Не трябва да се вземаме на сериозно

И кой казва това?! Явно хора, които не само се вземат на сериозно, но и смятат, че имат право да казват на другите какво да мислят и правят. А това означава, че става дума за силните на деня, тези, които са направили успешен преход при разпределението на собствеността, парите, властта или пък за техните протежета, които се стремят да се докажат като верни кучета, които правят необходимото, за да могат първите да запазят спечеленото положение. С тази идея се стремят да обезсърчават и отказват хората да проявяват гражданска активност, чрез която могат да оспорват и поставят под съмнение влиянието и властта на управляващите, бизнеса, елитите. Тя също така цели да се убива енергията, волята, смелостта, стремежите на гражданите да се виждат и самоопределят като фактор в обществения живот, от който зависи управлението на обществото и по този начин да се утвърждават като коректив на политиците и властимащите. С нея се прокарва и дух на безизходица и примирение с условията и средата, които едва ли не са предопределена даденост, която не може да зависи от желанията за по-добър живот на хората. А това от своя страна пък би трябвало да прави хората по-лесни за управление, контрол, манипулиране. Ако следваме тази идея ние се предполага да угаждаме на самолюбието и цинизма на успелите по време на прехода към капитализъм, който в съзнанието на народа обаче е престъпен преход, защото не само е извършен в негова вреда, но и е извършен от хора, които не искат и не могат да се легитимират пред него.

Защо е важно да се вземаме на сериозно? Защото е очевидно, че у нас досега е успяла да се наложи някаква просташка, цинична, несправедлива форма на свободата и демокрацията, от която са доволни само шепа хора и промените са се извършили против интересите на огромното мнозинство. За да може обществото да се устреми към промени в интерес на мнозинството е необходимо да се развият граждански енергия, смелост, предприемчивост, които да помагат на хората да развиват съзнанието и волята да възприемат обществения живот, като нещо, което зависи от тях самите и съответно да ги мотивира да защитават правата и свободите си. Нужно е да се вземаме на сериозно, защото коренните промени в интерес на гражданите тепърва предстои да се измислят, решават, осъществяват, а това няма как да става реалност ако хората не се включват активно да участват и допринасят за тези промени. Защото се вижда, че хората със собственост, пари, власт бързо се отказват от промените, тъй като техния живот вече е уреден и те искат чрез всички начини и средства да съхраняват състоянието на нещата, което им осигурява такъв живот. Не само това, но те до такава степен пренебрегват интересите на мнозинството, че разбират обсъждането на промените, като неразделна част от демагогията в общественото пространство, с която се стремят само да хвърлят прах в очите на хората и да ги заблуждават, че те се интересуват и вълнуват от техните интереси и добро, като разиграват за тази цел някакъв посредствен театър. А това само по себе си е израз на неприязън и презрение към народа, от които няма как да се родят нито воля за промяна, нито измисляне и осъществяване на промяната на дело. Всъщност не случайно се казва, че властта корумпира, защото когато имат властта, много по-лесно за хората е да се стремят да я използват според своите разбирания и цели, отколкото да я съобразяват и приспособяват към нуждите на цялото общество. Общото добро обаче е сложно, защото е нещо, което не само не е даденост, но и е нужно непрекъснато да се извлича по смисъл, същност, съдържание от общуването с народа, защото е функция на неговите разбирания, воля, интереси, които също са постоянно променящи се величини. И самият факт, че в социалното пространство се стремят да ни насърчават да не се вземаме на сериозно и с нищо не се вижда да отварят диалога за активно участие на хората, показва, че не само не искат да се приобщят към волята за промяна на народа, но и всячески се опитват да го отклоняват и манипулират в друга посока. И даже да не се интересуваме от обществения живот и да се стремим само към лични промени и цели ние пак се нуждаем от това да се вземаме на сериозно, защото от него зависи да намираме вътрешни сили да се мотивираме, вживяваме и да мечтаем, за да можем да развиваме енергията, волята, устрема за осъществяването на желанията ни. От това също така зависи развиването на свободомислието, проникновението, смелостта, изобретателността, решителността, които са неразделна част от процесите на измисляне и постигане на промяната в личен план. Така обаче, макар и да не си даваме сметка, ние ще полагаме основата да развиваме заедно знанията, уменията, силите, смелостта да общуваме и водим отношения по нов начин, основата, от която се нуждаем, за да се организираме за новия по-добър живот.

Свободата е доброто по предпоставка

Конят разполагал с цяла ливада до момента, когато се появил еленът и започнал също да пасе на нея. Като горял от желание да изгони елена, конят се обърнал към човека за помощ. Добре – казал човекът – само трябва да ми позволиш да ти сложа юзди и да те възседна, а след това ще отидем да се сдобием и с нужното ни оръжие. Конят се съгласил и човекът го възседнал. Но вместо да прогони елена, от този ден нататък, конят станал роб на човека.” Поуката от баснята на Езоп е в прозрението какво става, когато се даде много власт в ръцете на един човек или на малка група хора в управлението на държавата.

Приемам, че свободата е правото на избор човек сам да решава какво е добро и лошо, какво да мисли, решава, следва, да се стреми. Разбира се, това право не би трябвало да е насочено към отнемане правото на другите, а към измислянето и постигането на нещата, които наистина ни радват, удовлетворяват, правят щастливи. Общо взето човек е устроен, така че не прави на хората това, което не иска те да му причиняват. Но тъй като живеем в общество и нещата не са оставени на произвола, обществото се организира според законите, принципите и правилата, на които е способно то и чието изпълнение на практика представлява разбирането за етиката на свободата. Чувството, че нещата от живота зависят от него кара човек да развива свободната воля за действие, която е в основата на стремежа му да измисля, решава, постига желанията, промените, целите си. Без тази воля той няма да може да мобилизира силите и мисълта, за да измисля, което означава, че тя помага за развитието на свободомислието, което е решаващо за измислянето на всичко. За да можем да измисляме обаче би трябвало да го развием на нивото на проникновението, тоест естествената способност да измисля нови идеи, обяснения, решения. Лесно е да се каже, но всъщност никога не можем да бъдем сигурни, че сме развили или че притежаваме тази способност. Именно това чувство, че нещата зависят от нас е в основата и на чувството ни на отговорност, което мобилизира силите, способностите, волята ни да се справяме с трудностите и проблемите. От друга страна, въз основа на него поемаме отговорност за постигнатите резултати и се организираме да ги развиваме и усъвършенстваме особено когато не ни харесват. Така се вижда, че свободата има отношение и към края на работата, което всъщност е момента на новото начало, ако приемем, че всяка дейност, която вършим е циклична. Но важната й роля явно е за началото, защото ако не сме свободни да мислим, измисляме, действаме, тогава няма как започнем да се стремим към доброто, което искаме да осъществим на дело.

Веднъж като си мислех защо материята не определя съзнанието ми хрумна да го изразя по следния начин. Хлябът и сиренето са идеалния символ на материята, докато свободата е идеалната категория и символ на съзнанието. На пръв поглед изглеждат несравними, но ако помислим, не е трудно да разберем, че ако някой отнеме свободата ни, тогава ставаме изцяло зависими от него какво ще ядем и ще получим ли хляб и сирене или не. Тоест ако не сме свободни да си изкараме хляба, сиренето или парите, с които да си купуваме каквото искаме, тогава няма как стигнем до тях и ще сме зависими от милостта на другите. От тази гледна точка според мен е ясно, че свободата е много по-важна от хляба и сиренето. Друг въпрос е, че свободата би трябвало да е ценност на обществото, за да може то да е развило знания и умения да я използва за постигане на добър живот. А ако не е развита нито като традиция, нито като знание и умение да се използва за лично и обществено добро, тогава би трябвало да се учи, ако наистина искаме да сме способни един ден на промени към добър живот. Засега обаче срещам хора, които отричат свободата и ми обясняват защо не е ценност. При това положение не смятам, че в момента тя може да бъде сила за промяна в обществения живот. И ако тя наистина е доброто по предпоставка, без което не може, тогава няма да можем да постигаме и доброто и съвсем вероятно е да не можем даже да си обясняваме защо това е така.

Защо не е възможен успешен преход от тирания към свобода и демокрация без философски дискурс?

Защото без философски дискурс няма съзнание нито за тирания, нито за свобода и демокрация, а оттам няма как да раждаме разбирания, идеи, решения за преход между тях. И макар формалния преход от старата към новата социална система да се смята вече завършен се вижда, че и до ден днешен няма убедителен обществен дискурс, който да дава ясно и смислено разбиране на хората към какво и как правим промени и преход, което още повече усилва недоверието и съмнението в обществените отношения и пречи да се печели доверието и подкрепата им и да ги мотивира да участват активно в социалния живот. А това няма как да не се отразява и на политическия елит ,който се лута в хаотични и противоречиви мисли и поведение на обществената сцена. И тъй като смяната на обществени системи според мен е пряко свързана със смяната на философията, съобразно която те се организират и управляват, има нужда от философски дискурс, който да помага да определяме какво е лошото, което сме наследили от старата система, за да можем да добиваме съзнание за него и съответно да поемаме отговорност за неговата промяна към доброто, което също е функция на този дискурс. И точно тук проличава наличието на упорит дух на отричане на лошото или поне на каквато и да е отговорност за него. Това е важно за хората, които носят голямата отговорност за обществения живот, защото отричането на отговорността за лошото блокира възможността за започването на промените по същност и съдържание. Това състояние показва почти несъществуващите социална критика и самокритичност, които са принципно важни за промените , а стават още по-важни в нашия случай, защото коренната промяна в мисленето, от която се нуждаем при липса на самокритичност, е най-трудната промяна, както при индивида, така и за обществото. Всъщност липсата на самокритичност е в основата на състоянието на отричането на наследството от грешно мислене и лоши навици, а без нея промяната става невъзможна, тъй като ние не можем да проявим воля за промяна за нещо, за което отказваме да носим отговорност по предпоставка. При това положение ние не само не се отказваме от старото грешно мислене, но и продължаваме да го използваме и доразвиваме в настоящия си живот. Например то кара хората да се обръщат към миналото и там да търсят доброто, до степен да се фантазират за "доброто старо време", което само по себе си е абсурдно, защото миналото ни е оставило лошото състояние днес, което ние трябва да измисляме с какво и как да променяме в добро оттук нататък. И ако няма философски анализ за това какво е грешно в общественото мислене, тогава няма откъде да се роди съзнание и за останалите неща, които получаваме в наследство – незнание, неумение, неетичност, безотговорност, нерядко невежество и глупост, от гледна точка на новите условия на свободата и демокрацията. От една страна, удивлението, че не знаем, може да се каже, че е духа на философията, защото то ни кара да подлагаме съществуващото познание на съмнение и проверки, като така е отваряла пътя за раждането на новите идеи и обяснения, но от друга страна, е единственото, което ни остава, когато се замислим, че промени от комунизъм към свобода и демокрация не са били правени досега в историята, което означава, че няма знания и опит, от които да можем да се възползваме и на нас се пада отговорността тепърва да измисляме идеите, обясненията, начините, средствата, чрез които това да се осъществява на дело. Явно е, че при смяната на социалните системи по естествен път се налага и смяна на етичната система, от тази на насилието на тиранията към тази на свободомислието и взаимното зачитане на интересите на етиката на свободата и демокрацията. Нужна е също така промяна на професионалната етика по простата причина, че смяната на начина на собственост също води до коренна промяна в начина на мислене, общуване, отношения, работа. Конфликтът между личните и обществените интереси е в основата на разпада на чувството за общност и това налага необходимостта от дискурс, който да изпълва с нови смисъл, съдържание и форма социалните връзки и отношения и да създава духовна основа на съвместния ни живот, като развива общата ни воля за образование в името на промените. Защото даже да сме приравнили нашите закони, норми, стандарти формално към европейските, когато сме ги съобразили със законите, нормите, стандартите на ЕС се вижда, че ние се чувстваме чужди на техния общностен дух. И за да можем да създадем динамика за догонване и приобщаване към тази традиция ние се нуждаем от диалог и отношения, които не само да ни обединяват, но и да ни мотивират да работим заедно за постигане на материалните и духовните стандарти на живот, които желаем. Общите дух и воля за това в момента не съществуват и тепърва ни предстои да ги създаваме. Философският дискурс е неразделна част от тези процеси на политическите промени в обществото, защото създава както въображението, разбиранията и творческите сили за тях, така и е основа за волята, устрема и резултатите, които помагат да се осъществят промените и успехите на практика.

