все едно да кажем, че като не знаем и не можем да правим нужното и полезното за промяната, тогава трябва просто да се примирим и откажем от свободата и свободомислието. А това ще означава да показваме ясно, че не разбираме смисъла, същността, ценността на свободата и свободомислието в диалога на съвременното общество, както и не съзнаваме нуждата от просвещението и образованието в тази насока. И ми се струва доста нелепо да се смята, че като са написани планове, предписания, решения от една шепа хора, това би могло да предизвика и постигне коренните промени, които се отнасят до цялото общество и изискват просвещение на всички в продължение на дълъг период от време. Всъщност тези планове и предписания до такава степен се отличават от цялостните дух и атмосфера на общуването и отношенията в държавата, че се превръщат по-скоро в средство за удобно демагогстване, че се прави нещо, отколкото да стават основа за началото на дългите и трудни процеси на промяната на диалога в общество като българското. Критерий за това, че става промяна в медийния диалог ще бъдат по-скоро новите хора и новото мислене, които наистина започват да печелят обратно доверието и подкрепата на хората и настина са носители на идеите и решенията на коренната промяна. Засега обаче почти навсякъде се представят или добре познатите на всички лица или пък новите фалшиви герои на враждата, злобата, омразата, като остава чувството, че българина продължава да се счита за достатъчно посредствен и непретенциозен, че в крайна сметка пак лесно ще бъде манипулиран и насилван в избраната от силните на деня посока. Прекалено много е грешното мислене, за да се смята, че с няколко плана и предписания то ще се превърне в полезното и важното мислене на промяната. Къде е средата, която ще позволи и ще насърчи това?! Къде са хората, които са носители на проникновението, което ще измисля новите идеи и решения?!

Обществената отговорност е въпрос на общо съзнание за добро и лошо, което още нямаме

В личния си живот човек може да предприеме промени просто, за да скъса с лошото в настоящето, защото сам носи отговорност и поема риска. Но когато става дума за обществения живот, не може да се пристъпва към промени без да има нормален диалог за промените и при пълна липса на идеи, обяснения, решения, които да обединяват така наречената критична маса от гражданите. Ако се остави фанатичната воля на една малка група хора да определят съдбата на нацията, само защото могат да нехаят за последиците от собствените им мислене и поведение и не са се научили какво е носенето на обществена отговорност, тогава много лесно политическата криза може да прерасне във финансова и икономическа криза и да повлече цялото общество към дъното на 1996-1997 година. Когато искаме да променяме обществения живот е добре да се научим да убеждаваме хората  и да печелим доверието и подкрепата им в дългосрочен план, като олицетворяваме духа на промяната и си служим с нормалните политически процеси, начини и средства на парламентарната демокрация. И когато нямаме традиция на свободата и демокрацията би трябвало да започнем да изграждаме духа на промяната, като се научим да развиваме във времето идеите, обясненията, решенията, чрез които той да става реалност. Голяма самоизмама е да се мисли, че промяната може да дойде ако оставаме затворени в мисленето и поведението на самоцелните воля и борба за власт и всичко в обществения живот осмисляме и прецеждаме само през призмата на политическата власт. Политиката е организацията и управлението на обществото в името на неговото добро и разбирането за това не може да се появи от нищото, когато подобно мислене и познание не е развивано досега. Да, гражданската воля и енергия би трябвало да пресрещне политическата воля и енергия на елитите по средата на пътя, но тя би трябвало да се научи да се легитимира пред народа по такъв начин, че да доказва, че се е образовала да носи обществената отговорност, която гарантира, че не само той няма да е потърпевш от промените, но и че няма да му се прехвърля несправедливо вината, след като обществения живот се довежда за пореден път само до провал и анархия. 

Защо насилието е лошо по предпоставка?

