По следите на свободното въображение

По света правят закони, за да узаконят нравите им, а ние се опитваме да правим съдебни реформи, които да променят нравите ни. Докъде ли ще стигне нашата наивност?!

Не може последните 70 години да са променили така ужасяващо нравите ни, а ние да се надяваме, че някаква реформа ще ги направи отново нормални. Много повече самопознание и самокритичност са необходими, особено от страна на елита, за да можем да стигнем до коренната промяна, която желае народа.

Когато сме потънали прекалено дълбоко в практическата безизходица на проблемите, тогава съвсем не е лесно да се абстрахираме от нея и да постигаме степента на абстрактно мислене, която да ни помага за тяхното решаване. Решенията и промените са по принцип нещо ново, което изисква разрив и скъсване със старото.

Проблемът на грешното мислене е, че не му достига въображение да си представи грешката като неразделна част от самото него. А когато то преобладава в общественото пространство, тогава няма как от него да се ражда коренната промяна в социалния живот.

Противореча си, значи мисля - Точно ефективното противоречие стои в основата на проникновеното мислене, което единствено може да ни извади от безизходицата на лошото наследство от близкото минало.

Забавното на пръв поглед в чувствата е, че създават впечатление за повърхностност и обърканост, но ако ги разгледаме по-задълбочено, можем да си дадем сметка, че те стават неразделна част от емоционалната енергия, която захранва противоречието, а то от своя страна е същинската природа на проникновеното мислене. Така че разумът не би трябвало да бърза да отрича чувствата, защото се оказва, че те са неразривно свързани с него чрез енергията, чрез която непрекъснато го захранват.

Когато волята в общественото пространство пречи да допринасяме за общото добро, тогава ни остава да разчитаме на търпението и постоянството, с чиято помощ да надживеем тази вредна воля и така да успеем да осъществим собствената си воля за принос към общото добро.

Когато външният вид лъже, тогава ние трябва да можем да го излъжем на свой ред ако искаме да помагаме на истината да се налага като стандарт в общественото пространство. Или казано с други думи - Когато лъжата се е съюзила със злото, е нужно да се учим да ги надхитряваме, за да можем да помагаме на доброто да увеличава възможностите си и да взема връх в социалните процеси и дела.

Щом социалната среда е лишена от творческото мислене, тогава е нужна коренната промяна на тази среда, за да можем да помогнем за неговото освобождаване и развитие.

Вдъхновението не идва без да го търсим, но няма как да се осъществява без подходящата околна среда.

Въображението ни помага да измисляме идеи, чрез които да осмисляме житейския си път, а чувството за мярка ни помага да избираме коя посока да следваме по този път.

В търсене на самосъзнанието

Когато елитът няма елементарни разбирания за развитието на обществото, които народът да споделя, тогава общественият живот представлява непрекъснато кърпене на дупки, на чиято основа е невъзможно да се измислят и изграждат промените към по-добро бъдеще на нацията.

Едно общество без самокритичност и самосъзнание е като муха без глава, защото нито може да създава собствени критерии и стандарти за съвместен обществен живот, нито ще е в състояние да взема и използва критериите и стандартите на напредналите общества, защото няма да може да проявява чувство за мярка и преценка защо, с какво и как да ги използва, за да постига успешни промени на живота на тяхна основа.

Интересно как бихме могли да се научим да не се вземаме на сериозно, ако преди това не сме се научили да се вземаме на сериозно?!

Ако няма хора, които да посвещават живота си на добродетелите, няма да има пример за добродетелност в държавата и в нея ще цари духът на безпътицата.

Криворазбраната искреност

Често е доста нелепо голямото ни чувство за национална гордост, че сме много по-искрени от напредналите народи, докато тях ги обявяваме за по-лицемерни от нас. Тази самоизмама явно не ни дава възможност да виждаме, че често става дума за глупост от наша страна, която не само ни вреди, но и която не осъзнаваме и така сами се лишаваме от възможността да се освобождаваме от нея. И не трябва да подминаваме факта, че ако чрез така наречената ни  искреност не само не отчитаме различните интереси, виждания и предпочитания на другите, но и смятаме, че това ни дава право да ги пренебрегваме и поругаваме, тогава волю неволю се превръщаме в хора, които погазват основни правила от етиката на общуването и отношенията. Така че не трябва да се заблуждаваме, че самоизмамата, че казваме истината, ни дава правото да се отнасяме лошо към другите, независимо дали го съзнаваме или не. Нито пък да смятаме, че ако набеждаваме самоцелно и самомнително другите в лицемерие, това по предпоставка отговаря на истината и ни дава право да ги виним и съдим за каквото ни е угодно.

