Стихове

Сонети


Магьосница си малка и красива
игриво впи във мене своите очи.
Омая с тях усмивката ми мълчалива
мир душата не намира до ранни зори.
Притичваш под лъчите засмяна
изчезваш после сякаш не си била,
на сън и яве в чудна си премяна
навсякъде следваш ме с тихи стъпала.
Не знам на взора ли да вярвам
или на смутената дълбоко душа.
На сънищата, в които се стряскам
или на нежните мигове от самота.

Властта ти над мене е тъй омайна,
макар забулена в дълбоката ти тайна.

Сонети – 1



Долетя младостта ти до моята зрялост
и миг бе достатъчен, за да спъне съдбата.
Сърцето и душата ми изгубиха цялост,
подвиха смирено коляно, склониха главата.
Усетила своето безгранично влияние,
събуди се в тебе дяволска страна
и побърза с дръзкото си обаяние,
над мене да сложиш властна ръка.
Така безпомощен съня си изгубих,
потъмня неусетно образа ми засмян.
Демони стари в себе си разбудих,
глава надигнали за възмездие без свян.

В очакване напрегнато изпаднах неусетно,
със страх и обич изпълних се трепетно.

Сонети – 2



Отново облаци надвиснали са над земята
сякаш стопило се е безбрежното небе.
В мрака изчезват цветовете на цветята,
но в него сили намира коравото ти сърце.
Пример от смирението ли да взема
и търпеливо да нося злочестата съдба
или упорито упованието да приема
да предизвикам щедрост в твоята душа.
Надеждата безкрайна е и несломима
в пещерите най-дълбоки дава ни крила
и досег дава до красотата ти неизмерима
а противоречието крие и красота на духа.

Защо ли тъна в безсилие омайно?
Какво ли крие за мене утрото незнайно?

Сонети – 3





Формата е винаги тъй различна,
отнема смисъла на същността
и макар да я обявяват за непривична
тя добавя краски и блика от чистота.
Нима ти формата тъй силно обичаш,
че взимаш неуморно нейната страна?
На нея толкова искаш да приличаш
и обичта ми да попариш със слана.
Природата все тъй била е сурова,
нежността със сила застрашавала е тя,
да отиде до крайност е готова
и с бури изпитва пролетните цветя.

Нейната суровост прилагаш ти над мен,
щом усетиш слабостта ми в твоя плен.

Сонети – 4



Забързана да изпиташ своята красота
ти впускаш се в авантюри безкрайни,
а после отстояваш невинната чистота,
на сърцето ти състоянията незнайни.
Тичаш и се смееш по балове и пиршества,
до болка на другите радост раздаваш,
а на близките до себе си същества
трохите останали щедро разпиляваш.
Неудържимо лекокрила е често суетата
щом улисано търси чуждото признание,
но грохне ли щом подрежат й крилата,
при нас смирена дотичва за упование.

Милостива душата от болка примира,
но болката сили й дава, за да пулсира

Сонети – 5



Отново лекокрила става душата,
щом слънце игриво навън заблести,
неудържима сила налива се в краката,
дава й устрем и скорост да полети.
В слънце щедро често се превръщаш,
готово с топлота и ласки да ме дари
тъгата в радост с прегръдка обръщаш
щастие неземно пращаш да ме озари.
Но после като буря се разразяваш,
свирепо връхлитаща в морските вълни
сърцето слабо със светкавица поразяваш
мрак спуска се, повлича ме в дълбини.

Слънце и облаци неуморно се редуват,
помагат на мечтите до бряг да доплуват.

Сонети – 6



Неочакваната среща с усмивка ме дарява
спомени мили събужда в унилата душа,
чувство на трепет и радост оживява,
носи ми надежда, искрица във нощта.
Нови сили и вълнения така ми даваш,
смелост и бодрост да тръгна напред,
а после със чара си ме окриляваш,
воля да намирам за стремежи безчет.
Сякаш пролет без време настъпва
обзема ме възторга на буйната вода,
с ручея забързан ми помага да потръпна
да настигна и се хвърля в пълноводната река.

Щедростта на мига да уловиш ако успееш,
с повече щастие и блаженство ще живееш.

