Още от ранните периоди на появата си
човек е разумно същество. Разумът, който
го отличава от другите същества, го подтиква към контакти със
себеподобните. Това става, главно, в
рамките на някаква социална общност – семейство, племе, каста, организация,
държава. Съзнанието, обаче, не само
подтиква хората към общуване и обединяване, но също така, определя цялостната
активност и творчество на човека в неговия живот. По пътя на историческото си развитие човек се
е сблъскал и продължава да се сблъсква със ситуации и взаимоотношения, които го
затормозяват. В подобен случай той
винаги е поставен на изпитание и от това, какво решение ще вземе, зависи
по-нататъшния му живот. За да може да не
греши непрекъснато и да не се обърква от сблъсъка с околния свят, всеки има
нужда от критерии. Лесно е да се каже,
но как да се постигне на практика е вече друг въпрос. Всичко в живота около нас се развива на
основата на взаимната връзка и отношенията между материалния и духовния
свят. Опознаването на този свят от
хората се извършва посредством съзнанието.
Процесът на познанието е основната цел на човешкото съзнание. Осъществяването на тази цел става чрез
стремежа към едно друго съзнателно понятие – истината. Оттук следва, че стремежът на човек към
истината е стремеж към познанието на света с всички връзки и отношения, които
съществуват в него. Точно тази същност
на истината издава нейната относителност и непрестанна изменчивост. Именно тук се крие сложността на истината
като понятие и използването й за критерий в живота. Тази нейна природа показва трудната й
досегаемост и необходимостта от непрекъснатото й търсене. Не случайно в живота истината се е наложила
като основен критерий, защото резултатите от стремежа ни към нея разкриват
същността на фактите и явленията от живота.
Но какво се получава на практика?
В нашето общество
гръмко и навсякъде се сочи и изповядва истината. Обявяват се като основни ръководни идеали
свободата, справедливостта, демокрацията.
Изтъква се добродетелността на ръководители и държавници. Непрестанно се държат речи за морал и
етика.
Но докато следва
забързаното си ежедневие човек изведнъж се сепва от нещо. Дори, много често, това е нещо съвсем
случайно, което го заставя да не се задоволява с повърхностния вид на нещата, а
да търси по-дълбоко техния смисъл. И
всеки поема своя самостоятелен път като търси ориентири и пътеводни
звезди. Захващайки се упорито да
прониква в смисъла на живота, човек разбира, че истината не може да се
декларира и да се сочи с пръст. Тя
просто е относителна и трябва да се търси.
Относителна, защото се отразява от хората, относителна, защото
познанието е безкраен процес, който винаги с нещо я допълва. С такава позиция фактите намират по-ясни
очертания и виждаме, че нещо в разбиранията на истината около нас не е
наред. Защо?
Защото вечно има
хора, които разясняват, тълкуват, представят или направо проповядват
истината. Обявяват другите за
непросветени и незрели дотолкова, че правилно и добре да се ориентират в
“сложната идеологическа обстановка”. Но
нито в природата, нито в обществените закони някъде е посочено, че едни имат
право да търсят истината за сметка на други.
Тогава излиза, че неизвестно откъде някои хора са си присвоили правото
на пророци и проповедници на истината. И
като се усети човек, изведнъж разбира, че му представят враждебността за
братство, двуличието за искреност, егоизма и дребните сметки за честност и
безкористност, раболепието и овчедушието за мъжество и доблест, тъпоумието за
разум, подтисничеството за свобода, беззаконието за справедливост, покварата за
морал, недъзите за добродетели и така до безкрай. В първия момент всеки се вцепенява, но след
това просто разбира, че е попаднал в царството на лъжата. Вцепенението леко полека намалява и човек
разкрива защо всички светли идеали са се превърнали в догми на обществото. Причина за това е, че те са започнали да
служат на демагогията и нейното най-изпитано средство, лъжата. По-нататък проникновението идва от само себе
си. Зададем ли си въпроса на кого служи
тази демагогия, става ясно, че тя е ръководена от управниците и служи на
техните интереси. В основата на всичко
стои факта, че те направляват процесите в обществото със средствата на пълния
монопол над властта. Последица от него е
чувството за недосегаемост и всемогъщество.