Къде е полезното философско мислене на България?

Ако изходим от заглавието на темата, което, както беше споменато, носи името на книга от края на социализма, е интересно да зададем този въпрос, защото именно тази книга загатна, че 2500 години философия не е просто въведение към обективната, научна истина за историческото развитие на света на Марксизма-Ленинизма, а е основата за традиционното развитие на човечеството, към което волю неволю сега се налага да се приобщаваме наново. Догматичната фанатичност на идеологията на социализма до такава степен е обезобразила България със своето философско мислене, че сега просто е невъзможно да се върнем към нормалното без да стигнем до философските основи на обществото, защото те са изцяло разрушени или пък повредени до степен да е необходима пълната им подмяна. А няма как да разчитаме на идеите, обясненията, теориите създадени от другите, защото преход досега не е правен от комунизъм към капитализъм. Но даже да е имало такъв преход и чужд опит те с нищо не биха променили необходимостта сами да измисляме и постигаме желания живот поради принципа на свободата. По силата на историческото си развитие обаче ние не сме били част от европейката философска традиция, което ни поставя в положението на общество, което е нужно да измисли и изгради себе си почти от А до Я. От голяма полза в това отношение би било философското мислене, което е способно да обяснява защо свободата е толкова важна ценност за обществения живот, че обществата не само са се научили да воюват и да се жертват за нея, но и са я направили неразделна част от мирния и градивен социален живот. Да си обясняваме също защо идеалите на патриотизма и приятелството са могли да играят такава важна роля в Древна Гърция, а у нас днес са подходящи само за високомерно присмехулство. Да вникваме по какъв начин мисълта на Сократ - Знам, че почти нищо не знам – има отношение към развитото свободомислие, към самокритичността и самопознанието, както и към отварянето и развиването на обществения диалог, което днес в още по-голяма степен е неразделна част от съвременните свободни и демократични общества, но което за съжаление ние не владеем. Да разбираме защо „В началото бе словото” и как това е прераснало днес в широкия и задълбочен дискурс по отношение на въпросите и проблемите на организацията и управлението на държавата и допринася за постигане на качествени условия на живот или съответно некачествени, когато нямаме знанията и уменията да го постигаме. Защо „Мисля, следователно съществувам” не е просто твърдение, а символ на началото на модерната философия, която видоизменя качествено Европа и света и слага началото на теорията и практиката на съвременните теория и практика на обществото, които ние все още не разбираме и не можем да използваме за свое добро. Философско мислене е нужно и за да подложим на съмнение и проверка такива основополагащи идеи на Марксизма-Ленинизма като „Битието определя съзнанието”, „Премахването на частната собственост”, „Философията досега се е опитвала само да обяснява света, а целта е той да бъде променен”, както и много други, които и до днес са всепроникващи създават грешна основа на общественото мислене, което ни пречи да се поправяме и променяме. Няма как да се мине без философско мислене, когато коренните промени тепърва предстоят, независимо дали го съзнаваме или не, а ние до такава степен нямаме представа за отношението ни към обществения живот, че отричаме отговорността си за лошото му състояние и не можем да проявяваме свободната воля, с която да се устремяваме към измислянето и осъществяването на промените. Преходът и промените, от които се нуждаем, са от тирания към свобода и демокрация, от комунизъм към капитализъм, а това са дълбоко философски промени и колкото повече се инатим и се стремим да го отричаме, толкова по-дълго няма да можем да развиваме мисленето, общуването, отношенията на здравата основа на новия ни живот. Става дума за социални проекти, които няма възможност да се осъществяват ако не сме в състояние първо да ги изказваме, а след това да изминем целия път до практическото им изработване и изпълняване на дело.

Защо философията няма смисъл и стойност в България?

Защото явно не сме се научили да й придаваме смисъл и стойност, а и по всичко личи, че няма философи, които да се опитват да го правят. По-голямата част от тях всъщност са все още посветени да защитават наследството на философията-идеология, която провали обществото вместо да защитават и работят за доброто на България. И тъй като смяната на обществената система е свързана с коренната промяна на философията на мислене и поведение, възниква нуждата от хора и мислене, които да помагат на страната да правят прехода към европейската философска традиция. В общественото пространство не се виждат обаче нито философите, нито мисленето, които да се стремят да обясняват защо любовта към мъдростта е пряко свързана със знанията и уменията да се допринася за общото добро. Да се прави връзката между ценностите на древногръцката философия като приятелството, патриотизма и самокритичното мислене, които са сложили основата на европейската политическа и обществена култура, през Модерната философия и нейното „Мисля, значи съществувам”, която е предизвикала цялостното подлагане на съмнение, проверка и преценка на научното и общественото познание и се стигне до съвременното общество на свободата и демокрацията. Като в случая ни е нужна равносметката, че ние почти не сме участвали в тази традиция и че последните десетилетия са се постарали по-скоро да я прегазят и унищожат, което прави промените и прехода днес толкова трудни и невъобразими. Може да се каже дори, че последните 65 години са създали традиция на вярата в манипулирането и насилването на обществото, което също пречи да се прави прехода към свободата, свободомислието и толерантността към критичното мислене, като важни и необходими ценности. Освен това философията и философите не могат още да се освобождават от старата си роля да служат за занаятчийска работилница на политическата, идеологическата и партийната демагогия. Пречка за философията да добива смисъл и стойност също е ширещото се политическо невежество, което не само не се опитва да се учи от европейката философска традиция, но и бърза да я обявява за празнодумство и губене на време. Така че, когато хората, които имат пряка връзка с философията, тоест с мисленето, измислянето, етиката, политиката, общото добро, не се вълнуват и интересуват от нея и не само не се възползват от нея, а по-скоро я отричат и отхвърлят като средство за образование за промените, тогава е ясно, че философията няма смисъл и стойност.

Според мен по нищо не личи, че принадлежим към европейската философска традиция и надали ще се приближим повече до нея само като преписваме 80000-те страници от нормативни актове, които се изискват за правното ни хармонизиране, защото тези страници са плод на 2500 години обществена, политическа и философска традиция, която не се догонва нито с преписване, нито само с фалшива воля за промяна, за която единствено ни стигат силите. Всъщност по-голяма полза за обществото би имало ако философите развият разбирането защо удивлението е началото на философията, както в Древна Гърция, така и в съвременна България, за да ни помогне да разберем собственото си незнание, с надеждата да развием след това самокритичност и воля за самопознание, които да ни убеждават, че това е важно, полезно, необходимо, за да си обясняваме грешките, недостатъците, проблемите и да се справяме с тях в името на прехода и промените.

Защо мълчанието е мъдростта на глупака?

Ако приемем, че глупостта е в повтарянето на грешките, а мъдростта е здравия разум и общоприетото разбиране за общо добро, тогава би трябвало да приемем, че глупакът има грешно разбиране за това какво е доброто, както в единичния, така и в общия случай. Факта, че той избира да си замълчи, му дава възможност не само да премълчи грешното си разбиране, но даже и да скрие глупостта си. И тъй като по принцип мълчим когато говорим и общуваме с другите, това означава, че мълчанието може да помогне въздържането от думи да продължи във въздържането от дела, което в крайна сметка да свърши с недопускане на грешки на дело. Впоследствие това може да събуди въпроси, съмнения, проверки и това да доведе до прозиране на грешките, което с времето да ни помага да се учим да се спасяваме от тяхното допускане, тоест да се освобождаваме от самата глупост.

Ние изглежда имаме вътрешната нагласа да се заблуждаваме, че човек е или глупак или не е. Може би така си създаваме възможност по-лесно да се самозалъгваме, че глупостта е нещо, което не се отнася до нас. Ако изходим обаче от определението на глупостта като повтаряне на грешките, тогава става ясно, че всеки човек може да стане глупак, когато повтори даже само една грешка. От тази гледна точка ако човек замълчи и изчака малко точно преди да се хвърли с рогата напред и да повтори грешката си, той може да прояви търпение и да спечели време, докато му се появят съмнения и да се опита да провери дали наистина не допуска грешка, да си помогне да я открие и така да се предпази да не я допуска въобще. Развиването на тези знания и умения всъщност е свързано с механизма да се предпазваме не само от глупостта, но и да се учим да не се самопоставяме в положение сами да си пречим и вредим. Всъщност ако приемем, че мълчанието е наистина мъдростта на глупака, тогава можем да приемем, че, съзнателно или не, той проявява не толкова любов към мъдростта, колкото някаква форма на относителна мъдрост, което идва да подскаже, че не само човек не е глупак по предпоставка, но и че ставайки глупак поради повтаряне на грешки не означава, че не може да се освобождава от глупостта си и даже да се учи постепенно да става философ.

Лъвът извикал овцата, за да я пита дали мирише дъха му. Тя казала да и той й отхапал главата за това, че казала истината. След това повикал вълка и му задал същия въпрос. Вълкът казал не, а лъвът го разкъсал на парчета, за това, че бил ласкател. Накрая той повикал лисицата и й задал още един път същия въпрос. Лисицата отговорила, че имала лоша настинка и затова не можела да помирише.

Поуката от баснята на Езоп е, че мъдрият не казва нищо в опасни времена. Е, тук става дума за другата пословица, че мъдростта е злато, но явно тя се отнася повече за това как може човек да спаси кожата си, когато е застрашен живота му, условия, които бяха типични за средата на тиранията, чието наследство е навсякъде около нас независимо дали ни се иска да го видим или не. Но за условията на свобода бихме могли да кажем, че мълчанието е злато, защото мълчанието е мъдростта на глупака.

Защо критичното мислене е положително мислене?

