В практиката критичното мислене трябва да завършва с убедителни резултати

Проблемът на свободомислието и идейното мислене в България е, че ги получаваме в наследство убити. От това кога и как успеем да ги върнем към живот и да ги развиваме като активен фактор в общественото пространство, който ни дава общи сили и воля, зависи коренната промяна към по-добър живот на българското общество.

Социологическите изследвания водят до факти и резултати, които правят моментна снимка на настроенията и мисленето, но когато най-важното за обществото е коренната промяна към добро, тези изследвания не могат да подскажат нищо за нея. За коренната промяна са нужни съвсем нови идеи, обяснения, решения, които да казват какво и как да се прави, за да се скъса с лошото настояще, след което да се намират хора и организации, които да убеждават хората и да печелят доверието и подкрепата им, за да бъдат осъществявани и постигани успешно желаните резултати на дело на национално ниво. Да не говорим че има доста социологически изследвания, които биха могли да бъдат използвани, за да ни отказват от промяната и така да пречат изцяло за подобряването на живота около нас. Така че ако не можем да раждаме полезните поуки и обяснения, няма да можем и да използваме резултатите от изследванията за общо добро и можем даже да си вредим на тяхна основа, без да го съзнаваме.

Когато проблемите на обществото произтичат от елита, просто защото той отговаря за мисленето в него, но се прехвърлят върху гърба на народа и този модел на мислене и поведение се възприема и разпространява преобладаващо в общественото пространство, тогава явно става дума за създаване и възпроизвеждане на грешно мислене, което не се съзнава, от което произтича невъзможността да развиваме общи воля и сили да го осмисляме в името на промяната. Така липсата на самосъзнание ни поставя в положението сами да пречим и вредим на развитието си, но да не го съзнаваме. Очевидно в това положение най-важна, нужна и полезна става самокритиката, защото само тя е в състояние да ни спаси и да ни покаже изхода.

Ако сме блокирали на нивото на невежеството, некадърността, безсилието в стремежа към положителната промяна в новите условия на живот, би било нелепо да търсим спасение в самоизмамата, защото тя може да ни успокои за миг, но не може да ни доведе до желаните резултати и ни поставя в положение на незнание и неумение по отношение на създаването и развиването на динамиката на социалната промяна. А може би, точно защото прекалено много целия ни обществен живот е организиран около самоизмамата, се оказваме в положението на нацията, която е една от най-нещастните на света, тъй като самоизмамата ни поставя в ролята на общност, която сама си пречи и вреди, но отхвърля отговорността за това и така не може да се поправя и променя. Оттук ставаме жертва на собствените незнание и неумение да направим преход от лошо към добро, колкото и да ни се струва невероятно на пръв поглед и да се инатим да го отхвърляме като обяснение. 

Като се инатим да отричаме лошото наследство от близкото минало, няма как да се освобождаваме от него. Така ако сме наследили духа на самоизмамата в общественото пространство, като средство за изход от проблемите, а тя не само не ги решава, но и ги задълбочава и множи, тогава се нуждаем от самокритичността и от прехода от самоизмамата към самокритичността, защото само така ще можем съзнаваме нуждата да поемаме отговорност за лошото, макар да сме го получили в наследство от другите, защото това е важно за подновяване на циклите в политическия живот. Но докато не развием самосъзнанието и самопознанието за това, промяната ще бъде невъобразима и непостижима цел, за която няма да можем да генерираме нито общата воля, нито общата енергия. 

Бързането със самоизмамата не помага за решаването на проблемите

Не знам дали не трябва да гледаме на Европа като на чужбина, но със сигурност на България би трябвало да започнем да гледаме като граждани, тоест да смятаме, че управлението на страната зависи и от нас. И явно много хора не си дават сметка, че да се повтаря, че политиците са такива каквито са, защото произтичат от народа, е повече от абсурдно, тъй като има голяма разлика между личното и общественото пространство и всъщност хората, които влизат в общественото пространство, първо преживяват почти задължително покваряване, преди да бъдат допуснати в него, от което произтичат големите разлики между личните и обществените интереси, както и проблеми за цялото общество. Или казано по друг начин има голяма разлика между обществените стандарти, които са в голяма степен лошо наследство от близкото минало, от една страна и личните стандарти, които са плод на личните и семейните нрави и обичаи, от друга страна и които са се съхранявали и развивали по-скоро като противоположност на обществените. И е нелепо да се задоволяваме да гледаме с усмивка на политическия живот отстрани или пък да смятаме, че хуморът и сатирата ще ни решат проблемите, защото няма как да го направят. От това да гледаме с насмешка отстрани на обществения живот, до участието в неговата промяна има толкова дълъг и труден път, че не може да се каже дали сме го започнали или още се лутаме да се чудим какво и как е необходимо да се измисля и прави в държавата, за да можем да вървим към коренната промяна, която желаем. И въобще не е достатъчна само смяната на поколенията, за да се променя България, защото ако едните млади просто избират да напуснат страната и да търсят по-добър живот в чужбина, другите, които остават тук, много бързо са покварявани преди да бъдат пуснати  в общественото пространство, след което лесно си създават самоизмамата, че младостта им дава правото по предпоставка и не си дават сметка, че просто стават още по-цинични и арогантни на основата на старите и грешни мислене и поведение, които възприемат за правилни и които се опитват всячески да налагат като стандарт в обществото. А от това промяна трудно би могла да произлезе.