Унищожената традиция и псевдотрадицията наследена от комунизма

Успелите през прехода досега са шепа хора, докато неуспяло е голямото мнозинство, така че няма как преходът да е приключен удовлетворително за мнозинството.  Проблемът с наследството от комунизма е, че когато идва на власт той обявява, че ще установи и развие коренно ново общество и затова унищожава съществуващата до него традиция и се опитва да развие нова. Но когато в крайна сметка провали България и се самоунищожи, се оказа, че той е унищожил традицията и е оставил вакума на собствената си псевдотрадицията след себе си, която, от една страна, подвежда хората да се опитват да се придържат към нея, като към нещо нормално, но от друга страна, създава провал и разпад на обществото, защото се опитва да търси бъдещето под формата на възпроизвеждането на духа на близкото минало, което ни е провалило. Така че ако искаме да говорим за свободата, първо би трябвало да разберем, че едно от основните неща, от които би трябвало да се освобождаваме днес, е лошото наследство, което ни е останало от комунизма, което обаче не съзнаваме и по тази причина не можем да осмислим като нещо, от което е императивно да се освобождаваме. Така оставаме заложници на собственото си невежество като общество или по-скоро на невежеството на елита, който също е наследство от миналото и е носител на тази псевдотрадиция, от която трябва да се освобождаваме, за да изграждаме новия живот, в коренно нови условия и среда. От лошото наследство на комунизма е нужно да се освобождаваме най-малкото и затова, че в него свободата е сведена до някаква безсмислица, която съществува единствено в съзнанието на хората и затова няма как да бъде развита до статута на ценност за цялото общество, което в голяма степен блокира възможността за развитието на промените, от които се нуждаем. Или казано по друг начин, имаме само останали критерии и стандарти за това как се живее в условия на „реален социализъм“ и не си даваме сметка, че нямаме критерии и стандарти за свободата, демокрацията и капитализма и не разбираме, че образоването на обществото за тези стандарти все още е в самия си зачатък и затова нямаме основа, върху която да осъществяваме прехода и коренните промени към лично и общо добро в новия си живот. Оказва се, че промяната от една социална система към коренно противоположна социална система не става с магическа пръчка, а изисква дълго и мъчително образование и просвета на цялото общество, което може да продължава десетилетия и поколения напред, но засега не се виждат водачите, които биха могли да поведат в тази посока.

Самокритичността е решаваща

Проблемът, който произтича от това, че не съществува разбирането за самокритичността и неговата решаваща роля за промяната на обществото е в основата на блокирания процес на обществената промяна. За да може да се появи това разбиране, би трябвало да има елит способен да го изкаже, обоснове и да постигне подкрепата на хората за него в общественото пространство, като впоследствие той е нужно да постигне критичната маса на подкрепа за него, за да може да бъде развивана и прилагана самокритичността на практика в обществените мислене и диалог. Само тогава самокритичността ще стане фактор в преосмислянето на обществения живот и тръгването към коренната промяна на България в духа на волята и стремежите на нейните граждани. За съжаление обаче новият-стар елит на страната потиска и заглушава диалога за комунистическото минало и лошото наследство от него, защото ако не го прави, тогава хората ще поискат по естествен път да им потърсят отговорност за неуспеха на прехода и да поискат да се освобождават, както от лошото наследство, така и от хората на миналото, които го олицетворяват или техните наместници в общественото пространство. Явно е че хората на миналото блокират възможността за положително развитие и единственото, което са усъвършенствали досега е да играят ролята на „Крадецът вика: Дръжте крадеца!“, тоест на елементарната демагогия, от която няма как да произтече положителна промяна за България. 

