Проблемът на свободомислието и идейното
мислене в България е, че ги получаваме в наследство убити. От това кога и как
успеем да ги върнем към живот и да ги развиваме като активен фактор в общественото
пространство, който ни дава общи сили и воля, зависи коренната промяна към
по-добър живот на българското общество.
Социологическите изследвания водят до факти
и резултати, които правят моментна снимка на настроенията и мисленето, но
когато най-важното за обществото е коренната промяна към добро, тези
изследвания не могат да подскажат нищо за нея. За коренната промяна са нужни
съвсем нови идеи, обяснения, решения, които да казват какво и как да се прави, за
да се скъса с лошото настояще, след което да се намират хора и организации,
които да убеждават хората и да печелят доверието и подкрепата им, за да бъдат
осъществявани и постигани успешно желаните резултати на дело на национално ниво.
Да не говорим че има доста социологически изследвания, които биха могли да
бъдат използвани, за да ни отказват от промяната и така да пречат изцяло за
подобряването на живота около нас. Така че ако не можем да раждаме полезните
поуки и обяснения, няма да можем и да използваме резултатите от изследванията
за общо добро и можем даже да си вредим на тяхна основа, без да го съзнаваме.
Когато проблемите на обществото произтичат
от елита, просто защото той отговаря за мисленето в него, но се прехвърлят
върху гърба на народа и този модел на мислене и поведение се възприема и
разпространява преобладаващо в общественото пространство, тогава явно става
дума за създаване и възпроизвеждане на грешно мислене, което не се съзнава, от
което произтича невъзможността да развиваме общи воля и сили да го осмисляме в
името на промяната. Така липсата на самосъзнание ни поставя в положението сами
да пречим и вредим на развитието си, но да не го съзнаваме. Очевидно в това
положение най-важна, нужна и полезна става самокритиката, защото само тя е в
състояние да ни спаси и да ни покаже изхода.
Ако сме блокирали на нивото на невежеството, некадърността, безсилието в стремежа към положителната промяна в новите условия на живот, би било нелепо да търсим спасение в самоизмамата, защото тя може да ни успокои за миг, но не може да ни доведе до желаните резултати и ни поставя в положение на незнание и неумение по отношение на създаването и развиването на динамиката на социалната промяна. А може би, точно защото прекалено много целия ни обществен живот е организиран около самоизмамата, се оказваме в положението на нацията, която е една от най-нещастните на света, тъй като самоизмамата ни поставя в ролята на общност, която сама си пречи и вреди, но отхвърля отговорността за това и така не може да се поправя и променя. Оттук ставаме жертва на собствените незнание и неумение да направим преход от лошо към добро, колкото и да ни се струва невероятно на пръв поглед и да се инатим да го отхвърляме като обяснение.
Като се инатим да отричаме лошото наследство от близкото минало, няма как да се освобождаваме от него. Така ако сме наследили духа на самоизмамата в общественото пространство, като средство за изход от проблемите, а тя не само не ги решава, но и ги задълбочава и множи, тогава се нуждаем от самокритичността и от прехода от самоизмамата към самокритичността, защото само така ще можем съзнаваме нуждата да поемаме отговорност за лошото, макар да сме го получили в наследство от другите, защото това е важно за подновяване на циклите в политическия живот. Но докато не развием самосъзнанието и самопознанието за това, промяната ще бъде невъобразима и непостижима цел, за която няма да можем да генерираме нито общата воля, нито общата енергия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар