Не трябва да се вземаме на сериозно

И кой казва това?! Явно хора, които не само се вземат на сериозно, но и смятат, че имат право да казват на другите какво да мислят и правят. А това означава, че става дума за силните на деня, тези, които са направили успешен преход при разпределението на собствеността, парите, властта или пък за техните протежета, които се стремят да се докажат като верни кучета, които правят необходимото, за да могат първите да запазят спечеленото положение. С тази идея се стремят да обезсърчават и отказват хората да проявяват гражданска активност, чрез която могат да оспорват и поставят под съмнение влиянието и властта на управляващите, бизнеса, елитите. Тя също така цели да се убива енергията, волята, смелостта, стремежите на гражданите да се виждат и самоопределят като фактор в обществения живот, от който зависи управлението на обществото и по този начин да се утвърждават като коректив на политиците и властимащите. С нея се прокарва и дух на безизходица и примирение с условията и средата, които едва ли не са предопределена даденост, която не може да зависи от желанията за по-добър живот на хората. А това от своя страна пък би трябвало да прави хората по-лесни за управление, контрол, манипулиране. Ако следваме тази идея ние се предполага да угаждаме на самолюбието и цинизма на успелите по време на прехода към капитализъм, който в съзнанието на народа обаче е престъпен преход, защото не само е извършен в негова вреда, но и е извършен от хора, които не искат и не могат да се легитимират пред него.

Защо е важно да се вземаме на сериозно? Защото е очевидно, че у нас досега е успяла да се наложи някаква просташка, цинична, несправедлива форма на свободата и демокрацията, от която са доволни само шепа хора и промените са се извършили против интересите на огромното мнозинство. За да може обществото да се устреми към промени в интерес на мнозинството е необходимо да се развият граждански енергия, смелост, предприемчивост, които да помагат на хората да развиват съзнанието и волята да възприемат обществения живот, като нещо, което зависи от тях самите и съответно да ги мотивира да защитават правата и свободите си. Нужно е да се вземаме на сериозно, защото коренните промени в интерес на гражданите тепърва предстои да се измислят, решават, осъществяват, а това няма как да става реалност ако хората не се включват активно да участват и допринасят за тези промени. Защото се вижда, че хората със собственост, пари, власт бързо се отказват от промените, тъй като техния живот вече е уреден и те искат чрез всички начини и средства да съхраняват състоянието на нещата, което им осигурява такъв живот. Не само това, но те до такава степен пренебрегват интересите на мнозинството, че разбират обсъждането на промените, като неразделна част от демагогията в общественото пространство, с която се стремят само да хвърлят прах в очите на хората и да ги заблуждават, че те се интересуват и вълнуват от техните интереси и добро, като разиграват за тази цел някакъв посредствен театър. А това само по себе си е израз на неприязън и презрение към народа, от които няма как да се родят нито воля за промяна, нито измисляне и осъществяване на промяната на дело. Всъщност не случайно се казва, че властта корумпира, защото когато имат властта, много по-лесно за хората е да се стремят да я използват според своите разбирания и цели, отколкото да я съобразяват и приспособяват към нуждите на цялото общество. Общото добро обаче е сложно, защото е нещо, което не само не е даденост, но и е нужно непрекъснато да се извлича по смисъл, същност, съдържание от общуването с народа, защото е функция на неговите разбирания, воля, интереси, които също са постоянно променящи се величини. И самият факт, че в социалното пространство се стремят да ни насърчават да не се вземаме на сериозно и с нищо не се вижда да отварят диалога за активно участие на хората, показва, че не само не искат да се приобщят към волята за промяна на народа, но и всячески се опитват да го отклоняват и манипулират в друга посока. И даже да не се интересуваме от обществения живот и да се стремим само към лични промени и цели ние пак се нуждаем от това да се вземаме на сериозно, защото от него зависи да намираме вътрешни сили да се мотивираме, вживяваме и да мечтаем, за да можем да развиваме енергията, волята, устрема за осъществяването на желанията ни. От това също така зависи развиването на свободомислието, проникновението, смелостта, изобретателността, решителността, които са неразделна част от процесите на измисляне и постигане на промяната в личен план. Така обаче, макар и да не си даваме сметка, ние ще полагаме основата да развиваме заедно знанията, уменията, силите, смелостта да общуваме и водим отношения по нов начин, основата, от която се нуждаем, за да се организираме за новия по-добър живот.

