КРИТИКА НА ДИАЛЕКТИЧЕСКИЯ МАТЕРИАЛИЗЪМ

Марксистко-ленинската философия се е появила в резултат на развитието на световната философска мисъл. Много от идеите и позициите си тя заимства както от философите на Древна Гърция и Древния Рим, така и от френските и английските философи. Голямо влияние върху нея оказва и класическата немска философия с видни представители като Кант, Фойербах, Хегел. Но както всяка философска теория така и марксизма-ленинизма си има свой собствен образ и особености. И тъй като трудно ще ни се отдаде да й направим цялостна обобщена характеристика, нека използваме за тази цел мнението на нейните теоретици и проповедници, за да добием първоначална представа. 

“Марксистко-ленинската философия като наука за най-общите закони на развитието на природата, обществото и мисленето, като основа и главно съдържание на научния марксистко-ленински мироглед, дава възможност на всеки прогресивен човек да се ориентира правилно в събитията и да участва в революционното изменение на съвременния свят, в осъществяване на прехода на човечеството от капитализма към социализма.

Марксизмът като мироглед на революционната работническа класа и неговото ядро – марксистко-ленинската философия – се развива и обогатява непрекъснато като стройна научна система, която, вярно отразявайки изучаваните обективни закономерности, служи на интересите на трудещите се, на делото на социалния прогрес.”

Когато човек има тази обобщена характеристика пред себе си от една страна и резултатите от реалния живот в социалистическите страни, от друга, той най-малко ще изпадне в недоумение. В него ще възникнат въпросите: Как е възможно една толкова съвършена наука да води до пагубни резултати за хората и обществото? Нима е възможно всички грешки, недостатъци и недъзи да се дължат на порочните действия на отделни личности?

Но нека се опитаме да разгледаме последователно и да вникнем в същността на това философско учение. Основният предмет на марксистко-ленинската философия е изучаването и разкриването на най-общите закони на развитието на природата, обществото, човешкото мислене и човешкото познание. А като основен въпрос в нея са обявени връзката и отношението, съществуващи между материята и съзнанието. С оглед на стремежа ни цялостно да анализираме марксистко-ленинската философия най-целесъобразно е да започнем с разглеждането на двете основни категории, върху които тя е изградена – материята и съзнанието. За отправна точка на разсъжденията ни ще използваме определенията, които тези две категории получават от тази философия.

“Материята е обективна реалност, съществуваща независимо от човешкото съзнание и отразявана от него.”

“Съзнанието е свойството на високоорганизираната материя да отразява материалния свят.”

Можем да добавим и определението на Ленин, което гласи: “Съзнанието е вътрешно състояние на материята.”

Ако се опитаме да вникнем в тези определения ще ни направят впечатление няколко абсурда. Първо ще забележим, че материята е формулирана като нещо независимо и отделно от съзнанието. Това, от една страна, се дължи на разбирането, че съществува само човешко съзнание, а от друга страна цели да подчертае първичността и всеобхватността на материята. Това се дължи на липсата на обособеност при формулирането на тези основни категории, от една страна и на желанието да се подчертае материалността на света от друга. Макар и част от единно цяло, като философски категории, те трябва да притежават самостоятелност. Тя, обаче, липсва в определението на съзнанието.

Друг абсурд е фактът, че човекът, като единство от тяло и дух, произлиза от един чисто материален свят. Това поставя съзнанието в ролята на нещо чуждо и неприсъщо на околния материален свят.

Трети абсурд е отношението, което възниква между материята и съзнанието. В желанието си да подчертаят първичността на материята теоретиците на марксизма-ленинизма представят човешкото съзнание като единствено съществуващата форма на съзнание. Подобно твърдение обаче независимо дали си дават сметка или не, превръща материята в първична, но заедно с това й определя ролята на по-нисша. По този начин човешкото съзнание става вторично, но едновременно с това се превръща и в по-висше. Над него няма никаква друга форма на съзнание, която да го ръководи и контролира.  Получава се така, защото то е представено като качество присъщо на най-висшата форма на материята – човешкия мозък. Това от своя страна води до чувството на недосегаемост неподвластност на човешкото съзнание по отношение на околния свят, което става предпоставка за агресивност в нагласата и поведението на хората. Несъмнено това се дължи на същността на света дадена във формулираните определения.