Сонети – 7



Обзема те слабост от дългата зима
студ и лишения умора натрупват
за всички неволи ставаш уязвима
а те към пропастта те избутват.
Нормално е слабостта да споделяш
от душата сродна да търсиш подкрепа
въображението умело да променяш
към прохода да прокарваш пътека.
Но болката, която ми причиняваш
от това не става никак по-лека
мъката с любовта си ми даряваш
от чувството споделено не идва утеха.

От тежестта на мъката оставаш пленена,
но все пак по-мило е тя да е споделена.

Сонети – 8



Бързаш и кълнеш ме с думи най-яростни
а до вчера ми обещаваше обич и зора.
Нима ще останат блян устните ти сладостни
волни мечтания за въображаема синева?
Душата момчешка трепва и се свива
по бузите плахо се стичат бавни сълзи
студена слана тялото бързо обвива
сърцето изнемощяло престава да тупти.
Тъй често пращаш ми северни ветрове
дъха и лицето ми те в миг смразяват
и сякаш владеят силата от векове
радост и мъка в мен да подчиняват.

Бъди ти малко по-щедра с мен в любовта,
не подрязвай крила ми още през пролетта.

Сонети – 9



Днес възторжена си пак до забрава,
утре си омърлушена като повяхнал цвят.
Препънем ли се в разума, носи ни забава,
следваме ли чувството, потъва целия свят.
И мен увличаш в лутанията си вечни,
заедно да търсим пътеводната звезда,
терзания и мисли редят се най-човечни,
но неволно се подхлъзваме в пустота.
Защо ли се оставям да ме омайваш сладко
и не следвам пътя си уверено напред?
С мисълта опитвам се да поема гладко,
но страхът от самотата дебне отвред.

Неистово тръпнем вечно за всеотдайност,
но чувствата преследват ни с нетрайност.

Сонети – 10



Технологиите със звуци ни заливат
а между тях долита твоят ясен глас.
В бързината шумовете се покриват,
питам се истина ли е или пък захлас.
Все пак образът ти свеж се появява
над света изскача ярко като връх
чувството мило в мен се извисява
ястреб в полет след своята стръв.
Скоростта около нас се ускорява.
С вселената ли бързаме да се мерим?
Но чувството неусетно се изпарява
и на вятъра оставя ни да треперим.

Усещане силно дава ни скоростта,
но ще избегнем ли скок в пропастта.

Сонети – 11



Музата търсим в тъга или забава
сили от нея постоянно очакваме,
но тя оставя ни да тънем в забрава
и перото пресъхнало да оплакваме.
Ти често ставаш мойта муза щедра,
но вдъхновението неволно убиваш.
С лекота изпращаш усмивка ведра
и после сълзите нежно изтриваш.
Ярост и смирение в мен се редуват
чувства нетрайни като изпитваш.
Какви ли не страсти гневно лудуват
достойнството ми щом подритваш.

Ласкае ни музата на моменти умело,
но кора ни слага щом перим се смело.

Сонети – 12



Нежно струните галят душата
като малки капки утринна роса
някъде далече са сега устата
целували пламенно моята коса.
Ти всичко беше някога за мене
бъдеще, любов и светли мечти.
Часове стоях пред теб на колене,
ласките твои пиех жадно до зори.
Времето бяга с наште мисли и чувства
забързаното вчера става вялото днес.
Защо ли дадох на моите упорства
и на обичта ти да отлети без вест?

Магия е спомена останал в наследство,
радостта ни връща сякаш сме в детство.

Сонети – 13



Идеалната муза захласнато търся
щом на гърдите ми си сгушила лице
чаровно даваш ми право да се въся
и даже радост искри от твоето носле.
Така забързани, загледани в небесата,
пропускаме формата на околния терен
и ставаме жертва смешна на шегата
да паднем в дупката със взор изумен.
Грешката човешка бързо признавам
получавам просветление на мисълта
и музата до мен неуморно възпявам
със ранните петли чак до утринта.

Въпрос неизменен упорито ме мъчи.
Кой със музата ще успее да сполучи?!

Сонети – 14



Заплашваш ме със кучешките зъби
Но заекът все така говори в теб
И думите ти нежно мили
Омайват ме със ласки безчет.
Трепетите на самото начало
Не зная крият ли изненада
Но лицето така мило засмяно
Като утринно слънце ме огрява.
Нередно е полета на сърцето
С лоши помисли да смущаваме
И вместо простора на небето
на подозрения да се отдаваме.

Нека поемем пътеката на свежестта
И обятията просторни на радостта.