И особено когато властниците усещат силата в свои ръце, тогава още
по-трудно устояват на изкушението да сочат истината с пръст. Тя им е необходима такава, каквато е удобна
на тях. Подобно положение постепенно
дава възможност на силните да изоставят отговорността за това, което вършат,
тъй като без затруднения могат да обявят лъжата за истина. Те притежават всички средства за това. Но от това лъжата не става по-малко лъжа, нито
пък става истина. Не може да им помогне
и самоизмамата, че една лъжа, казана 100 пъти, може да стане истина. В потвърждение на този факт звучат и думите
на сегашния американски президент Джордж Буш при посещението му в Унгария:
“Истината е здрава, истината е много здрава, истината е толкова здрава, че е
по-здрава даже от бетона”.
Недосегаемостта
поражда безотговорността, след нея идва беззаконието, а накрая се възцарява и
престъпността. Всичко в държавата
защитава интересите на властниците, независимо от лозунгите и гръмките
слова. И не случайно френската пословица
казва: “И пътя към ада е осеян с добри намерения”. Това идва да покаже, че единственият критерий
за оценка на хората и обществото е хармонията между намеренията и постигнатите
резултати. Резултатите в България са
подчиняването на интересите на обществото на интересите на шепа хора. Подобен резултат води до пълна анархия в
държавата. В такъв случай крясъците за
ред, организираност и дисциплина са безсмислени и смешни. Независимо от тях обществото стига до разруха
във всички области на живота и до липса на морал.
А каква през това
време е реакцията на хората, на народа?
Безсилие, страх, безпомощност, безизходица, отчаяно безмълвно
противоборство. Но тези думи не са
достатъчни, за да отразят действителното положение. Привидната безпомощност на народа е
показателна от една страна за същността на социалната система, а от друга
страна, за нивото на духовно развитие на нацията. Пред очите на народа се гаврят с истината
като на нейно място му представят лъжата.
Издевателстват над свободата като не разрешават свобода на словото, на
печата, на информацията, на религията, на политическите убеждения,
организирането, та дори на мисълта.
Безразличието на народа съвсем не е случайно. Отначало той е физически малтретиран, след това
духовно обработван, а накрая е дебнат и преследван на всяка крачка. Срещу него стоят огромен репресивен апарат,
държавен управленски апарат, политически и обществени организации. Всички те са за да организират и контролират
или направо казано – да следят, клеветят
и доносничат. Всяка самоинициатива и
отклонение от предначертанията, стига да поискат, се тълкува като диверсия и
престъпление спрямо народната република и социализма. Логично е да се попита какво става в такъв
момент с истината. Отговорът е точен и
ясен – истината се обявява за долна лъжа и клевета и се преследва
безпощадно. А след като се преследва и
се наказва, на хората не им остава нищо друго освен да се страхуват и да я
говорят, а понякога даже и да мислят за нея.
При наложилата се социална несправедливост народът няма голям
избор. Последица са пасивният бунт и
озлоблението, като отговор на безотговорността и престъпността на
господстващата класа. Тяхната
разрушителна сила задълбочава още повече анархията и пълната безизходица в
обществото.
Не така е там където
има стремеж към истината, която е превърната в критерий за живота и където
свободата е най-светъл идеал. На тяхна
основа развитите и цивилизовани страни са изградили демократичен социален ред и
материално благополучие. Слава Богу, че
има територии на земята, където истината, свободата, справедливостта и
добродетелите не са забравени, а се бранят упорито, мъжествено и
последователно. Постигнатите резултати в
тази насока служат като ярък пример за следване и подражаване за народите по
света.
Разумът е природата
на човека. Идеалите са неговите
най-съкровени плодове. Борбата в името
на идеалите е критерий за зрелостта, както на всеки човек, така и на обществото
като цяло. Истината е единствения път
към познанието, а то води до собственото ни развитие и усъвършенстване. Свободата е най-висшия човешки идеал, който
най-силно хармонира със същността на живота около нас. Ако ние не можем да ги отстояваме и да се
борим за тях, това означава, че още не сме узрели да бъдем творци на
собствените си история и съдба.
Условията, в които живеем, не могат да послужат за оправдание. Те могат само да подчертаят или съответно да
омаловажат достойнствата ни по пътя към набелязаната цел.
У нас мракобесните
сили все още не са сразени, но остава надеждата, която произтича от силата на
съзнанието и неговото величие. Само те
са способни да съживят човешкия дух и да го поведат на борба в името на живота,
идеалите и доброто.
05.11.1989 година Радосвет
Н. Казаков
Няма коментари:
Публикуване на коментар