Нека се опитаме отново и независимо да стигнем до определенията на основните категории, които, от една страна да са самостоятелни, а от друга страна да показват пълното единство между материята и съзнанието. И тъй като съзнанието е най-онеправдано в марксистко ленинската философия, да започнем с него. Некоректно ще бъде да търсим директен път за характеризиране и затова е по-добре да се опитаме да постигнем това по косвен път, като изходим от стремежите и целите на човешкото съзнание. Целта на това съзнание е познанието на околния свят, което е позицията на марксизма-ленинизма. По какъв начин достига то до познанието? До него съзнанието достига чрез опознаване на връзките и отношенията в материалния и духовния свят. А тези връзки и отношения са обхванати от законите, до които е достигнала или още не е достигнала всяка една наука поотделно и всички науки взети заедно. Нормално е да си зададем въпроса кое би било идеалното човешко съзнание. Това би било съзнанието, което би познавало всички закони ръководещи живота във Вселената. Такова човешко съзнание в действителност е непостижимо, защото, от една страна са ограничени възможностите на човека, а от друга страна, много области на науката тепърва се развиват и откриват нови и нови закони. Но съвкупността от всички закони на Вселената съществува независимо от това дали ние ги познаваме или не. Тази съвкупност от закони може да бъде наречена АБСОЛЮТНО СЪЗНАНИЕ. Да това Абсолютно съзнание е съществувало много преди появата на човека върху Земята и е развивало живота по силата на природните закони много по-съвършено отколкото човек някога е организирал себе си или околния свят. Значи можем да кажем, че Абсолютното съзнание е съвкупност от законите във Вселената, които ръководят нейния живот. Сега вече можем да дадем и определението за материя. Материята е съвкупността от частиците и телата във Вселената, организирани за живот по силата на законите на Абсолютното съзнание. Така можем да кажем, че всичко, което съществува обективно и независимо от човека не е само материята, а неделимото единство съставено от Абсолютното съзнание и материята. При това положение появата на човека става съвсем логична и закономерна. Той представлява най-съкровената рожба от единното развитие на материята и Абсолютното съзнание. Връзката между човека и околния свят се осъществява посредством процеса на познание. Същността на този процес се състои в отразяването на Абсолютното съзнание от човешкото и отразяването на материята от страна на човешките сетива. Единството между двете форми на отражение показва още веднъж единството между материята и Абсолютното съзнание.

Новата теза развита дотук дава принципно различно обяснение на света. Чрез нея получават отговор и възникналите абсурди в отношенията между материята и съзнанието. Така те стават обособени като две самостоятелни категории, които обаче са неразделни части от пълното единство, което съществува между тях. Отпада и абсурдността, произтичаща от факта, че човекът, притежаващ едновременно тяло и дух, произхожда единствено от материята. Сега той става рожба от съвместното развитие на Абсолютното съзнание и материята. Категорично доказателство за необходимостта от подчинеността ни на Абсолютното съзнание е хармонията в света, организиран по силата на природните закони, за разлика от несъвършенството на човешкия живот, организиран според способностите на нашето съзнание.

Изхождайки от развитата дотук идейна позиция възниква необходимостта от преоценка на марксистко-ленинската философия. Това се налага по силата на новия мироглед, който получаваме поради променените връзки и отношения, които възникват между материята и съзнанието в реалния свят.

В интерес на истината трябва да кажем, че и едната и другата теза се опитват да обхванат един и същи свят – този, който е около нас. Разликата е в това, че марксистко-ленинската философия го представя като единство от материя и човешко съзнание, докато новата го разглежда като единство съставено от Абсолютно съзнание, материя и човек. Абсолютното съзнание ни задължава  да сме непрекъснато открити към света, да го изучаваме и така да живеем в хармония с него. Марксистко-ленинската философия определя съзнанието като вторично и така съзнателно или подсъзнателно го прави по-висше, с което залага агресивност в отношението към околния свят. Колкото и да се опитваме след това да обясняваме на човека, че на Земята има закони, които е длъжен да съблюдава, защото са неотменими, той остава глух и непреклонен. Обясненията на марксизма-ленинизма можем да сравним с убежденията, с които засипваме някого, за да го накараме да се подчинява на по-глупавия, само защото той е негов баща. Даже последвалото пренебрежение към човешкото съзнание и индивида в цялото философско учение по-нататък се оказва безсилно да овладее разрушителната сила на първоначално заложената агресивност. Порочното семе на марксистко-ленинската философия е било хвърлено отдавна и затова не ни остава друго освен да проследим неговото развитие и да разберем дали то е дало плод.

