Проблем на тази идея е, че се взема наготово и безкритично от популярната западна литература и се тръгва накриво още с превода на думата confidence, като самочувствие, вместо да се преведе, като увереност или вяра в собствените сили. При това положение обаче не грешката в превода е толкова важна, колкото факта, че се изхожда от една много подвеждаща предпоставка, че нашето посткомунистическо общество е аналогично на традиционно свободното и демократично западно общество, нещо, което няма как да е вярно. И така решаваме, че всичко, което е измислено и направено там, е автоматично приложимо за България. За съжаление така обаче само се продължават наследените от близкото минало самоизмама и безотговорност и вместо да търсим истината за лошото днес, за да поемаме отговорност за него с цел да измисляме с какво и как да го променяме, ние решаваме, че можем просто да му обърнем гръб с надеждата, че докато упорстваме да се инатим и да го отричаме, то ще изчезне от само себе си. А после ще вземаме наготово доброто и ще го повтаряме на практика и така ще постигаме нашия добър живот. Само дето нищо от това не отговаря на начините и средствата, чрез които се измисля, решава, осъществява промяната на дело, защото промяната е от лошо към добро, като лошото е началото, а доброто е края. И преди да поемем отговорност и да пристъпим към измисляне и постигане всичко на дело, на нас ни е нужно да можем да се съгласяваме и да договорираме както лошото, така и доброто, нещо, което по нищо не личи да можем да правим. Всъщност ако искаме да отидем малко по-напред с идеята за увереността в собствените сили, би трябвало да добавим, че чак след нея се развива общата воля за промяна и успехи, която единствено може да генерира обществената енергия за започването и осъществяването им. По мое мнение ние сме доста далече от знанията и уменията да развиваме обща увереност в силите, а още по-малко обща воля, което още повече отдалечава перспективите за промени и за успех. И ако продължаваме да упорстваме да отричаме нуждата да се учим заедно на нея, както и на всичко останало, тогава обществените процеси се усложняват още повече.
Друг проблем свързан с тази идея е, че е сбъркана причинно следствената връзка. Така вместо да се стремим да измисляме и постигаме успеха и той да ни дава самочувствие, ние избираме да вярваме, че ни е необходимо първо самочувствието, което от своя страна ще бъде в състояние да предизвика успеха и затова тръгваме да търсим всякакви празни приказки, за да го постигаме. Това грешно мислене обаче още повече подсилва нагласата и стремежа към самоизмама, което издига лъжата спрямо самите нас в ролята на критерий за стремежа ни към доброто, нещо, което няма да се опитвам да доказвам, но което само по себе си звучи неубедително, защото по принцип търсенето на истината и постиганото на тази основа познание от край време е основата, върху която поставя стремежите си към добро човечеството. Вредното в случая е, че вместо да се стремим да развиваме самокритичността, която да ни помага да се предпазваме от грешките, недостатъците, проблемите, ние избираме противоположния път на самоизмамата, което усложнява още повече усилията ни към общото добро. Вредно е също така, че се насажда нетърпимост към критиката на подобни мислене и идеи, като тя се обявява за негативно мислене и отношение, което едва ли не спъва промените и успехите. И тъй като формално погледнато може да се приеме, че отричането на някого и нещо носи отрицателен заряд, лесно става чрез формални аргументи, за чиято подкрепа хората лесно се привличат емоционално поради наследените предубеждения и предразсъдъци от миналото, сами да си пречим, вредим и да се проваляме, без да си даваме сметка, че грешката е в нас самите. Именно в такива случаи България се нуждае от изобретателността на философското мислене, която да помага да се освобождаваме от заблудите на съществуващите обяснения и да осъществяваме трудната промяна в общественото мислене и познание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар