Защо е абсурдна самоцелната воля за власт на улицата?

Защото случващото се на улицата може и да е израз и да символизира разрива и разпада на общуването и отношенията в обществото между народа и елита, но не е носител на изхода и на решенията за проблемите, а точно обратното, заплашва да направи проблемите още по-лоши, отколкото те са били в началото. Всъщност не може да се каже, че проблемите са били даже изказани, обсъдени, обяснявани, така че това да помага за тяхното по-добро осмисляне и разбиране, което пък да отваря пътя към решенията и промяната. Недоволството и протестите на хората може да изразяват ясен вик на гняв от несправедливостта срещу лъсналото задкулисно манипулиране на политическото пространство, но това по никакъв начин не би могло автоматично да се превърне в общи воля и енергия за промяна в България, най-малкото, защото никаква политическа сила или организация не представлява гражданите и те самите държат да се самоопределят като спонтанно множество от индивиди. Като такива те  биха могли да бъдат израз на недоволството и даже коректив на арогантността на властта, но няма как да се явят като алтернатива на тази власт, защото по всичко личи, че за тази цел гражданите би трябвало да разполагат с начините и средствата да извоюват обратно от политиците и олигарсите държавата, за да служи на техните интереси. Това няма как да стане обаче, ако силите, енергията, знанията, уменията им стигат само да отричат властта и системата, но да не могат да извървят пътя за нейната коренна промяна. Така че ако улицата продължи да упорства, за да изпита самоцелно властта си докрай, като свали управляващите от власт, но няма нищо с каквото да променя съществуващата система, тогава тя обрича оставането на държавата в ръцете на вече съществуващите центрове на властта в политическата система и задкулисието. Упорството на улицата има и една друга абсурдна страна, която се състои в това да се стреми да предаде на цялото общество самоизмамата си, че тя всъщност е носител на волята и енергията на народа, което тя не е и това доста добре се видя по време на предсрочните избори, които бяха проведени преди по-малко от 2 месеца. Защото при тези избори улицата беше успяла да се организира и да се представи на тях с политически партии, които да я олицетворяват и да служат като носител на промяната, но те не бяха припознати и подкрепени от народа на България до степен, че получиха равносилен почти на нулев резултат. В настоящия момент състава на протестите е може би малко по-различен, защото участниците самоуверено се наричат интелигентни, усмихнати, успели, млади граждани, но успоредно с това от изборите за кмет на Варна се вижда, че и този път недоволството и отричането на системата и партиите с нищо не може да доведе промяната, така че начело на листите за балотажа отново ще са представители на същата тази система, която все някак се опитват да отрекат, но тя си остава все така непоклатима. А това само потвърждава разбирането, че е едно да се отрича системата, а съвсем друго тя да бъде променена из основи. И всъщност това, което хората на улицата не си дават сметка е, че няма изход в самото отричане на системата и той по-скоро се намира в разбирането, че ако тя не представлява интересите на гражданите, последните би трябвало да могат да се организират, за да си я върнат. Или с новото самосъзнание, което придобиваме, че управлението на държавата зависи и от нас, би трябвало да стигаме до разбирането, че не само е нужно да си отвоюваме държавата обратно, но и в същото време да имаме готовността да изминаваме дългия и мъчителен път на съвместното образование за свободата, демокрацията, свободомислието, държавността, така че да се научаваме да ги използваме да служат на общото добро. Отвоюването обратно на държавата няма как обаче да не минава през избори, като това може да става само при ясен субект на промяната, тоест чрез партия, която да изразява както недоволството и гнева на хората, така и да става носител на волята, енергията, стремежа им за коренна промяна и да подсигурява участие в органите и механизмите на властта. Но ако няма такъв субект на промяна и улицата се инати да се стреми самоцелно към сваляне на управляващите от власт, тогава или ще се запазва и повтаря статуквото или ще се върви към задълбочаване на анархията. Интересното е, че само оттеглящия се в оставка Иван Костов се опита да прояви здрав разум и да предупреди, че даването на властта в ръцете на улицата би означавало оставянето на властта в ръцете на мафията, независимо от добрите намерения на протестиращите. „И пътя към ада е осеян с добри намерения” – както казва френската пословица. 