Сонет – 15



На заскрежения утринен прозорец
Изписват се фигури загадки
Но загледаш ли се сякаш чудотворец
Изваял е твоите очертания сладки.
Погледът спуска се извора да търси
Лети устремено с крилата на любовта
И сякаш със снежинките иска да поръси
Формите чудно мили на плътта.
Очите ми изпълват се с нови мечтания
Страните ти румени в себе си да скрият
Редуват се луди и безгранични желания
Чашата на насладата до дъно да изпият.

Нощта омайва ни с аромата непонятен
А утрото пленява ни с простора необятен.

Сонет - 16



Животът странно ни изпитва
Подлага всичко на съмнение
Като споделя или пък подпитва
Всеки търси някакво прозрение.
С очи магнетични ме омайваш
Но словото зад езика се крие
Дали просто мислите спотайваш
Или е страх от липсата на ние.
Явно в сърцето гласа търсиш
Да ти подскаже пътя напред
Силата на ежедневието не удържаш
И избледнява светлия силует.

Макар сърцето силно да желае
Перспективата на пътя не може да знае.

Сонет – 17



Откъде долетя любовта ти
Тъй мила и щедра към мен
С усмивките слънчеви и сърцати
На които безспирно съм в плен.
В съня ми пламенна идваш
За да ме озариш с топлота
жестове и думи намираш
и даваш на чувствата крила.
Мечтите не са ни подвластни
Бъдещето не можем да вещаем
Но часовете нежни и страстни
Дават сила неуморно да мечтаем.

Щастието е загадка неуловима
Но радостите са щастлива сила.

Сонет - 18



През клоните се стрелкат лъчите
Весело препускат нашир и надлъж
Огряват и влагата ни във очите
Къде ли ще открием блясъка веднъж.
Препуска времето наоколо неудържимо
И не пропуска никоя къща и врата.
И макар някои да им се струва мнимо
То винаги надделява над всяка тълпа.
Затова ний трепетите на път отредени
Не трябва да оставяме да тънат в калта.
И дънерите от бурята напред повалени
Ще ни служат за пътеводна звезда.

Напред не ще тръгнеш с изморената душа
Само силата отвътре й дава волни крила.

Сонет - 19



За да не грабне тъгата сърцето
Побързай, не пропускай мига
Защо ли пак сълзи ти лицето
Къде ли е силата на кръвта?
Нима отвяна е нейде в полето
От нечии устни омаяна в нощта.
Или стаила е дъх и свита е клето
Горчилката пие чак до утринта?
Нима ще ни кажат луната и звездите
Или на щурците веселата песен?
И как ли ще трепнем сковани от сълзите,
Без сили да имаме в късната есен?

Мислите, чувствата навред ще се реят
Ала крилато да литнат не ще да успеят.

Сонет - 20

Защо ни се струва щастлив глупака
когато от остроумие преливаме?
И нима е невъзможно зад чудака
собствената си глупост да прикриваме?
Няма как това днес да узнаем
щом вярваме смело в хитростта.
И находчиво в хитрости се маем
с веселите предимства на упоритостта.
Затова пък светът наоколо препуска
увлича ни във вихъра си свещен.
Понякога и мъглата се спуска,
но походът е уверен и предизвестен.

Щастието става лъжица голяма,
когато наредят се повече от двама. 

Сонет - 21

Загадката на мига

Загадката на любовта е вечна
Обзема ни при сгоден случай
И струва ни се тъй човечна
Увлича ни като препускаш ручей.

Ти тъй палава си и немирна
И бързаш да покажеш любовта
С лъчите на усмивката безспирна
Да стопиш разстоянието и леда

Не винаги мярката намираш
В сложната реалност на деня
Но затова пък бързо комбинираш
За да вкусим от мечтанията на съня.

Прегръдки и целувки ни увличат
Отдаваме се сладко на страстта
Чувства и трепети се преплитат
Проникват до сърцето и кръвта.

Загадката отново ни пресреща
Отдалечени от силата на мига
И макар пропити от нощта гореща
Бъдеще няма, но има нежно сега.



Кучето и заека

Скача зайко из полето
Като лекокрила пеперуда
Усмихва му се и небето
На сърцето биещо от почуда.

Щедро хрупа билки и треви
Инстинкта да залъже жив
И весело опашката върти
С поглед лъчезарен и игрив.

