Българската
журналистика е част от една система, която на времето бившият американски президент Роналд Рейган нарече “Империя на
злото”. Днес гражданите на България, СССР
и другите социалистически страни си дават ясна сметка какво е имал предвид
Рейгън, когато е говорил така. Това е
все още съществуващата система на реалния социализъм. Време е вече да се откажем от методите на
социалистическия реализъм и да бъдем просто реалисти. Затова е нормален въпроса “Какво определя
същността на живота около нас?”
Отговорът е кратък и ясен:
“Абсолютния монопол над властта в обществото”.
А как се е стигнало до това положение в България? След външна намеса и налагане на комунистически
режим след Втората Световна война.
По-нататък всичко следва своя
логичен ход. Налага се Диктатура на
пролетариата и постепенно се окупират и монополизират всички области на
обществения живот. Така се стига до
абсолютния монопол над властта. Целта се
преследва с методите на насилието като всичко
е наложено без каквито и да е уговорки.
Държавата започва да се ръководи с диктат. Пълният монопол насажда у властниците чувство
за всемогъщество и недосегаемост. А то от своя страна води до безотговорност
и престъпност. Лека полека управниците подчиняват
националните на личните си интереси. При
осъществяването на водената политика се
използват два основни метода – насилието и демагогията. В зависимост от състоянието на вътрешното и
международното положение превес взима ту
единия, ту другия метод. С напредване на
времето, обаче, все по-трудно става да се управлява с голо насилие и затова
по-голяма роля започва да играе демагогията.
Нейно най-изпитано средство удобно моделираната истина или с една дума –
лъжата. Начина за разпространяването и в
обществото е чрез средствата за масова информация. “Отговорната и историческа задача за това се
пада на българската журналистика”. И тя
волю неволю става знаменосец на лъжата.
Някой
би попитал учудено:”Но каква ти тук лъжа?
Каква безотговорност? Каква
престъпност?” Другарите цял живот
говорят за истина, свобода, справедливост, добродетели и морал. Да говорят.
И Библията казва: “В началото бе слово.”
Но като критерий за същността на отделния човек и на обществото като
цяло, могат да послужат само последвалите след думите дела. По съответствието или несъответствието между
тях можем да правим своите заключения.
Такова съответствие при българските управници няма. Може да се проследи само как чувството за
всесилие и недосегаемост е родило
безотговорността, а тя на свой ред е довела до престъпност. Тежка дума, но да следваме пътя си нататък.
Какво
означава изграждането на една тежка промишленост с гиганти, които не само не са
ефективни, но са изцяло нерентабилни.
Тези заводи са голямо капиталовложение на народни пари, които са
разпилени напразно. В ЗТМ “Радомир” са
вложени около 3,5 милиарда лева, а той не произвежда почти нищо. Други подобни паметници на глупостта са
заводите в Кремиковци, Ихтиман и десетки
и стотици други. Лошото освен това е, че
много от тези заводи започват да работят от самото начало с неизправни и
негодни пречиствателни съоръжения. Това
безотговорно пилеене на народни пари и убийствено тровене на хората не може да
се нарече по друг начин освен престъпление спрямо народа.
Какво
представляват тези дворци, резиденции и партийни домове? Те са бастиони на изкуствено натрапваното
могъщество на компартията и подкупващ притегателен център за раболепието и
послушанието. Това разхищение на народни
пари и задоволяване на егоистични кастови интереси е също престъпление спрямо
народа.
Идеологизирането,
политизирането и диктата в науката, културата и образованието осакатяват
духовно нацията, защото я лишават от съкровенното й право на свобода. Това също е престъпление.
Поддържането
на около половин милион човека административно-бюрократичен апарат, който
подчинява държавата на партията и пречи на творческата инициатива и активния
труд на гражданите също е престъпление.
Огромният
репресивен апарат от около 350000 човека – армия, милиция, ДС, УБО и неговото
издържане от народа също е престъпление спрямо този народ.
Парализирането
на народа чрез една порочна и лъжовна избирателна система също е
престъпление.
Монополизиране
на законодателната, изпълнителната и съдебната власт също е престъпление. От абсолютно несправедливо правораздаване в
България са пострадали стотици, хиляди, десетки хиляди невинни жертви. По този начин законният ред в страната се е
превърнал в символ на беззаконието.
Превръщането
на Народното събрание в сборище на чучула и автомати за покорно вдигане на ръка
също е престъпление.