Така че е важно, когато изразяваме желанията и стремежите си за коренна промяна на социалната ни система, да си даваме сметка, че промяната и особено коренната промяна е свързана със скъсване с духа на настоящето и миналото, тоест това, което ще трябва да правим за нейното измисляне и осъществяване не може да се ограничава до това да отричаме съществуващото. Нужно е да можем да утвърждаваме новото и различното, с което ще заменяме старото, така че живота ни оттук нататък да става коренно различен. И точно тук волята за промяна бързо ще се пропука, защото състава на протестиращите на улицата не само няма представителство, но и не дава вид да се стреми да се организира за такова. Това ясно се вижда в хилядите лозунги и крилати изречения, които се предлагат на протестите, които приличат повече на участие в конкурс по остроумие, отколкото в идеи за промяна на  политическата система. И ако я нямаше целта за свалянето на управляващите, при което всичко се явява добър повод за това, тогава надали щеше да се намери нещо друго, което да е истински обединяващо на общата воля и енергия. Явно на протестите има десни партии, които не влезнаха в парламента, има поддръжници на псевдодясната партия, която бойкотира парламента,  има и не малка част интелектуалци, които по предпоставка съществуват чрез личната си свобода и творчество, а не чрез груповите, а има също така и не малка част от софиянци, които имат силно антикомунистически настроения по предпоставка, което си личи доста и в малко поовехтелите лозунги, които се включиха отново в употреба. Интересното е, че може би най-обединяващо за всички тези хора е, че съвсем доскоро твърдяха, че народопсихологията на българина е виновна за всичките ни беди, а сега се стремят да убедят същия този българин, че те са изразители на неговата воля и той трябва да ги подкрепи. Странното е, че съвсем скоро те може би пак ще бъдат разочаровани от народа и ще започнат пак да го винят както за това, че не иска сляпо да ги следва, така и за злата участ на България. И тогава отново ще трябва да правим равносметката, която би трябвало да направим и сега, че протестите изразяват пълния разрив и разпад на отношенията между народ и елит, но че ще се нуждаем от различна посока за промяната, защото тя не се намира в самоцелната власт на улицата да свали току що избраните да управляват от власт. И ще трябва да разберем, че тази самоцелна власт на улицата може да свали хората на властта, може даже да руши държавността, но не може да ги накара да служат на техните интереси и добро. Съзнателно или не, по този начин се отричат принципите, начините и средствата, чрез които функционира представителната демокрация. Това отрицание е израз на невежество и неподготвеност да се извърви целия път на измисляне и постигане на промяната, като се отричат изборите за сметка на волята на улицата. Промяната се намира по-скоро в новото самосъзнание за важната и решаваща роля на гражданите и гражданското общество, като субект и сила на управлението в обществото, както и за това, че свободата и демокрацията не са дадености, а са по-скоро процес на създаване на идеи, обяснения, решения, обществени механизми и институции, за които би трябвало да се образоваме непрекъснато, за да знаем и можем първо, да ги отвоюваме от корумпираните политици и олигархията, а после и да ги променяме и използваме в служба на общите интереси и добро. За тази цел ще трябва да скъсаме с грешното разбиране за политиката, че е най-лесното нещо на света, защото тя е най-трудното нещо на света, най-трудното нещо в обществената дейност, най-трудното нещо в знанията и уменията на индивида да допринася за нейното успешно осъществяване. Като е нужно също така да разбираме, че гражданското общество може да бъде коректив чрез непрекъснатите въздействие и контрол спрямо властта и промяната й чрез избори, но че свалянето на правителствата чрез улицата може да се явява рушител на обществения ред, законността, държавността. И според мен промяната се нуждае не от нов морал, защото моралът е по-скоро свързан с традицията в обществения живот и е в ръцете на институции като религията и църквата, докато промяната е в голяма степен скъсване с традицията, което се нуждае от нова етика на общуването, отношенията, делата. Това означава да можем заедно да измисляме и създаваме нови принципи, правила, разбирания за добро и лошо за всяко едно нещо поотделно и за всичко заедно, така че да подсигуряваме добри условия и среда за общуване, отношения и дела, а оттам и за добри резултати и успехи в обществения и личния живот. Именно тази нова етика ще може да послужи за нова основа на отношенията между народ и елит, което е нужно и за раждането и развиването на новите водачи на обществения живот. А това е много важна част от процеса на промените, защото духовните водачи са неразделна част, както от измислянето на идеите, обясненията, решенията на промяната, така и от организацията и управлението на обществото за осъществяването на тези промени на дело. И всъщност болезнената липса на нови идеи и решения е символ на липсата на новите водачи на промяната в България, до степен, че по-скоро продължава да цари стария дух на взаимни плюене, чернене, винене, съдене, но почти изцяло липсва диалога на промяната или той е оставен в ръцете на посредствената  демагогия на фалшивите герои и техните грешно мислене и лоши навици. 