Но не щеш ли в храсталака
Дочу се силен кучешки лай
И през глава се впусна да бяга
С гърди запъхтени до безкрай.

Кучето ловко се впусна
Заека да преследва уплашен
И със маневра най изкусна
Показа се бърз и опасен.

Хитроумно заекът се престори
Че в лапите на кучето ще падне
Но после умело кривата затвори
И спасението успя да открадне.

Така че мине ли ви котка пътя
Направете избора ясен
На заека вземете хъса
И намерете изход безопасен.



Съмнение

Неверница ли си така голяма
Или сърцето пропито от трепет
Уплашено очаква отвред измама
Последица от белег след белег.

Навярно моите весели излияния
Предизвикват чувства горчиви
Или пък твоите душевни терзания
Не дават път на стъпките ми игриви.

Вярно, светът около нас е лъжовен
Подтиква ни лошото да очакваме
Но нима заради облака дъждовен
На живота радостите да отказваме .

Есента около нас е пъстроцветна
Добавя краски на нашите мечти
И на целувката тръпката мимолетна
Неуловимо пробягва през твоите очи.

Дали на вярата да се уповаваме
Бързо да докоснем нашите ръце
Или на усмивката да се надяваме
Устни във устни отново да опре.



Силата на ежедневието

Суетата и властта ни омайват
Прелъстяват със сила и средства
Дъха и мислите ни се спотайват
Когато блясъка им ярък светва.

Забравяме за земните условности
С широко отворени очи и уста
И следваме трепетни потайности
Бленуващи за удоволствия и върха.

Хипнотизирани отдаваме се на потока
Понасящ ни устремно в тъмната мъгла
Значение няма незнайната посока
Когато води ни магнетичната луна.

Крилата на чувствата са лековати
Понасят ни смело и бързо напред
Помагат ни и мислите хвърковати
Обединяват се за наслади безчет.

Накрая ежедневието ни застига
Напомня ни за мощната си сила
С лекота и замах влияние постига
За миг заличава забравата мила.

Приятел

Имах скромен приятел
с дълбоки, нежни очи.
Беше плах мечтател,
Умееше смирено да мълчи.

Той щит имаше срещу поквара
И сърце свито, което от рани кърви
Най-много по него ръка да прокара
Но лицето му сухо не ронеше сълзи.

Случайно лъч ще проблесне
Усмивка в него да съживи
Като гълъб живо ще плесне,
Но бързо пак ще отлети.

Колко светът е различен,
Когато спомен зъл долети,
Бляска суетен и накичен
На теб оставя тъгата да горчи.

Небето вънка е синьо
И слънцето ярко блести
Но сърцето е нямо и тъжно
Обляно е в гъсти сълзи.

Имах искрен приятел
Няма го вече до мен
И само студеният вятър
Помага ми да не падна сломен.

                                            На Емил Цеков








Земен ангел

Земен ангел ненадейно долетя
с нежност омайна ме обгърна.
Бе бял и пухкав като снега
заплени ме чаровно без да мръдна.

В съня го търсех неуморно
през далечни земи и планини,
а той все явяваше се повторно
деня и нощта ми с лъчи да озари.

Не знаех реална ли е мечтата
откъде струи душевната топлина
наистина ли златиста е косата
или нежната магия на ярката луна.

Но тя не бе видение празно
щедро изпълваше моите дни
и макар много да бе неизказано
пленяваше ме с пламенни очи.

Поехме пътя с ангела всеотдайно
взаимно омаяни, затаили дъх
без да ни плаши битието незнайно
кръвта на живота бе взела връх.



Моето слънце

Игриво слънчице се затича
разпръсна весели лъчи,
а после престори се на кокиче
в снега сгушило се призори.

Прекосява върхове и ливади
хвърковато навред то лети,
със светлината от мрака ни вади,
разкрива ни загадки и красоти.

В миг облакът го закрива
изтласква го назад и встрани
и вярва, че светлината игрива
ще може надут да помрачи.

Не знае, че пара е летлива
прищявка на звездната топлина,
на водата, която от недрата извира
получила от него крила и висина.

Но слънцето носа си подава
облака подхваща с лека ръка
жеста му лекомислен прощава
и блясва отново с лъчиста снага.



Обичта ли?!