Но за
да успокоя тези, които имат останали илюзии и надежди, че всичко ще се размине
безнаказано, ще кажа: “Няма човешки идеали нито пък съкровени цели, които да
оправдават извършеното престъпление, както срещу отделния човек, така и срещу
народите или човечеството като цяло.”
Кой и
кога, все пак, ще отговаря за извършените престъпления никой не казва. Всичко изказано и неизказано дотук е било
вършено в името и за благото на народа, а в същото време, се оказва
престъпление спрямо този народ. Остава
явно да попитаме: “А къде е този народ?”.
Той, изглежда, още не е узрял, за да потърси сметка от управниците си,
както това сториха полския, унгарския, източногерманския и чешкия народи. Казвайки това се сещам за една информация
изнесена от лектор на някакво събрание.
Той спомена, че активното население в България имало средно по 8,5
години образователно обучение на човек.
В същото време народите на Източна Германия и Чехословакия имали средно
на човек по 11 години. За да ги
настигнем по този показател той каза, че били необходими поне 30-40
години. Кой знае? Може би това също е отправна точка за търсене
на обяснение на нивото на зрялост на един народ.
Съдебната
власт е, почти изцяло, символ на несправедливост, за да потърси отговорност за
извършените престъпления. Може би всеки
ще мине през “Страшния съд” след смъртта.
Окончателната присъда остава в ръцете на световното обществено мнение и
историята. Ако зависеше от мене бих
искал тези хора, извършили престъпления, да бъдат съдени по законите на
християнската религия – 10-те Божи заповеди.
И да се направи сравнение, тогава, между морала заложен в тях и тъй
наречената партийна етика. Тази религия
беше създала една вяра, която комунистите отрекоха и се опитаха да
прегазят. Никой от тези проповедници на
комунизма, обаче, не си даде сметка, че
вярата е светоглед и бъде ли убита тя изчезва завинаги. Това не е вярата ни от ежедневния живот, а
вярата като градивен елемент на човешкия дух.
Убиеш ли нея, убиваш духа в човека.
А духовното убийство е едно от най-тягостните престъпления срещу
нацията. Най-голяма заслуга за това има
лъжата, а нейният знаменосец е българската журналистика. Но не това знаме е развявал Левски в легията
на Георги Сава Раковски. Изключения,
разбира се, има и в българската журналистика, но те само категорично подчертават
правилото. На тази журналистика се падна
“честта” да провъзгласи лъжата за истина и тя не се посвени много. Така разрухата бе обявена за разцвет,
диктатурата за демокрация, робуването за свобода, беззаконието и саморазправата
за справедливост, безизходицата и безпътицата за светло бъдеще. Не случайно сега казват, че истината за
положението в страната, която БКП щяла да изнесе пред народа, щяла да бъде
вцепеняваща и отчайваща. Защо? Защото просто е била скрита. Вместо да дадат годишен отчет за държавния
бюджет и за сумите, изразходвани във всяка област, те дават общи цифри и
оплетени показатели, които объркват хората.
А народът, все пак, има право да знае за какво се изразходват парите
му. Стандарта на живот обясняват с
толкова отвлечени понятия и показатели, че човек изгубва всякакво желание да се
интересува. Вместо това могат да кажат
цените на стоките, заплатите, покупателната способност, задоволеността на
пазара, социалната осигуреност. Но
такава информация веднага би дискредитирала социализма, а това е недопустимо,
защото той е „най-хуманната и най-прогресивна социална система на Земята”. От първия открит конгрес на народните
депутати в Съветския Съюз, обаче, разбрахме какво значи човек да го побият
смразяващи тръпки пред лицето на истината.
Но ние не сме Съветския Съюз и затова при нас лъжите си
продължават. Когато селото се обезлюдява
и селското стопанство пропада те говорят за преизпълнени планове и светли
перспективи. Упадъка и разрухата в
промишлеността пък е „мощна социалистическа индустриализация”. Лъжата бе навсякъде и във всичко. Същото важи и за международната
информация. Там общо взето нещата стоят
така. Унгарските събития от 1956 година са контрареволюция и затова Съветската
армия влезе да помогне на братския унгарски народ. Чешката
пролет от 1968 година е антисоциалистическа проява и затова войски от
Варшавския договор влизат, за да изпълнят интернационалния си дълг. Диктатурата в Полша се налага поради малката
група анархисти от Солидарност, която смущава реда. Афганистанската война е миролюбива война,
също както нашата “миролюбива социалистическа” политика. Тя е хуманна и интернационална, а не
престъпна, като империалистическата.
