Защо сократическите диалози са началото на общественото мислене?

Ако приемем, че предпоставката на сократическите диалози „Знам, че почти нищо не знам” е самосъзнанието, че познанието за самите себе си започваме от незнанието, тогава можем да приемем, че това е най-естественото нещо да възприемем, когато започваме общуване и отношения. Разбира се преди това ни е нужно съзнанието, че ние представляваме някаква общност, с общи интереси, желания, цели, което да е основата заедно да обмисляме и решаваме какво да правим и как да го постигаме.
Като разгледаме широкото използване на тази идея във воденето на диалози от Сократ, виждаме, от една страна, че той го използва, за да се откаже от претенции за авторитет и да може да разпита и да се образова от тези, които смятат, че знаят и разбират, а от друга страна, предразполага активното участие на другите събеседници, като им предоставя правото да обяснят и защитят позициите си. Това мислене и поведение само подчертава смисъла на диалога като съвместно търсене на истината и доброто. Но също така подчертава любовта към мъдростта като обществено занимание или че мъдростта не е само въпрос на лично разбиране на доброто, а по-скоро е общото разбиране за доброто, което се възприема от всички или поне от голяма част от хората. Така признаването, че не знаем, е предпоставката да се образоваме от всеки, който знае и може нещо, за да можем след това да го използваме за постигане на доброто.
Отварянето и развиването на диалога на основата на признанието, че не знаем, не само дава възможност да се образоваме от знанията на другите, но също ни дава възможност да ги подлагаме на съмнение и проверка, така че да се убеждаваме в тяхната истинност. В хода на общуването хората имат възможност сами да изпитат и да се убеждават доколко дадени идеи и обяснения са реално познание или не, а оттам съответно да ги приемат или отхвърлят. На тази основа се създават условия не само да се развиват позиции и разбирания, но и те да стават основа за мисленето и поведението на по-голям кръг от хора. Ако към това се прибави и факта, че в условията на свобода и демокрация хората не само не обичат и не приемат командването и насилието като средства на управлението, но и настояват да бъдат убеждавани и печелени на основата на обясненията и примера, можем да разберем защо отварянето и развиването на диалога е от такава важност за обществения живот. Оказва се, че само чрез него хората могат да излагат идеите, обясненията, решенията си и да разчитат да убеждават другите и да печелят доверието и подкрепата им за тях. И никакво насилие или командване не може да замести самостоятелното вникване и убеждаване на хората какво е нужно, важно, полезно за повечето от тях. А когато възприемат общите позиции, желания, цели, тогава силата на съгласието и единството не само са незаменими, но и създават общо мислене, което подсигурява делата, резултатите, успехите.
Разбира се началото на общественото мислене не означава още напреднало състояние на знания и умения да постигаме крайни резултати. Все пак съзнанието за незнание би могло да бъде добра основа да пожелаем да се учим и да смятаме, че и да знаем нещо, то няма как да бъде достатъчно, за да се възприема от останалите и да води до обществено добро.