Какво е обичта така омайна
въпросът вечен отвътре ни гори
стремим се да пробием голямата й тайна
от късни нощи до ранни зори.

Началото, силата или пък мечтата
образи всякакви пред очите се редят
форми непрекъснато придава им устата
и оставя думите до безкрай да се плодят.

Ласката на любимата бързо ни пленява
нейното ухание, присъствие, чар,
но после разстоянието ни отдалечава
чудим се още ли е нашият господар.

Въпросите редуват се неуморно
духът лети ни надлъж и нашир
търси да проникне непокорно
на чувството в необятния всемир.

Сърцето игриво покой не намира
лудее стремглаво окрилено от обичта,
но в миг омагьосано на клонката спира
сила да черпи на птичката от песента.
 

Малоумие

Едни наричат го самота
други за него нехаят
за трети ясно е свобода
за духа и мисълта да играят.

Не всеки може да преценява
как да развива крила и да лети
но може да се учи на забава
с примамливи пъстроцветни очи.

За това желание е нужно
развиваме сила в нашите крака
и вместо да гледаме тъжно
се затичваме, скачаме, разперваме крила.

Тогава свят и хоризонти се отварят
волно можем да рееме взор
а устата зяпнали да затварят
на злите езици хитрия отпор.

В такъв момент духът се извисява,
за да погледне отвъд сивия застой.
А после неудържимо се вдъхновява,
идва на свободата плодоносния порой.

Усещане за чувство

Кога ли цвят ще се роди
способен сили да ни вдъхне,
живот да влезе в нашите очи
душата да престане да съхне?

Кога ли птичка ще запее
сърцето ни тихо да затупти,
със сочност мисълта да налее
и тялото в очакване да затрепти?

Кога ли мигът ще настане
да се почувстваме вече едно
светът около нас да не ридае
и да сее плодоносно зърно.

Кога ли трепетът ще узрее
ще се изпълни с бойки слова
и всичко ще започне да лелее
за близката на хоризонта мечта?

Въпросите летят навред упорито
и търсят чудотворната вода
но все пак е още мразовито
без да знаем краските на утринта.

Свобода

Свободата, Санчо ...защо ли е такава
безгрижно се скита по боси нозе
и даже с уста си весело припява
на всеки оставя от времето да краде.

Едни с усмивка я носят на лицето,
а други пък леят горчиви сълзи
на трети игриво им бие сърцето
но понякога тя бърза да отлети.

Не спираме да я гоним в полето
сред пъстри цветчета и пчели
и бягаме неуморно додето
силите отлитат и притваряме очи.

Неусетно напуска тя сетивата
духът я грабва и полита подир
и когато предават ни краката
той отнася ни във вечния всемир.

Тъй всяко създание до ней се докосва
изпълва се със сили и пърха с криле
и дали някой я слави или дамгосва
тя дава ни смелост и безкрайно небе.

Какво е любов?

Усмивка и закачка
червило и уста
закачката става плачка
и ни излиза през носа.

И колкото и да се маем
около нея върти се света
тя кара ни всичко да желаем
с богатите багри на пролетта.

Някои по нея се захласват
други за глупост я броят,
но щом на свой ред овтасват
като омаяни на крака й стоят.

Не смятайте, че ще ви подмине
над всички ни власт има тя
и колкото, каквото да кроиме
юзди ни слага и бие по врата.

За едни усмивки е съхранила
за други давещи сълзи,
но туй що е сътворила
никой не може да разруши.

Защо ли?!

Защо ли някога когато
очи отворя през нощта
и сякаш духа силен вятър
до дъното на моята душа?

Защо ли тя е беззащитна
усеща бързо тъмните мъгли
и даже за окото любопитно
не крие своите радостни сълзи

Защо тъй щедро мига не пропуска
напряга сили напред да върви?
Какво че някой ще се киска,
когато безкрайно препуска и кърви?

Защо ли без другите не можем
душата с тях търси да се съюзи
на съдбата обаче пътят е сложен
и я тласка към бурни вълни.

Защо ни е да искаме тогава
да ни спохождат смелост и мечти
и нима е поредната самоизмама,
че с птичката ще можем да полетим?!

Благодарност

Какво ли ни чака в торбата
щом пъхнем любопитно глава
не винаги е лъжа опашата
с прословутите къси крака.

В нея някой лист е захвърлил
с небрежни, нехайни слова
а другият приятно изтръпнал
със сълзи и радост облива ги в нощта.