И защо самокритичното мислене е положително мислене? Често чувам да казват – „Стига сте говорили за лошо, стига сте отричали, стига сте говорили какво няма” или съответно – „Говорете какво има, какво е доброто, какво трябва да утвърждаваме”. Ако всичко се свеждаше до приказки и диалог в обществото , тогава формалната промяна щеше да бъде достатъчна. Когато обаче живеем бедно и лошо, по наша собствена оценка, тогава се нуждаем от добри резултати на дело, и то на мащаба на цялото общество, за да можем да усетим и да признаем, че промените наистина са реалност. За тази цел се нуждаем от знания и умения какво и как да правим, за да постигаме тези резултати. А знанията и уменията постигаме чрез образованието или чрез търсенето и откриването на истината. Всъщност образованието за вече съществуващите знания и умения е форма на търсенето и откриването на истината, защото когато не знае, за човек няма значение дали истината вече съществува или не. Той просто използва прекия път към нея, който е постигнат и развит от тези, които са открили и развили познанието в съответната посока. От времето на модерните философия и наука истината е нещо, което се търси и установява чрез съмнението и проверката, които съставляват същността на критичното мислене. Така че ако искаме да постигаме добри резултати и успехи ние се нуждаем от критичното мислене и истината и познанието, които то води със себе си. От тази гледна точка макар и да изглежда формално отрицателно, критичното мислене е всъщност положително мислене, защото на негова основа се гради познанието, което е необходимо за постигането на доброто. А няма как да не говорим за лошото, защото то е началото на промените по пътя ни към доброто. За да можем да го осмислим и разберем обаче, така че да го свържем със себе си, тоест да се научим на самокритичност и да виждаме проблемите като функция от нашите грешки, недостатъци, пропуски, за да можем след това по-лесно да ги решаваме, ние се нуждаем да се научим да носим отговорност за лошото. Разбира се за това би трябвало да се научим пък, че живота ни зависи от нас, тоест да се научим на много повече свобода и свободна воля. Проблемът у нас обаче както казва Гьоте е, че „Човек по-лесно признава грешките на дело, отколкото грешките си в мисленето”, което, като отричаме грешките, недостатъците и проблемите си вместо да носим отговорност за тях, ни поставя в положението на хора, които има голяма вероятност да мислят грешно и да не го съзнават. Вярата ни в обратното, тоест че няма нищо грешно с мисленето ни, ни кара да се чувстваме поне за момент добре. Но тази вяра всъщност е самоизмамата, от която не можем да се освобождаваме, защото все още не сме развили самокритичността като знания и умения, а в такъв случай само тя е способна да ни помогне. Така че на първо време сме обречени да страдаме от самите себе си и да не го съзнаваме или поне засега изглежда, че няма признаци да се съмняваме, че това все пак може и да е възможно.

Защо философията добива смисъл само като обществено занимание?

Ако приемем, че мъдростта е знанието, което ни помага да постигаме доброто и то като нещо, което се отнася за всички, тогава любовта към мъдростта би трябвало да е любов към знанията, които ще ни помагат да допринасяме към общественото добро.

Особеност на доброто е, че има две основни компоненти. Първата е свързана с доброто под формата на знанието и опита, които получаваме от традициите, нравите, обичаите, наследени от миналото, а втората, с доброто, което измисляме и постигаме с цел промяна на съществуващото положение. И независимо че традициите са обобщени и вписани в много принципи, правила, закони на обществото, не може да се каже, че много хора имат представа за тях, разбират ги и са ги възприели в мисленето и поведението си. А когато те са взети наготово или пък са налагани насила и без диалог, тогава още по-малко има вероятност да има разбирателство и съгласие даже за доброто, вградено в традициите. Още по-малка е вероятността пък да се постига съгласие и разбирателство за доброто, като пряка функция от измислянето и обясняването на доброто, защото ако трудно се съгласяваме за традициите и наследството, тогава няма как да се съгласяваме лесно за това, което тепърва е нужно да се измисля и осъществява.

Макар формално погледнато философията да е любов към мъдростта, може да се каже, че тя е в същността си царството на свободомислието, което се занимава с раждането и развиването на идеите и обясненията за света, в който живеем. Интересното за свободомислието е, че всяко поколение го развива за себе си и това, че някой преди нас го е развивал не означава, че и ние сме автоматично способни на него. Точно обратното, един път ние го развиваме, когато се образоваме в съществуващото вече познание, което е пряко свързано с това да си обясняваме смисъла и същността на предмета, който изучаваме. И втори път го развиваме, когато стигнем до способността да раждаме съвсем ново самостоятелно мислене и започнем да измисляме идеи и обяснения, които не са съществували.

Всичко това можем да правим съвсем сами, но разбира се тогава другите може даже да не разберат, че нашите търсения и вълнения съществуват и че от тях се ражда мислене, което би могло да бъде полезно за всички. Единствено, когато излезем в общественото пространство и се включим в отворения диалог, ако такъв въобще съществува, и споделим своите идеи и обяснения, само тогава има възможност някой да им обърне внимание и те да станат обект на разисквания и проверки и да носят смисъл, полза, добро за хората поотделно или за обществото като цяло. Ако пък искаме идеите и обясненията ни да допринасят за общественото усилие към промени към по-добър живот, тогава е наложително тези разбирания да бъдат подлагани на съмнение, проверка, преценка от останалите, за да можем да се надяваме, че те ще получат тяхното одобрение и подкрепа. Това е пътя, по който векове и хилядолетия идеите и обясненията са се налагали в общественото пространство и са ставали сила и фактор в промените на обществото и неговото развитие. Разбира се има идеи, които са били раждани за собствено удоволствие или съвсем непреднамерено и без желание за обществен принос, а впоследствие са извървявали своя път през годините и даже вековете, за да се превърнат в обществена сила за промяна. Но това с нищо не променя положението, че те са се превръщали в смислено обяснение и са допринасяли за конкретни резултати на дело, само след като са били обсъждани, проверени и възприети от повече хора в обществото. Е, може да се каже, че понякога разпознаването и признаването на подобно мислене си е отделен проблем за общността и ако нямаме способности за това, може много важни и добри неща да ни минават под носа, а ние да не можем въобще да се усъмним, че става дума за нещо полезно.

Спомням си един пример, когато французите изпратили държавен чиновник да провери дали железниците са приложими във френски условия, когато англичаните измислили парната машина. Човекът се върнал и докладвал, че те във Франция, което станало причина за забавянето на въвеждането на влаковете с около 10-12 години. А какво би станало ако не ставаше дума за такива конкретни практични нововъведения?!

Защо „Удивлението е началото на философията”?

Ако приемем, че удивлението означава, че ние изведнъж прозираме, че това, което виждаме или вече знаем за нещата около нас крие и нещо повече, което ние не сме подозирали досега, тогава излиза, че получаваме определение за философията като съзнанието за незнание, което ни тласка да търсим и да вникваме или да се учим. Или казано по друг начин става дума не само за съзнание за незнание, но и за съзнание за незнание, което обаче ни тласка към познание, тоест породено е от волята ни за познание. Може да се каже, че става дума за воля за промяна, която ни тласка да търсим да се освобождаваме от собственото си невежество. На пръв поглед това би трябвало да е съвсем ясно, но мисля, че ние имаме вграден конфликт в себе си, който много често ни тласка не само да не признаваме незнанието си, но и да го отричаме и прикриваме с всички възможни средства. Според мен самосъзнанието за незнание се превръща в голямо психологическо препятствие за нас, защото, дори да сме хора, които не обичат образованието, ние все пак по инстинкт отказваме да го признаем. Този конфликт съществува и на обществено ниво и се изразява главно с противопоставянето на традициите, нравите, обичаите, от една страна и новото мислене, което е натоварено с проникновение и води до създаването на дух на промени, от друга, защото за първите доброто се състои в повтаряне на старото, а за второто, чрез измисляне и осъществяване на нови идеи, обяснения, решения.
Разбира се удивлението, че не знаем, в случая на това определение на философията, не разглежда знанието толкова, като това, което можем да научим от другите, колкото като това, което можем да измислим и открием сами. Така че става дума не за знание, което ние не знаем, а някой друг знае, а по-скоро за знание, което никой не знае и е плод на откривателския и проникновен дух вътре в нас. Или се въвежда понятието за мъдростта като нещо, което ние сме в състояние да измисляме сами. Затова ако погледнем от тази гледна точка на образованието, ние можем да го разглеждаме не толкова, като нещо, което е създадено от другите и ние трябва да запомним, колкото като нещо, което обясняваме сами на себе си, независимо дали то съществува или е нужно да го измислим за пръв път. Все пак ако изходим от света около нас явно е, че има принципна разлика между двата начина на мислене, защото вторият е качествено мислене на по-високо ниво. Той е това, което наричаме гениалност, която все още е загадката на човешкото мислене и съзнание. И макар да не може да се програмира и създава целенасочено, все пак има начини и средства, чрез които да се възпитават и насърчават хората да се образоват и да се стремят към създаването и развитието й. Загадката може би се крие в това да преминаваме лесно през съзнанието за незнанието ни и така да насочваме силите и волята си към търсенето и обясняването на неизвестното и неразбираемото за момента, вместо да се инатим да отричаме незнанието си и да изхабяваме всичките си сили за това и да не можем да стигаме до изследването и откриването на новото. Е, надали е толкова лесно да преодоляваме незнанието и неумението си, които са развивани и утвърждавани дълго и упорито, до степен да станат неволна традиция, но по всичко личи, че без самосъзнание и самопознание трудно би могло да се мине.


Защо философията добива смисъл само като обществено занимание?

Ако приемем, че мъдростта е знанието, което ни помага да постигаме доброто и то като нещо, което се отнася за всички, тогава любовта към мъдростта би трябвало да е любов към знанията, които ще ни помагат да допринасяме към общественото добро.
Особеност на доброто е, че има две основни компоненти. Първата е свързана с доброто под формата на знанието и опита, които получаваме от традициите, нравите, обичаите, наследени от миналото, а втората, с доброто, което измисляме и постигаме с цел промяна на съществуващото положение. И независимо че традициите са обобщени и вписани в много принципи, правила, закони на обществото, не може да се каже, че много хора имат представа за тях, разбират ги и са ги възприели в мисленето и поведението си. А когато те са взети наготово или пък са налагани насила и без диалог, тогава още по-малко има вероятност да има разбирателство и съгласие даже за доброто, вградено в традициите. Още по-малка е вероятността пък да се постига съгласие и разбирателство за доброто, като пряка функция от измислянето и обясняването на доброто, защото ако трудно се съгласяваме за традициите и наследството, тогава няма как да се съгласяваме лесно за това, което тепърва е нужно да се измисля и осъществява.
Макар формално погледнато философията да е любов към мъдростта, може да се каже, че тя е в същността си царството на свободомислието, което се занимава с раждането и развиването на идеите и обясненията за света, в който живеем. Интересното за свободомислието е, че всяко поколение го развива за себе си и това, че някой преди нас го е развивал не означава, че и ние сме автоматично способни на него. Точно обратното, един път ние го развиваме, когато се образоваме в съществуващото вече познание, което е пряко свързано с това да си обясняваме смисъла и същността на предмета, който изучаваме. И втори път го развиваме, когато стигнем до способността да раждаме съвсем ново самостоятелно мислене и започнем да измисляме идеи и обяснения, които не са съществували.
Всичко това можем да правим съвсем сами, но разбира се тогава другите може даже да не разберат, че нашите търсения и вълнения съществуват и че от тях се ражда мислене, което би могло да бъде полезно за всички. Единствено, когато излезем в общественото пространство и се включим в отворения диалог, ако такъв въобще съществува, и споделим своите идеи и обяснения, само тогава има възможност някой да им обърне внимание и те да станат обект на разисквания и проверки и да носят смисъл, полза, добро за хората поотделно или за обществото като цяло. Ако пък искаме идеите и обясненията ни да допринасят за общественото усилие към промени към по-добър живот, тогава е наложително тези разбирания да бъдат подлагани на съмнение, проверка, преценка от останалите, за да можем да се надяваме, че те ще получат тяхното одобрение и подкрепа. Това е пътя, по който векове и хилядолетия идеите и обясненията са се налагали в общественото пространство и са ставали сила и фактор в промените на обществото и неговото развитие. Разбира се има идеи, които са били раждани за собствено удоволствие или съвсем непреднамерено и без желание за обществен принос, а впоследствие са извървявали своя път през годините и даже вековете, за да се превърнат в обществена сила за промяна. Но това с нищо не променя положението, че те са се превръщали в смислено обяснение и са допринасяли за конкретни резултати на дело, само след като са били обсъждани, проверени и възприети от повече хора в обществото. Е, може да се каже, че понякога разпознаването и признаването на подобно мислене си е отделен проблем за общността и ако нямаме способности за това, може много важни и добри неща да ни минават под носа, а ние да не можем въобще да се усъмним, че става дума за нещо полезно.
Спомням си един пример, когато французите изпратили държавен чиновник да провери дали железниците са приложими във френски условия, когато англичаните измислили парната машина. Човекът се върнал и докладвал, че те във Франция, което станало причина за забавянето на въвеждането на влаковете с около 10-12 години. А какво би станало ако не ставаше дума за такива конкретни практични нововъведения?!