Незнанието и неумението да задаваме полезните за промяната въпроси

Не знаем и не можем, защото 1) елитът не съзнава незнанието и неумението си, 2) нямаме разбиране за смисъла и ползата от идеята за самокритичността, 3) имаме огромно наследство от грешно мислене, което съзнателно или несъзнателно отричаме, 4) неумението и нежеланието на елита да се идентифицира с българския народ и да мисли като негов водач, 5) нямаме нито знания и умения, нито полезен опит, които да ни помагат в тази насока, 6) не сме се научили да изминаваме пътя от мнението до обясненията, доводите и доказателствата, които помагат за раждане и утвърждаване на обществено полезните идеи, 7) не сме създали и развили още чувството за общност, взаимност и наложителност от коренно нова етика на свободата, 8) прекалено много хора са отдадени да защитават близкото минало, което ни е провалило и объркало в мисленето и поведението, вместо да се отдадем на създаването на новия дух на промяната, 9) арогантността и самодоволството на елита, който се е научил да се инати да прехвърля отговорността си за провала на България върху гърба на народа.

Когато елитът не вижда проблемите в себе си, тогава нацията е обречена на безизходица, защото той отговаря за мисленето в общественото пространство и е способен да измисля демагогия до безкрай, с която да бяга от собствената си отговорност и да прехвърля отговорността и вината си за провала на държавата върху гърба на народа. Тогава той не допуска критика срещу себе си или просто я отклонява ловко встрани и така блокира развитието на цялото общество само и само да може да запази собственото си привилегировано положение.

Един от критериите за това, че говоренето за промяна в обществото е формално и безрезултатно е факта, че не можем да постигаме съгласие даже за елементарни полезни разбирания за обществено добро, както и това, че до такава степен не ценим идейното мислене, че няма никакви идеи, които да подсигуряват промяната и това не прави впечатление на никой и не можем да си даваме сметка, че това обрича промяната на провал. Без идейно мислене постигането на разбирателство и съгласие какво и как да се прави, за да стават промените реалност, се оказва практически невъзможно, защото промяната е скъсването с лошото досега и осъществяването на нещо коренно различно оттук нататък. А това означава, че ни трябват нови идеи и обяснения, които да захранват процеса на раждането на поправките, решенията, промените от самото им измисляне до претворяването им успешно на дело, което е бавен и труден процес, когато съществува. Да не говорим, че става невъзможен, когато той не съществува и ние нямаме съзнание за това. Защото няма как от дребнавото, пошло и посредствено боричкане за властта да се раждат идеите и решенията за коренната промяна на държавата. 

Последиците от липсата на общо самосъзнание

Първичното мислене и поведение е омагьосан кръг - Изглежда сме толкова изостанали в развитието си като общество, че всеки на своето ниво просто се учи да повтаря разни модели или стандарти, които взаимстваме от напредналите и така подсигуряваме вътрешното чувство на самоизмама, което ни е нужно за психическото равновесие. Оттам обаче да извървим пътя до издигането ни до нивото на общността, с всички произтичащи от това връзки и отношения, които е наложително да създаваме и развиваме има дълъг и труден път, който поне засега не личи да сме готови за извървим. Да не говорим за постигането на това високо качество на мислене и поведение, което би помагало да постигаме нужното разнообразие и стандарти в мисленето и поведението, които да ни помагат хем да измисляме промените и възхода си като нация, хем да имаме спояващите връзки и отношения, които да ни помагат да осъществяваме промените и възхода си, съобразно силите, способностите и волята си.

Израждането на недоволството и негативизма - Стигнали сме дотам, че не само сме потънали дълбоко в духа на недоволството и негативизма, но и всъщност до такава степен това е съчетано с липсата на обществено самосъзнание, че се възприема тенденциозно линия на взаимно оплюване и очерняне в общественото пространство, която, дали заради това, че имитираме другите народи или пък защото малоумно не съзнаваме последиците от подобно поведение, подхранваме и развиваме по такъв начин в социалния живот, че тя не само не помага за решаването на проблемите ни, но и допринася за тяхното задълбочаване и множене и ние не си даваме сметка за това. Не стига това, но и проявяваме някаква упорита глупост, която идва от недъгавостта на елита и ниските му стандарти на мислене и проникновение, която ни тласка да търсим да виним и съдим другите за злата си участ, като сме склонни да възприемаме и се хващаме като удавници за сламка за всякакви конспиративни теории, които имат за цел нашето проваляне и съсипване. Подобна утеха би била подходяща ако я използвахме за моментно постигане на успокояване и равновесие преди да се впуснем към нов цикъл на работа и успешни резултати, но това е невъзможно, защото ние сме оплетени в паяжина от грешно мислене, която не дава възможност за промени и успехи и ни тласка към едно непрекъснато объркване и проваляне, без да можем да намираме подходящите обяснения, които да ни водят към излизане от омагьосания кръг в който сме се поставили.