Трети пък впускат се със трепет
на чувствата с неудържимите крила
и запленени и омаяни в полет
бързат думите да претворят в дела.

Защо ли взора там не стига
и цветовете губят своя блясък
но това не пречи да се издига
със бликащата радост крясък.

А царството е тъй голямо
с усмивки прелестни на лице
и макар да ни се струва нямо
това е щедрото, нежно сърце.



Лъжата - закачка

Студът понякога е здравословен
Обостря силно нашите сетива
И устрема ни лъжовно любовен
Получава бързо фалшиви крила.

Но фалшът може също да е весел

Щом от самохвалство пени се устата
И мелодията на тази радостна песен
Пеем на приятелите на софрата.

Многоцветна и пъстра е не само дъгата
Отворила устни във свежото небе
Често мила ни става и тъгата
Щом скута споделяме с милото дете.

Топлината нежна не рядко копнеем
Макар другаде де се рее мисълта
И с поривите успяваме да преживеем
Що оставя ни горчилката на солта.

Удоволствието и тъгата се редуват
Сякаш менят се годишните времена
Неусетно гърдите с устрем се надуват
За да се родим утре с плодните семена.

                                             ПОСТОЯНСТВО

Днес ентусиазмът не приляга

На тези боклуци и смет

Затова без да ти дотяга

Другаде търсиш късмет.

Упорито сили напрягаш,

Но в тинята затъваш ти

Остава ти леко да избягаш

Затова шегата предпочети.

С нея по-волно се живее

Усмивки от нея греят навред,

Тя тъгата успява да разпилее

И нежно те боцка отзад и отпред.

Набираш сили и разбираш

Силите ти отново са в игра,

В мисълта свободата съзираш

И се устремяваш към своята съдба.

ПОКОЛЕНИЯ

Разгръщам на Пеньо Пенев стиховете

Удовлетворение и радост в тях звучи

Навред се трудят възторжени строители

С поглед напред в нашите бъднини.

С устрем всичко е изпълнено

Хората вярват в това, което предстои

И весели усмивки по лицата им

Издават чувството, което в тях кипи.

Прелиствам страниците по-нататък

Прокрадва се и мъничко тъга,

Върху лъчите с чуден блясък

Спуска се незабелязано мъгла.

Тъгата изблик кратък не остава

Превръща се в мъка, тежка горчивина

Ден след ден и радостта се разпилява,

За да прекърши в миг таз чувствителна душа.

Днес родителите гледат ме с почуда

И не разбират моя невъздържан гняв,

Не се страхувайте, че е нервна възбуда

Това, може би е просто нрав.

А истината всъщност е горчива

Туй що доведе го до неговия край,

Откак сме на света и нас облива

И лъжа срещам навред и безкрай.

Едни подлъгани от принципи и идеали

Преследвали са съкровена цел,

А други в сметки последователни

Властта упражнявали със страшен модел.

Но идва следващото поколение

И няма как да го виним,

Че в истина не е израсло

И затова не вярва на злостни лъжи.

Нашите родители не искат да признаят,

Че са били измамени от пороци и зло,

Но техните деца едва ли ще се каят,

Че искат да сменят лошото с добро.

Какво по-добро начало от това

Всички след истината да вървят

И за свобода и справедливост в борба

Да тръгнат към един по-добър свят.

                                             БЕЗПЪТИЦА

Фалш, разруха и лъжа

Всеки е станал удобна маша,

Съдържанието е доведено до празнота

Съществува ли друго освен суета?

Грубост и бездушие неволно ни изпълват

И сърцето и устата бездушие бълват

Не намираме сили за обрат и промяна

Единствено безпътица остава в замяна.

Едни се лутат, други търсят неуморно,

Но изворче няма за желание животворно.

Не може само с празни думи и дела

На вцепенението да изскубнем здравите пипала.

Малцина и рядко се бунтуват,

Не малко други двулично се преструват.

Останалите гледат разиграната игра

Но движение няма, а остава тъга.

Гледаме встрани, гледаме назад,

Изглежда е човешко да търсим поврат.

Но единствено е нужно да решим

По кой път и как да вървим.

На стреса отговаряме със стрес

И съживяваме общия интерес

А после сили в едно ще обединим

И смело скачаме да противостоим.

(?На стреса да отговорим със стрес

като съживим общия интерес.