Защо критичното мислене е положително мислене?

Защо самокритичното мислене е положително мислене? Често чувам да казват – „Стига сте говорили за лошо, стига сте отричали, стига сте говорили какво няма” или съответно – „Говорете какво има, какво е доброто, какво трябва да утвърждаваме”. Ако всичко се свеждаше до приказки и диалог в обществото , тогава формалната промяна щеше да бъде достатъчна. Когато обаче живеем бедно и лошо, по наша собствена оценка, тогава се нуждаем от добри резултати на дело, и то на мащаба на цялото общество, за да можем да усетим и да признаем, че промените наистина са реалност. За тази цел се нуждаем от знания и умения какво и как да правим, за да постигаме тези резултати. А знанията и уменията постигаме чрез образованието или чрез търсенето и откриването на истината. Всъщност образованието за вече съществуващите знания и умения е форма на търсенето и откриването на истината, защото когато не знае, за човек няма значение дали истината вече съществува или не. Той просто използва прекия път към нея, който е постигнат и развит от тези, които са открили и развили познанието в съответната посока. От времето на модерните философия и наука истината е нещо, което се търси и установява чрез съмнението и проверката, които съставляват същността на критичното мислене. Така че ако искаме да постигаме добри резултати и успехи ние се нуждаем от критичното мислене и истината и познанието, които то води със себе си. От тази гледна точка макар и да изглежда формално отрицателно, критичното мислене е всъщност положително мислене, защото на негова основа се гради познанието, което е необходимо за постигането на доброто. А няма как да не говорим за лошото, защото то е началото на промените по пътя ни към доброто. За да можем да го осмислим и разберем обаче, така че да го свържем със себе си, тоест да се научим на самокритичност и да виждаме проблемите като функция от нашите грешки, недостатъци, пропуски, за да можем след това по-лесно да ги решаваме, ние се нуждаем да се научим да носим отговорност за лошото. Разбира се за това би трябвало да се научим пък, че живота ни зависи от нас, тоест да се научим на много повече свобода и свободна воля. Проблемът у нас обаче както казва Гьоте е, че „Човек по-лесно признава грешките на дело, отколкото грешките си в мисленето”, което, като отричаме грешките, недостатъците и проблемите си вместо да носим отговорност за тях, ни поставя в положението на хора, които има голяма вероятност да мислят грешно и да не го съзнават. Вярата ни в обратното, тоест че няма нищо грешно с мисленето ни, ни кара да се чувстваме поне за момент добре. Но тази вяра всъщност е самоизмамата, от която не можем да се освобождаваме, защото все още не сме развили самокритичността като знания и умения, а в такъв случай само тя е способна да ни помогне. Така че на първо време сме обречени да страдаме от самите себе си и да не го съзнаваме или поне засега изглежда, че няма признаци да се съмняваме, че това все пак може и да е възможно.

Диалога, като средство за освобождаване от мъката от неуспеха

За основа на разсъжденията си използвам разпространената в англоезичния свят схема на петте стадия на мъката (five stages of grief – denial, anger, bargaining, depression, acceptance) – отричане, гняв, преговори, депресия, приемане, като приемам, че мъката от неуспеха е един от частните случаи. В началото отричаме инстинктивно неуспеха, защото е явно, че целта ни не е била да се провалим и затова е естествена самозащитна реакция да бягаме от отговорността за неуспеха. Става дума за самоизмама, която обаче е и нужна и полезна, защото неуспехът е факт, който не можем да променим и който предизвиква голям стрес, но който ние трябва да преодолеем и да продължим напред. Гневът е източника на емоционалната енергия, която ни дава възможност да напрегнем сили и да се мобилизираме за предстоящите усилия и работа, които ни предстоят. Тази енергия ни е необходима за развиване на волята за промяна, а също и за осъществяване на преговорите, тоест диалога за раждане на идеите, обясненията, доводите, които ни помагат да придаваме заедно смисъл, същност, съдържание на случилото се, както и да правим равносметка за ролята ни в него. Съвместното придаване на смисъл е част от процеса на обществения диалог за развиване на самосъзнание за това до каква степен постигнатите резултати зависят от нас или са плод на независещи от нас условия и обстоятелства. За тази цел обаче е нужно не само да можем заедно да придаваме смисъл, но и да можем да постигаме разбирателство, съгласие, договориране на равносметката, обясненията, решенията, за да можем да създаваме полезните обществени мислене и познание. Чрез диалога ние успяваме да преглътнем неуспеха, а също така и да виждаме спасението във възможността да измисляме и постигаме промени. Диалогът ни помага да се учим да ценим и свободата, защото ни дава възможност да видим, че имаме избор, да се вайкаме и оплакваме от неуспеха, от една страна или да се насочваме към измислянето и постигането на промени, от друга. А колкото повече развиваме съзнанието, че нещата в живота зависят от нас самите и от свободната ни воля, толкова повече ние се учим да бъдем свободни и да мобилизираме силите, волята, знанията, уменията си за намиране на изход от неуспеха. В горната схема депресията е състоянието, при което съзнателно или подсъзнателно, ние сме били убедени от обясненията в диалога, което води по естествен начин до приемането, че провалът е плод на нашите грешки, недостатъци, усилия, но и че от нас зависи да организираме нов цикъл от промени, за да можем да успеем следващия път. Именно диалогът е този, който ни дава възможност да развием в положителна насока емоционалната енергия от гнева и да я насочим за развиване на свободната воля, която ражда и развива както волята за промяна, така и волята за успех.

Защо диалога на доброто и лошото ченге не е полезен за България?

Схемата е взета наготово от Запада, като се смята, че държавата работи за доброто на хората, а оттам и двете ченгета стават неразделна част от доброто по предпоставка в обществото. Логиката на този диалог е играта на надхитряване между добрите по предпоставка ченгета и лошите престъпници, за да могат първите да изобличат и обезвредят последните. Когато обаче у нас доброто и лошото ченге тръгнат да си организират партия, за да превземат политиката, като хуните на Атила, по силата на волята им за власт, тогава диалога между доброто и лошото ченге става основа на диалога в държавата, тоест става правило в политическия и обществения живот. Именно това прави любопитно да се опитаме да се задълбочим в същността и смисъла на този диалог.
Оказва се, че играта на надхитряване върши много добра работа в началния етап по пътя към властта, защото отвсякъде дебнат противници-врагове, така че тя помага да оплюват и чернят тях, да представят себе си в по-добра светлина, за да печелят доверието и подкрепата на хората, да бият всички по изборите. Голяма част от тази игра са упреците, виненето, съденето на предишните управници, защото това резонира добре със силно накърненото чувство за справедливост на българския народ. Доброто и лошото ченге се справят добре със задачата и не само печелят доверието и подкрепата на хората, но и бият подред на номерата на изборите, така че даже софийските и селските тарикати могат да им завидят. Всъщност последните не само улавят духа на времето, но и започват да се присъединяват и да пригласят във виненето и съденето. Маршът за спечелването на властта е успешен и от нейните позиции виненето и съденето стават още по-енергични и прерастват в заклеймяване. Така обществения диалог неусетно се превръща в едно непрекъснато винене и съдене на бившите управляващи, на съдебната система, на лекарите, на Андрешко, лошия данъкоплатец и независимо от приказките на демагогията, с които се опитват да компенсират, изведнъж се оказва, че всички са потенциални нарушители и всички са достойни за упреци и обвинения. Да не говорим, че даже набързо включените в употреба разузнавателни средства потвърждават това! В създалата се олелия хората не само не могат да си дадат сметка, че надхитряването и разобличаването на лошите е съвсем различна дейност от организацията и управлението на доброто, което е работата на политиката, но и започват да приемат като най-нормалното нещо взаимното надхитряване между институциите и между хората в обществения живот. От друга страна вътрешната организация по полицейски принцип означава водене на диалог на основата на заповедите и тяхното изпълнение. Диалогът извън тях е игра на празни приказки, а висшестоящия не подлежи на съмнение и е винаги прав. Оттук и самоизмамата за правотата на този, който стои най-високо и съответно нетърпимостта към критиката, която му се отправя, което води до липса на самокритичност. Като добавим към това самопризнанието на доброто и лошото ченге като влизат в политиката, че не разбират от политика и гордостта им, че са по-скоро полицаи отколкото ръководители на държавата, тогава са оказва, че вместо да се променят и образоват за политиката, те по-скоро се опитват да я преобразят по подобие на полицейската дейност. А това може би е бързия начин да се превърнат от неграмотни в специалисти и експерти по всички въпроси без даже да се образоват за това.
Ако обобщим, въвеждането на надхитряването като правило на обществения диалог не може да доведе до доброто на мнозинството, защото използвано от двама, единият губи, а другият печели. Когато пък се използва от всички, пак само един или шепа печелят, а всички останали губят. Разбира се доброто и лошото ченге може би вярват , че като разполагат с максималната власт, ще могат да са измежду шепата хора, които печелят от надхитряването до степен да опитат да останат на власт 30 години, по примера на избрания от тях политически модел за подражание, бай Тошо. От друга страна, самоизмамата и безотговорността, които произтичат от логиката на заповедите и тяхното изпълнение, затварят диалога и убиват свободомислието, които единствено могат да ни научат, че доброто не е нещо, което някой знае и казва на другите, за да слушат и изпълняват, а е това, което измисляме, решаваме, договорираме заедно, за да можем след това убедено да го подкрепяме и осъществяваме на дело.

Защо политиката на полицейски акции е отказ от обществен диалог?