Защо липсва диалога на промяната в България?

Защото ако не друго протестите в България през пролетта показаха, че взаимните презрение и неприязън между народа и елита достигнаха кулминацията си, като доведоха до почти пълен разрив и разпад на обществените отношения. Те станаха символ на това, че неизчерпаемата воля за промяна на народа не само не е получила удовлетворение през всичките тези години на преход, но и че всъщност прехода се е изчерпал с това старите елити да се прелеят по някакъв начин в нови елити, без това да е допринесло за прехода към относително благосъстояние на целия народ. Диалогът на промяната липсва и защото, за да се води такъв диалог, е нужно партиите и интелектуалците да са способни да престанат да обсъждат себе си или да се обсъждат едни други, като започнат да виждат по-далеч от носа си и да заговорят какво и как е нужно да се променя в обществото, независимо от партиите и индивидите, за да може това да убеждава широки маси от народа, че става дума за неговите интереси и добро и съответно да се печели доверието и подкрепата му за съвместна работа в тази посока. Всъщност политиката, която отговаря за промяната е до такава степен отдадена на борбата за самоцелна власт, че не само няма разбиране за това, че промяната е принцип в обществения живот, чрез който се осъществява стремежа към добро, но и е изцяло отдадена на взаимното плюене, чернене, винене, съдене на опонентите с едничката надежда, че това ще помогне на едните да се представят като по-благонадеждни от другите да управляват държавата и ще убедят народа да им гласува доверие. От тези си грижи и амбиции политиците все още не са стигнали до разбирането, че тяхна работа и отговорност е да организират обществото за промените към добро, защото е явно, че нямаме получени традиции, чието следване би допринесло за постигане на добър живот. Друго нещо, което не са осмислили е, че народът е носител на неизчерпаемите воля и енергия на промяната и ако искат да допринасят за нея, те би трябвало да се стремят да се издигат до нивото на негови водачи. Само че техните невежество и некадърност са толкова големи, че вместо да убеждават народа и да печелят доверието и подкрепата му, тъй като той е съюзника, без който не може нищо да се осъществява в обществените процеси, те са изпълнени с презрение и неприязън към него и стигат до такава степен на импотентност, че вместо да се стремят да му дават пример и да го поведат, те започват да го винят и съдят за собствената му зла участ. При това положение не само не се стига до подновяване на отношенията и слагането им на нова, по-здрава основа, но и образно казано режат клона, на който са седнали или на който се опитват да седнат. Внушаването на чувство за вина у народа не само не може да води до създаване на основа за положителни промени, но и по-скоро напомня за социалните практики от близкото минало, които провалиха България. Друга страна на наследените практики от близкото минало е внушаването на чувство за безизходица на народа, като се насажда обреченост и чувство на примирение, като се обяснява, че нищо не зависи от него, защото обществения живот от край време се е управлявал от някакво задкулисие и всички сме длъжни да се съобразяваме с това. И тезата,че българският народ бил митоман, който чакал бащицата да дойде и да го спаси вече не издържа на проверката, защото просто става дума за повтаряне на стари клишета, които не водят до нищо, отколкото да се показва способност за качествено свободомислие и проникновение, което да ни помага да разбираме, че всъщност народа търси истинските си водачи, способни не само да измислят идеите и решенията за промяната, но и да го поведат за тяхното осъществяване на практика. Явно е обаче, че засега очакванията му отиват напразно, защото тези водачи все още не са се родили, израсли, образовали да служат всеотдайно на своя народ и заедно с него да се учат на промените и да го организират за тях.

В тази среда от некачествени водачи и мислене, се разиграва театър на абсурда от фалшивите герои на прехода, които не само не могат да раждат и развиват новото мислене на промяната, но и стават символ на демагогията на промяната, която има за цел да хвърля прах в очите на хората и да се опитва да заменя процесите на истинската промяна с илюзорното чувство, че има стремеж за промяна и едва ли не нейното осъществяване е някъде зад близкия ъгъл.

