Трябва да се вини и съди до дупка за полученото наследство в политиката

Защо е грешна тази идея? Защото се използва простата аналогия от личната отговорност, където човек постига някакви резултати в стремежите си, за които след това е естествено да носи отговорност, докато в политиката резултатите на предишните управляващи остават като наследство за следващите управляващи, които, като изхождат от логиката на личната отговорност, смятат, че не могат да бъдат отговорни за делата и резултатите на предишните и затова решават, че е нужно да ги винят и съдят за всичко, което считат за лошо наследство в обществения живот. В случая новите управляващи не си дават сметка, че с влизането в изборната надпревара и проявената воля за спечелването на властта, те поемат и отговорността за състоянието, в което заварват държавата. Вместо това те слагат ударението върху търсенето и намирането на основания за упреци и обвинения, които, подсилени от чувството за сила, идващо от властта и съчетани с все още неразвитото разделение между властите, постепенно превръщат политическия живот в съдилище, в което всички се стараят взаимно да се винят и съдят, за да могат да спечелят предразположението на народа в ролята му на върховния съдник, който ще трябва да се произнася на следващите избори. Така политиката престава да бъде организацията и управлението на обществото за неговото добро и се превръща в една втора съдебна система, в която непрекъснато хората на властта  използват положението си, за да обвиняват за лошото състояние на обществения живот своите предшественици. При това положение не само не можем да стигаме до промяна на обществото към развиване на знания и умения за организиране и осъществяване на общото добро, но и се задълбочава лошото наследство от миналото в новите социални условия на живот. Общественото мислене остава на нивото на хората, фактите, събитията и тяхната интерпретация, така че да се посочват виновни за лошото, което от своя страна запазва духа на вражда, злоба, омраза и съответно задълбочава състоянието на партизанска война в държавата. В тези условия страстите се изострят още повече  и политиците разчитат на голия инат да се сочат с пръст и да се наричат взаимно лоши и покварени, като се надяват да проявят по-големи издръжливост и упорство, за да се наложат над другите. При това положение се проваля възможността да се отваря диалога и да развиваме обществено мислене, което да се насочи към доброто и да помага да развиваме въображението си в тази насока, заедно като общество. А е очевидно, че става дума за коренно различни начини на мислене, когато говорим за лошото или съответно за доброто, защото при първото обикновено стремежа е фактите и събитията да се сведат до отговорността на отделните хора и тяхното обвиняване за лошото, докато при второто, лошото би трябвало да се разглежда под формата на грешки и недостатъци, които могат да се поправят или проблеми, които биха могли да се решават, което всъщност представлява и голямата част от процесите на промяната от лошо към добро. Разбира се в случая е нужна коренна промяна в мисленето в общественото пространство от самоизмама към самокритичност, за да може и бившите и настоящите управляващи да виждат общата си отговорност за състоянието на държавата и да се учат както да си предават успешно щафетата на управлението, така и да се допълват взаимно в трудния път по измислянето и осъществяването на доброто на дело, вместо само да търсят как да изкарат само другите виновни за лошото. От тази гледна точка би трябвало доста по-добре да се научат да осмислят обществената отговорност и собствената си роля в нея, а от друга страна, да развиват изпълнителната власт, като отговорна за организирането и управлението на обществото в името на неговото добро, тоест в осмислянето на лошото, като началото на процеса на промяната, след което да се търсят и намират решенията, начините и средствата то да се превръща в добро в хода на този процес. Всъщност по нищо не личи политиците в България днес да разбират тази необходима коренна промяна в мисленето и по всичко личи, че те съвсем не са подготвени за нея. Не само това, но и с мисленето и поведението си те по-скоро възпроизвеждат стари модели наследени от миналото и не могат даже да започнат смислено да обсъждат и решават какво е важното и полезното за промените. Явно е необходимо нещо да ги стресне и да ги накара да се замислят, че продължаването на настървеното взаимно винене и съдене до дупка не само не е полезно за обществения живот, но и го обрича на безизходица и провал. И успоредно с това да започнат да развиват коренно нова култура на мислене и обществен диалог, където приоритет да вземат идеите, обясненията, доводите, доказателствата, за да може на тяхна основа да се научим да насочваме силите и способностите си отвъд оплюването и очернянето на опонентите и да напредваме в изобретателността и предприемчивостта какво и как да се прави, така че да се подобрява живота ни, независимо от това кой се опитва да го постига. Това не означава, че пътят няма да е дълъг и труден дори да тръгнем в правилната посока, но както казва английската пословица – „Доброто начало е половината работа”.