Какво е политиката? Организацията и управлението на обществото в името на неговото добро. В условията на свобода и демокрация тя всъщност е диалог, защото организацията и управлението се осъществяват чрез диалог и общественото добро се разисква и решава чрез диалог, тъй като има много различни и даже противоположни интереси, които трябва да бъдат уравновесявани и удовлетворявани. Доброто е толкова непостоянна величина, че ако не се разисква и не се решава взаимно, може да се стигне до положението не само да не се разбира, но и да се решава по волята на една личност или на шепа хора. И ако имаме ясни критерии и примери за сравнение, които да ни показват, че живеем много по-бедно и лошо от народите, в чиято общност се намираме, тогава хората са склонни да проявяват нетърпение и да искат добрия живот сега и изцяло. При това положение политиката на полицейски акции изглежда може да върши някаква работа, защото хората спечелили властта, макар и до вчера сами да са заявявали, че не разбират от политика, днес да могат да се самопоставят в ролята на добрите, да смятат, че лошите са тези, които те посочват или определят, а доброто е всичко, което те казват или защитават. Така по естествен начин отпада необходимостта да се обсъжда, проверява и решава доброто заедно, защото не е нужно да се губи време в празни приказки и говорилня. Добрите и лошите са ясни, добрите мобилизират сили, побеждават лошите и след това ни казват какво е доброто, за да можем да следваме и да се радваме на добрия живот. Разбира се ако е възможно, това би трябвало да продължи по-дълго, няколко десетилетия, например 30 години, защото кой не би искал да се радва непрекъснато на доброто, вместо да оставим лошите да си разиграват коня. Само дето този сценарий вече сме го живели в близката история по време на десетилетия и не само не доведе до добър живот, но и провали България и не остави никой, който да се чувства отговорен за провала й. Оказва се, че е дошло времето и за нас да започнем да откриваме някои истини, които другите народи знаят вече от доста отдавна. Като например, че „Колкото повече се променят, нещата все си остават същите” и така колкото повече се вричаме, че сме носители на новото и на промените, толкова повече носим и съхраняваме в себе си грешките и недостатъците на миналото и не само не постигаме промените, но и се явяваме сами носители на проблемите и на безизходицата на собствения си живот. И тъй като човек най-трудно от всичко признава грешките в мисленето си, рискуваме още дълго да не признаваме грешното си мислене и така да не можем да се поправяме, а да повтаряме по-скоро грешките от близкото и далечното минало. В политиката не е важно кой е излязъл най-голям хитрец и е бил на изборите, за да спечели властта, а с какво и как можем да използваме тази власт, за да допринасяме за десетилетните усилия на нацията да се стреми към по-добър живот.

Всъщност се нуждаем от коренно различно и ново мислене, което да ни помага да престанем да отричаме грешките, недостатъците, незнанието си и да развием воля да се образоваме в името на промените. По всичко личи, че ни трябва малко от мисленето на Сократ – да започнем да знаем, че не знаем – и това да започва от новите политици, които идват на власт със съзнанието, че не знаят и не разбират, но бързо след това забравят и се хвърлят да упражняват радостите, изгодите и страстите на властта. И колкото и да сме добри в заповедите, не може да се каже, че имаме традиции, знания, умения в политиката на свободата и демокрацията. А в нейните условия човек е нужно да може не само да се чувства свободен, но и да мисли, общува, проверява, решава, защитава свободно интересите и волята си, което няма как да става по друг начин освен чрез отворен и свободен диалог. Както отделния индивид, така и цяла една нация нямат друг избор освен да измислят и постигат сами свободата и добрия си живот. Това означава, че всичко тепърва предстои да измислим и постигнем, а това не става по силата на заповеди, поръчки или упорито налагане на властта. Точно обратното, нужна е свобода и отворен диалог, за да могат хората да участват активно в обществените процеси и не само да допринасят в тях, но и да получават нужната помощ и признание за усилията и работата си, за идеите, обясненията, решенията. И тогава сигурно ще ни стане малко по-ясно защо последните могат да станат първи, защото измислянето в условия на свобода е нещо неуловимо и непредсказуемо и само правото на участие и принос в обществените процеси дава възможност на хората да проверят на какво са способни и да се включат в приноса към едно толкова сложно понятие като общественото добро. Сигурно не е без значение да се учим да правим разликата между това да се борим с ясно и очевидно зло, от една страна и създаването и постигането на общественото добро, така че всички или поне голямото мнозинство да се чувстват удовлетворени от него, от друга. При първото заповедите могат и да имат стойност, но при второто няма как да се мине без свободен и отворен диалог.

Защо клюките и слуховете се ширят в обществения диалог в България?

Ако приемем, че клюките и слуховете са личните мнения, които се самоиздигат за истина, то може да приемем, че търсенето и откриването на истината е тяхна противоположност. Факта, че сме развили предпочитание към клюките и слуховете, вместо към търсенето на истината, може да означава, че сме наследили такива навици и мислене, които са в основата на обществените ни образование и възпитание. А може да бъде нормално наследство само от живот в условия на тирания, където свободомислието и истината са отживялост, която е заменена от специално подготвени хора, които са поставени да казват какво трябва да се мисли и говори по обществено важните въпроси и проблеми.

И изведнъж, когато свободата ни падне някъде от небето, ние започваме да се радваме на правото си на мнение до степен да смятаме, че щом имаме право на мнение, значи можем да го издигаме направо в ролята на истина. Като не ценим истината, ние не се стремим да я търсим и така не можем да развиваме свободомислието си, а оттам и самокритичността, която единствено може да ни даде възможност да се усъмним и да проверяваме дали това, което бързаме да приемем за истина, отговаря на нея.

Клюките и слуховете са удобни и на демагогията на силните на деня, защото са удобен начин да се отклонява вниманието на обществото от проблемите, като се захранва тенденциозно с тях. Те са удобни и на медиите, защото са в състояние да раздухват конфликти и да създават зрелища, нещо, което е от полза и в интерес на привличането на вниманието на аудиторията. Така хем се правят пари, хем се „формира общественото мнение”, също част от наследството от доброто старо време. При това положение на кой му е притрябвало да се стреми да развива диалог, чрез който да се търси истината и да се допринася за общото добро, след като хората и без това си имат чувството, че нищо в обществото не зависи от тях. А да не говорим, че общото добро е добро само за демагогия и съществува само личното добро, а то повелява да следим да не ни се изплъзне чергата изпод краката и да си изгубим мястото. Също така, ако говорим за обществено добро и за образование за промените към него, може да се окаже, че не знаем какво да говорим и ще започнем да изглеждаме малко глупаво. А кой би искал да изглежда глупав, незнаещ, неможещ и да се излага пред хората? Е, друго са си слуховете и клюките, защото тях поне си ги можем. Като в най-лошия случай ни остава мълчанието, което често обявяват за злато, само дето никой не казва, че е такова, защото „мълчанието е мъдростта на глупака”.

И какво от това? – би казал някой. Ами ако вземем пример от Европа, можем да кажем, че там хората смятат, че политиката е диалог, може би защото знаят, че чрез него се учим да мислим, да измисляме, да общуваме, да водим отношения, да вършим дела. И като е лоша работата, значи има нещо сбъркано в диалога, който организира и направлява работата. За разлика от тях обаче ние смятаме диалога за говорилня и като минат изборите викаме: „Приказките свършиха, хайде сега на дела”, ние да ви казваме, а вие да изпълнявате. Мисля, че няма нужда да обобщавам как изглежда политиката, която не умее или даже отказва да води диалог. Това го наблюдаваме доста по-дълго от последните 20 години.

Защо сократическите диалози са началото на общественото мислене?

Ако приемем, че предпоставката на сократическите диалози „Знам, че почти нищо не знам” е самосъзнанието, че познанието за самите себе си започваме от незнанието, тогава можем да приемем, че това е най-естественото нещо да възприемем, когато започваме общуване и отношения. Разбира се преди това ни е нужно съзнанието, че ние представляваме някаква общност, с общи интереси, желания, цели, което да е основата заедно да обмисляме и решаваме какво да правим и как да го постигаме.
Като разгледаме широкото използване на тази идея във воденето на диалози от Сократ, виждаме, от една страна, че той го използва, за да се откаже от претенции за авторитет и да може да разпита и да се образова от тези, които смятат, че знаят и разбират, а от друга страна, предразполага активното участие на другите събеседници, като им предоставя правото да обяснят и защитят позициите си. Това мислене и поведение само подчертава смисъла на диалога като съвместно търсене на истината и доброто. Но също така подчертава любовта към мъдростта като обществено занимание или че мъдростта не е само въпрос на лично разбиране на доброто, а по-скоро е общото разбиране за доброто, което се възприема от всички или поне от голяма част от хората. Така признаването, че не знаем, е предпоставката да се образоваме от всеки, който знае и може нещо, за да можем след това да го използваме за постигане на доброто.
Отварянето и развиването на диалога на основата на признанието, че не знаем, не само дава възможност да се образоваме от знанията на другите, но също ни дава възможност да ги подлагаме на съмнение и проверка, така че да се убеждаваме в тяхната истинност. В хода на общуването хората имат възможност сами да изпитат и да се убеждават доколко дадени идеи и обяснения са реално познание или не, а оттам съответно да ги приемат или отхвърлят. На тази основа се създават условия не само да се развиват позиции и разбирания, но и те да стават основа за мисленето и поведението на по-голям кръг от хора. Ако към това се прибави и факта, че в условията на свобода и демокрация хората не само не обичат и не приемат командването и насилието като средства на управлението, но и настояват да бъдат убеждавани и печелени на основата на обясненията и примера, можем да разберем защо отварянето и развиването на диалога е от такава важност за обществения живот. Оказва се, че само чрез него хората могат да излагат идеите, обясненията, решенията си и да разчитат да убеждават другите и да печелят доверието и подкрепата им за тях. И никакво насилие или командване не може да замести самостоятелното вникване и убеждаване на хората какво е нужно, важно, полезно за повечето от тях. А когато възприемат общите позиции, желания, цели, тогава силата на съгласието и единството не само са незаменими, но и създават общо мислене, което подсигурява делата, резултатите, успехите.
Разбира се началото на общественото мислене не означава още напреднало състояние на знания и умения да постигаме крайни резултати. Все пак съзнанието за незнание би могло да бъде добра основа да пожелаем да се учим и да смятаме, че и да знаем нещо, то няма как да бъде достатъчно, за да се възприема от останалите и да води до обществено добро.

Защо обществения диалог в България е все още затворен?

Защото не се разбира смисъла, същността, ролята му в обществения живот, както и важността, нуждата и ползата от него. Така вместо да бъде отварян все повече за нови хора и мислене, за да може да се динамизира обществото и да се използва потенциала и волята на гражданите да участват и допринасят с нови идеи и решения, той все повече се затваря, за да могат хората с власт, положение и пари да запазват влиянието си и да се предпазват от евентуални промени в тяхна вреда, като така вредата остава за голямото мнозинство. Друга причина за затворения диалог е наследството на вяра в насилването и манипулирането на обществото, което предполага наследство на незнание, неумение и липса на воля да се използва диалога като средство да се обсъждат, обясняват, решават проблемите. Вярата в този начин на организация и управление всъщност показва до каква степен управляващите и управлявалите България, защото това важи за всички изредили се досега, изпитват неприязън и презрение към народа си, а оттам и че не милеят за неговото добро. А това, че нямат нито знания, нито умения, нито воля да отварят диалога с народа се вижда и от липсата на каквито и да е желания и стремеж да разговарят с хората и и да ги убеждават, както и да се стремят да печелят доверието и подкрепата им за решенията, промените, целите. За това говори и пълното недоверие и съмнение на народа към политиците и политиката като цяло. И поради неблагоприятното обстоятелство, че най-успелите се явяват най-големи носители на наследството от грешно мислене и лоши навици, се стига до положение не само да няма стремеж към тяхната промяна, но и те да бъдат използвани за пример в мисленето и поведението от голяма част от обществото. Всъщност хората, които носят най-голяма отговорност за отварянето на диалога, политиците и медиите, също го затварят с надеждата, че така ще могат да получават най-голяма изгода за себе си и съответно да злепоставят и вземат връх над съперниците си. Затова те са станали символ на нетърпимостта към различното и критичното спрямо тях мислене, което пък е израз на липсата на самокритичност и тя ги прави неспособни както да поправят и променят сами себе си, така и да дават пример на обществото за промяна в името на общото добро. Една от причините е, че нито умеят да измислят, нито пък да използват идеите и решенията измислени от другите и затова се чувстват силно застрашени от евентуалните нови хора и мислене, които ще ги засенчат и изместят. Като въобще не ги е грижа, че тяхната основна и най-голяма отговорност е измислянето и постигането на общественото добро. Не само това, но те са превърнали публичното пространство в арена на някаква извратена игра на надхитряване, в която не само не може да се прави нищо полезно за общото добро, но и не може даже да се води елементарен смислен разговор за него, а това е нужно, защото още не сме започнали да се учим на полезен диалог. Именно тази игра е причина да е създадена цяла една система на мислене, която е подчинена на самоизмамата, а нямаме развита способността за самокритичност, за да можем да се освобождаваме успешно от нея. Друго нещо, което пречи на развитието на воля и способности за диалог е духа на вражда, винене и съдене, който просто ни пречи, вреди и проваля, без да носи какъвто и да е плюс в замяна. И докато бързаме да използваме стари и грешни клишета от далечното минало, за да се лъжем колко сме били етични, не забелязваме въобще доколко сме станали неетични даже за най-простите неща. Общественият и политическият живот са диалог и лошият ни живот подсказва незнание и неумение да водим този диалог, така че чрез него да постигаме измислянето, общуването, отношенията, делата, които да ни помогнат да го подобряваме. Не е много сигурно обаче дали съществува това, което би събудило съмнението ни в тях, а оттам и да ни помогне да започнем да се учим да си помагаме.

Политиката е игра на надхитряване

Какво показва, че прекалено много хора у нас мислят така? Ако изходим от класическото определение на политиката като „Организацията и управлението на обществото в името на неговото добро”, можем спокойно да кажем, че народът мисли така, защото има пълно недоверие и съмнение към политиците. А това обикновено се получава, защото се смята непрекъснато лъган и подвеждан от тях и защото е очевидно, че те нито могат, нито искат да водят с него диалог за общото добро, а още по-малко да приемат стратегическата му роля на съдник при обсъждането и решаването на подобни обществени въпроси и проблеми. Освен това политиците са толкова самовлюбени и егоцентрични, че явно могат да говорят само едни за други, макар и цялата им енергия да отива само, за да се плюят, чернят, винят и съдят взаимно. Но то съвсем не е случайно, защото така разчитат да скрият от хората незнанието и неумението си в политиката, от една страна, както и надеждата, че ще успеят да злепоставят противниците си пред лицето на народа и така да ги бият на следващите избори, от друга. А това се налага, защото в техните мислене и разбирания властта е основната придобивка в политиката, която беше особено важна през прехода като средството, чрез което се разпределяха собствеността, парите, влиянието във всички области на обществото. И факта, че народът смята целия преход към капитализъм за процес извършен по криминален път само по себе си показва, че скритата им игра на надлъгване в името на кокала всъщност съвсем не е останала скрита, а по-скоро е извадила на показ грешното им мислене и покварата, които характеризират отношенията и делата им. Разбира се крайния цинизъм на политиците у нас не им позволява да си признаят, че играят на надхитряване с народа, но в същото време вярват, че властта им дава преимущество да печелят тази игра без проблеми. Само дето не си дават сметка, че тази вяра е просто израз на самоизмамата им, че са по-надарени и способни от народа в надхитряването, защото както казва немската пословица – „Най-лесно от всички човек може да излъже себе си” – така че те могат да си вярват каквото си поискат, което не означава обаче, че това го прави истина. Именно тази самоизмама ги кара и да мислят, че не са с нищо по-лоши от другите политици, защото не по-лошо от тях могат да ги винят и заклеймяват, сякаш с това се изчерпваха задълженията на политиката.

Защо това е вредно за България? Защото като играят този театър пред хората, те не само не си дават сметка, че не знаят и не могат почти нищо в съвременната политика, но и не могат да развият самокритичното мислене и познание, което би могло да им помогне да постигнат съзнание за незнанието и неумението им и евентуално да ги подтикне към волята да се образоват в името на промените. За съжаление обаче те до такава степен проявяват нетърпимост към критиката, че се впускат да се инатят и отричат грешките и недостатъците си вместо да се стараят да вникват в тях и да ги поправят. А самокритичното мислене им е необходимо и за да могат да подлагат на съмнение и проверка общуването и отношенията в обществото и да разбират, че водят някаква фалшива игра на надхитряване и надлъгване както с опонентите си, така и с гражданите на цялата държава. Да разбират още, че играта на надхитряване всъщност издига лъжата в ролята на критерий в стремежа към общото добро, което е нещо абсурдно по смисъл, същност и по предпоставка, защото към доброто можем да се стремим само на основата на познанието, което постигаме на основата на търсенето и определянето на истината, а не чрез лъжата. Проблемът на надхитряването в името на властта се състои още и в това, че властта става самоцел на политиците до степен, че като я спечелят те не само забравят, че е нужно да се образоват заедно с народа в името на промените, но и решават, че щом веднъж са получили властта, тя вече им дава право да казват на другите какво да мислят и правят и оттам нататък няма нужда да се учат на съвременна политика. При това положение няма как да си дадат сметка, че ако се издигне като правило, играта на надхитряване в крайна сметка постига доброто на един или шепа хора, докато допринася за провала и лошия живот на мнозинството. Разбира се нищо не пречи и тази малка спекулация да не се разглежда като идея за проблемите на обществото ни, а като поредния опит в играта на надхитряване, който не заслужава да му се обръща внимание!

Нужно ни е самочувствие, за да успяваме

Проблем на тази идея е, че се взема наготово и безкритично от популярната западна литература и се тръгва накриво още с превода на думата confidence, като самочувствие, вместо да се преведе, като увереност или вяра в собствените сили. При това положение обаче не грешката в превода е толкова важна, колкото факта, че се изхожда от една много подвеждаща предпоставка, че нашето посткомунистическо общество е аналогично на традиционно свободното и демократично западно общество, нещо, което няма как да е вярно. И така решаваме, че всичко, което е измислено и направено там, е автоматично приложимо за България. За съжаление така обаче само се продължават наследените от близкото минало самоизмама и безотговорност и вместо да търсим истината за лошото днес, за да поемаме отговорност за него с цел да измисляме с какво и как да го променяме, ние решаваме, че можем просто да му обърнем гръб с надеждата, че докато упорстваме да се инатим и да го отричаме, то ще изчезне от само себе си. А после ще вземаме наготово доброто и ще го повтаряме на практика и така ще постигаме нашия добър живот. Само дето нищо от това не отговаря на начините и средствата, чрез които се измисля, решава, осъществява промяната на дело, защото промяната е от лошо към добро, като лошото е началото, а доброто е края. И преди да поемем отговорност и да пристъпим към измисляне и постигане всичко на дело, на нас ни е нужно да можем да се съгласяваме и да договорираме както лошото, така и доброто, нещо, което по нищо не личи да можем да правим. Всъщност ако искаме да отидем малко по-напред с идеята за увереността в собствените сили, би трябвало да добавим, че чак след нея се развива общата воля за промяна и успехи, която единствено може да генерира обществената енергия за започването и осъществяването им. По мое мнение ние сме доста далече от знанията и уменията да развиваме обща увереност в силите, а още по-малко обща воля, което още повече отдалечава перспективите за промени и за успех. И ако продължаваме да упорстваме да отричаме нуждата да се учим заедно на нея, както и на всичко останало, тогава обществените процеси се усложняват още повече.
Друг проблем свързан с тази идея е, че е сбъркана причинно следствената връзка. Така вместо да се стремим да измисляме и постигаме успеха и той да ни дава самочувствие, ние избираме да вярваме, че ни е необходимо първо самочувствието, което от своя страна ще бъде в състояние да предизвика успеха и затова тръгваме да търсим всякакви празни приказки, за да го постигаме. Това грешно мислене обаче още повече подсилва нагласата и стремежа към самоизмама, което издига лъжата спрямо самите нас в ролята на критерий за стремежа ни към доброто, нещо, което няма да се опитвам да доказвам, но което само по себе си звучи неубедително, защото по принцип търсенето на истината и постиганото на тази основа познание от край време е основата, върху която поставя стремежите си към добро човечеството. Вредното в случая е, че вместо да се стремим да развиваме самокритичността, която да ни помага да се предпазваме от грешките, недостатъците, проблемите, ние избираме противоположния път на самоизмамата, което усложнява още повече усилията ни към общото добро. Вредно е също така, че се насажда нетърпимост към критиката на подобни мислене и идеи, като тя се обявява за негативно мислене и отношение, което едва ли не спъва промените и успехите. И тъй като формално погледнато може да се приеме, че отричането на някого и нещо носи отрицателен заряд, лесно става чрез формални аргументи, за чиято подкрепа хората лесно се привличат емоционално поради наследените предубеждения и предразсъдъци от миналото, сами да си пречим, вредим и да се проваляме, без да си даваме сметка, че грешката е в нас самите. Именно в такива случаи България се нуждае от изобретателността на философското мислене, която да помага да се освобождаваме от заблудите на съществуващите обяснения и да осъществяваме трудната промяна в общественото мислене и познание.