Надежда за промяна биха могли да внасят интелектуалците ако бяха способни да раждат и развиват обществено полезни идеи, които да стават основа за отваряне на диалога и развитие на обясненията и решенията, които да отварят пътя към промяната. Само че и те показват същата раздробеност и партизанщина като политиците и вместо да стават носител на решенията, те също допринасят за множенето и задълбочаването на проблемите, без да си дават сметка, че стават неразделна част от тях. Да, колкото и странно да звучи, но мисленето на промяната е философско мислене и за да можем да допринасяме за отварянето на диалога към промените в България, е нужно да развием качествено новото мислене на самокритичност и самопознание, което ще бъде в известна степен коренно скъсване с живота ни досега, нещо, което е всъщност същинската природа на промяната. За тази цел обаче е нужно да се възстанови единството между народ и елит, за което е нужно елитът да се издигне на качествено ново ниво, тоест да осмисли какво представлява самокритичното мислене и познание и на негова основа да се научи да разпознава грешките, недостатъците, отговорностите си, а оттам и да дава пример на народа за поправките и промените, които са необходими за стремежа към общото добро.

Протестите тази година показаха силните воля и енергия за промяна на българския народ, но също така и големите разрив и разпад в отношенията между народ и елит. А отминалите избори показват съвсем лека промяна, която с нищо не подсказва възстановяване на нормалните общуване и отношения в обществото и поне засега не се вижда ниво на самосъзнание, което да сочи, че се работи за коренната промяна. При това положение няма гаранции, че народното недоволство няма да отиде напразно и настъпилите промени няма да се окажат поредното прелюдие към наследените и наслоени абсурди на обществения ни живот през прехода.

Защо е полезно да се съмняваме, че сме общество, което мисли грешно?

Защото това е една идея, която би трябвало да измислим и предложим априори, след което да изминем нужния път от съмнения и проверки, за да се уверяваме дали отговаря на истината или не. Доста често например обичаме да се самозалъгваме, че изглеждаме като другите европейски народа от ЕС и че умеем да мислим не по-лошо от тях, но когато стигаме до равносметката от делата ние сме свидетели на резултати, които са много по-лоши от техните и затова би трябвало да се усъмняваме, че грешим в нещо. И тъй като според мен мисленето определя всичко останало, общуването, отношенията, делата, резултатите в обществения живот, тогава би било нормално да се усъмняваме, че има нещо грешно в самото ни мислене.
Например произвеждаме 5-10 пъти по-малък Брутен Вътрешен Продукт на глава от населението в сравнение с развитите страни в ЕС, което само по себе си е показател за качествено по-лошо мислене на общността ни като цяло. И според мен съвсем не е трудно да се установи дали мислим грешно или не, тъй като става дума за допускане на грешки в мислите, идеите, обясненията, които могат да се констатират по практичен път, а оттам и да се проверява и преценява допускаме ли грешки или не и ако го правим прекалено често и постоянно, тогава бихме могли да заключаваме и обобщаваме, че мислим грешно по принцип. Разбирам, че се опитвам да защитавам една прекалено трудна и доста неприемлива за нас като българи идея, но именно това се опитвам да правя. Именно затова от самото начало на темата съм разгледал вече десетки идеи и техните обяснения, които се ширят в българското обществено пространство и които за мен са противоположност на по-коректното мислене, за да не казвам по-правилното мислене. И когато казваме, че има грешно разбиране и интерпретиране, което се е превърнало в правило в общественото пространство, може да се приеме, че то е равносилно на грешно обществено мислене. А ако не можем да го подлагаме на съмнение и проверка, защото нямаме нито малък елит способен на това, нито социални механизми, които да са развити и да ни помагат да се поправяме в общество, тогава според мен си струва да изкажа идеята и да я развивам и защитавам дотогава, докато не само се видят признаци за промяна в положителна насока, но поне докато се видят начални признаци за самокритичност, която единствено може да ни помага да се поправяме и като индивиди и като общност. Всъщност имам набелязани и още десетки грешни идеи, които също са често срещани в общественото ни пространство, за да не кажа, че са направо доминиращи и взети заедно за мен би трябвало да водят поне до съмнението, че сме общество, което мисли грешно и което има нужда от самосъзнание за това, за да започнем да се поправяме или поне да проявяваме обща воля за промяна. И смятам да продължавам да развивам тези идеи, със съответните обяснения и доводи, защото е важно да се опомним и да намираме сили да се мобилизираме и организираме за коренната промяна, която тепърва ни предстои в посока на общественото мислене. И нима може да се обясняват по друг начин освен чрез грешно мислене уродливите политици и политика, на които сме свидетели, но които нямаме сили и въображение да променяме към нещо по-добро и нямаме чувството, че управлението зависи и от нас.
Така че тезата ми, че сме общество, което мисли грешно, се опитвам да защитавам с всички тези така наречени грешни идеи, просто защото са нещо конкретно и могат да се подложат на съмнение и проверка от всеки един, а оттам и да се обсъжда и преценява има ли някакво смислено основание в една такава теза или не. Всички излагани идеи и обяснения могат да се подлагат на преценка или да се съпоставят със съответните антитези и да се търси до каква степен може да са основание да се твърди, че сме общност, която мисли грешно. Да, според мен прекалено много са грешните идеи в българското обществено пространство, които подвеждат хората в грешна посока и водят до лошите резултати от съвместния ни живот. Точно това ме кара да заключавам, че това само по себе си е критерий за грешно мислене или казано по друг начин, имаме обществено мислене, което е толкова грешно, че според мен е належащо да намираме сили, способности, воля да се подлагаме на съмнение, проверка, преценка и да се опитваме да постигаме поправката и промяната му. Бих казал, че говоря за диалог, който е чисто философски и няма кой друг да го въведе в общественото пространство, но за съжаление не виждам духа и хората, които да се чувстват социално ангажирани, така че да се вживяват по този начин в обществените проблеми и да дават своя принос за генериране на философското проникновение, което единствено би могло да стане основа на една такава основна обществена промяна, като тази от която се нуждае болезнено България.