След формулирането на основния предмет и даването на определения на материята и съзнанието марксистко-ленинската философия пристъпва към цялостно и задълбочено разглеждане на света. При представянето на материята в общи линии се защитава тезата за единния материален свят. Образно това твърдение се онагледява с примери и аргументи, които целят само да потвърдят първоначално възприетата позиция. Говори се неделимост на материята и за движението й в рамките на пространството и времето. На места, за да има убедителност, се споменават обективните закони, които съществуват вън и независимо от нас. При подобни твърдения марксизма-ленинизмът се намира на крачка от идеята за обединяващата и ръководната роля на законите спрямо материята, но все пак натрапчивата теза за материалността на света си казва думата. На нас обаче нищо не ни пречи да си зададем въпроса: “Съществува ли материя без закони?” А бихме могли да си отговорим единствено по следния начин: “Не съществуват закони без материята, както не съществува и материя без наличието на закони.” При това трябва да кажем, че законите организират и ръководят живота на материята, което определя водещата роля на Абсолютното съзнание в това единство. Изхождайки от горните разсъждения много по-нормално би ни изглеждало понятието Абсолютно съзнание като съвкупност от всички закони действащи във Вселената. При това положение материалният свят е не само първичен, но от присъствието на Абсолютното съзнание той става и по-висш спрямо всичко в природата и живота. Така получаваме по-ясна представа защо човек трябва не само да се съобразява с материалния свят, но и да живее в хармония с природните закони. Виждаме също, че човешкото  съзнание не е нито единствено, нито висше и затова неговата основна цел трябва да бъде непрекъснатия стремеж към познание на Абсолютното съзнание.

Да видим как разглежда марксизма-ленинизмът човешкото съзнание и неговата поява. В тази философия ясно и категорично се заявява, че то е плод на труда и на членоразделната реч. А членоразделната реч от своя страна била резултат от обществения начин на живот. Ако се опитаме да вникнем в горните твърдения не може да не открием абсурдност. Защо? Защото не е възможно да се говори за трудова дейност без наличието на съзнание. По своята същност човек е съзнателно същество. Разумът е единственото нещо, което го отличава от животните. Ако ние се опитаме да твърдим, че трудът е създал човека, тогава трябва да кажем, че всички животни извършват трудова дейност. Значи остава да очакваме и те да станат хора. Това само по себе си е абсурдно. Когато едно животно извършва някаква дейност, за да задоволява първичните си инстинкти или да запази живота си, тогава не можем да говорим за труд. Това е само процес на приспособяване, който е в основата на Дарвиновата теория за еволюцията. В същото положение е бил поставен човек в началото, когато е бил само един животински вид.  Трябва веднага да успокоим тези, които смятат, че човекът се е появил на Земята по някакъв друг начин. Дори да е така той все пак е трябвало да се появи за пръв път и тогава, в самото начало, той просто е бил един животински вид без съзнание. Във всеки случай опасности около нашия прародител не са липсвали и той също е трябвало да си спасява живота и да се храни, за да може да оцелее. Но на първобитния човек са му липсвали качество като сила, ловкост, пъргавина в сравнение с другите животински видове. Той не е имал крила, не е можел продължително да плува и като единствен шанс природата му е оставила хитрост и съобразителност. Това лека полека е довело до развитие на мозъка, а оттам и до появата на съзнание. Дейността на човека може да се нарече трудова едва тогава, когато тя има предварително поставена съзнателна цел. Позицията за първичността на труда спрямо съзнанието е удобна на марксизма-ленинизма, за да може да скрие ролята на индивидуалното съзнание като двигател в общественото развитие на човечеството.