Българите нямали нужда от пазач в ада

В устата на обикновения българин този виц би могъл да има смисъла на самоусмиване, което да е израз на начална форма на самокритичност, но може и да означава бягство от отговорност и самоизмама, че това е нещо, което важи за другите, но не се отнася за самите нас. Какво означава обаче това твърдение в устата на министър председателя на България?
Като изходим от факта, че това обобщение беше предизвикано от критичен журналистически въпрос, дори и да има основания за съмнения и подозрения в злонамереност, разсъжденията и заключенията би трябвало да са насочени към журналистите и медиите, а не към целия български народ. Но даже срещу журналистите и медиите такъв извод е трудно да се защити, защото в свободното общество медиите носят отговорността да търсят и разкриват истината по всички въпроси и проблеми от обществен интерес, а това може да става само на основата на критичното мислене и критичните въпроси, защото чрез тях се изследва истината. Така че в това твърдение има не само грешни мислене и обобщение, но и нетърпимост към критиката, което е израз на нежеланието на политиците да бъдат подлагани на съмнение и проверка и то блокира естествените процеси на стремеж към истина и познание, а това от своя страна става пречка за обществото да се стреми към общото добро, защото това може да се осъществява само на основата на истината и познанието. Това мислене е грешно и защото е пряка нападка и обвинение срещу народа, който всъщност е най-потърпевш и жертвата на лошия и беден живот, което прави абсурден стремежа да му се внушава вина за това. Още по-абсурдно е това, когато се вземе предвид, че внушаването вина на народа за провала на обществото беше неразделна част от политиката на комунизма и се правеше с цел хората да бъдат потискани и правени по-лесни за манипулиране, контролиране, управляване. Така се оказва, че докато се надпреварват да се правят едни от други по-големи жертви на комунизма, съзнателно или не, политиците у нас повтарят и използват неговите грешни мислене и поведение при организацията и управлението на обществото. Такова мислене обаче не само е грешно, но и показва неразбирането на политиката на свободата и демокрацията, защото в нейната теория и практика народът е силата, съдника, господаря, съюзника, без който не може и когато тръгват да го винят и съдят, политиците явно не разбират, че режат клона, на който са седнали. Освен това политиката е работата и стремежа към народното добро, което не се знае по предпоставка и затова е нужно, от една страна, то да бъде непрекъснато търсено и определяно, а от друга страна, да бъде обяснявано на хората, за да може те да бъдат убеждавани в нуждата и ползата от него, както и да бъдат печелени доверието и подкрепата им за неговото постигане на дело. Ако добавим към това и факта, че народа е доведен до състояние на пълно недоверие и съмнение спрямо политиците, да му се внушава чувство на вина, за да бъде по-лесно управляван е може би най-лошото от всички възможни решения. Друг проблем, който произтича от виненето и съденето на народа е, че така се създава лош дух на общуване и отношения с него, който не само не може да допринася за промяната към добро, но и още повече влошава и обрича на провал общите усилия и работа, защото всъщност е дух на неприязън и презрение към него. Освен това в случая става дума за злоупотреба с власт, защото тя се използва за внушаване на страх, вина, чувство на подчинение от позиция на силата, а не за да се служи всеотдайно и жертвоготовно на народа и като му се дава положителен пример, да бъде привличан, насърчаван, вдъхновяван да участва и допринася за общото добро. И явно не се разбира, че да се дава положителен пример означава да се допринася за поправяне на грешките и недостатъците, за решаване на проблемите, за измисляне и осъществяване на промените. Това е неразбиране на политиката и защото, ако е вярно, тогава хората с най-голямата отговорност носят и най-голяма вина за лошото в обществото и нямат моралното право да винят и съдят тези, които носят най-малка отговорност. Още повече, че ако го правят, те ще винят самите себе си без да го съзнават, което само подчертава смисъла на мисълта на Гьоте, че „Няма право да съди другите, този, който не се е научил да съди самия себе си”. А ако не е вярно, тогава те допускат голяма несправедливост спрямо народа и рискуват да предизвикат гнева му, както и последиците от това.
Българите обаче явно са доста толерантни, щедри и добронамерени, след като още не са отнели властта на хората, които нямат друго въображение освен да им строят пътища, които да ги водят към ада. В много европейски страни за подобни думи и отношение управляващите биха били вече неразделна част от миналото.

Преходът освободи елита

(Какво е елита? Философското определение за интелигенцията е „прослойката, духовен водач на своя народ”.) Разбира се, има формален преход от социализъм към капитализъм, но не може да се каже, че има преход от наследството на тиранията към свободата и демокрацията, като основа за организация и управление на обществото, защото не знаем и не можем да поемаме отговорност за лошото наследство от тиранията. А за да можем да развием обща воля за промяна, би трябвало да се интересуваме и вълнуваме от лошото състояние на обществото в момента, защото то е началото на промяната. И независимо дали сме участвали и допринесли за лошото или не, то е част от действителността, която искаме да променяме, така че е нужно да го обясняваме и разбираме, за да можем да измисляме с какво и как да го променяме. Може да се каже, че има по-голяма свобода в обществото днес, но не защото ценим повече свободата и можем да й придаваме смисъл и стойност чрез думите и делата си, а по-скоро заради естественото разпадане на тиранията. Нелепото е, че има някаква истина в тази идея, че "преходът освободи елита", защото може би преход има, но само за стария елит, което блокира възможността за промени на обществото като цяло. Защо? Защото ако това, което се вижда в общественото пространство е елита, той може и знае да работи само за себе си, но е по-скоро неграмотен и некадърен да работи за общото добро. Това е така, защото той нито се опитва, нито се стреми да прави равносметка, която да убеждава хората в противното, а мнозинството определено смята, че преход в положителна насока за него няма. Всъщност става дума по-скоро за псевдоелит, защото не само не се опитва да убеждава хората, за да печели доверието и подкрепата им и да ги води към промени и преход, а даже презира народа и го вини за всичките злини на страната ни. Явно хората на този елит не си дават сметка, че са носители на най-голяма отговорност за състоянието на обществото и по всичко личи, че доста често мисленето и поведението им е символ за безотговорност и неетичност. И макар да има хора, които може и да се смятат за елит, те не си дават сметка, че народът не ги признава за такъв. А изглежда и Европа не ги признава, за което говорят думите на германски дипломат при една наша случайна среща – „Защо ви е толкова калпав елита?” Разбира се те смятат, че като имат силата, властта и парите в себе си няма да имат проблем да принудят хората да ги признаят и точно тук е голямата им грешка, защото както казва българската пословица – „Насила можеш да ми вземеш, насила не можеш да ми дадеш.” Така че няма как да дадат на хората мисленето и поведението на уважението и признанието, които да ги легитимират като елит, колкото и да вярват в насилването и манипулирането. За да бъдат признати е нужно не само да работят и допринасят за промените към добро в България, но и да разберат, че народът е силата, съдника и съюзника, без който не могат да постигнат нищо. А ако се изходи от мисленето, общуването, отношенията, които те водят и организират, може да се каже, че хората от елита са носители на грешно мислене и лоши навици, тоест тези, които трябва да дават пример за преход и промени всъщност най-много се нуждаят от промени, от една страна, но не знаят, не могат и не искат да се учат, от друга. Абсурдно е също така, че тези, които се предполага да са най-освободени от прехода не може да се каже, че ценят свободата и свободомислието, защото си играят на насилване, манипулиране и надхитряване с народа, което показва, че те по-скоро искат да го контролират и подчиняват, отколкото да се учат заедно с него както на свобода и свободомислие, така и на съвместно измисляне и постигане на доброто за всички. Изглежда тези хора болезнено се стремят да се самоизлъжат, че са елит с надеждата така да увлекат цялото общество в самоизмамата, но не личи от това да има някакъв ефект. Така че бих казал, че става дума по-скоро за псевдоелит, който се е самопоканил и самонамърдал в общественото пространство и е с нахалната нагласа, че вече може да казва на всички какво да мислят и правят. Може би това показва защо хората не чувстват и не виждат промените и чувстват пълно недоверие и съмнение към този псевдоелит.

Всеки трябва да започне промените от себе си, за да се промени България

В тази идея явно се опитват да изхождат от логиката, че като се променят частите, ще се промени и цялото. В случая с обществените промени обаче това не само не е валидно, но и е може би най-грешния подход, защото в желанието си да се променят хората ще правят каквото си искат, както си искат с оглед на това, което искат да постигнат. И ако се направи равносметка може да се окаже, че не само не са постигнати промени към добро, но и че животът може да се влошава. Пращането на хората да се променят всеки за себе си е по-скоро начин те да бъдат изолирани, за да могат да бъдат по-лесно манипулирани и контролирани, което е от полза на силните на деня, хората с властта и парите.
Промяната към доброто за всички изисква разбиране за общо добро, което да се подкрепя от хората и да обединява усилията им за неговото постигане на дело. За тази цел е нужно да съществуват отворен диалог и дейно свободомислие, които да работят за раждането и развиването на идеи, обяснения, решения, които да придават смисъл и същност на общото добро. Нужно е също така хората да имат чувството, че са неразделна част от процесите на измисляне, проверяване, решаване какво да се прави и как да се осъществява, за да чувстват, че участват и допринасят за постигането на промените и целите. Това прави обществените процеси доста сложни и изисква хората да бъдат убеждавани, за да се печели доверието и подкрепата им за всяко отделно нещо. А колкото повече се движим от общото към единичното, от гледна точка на доброто и лошото, за толкова повече неща хората трябва да бъдат убеждавани и печелени, защото те са силата, която генерира волята и енергията за промяната и затова са съюзника, без който не може. До ден днешен обаче диалога се затваря и никой не се стреми да ги убеждава и печели, а по-скоро и политиците и интелектуалците ги смятат за стадо, което заслужава по-скоро да бъде ръчкано с остена, като от време на време може да им се пуска някое ласкателство за демагогия. Въобще силните на деня смятат обществения живот за воля и борба за власт, която е достатъчно да спечелят, за да могат след това да казват на хората какво да мислят и правят, докато диалогът минава за празнодумство и губене на време. Явно смесицата от невежество и цинизъм е доста голяма, защото политиците успяват да вземат властта независимо от това, че си признават, че не разбират от политика. Трудното обаче идва след това, защото така или иначе сме най-бедни и най-недоволни от живота си в целия Европейски съюз, което прави промените все така неотложни и належащи. Но когато се опитваме да говорим за нужните промени и преход се оказва, че не можем да измисляме нищо смислено и съдържателно, което да буди разбирателство, съгласие, единство и по-скоро продължаваме да се чувстваме обречени и неспособни да генерираме воля и енергия, за да се устремим към промени. И все още не сме се усъмнили, че политиката и общественият живот са диалог, който би трябвало да бъде непрекъснато отворен, за да можем всички да участваме и допринасяме. Пълното недоверие и съмнението на народа към политиците и обществените личности показват доколко не знаем и не можем да договорираме промените и да се организираме и да си сътрудничим, за да се стремим към тях и да ги постигаме. Въпросът е дали ще развием скоро обществената воля да се образоваме заедно, а не всеки да мисли и действа за себе си, за да можем да започнем да измисляме и постигаме промените на България заедно, защото доброто начало е само половината от работата. Другата половина ще са истинските резултати, които ни удовлетворяват.

Андрешко е лошия данъкоплатец

Андрешко е литературен герой и би си останал такъв ако не се правеха днес интелектуални опити той да бъде обобщаван и използван в социалния и политическия диалог. Освен това тези опити се подемат и повтарят от политиците на най-високо държавно ниво, без да си дават сметка, че поемат по погрешен път, който не може да ги доведе до нищо добро. Всъщност тази идея става символ на некадърния опит да се премине от литературен анализ към социална критика и така вместо да се започне да се създава необходимото за България обществено и философско мислене, което да помага на промените, ние си създаваме допълнителни проблеми, без да го съзнаваме и без да можем да ги решаваме.
Разбира се формално погледнато Андрешко е наистина лош данъкоплатец, който не иска да си плати данъка и следователно е лош гражданин. Това би било така обаче само ако той живееше в идеалната, справедлива държава. Но по начина, по който са структурирани и разказа и образа на бирника, последният по-скоро се явява символ на несправедливата държава, която стига до крайността да лишава от насъщния хората, които го произвеждат и да им причинява допълнителни страдания и бедност. Така държавата се е превърнала в символ на злото и на Андрешко не остава нищо друго освен да търси начин сам да се защити от него. От тази гледна точка неговата хитрост, която по принцип е лоша основа за развиване на обществени отношения, се превръща в единствената добра страна на хитростта, а именно да ни служи за средство, което ни предпазва от злото. И тъй като се опитват да използват Андрешко като обобщен отрицателен образ на българина днес, тогава би трябвало да разгледаме проблема и от гледна точка на въпроса – Кой на кого служи, човекът на държавата или държавата на човека? Ако разгледаме положението в селското стопанство днес както в България, така и в Европа, ясно се вижда, че държавата не само не товари с непосилни данъци селскостопанските производители, но и им оказва доста голяма материална и финансова помощ, за да развиват дейността си.
Всъщност проблемите, които възникват от използването на погрешното предубеждение спрямо Андрешко произтичат от опитите на хората с влияние и власт да го използват като средство да внушават чувство на вина у българина и народа, за да могат по-лесно да ги манипулират, контролират, управляват. В случая става дума за една голяма самоизмама, за да не казвам погрешно обществено мислене, която кара силните на деня и хората с власт да се заблуждават, че общественият живот е игра на надхитряване и техните интелектуално и политическо превъзходство им дават предимството да спечелят тази игра в своя полза. Това, което не си дават сметка обаче е, че тъй като народът владее единствената положителна страна на хитростта като средство към доброто, той се оказва и най-добър в надхитряването по принцип, което му дава преимущество в тази игра, от една страна и обрича хитреците с влияние и власт на провал, от друга. Другото, за което не си дават сметка е, че когато налагат надхитряването като основа на обществения живот, те не само пречат и вредят на обществото и го провалят, но и че режат клона, на който са седнали.