Хлябът и сиренето определят истината и свободата

Не е трудно да се досетим, че това е друг начин да се каже, че „битието определя съзнанието”, която е идея все още преобладаваща у нас, защото в периода на прехода старите елити запазиха малко или много доминиращото си положение, а с това и пренесоха наследството от социалното мислене и познание в настоящето. И тъй като нямаме развити самокритичност и самопознание, не само не сме се освободили от подобни идеи, но и сме ги възприели отново под формата на циничното мислене на съвременните политици, бизнесмени и даже интелектуалците. Вярно е, че когато хората, които мислят по този начин имат властта, парите, собствеността, звучи доста убедително и даже неизбежно да се съгласяваме, че те могат да определят мисленето и поведението на другите, но това е валидно само в случаите на нещата, които имат пряко отношение към личните им живот и интереси. Когато обаче става дума за обществените интереси и добро по-важно става да се договорират общи ценности, критерии, стандарти, които да помагат на съвместния живот и да създават основа за общуване, отношения, дела, които да създават дух на справедливост, тоест да създават условия и среда за защитата на правата и интересите на всички граждани, а не само на силните и властимащите. Такива основополагащи ценности са истината и свободата.
Ще се опитам да използвам ясен практически пример, за да онагледя грешността на идеята. Представете си, че ни отнемат свободата и ни вкарват в затвора. Какво ще ядем тогава? Пак хляб и сирене, но тези, които ни дадат нашите надзиратели. И ако те решат, че не сме заслужили нищо, нищо няма да ядем. Така че може спокойно да умрем от глад и няма да има как да се спасим, освен ако не избягаме или не си извоюваме свободата. Това означава, че първо трябва да сме свободни, за да можем да сеем, да произвеждаме сирене или да печелим пари, с които да си ги подсигурим. Същото важи и за истината. Ако попаднем например в непознатите за нас условия на Африканската пустиня или на северните студове и нямаме необходимите знания, тоест не знаем истината как да оцеляваме, тогава също ще сме застрашени да изгубим живота си.
Сигурно за много ще бъде изненада да разберат, че делфините не само не се оплакват от това, че не им достигат хляба, сиренето и парите, но използват само 6 минути на ден, за да се нахранят. А през останалото време предпочитат да се радват на живота в компанията едни на други. Така че си струва да се замислим на какви ненормални обществени условия на живот сме били подлагани досега, та сме доведени дотам да се жалваме непрекъснато, че не ни достигат хляба, сиренето и парите.
Мисля че е ясно, че всичко в нашия живот се определя от мисълта и нейните достижения. От къщите, колите, компютрите, до законите, критериите, нормите, стандартите, правилата, организацията и управлението, са измислени от хората и се използват в делата и отношенията. Даже в най-простите неща човек постига по-добри резултати ако първо мисли, а после действа. В това отношение в българските народни пословици и поговорки има много повече мъдрост отколкото в наследството получено от близкото минало. Една такава пословица е - “Лошав ум две бели, на другиго и на себе си” – от сборника с народни пословици на Петко Р. Славейков. А двата най-големи идеала на човешката мисъл са истината и свободата и цялата история на общественото познание показва, че точно те са основните ценности и стандарти, които са вградени в теорията и практиката на съвременното свободно и демократично общество и помагат за постигането на по-добър начин на живот. Проблем за нас се оказва, че по-скоро бързаме да ги отричаме, може би от страх,че нито имаме полезни разбирания възприети досега, нито сме способни да договорираме нови и така не можем да развиваме на национално ниво идеите, обясненията, решенията, които да ни помагат да се стремим и постигаме промените към по-добър живот.
Поддържането на заблудата, че битието определя съзнанието, има съвсем просто обяснение. Внушавайки на хората, че нещата в живота са предрешени, като това им се казва и насажда чрез езика на силата и на самоцелната власт, те получават чувството на обреченост и бързо се отказват от съпротива. Какъв по-добър начин от този да се поддържат реда и спокойствието в страната и да се манипулира обществото към добруване?! Всъщност така се мислеше преди, но така продължава да се мисли и сега, като просто се добавя малко повече демагогия, която се приписва на цинизма и силата на парите. Протестите в България тази пролет показват, че времето на това мислене безвъзвратно отминава.