Това че в Чили и ЮАР се погазват човешките права е сериозен проблем, а
когато се говори за проблемите свързани с човешките права в България, това е
злостна капиталистическа демагогия. Абе
има някаква си демокрация и материално благополучие на запад, но, все пак, това
си е разлагащ се и прогнил капитализъм.
С две думи ние сме добрите, а те са
лошите. Всичко това може да се
нарече само с няколко думи – безочие, безскрупулност, цинизъм.
Друг
раздухван въпрос от нашата пропаганда е стремежът на запад към сензационност и
отклоняването по този начин на вниманието от истината. Подобна декларативна позиция можем да
тълкуваме на базата на немската пословица: “Истината често е по-невъобразима от
измислицата”. И обърнем ли се към живота
ще видим, че смисълът й се потвърждава.
Това е така, защото истината нерядко е доста горчива за тези, които имат
нещо общо с нея и затова те се стараят да я прикриват. Когато тази истина е последица от
безотговорност и престъпно поведение в обществото тя е в състояние веднага да
предизвика острата реакция на общественото мнение. Оказва се, че така наречената сензация е
разкритата истина. В една правова
държава, обаче, едновременно с отговорността, която той носи за истината, човек
трябва да е защитен от лъжата и клеветата.
Позицията
на нашата пропаганда, по отношение на сензацията, издава по-скоро безпомощното
положение, в което се намира нашата журналистика. При нея всичко е просто и ясно. Не е нужно да се търсят аргументи и доводи по
пътя към истината. Достатъчно е нещата
да се посочат с пръст и да се назоват.
Най-много за тази цел да послужи някой набеден авторитет. Понякога се градят и по-цялостни позиции като
се разчита на последователността, без да се обръща много внимание, че са
изградени на основата на лъжата. Но да
си плаща за смелостта да търси и открива истината, почти никой не иска. Защо става така? Защото всичко в тази област е подложено на
строго следене и контрол. Съществува
реална опасност от загубване на работното място при непослушание. След съкращението на някои малки издания в
началото на 1989 година, опасенията за несигурно бъдеще на хората работещи в
тази сфера се увеличиха. Страхът и
чувството на безсилие кара голяма част от тях да се примиряват. Не липсват и кариеристи и не малко от тях са
млади хора, които са реален плод на социалистическото възпитание и резултатната
идеологическа обработка. Но и те освен
безочието и цинизма не притежават много разнообразни професионални умения. Тълкуват тенденциозно фактите и явленията,
движат се по повърхността на събитията, правят обобщения от единичен
случай. Използва се и един добре изпитан
метод – играта на агресивност. При него
вместо да се анализира и да се вниква в същността на проблемите, се атакуват и
тълкуват подбудите на тези, които са поели инициативата и са ги поставили,
първи, на вниманието на околните. Лъже
се, изопачава се, нагажда се всичко по собствен калъп и модел. Така със своята поквара и извратеност слугите
започват да импонират на същите качества у своите господари. В процеса на собственото си усъвършенстване,
накрая, демагогията достига до най-големия абсурд, който самата тя, изглежда,
не може да осъзнае. В старанието си да
се самосъхрани тя започва да отрича частично проявите на монополизъм в
обществото. Но от своя страна самата тя
е плод на абсолютния монопол над властта в държавата. Така, безславно, демагогията стига до
собственото си отричане.
Нещо
също така абсурдно е, че шансът за тази демагогия идва от страна на българския народ. Абсурдно е, защото резултатите от демагогията
са коренно противоположни на интересите на този народ. Вместо да се противопоставя той е статичен,
невярващ в нищо, незрял да направлява съдбините си. Най-изпитаното му оръжие изпитано досега е
пасивния бунт, но в такъв момент то не върши никаква работа. Това оръжие издава дух, но това е духът на
оцеляването. Ние обаче сме преди всичко
хора, а не животински вид, който да се стреми единствено към оцеляване. Ние сме народ, който трябва да има облик,
достойнство, мъжество. И ако имам право
на послание към българския народ бих искал това да бъдат словата на Гьоте:
“АКО
ИЗГУБИШ ИМОТА СИ, СИ ИЗГУБИЛ МАЛКО,
АКО
ИЗГУБИШ ДОСТОЙНСТВОТО СИ, СИ ИЗГУБИЛ МНОГО,
АКО
ИЗГУБИШ СМЕЛОСТТА СИ, СИ ИЗГУБИЛ ВСИЧКО.”
1989 година Радосвет
Н. Казаков
Няма коментари:
Публикуване на коментар