Свободата е доброто по предпоставка

Конят разполагал с цяла ливада до момента, когато се появил еленът и започнал също да пасе на нея. Като горял от желание да изгони елена, конят се обърнал към човека за помощ. Добре – казал човекът – само трябва да ми позволиш да ти сложа юзди и да те възседна, а след това ще отидем да се сдобием и с нужното ни оръжие. Конят се съгласил и човекът го възседнал. Но вместо да прогони елена, от този ден нататък, конят станал роб на човека.” Поуката от баснята на Езоп е в прозрението какво става, когато се даде много власт в ръцете на един човек или на малка група хора в управлението на държавата.

Приемам, че свободата е правото на избор човек сам да решава какво е добро и лошо, какво да мисли, решава, следва, да се стреми. Разбира се, това право не би трябвало да е насочено към отнемане правото на другите, а към измислянето и постигането на нещата, които наистина ни радват, удовлетворяват, правят щастливи. Общо взето човек е устроен, така че не прави на хората това, което не иска те да му причиняват. Но тъй като живеем в общество и нещата не са оставени на произвола, обществото се организира според законите, принципите и правилата, на които е способно то и чието изпълнение на практика представлява разбирането за етиката на свободата. Чувството, че нещата от живота зависят от него кара човек да развива свободната воля за действие, която е в основата на стремежа му да измисля, решава, постига желанията, промените, целите си. Без тази воля той няма да може да мобилизира силите и мисълта, за да измисля, което означава, че тя помага за развитието на свободомислието, което е решаващо за измислянето на всичко. За да можем да измисляме обаче би трябвало да го развием на нивото на проникновението, тоест естествената способност да измисля нови идеи, обяснения, решения. Лесно е да се каже, но всъщност никога не можем да бъдем сигурни, че сме развили или че притежаваме тази способност. Именно това чувство, че нещата зависят от нас е в основата и на чувството ни на отговорност, което мобилизира силите, способностите, волята ни да се справяме с трудностите и проблемите. От друга страна, въз основа на него поемаме отговорност за постигнатите резултати и се организираме да ги развиваме и усъвършенстваме особено когато не ни харесват. Така се вижда, че свободата има отношение и към края на работата, което всъщност е момента на новото начало, ако приемем, че всяка дейност, която вършим е циклична. Но важната й роля явно е за началото, защото ако не сме свободни да мислим, измисляме, действаме, тогава няма как започнем да се стремим към доброто, което искаме да осъществим на дело.

Веднъж като си мислех защо материята не определя съзнанието ми хрумна да го изразя по следния начин. Хлябът и сиренето са идеалния символ на материята, докато свободата е идеалната категория и символ на съзнанието. На пръв поглед изглеждат несравними, но ако помислим, не е трудно да разберем, че ако някой отнеме свободата ни, тогава ставаме изцяло зависими от него какво ще ядем и ще получим ли хляб и сирене или не. Тоест ако не сме свободни да си изкараме хляба, сиренето или парите, с които да си купуваме каквото искаме, тогава няма как стигнем до тях и ще сме зависими от милостта на другите. От тази гледна точка според мен е ясно, че свободата е много по-важна от хляба и сиренето. Друг въпрос е, че свободата би трябвало да е ценност на обществото, за да може то да е развило знания и умения да я използва за постигане на добър живот. А ако не е развита нито като традиция, нито като знание и умение да се използва за лично и обществено добро, тогава би трябвало да се учи, ако наистина искаме да сме способни един ден на промени към добър живот. Засега обаче срещам хора, които отричат свободата и ми обясняват защо не е ценност. При това положение не смятам, че в момента тя може да бъде сила за промяна в обществения живот. И ако тя наистина е доброто по предпоставка, без което не може, тогава няма да можем да постигаме и доброто и съвсем вероятно е да не можем даже да си обясняваме защо това е така.

Защо не е възможен успешен преход от тирания към свобода и демокрация без философски дискурс?

Защото без философски дискурс няма съзнание нито за тирания, нито за свобода и демокрация, а оттам няма как да раждаме разбирания, идеи, решения за преход между тях. И макар формалния преход от старата към новата социална система да се смята вече завършен се вижда, че и до ден днешен няма убедителен обществен дискурс, който да дава ясно и смислено разбиране на хората към какво и как правим промени и преход, което още повече усилва недоверието и съмнението в обществените отношения и пречи да се печели доверието и подкрепата им и да ги мотивира да участват активно в социалния живот. А това няма как да не се отразява и на политическия елит ,който се лута в хаотични и противоречиви мисли и поведение на обществената сцена. И тъй като смяната на обществени системи според мен е пряко свързана със смяната на философията, съобразно която те се организират и управляват, има нужда от философски дискурс, който да помага да определяме какво е лошото, което сме наследили от старата система, за да можем да добиваме съзнание за него и съответно да поемаме отговорност за неговата промяна към доброто, което също е функция на този дискурс. И точно тук проличава наличието на упорит дух на отричане на лошото или поне на каквато и да е отговорност за него. Това е важно за хората, които носят голямата отговорност за обществения живот, защото отричането на отговорността за лошото блокира възможността за започването на промените по същност и съдържание. Това състояние показва почти несъществуващите социална критика и самокритичност, които са принципно важни за промените , а стават още по-важни в нашия случай, защото коренната промяна в мисленето, от която се нуждаем при липса на самокритичност, е най-трудната промяна, както при индивида, така и за обществото. Всъщност липсата на самокритичност е в основата на състоянието на отричането на наследството от грешно мислене и лоши навици, а без нея промяната става невъзможна, тъй като ние не можем да проявим воля за промяна за нещо, за което отказваме да носим отговорност по предпоставка. При това положение ние не само не се отказваме от старото грешно мислене, но и продължаваме да го използваме и доразвиваме в настоящия си живот. Например то кара хората да се обръщат към миналото и там да търсят доброто, до степен да се фантазират за "доброто старо време", което само по себе си е абсурдно, защото миналото ни е оставило лошото състояние днес, което ние трябва да измисляме с какво и как да променяме в добро оттук нататък. И ако няма философски анализ за това какво е грешно в общественото мислене, тогава няма откъде да се роди съзнание и за останалите неща, които получаваме в наследство – незнание, неумение, неетичност, безотговорност, нерядко невежество и глупост, от гледна точка на новите условия на свободата и демокрацията. От една страна, удивлението, че не знаем, може да се каже, че е духа на философията, защото то ни кара да подлагаме съществуващото познание на съмнение и проверки, като така е отваряла пътя за раждането на новите идеи и обяснения, но от друга страна, е единственото, което ни остава, когато се замислим, че промени от комунизъм към свобода и демокрация не са били правени досега в историята, което означава, че няма знания и опит, от които да можем да се възползваме и на нас се пада отговорността тепърва да измисляме идеите, обясненията, начините, средствата, чрез които това да се осъществява на дело. Явно е, че при смяната на социалните системи по естествен път се налага и смяна на етичната система, от тази на насилието на тиранията към тази на свободомислието и взаимното зачитане на интересите на етиката на свободата и демокрацията. Нужна е също така промяна на професионалната етика по простата причина, че смяната на начина на собственост също води до коренна промяна в начина на мислене, общуване, отношения, работа. Конфликтът между личните и обществените интереси е в основата на разпада на чувството за общност и това налага необходимостта от дискурс, който да изпълва с нови смисъл, съдържание и форма социалните връзки и отношения и да създава духовна основа на съвместния ни живот, като развива общата ни воля за образование в името на промените. Защото даже да сме приравнили нашите закони, норми, стандарти формално към европейските, когато сме ги съобразили със законите, нормите, стандартите на ЕС се вижда, че ние се чувстваме чужди на техния общностен дух. И за да можем да създадем динамика за догонване и приобщаване към тази традиция ние се нуждаем от диалог и отношения, които не само да ни обединяват, но и да ни мотивират да работим заедно за постигане на материалните и духовните стандарти на живот, които желаем. Общите дух и воля за това в момента не съществуват и тепърва ни предстои да ги създаваме. Философският дискурс е неразделна част от тези процеси на политическите промени в обществото, защото създава както въображението, разбиранията и творческите сили за тях, така и е основа за волята, устрема и резултатите, които помагат да се осъществят промените и успехите на практика.