Не трябва да се вземаме на сериозно

И кой казва това?! Явно хора, които не само се вземат на сериозно, но и смятат, че имат право да казват на другите какво да мислят и правят. А това означава, че става дума за силните на деня, тези, които са направили успешен преход при разпределението на собствеността, парите, властта или пък за техните протежета, които се стремят да се докажат като верни кучета, които правят необходимото, за да могат първите да запазят спечеленото положение. С тази идея се стремят да обезсърчават и отказват хората да проявяват гражданска активност, чрез която могат да оспорват и поставят под съмнение влиянието и властта на управляващите, бизнеса, елитите. Тя също така цели да се убива енергията, волята, смелостта, стремежите на гражданите да се виждат и самоопределят като фактор в обществения живот, от който зависи управлението на обществото и по този начин да се утвърждават като коректив на политиците и властимащите. С нея се прокарва и дух на безизходица и примирение с условията и средата, които едва ли не са предопределена даденост, която не може да зависи от желанията за по-добър живот на хората. А това от своя страна пък би трябвало да прави хората по-лесни за управление, контрол, манипулиране. Ако следваме тази идея ние се предполага да угаждаме на самолюбието и цинизма на успелите по време на прехода към капитализъм, който в съзнанието на народа обаче е престъпен преход, защото не само е извършен в негова вреда, но и е извършен от хора, които не искат и не могат да се легитимират пред него.

Защо е важно да се вземаме на сериозно? Защото е очевидно, че у нас досега е успяла да се наложи някаква просташка, цинична, несправедлива форма на свободата и демокрацията, от която са доволни само шепа хора и промените са се извършили против интересите на огромното мнозинство. За да може обществото да се устреми към промени в интерес на мнозинството е необходимо да се развият граждански енергия, смелост, предприемчивост, които да помагат на хората да развиват съзнанието и волята да възприемат обществения живот, като нещо, което зависи от тях самите и съответно да ги мотивира да защитават правата и свободите си. Нужно е да се вземаме на сериозно, защото коренните промени в интерес на гражданите тепърва предстои да се измислят, решават, осъществяват, а това няма как да става реалност ако хората не се включват активно да участват и допринасят за тези промени. Защото се вижда, че хората със собственост, пари, власт бързо се отказват от промените, тъй като техния живот вече е уреден и те искат чрез всички начини и средства да съхраняват състоянието на нещата, което им осигурява такъв живот. Не само това, но те до такава степен пренебрегват интересите на мнозинството, че разбират обсъждането на промените, като неразделна част от демагогията в общественото пространство, с която се стремят само да хвърлят прах в очите на хората и да ги заблуждават, че те се интересуват и вълнуват от техните интереси и добро, като разиграват за тази цел някакъв посредствен театър. А това само по себе си е израз на неприязън и презрение към народа, от които няма как да се родят нито воля за промяна, нито измисляне и осъществяване на промяната на дело. Всъщност не случайно се казва, че властта корумпира, защото когато имат властта, много по-лесно за хората е да се стремят да я използват според своите разбирания и цели, отколкото да я съобразяват и приспособяват към нуждите на цялото общество. Общото добро обаче е сложно, защото е нещо, което не само не е даденост, но и е нужно непрекъснато да се извлича по смисъл, същност, съдържание от общуването с народа, защото е функция на неговите разбирания, воля, интереси, които също са постоянно променящи се величини. И самият факт, че в социалното пространство се стремят да ни насърчават да не се вземаме на сериозно и с нищо не се вижда да отварят диалога за активно участие на хората, показва, че не само не искат да се приобщят към волята за промяна на народа, но и всячески се опитват да го отклоняват и манипулират в друга посока. И даже да не се интересуваме от обществения живот и да се стремим само към лични промени и цели ние пак се нуждаем от това да се вземаме на сериозно, защото от него зависи да намираме вътрешни сили да се мотивираме, вживяваме и да мечтаем, за да можем да развиваме енергията, волята, устрема за осъществяването на желанията ни. От това също така зависи развиването на свободомислието, проникновението, смелостта, изобретателността, решителността, които са неразделна част от процесите на измисляне и постигане на промяната в личен план. Така обаче, макар и да не си даваме сметка, ние ще полагаме основата да развиваме заедно знанията, уменията, силите, смелостта да общуваме и водим отношения по нов начин, основата, от която се нуждаем, за да се организираме за новия по-добър живот.

