Защо критичното мислене е положително мислене?

И защо самокритичното мислене е положително мислене? Често чувам да казват – „Стига сте говорили за лошо, стига сте отричали, стига сте говорили какво няма” или съответно – „Говорете какво има, какво е доброто, какво трябва да утвърждаваме”. Ако всичко се свеждаше до приказки и диалог в обществото , тогава формалната промяна щеше да бъде достатъчна. Когато обаче живеем бедно и лошо, по наша собствена оценка, тогава се нуждаем от добри резултати на дело, и то на мащаба на цялото общество, за да можем да усетим и да признаем, че промените наистина са реалност. За тази цел се нуждаем от знания и умения какво и как да правим, за да постигаме тези резултати. А знанията и уменията постигаме чрез образованието или чрез търсенето и откриването на истината. Всъщност образованието за вече съществуващите знания и умения е форма на търсенето и откриването на истината, защото когато не знае, за човек няма значение дали истината вече съществува или не. Той просто използва прекия път към нея, който е постигнат и развит от тези, които са открили и развили познанието в съответната посока. От времето на модерните философия и наука истината е нещо, което се търси и установява чрез съмнението и проверката, които съставляват същността на критичното мислене. Така че ако искаме да постигаме добри резултати и успехи ние се нуждаем от критичното мислене и истината и познанието, които то води със себе си. От тази гледна точка макар и да изглежда формално отрицателно, критичното мислене е всъщност положително мислене, защото на негова основа се гради познанието, което е необходимо за постигането на доброто. А няма как да не говорим за лошото, защото то е началото на промените по пътя ни към доброто. За да можем да го осмислим и разберем обаче, така че да го свържем със себе си, тоест да се научим на самокритичност и да виждаме проблемите като функция от нашите грешки, недостатъци, пропуски, за да можем след това по-лесно да ги решаваме, ние се нуждаем да се научим да носим отговорност за лошото. Разбира се за това би трябвало да се научим пък, че живота ни зависи от нас, тоест да се научим на много повече свобода и свободна воля. Проблемът у нас обаче както казва Гьоте е, че „Човек по-лесно признава грешките на дело, отколкото грешките си в мисленето”, което, като отричаме грешките, недостатъците и проблемите си вместо да носим отговорност за тях, ни поставя в положението на хора, които има голяма вероятност да мислят грешно и да не го съзнават. Вярата ни в обратното, тоест че няма нищо грешно с мисленето ни, ни кара да се чувстваме поне за момент добре. Но тази вяра всъщност е самоизмамата, от която не можем да се освобождаваме, защото все още не сме развили самокритичността като знания и умения, а в такъв случай само тя е способна да ни помогне. Така че на първо време сме обречени да страдаме от самите себе си и да не го съзнаваме или поне засега изглежда, че няма признаци да се съмняваме, че това все пак може и да е възможно.