Къде е полезното философско мислене на България?

Ако изходим от заглавието на темата, което, както беше споменато, носи името на книга от края на социализма, е интересно да зададем този въпрос, защото именно тази книга загатна, че 2500 години философия не е просто въведение към обективната, научна истина за историческото развитие на света на Марксизма-Ленинизма, а е основата за традиционното развитие на човечеството, към което волю неволю сега се налага да се приобщаваме наново. Догматичната фанатичност на идеологията на социализма до такава степен е обезобразила България със своето философско мислене, че сега просто е невъзможно да се върнем към нормалното без да стигнем до философските основи на обществото, защото те са изцяло разрушени или пък повредени до степен да е необходима пълната им подмяна. А няма как да разчитаме на идеите, обясненията, теориите създадени от другите, защото преход досега не е правен от комунизъм към капитализъм. Но даже да е имало такъв преход и чужд опит те с нищо не биха променили необходимостта сами да измисляме и постигаме желания живот поради принципа на свободата. По силата на историческото си развитие обаче ние не сме били част от европейката философска традиция, което ни поставя в положението на общество, което е нужно да измисли и изгради себе си почти от А до Я. От голяма полза в това отношение би било философското мислене, което е способно да обяснява защо свободата е толкова важна ценност за обществения живот, че обществата не само са се научили да воюват и да се жертват за нея, но и са я направили неразделна част от мирния и градивен социален живот. Да си обясняваме също защо идеалите на патриотизма и приятелството са могли да играят такава важна роля в Древна Гърция, а у нас днес са подходящи само за високомерно присмехулство. Да вникваме по какъв начин мисълта на Сократ - Знам, че почти нищо не знам – има отношение към развитото свободомислие, към самокритичността и самопознанието, както и към отварянето и развиването на обществения диалог, което днес в още по-голяма степен е неразделна част от съвременните свободни и демократични общества, но което за съжаление ние не владеем. Да разбираме защо „В началото бе словото” и как това е прераснало днес в широкия и задълбочен дискурс по отношение на въпросите и проблемите на организацията и управлението на държавата и допринася за постигане на качествени условия на живот или съответно некачествени, когато нямаме знанията и уменията да го постигаме. Защо „Мисля, следователно съществувам” не е просто твърдение, а символ на началото на модерната философия, която видоизменя качествено Европа и света и слага началото на теорията и практиката на съвременните теория и практика на обществото, които ние все още не разбираме и не можем да използваме за свое добро. Философско мислене е нужно и за да подложим на съмнение и проверка такива основополагащи идеи на Марксизма-Ленинизма като „Битието определя съзнанието”, „Премахването на частната собственост”, „Философията досега се е опитвала само да обяснява света, а целта е той да бъде променен”, както и много други, които и до днес са всепроникващи създават грешна основа на общественото мислене, което ни пречи да се поправяме и променяме. Няма как да се мине без философско мислене, когато коренните промени тепърва предстоят, независимо дали го съзнаваме или не, а ние до такава степен нямаме представа за отношението ни към обществения живот, че отричаме отговорността си за лошото му състояние и не можем да проявяваме свободната воля, с която да се устремяваме към измислянето и осъществяването на промените. Преходът и промените, от които се нуждаем, са от тирания към свобода и демокрация, от комунизъм към капитализъм, а това са дълбоко философски промени и колкото повече се инатим и се стремим да го отричаме, толкова по-дълго няма да можем да развиваме мисленето, общуването, отношенията на здравата основа на новия ни живот. Става дума за социални проекти, които няма възможност да се осъществяват ако не сме в състояние първо да ги изказваме, а след това да изминем целия път до практическото им изработване и изпълняване на дело.

Защо философията няма смисъл и стойност в България?

Защото явно не сме се научили да й придаваме смисъл и стойност, а и по всичко личи, че няма философи, които да се опитват да го правят. По-голямата част от тях всъщност са все още посветени да защитават наследството на философията-идеология, която провали обществото вместо да защитават и работят за доброто на България. И тъй като смяната на обществената система е свързана с коренната промяна на философията на мислене и поведение, възниква нуждата от хора и мислене, които да помагат на страната да правят прехода към европейската философска традиция. В общественото пространство не се виждат обаче нито философите, нито мисленето, които да се стремят да обясняват защо любовта към мъдростта е пряко свързана със знанията и уменията да се допринася за общото добро. Да се прави връзката между ценностите на древногръцката философия като приятелството, патриотизма и самокритичното мислене, които са сложили основата на европейската политическа и обществена култура, през Модерната философия и нейното „Мисля, значи съществувам”, която е предизвикала цялостното подлагане на съмнение, проверка и преценка на научното и общественото познание и се стигне до съвременното общество на свободата и демокрацията. Като в случая ни е нужна равносметката, че ние почти не сме участвали в тази традиция и че последните десетилетия са се постарали по-скоро да я прегазят и унищожат, което прави промените и прехода днес толкова трудни и невъобразими. Може да се каже дори, че последните 65 години са създали традиция на вярата в манипулирането и насилването на обществото, което също пречи да се прави прехода към свободата, свободомислието и толерантността към критичното мислене, като важни и необходими ценности. Освен това философията и философите не могат още да се освобождават от старата си роля да служат за занаятчийска работилница на политическата, идеологическата и партийната демагогия. Пречка за философията да добива смисъл и стойност също е ширещото се политическо невежество, което не само не се опитва да се учи от европейката философска традиция, но и бърза да я обявява за празнодумство и губене на време. Така че, когато хората, които имат пряка връзка с философията, тоест с мисленето, измислянето, етиката, политиката, общото добро, не се вълнуват и интересуват от нея и не само не се възползват от нея, а по-скоро я отричат и отхвърлят като средство за образование за промените, тогава е ясно, че философията няма смисъл и стойност.

Според мен по нищо не личи, че принадлежим към европейската философска традиция и надали ще се приближим повече до нея само като преписваме 80000-те страници от нормативни актове, които се изискват за правното ни хармонизиране, защото тези страници са плод на 2500 години обществена, политическа и философска традиция, която не се догонва нито с преписване, нито само с фалшива воля за промяна, за която единствено ни стигат силите. Всъщност по-голяма полза за обществото би имало ако философите развият разбирането защо удивлението е началото на философията, както в Древна Гърция, така и в съвременна България, за да ни помогне да разберем собственото си незнание, с надеждата да развием след това самокритичност и воля за самопознание, които да ни убеждават, че това е важно, полезно, необходимо, за да си обясняваме грешките, недостатъците, проблемите и да се справяме с тях в името на прехода и промените.

Защо мълчанието е мъдростта на глупака?

Ако приемем, че глупостта е в повтарянето на грешките, а мъдростта е здравия разум и общоприетото разбиране за общо добро, тогава би трябвало да приемем, че глупакът има грешно разбиране за това какво е доброто, както в единичния, така и в общия случай. Факта, че той избира да си замълчи, му дава възможност не само да премълчи грешното си разбиране, но даже и да скрие глупостта си. И тъй като по принцип мълчим когато говорим и общуваме с другите, това означава, че мълчанието може да помогне въздържането от думи да продължи във въздържането от дела, което в крайна сметка да свърши с недопускане на грешки на дело. Впоследствие това може да събуди въпроси, съмнения, проверки и това да доведе до прозиране на грешките, което с времето да ни помага да се учим да се спасяваме от тяхното допускане, тоест да се освобождаваме от самата глупост.

Ние изглежда имаме вътрешната нагласа да се заблуждаваме, че човек е или глупак или не е. Може би така си създаваме възможност по-лесно да се самозалъгваме, че глупостта е нещо, което не се отнася до нас. Ако изходим обаче от определението на глупостта като повтаряне на грешките, тогава става ясно, че всеки човек може да стане глупак, когато повтори даже само една грешка. От тази гледна точка ако човек замълчи и изчака малко точно преди да се хвърли с рогата напред и да повтори грешката си, той може да прояви търпение и да спечели време, докато му се появят съмнения и да се опита да провери дали наистина не допуска грешка, да си помогне да я открие и така да се предпази да не я допуска въобще. Развиването на тези знания и умения всъщност е свързано с механизма да се предпазваме не само от глупостта, но и да се учим да не се самопоставяме в положение сами да си пречим и вредим. Всъщност ако приемем, че мълчанието е наистина мъдростта на глупака, тогава можем да приемем, че, съзнателно или не, той проявява не толкова любов към мъдростта, колкото някаква форма на относителна мъдрост, което идва да подскаже, че не само човек не е глупак по предпоставка, но и че ставайки глупак поради повтаряне на грешки не означава, че не може да се освобождава от глупостта си и даже да се учи постепенно да става философ.