Като под насилие разбирам отнемането правото на хората да избират какво и как да мислят и правят, тоест отнемането на свободата им, независимо от основанията. В най-общия случай това става като се използва политическата, финансовата, духовната власт над тях, за да им се казва какво да мислят и правят. За насилие също смятам ощетяването на интересите на хората, внушаването на чувство на вина, за да могат по-лесно да бъдат контролирани и манипулирани, затварянето и манипулирането на диалога, използването на силата и заповедите като основно средство за водене на политика, използването на сила с оправданието, че е за обществено добро. 
Защо е лошо насилието? Защото, когато отнемаме правото на избор на хората, ние отнемаме правото им да участват доброволно и свободно в обществените процеси. А в обществения и политическия живот това е много важно, тъй като и доброто, и лошото, и промените са неща, които не се знаят предварително и е важно да се измислят и постигат в настоящето и бъдещето. За тази цел е необходимо да се води отворен диалог, докато се вземат предвид разнородните и противоречиви интереси, които трябва да се удовлетворяват едновременно. Всъщност доброто, лошото и промените са неща, за които е нужно да постигаме разбирателство и съгласие,  за да могат те след това да бъдат използвани за основа на общите мислене, общуване, отношения, дела. Ако хората не се убеждават, за да се печели доверието и подкрепата им, тогава те няма да могат да участват активно в процесите, ще са изпълнени с недоверие и съмнение и ще стоят настрани като зрители, защото това ще е ролята, която им е отредена. При това положение делата и промените ще са предварително обречени на провал. Освен това, когато се внушава насила на хората какво да мислят и правят, много често съществува риска мисленето и правенето да са подчинени на лични или групови интереси, независимо дали това се вижда с просто око или не. Упражняването на власт със сила по-често води до въвличане на обществото в безкрайна игра на надхитряване, като се разчита, че властта дава предимство на тези, които я притежават, да излизат победители в него. Именно тогава се използва властта, за да се внушава чувство за вина, чрез което не само се бяга от отговорността на съответните постове, но и се разчита да се прехвърля отговорността на хората и така да се постига непрекъснато печеливша формула за вземане на връх. Вярата в силата води също така до разчитане и развиване на демагогията като приоритетно занимание на обществените мислене и общуване. Така не само се отрича необходимостта да се търси и развива разбиране за обединяване на личните и обществените интереси, но и се отрича възможността хората да се включват и допринасят активно в обществените дела. На всичко отгоре те се оплитат в игри на надлъгване и надхитряване, които хабят обществената енергия, от една страна и усложняват, задълбочават и множат проблемите, вместо да ги решават, от друга. В общество, което няма нито традиция в измислянето и постигането на промените, нито пък знания и умения да го прави на дело, това става още по-голям проблем, защото показва липса на самосъзнание и самопознание за това какви са волята и стремежите ни и какви са начините и средствата да ги постигаме на дело. 
Друг голям проблем, който възниква от вярата в силата е, че тя е противоположност на свободата, тоест ако търсим да действаме на основата на силата, ние отричаме свободата по предпоставка. Или може би без да го съзнаваме ние ще се отзовем в положение да проваляме възможността да се учим на свободата, тоест да измисляме и определяме свободата във всичките си занимания, което ще ни обрича на вечен провал, защото всичко ,което ще знаем за нея ще си остава на нивото на демагогията и самоизмамата. А се нуждаем всъщност от точно обратното, да развием воля да се образоваме заедно за свободата и демокрацията, така че да ги превърнем в средства, чрез които да постигаме по-добър живот. От тази гледна точка вярата в силата и насилието не могат да ни помогнат с друго освен да ни правят мечешка услуга, колкото и да ни се вярва, че не е така и че българина се нуждае от здрава ръка и от сопа, която да го плаши ако не го налага.

