На противоположното мнение е Достоевски, който казва, че „Народът е винаги прав”. Разбира се неговото твърдение би могло да се критикува, защото е абсолютно, а абсолютна истина не може де се каже, че има. Но нашия народ е толкова несправедливо упрекван, хулен, чернен, че според мен е грешна идея да бъде обвиняван за съдбата си. Защо?
Първо, защото няма как да се покаже, че иска или пък се стреми към лош живот. Точно обратното, може да се каже,че има неизчерпаема воля за промяна, тъй като колкото и много да е бил подвеждан и провалян от своите водачи и управляващи, и да е довеждан до пълно недоверие и съмнение спрямо тях, той все пак успява да преодолее тези чувства и да гласува доверие и подкрепа на новите хора, които покажат, че милеят за съдбата и бъдещето му. Друг въпрос е доколко някои хора са подходящи да им се гласува доверие, след като искрено си признават, че не разбират от политика, но това не им пречи да искат максимална власт, което явно може да доведе до последици, за които никой не може да бъде сигурен по предпоставка. Готовността и подходящата нагласа на народа по отношение на промените към добро се виждат ясно и в това, че показва нагласа да си признава, че не знае, което го кара да търси по-образованите и по-способните, които се интересуват от обществения живот и са готови да се посветят и да му помагат за постигане на успехи. Бих казал, че това е форма на самокритичност, която много често не се вижда от страна на мераклиите за водачи, което се явява проблем на обществените отношения у нас.
Второ, защото теорията и практиката на свободата и демокрацията са били развивани в продължение на векове, за да се упражняват, така че политиката да произтича от народа, да се упражнява чрез народа и да се води в името на народа и за негово добро. Именно от това произтича дълга традиция, която прави народа силата, съдника, господаря, съюзника, без който не може в обществените отношения и живот. Друг въпрос е, че ние сме били откъснати с векове от тази традиция и не само не сме развили самостоятелни разбирания и решения, които да ни служат за постигане на добри резултати, но и сме били тласкани дълго в коренно противоположна посока, което изкривява желанията и опитите ни да постигаме нужните промени. Липсата на такива разбирания пречи на съвместните усилия да измисляме, общуваме, водим отношения, действаме заедно и вината не е на народа.
Трето, народът не е виновен, защото вината по принцип е нещо, което се търси на основата на личната отговорност или в частност от група хора, които носят най-голямата отговорност за обществените дела и за конкретни резултати. Неестествено е в общество като нашето, което е станало символ за цяла Европа за ненаказуемост на хората с най-голямата отговорност, да се винят хората, които носят най-малката отговорност. Това не може да има друг смисъл освен да повтаря лошите навици и мислене характерни за тиранията, което ще ни постави в ролята на хора, които не притежават самосъзнание и самокритичност, за да се освобождават от наследството на миналото и да правят промените към добро в настоящето и бъдещето. Внушаването на вина на народа може да има също и смисъла на атаката като най-добрата защита от страна на тези, които носят най-голяма отговорност за неуспехите, защото така ще могат „да се опитват да прехвърлят вината от болния на здравия крак” и да бягат от отговорността за собствените си дела. Всъщност това може да бъде и начин хората с най-голяма власт да я използват не в интерес и за доброто на хората, а да развиват вярата в собствените им способности, а защо не и гениалност.
Критичното и самокритичното мислене според мен са решаващи, за да постигаме желаните резултати. Мисленето обаче е задължение и отговорност на водачите на народа и липсата на самокритично мислене според мен може да се каже, че е символ на липсата на качествени водачи. А виненето на народа не само не помага той да бъде воден, а даже и вреди, защото направо проваля възможността за общуване и отношения с него. При тази липса на самокритично мислене от страна на водачите, възниква странната ситуация, в която се оказва, че народът, макар и подсъзнателно, може би става водещ и без да иска дава пример за критично мислене със своите пълно недоверие и съмнение към политиците и управляващите като цяло. А пък е явно, че той го прилага и спрямо себе си, защото не само съзнава незнанието и неумението си, но и търси своите лидери, за да му служат и да го направляват, но които засега така и все не намира.
Няма коментари:
Публикуване на коментар