Доброто и лошото като самосъзнание

Говоря за самосъзнанието, като породено от самокритичност и водещо до самопознание. А то няма почти нищо общо със самопознанието на сетивно ниво, каквото например има маймуната, която седи пред огледалото и разбира, че гледа себе си. Не става дума и за самосъзнанието на децата, които гледат и слушат какво им казват възрастните, че е добро и лошо и съответно се стремят да правят първото и да избягват второто. Да, доброто и лошото могат да се обсъждат в личен план, но само ако са осмислени и договорирани преди това в обществения диалог, защото иначе няма да имат никакъв смисъл, освен за индивида. Говоря за самосъзнание на свободния индивид в свободното общество, който приема, че нещата в живота му зависят от него и затова поема инициативата да измисля, решава, избира какво и как да прави. При това положение самокритичността има ролята да му помага да проверява дали и в какво греши, за да може да се поправя и променя. А когато измисляш нови желания, стремежи, цели, тогава проверките и преценките служат да ги развиваме и усъвършенстваме, за да можем след това да ги използваме в плановете и проектите и за тяхното постигане. Отричането на самокритичността не само не ни прави самокритични, но и ни излага на опасността да не сме такива и да не го съзнаваме. Самокритичността означава да се съмняваме и да проверяваме себе си за грешки и недостатъци, а не да бързаме да отричаме, че това не важи за нас самите. Всъщност друг начин да се определи самокритичността е като търпимостта към различното и критичното спрямо нас мислене, защото когато хората ни посочват грешки, начин да установим дали са прави е като проверим, а не като отричаме. За съжаление у нас не съм срещал полезно разбиране по въпроса на самокритичността и ползата й за обществото, а това е основно от гледна точка на обществените промени, които толкова много искаме. Точно обратното, неразбирането е пълно и очевадно и за мен добре пролича още преди няколко години, когато водещ журналист от БНТ цитира Радой Ралин по въпроса - "Някой да ме спаси от критиката, а от самокритиката аз ще се спася сам". И ако имаше кой да го разчете това изречение по смисъл щяхме да разберем, че една смешка от социализма не може да бъде носител на полезен смисъл за съвременните условия на живот. Тя не само не дава смисъл, но и обърква допълнително, защото допринася за още по-голямото неведение какви са същността и ползата от самокритиката за общественото добро. Може да се каже, че разликата между смешките и философските обяснения е от земяма до небето. Доброто и лошото имат смисъл само когато ги обсъдим, проверим и договорираме в обществото, защото само тогава те могат да станат основа на съвместни усилия да ги осъществяваме на дело. В противен случай търсим как да се самоизтъкнем за добри и съответно как да изкараме тези, които искаме лоши, с надеждата, че със сила или хитрост ще можем да спечелим борбата за власт. И всичко това, за да можем след това да казваме на другите какво и как да мислят и правят, но не и да обсъждаме и решаваме заедно с тях какво и как да правим. Без обществено разбирателство и съгласие какво са доброто и лошото, няма да има добро и лошо или може би ще има чувството за постоянни безизходица и лошо, каквито виждаме доста често около нас.