Доброто и лошото като част от промените

Гълъбите ужасени от вида на едно хвърчило се обърнали за помощ към ястреба. Той се съгласил веднага. И след като го приели в своите редове те си дали сметка, че той унищожил за един ден повече от тях, отколкото хвърчилото можело да осакати за цяла година. Поуката от баснята на Езоп е – избягвайте решения, които правят проблемите още по-лоши. 
Става все по-ясно, че сме последни в почти всичко в Европейския съюз, сами определяме живота си като беден и лош и не сме доволни от него. Това показва, че нямаме традиции да постигаме доброто, защото смяната между противоположни обществени системи не само ни е довела до провал, но и е унищожила традициите, даже да приемем, че ги е имало. Така ни остава да разчитаме на непресъхващата воля за промяна, но в същото време, като гълъбите, все бързаме да  избираме решения, които не само не ни помагат, но и ни оставят чувството, че животът ни става по-лош. Защо се получава така? 
Първо, защото не можем да правим равносметка в какво точно се състои лошия живот и да постигаме разбирателство и съгласие за него. Това е важно, тъй като лошото е началото на промените и ако не можем да се съгласяваме за него, няма да можем да слагаме доброто начало в съвместните усилия и работа. Второ, защото не можем да измисляме, проверяваме, решаваме заедно какво е доброто във всеки отделен случай, така че да определяме и да се обединяваме към една обща цел. А като не можем да обсъждаме и решаваме лошото и доброто заедно, няма да можем да стигаме и до начините и средствата, чрез които да се стремим към доброто на дело и да избягваме лошото. Така отново стигаме до проблема, който произтича от факта, че не можем да проявяваме самокритичност, тоест да приемаме и да си признаваме, че проблемите са пряко свързани и произтичат от собствените ни грешки и недостатъци. Точно обратното, в изблик на упорит инстинкт за самосъхранение, ние избираме да отричаме до дупка, че проблемите имат нещо общо с нас и се надяваме, че като им обърнем гръб, те някак могат да изчезнат или да се решат от само себе си. Разбира се това не става, откъдето и постоянното чувство на разочарование и болка от неуспеха. 
Всъщност процесите на непрекъснат диалог по отношение на доброто и лошото са процесите на измисляне на поправки на грешките, на решения на проблемите, измисляне на промените, начините и средствата, както и съответно на плановете, проектите, програмите за тяхното осъществяване на дело. Вярно е, че е доста по-лесно да се самозалъгваме, че знаем и можем и да търсим грешките в другите или някъде другаде, но това с нищо не ни помага да постигаме резултатите, които искаме. По-трудното е да се учим да бъдем свободни, да поемаме все по-голяма отговорност и да се образоваме да измисляме и постигаме промените и целите. Именно затова става толкова важно и нужно да отваряме диалога и да развиваме свободомислието в България. Очевидно е, че това не може да започне от училището, защото самите просветители не са още просветени за коренните промени, от които се нуждаем. Вижда се, че хората с претенциите за елит нито могат да измислят доброто, лошото и промените, нито са способни да го обсъждат с хората и да ги убеждават, че предлагат полезни поуки, решения, промени. Само в отворения диалог и съвместно развиваното свободомислие ще можем да намираме начини да се убеждаваме, че сме стигнали до полезното и нужното, както и да печелим взаимно доверието и подкрепата си за да се стремим към промените заедно. Все някога ще трябва да поискаме да започнем да развиваме заедно общата воля да се образоваме за промените или в противен случай ще трябва да продължаваме да си задаваме въпроса – Докога ще чакаме промените и прехода, а с чакане и сто години може да не стигнат. В свободния свят те не се чакат, те се измислят и постигат самостоятелно. Но за да има резултати е нужно да го правим заедно, не поединично, а засега явно не можем.

Доброто и лошото като традиция

В един относително свободен свят хората създават и предават от поколение на поколение знания, умения, опит. Така доброто, към което се стремят и лошото, което са се научили да избягват се предават във времето и носят полза на обществото. На тази основа са създавани басните, народната мъдрост, философията, науката, политическата теория и практика, правораздаването. Явно е че във всички области на живота човечеството се е научило да развива традиции, които, в зависимост от случая и проблемите, възприема или пък подлага на преценка и променя, така че да отговарят по-точно на нуждите. Показателни в това отношение са думите на Нютон, когато го хвалят, че е гигант в науката, като казва, че това е така, само защото е стъпил на раменете на великани. 
Политическата теория и практика е може би най-трудната човешка дейност, защото е свързана със съдбите на огромен брой хора, чиито интереси и добро винаги се намират в толкова динамични отношения и развитие, че не може да се каже, че има еднозначна истина по въпроса. Очевидно е, че европейските народи имат традиция на политическата теория и практика, която има пряка връзка с древно гръцката философия, което означава традиция развивана в продължение на 2500 години. И може да се каже, че има нещо като здрав разум и общоприета мъдрост, които са се развивали през вековете и хилядолетията, за да стигнат до наши дни, като макар и да има разнообразие на формите, това не пречи да съществува единство в съдържанието. Не е тайна, че някои народи до такава степен имат развити традиции, че се смятат за консервативни и упорито се придържат към традициите си, защото явно имат чувството, че те са в основата на просъществуването на нацията им. А от древността се знае, че във древността традициите, нравите и обичаите са се смятали толкова важни и неприкосновени, че нарушаването им се е наказвало със смърт. Ние не сме от тези народи, още повече, че историята ни се е развила така, че не е имало време за установяване и развиване на традиции, когато идва система, която решава да отрече всичко и с насилие да налага нов идеологически, хартиен ред. Този момент на насилствено налагане на догматични идеи и формули води до потъпкване и разрушаване на традициите, независимо дали са съществували или не. Интересното обаче е, че с провала на системата не става автоматично връщане към нормалното, а се получава наследство от грешно мислене и лоши навици, от което е нужно да съумеем да се освобождаваме. А то от своя страна създава странен конфликт както в хората, така и в обществото, защото от една страна хората подсъзнателно се обръщат към миналото, за да търсят спасение в хипотетични традиции за доброто и лошото, но вместо това се сблъскват с наследството на самоизмамата, което им дава грешни идеи, обяснения, решения, примери, просто защото са знания и опит, които са довели обществото до провал. Така се стига до невъзможност да се поправят грешките, да се решават проблемите, да се извършват промени и хората питат: „Докога ще чакаме прехода? Или, Кога ще дойдат желаните промени?” И няма кой да им обясни, че нещата не са така прости, както на тях им се иска. Именно за разпознаване и справяне с лошото наследство се нуждаем от самокритичността и самопознанието, но те са философски категории, които засега остават недосегаеми за способностите на обществото. И чак когато ги развием и даже след това, ще дойде момента, когато ще разберем, че при разбити традиции като нашите не ни остава друго освен да развием разбиранията си за доброто и лошото като част от обществените промени.