Свободата е доброто по предпоставка

Конят разполагал с цяла ливада до момента, когато се появил еленът и започнал също да пасе на нея. Като горял от желание да изгони елена, конят се обърнал към човека за помощ. Добре – казал човекът – само трябва да ми позволиш да ти сложа юзди и да те възседна, а след това ще отидем да се сдобием и с нужното ни оръжие. Конят се съгласил и човекът го възседнал. Но вместо да прогони елена, от този ден нататък, конят станал роб на човека.” Поуката от баснята на Езоп е в прозрението какво става, когато се даде много власт в ръцете на един човек или на малка група хора в управлението на държавата.

Приемам, че свободата е правото на избор човек сам да решава какво е добро и лошо, какво да мисли, решава, следва, да се стреми. Разбира се, това право не би трябвало да е насочено към отнемане правото на другите, а към измислянето и постигането на нещата, които наистина ни радват, удовлетворяват, правят щастливи. Общо взето човек е устроен, така че не прави на хората това, което не иска те да му причиняват. Но тъй като живеем в общество и нещата не са оставени на произвола, обществото се организира според законите, принципите и правилата, на които е способно то и чието изпълнение на практика представлява разбирането за етиката на свободата. Чувството, че нещата от живота зависят от него кара човек да развива свободната воля за действие, която е в основата на стремежа му да измисля, решава, постига желанията, промените, целите си. Без тази воля той няма да може да мобилизира силите и мисълта, за да измисля, което означава, че тя помага за развитието на свободомислието, което е решаващо за измислянето на всичко. За да можем да измисляме обаче би трябвало да го развием на нивото на проникновението, тоест естествената способност да измисля нови идеи, обяснения, решения. Лесно е да се каже, но всъщност никога не можем да бъдем сигурни, че сме развили или че притежаваме тази способност. Именно това чувство, че нещата зависят от нас е в основата и на чувството ни на отговорност, което мобилизира силите, способностите, волята ни да се справяме с трудностите и проблемите. От друга страна, въз основа на него поемаме отговорност за постигнатите резултати и се организираме да ги развиваме и усъвършенстваме особено когато не ни харесват. Така се вижда, че свободата има отношение и към края на работата, което всъщност е момента на новото начало, ако приемем, че всяка дейност, която вършим е циклична. Но важната й роля явно е за началото, защото ако не сме свободни да мислим, измисляме, действаме, тогава няма как започнем да се стремим към доброто, което искаме да осъществим на дело.

Веднъж като си мислех защо материята не определя съзнанието ми хрумна да го изразя по следния начин. Хлябът и сиренето са идеалния символ на материята, докато свободата е идеалната категория и символ на съзнанието. На пръв поглед изглеждат несравними, но ако помислим, не е трудно да разберем, че ако някой отнеме свободата ни, тогава ставаме изцяло зависими от него какво ще ядем и ще получим ли хляб и сирене или не. Тоест ако не сме свободни да си изкараме хляба, сиренето или парите, с които да си купуваме каквото искаме, тогава няма как стигнем до тях и ще сме зависими от милостта на другите. От тази гледна точка според мен е ясно, че свободата е много по-важна от хляба и сиренето. Друг въпрос е, че свободата би трябвало да е ценност на обществото, за да може то да е развило знания и умения да я използва за постигане на добър живот. А ако не е развита нито като традиция, нито като знание и умение да се използва за лично и обществено добро, тогава би трябвало да се учи, ако наистина искаме да сме способни един ден на промени към добър живот. Засега обаче срещам хора, които отричат свободата и ми обясняват защо не е ценност. При това положение не смятам, че в момента тя може да бъде сила за промяна в обществения живот. И ако тя наистина е доброто по предпоставка, без което не може, тогава няма да можем да постигаме и доброто и съвсем вероятно е да не можем даже да си обясняваме защо това е така.

