четвъртък, 4 април 2013 г.

Не е вярно, че не сме самокритични

Напротив, вярно е. Но още по-вярно е, че не знаем какво означава да бъдем самокритични. А като не знаем какво означава и не искаме да обсъждаме смисъла му, както и този на всички останали понятия, никога няма да напреднем в разбиранията си. Какво всъщност означава да сме самокритични?
Смисълът на това е ясно изразен в изречението на Волтер, че този, който крие грешките и недостатъците си, няма намерение да се поправи. Надали има мисъл, която по-ясно да онагледява състоянието, в което се намира нашето общество днес. В първата си книга се опитах да покажа грешките и недостатъците на българското общество, от гледната точка на европейската философска традиция, за да могат да допринесат за разискването и решаването на проблемите в България. Отговора, който получих бяха високомерно пренебрежение или скрито озлобление затова, че си позволявам да критикувам. Всички обърнаха гръб и се направиха сякаш нищо не се е случило. Това ми припомни 1988 година, когато написах есе за проблемите в страната и участвах в един комсомолски конкурс. Реакцията беше същата, на отказ да се обсъждат проблемите и на арогантно обръщане на гръб. Явно духа на мисленето, поведението и отношенията в България не са се променили много от тогава. Подобно мислене и поведение станаха причината за провала на социализма, защото комунистите не допускаха да им се казва, че могат да грешат. Така че не търсеха, не намираха и не поправяха грешките си, докато системата им не се срина. Все още не сме се освободили от този дух и даже не искаме да се усъмним в себе си. Как тогава да приемем, че сме самокритични, когато ние не искаме дори да го обсъждаме? Хората просто се самообявяват за самокритични, обръщат се и си отиват, без да обсъждат, защото имали право на мнение. Явно не знаят, че то е, за да допринася в общите търсения или просто се страхуват, че няма какво да кажат и затова бягат от разговора. Всеки глупак има право на мнение, но в обществените отношения то има стойност само ако допринася за търсенето и намирането на решения на проблемите. Какво все пак означава да бъдем самокритични?
Означава да бъдем критични към себе си, което изисква да подлагаме на съмнение знанията, уменията, постъпките си. Не да вярваме, че те са това, което ние смятаме и казваме, а да ги подлагаме постоянно на проверка и оценка, за да се уверяваме, че не грешим. Но ние упорито отказваме, защото изглежда не можем да го правим и не знаем как точно да подходим. Затова търсим да се спасим с бягство. Вярно е също, че не е лесно и приятно да търсим грешките и недостатъците си. Това важи особено в случаите, когато се проваляме, защото тогава предпочитаме да се излъжем, за да се успокоим и да постигнем вътрешно равновесие.
Именно защото е трудно сами да търсим и намираме грешките и недостатъците си, се е стигнало до друг начин да проявяваме самокритичност. Не е нужно да се самобичуваме и самоочерняме, защото можем да използваме помощта на околните за тази цел. Така самокритичността се превръща в способността да проявяваме търпимост и толерантност към критичното и различното мислене, особено към тези по наш адрес. От това определение проличава защо високата степен на враждебност, злоба и омраза в обществото вредят толкова много на възможността да постигаме самокритичност. Това е така, защото те са противоположности на търпимостта и етичността. И до такава степен изострят диалога и отношенията, че ги изваждат от равновесие и ги провалят. За да постигнем промяна в тази насока ни е необходимо да преодолеем лошите чувства и да проявяваме търпимост и толерантност, но първо трябва да се усъмним в себе си. Да, грешките са в нас и докато не поемем отговорност за тях и не ги поправим, няма да можем да вървим напред. Свободата започва с поемането на отговорност за собствения ни живот.



Няма коментари:

Публикуване на коментар