Съзнанието определя битието

Докато разбираме политиката като игра на надхитряване е нормално изборите да бъдат печелени от най-големите тарикати. При това положение обществения живот ще продължава да се развива като такава игра и резултатите от нея няма как да бъдат като тези в развитите държави, където политиката е най-трудната, сериозна и сложна работа на Земята. Явно ще трябва да променим първо разбиранията си за политиката, за да може след това да започнат да се променят и хората, които печелят изборите и носят отговорност за нея в България, което от своя страна ще започне да променя и резултатите от политиката у нас.

Една от формите на простащината е да се опитват да отнемат правото на хората да се вземат на сериозно.

Свободата не е състояние на духа, а способността да осъществяваме разбиранията си на дело или правото да избираме какво да се стремим да осъществяваме на дело. Ако ограничаваме свободата до състояние на духа, това означава да я ограничаваме само до бездействието.

Гражданските идеи, които ги няма

Няма как да се изгражда гражданска култура в общество, където се издигат всякакви мижитурки и рогачи по волята на един, двама или трима водачи, а отговорността и вината за неуредиците и проблемите се хвърля върху гърба на народа и неговата народопсихология.

Ако не можем да се удивляваме заедно на обществото, в което живеем, така че да създаваме смисъл и идеи, които да ни водят напред, тогава е нужно да се замислим дали като нация все още не се намираме на нивото на варварството, при което политическите и гражданските разбирания, от които се ръководим, се свеждат до волята за самоцелна власт на водачите и до нейното осъществяване на дело.

Когато едно общество десетилетия наред е било разделяно в името на централната власт, последната ще бъде по-скоро олицетворение на разединението, отколкото на обединението. За единството на една нация е нужна философия на свободата, която е подвластна на законите на свободомислието, гражданската смелост и общата воля за промяна, а не на демагогията, посветена на обезличаването на мнозинството в името на суетата и самовлюбеността на отделните лидери.

Гражданските самокритичност, самосъзнание и култура не идват, защото успяваме да се самозалъгваме, че сме като другите нации. Така можем само да ги убиваме в зародиш. Тях можем да се научим да ги създаваме и развиваме само когато започнем да ценим заедно свободата, свободомислието и демокрацията, така че да показваме на дело, че управлението на държавата зависи и от нас самите.

Ако живеем в свят, в който политиците и политиката убиват енергията, волята и свободомислието на хората, това означава, че живеем в общество, което убива гражданските мислене и поведение в зародиш.

Ако обществото отказва да развива самосъзнание за лошото наследство от миналото, което го е провалило, тогава то остава неспособно да се освобождава от това лошо наследство и то продължава да съществува под нови начини и средства и застрашава да продължава да ни проваля и занапред.

Не може да има гражданско общество ако не знаем какво означава да бъдем граждани и не проявяваме желание да се образоваме за това.

Предпоставената връзка между елита и промяната

Не може да се очаква промяна от елита, който не притежава самокритичност и произтичащото от нея самосъзнание, защото властта и парите му дават самочувствието, начините и средствата да бяга от собствената си отговорност и да хвърля вината за нездравословното състояние на нацията върху гърба на народа. А без самокритичност той не може да си дава сметка, че като избира и налага в общественото пространство духа на взаимното винене и съдене, не само не спомага за решаване на проблемите, но и ги прави още по-лоши.

Възраждането на една нация не става просто на основата на смяната на поколенията, защото тогава всички нации щяха да имат едно и също равнище на развитие. То може по-скоро да става само чрез коренната промяна на ценностите на основата на свободата, свободомислието и способността за постигане на общи воля, решения и работа в името на общественото добро.

Възраждането на България може да се направи само чрез коренна промяна в общественото мислене, но няма как да стане със стария-нов елит, защото той е по-скоро символ на наследеното грешно мислене от миналото. По принцип на елита се падат ролята и отговорността да ражда и развива общественото мислене, а той няма как едновременно да е носител и на старото грешно и на новото положително мислене на промяната, макар и да се вижда, че водачите му се стараят доста сполучливо да играят ролята на "фурнаджийската лопата" в името на самоцелната власт. 