Защо съзнанието за добро и лошо не е достатъчно за обществените промени?

Ако изходим от единичното съзнание за доброто и лошото, нищо не предполага, че ако се съберат двама и повече човека, те ще имат еднакви или близки разбирания  за добро и лошо. За да могат да вършат съвместна работа, както това става в обществения живот, те би трябвало да могат да постигат съгласие за доброто и лошото, за да могат след това на негова основа да се стремят да не правят лошото и съответно да се опитват да измислят, проверяват, решават заедно какво и как да правят с цел да постигат доброто на дело. Тоест необходимо е да могат да измислят, развиват и  възприемат етика за общуването, отношенията, делата, която да им помага да обединяват различните мнения, идеи, обяснения и от тях да стигат до поправки, решения, промени, начини, средства, чрез които да правят връзката между лошото, като начало на промените и доброто, като крайна цел на мисленето и делата. Това е още по-необходимо, когато сме преминали през исторически период, при който традициите са били отречени и прегазени, а издигнатата на тяхно място етика не само не е допринесла за промени към добро, но и е провалила обществото и го е оставила на произвола на съдбата. Проблемът обаче произтича от факта, че макар и самоунищожила се като социален фактор, старата етика остава в мисленето, поведението и навиците на хората, независимо дали те си дават сметка за това или не. Така че съзнанието за добро и лошо не е достатъчно за промените, защото обществото се нуждае от самосъзнание за старите мислене и навици, за да може да развие воля за тяхната промяна, от една страна, както и защото е необходимо самостоятелно и наново да може да развива обществено мислене и познание за промените и успехите, от друга страна. Дори и да има у нас единици, които смятат, че имат достатъчно съзнание за доброто и лошото, защото са се образовали от световните постижения, това все още не означава, че има сила и дух, които да помагат така за обединението на обществото, че да помагат за постигането на общо съзнание и познание, които да са от полза за промените. Но тъй като и теорията и практиката ни са толкова изостанали спрямо европейската традиция, че каквато и теория и практика да съществуват разработени по света, това с нищо не отменя необходимостта да се учим сами да измисляме и постигаме заедно желанията, волята, целите си като общество. И е очевидно, че само с преписване на чужди конституции, закони, стандарти няма как да напредваме, защото това е формална промяна на мисленето и поведението или това поне е примера, който дават хората, които се напъват да проявяват активност в общественото пространство. Едно нещо е да се учи и развива теорията, а съвсем друго, да се използва тя, за да се измислят и изработват на нейна основа поправки, решения, планове, проекти и програми, които да се изпълняват на дело и да водят до желаните резултати и промени. Така че се нуждаем не само от съзнание за доброто и лошото, но и от самосъзнание за нашето съзнание за доброто и лошото, тоест от съзнание за съвместните воля, необходимост, полза, които ни дават основа да се стремим към разбирателство и съгласие, чрез които да договорираме общите си усилия и работа по пътя към промените към общо добро. Съзнанието за общи интереси и добро е необходимо, за да надскочим настоящето състояние на обществения живот, което се характеризира с това, че всичко е оставено на самотека на нещата и на индивидуалния егоизъм, като основа за обществените отношения. Всъщност не знам дали все още общото съзнание за добро и лошо не липсва до такава степен, че всичко в общественото пространство да се изчерпва с борбата за пари, власт, и служби. И така докато „умните се намъдруват, лудите се налудуват”, а доброто на народа никъде се не види и промените към добро са добри само, за да си чешат езиците  и да се учат на демагогия. 