Още в първоначалните си определения марксистко-ленинската философия показва съзнанието като свойство на високоорганизираната материя да отразява материалния свят. Това свойство теоретично се разделя на нисша и висша форма на отражение. Дразнимостта и усещането са нисши форми, а логическото мислене е висша форма на отражение. Тук трябва да обърнем внимание на другата част от твърдението за произхода на човека и неговия разум – тълкуването на членоразделната реч. Не трябва да отминаваме абсурдното мнение, че езикът е обществено, а не биологично явление. Да езикът наистина възниква след като първобитният човек заживява в общество, но нима липсата на говор при немите хора е обществено, а не биологично явление. Интересно защо почти непрекъснато се чувства, че индивидът пречи с присъствието си на марксистко-ленинската философия.

Към въпроса за отражението може да добавим нещо, за да защитим новата защитавана теза. Трябва да кажем, че сетивата на човека отразяват материята, а разумът отразява Абсолютното съзнание. На единството между Абсолютното съзнание и материята възможно най-хармонично съответствува единството между сетивата и разума. Нежелателното нарушаване на тази хармония се вижда ясно при осакатяване на органите на отражението. Тогава се нарушава процеса на познанието, осъществяван непрекъснато между човека и природата и още по-категорично са разбира неговата жизнена необходимост.

По-нататък марксистко-ленинската философия продължава с разглеждането на диалектическите закони. Тук трябва да отдадем заслуженото на голям брой философи още от Древна Гърция до представителите на класическата немска философия, които имат решаващ принос. Необходимо е да се спомене, че в завършения им вид Маркс ги взема от философията на Хегел като се опитва да ги пригоди към своя материализъм. Определението на марксизма-ленинизма за диалектиката е, че тя е наука за всеобщите закони на движението и развитието и метод за революционно изменение на света. Тук отново ясно и недвусмислено се набива в очи и продължава да се развива заложената още в основните категории агресивност и неподвластност. Прави впечатление, че и трите закона на диалектиката се тълкуват и онагледяват в светлината на класовата борба, теорията за революцията и неизбежната смяна на капитализма със социализма. Вложената в тях тенденциозност в наши дни буди нещо повече от горчива усмивка на недоверие, но някога е служела за аргумент. Единството и борбата на противоположностите се онагледяват с антагонизма на класовата борба. Преминаването на количествените в качествени изменения се използва като довод за неизбежността на революцията. Отрицанието на отрицанието служи за да се заяви необходимостта от замяна на капитализма със социализъм.

Категориите на диалектическия материализъм имат отношение общо към света. При тяхното разглеждане се обхващат почти всички процеси и явления от живота на природата и обществото. Разбира се и тук не се изоставя преднамереността в разясненията. Да вземем за пример категориите причина и следствие. Материята се поставя за първопричина на човешкото съзнание, а не развитието на материалния свят по законите на Абсолютното съзнание. Трудът е причина за съзнанието, а не съзнанието за труда. Обществото е причина за речта, а не биологически развитата способност на човека. А когато още в началото се посочи неотговаряща на действителността причина, явно че и цялата последвала теория ще бъде погрешна.

Една от правилно поставените първопричини обаче на познавателния процес е човешкото съзнание. По този въпрос марксистко-ленинската философия заявява: “Без наличието на човек и човечество няма и не може да има никакво познание, никаква обективна истина.” Интересно е обаче защо теоретиците и проповедниците на диалектическия материализъм не се обръщат по-често към това твърдение. Тогава те може би щяха да достигнат до разбирането за света като единство от материя и Абсолютно съзнание, от една страна и човек, с тяло и дух, от друга. Посредник между тях е познавателният процес, който се осъществява от човешкото съзнание. Абсолютното съзнание ръководи живота в света, а човешкото ръководи живота на човека чрез знанията придобити в стремежа към познаване на Абсолютното съзнание. Хармонията между двете означава успешен и резултатен познавателен процес. Липсата на хармония означава неграмотност и невежество на хората, което в крайна сметка рикошира в самите тях. При тази позиция се избягва абсурдността, която произтича от обобщаването на света като материя и човешко съзнание. Така ще отпадне и твърдението, че трудът предхожда съзнанието, вместо обратното, защото трудът е също така и познавателен процес. А познание има само когато съществува човешко съзнание.