Промяната в една нация не зависи от младите, а от цененето на свободата, свободомислието и етиката на свободата в продължение на десетилетия и цели поколения. Качественият скок в развитите на една нация не идва от простата смяна на поколенията, защото смяна на поколенията има навсякъде, но това не променя с нищо факта, че има огромни разлики в равнището на развитие на различните нации. 

Когато мисленето на елита е подвластно на самоизмамата, тогава в обществото не само няма да може да се поражда промяната, но и ще продължават да се развиват разбиранията и стремежите на духа на самоцелната власт, защото целта на елита ще бъде главно чрез нея да запазва собственото си положение, вместо да подобрява живота на всички и това ще става на основата на собственото си оневиняване и за сметка на всички останали.  

Не се преодолява лесно нивото на сенките от пещерата

Голяма посредственост на общественото мислене и поведение е всичко да се свежда до оплюване, очерняне, оклеветяване на хората, вместо да се развива критичното мислене и познание, които да ни помагат да определяме какво са доброто и лошото по принцип, а оттам и да допринасяме за положителната промяна на света около нас.

Ако сме общност, която не се е научила да цени свободата и свободомислието и вярва, че социалния живот може да се насилва и манипулира, тогава и виртуалното пространство става по-лесно за окупиране и манипулиране от хората, които се стремят и постигат самоцелната власт.

Когато развиваме социална среда, в която всеки отрича всеки, тогава няма как и откъде да се раждат и развиват общите разбирания, енергия и воля за социалната промяна към добро. И не е лошо да имаме предвид, че пътят между едното и другото е дълъг почти колкото е този между земята и небето.

Защо елитът е големия проблем?

Защото:  1) Той отговаря за организацията и управлението на обществото, а то е 80% от работата, 2) Не може да ражда и развива полезното мислене, което е негова отговорност, независимо дали го съзнава или не, 3) Вини народа и не си дава сметка за лошите последици от това, 4) Бяга от отговорност, като се опитва да я прехвърли несправедливо върху гърба на народа, 5) Не разбира задълженията и отговорностите си, което е равносилно на невежество по отношение на ролята, която е нужно да играе, 6) Не разбира смисъла и ролята на самокритичното мислене в личен и обществен план, а от него зависи коренната промяна в обществото, 7) Не може да ражда идеите, обясненията и решенията за духовния преход между две коренно противоположни обществени системи, 8) Продължава вредните идеи и обяснения от миналото, несъзнателно или нарочно, 9) Не може да създава основата за новите връзки и отношения в обществото в новите условия и среда, 10) Бърза да робува на общественото мнение, което е често наследство от миналото и се характеризира с много предразсъдъци и предубеждения, които пречат на промяната, 11) Не разбира огромната работа, която е нужна, за да се обединяват хармонично личните и обществените интереси чрез политиката и обществения живот, за да могат да се допълват, вместо да си противостоят, 12) Не разбира ролята на народа, като силата, съдника, господаря и съюзника, без който не може да се осъществява демократичния живот.

Недостигът на самосъзнание блокира възможността за промяна и развитие

Ако миналото е довело до разрив и разпад в обществото, не можем да се обръщаме към него за примери за подражание за доброто и за решенията на проблемите. Доброто в този случай ще е по-скоро свързано с волята за промяна, тоест да скъсваме с лошото наследство от миналото, както и с волята да постигаме успехи, като си поправяме грешките и недостатъците, решаваме проблемите си и осъществяваме новите стремежи и цели. Доброто в нашия случай може да бъде нещо, което измисляме, обсъждаме, договорираме заедно оттук нататък, за да можем да постигаме разбирателство, съгласие и единство да го осъществяваме заедно като общество напред в бъдещето.