Защо не е възможен успешен преход от тирания към свобода и демокрация без философски дискурс?

Защото без философски дискурс няма съзнание нито за тирания, нито за свобода и демокрация, а оттам няма как да раждаме разбирания, идеи, решения за преход между тях. И макар формалния преход от старата към новата социална система да се смята вече завършен се вижда, че и до ден днешен няма убедителен обществен дискурс, който да дава ясно и смислено разбиране на хората към какво и как правим промени и преход, което още повече усилва недоверието и съмнението в обществените отношения и пречи да се печели доверието и подкрепата им и да ги мотивира да участват активно в социалния живот. А това няма как да не се отразява и на политическия елит ,който се лута в хаотични и противоречиви мисли и поведение на обществената сцена. И тъй като смяната на обществени системи според мен е пряко свързана със смяната на философията, съобразно която те се организират и управляват, има нужда от философски дискурс, който да помага да определяме какво е лошото, което сме наследили от старата система, за да можем да добиваме съзнание за него и съответно да поемаме отговорност за неговата промяна към доброто, което също е функция на този дискурс. И точно тук проличава наличието на упорит дух на отричане на лошото или поне на каквато и да е отговорност за него. Това е важно за хората, които носят голямата отговорност за обществения живот, защото отричането на отговорността за лошото блокира възможността за започването на промените по същност и съдържание. Това състояние показва почти несъществуващите социална критика и самокритичност, които са принципно важни за промените , а стават още по-важни в нашия случай, защото коренната промяна в мисленето, от която се нуждаем при липса на самокритичност, е най-трудната промяна, както при индивида, така и за обществото. Всъщност липсата на самокритичност е в основата на състоянието на отричането на наследството от грешно мислене и лоши навици, а без нея промяната става невъзможна, тъй като ние не можем да проявим воля за промяна за нещо, за което отказваме да носим отговорност по предпоставка. При това положение ние не само не се отказваме от старото грешно мислене, но и продължаваме да го използваме и доразвиваме в настоящия си живот. Например то кара хората да се обръщат към миналото и там да търсят доброто, до степен да се фантазират за "доброто старо време", което само по себе си е абсурдно, защото миналото ни е оставило лошото състояние днес, което ние трябва да измисляме с какво и как да променяме в добро оттук нататък. И ако няма философски анализ за това какво е грешно в общественото мислене, тогава няма откъде да се роди съзнание и за останалите неща, които получаваме в наследство – незнание, неумение, неетичност, безотговорност, нерядко невежество и глупост, от гледна точка на новите условия на свободата и демокрацията. От една страна, удивлението, че не знаем, може да се каже, че е духа на философията, защото то ни кара да подлагаме съществуващото познание на съмнение и проверки, като така е отваряла пътя за раждането на новите идеи и обяснения, но от друга страна, е единственото, което ни остава, когато се замислим, че промени от комунизъм към свобода и демокрация не са били правени досега в историята, което означава, че няма знания и опит, от които да можем да се възползваме и на нас се пада отговорността тепърва да измисляме идеите, обясненията, начините, средствата, чрез които това да се осъществява на дело. Явно е, че при смяната на социалните системи по естествен път се налага и смяна на етичната система, от тази на насилието на тиранията към тази на свободомислието и взаимното зачитане на интересите на етиката на свободата и демокрацията. Нужна е също така промяна на професионалната етика по простата причина, че смяната на начина на собственост също води до коренна промяна в начина на мислене, общуване, отношения, работа. Конфликтът между личните и обществените интереси е в основата на разпада на чувството за общност и това налага необходимостта от дискурс, който да изпълва с нови смисъл, съдържание и форма социалните връзки и отношения и да създава духовна основа на съвместния ни живот, като развива общата ни воля за образование в името на промените. Защото даже да сме приравнили нашите закони, норми, стандарти формално към европейските, когато сме ги съобразили със законите, нормите, стандартите на ЕС се вижда, че ние се чувстваме чужди на техния общностен дух. И за да можем да създадем динамика за догонване и приобщаване към тази традиция ние се нуждаем от диалог и отношения, които не само да ни обединяват, но и да ни мотивират да работим заедно за постигане на материалните и духовните стандарти на живот, които желаем. Общите дух и воля за това в момента не съществуват и тепърва ни предстои да ги създаваме. Философският дискурс е неразделна част от тези процеси на политическите промени в обществото, защото създава както въображението, разбиранията и творческите сили за тях, така и е основа за волята, устрема и резултатите, които помагат да се осъществят промените и успехите на практика.