Друго абсурдно твърдение е, че истината има класов характер. Познанието е процес на отражение от страна на човешкото съзнание, а какви са причините за тенденциозността на отражението е съвсем друг въпрос. Интересите не могат да определят истината, те само могат да я превърнат в лъжа.

При идеята за абсолютната истина, като еквивалент на обективния свят, марксизма-ленинизмът се намира най-близко до понятието Абсолютно съзнание. Но явно категоричността на материалистическата позиция не е допуснала идейно развитие, в което точно и ясно да се види необходимостта от неговото присъствие. Като обединява в себе си обективните закони Абсолютното съзнание ни създава не само по-пълна представа за света, но също така подчертава обединяващата ръководна роля, която тези закони играят в живота.

Необходимо е да кажем, че теорията на познанието не се е родила от само себе си, а е резултат от дългото и мъчително развитие на философията като цяло. Много философи и школи са прибавяли в продължение на хилядолетия своя принос за решаване въпросите на философията. Всички тези усилия са допринесли много за оформянето на марксистко-ленинската теория на познанието. Тя проследява доста подробно и цялостно формите и особеностите на този процес. Но може би най-синтезирано и характерно звучи възприетата позиция в известното изказване на Маркс във връзка с познанието: “Философите само по различни начини са обяснявали света, но задачата е той да бъде изменен.” Тази мисъл идва като венец на първоначално заложената порочност на учението в неговия основен въпрос. В нея Маркс показва, че пръв се хваща в клопката, която сам си е поставил. Това твърдение доказва по безспорен начин древната мъдрост, която гласи: “Най-лесно от всички човек може да излъже себе си.” Още с определянето на материята като първична, а на съзнанието като вторично, той подсигурява чувството за недосегаемост и непокорство на човешкия разум, като го предопределя като нещо по-висше. Затова и самият Маркс, чувствайки прилив на съзнателна енергия в себе си, не може да се задоволи с познанието на света. Но как може ние да искаме да променим природата, която съществува обективно и независимо от нас? Нима това не е тази самоизмама, която ще доведе след себе си отчайващите и пагубни последици заложени предварително в теорията на марксистко-ленинската философия? Дали когато чувстваме присъствието на Абсолютното съзнание като нещо едновременно първично, но и по-висше, ние бихме се осмелили да говорим за промяна на света? Не само нямаше да вземем подобно решение, но сигурно много по-лесно щяхме да стигнем до извода, че познанието ни за света е необходимо за да се стремим да постигнем максимална хармония в съжителството с него. Само така човешкото развитие няма да е съпътствано от разрушително отношение към природата, от екологически бедствия и катастрофи, застрашаващи да погубят живота на планетата. Но агресивността в теорията на реалния социализъм ни показва съвсем убедително докъде може да бъде доведено човечеството. В името на някакви мними цели и идеали се унищожаваше и продължава да се унищожава природата. За да се постигнат лъжовни резултати и показатели в промишлеността и селското стопанство се нарушават почти всички закони, които водят към равновесие и хармония в живота. Човека също е подложен на физическо и духовно насилие и издевателство. И всичко това е била вършено в името на “най-хуманния” социален строй – реалния социализъм, в името на светлото бъдеще на човечеството. Нима всички резултати от живота на социалистическите страни не са реален пример за тъй наречената хуманност на философското учение? И нима опасността от ядрено самоунищожение не ни показва достатъчно категорично докъде е довело желанието ни да изменяме природата и света?

От една страна мисълта на Маркс показва малко пренебрежение към всички предшестващи философии и достигнатото от тях проникновение. От друга страна в желанието си да се разграничи от всички мислители дотогава, той показва, че порочното семе, което сам е заложил в основите на философията започва да дава своите плодове. Диалектическият материализъм би останал като още една теория, присъединена към философската съкровищница на цивилизацията ако не беше последвана от теорията на историческия материализъм. Там на пръв поглед безобидната тенденциозност на диалектическия материализъм ще придобие съвсем други измерения. Обществото ще стигне до развитие, където първоначалната агресивност ще прерасне във физическо и духовно престъпление, извършено срещу цели поколения и народи.

Радосвет Казаков