Лъвът извикал овцата, за да я пита дали мирише дъха му. Тя казала да и той й отхапал главата за това, че казала истината. След това повикал вълка и му задал същия въпрос. Вълкът казал не, а лъвът го разкъсал на парчета, за това, че бил ласкател. Накрая той повикал лисицата и й задал още един път същия въпрос. Лисицата отговорила, че имала лоша настинка и затова не можела да помирише.

Поуката от баснята на Езоп е, че мъдрият не казва нищо в опасни времена. Е, тук става дума за другата пословица, че мъдростта е злато, но явно тя се отнася повече за това как може човек да спаси кожата си, когато е застрашен живота му, условия, които бяха типични за средата на тиранията, чието наследство е навсякъде около нас независимо дали ни се иска да го видим или не. Но за условията на свобода бихме могли да кажем, че мълчанието е злато, защото мълчанието е мъдростта на глупака.

Защо критичното мислене е положително мислене?

И защо самокритичното мислене е положително мислене? Често чувам да казват – „Стига сте говорили за лошо, стига сте отричали, стига сте говорили какво няма” или съответно – „Говорете какво има, какво е доброто, какво трябва да утвърждаваме”. Ако всичко се свеждаше до приказки и диалог в обществото , тогава формалната промяна щеше да бъде достатъчна. Когато обаче живеем бедно и лошо, по наша собствена оценка, тогава се нуждаем от добри резултати на дело, и то на мащаба на цялото общество, за да можем да усетим и да признаем, че промените наистина са реалност. За тази цел се нуждаем от знания и умения какво и как да правим, за да постигаме тези резултати. А знанията и уменията постигаме чрез образованието или чрез търсенето и откриването на истината. Всъщност образованието за вече съществуващите знания и умения е форма на търсенето и откриването на истината, защото когато не знае, за човек няма значение дали истината вече съществува или не. Той просто използва прекия път към нея, който е постигнат и развит от тези, които са открили и развили познанието в съответната посока. От времето на модерните философия и наука истината е нещо, което се търси и установява чрез съмнението и проверката, които съставляват същността на критичното мислене. Така че ако искаме да постигаме добри резултати и успехи ние се нуждаем от критичното мислене и истината и познанието, които то води със себе си. От тази гледна точка макар и да изглежда формално отрицателно, критичното мислене е всъщност положително мислене, защото на негова основа се гради познанието, което е необходимо за постигането на доброто. А няма как да не говорим за лошото, защото то е началото на промените по пътя ни към доброто. За да можем да го осмислим и разберем обаче, така че да го свържем със себе си, тоест да се научим на самокритичност и да виждаме проблемите като функция от нашите грешки, недостатъци, пропуски, за да можем след това по-лесно да ги решаваме, ние се нуждаем да се научим да носим отговорност за лошото. Разбира се за това би трябвало да се научим пък, че живота ни зависи от нас, тоест да се научим на много повече свобода и свободна воля. Проблемът у нас обаче както казва Гьоте е, че „Човек по-лесно признава грешките на дело, отколкото грешките си в мисленето”, което, като отричаме грешките, недостатъците и проблемите си вместо да носим отговорност за тях, ни поставя в положението на хора, които има голяма вероятност да мислят грешно и да не го съзнават. Вярата ни в обратното, тоест че няма нищо грешно с мисленето ни, ни кара да се чувстваме поне за момент добре. Но тази вяра всъщност е самоизмамата, от която не можем да се освобождаваме, защото все още не сме развили самокритичността като знания и умения, а в такъв случай само тя е способна да ни помогне. Така че на първо време сме обречени да страдаме от самите себе си и да не го съзнаваме или поне засега изглежда, че няма признаци да се съмняваме, че това все пак може и да е възможно.