Дружно сили в едно да съединим,

За да може умело да противостоим.)

НЕДОУМЕНИЕ

Затегнат е въздуха около тебе

Трудно отварят се гърдите,

Виси над духовете тягостно бреме

И безжизнено ореме си браздите.

Но дори подтискан духът все пак живее

И в безсилието сили намира и свобода,

А щом взорът нависоко се рее

Той вижда в света сияйна светлина.

Зачитаме стихове и песни весели

Животът изниква със жизнени багри.

И разбираме, с нос сме се ровили

И сме грачили като прегракнали гарги.

Дивят се в тях на лъчите и цветята,

Сърцето им лудо бие от чистота

Натежалите класове на житата

Таят смисъла на живота и красота.

Тез хора велики не сещат умора,

Летят в знайни и незнайни висини

И даряват въображението с простора

Да завладява недокоснати мечти.

Отърсени от ритъма на всеки сив ден

Напредват без да намират миг покой,

И маршът им от блясък озарен

С неизчерпаем импулс бяга от застой.

Идеи бликат и радват сърцето

И съзнанието водят към ярки звезди,

От нежно чувство всичко е обзето

Неповторимо и бляскаво светът е в искри.

Чудим се истина ли е или измама

Сърцето да бие с трепет и страх,

Заблудата ли е просто голяма

Дишаме ли или пълзим със замах.

Но не след дълго багрите се сменят

Залива ни отново низост и хлад.

Сивота и грубост със злоба ни мелят,

Падаме, пълзим и потъваме в мрак.

ЗАМЪК

Построиха замък на лъжата

Огромен, висок, с много крила.

Разпределиха си в него местата

Пуснаха здрави и дълги пипала.

Всичко в него беше изпипано

Стени, коридори, стаи обширни.

И от сутрин до вечер улисано

Срещи и речи се редяха безспирни.

С ровове замъка обградиха

За да пазят зидовете недостъпни.

И стражи навсякъде наредиха

Зорко да гледат кой къде пъпли.

Натъкмиха си кабинети и канцеларии

Вред работа да кипи до скъсване.

Намърдаха се в тях пролетарии

Тумбаците им наедряха до скъсване.

Но не само от излишните килограми

Взе всичко тясно да им се струва.

Измислиха бързо лукави измами

Че сред народа разпуснат охолство върлува.

Доклади оформиха и мъдри съвети

Изпратиха ги до височайшия престол,

Че при таз изнемога и условия клети

Между замъка и тълпата ще има разкол.

Отчаяни от бедственото положение

И плъзналата повсеместно мълва

Отгоре спуснаха спешно одобрение

Да се хванат на работа без повече слова.

Средства веднага им заделиха

Няколко етажа още да изградят,

Планове и проекти бързо скалъпиха

Стените са здрави и ще издържат.

В настъпилата ентусиазирана олелия

Възторзи и лозунги не преставаха да редят,

И цели трудови колективи на ангария

Идеалите в реалност бързаха да претворят.

Едните опъваха от сутрин до вечер

А другите съзнателно припяваха с глас.

Но в надпреварата така се стече

Да не забележат как буксуват в захлас.

Първо мишците от зор отмаляха

После гласовете взеха да пресипват.

Работните места неусетно опустяха

Всички взеха да се чешат и попипват.

Взе недоволство скрито да зрее

Сред нямата изтощена тълпа.

Вместо слънцето на идеалите да грее

Мине не мине ги попарваше слана.

Но нямаше как, замъкът е замък

И стражи се пъчеха пред всяка врата

Както и да подхванеха удряха на камък

По всичко личеше такава им е участта.

Работата веднъж захванали

Трябваше да тикат докрай

Но бяха без сили останали

И главата нещо взе да се май.

Строяха вече без капка желание

Заорали бяха дълбока бразда.

Пък и нямаше място за старание

Около врата тегнеше здрава юзда.

Взе края чакан да наближава

Надежда озари свитите сърца

С последните усилия всичко се решава

Напрегнаха сили да разперят крилца.

Закони вечни в живота ни има

Които не признават желания и суета,

Волята им е силна и непоколебима

И създава в природата хармония и красота.

Строители и стопани властта им отрекоха

Без да подозират каква ще е опасността

А слабите основи да издържат не рекоха

И замъкът поддаде и рухна във пропастта.