Абсурдното в теорията и практиката на комунизма е, че докато бяха на власт сочеха злото като част от миналото, а доброто, като част от настоящето и бъдещето, а сега настояват доброто да се търси в миналото, докато лошото се сочи като неразделна част от настоящето и бъдещето на капитализма. Абсурдното е в това, че става дума за теория и практика, която се стреми всячески да възвеличае себе ли , дори с цената на пълния провал на обществения живот.

Проблем на посткомунистическото общество е, че е развило бъдещето, като неразделна част от циничната демагогия в политическото мислене и говорене и по този начин поставя пречка да се мисли и действа към него от позицията на прагматичните и резултатни промени към добро.

Абсурдното в теорията и практиката на комунизма е, че докато бяха на власт, сочеха злото като част от миналото, а доброто, като част от настоящето и бъдещето, а сега настояват доброто да се търси в миналото, докато лошото се сочи като неразделна част от настоящето и бъдещето на капитализма. Абсурдното е в това, че и в двата случая става дума за една и съща теория и практика, която се стреми всячески да възвеличае себе ли , без да се интересува дали не предизвиква пълния провал на обществения живот.

Няма как да прегърнем свободата и капитализма, докато не осмислим и не разберем, че все още живеем в средата и условията, които са пряко наследство от мисленето и поведението, които отричаха частната собственост и възхваляваха тиранията.

Когато в продължение на десетилетия социалната култура се е определяла от коне с капаци, тогава даже тези, които са започнали да критикуват тази система имат нужда да развият самокритичност и самосъзнание, че е доста вероятно и те да са се превърнали в коне с капаци, без да си дават сметка за това.

Промяната не идва, просто защото я искаме, а защото имаме смелостта да скъсаме с лошото в настоящето и да поемем пътя към неизвестното бъдеще.

"За този, който чувства, светът е трагедия, а за този, който мисли, светът е комедия". Тази мъдрост обаче с нищо не ни подсказва кой от тях ще се смее последен.

Всяко поколение само се образова за свободата

Странно е, когато използват свободата, за да ни казват какво и как трябва да правим, защото това може да се приеме като отнемане на свободата. За да имаме чувството, че не ни е отнето правото на избор, първо, би трябвало да имаме достатъчно възможности да се убеждаваме самостоятелно и да договорираме всичко, което правим и в което участваме и второ, да имаме възможност да участваме като равностойни партньори в диалога и съответно да имаме чувството, че сме изградили независимо и самостоятелно позициите си, които стават основа за мисленето и поведението ни.

В равностойните отношения всеки един се предполага да допринася за общата позиция чрез диалога, докато при индоктринирането, едната страна се стреми да вмени на другата какво трябва да мисли, прави и съответно как да го постига на практика. Когато дълго сме били манипулирани по отношение на свободата, нормално е да сме изгубили доверието си спрямо нея, а оттам и към хората, които се опитват да ни говорят за нейните ценности и достойнства. Това обаче с нищо не обезценява свободата, а просто показва липсата на полезни разбирания и подчертава необходимостта да се образоваме за нея.

В общество, където свободата дълго не е била ценност и е била отнемана, хората имат дълбоки съмнения и задръжки спрямо нея. За да могат тези съмнения да бъдат преодолени е нужен достатъчно отворен и толерантен диалог, в който хората да се убеждават самостоятелно с какво и как са ценни свободата и свободомислието и по какъв начин те биха могли да бъдат полезни и важни за постигане на добрия живот.

Малко абсурдно е да подтикваме с остена хората към свободата, защото е равносилно да им хвалим свободата, докато в същото време им  я отнемаме. При това положение е нормално те да запазват съмненията и подозренията си спрямо нас, защото би трябвало да бъде неразделна част от свободата и свободомислието да им даваме възможност сами да вникват и да се убеждават в техните достойнства, предимства и добро. А когато става дума за преход от тирания към свобода, социалните процеси на промяна изискват дълга и трудна просвета на мащаба на цялото общество, която не може да бъде с предизвестен край.

Нелепо е да се хвалим с толерантността си, когато доста бързо показваме зъбите на простащината си, като бъдем предизвикани.