Предпоставената връзка между елита и промяната

Не може да се очаква промяна от елита, който не притежава самокритичност и произтичащото от нея самосъзнание, защото властта и парите му дават самочувствието, начините и средствата да бяга от собствената си отговорност и да хвърля вината за нездравословното състояние на нацията върху гърба на народа. А без самокритичност той не може да си дава сметка, че като избира и налага в общественото пространство духа на взаимното винене и съдене, не само не спомага за решаване на проблемите, но и ги прави още по-лоши.

Възраждането на една нация не става просто на основата на смяната на поколенията, защото тогава всички нации щяха да имат едно и също равнище на развитие. То може по-скоро да става само чрез коренната промяна на ценностите на основата на свободата, свободомислието и способността за постигане на общи воля, решения и работа в името на общественото добро.

Възраждането на България може да се направи само чрез коренна промяна в общественото мислене, но няма как да стане със стария-нов елит, защото той е по-скоро символ на наследеното грешно мислене от миналото. По принцип на елита се падат ролята и отговорността да ражда и развива общественото мислене, а той няма как едновременно да е носител и на старото грешно и на новото положително мислене на промяната, макар и да се вижда, че водачите му се стараят доста сполучливо да играят ролята на "фурнаджийската лопата" в името на самоцелната власт. 

Промяната в една нация не зависи от младите, а от цененето на свободата, свободомислието и етиката на свободата в продължение на десетилетия и цели поколения. Качественият скок в развитите на една нация не идва от простата смяна на поколенията, защото смяна на поколенията има навсякъде, но това не променя с нищо факта, че има огромни разлики в равнището на развитие на различните нации. 

Когато мисленето на елита е подвластно на самоизмамата, тогава в обществото не само няма да може да се поражда промяната, но и ще продължават да се развиват разбиранията и стремежите на духа на самоцелната власт, защото целта на елита ще бъде главно чрез нея да запазва собственото си положение, вместо да подобрява живота на всички и това ще става на основата на собственото си оневиняване и за сметка на всички останали.  

Не се преодолява лесно нивото на сенките от пещерата

Голяма посредственост на общественото мислене и поведение е всичко да се свежда до оплюване, очерняне, оклеветяване на хората, вместо да се развива критичното мислене и познание, които да ни помагат да определяме какво са доброто и лошото по принцип, а оттам и да допринасяме за положителната промяна на света около нас.

Ако сме общност, която не се е научила да цени свободата и свободомислието и вярва, че социалния живот може да се насилва и манипулира, тогава и виртуалното пространство става по-лесно за окупиране и манипулиране от хората, които се стремят и постигат самоцелната власт.

Когато развиваме социална среда, в която всеки отрича всеки, тогава няма как и откъде да се раждат и развиват общите разбирания, енергия и воля за социалната промяна към добро. И не е лошо да имаме предвид, че пътят между едното и другото е дълъг почти колкото е този между земята и небето.

Защо елитът е големия проблем?

Защото:  1) Той отговаря за организацията и управлението на обществото, а то е 80% от работата, 2) Не може да ражда и развива полезното мислене, което е негова отговорност, независимо дали го съзнава или не, 3) Вини народа и не си дава сметка за лошите последици от това, 4) Бяга от отговорност, като се опитва да я прехвърли несправедливо върху гърба на народа, 5) Не разбира задълженията и отговорностите си, което е равносилно на невежество по отношение на ролята, която е нужно да играе, 6) Не разбира смисъла и ролята на самокритичното мислене в личен и обществен план, а от него зависи коренната промяна в обществото, 7) Не може да ражда идеите, обясненията и решенията за духовния преход между две коренно противоположни обществени системи, 8) Продължава вредните идеи и обяснения от миналото, несъзнателно или нарочно, 9) Не може да създава основата за новите връзки и отношения в обществото в новите условия и среда, 10) Бърза да робува на общественото мнение, което е често наследство от миналото и се характеризира с много предразсъдъци и предубеждения, които пречат на промяната, 11) Не разбира огромната работа, която е нужна, за да се обединяват хармонично личните и обществените интереси чрез политиката и обществения живот, за да могат да се допълват, вместо да си противостоят, 12) Не разбира ролята на народа, като силата, съдника, господаря и съюзника, без който не може да се осъществява демократичния живот.

Недостигът на самосъзнание блокира възможността за промяна и развитие

Ако миналото е довело до разрив и разпад в обществото, не можем да се обръщаме към него за примери за подражание за доброто и за решенията на проблемите. Доброто в този случай ще е по-скоро свързано с волята за промяна, тоест да скъсваме с лошото наследство от миналото, както и с волята да постигаме успехи, като си поправяме грешките и недостатъците, решаваме проблемите си и осъществяваме новите стремежи и цели. Доброто в нашия случай може да бъде нещо, което измисляме, обсъждаме, договорираме заедно оттук нататък, за да можем да постигаме разбирателство, съгласие и единство да го осъществяваме заедно като общество напред в бъдещето.

Абсурдното в теорията и практиката на комунизма е, че докато бяха на власт сочеха злото като част от миналото, а доброто, като част от настоящето и бъдещето, а сега настояват доброто да се търси в миналото, докато лошото се сочи като неразделна част от настоящето и бъдещето на капитализма. Абсурдното е в това, че става дума за теория и практика, която се стреми всячески да възвеличае себе ли , дори с цената на пълния провал на обществения живот.

Проблем на посткомунистическото общество е, че е развило бъдещето, като неразделна част от циничната демагогия в политическото мислене и говорене и по този начин поставя пречка да се мисли и действа към него от позицията на прагматичните и резултатни промени към добро.

Абсурдното в теорията и практиката на комунизма е, че докато бяха на власт, сочеха злото като част от миналото, а доброто, като част от настоящето и бъдещето, а сега настояват доброто да се търси в миналото, докато лошото се сочи като неразделна част от настоящето и бъдещето на капитализма. Абсурдното е в това, че и в двата случая става дума за една и съща теория и практика, която се стреми всячески да възвеличае себе ли , без да се интересува дали не предизвиква пълния провал на обществения живот.

Няма как да прегърнем свободата и капитализма, докато не осмислим и не разберем, че все още живеем в средата и условията, които са пряко наследство от мисленето и поведението, които отричаха частната собственост и възхваляваха тиранията.

Когато в продължение на десетилетия социалната култура се е определяла от коне с капаци, тогава даже тези, които са започнали да критикуват тази система имат нужда да развият самокритичност и самосъзнание, че е доста вероятно и те да са се превърнали в коне с капаци, без да си дават сметка за това.

Промяната не идва, просто защото я искаме, а защото имаме смелостта да скъсаме с лошото в настоящето и да поемем пътя към неизвестното бъдеще.

"За този, който чувства, светът е трагедия, а за този, който мисли, светът е комедия". Тази мъдрост обаче с нищо не ни подсказва кой от тях ще се смее последен.

Всяко поколение само се образова за свободата

Странно е, когато използват свободата, за да ни казват какво и как трябва да правим, защото това може да се приеме като отнемане на свободата. За да имаме чувството, че не ни е отнето правото на избор, първо, би трябвало да имаме достатъчно възможности да се убеждаваме самостоятелно и да договорираме всичко, което правим и в което участваме и второ, да имаме възможност да участваме като равностойни партньори в диалога и съответно да имаме чувството, че сме изградили независимо и самостоятелно позициите си, които стават основа за мисленето и поведението ни.

В равностойните отношения всеки един се предполага да допринася за общата позиция чрез диалога, докато при индоктринирането, едната страна се стреми да вмени на другата какво трябва да мисли, прави и съответно как да го постига на практика. Когато дълго сме били манипулирани по отношение на свободата, нормално е да сме изгубили доверието си спрямо нея, а оттам и към хората, които се опитват да ни говорят за нейните ценности и достойнства. Това обаче с нищо не обезценява свободата, а просто показва липсата на полезни разбирания и подчертава необходимостта да се образоваме за нея.

В общество, където свободата дълго не е била ценност и е била отнемана, хората имат дълбоки съмнения и задръжки спрямо нея. За да могат тези съмнения да бъдат преодолени е нужен достатъчно отворен и толерантен диалог, в който хората да се убеждават самостоятелно с какво и как са ценни свободата и свободомислието и по какъв начин те биха могли да бъдат полезни и важни за постигане на добрия живот.

Малко абсурдно е да подтикваме с остена хората към свободата, защото е равносилно да им хвалим свободата, докато в същото време им  я отнемаме. При това положение е нормално те да запазват съмненията и подозренията си спрямо нас, защото би трябвало да бъде неразделна част от свободата и свободомислието да им даваме възможност сами да вникват и да се убеждават в техните достойнства, предимства и добро. А когато става дума за преход от тирания към свобода, социалните процеси на промяна изискват дълга и трудна просвета на мащаба на цялото общество, която не може да бъде с предизвестен край.

Нелепо е да се хвалим с толерантността си, когато доста бързо показваме зъбите на простащината си, като бъдем предизвикани. 

Предубежденията от миналото блокират промяната

Общество, което мисли грешно, но не проявява самокритичност, за да разбере това, ще бъде обречено да повтаря това грешно мислене отново и отново. Пример за това са идеи от рода на  - 1) Трябва ни самочувствие, за да успяваме, 2) Политиката е игра на надхитряване. С тези грешни идеи няма как да се поведе цялото общество за промяна, с тях може само да се поддържа самоизмамата на псевдоелита, който не умее друго освен да работи за личните си интереси, но няма представа, че работата в името на обществените интереси и добро е коренно противоположно нещо.

Когато държавата е в ръцете на софийските и селските тарикати, тогава сме обречени да печелят една шепа хора, а да губят всички останали, просто защото надхитряването е надлъгване и няма как на основата на лъжата да се изгради успешна държава.

Когато хората са израсли в среда, където цари догмата "Битието определя съзнанието", те не могат да допуснат, че могат да мислят грешно, независимо от това, че постигат материални успехи. В случая те нямат разбирането, че личните и обществените интереси са противоположни и за да могат да се обединяват и допълват, е нужно да се основават на коренно противоположната предпоставка, че "Съзнанието определя битието".

Когато държавата е в ръцете на псевдоелит, това че притежава максимална власт не го прави истински елит, а само подсилва грешките, недостатъците и недъзите му. Като добавим към това и факта, че властта има склонност да обслужва сама себе си и да става самоцелна, тогава не може да се очаква промяната да идва от псевдоелита. Тя може да започне да става действителност само ако има развито активно гражданско общество, което да изисква промяната и да е способно да издига нови хора с ново мислене, които да могат постепенно да изместват псевдоелита от властта и да слагат основите на новия, истински елит. От него зависи да води обществото към промяната.

В царството на идеите се изисква особена форма на интелектуална самокритичност, защото често новите идеи са посрещани с враждебност от обществото, вместо да бъдат приемани с отворени обятия, както и осмисляни и признавани по достойнство. Затова е нужно да можем да сме готови да изминем целия път за тяхната защита, докато успеем да ги усъвършенстваме до състоянието на обществена полезност. За тази цел често е нужно да сме готови да се изправим срещу предразсъдъците и предубежденията на цялото общество и само качественото самокритично мислене може да ни помогне да извървим успешно пътя за убеждаването на хората и за печеленето на доверието и подкрепата им за новите идеи.

Духът на коренната промяна няма нужда от властта . Точно обратното, често трябва да има волята и силите да се противопоставя на властта и да я принуждава да се променя.

Материалното и духовното са два отделни свята в нашия свят и само проникновението на мисълта е способно да прокарва път за връзка между тях.

Без общи полезни разбирания за властта няма положителни резултати от нея

Когато ни липсва самокритичността, няма с какво да я заменим, защото тя е качество на мисълта и нейното проникновение, които просто още не сме достигнали.

Самохвалещата се власт е пародия на власт, защото явно насочва вниманието и усилията си всячески да повлияе как се възприемат и оценяват действията и работата й, а не да се съсредоточава да върши тази работа по възможно най-добрия начин.

Самоцелната власт купува, подчинява, обезличава хората, като ги кара да й служат, докато властта в името на общото добро издига и признава личностите и създава условията и средата, както нормите и стандартите, които помагат и създават естествените връзки за преливане между личните и обществените интереси. 

Самоцелната власт подчинява хората, а властта в името на общите интереси служи на хората. Разликата между двете се вижда в резултатите от управлението и в настроенията на общественото мнение по отношение на властта. 

Самохвалещата се власт е пародия на власт, защото явно не си дава сметка, че става жертва на собственото си самохвалство, изразено в мисълта на Езоп - "Който се хвали пред тези, които го познават, заслужено прави сам себе си за смях".  

Политиката е най-трудната дейност в обществото, не защото всички мислят, че разбират от политика, а защото е много трудно да се постига съгласие и единство между тези разбирания за доброто, както и да се постигат резултатите, които удовлетворяват всички.