Ако приемем, че клюките и слуховете са личните мнения, които се самоиздигат за истина, то може да приемем, че търсенето и откриването на истината е тяхна противоположност. Факта, че сме развили предпочитание към клюките и слуховете, вместо към търсенето на истината, може да означава, че сме наследили такива навици и мислене, които са в основата на обществените ни образование и възпитание. А може да бъде нормално наследство само от живот в условия на тирания, където свободомислието и истината са отживялост, която е заменена от специално подготвени хора, които са поставени да казват какво трябва да се мисли и говори по обществено важните въпроси и проблеми.
И изведнъж, когато свободата ни падне някъде от небето, ние започваме да се радваме на правото си на мнение до степен да смятаме, че щом имаме право на мнение, значи можем да го издигаме направо в ролята на истина. Като не ценим истината, ние не се стремим да я търсим и така не можем да развиваме свободомислието си, а оттам и самокритичността, която единствено може да ни даде възможност да се усъмним и да проверяваме дали това, което бързаме да приемем за истина, отговаря на нея.
Клюките и слуховете са удобни и на демагогията на силните на деня, защото са удобен начин да се отклонява вниманието на обществото от проблемите, като се захранва тенденциозно с тях. Те са удобни и на медиите, защото са в състояние да раздухват конфликти и да създават зрелища, нещо, което е от полза и в интерес на привличането на вниманието на аудиторията. Така хем се правят пари, хем се „формира общественото мнение”, също част от наследството от доброто старо време. При това положение на кой му е притрябвало да се стреми да развива диалог, чрез който да се търси истината и да се допринася за общото добро, след като хората и без това си имат чувството, че нищо в обществото не зависи от тях. А да не говорим, че общото добро е добро само за демагогия и съществува само личното добро, а то повелява да следим да не ни се изплъзне чергата изпод краката и да си изгубим мястото. Също така, ако говорим за обществено добро и за образование за промените към него, може да се окаже, че не знаем какво да говорим и ще започнем да изглеждаме малко глупаво. А кой би искал да изглежда глупав, незнаещ, неможещ и да се излага пред хората? Е, друго са си слуховете и клюките, защото тях поне си ги можем. Като в най-лошия случай ни остава мълчанието, което често обявяват за злато, само дето никой не казва, че е такова, защото „мълчанието е мъдростта на глупака”.
И какво от това? – би казал някой. Ами ако вземем пример от Европа, можем да кажем, че там хората смятат, че политиката е диалог, може би защото знаят, че чрез него се учим да мислим, да измисляме, да общуваме, да водим отношения, да вършим дела. И като е лоша работата, значи има нещо сбъркано в диалога, който организира и направлява работата. За разлика от тях обаче ние смятаме диалога за говорилня и като минат изборите викаме: „Приказките свършиха, хайде сега на дела”, ние да ви казваме, а вие да изпълнявате. Мисля, че няма нужда да обобщавам как изглежда политиката, която не умее или даже отказва да води диалог. Това го наблюдаваме доста по-дълго от последните 20 години.
Няма коментари:
Публикуване на коментар