Трябва да се вини и съди до дупка за полученото наследство в политиката

Защо е грешна тази идея? Защото се използва простата аналогия от личната отговорност, където човек постига някакви резултати в стремежите си, за които след това е естествено да носи отговорност, докато в политиката резултатите на предишните управляващи остават като наследство за следващите управляващи, които, като изхождат от логиката на личната отговорност, смятат, че не могат да бъдат отговорни за делата и резултатите на предишните и затова решават, че е нужно да ги винят и съдят за всичко, което считат за лошо наследство в обществения живот. В случая новите управляващи не си дават сметка, че с влизането в изборната надпревара и проявената воля за спечелването на властта, те поемат и отговорността за състоянието, в което заварват държавата. Вместо това те слагат ударението върху търсенето и намирането на основания за упреци и обвинения, които, подсилени от чувството за сила, идващо от властта и съчетани с все още неразвитото разделение между властите, постепенно превръщат политическия живот в съдилище, в което всички се стараят взаимно да се винят и съдят, за да могат да спечелят предразположението на народа в ролята му на върховния съдник, който ще трябва да се произнася на следващите избори. Така политиката престава да бъде организацията и управлението на обществото за неговото добро и се превръща в една втора съдебна система, в която непрекъснато хората на властта  използват положението си, за да обвиняват за лошото състояние на обществения живот своите предшественици. При това положение не само не можем да стигаме до промяна на обществото към развиване на знания и умения за организиране и осъществяване на общото добро, но и се задълбочава лошото наследство от миналото в новите социални условия на живот. Общественото мислене остава на нивото на хората, фактите, събитията и тяхната интерпретация, така че да се посочват виновни за лошото, което от своя страна запазва духа на вражда, злоба, омраза и съответно задълбочава състоянието на партизанска война в държавата. В тези условия страстите се изострят още повече  и политиците разчитат на голия инат да се сочат с пръст и да се наричат взаимно лоши и покварени, като се надяват да проявят по-големи издръжливост и упорство, за да се наложат над другите. При това положение се проваля възможността да се отваря диалога и да развиваме обществено мислене, което да се насочи към доброто и да помага да развиваме въображението си в тази насока, заедно като общество. А е очевидно, че става дума за коренно различни начини на мислене, когато говорим за лошото или съответно за доброто, защото при първото обикновено стремежа е фактите и събитията да се сведат до отговорността на отделните хора и тяхното обвиняване за лошото, докато при второто, лошото би трябвало да се разглежда под формата на грешки и недостатъци, които могат да се поправят или проблеми, които биха могли да се решават, което всъщност представлява и голямата част от процесите на промяната от лошо към добро. Разбира се в случая е нужна коренна промяна в мисленето в общественото пространство от самоизмама към самокритичност, за да може и бившите и настоящите управляващи да виждат общата си отговорност за състоянието на държавата и да се учат както да си предават успешно щафетата на управлението, така и да се допълват взаимно в трудния път по измислянето и осъществяването на доброто на дело, вместо само да търсят как да изкарат само другите виновни за лошото. От тази гледна точка би трябвало доста по-добре да се научат да осмислят обществената отговорност и собствената си роля в нея, а от друга страна, да развиват изпълнителната власт, като отговорна за организирането и управлението на обществото в името на неговото добро, тоест в осмислянето на лошото, като началото на процеса на промяната, след което да се търсят и намират решенията, начините и средствата то да се превръща в добро в хода на този процес. Всъщност по нищо не личи политиците в България днес да разбират тази необходима коренна промяна в мисленето и по всичко личи, че те съвсем не са подготвени за нея. Не само това, но и с мисленето и поведението си те по-скоро възпроизвеждат стари модели наследени от миналото и не могат даже да започнат смислено да обсъждат и решават какво е важното и полезното за промените. Явно е необходимо нещо да ги стресне и да ги накара да се замислят, че продължаването на настървеното взаимно винене и съдене до дупка не само не е полезно за обществения живот, но и го обрича на безизходица и провал. И успоредно с това да започнат да развиват коренно нова култура на мислене и обществен диалог, където приоритет да вземат идеите, обясненията, доводите, доказателствата, за да може на тяхна основа да се научим да насочваме силите и способностите си отвъд оплюването и очернянето на опонентите и да напредваме в изобретателността и предприемчивостта какво и как да се прави, така че да се подобрява живота ни, независимо от това кой се опитва да го постига. Това не означава, че пътят няма да е дълъг и труден дори да тръгнем в правилната посока, но както казва английската пословица – „Доброто начало е половината работа”.