Медиите формират общественото мнение

Това е идеята самоизмама на самите медии, но не си струва да говорим за причините, защото те обикновено идват от миналото, а оттам идва и пълната безотговорност за тях. Разбира се това не означава, че не трябва да говорим за отговорността на медиите днес, особено когато те претендират, че формират общественото мнение, а и са театър на събитията в обществото. Основна част от техните отговорности е да отварят диалога и да развиват качествено критично мислене, за да могат да подлагат на съмнение, проверка, преценка мислите и делата на властите в държавата и така да служат за коректив на властта и за гарант на правата на гражданите, както и да допринасят за общото добро. Какво става обаче у нас на дело? Обладани от манията да се учат на принципите на пазарната икономика и да правят пари за себе си, те се стремят да ни информират за политическия живот, тоест да ни информират какво мислят и правят политиците, които обаче, независимо дали си дават сметка или не, не разбират каква точно им е работата, защото не само не могат да говорят за общото добро и да увличат гражданите в стремежа към него, но и не престават да се винят и съдят за лошия и беден живот. Така и медиите и политиците стават част от някаква игра на надхитряване, която се надяват да спечелят и да се докарат като по-добри от другите пред народа, независимо че народът очаква от тях да измислят и постигат промени, които да подобряват живота му. Като се добави към това еднаквата нетърпимост и на медиите и на политиците към критиката от страна на хората, можем да кажем, че те не само не могат да развиват качествено критично мислене, но и даже му пречат и го провалят. Тази игра на надхитряване за доверието и подкрепата на народа обаче не може да попречи с нищо на пълното недоверие и съмнението на народа към елитите. Към тези елити спадат и медиите и вместо недоверието да започне да пробужда в тях самокритично мислене, което да им помага да се поправят, те правят точно обратното, още по-категорично прехвърлят отговорността за обществените проблеми на гърба на самия народ и то бих казал с подобаваща доза презрение и неприязън. Така вместо да отварят диалога в обществото към грешките, недостатъците, проблемите, за да можем да измисляме поправки, решения, промени, те го затварят в собственото си мислене, изпълнено с нетърпимост към критиката, като по този начин не само дават лош пример на всички останали, но и пречат и вредят на развитието на качественото критично мислене. А като добавим към това и факта, че лошото се продава и им носи парички, те просто се задоволяват да оставят сцената на глупостта и некадърността на политиците да се плюят и чернят, пък какво от това, че се получава някакъв театър на абсурда. От друга страна, поуките, поправките, решенията, промените се обявяват за усукано общо мислене, което е лишено от смисъл, защото не помага с нищо на манията за взаимни нападки на всички за всичко. При това положение медиите се оказва, че не само не формират полезно обществено мнение, но и стават символ на невежеството и некадърността на цялото общество да поправя грешките си, да решава проблемите си и да постига промени от лошо към добро. Така че те стават неразделна част от процеса на повтаряне на грешките, на множене и задълбочаване на проблемите, тоест на липсата на самокритичност, която единствено може да помогне в случая. Защото без самокритичност и самопознание медиите започват да повтарят грешните мнения, идеи, обяснения или просто повтарят грешките си, което е същността и смисъла на глупостта. Затова след като паднат завесите на представлението, оберат овациите и напълнят касите, пак ще трябва да се замислят и да стигнат един ден до разсъжденията за нуждата от самокритичността, която им липсва, защото само чрез нея ще могат да подложат на съмнение, проверка, преценка мисленето и поведението си. Само тогава ще могат да се усъмнят и да разберат някога, че мнението, което се опитват и вярват, че могат да формират, е неразделна част от глупостта на обществото, която ни пречи, вреди и ни тласка към провал.

Осмиването на грешките и недостатъците е достатъчна социална критика

Всъщност осмиването е само начало на съзнание за грешките и недостатъците, начало на опит да се вниква и да им се придава смисъл и съдържание. Но то е също така основа на хумора и сатирата, които са смятани от край време за ескейпизъм, бягство от проблемите и неприятностите на тежкия живот. Можем даже да го сравним на някаква терапия със смях, която ни дава възможност да се присмеем на грешките и недостатъците, да се успокоим, да преглътнем и да продължим нататък. Това обаче е по-скоро загърбване на недостатъците и проблемите, отколкото правене на необходимото за тяхното решаване. Дори се стига до абсурдна игра на надхитряване, в която хората започват да се надпреварват да се упрекват, винят, съдят за грешките и недостатъците в стремежа си да постигат влияние и власт над другите. Така се стига до израждане на обществените отношения и до присмехулство, взаимно плюене, чернене, заклеймяване, при което до такава степен се разбива духа на мислене, общуване, отношения и работа в обществото, че лошите резултати говорят сами за себе си. Стига се също така и до друго израждане при стремежа на хората да търсят известност и признание. На принципа – всяка реклама е добра – като не могат да станат известни с добро, много хора избират да станат известни с лошо, за което може да се каже, че благоприятства медийната среда. И тъй като част от лошото са грешките и недостатъците, те започват да ги повтарят и задълбочават, само и само да привлекат вниманието, което води съответно до задълбочаването и множенето на проблемите в обществото, а не до тяхното решаване.
В нашия случай поне осмиването на грешките и недостатъците явно се отнася за другите, а не за нас самите, защото нямаме самосъзнанието, че става дума за нашите грешки и недостатъци. Това в добрия случай води до непрекъснато нервничене и подсещане – Нали ви посочихме грешките, защо не се поправяте и променяте? – докато в лошия случай води до открити вражда, злоба, омраза и непрекъснати взаимни обвинения и съдене на другите, което след това се преражда във винене и съдене на всички за всичко. Дух, в който съвместните мислене, общуване, отношения, дела стават невъзможни.
Социалната критика съвсем не е само осмиването на грешките и недостатъците в литературата и изкуството. Всъщност тя е развито свободомислие и философско проникновение, които отиват много по-надълбоко и нашироко в обяснението на грешките, недостатъците, проблемите на обществото. Тя съпровожда обществения диалог от съмнението, несъгласието, противореченето в началото, за да могат да се родят и изложат различните идеи и обяснения, по дългия път на обясненията за достигане на разбирателство, съгласие, единство за поуките, поправките, решенията, до осъществяването на добри резултати и успехи на дело. За тази цел обаче ни е нужно първоначално чувство за общност и за общо мислене, защото те ни дават волята да обсъждаме грешките, недостатъците, проблемите като свои, а не като чужди и съответно развиват волята ни да поемаме отговорност за тях, като развиваме отначало докрай целия процес на измисляне, проверяване, решаване, осъществяване на промените. За съжаление чувството ни за общност не е много развито, а обществения диалог, който водят политиците и обществените личности все още е на нивото на личното плюене, чернене, винене, съдене на другите с цел да доказват, че те са добрите, а другите са лошите. Така общественият диалог не може да стигне до разговори какво са грешките и недостатъците, независимо кой ги прави и какви са поправките и решенията независимо кой ги измисля и предлага, което означава, че социалната ни критика се намира още в начален стадий на развитие. Или казано по друг начин се намираме все още на етапа на отричането на грешките и недостатъците, като нещо, което се отнася за нас, тоест намираме се в началото на оздравителния процес от стреса от неуспеха (отричане, гняв, преговори, депресия, приемане). Именно от тази гледна точка ми се струва много подходяща мисълта на Волтер за начало на диалога в нашите условия днес – „Този, който крие грешките и недостатъците си, няма намерение да се поправи.”

Какъвто народа, такива и политиците

Уловката на тази идея е, че се опитва да изходи от формалната връзка между български народ – български политици. Разбира се много важен в случая е и контекста, а именно – политиците са калпави, защото народът е калпав. Би било смешно, ако не беше жалко в светлината на обществения и политическия ни живот да се опитват по този начин да правят връзка между политици и народ, от една страна и да обясняват незнанието и неумението на политиците, от друга. Всъщност този статичен, материалистичен смисъл е съвсем в светлината на „голямото марксистко проникновение” – Битието определя съзнанието. Само че политическите процеси са по-скоро динамични процеси, които би трябвало да носят динамиката на промените от лошо към добро. Така че не е нужно да изпадаме в детската игра на инатене да се упрекваме и виним взаимно – „Ти си лош. Не, ти си лош” или „Ти си виновен. Не, ти си виновен”, а е необходимо да разгледаме политическите процеси по смисъл и същност и да видим какви са отговорностите в стремежа ни към по-добър живот. С избора си на политиците народът признава тези хора като по-добрите измежду неговите среди и им дава правото да го водят, организират, управляват в името на промените. Така политиците получават властта да определят какво да се мисли и прави в обществото, но и в същото време носят голямата отговорност за постиганите резултати на дело. И когато резултатите са лоши и народът чувства и мисли, че живее бедно и лошо и търси отговорност от политиците, тогава да се каже „Какъвто народа, такива и политиците”, означава да се отваря врата на политиците да бягат от отговорност и даже да се опитват да прехвърлят вината от болната на здравата ръка, тоест да проявяват нахалство и арогантност и да прехвърлят отговорността за лошите резултати на народа и да се оправдават с него. Разбира се това не се прави открито, а с голяма доза лицемерие и демагогия, които достигат върха си по време на избори, но това с нищо не променя факта, че това показва незнание, неумение, нежелание да се служи на народа. Точно обратното, внушаването на чувство на вина и старанието да го управляват на тази основа означава, че политиците не само не искат и не могат да му служат всеотдайно и самопожертвователно, но и изпитват презрение и неприязън към него и се опитват да го контролират и манипулират съобразно своите амбиции, желания, стремежи. За съжаление това са начини и средства за организация и управление наследени от близкото минало и условията на тирания.
Така че бягството от отговорност и прехвърлянето на вината за лошите резултати от обществения живот води до пълното недоверие и съмнение от страна на народа към политиците, както и всички останали водачи в обществото. Това не само проваля обществото, но и предопределя лошите резултати и занапред, защото подобни идеи не допринасят с нищо за подобряването на мисленето, общуването, отношенията, делата в България. Тя може да е формално вярна – Български народ, български политици или Калпав народ, калпави политици, но е вредна и грешна точно с подсмисъла, който се влага в нея и с последиците за общуването и отношенията в обществото. Всъщност тя води до такива обществени отношения, при които се оказва, че и народът е сбъркал интелигенцията си и интелигенцията е сбъркала народа си, тоест, че народът няма интелигенция и интелигенцията няма народ, което ни прави общество от доста първобитен тип. При това положение не е чудно, че не можем да измисляме, правим, постигаме резултатите, които бихме искали като общество.